Джанет Еванович
Стефани Плъм или г-ца Сватовница (4)

Четвърта глава

Все още беше рано, затова се отбихме до супермаркета на път за вкъщи.

— Ще вземаме ли количка? — попита Дийзъл. — И нея ли ти ще я караш? — Ако не бутам аз количката, ще трябва да се откажа от топките си.

Половин час по-късно, разтоварихме покупките си върху лентата на касата и той подаде кредитната си карта на касиерката.

— Леле, това е доста храна — изкоментира жената.

— Човек трябва и да се храни — отговори й моят спътник.

Хвърлих едно око на картата.

— Върху картата няма име на банка — прошепнах на Дийзъл.

— Това е Неназоваема карта — отвърна той. — Валидна е в три слънчеви системи.

Бях почти напълно убедена, че се шегува.

 

 

Натъпках и последното парче храна в кухнята си… месо за готвене, бира, сирене, фъстъчено масло, гевречета, сладолед, зърнени закуски, мляко, портокалов сок, ябълки, банани, хляб, крема сирене, кафе, още бира, крекери, бисквити, чипс, салца, моркови, ядки микс и един Господ знае още какво.

Дийзъл взе един пакет чипс и бира със себе си във всекидневната и включи телевизора.

— Това е чудесно — каза. — Мога да хвана края на хокейния мач.

Настаних се до него и се пресегнах да си взема чипс. Боб спеше в спалнята, но шумът от пакета му подейства като аларма на часовник и след секунда беше буден и стоеше в очакване пред мен. Дадох му няколко парченца чипс и той се стовари на пода с глава върху крака ми.

— Бийнър не е чак толкова лош — казах аз. — Просто е разстроен. Бил е женен дълго време и съвсем внезапно жена му вече не е доволна от статуквото. Мисля си, че той би желал да оправи нещата, но просто не знае как да го стори. Не знае как да започне разговор с нея. И сподели, че според жена му, хич го няма в леглото.

— Да му даде хапче.

— Не става дума за това. Жените не ги е грижа за това. То си е проблем на мъжа.

— Аха, разбрах — каза гостът ми. — Но с хапчето щеше да е лесно. Това е само едно обикновено неудобство. Може би не трябва да го отписвам. Може би ние ще можем да го препрограмираме.

— Ние?

— На Неназованите, които са прекрачили границата, не им е приятно да ме виждат. А когато Бийнър не е щастлив, се случват лоши неща. Така че, или ще трябва да го убедиш да се успокои и да говори с мен, или ще трябва да се разправяш някъде сама с него. Изглежда не мога да проследя него, но пък мога да проследя теб.

— А какво става с изслушването и разбирането на проблема?

— Плюя на това — отвърна Дийзъл. — Това са момичешки работи. Ще се наложи ти да му го обясниш.

— Само ако ми помогнеш със случаите на Анни Харт. Отбелязах две големи нули от три случая, а и не съм убедена, че и третият ще се получи.

Мобилният на Дийзъл иззвъня.

— Да — каза той в слушалката. — И сега какво?

Изтегна се още повече на кушетката и се заслуша здраво стиснал устни.

— Аха — продължи. — Чувам те. Работя по въпроса. Изпрати по един кашон на всички от каквото, по дяволите, имат нужда.

— Е? — попитах аз, когато той затвори.

— Бийнър не може да намери Анни, затова посещава приятелите и роднините й и прави поразии.

Следващото обаждане беше от Анни.

— Работя по въпроса — повтори той. — Не мога да се доближа до него на публично място и да рискувам да зарази цяло помещение, пълно с невинни хора. — Кимна няколко пъти, докато слушаше. — Трябва да си търпелива. Имам партньор. Тя ми помага с твоите случаи, а на мен ми помага да открия Бърни Бийнър. — Още говорене от другата страна. — Не, няма да я доведа при теб. Трябва да ми вярваш.

Дийзъл затвори.

— Как ще приключи това? — попитах го. — Вярва ли ти?

