Стив Бери
Наследството на тамплиерите (60)

58

Малоун освети с фенерчето каменните стени на църквата, търсейки други следи. Бяха разтоварили екипировката, която Касиопея беше донесла, и я бяха довлекли до абатството. Стефани и Касиопея бяха отвън и се мъчеха да я подредят. Хенрик беше предложил да намери дърва за огън. А Малоун и Марк се бяха върнали в църквата да огледат дали не са пропуснали нещо.

— Църквата отдавна е изоставена — каза Марк. — Поне от триста години според свещеника в градчето.

— Навремето явно е била внушителна.

— Този тип архитектура не е нещо необичайно. В целия район на Лангедок е имало подземни църкви. Във Вал близо до Каркасон се намира една от най-известните. В добро състояние е. Стенописите също. Всички църкви в района са с фрески. Такава е била модата. За съжаление благодарение на революцията твърде малка част от това изкуство се е запазила.

— Животът тук сигурно е бил доста труден.

— Монасите са аскети. Не са имали вестници, радио, телевизия, музика, театър. Само няколко книги и стенописите в църквата, които да ги разсейват.

Малоун продължи да се взира в тъмнината, която го заобикаляше, нарушавана единствено от гаснещата бледа светлина.

— Да приемем, че криптограмата в доклада на маршала е автентична — каза Марк. — Няма причина да смятаме обратното.

— Само дето маршалът е изчезнал малко след като е написал доклада.

— Винаги съм смятал, че този маршал е бил обсебен като Дьо Рокфор. Мисля, че е търсел съкровището. Сигурно е знаел историята за семейната тайна на Дьо Бланшфор. Тази информация, както и фактът, че абат Бигу може да е знаел тайната, е била част от Хрониките ни от векове. Сигурно е предполагал, че Бигу е оставил и двете криптограми и че те ще го отведат до Великата тайна. И тъй като е бил алчен, тръгнал да търси сам.

— Тогава защо е записал криптограмата?

— Какво значение има? Притежавал ключа, даден му от абат Жели. Никой друг няма и най-малка представа какво означава криптограмата. Тогава защо да не си напише доклада и да не покаже на магистъра, че работи по въпроса?

— По тази логика маршалът може да е убил Жели и просто да се е върнал и да е записал какво е станало след това, за да замаскира следите си.

— Напълно е възможно.

Малоун се приближи до буквите PRIER EN VIEN, издълбани в стената.

— Нищо друго не е оцеляло — промърмори той.

— Така е за съжаление. В църквата има доста ниши, в които вероятно е имало статуи. Заедно със стенописите църквата навремето явно е била доста богато украсена.

— А как тогава са оцелели тези три думи?

— Едва се разчитат.

— И добре, че е така — каза той и си помисли, че вероятно Бигу се е погрижил за това.

Отново си представи надгробната плоча на Мари дьо Бланшфор. Двувърхата стрела и думите præ-cum. Моли се да дойде. Той загледа пода и плочите, подредени по схемата седем-девет.

— Някога тук трябва да са били подредени скамейките, нали?

— Сигурно. Дървени. Но отдавна са изчезнали.

— Ако Сониер е научил шифъра на криптограмата от Жели или я е разгадал сам…

— Маршалът пише в доклада си, че Жели не се е доверявал на Сониер.

Малоун поклати глава.

— Възможно е маршалът отново да се опитва да ни подведе. Сониер, изглежда, е разбрал нещо, което маршалът не е знаел. Да предположим, че е открил Великата тайна. От това, което знаем, Сониер многократно се е връщал при нея. В Рен ти ми разказа как двамата с любовницата му напускали града и се връщали с камъни за тайника, който строял. Може да е идвал тук да тегли от частната си банка.

— По времето на Сониер пътуването би било лесно с влак.

— Следователно трябвало е хем да има достъп до скривалището, хем да запази местонахождението му в тайна.

Той отново погледна издяланите букви. PRIER EN VENIR. Моли се да дойде. После коленичи.

— Има логика, но какво виждаш оттам, което аз не виждам оттук? — попита Марк.

Той огледа църквата. Вътре нямаше нищо, освен олтара. Каменната плоча отгоре беше дебела около десетина сантиметра, поддържана от правоъгълна основа от гранитни блокове. Той преброи блоковете в един хоризонтален ред. Девет. След това преброи вертикалните. Седем. Прокара лъча на фенерчето по покритите с мъх камъни. Между блоковете все още си личаха дебели вълнообразни линии хоросан. Проследи няколко от тях с лъча и после го прокара нагоре по долната част на гранитната основа.

И го видя. Сега вече разбра. Усмихна се. Моли се да дойде. Умно.

 

 

Дьо Рокфор не слушаше бръщолевенето на ковчежника. Говореше нещо за бюджета на абатството и за надвишени суми. Абатството се финансираше от дарения, възлизащи на милиони евро, които им бяха завещани отдавна и се пазеха фанатично, за да не изпадне орденът във финансови затруднения. Орденът почти изцяло се самоиздържаше. Земите, фермите и пекарната задоволяваха основните му нужди. Винарната и мандрата също. Имаха вода в такова изобилие, че дори я бяха прокарали до долината, бутилираха я и продаваха из цяла Франция. Естествено, много хранителни продукти и материали трябваше да се купуват, но приходите от продажбата на виното и на водата, наред с таксите от посетителите, бяха предостатъчни. Какви бяха тогава тези приказки за надвишени разходи?

