Метаданни
Данни
- Серия
- Стефани Плъм (12.5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Plum Lovin’, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Illusion, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- in82qh (2017)
Издание:
Автор: Джанет Еванович
Заглавие: Стефани Плъм или г-ца Сватовница
Преводач: Illusion
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: Английски
Издател: Читанка
Година на издаване: 2017
Тип: новела
Националност: американска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1944
История
- — Добавяне
Трета глава
Лари Бърлю беше голям мъж. Беше висок над метър и осемдесет, тежеше може би 105 килограма и имаше ръце като свински бутове. Не беше грозен, но не беше и красив. Изглеждаше като касапин — вероятно, защото бялата му касапска престилка беше декорирана с мариновано месо и пилешки дреболии.
Когато влязохме, месарницата беше празна. Бърлю беше самотният месар, който режеше ребърца и ги подреждаше на витрината.
Представих му се като асистентка на Ани и той се изчерви от яката на бялата си тениска до корените на почти остриганата си до нула коса.
— Много ми е приятно да се запознаем — каза меко той. — Надявам се, че не ви причинявам прекалено голямо неудобство. Чувствам се малко глупаво, молещ за подобна помощ, но госпожица Харт дойде в магазина и ми остави визитката си, и аз си помислих…
— Не се притеснявайте за това — каза Лула. — Това ни е работата. Ние сме кучките, които се справят с всичко. Ние живеем, за да оправяме всякакви лайна.
— Разбирам, че искате да излизате с една определена жена, нали? — попитах го аз.
— Има едно момиче, което харесвам. Мисля, че е горе-долу на моята възраст. Виждам я всеки ден и тя е толкова внимателна към мен, но по професионален начин. Понякога се опитвам да поговоря с нея, но винаги има толкова много хора наоколо и аз никога не знам какво да кажа. Държа се като пълен глупак, когато стане дума за жени.
— Добре — казах аз. — Дайте ми цялата необходима информация. Коя е тя?
— Намира се точно от другата страна на улицата — обясни Бърлю. — Работи в кафенето. Всяка сутрин отивам да си взема кафе и тя винаги го прави точно както трябва. Винаги ми слага правилното количество сметана. И никога не е прекалено горещо. Казва се Джет. Поне това пише на табелката с името. Не знам нищо повече от това. Тя е тази с лъскавата черна коса.
Погледнах към кафенето. Беше с големи стъклени прозорци, което позволяваше да се види какво става вътре. Имаше три жени, работещи зад щанда и група клиенти, които се редяха на опашка и чакаха да бъдат обслужени. Насочих вниманието си отново към Бърлю и видях, че наблюдаваше Джет, омагьосан от гледката.
Извиних се, излязох и пресякох улицата, за да отида до кафенето. Тя беше на касата и обслужваше един клиент. Беше дребно момиче, с къса, направена на бодлички коса. Бе облечена с черна тениска, черен клин и черни ботуши. Имаше широк черен кожен колан със сребърни капси и татуирана червена роза на едната си ръка. Беше между двадесет-двадесет и пет годишна. Нямаше халка или годежен пръстен. Поръчах едно кафе.
— За моя братовчед от другата страна на улицата е — казах аз. — Предполагам, че го познавате… Лари Бърлю.
— Съжалявам, но не го познавам.
— Месарят. И той ми каза, че винаги му правите кафето точно както го харесва.
— Обожемой! Да не би да говорите за огромния мъж с много късо подстриганата коса? Идва тук всяка сутрин. Говори толкова тихо, че едва го чувам. След това отива от другата страна на улицата и цял ден зяпа насам. Съжалявам, че ти е братовчед и всичко подобно, но той е някак си зловещ.
— Много е срамежлив. И гледа насам, защото… би искал още кафе, но няма как да остави магазина.
— Обожемой! Нямах представа. Това е толкова сладко. И толкова тъжно. Бедният човек се намира там, нуждаещ се от кафе, а аз си мислех, че е един от онези перверзни преследвачи. Той само трябва да звънне тук. Или да ми махне и аз ще му занеса чаша кафе.
— Наистина ли? Това ще му хареса. Той е толкова добър човек, но винаги се притеснява да не се натрапва.
Джет се наклони през тезгяха и леко махна с ръка към Лари Бърлю. Дори и от това разстояние можех да видя как бузите му се покриват с червенина.
Взех кафето, пресякох улицата, влязах в месарницата и му го дадох.
— Всичко съм уредила — казах. — Единственото, което трябва да направиш, е да махнеш на Джет и тя ще ти донася чаша кафе. Тогава ще имаш възможност да разговаряш с нея.
— Не мога да говоря с нея! Какво да й кажа? Тя е толкова хубава, а аз съм толкова… — Бърлю погледна надолу към себе си. Не знаеше какво да каже.