— Ни най-малко. Идва насам.

— Ами Бърни? Мислех, че не е безопасно за Анни да излиза, защото Бърни може да я хване.

— Ще й помогнат — каза той. — Тя ще бъде добре.

Взех още една шепа чипс, дадох няколко на Боб и насочих вниманието си към играта. Няколко минути по-късно звънецът на вратата ми иззвъня. Дийзъл отвори вратата и въведе Анни Харт във всекидневната. Беше малко по-ниска от мен, малко по-закръглена, малко по-възрастна. Имаше къса, къдрава коса и живи кафяви очи и красиви устни. Усмихна се на госта ми и мен, като усмивката й накара в ъгълчетата на очите й да се появят бръчки. Беше облечена с червено яке с качулка, дънки, боти, а дамската й чанта беше пъхната в сгъвката на ръката й.

Приятелят ми ни запозна.

— Анни Харт, това е Стефани Плъм. Стефани, запознай се с Анни Харт.

Изправих се и протегнах ръка.

— Приятно ми е.

— Разгледахте ли досиетата? — попита ме тя.

— Да.

— Много е важно да помогнете на тези хора да прекарат един хубав Свети Валентин. А той е толкова близо. Днес е петък, а празникът е в понеделник. Разбира се, крайната цел е любов за цял живот — но истинска, тази, която е като черешката на тортата. — Тя премести погледа си към мъжа. — Всички обичаме Дийзъл, но връзките не са неговата стихия. Той се ръководи само от чистия тестостерон, а за една връзка трябва и малко естроген.

— Чист тестостерон… това би обяснило гардероба му — казах аз.

Двете с гостенката ми изгледахме оценяващо за момент мърлявата му термо риза, очуканите му ботуши и двудневна брада.

— Правилно — съгласи се тя. — Въпреки че изглежда, че на него това му стига.

— Трябва да си доволен от това, което имаш — отговори Дийзъл.

— Имам добро предчувствие за теб — каза ми Анни. — Имаш прекрасна аура. Надявам се, че нямаш нищо против нахлуването ми тук, но трябваше да се убедя сама. Наистина, вече се чувствам много по-добре. Обади ми се, ако имаш проблем. По всяко време на деня или нощта. Дала съм дума на тези хора и мразя да не си спазвам обещанията. Наистина много се постарах с Шарлийн Клингър, но в погрешната посока. Казва, че не иска мъж в живота си, но знам, че това не е истина. Тя е добър човек и заслужава да има любящ съпруг.

— Да ти предложа ли нещо? — попитах я. — Кафе? Питие?

— С най-голямо удоволствие, но обещах да не се бавя много. Може би, когато всичко се нареди, ще можем да те посетим. Знам, че си романтичка по душа.

Стрелнах с поглед Дийзъл:

— Дрънкало!

— О, не скъпа — увери ме Анни. — Той не е казвал нищо. Имам усет за тези неща. Какво ще правиш на Свети Валентин?

— Засега нямам планове. Предполагам, че двамата с Дийзъл, ще довършим нещата вместо теб.

— За бога, няма да прекараш целия Свети Валентин с него, нали?

— Честно казано, не съм мислила по въпроса.

— Това не е добра идея — отбеляза гостенката ми. — Той е разбивач на сърца.

— Нашата връзка не е такава — информирах я аз.

— Ако прекараш достатъчно дълго време в неговата компания, феромоните ще те покорят, както и… трапчинките му.

— Дийзъл има трапчинки?

— Просто не им обръщай внимание — нареди Анни. — И не се тревожи за проблема с обвързването. Веднага щом изляза от затвора, двете с теб добре ще си поговорим и аз ще го разреша. Боже мой, та отговорът е очевиден. Съвсем определено ти си подхождаш с…

И Анни изчезна.

— Тя наистина ли изчезна току-що? — попитах Дийзъл.

Той се беше излегнал на дивана.

— Не знам. Не ви гледах. Дават хокей и Рейнджърите вкараха гол.

