Джанет Еванович
Стефани Плъм или г-ца Сватовница (6)

Шеста глава

Когато влязохме в магазина, Лари Бърлю крачеше напред-назад.

— Не се чувствам добре — сподели той. — Мисля, че ще получа сърдечен удар. Сърцето ми направо ще изскочи. А и окото ми потрепва. Мразя, когато окото ми потрепва така. Може би се нуждая от чаша кафе, за да си успокоя нервите.

— Облечи му палтото и го разходи навън, на студено — наредих на Дийзъл. — Виж дали ще успееш да изкараш част от кофеина от него.

— Кой ще се погрижи за магазина? — попита Бърлю. — Не мога да изляза оттук просто така.

— Аз ще се погрижа за него — опитах се да го успокоя.

— Никой не идва по това време на деня. Не се притеснявай.

Пет минути по-късно една жена влезе и поиска свинско обезкостено роле за печене.

— Аз съм само асистент-месар — обясних на клиентката. — Не ми е разрешено да обезкостявам. Истинският месар ще се върне след около час, но не съм убедена, че ще бъде в състояние да използва остри инструменти. Какво ще кажете за едно пиле за печене?

— Не искам пиле — отговори тя. — Трябва ми свинско за печене.

— Добре, какво ще кажете за това. Ще ви го дам безплатно, ако го вземете с костта. Това е специална промоция.

— Предполагам, че така става — каза жената.

Взех едно парче месо за печене от витрината, увих го в бяла непромокаема хартия и й го подадох.

— Приятен ден — пожелах й аз.

Двадесет минути по-късно Дийзъл и Бърлю се върнаха.

— Как е той? — попитах.

— Спря да заеква и окото му почти напълно спря да потрепва. Трябваше да го върна, защото ми се стори, че носът му измръзна. Това време е отвратително. Като приключа с това, ще кандидатствам за назначение на Бахамите.

— Можеш ли да го направиш?

— Не. Отивам там, където имат нужда от мен. Няма много хора, които могат да вършат моята работа.

— Идваха ли някакви клиенти — попита Бърлю.

— Не — отговорих му аз. — Никой не е купувал нищо.

— Схемата за доставка на кафе не работи — отбеляза Дийзъл. — Трябва да измислим нещо друго.

— Схемата с кафето си е напълно добра. Този, който се нуждае от настройка, е Бърлю. Трябва му практика — казах. — Аз ще изпълнявам ролята на жената с кафето, а ти ще си Лари. Аз ще вляза, а ти започни разговор с мен, така че той да види как се прави.

Излязох навън и след това отново влязох.

— Ето ти кафето — казах на Дийзъл, преструвайки се, че му подавам чаша с кафе.

— Благодаря — отговори той, след което ме сграбчи и ме целуна.

Отблъснах го.

— Какво, по дяволите, беше това?

Дийзъл се люлееше на петите си и се усмихваше.

— Имах желание да те целуна. Навън беше студено, а ти си наистина мила и топла.

— Господи! Бих искал да мога да направя и аз така — възкликна Бърлю. — Това беше страхотно.

— Изобщо не беше страхотно — отвърнах аз. — Това беше лош пример. Дийзъл е глупак. Отново ще изляза навън и ще вляза тук и този път ще дам кафето на теб.

Излязох навън и застанах на тротоара за момент, вдишвайки студения въздух. Целувката, в действителност, беше дяволски страхотна. Не че щеше да доведе до нещо, но беше страхотна все пак. Успокоих се и влязох вътре, като се престорих, че подавам на Бърлю чаша кафе.

Той го взе и ме погледна с празен поглед.

— Какво ще кажеш? — попитах го аз.

— Благодаря.

— Какво още?

Месарят гледаше объркано.

— Кажи й името си — подсетих го аз.

— Лари Бърлю.

— Аз съм Джет.

Тишина.

Отново го подсетих:

— Кажи й, че намираш името й за необикновено. Попитай я дали означава нещо.

— Това е глупаво — отбеляза Дийзъл. — Ще звучи като малоумник.

— А ти какво предлагаш?

— Веднага ще пристъпя към действие. Ще й кажа, че ще ходя да гледам мача на Никс в спортния бар надолу по улицата и ще я попитам дали иска да дойде с мен.

— Не можеш просто да кажеш „Благодаря за кафето“ и след това веднага да я поканиш на бар. Прекалено грубо е. И откъде знаеш, че е фен на Никс?

— Това няма значение. Това са си мъжки работи. Това го прави да изглежда като истински мъж. Ако той каже нещо тъпо за името й, тя ще си помисли, че е женчо. Както и да е, ако тя иска да излезе с него, ще каже да. Ако не каже да разбираш, че това е загубена кауза и продължаваш напред.

