Стив Бери
Наследството на тамплиерите (7)

5

Стефани влезе в Домкирке. Водещият търга я бе уверил, че лесно ще намери сградата, и се беше оказал прав. Чудовищната тухлена сграда бе твърде голяма за градчето. В грандиозната постройка имаше безброй параклиси и галерии, над които се извисяваше сводест таван и прозорци с витражи, които придаваха на древните стени божествена атмосфера. Личеше си, че катедралата вече не е католическа. Ако не грешеше, вътрешността беше лутеранска, а архитектурният стил притежаваше отчетливо френско излъчване. Стефани беше вбесена, че изпусна книгата. Смяташе, че ще се продаде за не повече от триста крони, което беше около петдесетина долара. Но анонимен купувач бе платил над осем хиляди долара за някакво безобидно описание на Южна Франция отпреди стотина години. Което потвърждаваше, че някой бе наясно със задачата й.

Може би човекът, който я чакаше? Двамата мъже, които се бяха приближили към нея след наддаването, й бяха казали, че всичко ще се изясни, ако се разходи до катедралата и открие параклиса на Кристиян IV. Идеята за тази разходка й се стори глупава, но нима имаше избор? Разполагаше с твърде кратко време, в което да свърши много неща.

Спазвайки указанията, които й бяха дали, тя заобиколи преддверието. Пред главния олтар се провеждаше служба. Около петдесетина души бяха коленичили между скамейките. Музиката от органа отекваше във вътрешността на катедралата с металически вибрации. Откри параклиса на Кристиян IV и пристъпи в него през натруфена желязна решетка.

Чакаше я нисичък мъж с рядка сива коса, сплескана върху главата му като шапка. Имаше неправилни черти и гладко избръснато лице и носеше светли памучни панталони и риза с разкопчана яка. Едрият му гръден кош бе стегнат в кожено яке, а когато се приближи към него, моментално определи погледа в тъмните му очи като студен и подозрителен. Вероятно бе усетил опасенията й, защото изражението му леко омекна и той й се усмихна обезоръжаващо.

— Мисис Нел, толкова се радвам да ви видя.

— Откъде знаете коя съм?

— Добре запознат съм с работата на съпруга ви. Той беше голям учен и се занимаваше с редица въпроси, които ме интересуват.

— Кои например? Съпругът ми работеше по много въпроси.

— Главният ми интерес е към Рен-льо-Шато. Разработката му върху така наречената голяма тайна на този град и земите, които го заобикалят.

— Вие ли сте човекът, който купи книгата?

Той вдигна ръце, уж се предаваше.

— Не съм аз и точно затова поисках да разговаряме. Участвах в наддаването чрез посредник, но — както и вие, сигурен съм — бях шокиран от крайната цена.

Тя тръгна из кралската гробница, за да спечели малко време за размисъл. Огромни картини красяха ослепителните мраморни стени. Пет саркофага заемаха центъра под огромния сводест таван.

Мъжът направи жест към ковчезите.

— Кристиян Четвърти се смята за най-великия монарх на Дания. Както Хенри Осми за Англия, Франсоа Втори за Франция и Петър Велики за Русия. Променил е страната си из основи. Оставил е следи от делата си навсякъде.

Тя не се интересуваше от подобен урок по история.

— Какво искате?

— Позволете ми да ви покажа нещо.

Пристъпи към металната решетка на входа на параклиса. Тя го последва.

— Според легендата тази решетка е направена от самия дявол. Изяществото на изработката е невероятно. Съдържа монограмите на краля и кралицата и множество приказни създания. Но погледнете внимателно долната част.

Тя се загледа и забеляза гравираните в метала думи.

— Гласят следното: „Caspar Fincke bin ich genannt, dieser Arbeit bin ich bekannt“. Тоест: „Каспар Финке се наричам и с този труд на слава се обричам“.

Тя извърна лице към него.

— Какво точно искате да кажете?

— Върху Кръглата кула в Копенхаген около ръба на терасата на покрива също има желязна решетка. Финке е проектирал и нея. Изработил я е ниска, за да може окото да се наслаждава на гледката, но това, от друга страна, улеснява скачането.