— Божичко! — възкликнах аз. — Това беше странно.

— Аха, добре дошла в моя свят — каза той, като отново се зае с пакета чипс. — Ще ми донесеш ли още една бира?

 

 

Отворих очи и погледнах Дийзъл. Беше облечен, но небръснат и държеше голяма чаша с кафе.

— Колко е часът? — попитах аз. — И защо си в стаята ми?

— Часът е шест. Стани и изгрей, ти сладко слънце.

— Махай се. Не съм готова да ставам и да изгрявам.

Той ме избута няколко сантиметра, седна на края на леглото ми и отпи от кафето.

— Трябва да приключим с това, преди Анни отново да е станала неспокойна.

— Какво, по дяволите, ще правим в шест часа сутринта?

— Имам планове.

Повдигнах се и се подпрях на лакътя си.

— Ти наистина си като трън в задника.

— Аха, хората много често ми го казват. Изглеждаш секси с разчорлена коса и с полузаспали очи. Може би трябва да се мушна под завивките при теб.

— А какво стана с ранния старт?

— Това няма да отнеме много време.

— Лесно ти е да го кажеш. Изчезвай от стаята ми и сложи един английски мъфин в тостера и за мен. Идвам след минута. Също така ще ми помогнеш, ако нахраниш Боб и го изведеш на разходка.

Взех си набързо един душ, изсуших си косата със сешоара и я вързах назад на конска опашка. Облякох тениска и дънки и завърших тоалета си с пухкаво горнище с качулка.

Дийзъл разглеждаше папките на Анни Харт, когато влязох в кухнята.

— Нахраних Боб и го разходих — каза той.

— Нали не забрави да вземеш найлонова торбичка за акото му?

— Скъпа, аз не съм от типа събиращ-кучешко-ако-в-торбичка. Невъзможно е да изглеждаш корав мъжага, докато носиш торбичка с ако. А и май ще трябва да помислиш да започнеш да го храниш по-малко, защото очевидно това, което влезе в едно куче, излиза от същото куче, и това не е добре.

Взех си мъфина от тостера и надникнах над рамото му. Четеше досието на Шарлийн Клингър.

— Говорих с нея — обясних му аз. — Тя смята, че Анни е глупачка и не иска да бъде уреждана с никого.

Той прелисти папката на страницата на Гари Мартин.

— Този има въпиеща нужда от нашата помощ — казах. — За съжаление, любовта на живота му изобщо не е подходяща за него и аз наистина не искам да го свързвам с нея. Той заслужава нещо по-добро.

— От нас не се иска да променяме света — отвърна ми Дийзъл. — Трябва само да уредим нещата за Свети Валентин.

— За Гари Мартин и Лорета Флак няма да има Свети Валентин. Флак използвала кредита на Мартин в Тифани до стотинка и след това се прехвърлила на по-млекодайна крава.

— Това е безчувствено — отбеляза партньорът ми. Той взе досието на Лари Бърлю. — Какво ще кажеш за този.

— Той има някакви чувства към момичето от кафенето точно от другата страна на улицата срещу неговата месарница. Направих така, че да се съберат, така че с малко късмет, той ще е извън списъка. До последните два случая така и не стигнах.

Дийзъл разгледа и останалите досиета.

— Четвъртото досие е на някаква, която се казва Джийни Чан. И всичко, което е написано, е, че има проблем. Не изглежда Анни да я е посещавала. Няма снимка. Няма история. А петото досие е на човек, който има нужда от помощ да се ожени. Казва се Албърт Клафън.

Грабнах папката от ръцете му.

— Това е приятелят на сестра ми, с когото живеят заедно!

— Сега си спомних! — възкликна Дийзъл. — Последния път, когато бях тук, тя разбра, че е бременна.

— Тя роди бебето и бяха планирали голяма сватба, но Клафън получи жестока паническа атака. Изби го студена пот и започна да диша толкова учестено, че почти му прилоша. Измъкнаха се от сватбата и избягаха в Дисни Уърлд, но той така и не успя да се престраши да се ожени за Валъри.

