Стив Бери
Наследството на тамплиерите (36)

34

Авиньон, 17:30 ч.

Малоун вдигна поглед към двореца на папите, който се издигаше на стотина метра от тях. Тримата със Стефани и Кларидън седяха в едно открито кафе на оживения площад до главния вход. От отсрещния бряг на Рона се носеше силен северен вятър — мистрал, както го наричаха местните — и безпрепятствено вилнееше из града. Малоун си спомни една средновековна поговорка, в която се намекваше за неприятната миризма, изпълвала някога тези улици. Ветровитият Авиньон, при вятър омразен, без вятър отровен. А как го бе нарекъл Петрарка? Най-зловонният на земята.

Бе прочел в един пътеводител, че издигащият се пред него едновременно дворец, крепост и светилище в действителност се състоеше от две сгради — някогашния дворец, построен от папа Бенедикт XII, започнат през 1334 г., и новия дворец, издигнат при управлението на Климент VI и завършен през 1352 г. И двете постройки отразяваха личността на създателя си. Старият дворец бе образец за консерватизъм в римски стил, с твърде малко вкус, докато новият излъчваше готическа пищност. За съжаление и двете сгради били опожарявани, а по време на Френската революция и плячкосвани. Скулптурната им украса била унищожена, а всички фрески — замазани с боя. През 1810 г. дворецът бил превърнат в казарма. Авиньон си възвърнал контрол върху него през 1906 г., но реставрацията била отложена чак до шейсетте години на XX век. Понастоящем две от крилата бяха конгресен център, а останалата част — туристическа атракция, предлагаща само бегъл поглед към някогашното великолепие.

— Време е да влизаме — обади се Кларидън. — Последната обиколка започва след десет минути. Трябва да се включим в нея.

Малоун се надигна.

— Какво точно ще правим?

Над главите им изтрещя гръмотевица.

— Абат Бигу, на когото Мари д’Отпул дьо Бланшфор изповядала голямата семейна тайна, от време на време идвал да съзерцава картините в двореца. Това било преди революцията, така че много от тях все още са тук. Ларс особено харесвал една от тях. Когато открил криптограмата, намерил също и бележка за картината.

— Каква бележка? — попита Малоун.

— В деня, когато напуснал Франция, за да замине за Испания през 1793 година, абат Бигу написал в църковния регистър за църквата в Рен-льо-Шато последните си думи, които гласят: Lisez les Règles du Caridad.

Малоун си преведе фразата наум. „Прочетете правилата на Каридад.“

— Сониер попаднал на този текст и го скрил. За щастие регистърът оцелял и в крайна сметка Ларс го намерил. Явно Сониер е разбрал, че Бигу често посещавал Авиньон. По времето на Сониер, в края на деветнайсети век, дворецът представлявал само изкорубена черупка. Но Сониер лесно можел да разбере, че по времето на Бигу там е била изложена картината на Хуан де Валдес Леал „Правилата на Каридад“.

— Предполагам, картината все още е вътре? — попита Малоун, загледан в широкия двор, простиращ се към Шапо Гало, главния вход на двореца.

— Отдавна я няма — поклати глава Кларидън. — Унищожена е от пожар преди петдесет години.

Изтрещяха нови гръмотевици.

— Тогава какво правим тук? — попита Стефани.

Малоун хвърли няколко евро върху масата и погледна към съседното открито кафе. Докато всички останали бързаха да си тръгнат, подплашени от задаващата се буря, една жена седеше под сенника и отпиваше от чашата си. Погледът му се спря на нея само за секунда, която беше достатъчна, за да забележи правилните черти и леко изпъкналите очи. Кожата й бе с цвета на кафе с мляко, а обноските й към сервитьора — изтънчени. Беше я забелязал преди десетина минути, още когато седнаха, и се бе зачудил. А сега щеше да я подложи на проверка. Взе една хартиена салфетка от масата и я смачка на топка в ръката си.

— В непубликувания ръкопис — тъкмо обясняваше Кларидън, — същия, който Ноел Корбю написал за Сониер и Рен и който Ларс открил, се споменава за картината. Корбю явно е знаел, че Бигу е писал за нея в църковния регистър. Той също така отбелязал, че литография на картината все още се съхранява в архивите на двореца. Лично я бил виждал. Седмица преди смъртта си Ларс най-после научил къде точно в архивите се намира тя. Трябваше да влезем и да я видим, но Ларс така и не се завърна в Авиньон.

— И не ви е казал къде трябва да я търсим? — попита Малоун.

— Не.

— В дневника не се споменава за никаква картина — каза Малоун. — Изчетох го целия. Нито дума за Авиньон.