— Ти си един добре изглеждащ мъж — продължих аз. — Е, може би тези пилешки дреболии са малко отблъскващи, но това можеш да го оправиш, като си смениш касапската престилка преди тя да дойде. И се постарай да не я зяпаш толкова много. Само я гледай, когато искаш кафе. Зяпането понякога може да бъде прието като, хмм, неучтиво.
Месарят клатеше глава нагоре-надолу.
— Ще запомня всичко това. Махвам за кафе. Не зяпам толкова много. Сменям си престилката преди тя да дойде.
— И разговаряш с нея!
— И разговарям с нея — повтори той.
Не бях много убедена, че това ще проработи, затова си написах телефонния номер на парче амбалажна хартия и му го оставих.
— Обади ми се, ако имаш проблем — казах аз.
Бърлю само енергично закима.
— Да, мадам.
— Преди да си тръгнем, трябва да си купя няколко свински пържоли — каза Лула. — Падам си по свинските пържоли.
Дийзъл се беше настанил на канапето ми и гледаше телевизия, когато двамата с Боб се прибрахме у дома. Върху масичката пред него имаше стек с шест бири и кутия от пица. Част от бирите и пицата липсваха.
— Донесох вечеря — заяви той. — Как мина днес?
— Какво правиш тук?
— Аз живея тук.
— Не, не живееш.
— Със сигурност живея. Свалил съм си обувките и всичко останало.
— Добре, но аз няма да спя с теб.
— No problemo[1]. Така или иначе не си мой тип.
— Какъв е твоят тип?
— Лесните.
Завъртях очи.
— Може да съм кретен — каза той, — но поне съм симпатичен.
Това беше истина.
Задърпах Боб към кухнята, дадох му прясна вода и напълних купичката му с кучешки бисквити. Върнах се във всекидневната, взех си парче пица и се присъединих към Дийзъл на кушетката.
— Яж — нареди ми той. — Тази нощ трябва да работим. Имам следа към Бийнър.
— Няма начин. Аз съм човекът за любовните връзки. Не съм човекът намери-лудия-чието-име-не-трябва-да-се-споменава-глупак.
— Трябва ми прикритие. Ти си единствената, която имам — каза гостът ми.
— Какво прави Бийнър толкова специален? Може ли да отклони торнадо? Може ли да накара един Хамър да левитира? Може ли да хване летящ куршум със зъби?
— Не, не може да прави нито едно от тези неща.
— Е, какво може тогава?
— Няма да ти кажа. Просто се опитай да не се приближаваш прекалено много до него.
Боб се дотътри от кухнята, спря се и загледа остатъците от пицата. Дадох му едно парче. Изяде го на три хапки, след това постави главата си върху крака на Дийзъл, оставяйки петно доматен сос върху него. Гостът му почеса Боб зад ушите, а според мърлявометъра му доматеното петно не заслужаваше дори и най-малко внимание.
Беше осем часът, когато паркирах жълтия форд ескейп в малкия паркинг, собственост на грил-бара на Ърни. И преди бях идвала тук и знаех, че е повече бар, отколкото грил. Грилът основно се състоеше от уасаби и хрупкави солени бисквити. В бара идваха предимно бели мъже на средна възраст, които пиеха прекалено много. Беше на една пресечка от правителствения комплекс, така че бе удобно място за наквасване на заробените бюрократи, които убиват времето си, чакайки смъртта си или пенсионирането си — което от двете се случи по-напред. В осем часа барът се бе освободил от почти отчаяните и си бе запазил за утешение напълно безнадеждните.
— Бийнър е бил тук две последователни вечери — каза Дийзъл. — И сега е вътре. Мога да го подуша. Проблемът е, че не мога да се доближа до него на обществено място. Знам, че се е покрил някъде наблизо, но все още не мога да разбера къде. Искам да го накараш да си поприказва с теб. Виж дали ще успееш да разбереш къде живее. Само не му давай да те докосва. И не се приближавай прекалено близко.
— Колко близко е прекалено близко?
— Ако почувстваш дъха му върху врата си, това е прекалено близко. Той е около метър и седемдесет, тежи около осемдесет килограма и е към края на четиридесетте си години. Има кафява, късо подстригана коса, сини очи и има малиновочервено родилно петно на челото си, което се простира до лявата му вежда.
— Защо не го проследиш, след като излезе от бара?
— Не е вариант, освен ако не си тръгне с теб.
Погледнах Дийзъл с един от онези погледи Защо не? и той измънка нещо.
— Какво? — попитах го аз.
— Не мога. — Още мънкане.
— Пак ли мислиш да ми мънкаш?
Той се сви в седалката и изпусна тежка въздишка.
— Всеки път го изпускам. Той наистина се изплъзва. Завива зад завоя и изчезва.
— Невидимият Бийнър!
— Нещо такова. Той направо ми чупи радара.