— Защо не го зашеметим с електрошок и когато се съвземе, вече ще е женен?

— Какъв си романтик само!

— Имам си своите моменти — съгласи се той.

— Сега какво?

— Сега си слагаш ботушите и ръкавиците и тръгваме да изпълняваме нашите досадни купидонски задачи.

Пъхнах краката си в ботушите, взех си ръкавиците и шала и се обадих на Морели. Звънях дълго. Никакъв отговор. Включи се гласовата му поща. Морели се беше покрил, изпълняваше тайна полицейска операция.

— Аз съм — казах. — Само исках да знаеш, че Боб е добре.

 

 

Шарлийн Клингър живееше в тясна еднофамилна двуетажна къща в Северен Трентън. Предният й двор беше колкото пощенска марка, с алея за кола, но без гараж. Зелен ван беше паркиран на алеята. Голяма оранжева котка с полуотворени очи кротко се бе изтегнала върху тавана му.

Дийзъл паркира моя Ескейп до бордюра и двамата се отправихме към предната врата. Позвънихме на звънеца и най-малкото дете на Шарлийн ни пусна вътре и изчезна на момента, без дори да зададе и един въпрос. Бе събота сутрин и домакинството на Клингър беше в състояние на пълен хаос. Във всекидневната работеше телевизор, две кучета лаеха към задната част на къщата, от някаква стая на горния етаж гърмеше рап, а гласът на Шарлийн се носеше от кухнята.

— По никакъв начин не може да получиш сладолед за закуска — казваше тя. — И да не си посмял да го сложиш в портокаловия си сок.

Почуках на рамката на вратата и погледнах навътре към Шарлийн.

— Здрасти — казах аз. — Помниш ли ме?

Тя ме погледна с отворена уста.

— Какво правиш тук? Как влезе?

— Едно малко момче с червена коса и синя риза ни пусна да влезем — отговорих аз.

— Кълна се, че някой ден всички ще бъдем убити в съня си. Той отваря вратата на всекиго.

— Надявах се да си поговорим за няколко минути.

— Нямам какво да ти кажа. Не желая мъж в живота си. Нямам време да говоря с теб. И…

Спря по средата на изречението и очите й се разшириха леко, когато видя моя спътник.

— Това е Дийзъл — представих го аз. — Той е част от екипа по любовните връзки. Той е нашият, хмм, мъж специалист. Сигурна ли си, че не искаш мъж в живота си? Понякога могат да бъдат от полза… като да изнесат боклука, да изплашат крадците, да поправят водопровода.

— Предполагам — съгласи се Шарлийн. — А той необвързан ли е?

— Необвързан ли си? — попитах аз Дийзъл.

— Ни най-малко — отвърна той.

— Така или иначе няма да го искаш — казах на Шарлийн. — Той има някои ограничения. Искам да кажа, не можеш да очакваш от него да сменя поплавъка на тоалетната чиния. Освен това, съм готова да се обзаложа, че ти би искала мъж, който може да сготви понякога. А той не може да прави и това.

Дийзъл ми хвърли поглед… като че би могъл да сготви, ако има някакъв стимул.

— Не думай! — възкликна Шарлийн.

Партньорът ми прекоси кухнята, наля си чаша кафе и се облегна на плота.

— Има доста мъже в живота ти, които си отхвърлила — каза той на Шарлийн. — Защо си го направила?

— Те отхвърлиха мен. Твърде много котки. Твърде много деца. Твърде стара. Твърде скучна.

— Така, значи трябва да намерим някой, който харесва деца — отбеляза Дийзъл. Вниманието му се насочи към една спяща котка на плота пред тостера. — И животни.

— Освен това, какъв тип мъж желаеш? — попитах аз.

— Богат?

— Би ли се задоволила със сравнително успешен?