— Аз не харесвам баскетбол — включи се и Бърлю.

— Какво харесваш?

— Опера.

Дийзъл сложи ръце на кръста си.

— Будалкаш се с мен.

Погледът на месаря се насочи към витрината:

— Липсва едно парче свинско за печене. Сигурна ли си, че не си продала нищо?

— Подарих го. Беше с благотворителна цел. Момичетата скаути.

Вниманието на Дийзъл пък се насочи към улицата.

— Хей, вижте това — каза той. — Кафееното момиче може би приключи работа за днес. Облече си палтото и метна чантата си през рамо, и изглежда, че идва насам. Излезе от кафенето и пресича улицата.

— О, не! — възкликна Бърлю. — Не носи още кафе, нали?

— Не — отговори спътникът ми. — Няма кафе.

Звънчето на входната врата иззвъня и Джет влезе в магазина.

— Здрасти — поздрави ме тя. — Братовчед ви ще ме направи служител на месеца с продажбата на толкова много кафе. — Вниманието й се насочи към Дийзъл. — Здравейте.

— Той е гей — казах аз. — До мозъка на костите си.

Джет въздъхна.

— Знаех си, че е твърде добър, за да е истински. — Тя погледна към Лари Бърлю.

— Хетеро отвсякъде — отбелязах аз.

Джет кимна.

— Важно е да се знаят някои неща за вашия… месар. Като например, женен ли е?

— Не. Напълно е на разположение.

— Значи, ще е умно от моя страна да купувам месо от тук?

— Няма да съжаляваш — отговорих аз.

— Добре. Би ми се искало една пържола за довечера.

Дийзъл ми хвърли един поглед.

— Яде месо — прошепна той.

Джет насочи вниманието си към Бърлю.

— Кое изглежда вкусно?

— Искаш да я изпечеш на грил или на скара, или да я изпържиш на тиган? — попита той.

— Не знам. Нещо здравословно.

— Имам чудесна рецепта, която използвам при приготвянето на говеждо филе — каза месарят. — Мариновам го и след това го изпичам на скара със зеленчуци.

— Това звучи страхотно — възкликна Джет. — Може би ще можеш да ми покажеш как се приготвя?

— Разбира се — отговори Бърлю. — Много е лесно. Може да го направя още довечера, ако искаш? И ще донеса пържолите и всичко останало.

Джет написа адреса си на парче амбалажна хартия.

— Заповядай, когато приключиш с работата тук. Аз ще взема виното. — И тя си тръгна.

Дийзъл и аз изгледахме Бърлю.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита спътникът ми.

— Много съм добър, когато става въпрос за месо — отговори месарят.

 

 

Здрачаваше се, когато си тръгнахме от месарницата. Уличните светлини блестяха над въртящите се снежинки, а Трентън изглеждаше студен, но уютен.

— Много сме печени в тези глупости — любовните връзки — каза Дийзъл. — Правим всичко погрешно и накрая всичко се получава както трябва.

Върнахме се обратно с колата до квартала на Бийнър и обиколихме няколко пресечки. Дийзъл спря пред бара на Ърни и аз изтичах, за да огледам набързо. Не се виждаше никакъв Бийнър, затова се върнах в колата.

— Прекалено е рано — отбеляза спътникът ми. — Трябва да се върнем около осем.

— Трябва да се отбием в дома на родителите ми все пак — подсетих го аз. — Казах, че ще сме там за вечеря.

— Ние?

— Не исках да се почувстваш пренебрегнат.

— Спомням си родителите ти. Те държат приют за душевно болни.

— Добре! Чудесно! Остави ме пред вратата.

— Няма начин — отвърна ми той. — Не бих пропуснал това за нищо на света.

— Само трябва да минем набързо през апартамента ми, за да взема Боб.

Половин час по-късно отворихме вратата на банята и Боб погледна към нас — с тъжни очи, лигавещ се и дишащ тежко. Издаде някакви патетични скимтящи звуци, отвори уста, каза Баф! и повърна едно цяло руло тоалетна хартия.

— Много по-добре отколкото дивана — отбеляза спътникът ми.

Почистих тоалетната хартия и сложих ново руло на поставката. Докато приключа, Боб се беше съвзел напълно и нежно се търкаше в Дийзъл, като разнасяше кучешки лиги по дължината на целия му крачол.

— Май ще трябва да се преоблека, преди да отидем у вашите — констатира гостът ми.

— Със сигурност!

