Нелсън Демил
Скъпи Джон! (56)

54.

Докато пътувахме към Манхатън, Сюзън се загледа в небостъргачите на хоризонта.

— Странно е, че Кулите не се виждат… Искам да отидем.

Погледнах я и казах:

— Добре.

Подкарах тауруса към Южен Манхатън и двамата мълчаливо останахме известно време на платформата над разкопаните развалини. Човек трудно може да проумее тая трагедия и още по-трудно да разбере безсмислената смърт на толкова много човешки същества, включително познати. Денят беше сив и дъжделив, което правеше настроението ни още по-мрачно.

После се разходихме из Южен Манхатън. Доскоро това беше извънредно оживена част от града, но сега улиците и тротоарите изглеждаха по-пусти, отколкото си ги спомнях, и знаех, че е резултат от 11 септември. Може би пак щях да работя тук, само че в друга кантора, естествено — която да цени моите безразсъдни за развитието на кариерата ми решения, платноходните ми авантюри и някогашната ми връзка с организираната престъпност. Намирането на нова работа всъщност нямаше да е лесно, въпреки великодушното предложение на Антъни Белароса, и понеже можех да се окажа единственият, който е готов да ме назначи с нужната заплата, трябваше да работя за себе си. Бъдещият ми тъст с радост щеше да финансира новата ми кантора и Каролин щеше да работи при мен — щяхме да сме „Сатър & Сатър“, данъчно право, екологични експерти и джендър.

— За какво си мислиш? — попита Сюзън.

Казах й и тя се усмихна.

— В коя от тези области ще ти е приятно да работиш?

Минахме по Чеймбърс Стрийт и влязохме в ресторант „Еко“, където някога водех клиентите си. След като ни настаниха, се загледах в посетителите, главно от Уолстрийт — лесно ги разпознавам, въпреки че не видях нито едно познато лице. Клиентелата на „Еко“ също включваше и неколцина скъпи адвокати, които имаха работа в околните съдилища, плюс високопоставени служители на закона от недалечните Полис Плаза и Федерал Плаза. Огледах се за господин Манкузо, макар да се съмнявах, че ще хвърли шейсет долара за един обяд, въпреки че някоя вечер може би щяхме да изпием по бира тъкмо тук.

— Видя ли някой познат? — попита Сюзън.

— Не. А са минали само десет години.

— Понякога десет години са много време — отбеляза тя.

— Така е.

Похапнахме добре и поляхме обяда с бутилка червено, за да прогоним студа от костите си. После се държахме за ръце и си приказвахме.

Следобед се разходихме до някогашната ми кантора на Уолстрийт 23 и както правя винаги с гости, посочих на Сюзън следите по камъка, останали от анархисткия атентат в началото на миналия век. Тя прояви любезността да не ми напомни, че съм й ги показвал поне двайсет пъти.

Канех се да вляза в просторното пищно фоайе и да се поогледам, но забелязах, че точно до вратата има контролен пункт с детектори за метал и маси, където човек трябва да си изпразни джобовете. Това малко ме стресна и ми подейства потискащо, така че продължихме нататък — не че исках да се кача с асансьора до „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“ и да се разпрегръщам и разцелувам с някогашните си партньори.

Е, бях готов да напусна алеята на спомените и да взема метро или такси до търговската част, за да се отдам на пазаруване, обаче Сюзън предложи:

— Хайде да отидем в италианския квартал.

Не отговорих.

— Трябва да идем и там.

Замислих се и се съгласих.

— Добре.

Закрачихме под дъжда и се озовахме на Мот Стрийт, която не се беше променила много за десет години, също както и през последните сто.

След минута бяхме пред „Джулио“. И тук не бяха настъпили особени промени през последния век, макар да знаех със сигурност, че витрината и червените завеси са сменени преди десетилетие — точно след като бронираната жилетка на Франк Белароса го спаси от изстрел с двуцевка. Тогава Франк отхвърча от улицата и повторно влезе в „Джулио“, тоя път през прозореца.

Сведох поглед към тротоара, където навремето бе паднал Вини, след като го гръмнаха в лицето от няма и два метра. Нападателите бяха двама и се бяха прикрили зад паркираната до тротоара лимузина на Франк… после ги видях да се изправят… опряха ръцете и пушките си върху покрива на колата… и стреляха… два пъти във Франк и веднъж във Вини. Гърмежите бяха оглушителни.

След това срещнах погледа на оня, който бе стрелял веднъж.

— Джон… какво всъщност стана тогава? — откъсна ме от спомена Сюзън.

Погледнах я. Тя беше в ресторанта, още седеше на масата заедно с Анна. Осъзнах, че така и не съм й разказал точно какво се е случило навън.