Тя схвана мисълта му.

— Мъжът, който скочи оттам днес, е работел за вас?

Той кимна.

— Защо умря?

— Рицарите на Христа уверено водят божиите битки, без да се боят, че извършват грях с убийството на врага, нито пък се страхуват от собствената си смърт.

— Той се самоуби.

— Когато се наложи да убиеш или да приемеш смъртта, това не е престъпление, а слава.

— Май не знаете да отговаряте на въпроси.

— Просто ви цитирам един велик теолог, написал тези думи преди осемстотин години — усмихна се мъжът. — Свети Бернар от Клерво.

— Кой сте вие?

— Защо не ме наричате Бернар?

— Какво искате?

— Две неща. Първо, книгата, която и двамата загубихме в наддаването. Но осъзнавам, че не можете да ми я осигурите. А второто все пак е у вас. Изпратили са ви го преди месец.

Тя успя да се овладее навреме. Този човек определено бе наясно със задачата й.

— И какво е то?

— О, изпитвате ме. Мъчите се да прецените доколко може да ми се вярва. Е, добре. Пратката, която сте получили, е съдържала дневник, принадлежал някога на съпруга ви. Личен дневник, който е водел чак до ненавременната си смърт. Изкарах ли изпита?

Тя не отговори.

— Искам този дневник.

— Защо е толкова важен?

— Мнозина смятаха съпруга ви за чудат. За странен. Представител на ново езотерично течение. Академичната общност му се надсмиваше, а пресата го подиграваше. Но според мен той бе гениален. Виждаше неща, които никой друг не забелязваше. Погледнете само колко е постигнал. Та той постави началото на цялата днешна притегателна сила на Рен-льо-Шато. Книгата му бе първата, която изтъкна пред света чудесата на това кътче. Продаде се в петмилионен тираж из целия свят. Истинско постижение.

— Съпругът ми е продал доста книги.

— Четиринайсет, ако не се лъжа, но нито една в мащабите на първата, „Съкровището в Рен-льо-Шато“. Благодарение на него сега има стотици книги на тази тема.

— Какво ви кара да смятате, че разполагам с дневника на съпруга ми?

— И двамата знаем, че в момента щеше да е у мен, ако не бе намесата на мъж на име Котън Малоун. Доколкото съм осведомен, някога е работел за вас.

— Какво точно?

Като че ли непрестанното предизвикателство му допадаше.

— Вие сте служител на американското Министерство на правосъдието и оглавявате звено, наречено „Проект Магелан“. Дванайсет адвокати, всеки един избран лично от вас, които работят под вашето ръководство и решават, нека ги наречем, деликатни въпроси. Котън Малоун дълго време е бил ваш служител. Но миналата година се е пенсионирал предсрочно и сега притежава книжарница в Копенхаген. Ако не бяха неумелите действия на моя помощник, щяхте да се насладите на лек обяд с мистър Малоун, да се сбогувате с него и да дойдете тук за търга, което е и истинската цел на посещението ви в Дания.

Вече нямаше място за преструвки.

— За кого работите?

— За себе си.

— Съмнявам се.

— Защо ще се съмнявате?

— Поради дългогодишния ми опит.

Той отново се усмихна, което я подразни.

— Дневникът, моля.

— Не е у мен. След днешния случай прецених, че се нуждае от сигурно съхранение.

— У Петер Хансен ли е?

Тя не отговори.

— Ясно. Предполагам, че нищо няма да ми кажете.

— Мисля, че разговорът приключи. — Тя се обърна към отворената врата и излезе бързо. Отдясно, откъм главната порта, забеляза още двама късо подстригани мъже — не онези от търга, — но вече бе наясно кой ги командва.

Хвърли поглед назад към мъжа, чието име не беше Бернар.

— Като помощника ми на върха на Кръглата кула днес и вие няма как да се измъкнете.

— Върви на майната си.

Тя се извъртя наляво и хлътна в дълбините на катедралата.