— Щом Ларс не ви е казал къде е литографията, защо изобщо ще влизаме? — попита Стефани. — Няма да знаете къде да търсите.

— Но синът ви научи точно преди да умре. Двамата възнамерявахме да влезем в двореца и да я потърсим веднага щом се завърне от планините. Но, госпожо, както знаете…

— Той също не се завърна.

Малоун наблюдаваше как Стефани се опитва да потисне чувствата си.

— А защо не влязохте сам?

— Реших, че е по-важно да спася живота си. Така че се скрих в лудницата.

— Човекът загинал от лавина — уточни Малоун. — Не е бил убит.

— Не можете да знаете със сигурност — каза Кларидън. — Всъщност не знаете нищо.

Той огледа площада.

— Трябва да побързаме. Педантични са при последната обиколка. Повечето служители са възрастни жители на града. Голяма част са доброволци. Заключват вратите точно в седем. В двореца няма охранителна система. Вече не се излага нищо ценно, а и самите стени са най-голямата охрана. Ще се отделим от групата и ще изчакаме всичко да утихне.

Тръгнаха.

Капки дъжд убодоха тила на Малоун. С гръб към жената, която би трябвало все още да седи трийсетина метра зад него, той разтвори юмрук и остави вятъра да отнесе смачканата салфетка. Извъртя се рязко и се престори, че хуква след изпуснатата хартия, докато тя танцуваше по плочките, подхваната от вятъра. Когато я догони, той хвърли поглед към кафето.

Жената бе станала от масата.

Бе тръгнала небрежно в същата посока, към двореца.

Дьо Рокфор свали бинокъла. Стоеше изправен върху Роше де Дом, скалата на папите, най-живописното кътче в Авиньон. Още от неолита тук живеели хора. По времето на папската окупация огромната оголена скала служела като естествена защита срещу вездесъщия мистрал. Днес хълмът, който се намираше в пряко съседство с папския дворец, бе превърнат в разкошен парк с езера, фонтани, статуи и изкуствени пещери. Гледката беше зашеметяваща. Идвал бе много пъти, когато служеше в семинарията наблизо, в дните, преди да постъпи в ордена.

На запад и на юг се простираха хълмове и долини. Бързоструйната Рона бе издълбала път отдолу, под прочутия мост „Сен Бенезе“, който някога я разделял на две и свързвал папския град с кралския от другата й страна. Когато през 1226 г. Авиньон взел страната на графа на Тулуза срещу Луи VIII по време на Албигойските войни, френският крал опожарил моста. В крайна сметка той бил реставриран и сега Дьо Рокфор си представяше как през XIV век кардиналите го прекосявали на мулета на път към провинциалните си дворци във Вилньов-лез-Авиньон. През XVI век дъждовете и наводненията оставили от моста само четири подпорни сегмента и той така и не бил довършен. Поредната липса на воля от страна на Авиньон, както винаги бе смятал. Град, който сякаш бе обречен да постига успех едва наполовина.

— Тръгват към двореца — каза той на брата до него. Погледна часовника си. Почти шест. — Който затваря в седем.

Вдигна пак бинокъла към площада на четиристотин и петдесет метра под него. Потеглил бе на север от абатството и бе пристигнал преди четирийсет минути. Електронното устройство в колата на Малоун все още действаше и бе издало пътуването до Вилньов-лез-Авиньон и после обратно до Авиньон. Явно бяха отишли да вземат Кларидън.

Дьо Рокфор бе изкачил оградената от дървета алея, започваща от папския дворец, и бе решил да изчака тук, на върха, от който се разкриваше идеална гледка към стария град. Съдбата му се бе усмихнала, когато Стефани Нел и двамата й спътници се появиха от подземния паркинг точно под него, после се настаниха в открито кафе, към което имаше директен изглед. Свали бинокъла.

Мистралът вилнееше около него, бръснеше кейовете, издуваше реката, шибаше буреносните облаци, които се носеха все по-ниско в небето.

— Явно смятат да останат в двореца след края на работното време. Ларс Нел и Кларидън веднъж направиха същото. Разполагаме ли все още с ключ от вратата?

— Нашият брат тук, в града, го пази.

— Вземи го.

Отдавна си бе подсигурил достъп до двореца през катедралата след края на работното време. Архивите бяха привлекли интереса на Ларс Нел, както и на Дьо Рокфор. На два пъти бе пращал братя да тършуват през нощта, за да разбере какво бе заинтригувало Ларс Нел. Но обемът на материалите бе внушителен и така и не успяха да разберат нищо. Може би тази вечер щеше да научи повече.

Отново погледна през бинокъла. Някакво листче се изплъзна от ръката на Малоун и адвокатът хукна след него.

След това тримата изчезнаха от погледа му.