Стив Бери
Наследството на тамплиерите (4)

2

Стефани бе потресена. След двайсет и шест години работа за Министерството на правосъдието, последните петнайсет от които като ръководител на проекта „Магелан“, бе научила, че ако едно животно има четири крака, хобот и обича фъстъци, значи е слон. Няма нужда да му се окачва табела. Това означаваше, че мъжът с червеното яке не беше крадец на чанти, а нещо съвсем друго и че някой бе наясно с намеренията й.

Видяла бе как крадецът скача от кулата — първия й непосредствен контакт със смъртта. Години наред бе чувала агентите си да коментират подобни случки, но между прочитането на доклад и реалната смърт имаше огромна разлика. Тялото бе ударило паважа с ужасяващ глух звук. Сам ли бе скочил? Или Малоун го бе принудил? Дали бе имало борба? Беше ли казал нещо, преди да скочи?

Бе пристигнала в Дания с една-единствена цел и бе решила, докато е тук, да се срещне с Малоун. Преди години той бе един от първите й дванайсет избраници за проекта „Магелан“. Познаваше баща му, наблюдавала бе как синът методично се издига и се бе зарадвала, когато прие предложението й да се прехвърли от Военноморската прокуратура към Министерството на правосъдието. Впоследствие се превърна в най-добрия й агент и тя бе разочарована, когато миналата година реши да се оттегли.

Оттогава не го беше виждала, макар на няколко пъти да бяха разговаряли по телефона. Когато бе хукнал след крадеца, бе забелязала, че високата му фигура все още е стегната, а косата му, гъста и вълниста, бе запазила червеникавокафявия оттенък, който помнеше. Почти като старите камъни на сградите около нея. През десетината години, в които бе работил за нея, винаги се бе държал прямо и бе вземал самостоятелни решения, което всъщност го правеше добър детектив, на когото можеше да има доверие. Той обаче беше и състрадателен. Всъщност бе много повече от неин служител.

Беше неин приятел.

Но това не означаваше, че би желала да й се бърка в работата.

Съвсем в стила му бе да хукне след мъжа с червеното яке, но сега това щеше да й създаде проблеми. Ако се видеше с него, щеше да има въпроси от негова страна, и то такива, на които нямаше намерение да отговаря.

Явно срещата със стария приятел трябваше да почака.

Малоун излезе от Кръглата кула и тръгна след Стефани. Докато напускаше площадката на покрива, лекарите се грижеха за възрастната двойка. Мъжът бе ударен по главата, но щеше да се оправи. Жената бе в истерия и Малоун чу как един от лекарите настоява да я отведат до чакащата линейка.

Тялото на мъжа с червеното яке все още лежеше насред улицата под бледожълтия чаршаф, а полицаите се опитваха да разпръснат хората. Промъквайки се сред тълпата, Малоун видя как вдигат чаршафа, а полицейският фотограф се залавя за работа.

Крадецът си бе прерязал гърлото. Окървавеният нож лежеше на метър от неестествено изкривената му ръка.

От разреза на гърлото бе шурнала кръв и се бе стекла на паважа в тъмна локва. Черепът бе хлътнал, тялото бе смачкано, краката усукани, сякаш лишени от кости. Полицаите бяха наредили на Малоун да не се отдалечава. Искаха да запишат изявлението му. Но точно сега той предпочиташе да открие Стефани.

Измъкна се от тълпата зяпачи и хвърли поглед към тъмнеещото небе, където късното следобедно слънце сияеше с разточително великолепие. Нямаше нито едно облаче. Щеше да бъде идеална нощ за съзерцаване на звездите, но никой нямаше да пристъпи в обсерваторията на върха на Кръглата кула. Беше затворена за вечерта, защото някакъв мъж току-що бе скочил от нея към смъртта си.

Кой беше този мъж?

Мислите на Малоун се лутаха между любопитството и тревогата. Съзнаваше, че ще е най-добре да се върне в книжарницата и да забрави за Стефани Нел и делата й. Работата й вече не го засягаше. Знаеше обаче, че няма да го направи.

Ставаше нещо, което никак не му харесваше.

Забеляза Стефани на петнайсетина метра напред на Вестергаде, поредната от дългите улици, които образуваха паяжина в търговския център на Копенхаген. Тя крачеше бързо, съсредоточено, рязко сви надясно и изчезна в една от сградите.

Той ускори ход и скоро видя табелата „Антиквариат Хансен“ — книжарница, чийто собственик бе един от малцината в града, които не бяха приели радушно Малоун. Петер Хансен не обичаше чужденците, особено американците, и дори се бе опитал да осуети членството на американеца в Датската асоциация на търговците на антикварни книги. За щастие неговата неприязън не се бе оказала заразна.

Малоун усети как се пробуждат инстинктите, чувствата и сетивата, задрямали дълбоко, откакто се бе оттеглил преди година. Усещания, които не му се нравеха, но винаги го бяха тласкали напред.

Спря близо до входната врата и забеляза Стефани, потънала в разговор с Хансен. Двамата влязоха в магазина, който заемаше партера на триетажна сграда. Познаваше вътрешното разположение, тъй като предната година бе разучил копенхагенските книжарници. Почти всички бяха пример за скандинавското чувство за ред, с тематично подредени рафтове и спретнато наредени книги. Хансен обаче бе по-безреден. Книжарницата му бе еклектична смесица от старо и ново — предимно ново, тъй като не бе склонен да плаща допълнително за частни колекции.