Дийзъл извади чифт дънки и риза от раницата си. Те бяха напълно еднакви с тези, които носеше, без лигите и сосът от пица. Нито по-добри, нито по-лоши. Той издърпа ризата си, развърза ботушите си и изхлузи тях и дънките си.

— Мили боже! — казах аз и се обърнах, така че да не съм с лице към него. Не че това имаше някакво значение. Образът му по слипове се беше запечатал в съзнанието ми. Рейнджъра и Морели, двамата мъже в живота ми, бяха физически перфектни по много по-различен начин един от друг.

Рейнджъра беше кубински американец с тъмна кожа и тъмни очи, а понякога и с тъмни намерения. Имаше тяло на кикбоксьор и умения на човек от специалните служби. Морели беше здрав и мършав, с италиански темперамент, сдобил се с мускулите и уменията си на улицата. Телосложението на Дийзъл беше по-едро и добре оформено. И като не можех да видя детайлите, аз подозирах, че е по-голям навсякъде.

Когато пристигнахме, баба ми подреждаше разпънатата докрай маса, а около нея бяха наредени кухненски столове за десет човека и едно високо детско столче. Валъри и Албърт вече бяха там. Албърт гледаше телевизия с баща ми. Можех да чуя сестра ми да говори с майка ми в кухнята. Нейното най-голямо момиче, Анджи, седеше на пода във всекидневната и рисуваше в някаква книжка за оцветяване. Средното дете, Мери Алис, галопираше около масата в трапезарията, представяйки си, че е кон. Бебето седеше в скута на Албърт.

Всичко замря, когато Дийзъл влезе.

— О, боже! — каза баща ми.

— Радвам се да ви видя отново, сър — отговори спътникът ми.

— Помня те — заяви Мери Алис. — Ти имаше конска опашка.

— Наистина имах — съгласи се Дийзъл, — но си помислих, че е време за промяна.

— Понякога съм елен — заяви племенницата ми.

— Различно ли е от това да бъдеш кон? — поинтересува се мъжът.

— Аха, щото, когато съм елен, имам рога и мога да летя като Рудолф.

— Не можеш — каза Анджи.

— Мога.

— Не можеш!

— Мога да летя малко — настоя Мери Алис.

Хвърлих един поглед към Дийзъл.

Той се усмихна и сви рамене.

Махнах каишката на Боб, оставих спътника си във всекидневната да очарова баща ми и отидох в кухнята да видя майка си.

— Има ли нещо, което мога да направя? — попитах аз.

— Можеш да сложиш червения сос в сосиерата и също така да се опиташ да влееш малко здрав разум в главата на баба си. Мен не ме слуша.

— Сега пък какво има?

— Видя ли я?

— Подреждаше масата.

— Добре ли я огледа?

Баба Мазур се вмъкна в кухнята. Беше седемдесетгодишна и гравитацията не бе благосклонна към нея. Беше жилава старица с набръчкана кожа и отпуснати телеса. Косата й беше стоманеносива и накъдрена. Зъбите й бяха изкуствени, а очите й не изпускаха нищо. Устните й бяха ужасно подути.

— С’ършиха ни са’фетките — каза тя. — Няма ни е’на ф к’тайския ш’аф.

— О, боже мой! — възкликнах аз. — Какво се е случило с устата ти?

— Секси, а? — попита баба.

— Уголемиха й устните — обясни майка ми. — Отишла при някакъв доктор идиот и го накарала да ги инжектира.

— А д’угата се’мица ше ми сла’ат ’мплан’и в за’ника — изфъфли баба. — Не’а веч’ уви’нал за’ник за мен.

— Имплантите в задника са сериозно нещо — казах й аз. — Не би искала да си причиниш това.

— Имъ нам’ление на ’мплан’ и за за’ник сле’вашата се’мица — обясни баба. — Мрася да проп’скам разпрода’би.

— Да, но имплантите са изключително болезнени. Няма да можеш да седиш. Защо да не намерим някоя разпродажба на обувки? Можем да отидем до Мейсис и след това да обядваме в ресторанта.

— Добре — съгласи се баба. — ’Тва свучи заба’но.

Майка ми взе лазанята, аз червения сос, а баба взе панера с хляб и ги занесохме на масата. Всички се настанихме и се нахвърлихме на яденето.

Баба Мазур си взе лазаня и си сипа чаша червено вино. Постави една малка хапка в устата си и отпи глътка вино, а всичко това падна от устата й направо в скута й.

Боб се спусна и изяде храната от скута на баба, след което се настани на пост под масата.

— Ус’ните ми съ то’ко го’еми, че не ста’ат зъ ниш’о.