— Ето как стоят нещата — започна Шарлийн. — Изобщо не желая да се обвързвам. Вчера бях сериозна, когато ти казах, че нямам нито времето, нито енергията да се занимавам с мъже точно сега. Върху печката ми ври бульон, а до пералнята ми в мазето е натрупано прането от цялата седмица. Две деца ме чакат на горния етаж, докато слушат рап и се чудят как да декодират родителския контрол на телевизора. Имам бременна котка, която знам, че е някъде из къщата, но която не мога да намеря от два дни. Моят непрокопсан бивш съпруг се учи да кара сърф и живее на плажа на Санта Барбара, и не е изплащал издръжката на децата си от една година, затова работя в Службата за регистрация на превозни средства, вместо да си стоя у дома и да предпазя децата си от това да се превърнат в малолетни престъпници. Не ми трябва мъж. Трябва ми домашна помощничка.

— Наближава Свети Валентин — обясних й аз. — Нека първо ти намерим мъж, пък тогава може да поработим и върху идеята за домашната помощница.

Шарлийн увеличи пламъка под тенджерата с бульон.

— Какво би ви накарало да си тръгнете?

— Среща! — отговори Дийзъл. — Ние ще ти намерим мъж, ще излезеш с него, и ние си тръгваме.

— Обещавате ли? — попита тя.

— Може би — каза партньорът ми.

— Трябва да ни дадеш някакви насоки — обърнах се аз към Шарлийн. — Бъди честна. Какво наистина търсиш в един мъж?

Тя се замисли за момент.

— Добър мъж — каза. — Някой, който си пасва с мен. Някой, с когото да ми е уютно.

Котаракът се изправи, протегна се на плота, обърна се и се опита да се настани до печката. Помаха с опашка, която леко удари огъня под супата и веднага се подпали. Котката изпищя и скочи от печката върху масата. Черният лабрадор, който спеше под масата, скочи на крака и се завтече след горящия котарак.

Всички заподскачахме наоколо, опитвайки се да хванем котката и същевременно опитвайки се да избегнем горящата й опашка. Лабрадорът се подхлъзна, удари се в единия крак на масата и изквича. Дийзъл сграбчи котката и изля близо литър портокалов сок върху нея, а аз загасих една горяща подложка за хранене.

— Трудно е да се повярва, че с вас е скучно — каза партньорът ми на Шарлийн.

— Нещо не е наред с Блеки — отбеляза червенокосото дете, докато гледаше лежащия под масата лабрадор. — Скимти и си държи странно лапата.

Всички погледнахме към Блеки. Със сигурност държеше крака си по странен начин.

— Колко зле е котаракът? — попитах Дийзъл.

— Можеше и да е по-зле — отговори ми той. — Опекъл си е върха на опашката, но останалата част от него изглежда добре. Трудно е да се каже, след като е подгизнал от портокаловия сок.

Шарлийн уви една хавлиена кърпа около котарака.

— Бедното котенце.

Дванадесетгодишното и десетгодишното момчета изтичаха в кухнята.

— Какво става? — попита дванадесетгодишният.

— Котьо се подпали, а Блеки си счупи крака — осведоми ги червенокосото дете.

— Голяма работа! — каза дванадесетгодишният. И двамата с брат му се обърнаха и се върнаха обратно на горния етаж, все едно подобно нещо се случваше всеки ден.

— Къде ще намеря ветеринар по това време в събота? — попита Шарлийн. — Ще трябва да отида до спешната клиника. Ще ми струва цяло състояние.

— Познавам някой, който ще ни помогне — предложих й аз. — Имам номерът му, но е в колата ми.

Шарлийн притисна още по-силно котето до себе си и грабна чантата си от плота.

— Вземи си палтото и шапката — нареди тя на червенокосото дете. — И доведи братята си. Всички във вана.

Партньорът ми вдигна лабрадора от пода и го понесе към вратата.

— Мисля, че Блеки трябва да мине на диета. Това куче тежи цял тон.