— От пари ли имаме нужда? — прекъсна той ковчежника.

— Ни най-малко, магистре.

— Тогава защо ме занимаваш с това?

— Магистърът трябва да е информиран за всички финансови решения.

Този идиот беше прав. Макар че не искаше да го занимават с подобни неща, ковчежникът можеше да му бъде от полза.

— Изучавал ли си финансовата ни история?

Въпросът свари ковчежника неподготвен.

— Разбира се, магистре. Всички ковчежник е длъжен да я познава. В момента обучавам по-нискостоящите от мен.

— Какво е било богатството ни по време на чистката?

— Несметно. Орденът е притежавал над девет хиляди имения, но земята им е невъзможно да бъде оценена.

— А ликвидното ни богатство?

— Отново е трудно да се каже. Имали сме златни динари, византийски монети, златни флорини, драхми, марки, както и кюлчета сребро и злато. През 1306 година Дьо Моле пристигнал във Франция с дванайсет коня, натоварени с кюлчета сребро, чиято стойност никога не е била оценявана. Освен това не броим предметите, които сме пазели на съхранение.

Дьо Рокфор знаеше какво има предвид. Орденът въвел идеята за съхраняване на различни предмети — завещания, ценни документи, бижута и други лични вещи на богати хора. Репутацията му била безупречна и тази услуга процъфтявала из целия християнски свят, естествено, срещу заплащане.

— Предметите, които сме съхранявали — продължи ковчежникът, — били изгубени по време на чистката. Инвентарният списък бил в архива ни, който също бил изгубен. Но със сигурност мога да твърдя, че богатството ни би възлизало на милиарди евро в наши дни.

Беше чувал за отправилите се на юг каруци със слама, придружавани от четирима избрани братя и техния водач Жилбер дьо Бланшфор, който бил инструктиран да не казва на никого за скривалището. Дьо Бланшфор си беше свършил добре работата. Седемстотин години по-късно местонахождението на съкровището все още беше тайна.

Какво толкова ценно бе имало в каруците? Беше разсъждавал върху отговора на този въпрос цели трийсет години. Телефонът в дрехата му завибрира и го стресна. Най-сетне.

— Какво има, магистре? — попита ковчежникът.

— Сега ме остави — нареди Дьо Рокфор.

Мъжът стана, поклони се и излезе. Дьо Рокфор отвори телефона и каза:

— Надявам се да не ми губите времето.

— Нима истината би могла да бъде загуба на време?

Веднага разпозна гласа. Беше Джефри.

— И защо да вярвам на думите ти? — попита той.

— Защото сте мой магистър.

— Ти беше верен на предшественика ми.

— Докато беше жив, да. Но след смъртта му обетът към братството ме задължава да съм верен на този, който носи белите одежди.

— Дори да не харесваш този човек?

— Мисля, че и вие години наред правехте същото.

— И да се опиташ да нараниш магистъра си е част от твоята представа за вярност, така ли? — Още не беше забравил удара по слепоочието с дръжката на пистолета, преди Джефри и Марк Нел да напуснат абатството.

— Тази демонстрация бе необходима заради сенешала.

— Откъде се сдоби с този телефон?

— Предишният магистър ми го даде. Възнамерявахме да го ползваме по време на експедицията ни извън стените на абатството. Реших да го използвам за друго.

— Двамата с магистъра добре сте планирали нещата.

— За него беше важно да успеем. Изпрати дневника на Стефани Нел, за да я въвлече.

— Дневникът е безполезен.

— И аз така разбрах. Научих го едва вчера.

Дьо Рокфор зададе въпроса, който го интересуваше.

— Разшифроваха ли криптограмата? Онази от доклада на маршала?

— Да, разшифроваха я.

— Къде сте, братко?

— Свети Агулус. В разрушеното абатство на север от селото. Не много далеч от вас.

— И Великата тайна е там?

— Всички следи водят натам. В момента се опитват да открият скривалището. Изпратиха ме в Елн за припаси.

Магистърът усети, че започва да вярва на човека от другия край на линията. Но не бе сигурен дали заради отчаянието си или заради правилната си преценка.

— Братко, ако ме лъжеш, ще те убия.

— Не се съмнявам. Убивали сте и преди.

— И кого съм убил? — не се сдържа по-възрастният мъж.

— Със сигурност сте отговорен за смъртта на Ърнст Сковил. А Ларс Нел? Това е по-трудно да се докаже, поне доколкото знам от предишния магистър.

Дьо Рокфор осъзна, че ако прояви интерес, само ще признае вината си и затова каза:

— Ти си голям идеалист, братко.

— Наричали са ме и с по-лоши имена.

— Какви са мотивите ти?

— Искам да бъда рицар. А вие сте този, който взема решенията. Преди няколко дни в църквата, когато арестуваха сенешала, ясно показахте, че това няма да се случи. Тогава реших, че ще поема друг път, който предишният магистър не би одобрил. И го направих. Научих каквото можах и зачаках момента, в който ще мога да ви кажа онова, което желаете. В замяна търся само опрощение.

— Ще го имаш, ако говориш истината.

— След малко се връщам при развалините. Останалите планират да лагеруват там през нощта. Вече сте разбрали, че са доста умни както поотделно, така и заедно. И макар да не бих посмял да налагам преценката си, бих предложил да действате решително.

— Уверявам те, действията ми ще бъдат решителни.