Стив Бери
Наследството на тамплиерите (33)

31

Абатство „Де Фонтен“, 14:05 ч.

Дьо Рокфор отвори очи. Едната страна на главата му пулсираше и той се закле, че брат Джефри ще си плати за удара. Изправи се с мъка от пода и се опита да разсее мъглата в главата си. Иззад вратата дочу френетични викове. Избърса слепоочието си с ръкава на расото и видя, че е изцапано с кръв. Влезе в банята и намокри една кърпа с вода, за да почисти раната.

Съвзе се. Важно бе да си даде вид, че контролира положението. Бавно прекоси спалнята и отвори вратата.

— Магистре, добре ли сте? — попита новият му маршал.

— Влез — нареди той.

Другите четирима останаха отвън. Добре знаеха, че не бива да влизат в спалнята на магистъра без позволение.

— Затвори вратата.

Маршалът се подчини.

— Удариха ме и съм бил в безсъзнание. Преди колко време избягаха?

— Отвътре спряха да се чуват звуци преди двайсетина минути. Затова така се изплашихме.

— Какво искаш да кажеш?

Изражението на маршала се изпълни с недоумение.

— Тишина. Мълчание.

— Къде отидоха сенешалът и брат Джефри?

— Магистре, та те бяха тук вътре, при вас. Ние бяхме отвън.

— Огледай се наоколо. Да ги виждаш някъде? Кога избягаха?

Настъпи още по-голямо объркване.

— Не са минавали покрай нас.

— Искаш да ми кажеш, че двамата не са излизали през тази врата?

— Щяхме да ги застреляме, ако бяха излезли, както ни наредихте.

Главата отново го заболя. Започна да масажира пулсиращата подутина с мократа кърпа. Беше се учудил защо Джефри ги доведе право тук.

— Имаме новини от Рен-льо-Шато — каза маршалът.

Тази информация събуди интереса му.

— Двамата братя разкрили присъствието си и Малоун, както предвидихте, успял да им избяга на магистралата.

Правилно бе заключил, че най-добрият начин да преследва Стефани Нел и Котън Малоун бе да ги накара да мислят, че са се отървали от преследвачите си.

— А снощният стрелец от църковния двор?

— Избягал с мотоциклет. Нашите хора видели как Малоун хукнал след него. Инцидентът и нападението над братята в Копенхаген определено са свързани.

Съгласен беше.

— Някаква представа кой го е направил?

— Все още не.

Не желаеше да чува подобни отговори.

— Ами днес? Къде са ходили Малоун и Нел?

— Електронното устройство, което прикрепихме към колата на Малоун, работи отлично. Отидоха право в Авиньон. Току-що излязоха от санаториума, в който се лекува Ройс Кларидън.

Дьо Рокфор чудесно знаеше кой е Кларидън и през ум не му минаваше, че е умопобъркан. Затова имаше свой човек в санаториума. Преди месец, когато магистърът бе изпратил Джефри в Авиньон да пусне пратката за Стефани Нел, бе решил, че двамата вероятно са осъществили контакт. Но Джефри не бе посетил санаториума. Подозираше, че вторият пакет, онзи за Ърнст Сковил в Рен, за който все още не знаеше достатъчно, е довел Стефани Нел и Малоун при Кларидън. Едно беше сигурно. Кларидън и Ларс Нел бяха работили рамо до рамо и когато синът се бе захванал любителски с проучванията след смъртта на Ларс, Кларидън бе помагал и на него.

Магистърът явно е знаел всичко това. А сега вдовицата на Ларс Нел бе отишла право при Кларидън.

Време бе да се заеме с този проблем.

— Тръгвам към Авиньон след половин час. Приготви екип от четирима братя. Поддържайте електронното наблюдение и кажи на хората ни да не носят микрофони. Устройството има широк обхват, да го използваме в наша полза.

Но имаше още нещо и той заоглежда стаята.

— А сега ме остави.

Маршалът се поклони и напусна стаята.

Той се изправи с все още замаяна глава и заразглежда продълговатата стая. Две от стените бяха от камък, останалите две с ламперия от явор. Едната стена бе почти закрита от декоративен шкаф, а другите — от тоалетна масичка, втори шкаф и маса със столове. Погледът му се спря на камината. Изглеждаше най-логичното място. Знаеше, че в древността стаите са имали повече от един вход и изход. Тази стая бе приютявала магистри от XVI век насам и ако си спомняше правилно, камината бе добавена през XVII век на мястото на старо каменно огнище. Рядко се използваше, тъй като в цялото абатство бе прокарано централно отопление.