Четирите деца измаршируваха навън и се качиха във вана, а аз изтичах до колата си за досието на Гари Мартин. Дийзъл заключи къщата и се настани във вана с Блеки, легнал върху скута му и провесил предните си крака. Шарлийн беше седнала на пасажерското място с Кити, все още увит в хавлиената кърпа. Мушнах се на шофьорското място и се обадих на Гари Мартин по мобилния.

— Имам един спешен случай — казах му аз. — Котарак с изпечена опашка и куче със счупен крак. И разговарях с Лорета, но това е съвсем друга история.

— Тъжна история ли е?

— Аха. Не е добра.

— В събота не отварям преди десет — каза Мартин, — но мога да дойда по-рано. След половин час ще съм там.

Прехвърлих Боб от Ескейпа на задната седалка на вана на футболната майка^[1], представих го на всички и заех мястото си зад волана.

— Кой е този големият, който държи Блеки? — попита най-малкото дете, когато спряхме на първия светофар.

— Казва се Дийзъл — отговори му Шарлийн. — Дръж се възпитано.

— Дийзъл — повтори детето. — Никога не съм чувал някой да се казва така.

— Дийзъл^[2] е влак — каза едно от другите деца.

Нагласих огледалото за обратно виждане така, че да мога да виждам партньора си. Очите ни се срещнаха за момент. Не можех да видя устните му, но малките бръчици около очите му ми казваха, че той се усмихва. Семейство Клингър го забавляваха.

В клиниката светеше, когато свърнах в паркинга. Гари Мартин бе пристигнал точно преди нас. Все още беше с палто и шапка, когато връхлетяхме вътре.

— Това е Шарлийн Клингър — представих я аз на Мартин. — Тя е майката на Кити и Блеки, и на четирите деца.

Шарлийн представи децата:

— Младши, Ралф, Ърни, Ръсел.

Ветеринарят погледна към Дийзъл.

— Той е с мен — уточних аз. — Той е носачът на кучето.

— Вероятно ще трябва да направя снимки на крака на Блеки, но асистентът ми ще дойде чак в десет — обясни Мартин.

— Аз мога да помогна — предложи Шарлийн. — Имам четири деца, три котки, две кучета, заек и дванадесет хамстера. Лепила съм разцепени устни, израждала съм котенца, кърмила съм четири момчета и дори веднъж измътихме пиленца за научния проект на Ърни.

— Пиленцата акаха из цялата къща — добави Ралф.

Ветеринарят разви котарака достатъчно, за да може да види опашката му.

— Опашката не изглежда прекалено зле — каза той. — Основно е изгубил козината си и е опърлил върха й. Защо лепне така?

— Дийзъл изгаси огъня с портокалов сок — обясни му Ралф. — Това беше страхотно.

— Имам нужда някой да вземе котката и да я отнесе в задната стая и много внимателно да я измие в голямата мивка от портокаловия сок — каза ветеринарят. — И също така имам нужда някой да държи Блеки, докато го снимам.

— Аз мога да държа Блеки — предложи Ръсел. — Това е жестоко.

Може да реша един ден да стана ветеринар. Обзалагам се, че срещате много момичета.

— Предполагам — отговори Мартин. — Не съм най-добрият експерт по момичетата. По-добър съм с животните. Те мислят, че съм готин. Момичетата само си мислят, че съм плешив.

— Аз мисля, че си готин — отбеляза Шарлийн. — Ти си гушлив… като Флъфи.

— Кой е Флъфи? — попита Мартин.

— Нашият заек — обясни Ралф. — Той тежи половин тон.

— Всички в нашата къща са с наднормено тегло — каза Шарлийн. — Освен децата.

Мартин смени палтото си със синя лабораторна престилка.

— Може някой ден да прегледам Флъфи и да ви предложа по-добър режим на хранене.

— Не е само Флъфи — продължи Ралф. — Ние в действителност имаме зоологическа градина. Мама прибира всички нежелани животни.