Малоун се вмъкна в сумрака, надявайки се някой от служителите да не го извика по име. Два-три пъти бе вечерял с управителката на книжарницата и всъщност от нея бе разбрал, че не е сред любимците на Хансен. За щастие нея я нямаше и едва десетина души оглеждаха рафтовете. Бързо се шмугна към задната част, където имаше безброй отрупани с полици ниши. Чувстваше се неловко. В крайна сметка Стефани просто му се бе обадила да каже, че ще е в града за няколко часа и иска да го види за малко, но това беше преди случката с мъжа с червеното яке. Беше дяволски любопитен да разбере какво толкова е търсел този човек, та да умре заради него.

Поведението на Стефани не би трябвало да го изненадва. Винаги бе предпочитала да крие информацията, понякога твърде дълбоко, което често бе предизвиквало конфликти. Но едно е да си в безопасност пред компютъра в кабинета в Атланта, а съвсем друго — на бойното поле. Добри решения се вземат само при наличието на добра информация.

Зърна Стефани и Хансен в една ниша без прозорци, която служеше за кабинет. Малоун бе идвал веднъж, когато се бе опитал да се сприятели с този идиот. Хансен бе едър мъж с дълъг нос, силно издаден над прошарените му мустаци. Малоун се настани зад редица отрупани рафтове и дръпна една книга, преструвайки се, че чете.

— И сте дошли чак дотук само за това? — питаше Хансен със сухия си дрезгав глас.

— Чували ли сте за търга в Роскилде?

Типично за Стефани да отговори на въпроса с въпрос.

— Често го посещавам. Предлагат се много книги.

Малоун също бе чувал за този търг. Роскилде се намираше на трийсет минути западно от Копенхаген. Продавачите на антикварни книги в града се събираха веднъж на три месеца и организираха разпродажба, която привличаше купувачи от цяла Европа. На същия търг, два месеца след като отвори книжарницата си, Малоун бе спечелил близо двеста хиляди евро от четири книги, които бе успял да открие на някаква никому неизвестна разпродажба в Чешката република. Тези средства направиха много по-безболезнен прехода от работата му като държавен служител към предприемачеството. Но събудиха и доста завист, а Петер Хансен не си бе направил труда да прикрие яда си.

— Трябва ми една от книгите, за които говорихме. Още тази вечер. Обещахте, че няма да има проблем да я купя — заяви Стефани с тон на човек, свикнал да раздава заповеди.

— Американци — подсмихна се Хансен. — Всички сте еднакви. Целият свят се върти около вас.

— Съпругът ми твърдеше, че можете да намерите и неоткриваемото. Книгата, която желая, вече е намерена. Просто искам да бъде купена.

— Ще бъде купена от онзи, който предложи най-високата цена.

Малоун трепна. Стефани не знаеше в каква опасна територия навлиза. Основното правило за добрата сделка е да не показваш колко много желаеш съответния предмет.

— Това е малко известна книга, която не интересува никого — каза тя.

— Но очевидно вие се интересувате, което означава, че ще има и други.

— Нека направим всичко възможно да предложим най-високата цена.

— Защо е толкова важна тази книга? Никога не съм я чувал. Авторът е напълно неизвестен.

— И мотивите на съпруга ми ли сте поставяли под съмнение?

— Какво значи това?

— Значи, че не ви влиза в работата. Набавете ми книгата, и ще ви платя цената, както се споразумяхме.

— Защо не си я купите сама?

— Нямам намерение да давам обяснения за постъпките си.

— Със съпруга ви се работеше доста по-лесно.

— Той е мъртъв.

Макар да не бе вложила никакво чувство в изявлението, настана кратко мълчание.

— Заедно ли ще пътуваме до Роскилде? — попита Хансен, явно схванал, че няма да научи нищо повече.

— Ще ви чакам там.

— Нямам търпение.

Стефани изскочи от кабинета и Малоун се сви още повече в своята ниша. Извърна настрани лице, докато тя минаваше покрай него. Чу как вратата на кабинета се затръшва и се възползва от момента, за да се придвижи към изхода. Стефани излезе от тъмния магазин и сви наляво. Малоун изчака, после се промъкна напред и загледа как бившата му шефка се отдалечава, провирайки се между следобедните купувачи към Кръглата кула. Тръгна подире й. Тя не се обърна нито веднъж. Сякаш изобщо не подозираше, че някой би могъл да се интересува от действията й. А би следвало да го съзнава, особено след случилото се с онзи мъж. Питаше се защо ли не е нащрек. Наистина, тя не беше действащ агент, но не беше и глупава.

Вместо да завие на север при Кръглата кула и да тръгне към Хобро Плац, където се намираше книжарницата на Малоун, тя продължи направо. След още три пресечки изчезна в хотел „Д’Англетер“.

Чувстваше се донякъде обиден, че бе решила да си купува книга в Дания, а не се бе обърнала към него за съдействие. Очевидно не искаше да го забърква. Всъщност след случилото се при Кръглата кула явно дори не желаеше да разговаря с него. Погледна часовника си. Минаваше четири и трийсет. Търгът започваше в шест, а Роскилде бе на половин час път. Не бе възнамерявал да ходи. Каталогът, разпратен преди седмици, не съдържаше нищо интересно. Но нещата вече стояха другояче. Стефани се държеше твърде странно. А дълбоко в съзнанието му един познат глас, който го бе опазил жив в продължение на дванайсет години като правителствен агент, му нашепваше, че тя ще има нужда от помощта му.