— Не мислиш, че наистина имаш радар, нали?
— Не, но имам GPS. И понякога екстрасензорни възприятия. А понеделник вечер приемам и предаванията на ESPN[2].
Добре, беше малко смахнат, но пък поне имаше чувство за хумор. И, по дяволите, коя бях аз, че да казвам имаше ли наистина екстрасензорни възприятия или не? Искам да кажа, че вярвах в духове. И някак си вярвах и в рая. И вярвах, че желанието, което си намислиш, преди да духнеш свещите на тортата, ще се сбъдне. Предполагам, че Дийзъл и екстрасензорните възприятия не са нещо чак толкова невъзможно. Нещо от сорта в полето на радиовълните, самозапалването и електричеството. В края на краищата, не разбирам нито от едно от тези неща, но те съществуват.
— Понякога просто трябва да го приемеш — каза той.
Зарязах спътника си след тази забележка и се отправих към бара. Беше лесно да забележа Бийнър в редицата от загубеняци. Беше единственият с малиновочервено рождено петно на челото. Столът до него беше свободен, така че се настаних там и се уверих, че има някакво разстояние между нас.
Мъжът пиеше нещо кехлибарено с лед. Вероятно скоч. Поръчах си една бира и му се усмихнах.
— Здрасти — поздравих аз. — Как вървят нещата?
Той не отговори на усмивката ми.
— Колко време имаш? — попита само.
— Толкова ли са зле?
Бийнър изгълта течността от чашата си и с жест показа на бармана, че иска още.
Отново опитах:
— Често ли идваш тук?
— Живея тук.
— Изглежда трудно да се спи на тези високи столове. Как не падаш от тях?
Това почти го накара да се усмихне.
— Не спя тук — отговори ми. — Само пия тук. Бих пил у дома, но това би се приело като алкохолизъм.
— Къде е това у дома?
Направи някакъв неясен жест с ръка.
— Някъде там.
— Някъде там е много обширно понятие.
— Жена ми ме изрита от вкъщи — продължи той. — Смени ключалките на скапаните врати. Женени сме от двеста години и накрая тя ме изритва от къщата. Събра всичките ми дрехи в кашони и ги остави отпред на поляната.
— Олеле, съжалявам!
— Какво се очаква от мен да направя сега? Когато за последно ходих на среща, нещата бяха различни. Бяха по-прости. Намираш някоя, която харесваш, питаш баща й дали можеш да се ожениш за нея, след това се жениш и вече си на борда. — Той взе новото си питие и отпи от него. — Не ме разбирай погрешно, не казвам, че това е било правилно. Бяхме женени през цялото това време и изведнъж й се прииска да си говорим. И се оказа, че сексът ни не струвал и сега тя искала да прави добър секс. Имаш ли си представа колко неловко е да разбереш, че си правил нещо по грешния начин през всичките тези двеста години? Искам да кажа, колко шибано дразнещо е това? Каза, че не бих могъл да намеря пътя до южната граница дори и да имам пътна карта.
— Може и да познавам някого, който да може да ти помогне.
— Не ми трябва помощ. Искам жена ми да се вразуми. Цялата тази бъркотия се получи благодарение на някой, който се опитваше да помогне. Нещата си вървяха добре, докато някаква консултантка не си пъхна големия месест нос в брака ми. Само ако ми попадне, добре ще я подредя. Това ще й е последният път, в който се бърка в нечий брак.
— Но, ако тя наистина се е опитвала да помогне…
— Тя не помогна. Само влоши нещата. — Той изгълта питието си, остави двадесетачка на бара и се изправи. — Трябва да тръгвам.
— Толкова скоро?
— Имам си работа.
— Къде отиваш? У дома ли?
Очите ми сами се насочиха към бармана, когато той взе двадесетачката и празната чаша. Секунда по-късно насочих вниманието си към Бийнър, но той вече беше изчезнал.
— Къде отиде той? — попитах бармана. — Видя ли го да тръгва?
— Видях го да става от стола, но след това изчезна в тълпата.
Оставих парите на бара и излязох навън при Дийзъл.
— Изчезна — казах аз. — Говорихме си, след това той се развълнува нещо и духна.
Спътникът ми се беше облегнал на колата ми.
— Видях го за секунда, докато излизаше през вратата. Няколко човека излязоха заедно с него и той някак си изчезна зад тях, преди да мога да го проследя. — Дийзъл се отблъсна от колата, отиде от страната на шофьорското място, настани се зад волана и завъртя ключа. — Да тръгваме.
— Чакай малко. Това е моята кола. Аз карам.
— Всички знаят, че мъжът кара.
— Не и в Джърси.
— Особено в Джърси — отговори той. — Нивото на тестостерон в Джърси е с петнадесет процента по-високо, отколкото във всеки друг щат.