Приближи се към полицата над камината и огледа дървените части, после внимателно прегледа каменната плоча отдолу, забелязвайки бледи бели линии, проточили се перпендикулярно към стената.

Наведе се и се взря в тъмната плоча. Със свита ръка започна да опипва вътрешната част на комина. И накрая го откри. Кръгла стъклена топка. Опита се да я завърти, но нищо не се раздвижи. Побутна я нагоре, после надолу. Пак нищо. Накрая дръпна и тя се отмести. Не много, може би със сантиметър, при което чу механично изщракване. Пусна я и усети нещо хлъзгаво по пръстите си. Масло. Някой бе взел необходимите мерки.

Огледа камината. По цялата дължина на задната стена вървеше пукнатина. Той натисна и каменната плоча се завъртя навътре. Отворът бе достатъчно голям, за да мине през него, така че запълзя. От този вход започваше коридор с човешки ръст.

Той се изправи.

Тесният коридор продължаваше едва няколко метра до каменна стълба, която се виеше надолу в плътна спирала. Не можеше да предположи накъде води. Несъмнено из цялото абатство бяха пръснати тайни входове и изходи. От двайсет и две години заемаше поста маршал и никога не бе чувал за тях.

Магистърът обаче явно знаеше и бе казал на Джефри.

Удари с юмрук по камъка и даде воля на гнева си. Трябваше да открие Великата тайна. Цялата му власт се крепеше на това откритие. От години знаеше, че магистърът разполага с дневника на Ларс Нел, но нямаше начин да се сдобие с него. Вярваше, че след смъртта на стареца щеше да настъпи неговият час, но магистърът бе предвидил действията му и бе изпратил ръкописа извън абатството. Сега вдовицата на Ларс Нел и нейният бивш служител — отлично трениран правителствен агент — се бяха свързали с Ройс Кларидън.

Нищо добро нямаше да излезе от тяхното сътрудничество.

Опита се да се успокои. От години се трудеше в сянката на магистъра. Сега самият той беше магистър. И нямаше да позволи един призрак да направлява действията му.

Пое няколко дълбоки глътки от влажния въздух и се замисли за Началото. Било през 1118 г. след Христа. Светите земи най-после били изтръгнати от ръцете на сарацините и било положено началото на християнското царство, но все още съществувала огромна опасност. Затова девет рицари се обединили и дали обет пред новия християнски цар на Йерусалим, че маршрутът от и към Светите земи ще бъдат безопасен за поклонниците. Но как биха могли деветима мъже на средна възраст, дали обет за бедност, да защитят дългия път от Яфа до Йерусалим, особено след като по него се движели стотици разбойници? Още по-странно бе, че през първите десет години от съществуването на ордена към него не се включили нови рицари, а Хрониките не описваха случаи на оказана помощ на поклонниците. Вместо това първите девет рицари се захванали с много по-голяма задача. Щабът им се намирал под един стар храм, на място, което някога служело за конюшните на цар Соломон. Помещението, съдържащо безброй арки и сводове, било толкова огромно, че някога приютявало две хиляди животни. Там те открили подземни коридори, изсечени преди векове в скалите, много от които съдържали пергаментови свитъци, трактати, разработки върху науките и изкуството и много неща, свързани с юдейско-египетското наследство.

Както и най-важната находка.

Разкопките погълнали вниманието на деветимата рицари. По-късно, през 1127 г., те натоварили безценната си плячка на кораби и отплавали към Франция. Това, което открили, им донесло слава, богатство и мощни съюзници. Мнозина искали да станат част от ордена и през 1128 г., едва десет години след създаването си, Орденът на тамплиерите получил от папата законна автономия, която нямала равна на себе си в западния свят.

И всичко това заради знанията, които били получили.

И все пак били особено предпазливи по отношение на наученото. Само онези, които се издигали до най-висок ранг, имали привилегията да знаят. Преди векове дълг на всеки магистър било да предаде знанието, преди да умре. Но това било преди чистката. След нея всички магистри търсели знанието, но без резултат.

Отново удари с юмрук камъка.

Тамплиерите бяха изковали съдбата си в забравените пещери с непоколебимата решимост на фанатици. Той щеше да направи същото. Великата тайна бе някъде там. Почти бе стигнал до нея. Сигурен беше.

А отговорите бяха в Авиньон.