Нелсън Демил
Скъпи Джон! (7)

5.

На другия ден, сряда, времето беше облачно, затова нямах нищо против да остана в трапезарията на вратарската къщичка. Мислите ми ту се съсредоточаваха върху бумагите, които трябваше да прегледам, ту се отнасяха към миналото, което бях пръснал на масата пред себе си.

Още не бях изгорил голите снимки на Сюзън и пак потънах в колебания дали наистина да не й ги дам — всъщност не бяха само мои и тя можеше да ги поиска. Какво би казала Емили Поуст? „Уважаеми Объркан лонгайлъндчанин, голите снимки на бивша съпруга или любовница трябва да й бъдат върнати дискретно, с препоръчана поща и с ясен надпис: «Голи снимки — не прегъвай!». Невинаги е нужно или уместно да се приложи обяснение, макар че през последните години подателят често посочва в кратко съобщение, че фотографиите не са качени в интернет. Получателят трябва да изпрати благодарствено писмо в рамките на десет дни. (Подпис) Емили Поуст“.

По въпроса за общуването между бивши съпрузи: Едуард и Каролин ми бяха съобщили новия домашен телефон на майка си и ми бяха казали, че е запазила южнокаролинския номер на мобифона си. Освен това имах нейния имейл адрес, въпреки че нямах компютър. Естествено, Сюзън знаеше номера на Етел, който не беше променян още от президентството на Ф. Д. Рузвелт. Тъй че… единият можеше да се обади на другия.

Върнах се към бумагите. Намерих брачното ни свидетелство, както и решението за развод, и ги захванах с телбод. Онова, което беше помежду им, представляваше цяла история.

Относно решението за развод, то щеше да ми трябва в малко вероятния случай, че реша да се оженя повторно. Всъщност гаджето ми в Лондон, Саманта, веднъж ме попита: „Защо не се оженим?“ На което отвърнах: „Страхотна идея. Обаче кой ще ни вземе?“

Откакто напуснах британската столица, няколко пъти бях разговарял с нея и тя искаше да дойде в Ню Йорк, но понеже връзката ни висеше във въздуха, не можеше да долети.

Придърпах един кафяв плик, на който с почерка на Сюзън пишеше „Снимки за албум“. Не бяха попаднали в никой албум и едва ли щяха да попаднат. Изсипах ги на масата и видях, че са главно на семействата Сатър, Станхоуп и Алърд, правени в продължение на много години, най-вече по повод различни празници — Коледа, Великден, Деня на благодарността, рождени дни и тем подобни.

Бяха изтипосани всички действащи лица — Уилям и Шарлот Станхоуп, а също техният непрокопсан син Питър, братът на Сюзън, както и самата тя, винаги с вид на двайсет и пет годишна.

После идвах аз, разбира се, заедно с Едуард и Каролин, и родителите ми, Джоузеф и Хариет, а на една от снимките бяха сестра ми Емили и бившият й мъж Кийт. Попаднах на една хубава фотография на леля Корнелия със съпруга й Артър, сега и двамата покойници.

Направо не беше за вярване, че някога всички са били живи и щастливи. Е, може би не чак толкова щастливи, ама поне се бяха усмихвали за пред обектива, поощрени от някой и друг коктейл.

Докато разглеждах снимките, ми се струваше немислимо, че много от тия хора днес са мъртви, разведени или още по-лошо, че живеят във Флорида.

Забелязах една стара фотография на Елизабет Алърд и си спомних повода, а именно абитуриентския й купон на голямата морава в Станхоуп Хол, пореден пример за noblesse oblige, което в превод от френски означава „Естествено, можеш да използваш имението ни и изобщо не ни е неприятно“. Елизабет изглеждаше много по-красива, отколкото я помнех. Всъщност трябваше да й се обадя, защото беше изпълнителка на майчиното си завещание.

Преместих снимките настрани, освен една на Джордж и Етел. Дългогодишните фамилни прислужници често се превръщат в нещо повече от работна ръка и семейство Алърд бяха последните от някогашния голям персонал, което ми напомни, че трябва да ида да видя Етел. Налагаше се да го направя, защото бях неин адвокат, а и защото, въпреки разликите помежду ни, известно време бяхме живели заедно и тя беше част от моето минало, както и аз — от нейното, и всички бяхме играли в един и същ спектакъл, Алърдови, Сатърови и Станхоупови, изпълнен на сцената на едно полуизоставено имение в свят на вечен здрач.

Довечера, реших, щеше да е подходящ момент да се сбогувам — всъщност сигурно не оставаше много време.

Но това ми напомни, че вечерта имам друга среща със съдбата — господин Антъни Белароса. Бях мислил дали да не отменя тая вечеря, само че не знаех как да се свържа с него, а даже да му вържех тенекия, пак нямаше да го разкарам.

По въпроса за телефонните разговори: малкият розов телефонен апарат на Етел датираше от 70-те и беше единствената ми форма на комуникация. Използвах я пестеливо, главно, за да се обаждам на Саманта, Едуард, Каролин, сестра ми Емили в Тексас, която много обичах, и на майка ми, която… тъй де, тя ми е майка. Що се отнася до входящите повиквания, бяха звънели неколцина възрастни приятели на Етел и аз им съобщавах лошата новина, че тя е в хоспис. На нейната възраст тая вест не е нито смайваща, нито особено разстройваща. Една старица дори се обади от същия хоспис и с радост научи, че приятелката й се намира само един етаж над нея и балансира на същия хлъзгав склон.

Апаратът нямаше дисплей, показващ кой се обажда, затова всяко позвъняване ме караше да се чудя дали е от хосписа, господин Насим, Сюзън или Саманта — последната, за да ми съобщи, че вече е на летище „Кенеди“. Наистина, Етел имаше телефонен секретар, който обаче явно не работеше и по тая причина никога не знаех дали са ме търсили, докато ме е нямало.

Идиотският часовник с кукувичка в кухнята изкука четири. Приех го като знак да се поразкърша и да се разходя и излязох през кухненската задна врата да подишам чист въздух.

Небето продължаваше да е облачно и миришеше на дъжд. Изправих се на настланата с плочи веранда и обходих с поглед това ъгълче на някогашното имение.

Амир Насим имаше градинари, които се грижеха за смаления Станхоуп Хол, включително за дърветата и тревата около вратарската къщичка. Трите киселици край стената бяха окастрени и варосани, само че тая година Етел нямаше да направи мармалад от плодовете им. Всъщност вече никога нямаше да прави мармалад.

Пред верандата имаше малка градина и през пролетта, преди състоянието й да се влоши, тя беше засадила зеленчуци. Сега градинката беше обрасла с бурени.

По средата на занемарената градина се мъдреше дъсчена табела с ръкописен надпис, толкова стара и избеляла, че човек вече не можеше да го разчете. Но някога, когато преди шейсетина години табелата е била нова, надписът е гласял: „Градина на Победата“.

Трябваше да си отбележа да го дам на дъщерята на Етел, Елизабет.

Чух телефона да звъни в кухнята. Адски мразя да ми се обаждат — рядко ме търси някой, за да ми предложи секс, пари или безплатна почивка. А когато ми предлагат, винаги има неприятни последици.

Телефонът продължи да звъни и поради неработещия телефонен секретар, звъненето не преставаше, като че ли някой знаеше, че съм си вкъщи. Сюзън?

Накрая млъкна.

За последен път се огледах, обърнах се и влязох да се приготвя за срещите с една старица, която скоро щеше да получи последната си награда, и с един младеж, който трябваше много да внимава, за да не последва баща си и преждевременно да легне в гроба.