Гари Мартин и Шарлийн Клингър бяха идеални един за друг. Той искаше деца, а тя имаше цяла дузина. Бяха на една и съща възраст. И двамата обичаха животните. И той можеше да се грижи за нейната менажерия, когато някой се запалеше. Освен това, Шарлийн и Гари изглеждаха така, като че ли си принадлежаха един на друг. Те напълно си пасваха. Много повече, отколкото ветеринарят и Лорета Как-й-беше-името.

— Правите ли посещения по домовете? — попитах го аз. — Мислех си, че може би ще е добре да отидете в дома на Шарлийн, за да видите животните, след като има толкова много. И след като вие ще й направите тази услуга, тя би могла да ви приготви вечеря. Обзалагам се, че не обичате да се храните сам през цялото време… сега, след като сте сам.

— Сигурна ли сте, че съм сам? — попита Мартин.

— Повярвайте ми. Сам сте.

— Бих се радвала, ако прегледате животните ми — каза Шарлийн, — но не знам дали бихте искали да вечеряте у нас. Настава голяма лудница, когато е време за вечеря.

— Имах три сестри и двама братя — отговори Мартин. — Много добре се справям с подобна лудница.

— Можете ли да поправяте тоалетни? — попитах го аз. — Можете ли да готвите?

— Разбира се. Не можеш да израснеш в къща с три сестри, двама братя и една баня и да не знаеш нищо за тоалетните. — Мартин взе Блеки от Дийзъл и се отправи към рентгена. — И правя убийствено свинско филе. И мога да правя орехови сладки.

Дръпнах Шарлийн настрана.

— Чу ли това? Той приготвя орехови сладки.

— Какво толкова, аз пък си бръсна краката — каза тя. — И той ми напомня на Флъфи. Предполагам, че бих могла да пробвам. Мислиш ли, че ще се заинтересува?

— Разбира се, че ще се заинтересува. Ти си домакиня-богиня. Точно това, което той търси.

Един час по-късно опашката на Кити бе бинтована с бяла марля, а предният крак на Блеки бе гипсиран.

— Беше много мило от ваша страна да дойдете толкова рано — каза Шарлийн на Мартин.

— Радвам се, че помогнах — отговори той. — Имате чудесни деца. Ръсел бе страхотен асистент.

— Вероятно бихте могли да дойдете някой път да нагледате Блеки, Кити и Флъфи — предложи самотната майка.

— Разбира се — отговори ветеринарят.

Всички стояхме около тях, очакващи. Гари Мартин трудно разбираше светските намеци.

След един дълъг момент, Дийзъл обви ръка около раменете на ветеринаря:

— Може би искаш да прегледаш заека на Шарлийн довечера.

Крушката в главата на Мартин светна.

— Довечера би било чудесно! Последният ми пациент е за пет часа, така че бих могъл да дойда около шест.

— Ще има задушено за вечеря, ако случайно решите да вечеряте с нас — каза Шарлийн.

— Господи, това е фантастично. Ще донеса нещо за десерт. Няма да имам време да приготвя моите орехови сладки, но ще се отбия до пекарната.

Закарахме жената, децата и животните й обратно до тяхната къща, махнахме им за довиждане и се мушнахме в моята кола.

Дийзъл игриво ме удари по рамото:

— Страхотен екип сме, а? — попита той. — Зачертай двете имена от списъка ни.

Отговорих на позвъняването на мобилния си телефон.

— Сестра ти ще идва за вечеря довечера — каза майка ми. — Ще приготвя лазаня и има сладоледена торта за десерт. Мислех, че би искала да дойдеш.

— Мисля, че може да ми се наложи да работя довечера.

— Какво? Не можеш да отделиш време да се нахраниш? Всеки трябва да се храни.

— Да, но имам и партньор…

— Винаги има в повече. Доведи и партньора си. Лула ли е?

— Не.

— Рейнджъра?

— Не.

— Кой е тогава?

— Дийзъл.

Мълчание.

— От онази Коледа, когато се запали елхата ли? — попита накрая майка ми.

— Аха.

Представих си я как се кръсти.

— Какво правиш с Дийзъл? — попита тя. — Не, не ми казвай. Не искам да знам.