Майка скочи на крака и се върна със сламка за баба и с чаша алкохол за себе си.

Баща ми бе свел глава над чинията с храна пред себе си.

— Направо ме застреляйте — каза той.

— Аз харесвам лазаня — сподели Албърт Клафън. — Не се разтича по чинията ти. И ако не използваш прекалено много червен сос, не би могъл да си изцапаш ризата.

Клафън беше адвокат, който едва изкарваше прехраната си с диплома от Правно училище Акме в Барбадос. Беше добър човек, мек като памук, и започваше да се поти над горната си устна, когато бе нервен… което често се случваше.

— Как върви адвокатският бизнес? — попитах го аз.

— Добре. Дори имам двама клиенти. Добре де, всъщност, единият умря, но това се случва понякога, нали?

— А как е новата къща?

— Оказа се доста добра идея. Много по-хубаво е, отколкото да живеем при майка ми.

— А какво става с женитбата?

Клафън пребледня, пръдна и падайки от стола си, припадна.

Дийзъл стана, издърпа го на крака и го сложи обратно на стола му.

— Дишай дълбоко — нареди му той.

— Колко неловко.

— Пич — заяви моят спътник, — всички се чувстват така, когато става въпрос за сватба. Преодолей го.

— Бедничкото мече — каза Валъри, като даде лъжица оризови спагети на Клафън. — Нарани ли се момчето?

Дийзъл уви ръка около раменете ми и долепи устните си до ухото ми:

— Със сигурност ще трябва да минем на варианта с електрошока. Мисля, че би трябвало и двамата да ги зашеметим с електрошок.

— Може би ще успееш да изведеш Албърт на разходка с теб след вечеря и да поговориш с него. Той се е свързал с Анни и е помолил за помощ, така че очевидно има желание.

— Това е една от първите точки в списъка ми от неща, които не искам да направя. Може би второто след това да бъда премахнат от Бийнър.

— Що се отнася до него… какво точно се случва, когато той премахне някого?

— Не би искала да знаеш. А и аз не искам да ти обяснявам. Нека го забравим засега.

— Мислех си за Бийнър. Вероятно би трябвало да поговорим с госпожа Бийнър. Тя в Трентън ли живее?

— Живее в Хамилтън.

— От Неназоваемите ли е? Притежава ли страховити, пагубни умения?

— Тя е от умерените. Не използва много от тях. Основно салонни трикове, като да огъва лъжици или да печели на карти. Разпитвах я, когато ми дадоха случая на Бийнър.

— И?

— Ти знаеш всичко, което и аз. Каза, че е уморена от брака. Искала да опита нещо друго. Обясни ми, че Бийнър обвинявал за всичко Анни Харт, но тя нямала нищо общо с това, била само приятелка. Не знае къде е отседнал Бийнър, но със сигурност е в Трентън, защото бил решен да си отмъсти на Анни.

— Това ли е всичко? Защо не я помоли да примами Бийнър, за да обсъдят нещата, и тогава може да изскочиш от шкафа и да си свършиш работата като ловец на глави, като го заловиш?

— Тя много добре знае, че не е добре да бъдеш наблизо, когато Бийнър затъва. Направо ще има ядрен взрив, а тя не иска да бъде част от него.

— А ти? Не те ли е страх от Бийнър?

— Ще му трябва много повече от това, за да ме унищожи, а той няма такава сила. Най-лошото, което може да ми причини, е да ме накара да се почувствам леко неразположен.

— Добре, а какво ще кажеш за това? Ще накараме госпожа Бийнър да излъже съпруга си и ще им уредим лъжлива среща.

— Пробвай, но тя няма да се съгласи.

Отопих останалия сос с парче хляб.

— Знаеш ли какво означава това?

Дийзъл вдигна ръце с дланите си нагоре, но не знаеше какво означава този жест.

— На нея все още й пука за него — казах аз. — Не иска да го предаде. Не иска той да бъде заловен и неутрализиран, или там каквото правите.

Събеседникът ми си взе още едно парче лазаня.

— Може би. Или може би просто не иска да се забърква.

— Бих могла да поговоря с нея.

— Май това не е лоша идея — отбеляза Дийзъл и погледна часовника си. — Ето какъв е планът. Ще изведа Албърт на чист въздух и ще го разходя из квартала. Ще се опитам да разбера какво, за бога, иска да прави по отношение на женитбата. Ти поговори със сестра си и разбери дали е готова. А в осем ще си пробваме късмета в бара на Ърни. Ако това не проработи, утре ще посетиш госпожа Бийнър.