Поколебах се, после й описах стрелбата по Франк и Вини? Завърших с думите:

— Убиецът се извърна от мен и погледна Франк, по-точно краката му, които стърчаха от прозореца… Вини определено вече не представляваше проблем… и предполагам, оня реши, че Франк също е ритнал камбаната, пък и без това вече не можеше да го улучи, защото се виждаха само краката му… така че пак ме погледна, все едно… все едно не беше сигурен какво да прави с мен.

— О, божичко! — промълви Сюзън. — Защо не избяга?

— Ами… всичко се случи толкова бързо… може би за десет секунди. Но… не бях сигурен защо се колебае… после си казах: сигурно не съм в списъка му… обаче той ме зяпаше и все още държеше пушката… и тогава си помислих: аз съм свидетел, значи не бива да го гледам в лицето.

Тя ме хвана за лакътя.

— Да вървим.

Останах на мястото, на което бях стоял преди десет години, и продължих:

— И реших да не чакам изстрела. Показах му среден пръст и той се усмихна, после насочи пушката към Франк и изстреля последния си патрон в краката му.

— Какво си направил?!

— Показах му среден пръст. Ей така… — И показах среден пръст в сносен италиански поздрав.

— Това е безумно!

— Ами… възможно е. Но ето ме тук и жив.

Тя пак ме задърпа за лакътя.

— Да вървим.

— Не… дай да влезем.

— Не, Джон.

— Хайде де! И без това сме тук, вали, а ми се пие кафе.

Сюзън явно се колебаеше, после кимна.

Влязохме в „Джулио“.

Беше точно както си го спомнях — с висок таван, облицован с ламаринени листове, три вентилаторни перки, бели теракотени плочки на пода, карирани покривки и евтини гравюри на слънчева Италия по белите стени. Нищо особено, обаче беше безупречно чисто и изглеждаше автентично — пътуване назад във времето към италианската емигрантска култура през миналия век. Спомнях си също, че и храната е автентична, не итало-американска, а чисто италианска, и човек трябваше да внимава какво си поръчва, освен ако не обича trippa например — от собствен опит знам, че това е нарязано свинско шкембе. Овчата главичка, capozella, също не е деликатес.

Автентична беше и клиентелата, предимно местни жители от смаляващия се италиански квартал, както и новопристигнали италиански емигранти, които идваха заради истинската домашна кухня.

Освен това имаше и друг вид клиенти — господа със скъпи костюми и пръстени на кутретата, които не се усмихваха много-много. Съвсем ясно си спомнях тия мъже от онзи път, когато обядвах тук с Франк. Спомнях си и че Белароса, който иначе беше адски щастлив, защото тъкмо бях уредил да го пуснат под гаранция, си тури мафиотската маска още щом прекрачихме прага на ресторанта.

Тъй или иначе, вече беше следобед, но по масите седяха неколцина по-възрастни мъже, пиеха кафе, похапваха сладкиши и си приказваха. Не видях никой, който би могъл да е приятел на Антъни и Сали Да-да, и това ме зарадва.

Към нас се приближи сервитьор на средна възраст с престилка и ни се усмихна.

— Bon giorno.

— Bon giorno — отвърна Сюзън.

— Добър ден — включих се и аз и прибавих, за да не си помисли, че идваме, за да го изнудваме: — Маса, моля.

— Да, да. Идва сяда тука, хубав маса, до прозорец.

Беше масата, на която се строполи Франк, когато влетя през прозореца. Не че това ме смущаваше, обаче ми хрумна друга идея и посочих масата в дъното, на която семействата Белароса и Сатър за последен път бяха вечеряли заедно.

— Ще седнем там.

— Иска онзи маса?

— Веднъж седяхме там, много отдавна — поясни Сюзън.

Той сви рамене.

— Добре. И тоз маса хубав.

И тъй, ние се настанихме на тоз хубав маса и си поръчахме капучино, бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ и плато сладки асорти.

Келнерът моментално си падна по Сюзън — всички си падат — и й рече:

— Ще донася тебе един разкошен dolce и хубав бонбони.

Ами за мен?

— Grazie — отвърна тя и прибави нещо на италиански, което го накара да се усмихне и да й отговори. Мисля, че точно тъй загази и предишния път.

Седяхме с гръб към стената, както и с Франк по време на оня обяд след съда. Държахме се за ръце и не гледахме нищо конкретно.

— Хубаво е — въздъхна тя.

Не бях сигурен.

Дойде ми наум, че се намираме в търбуха на звяра, тъй да се каже, въпреки че не очаквах в ресторанта да влезе Антъни Белароса. Или пък призракът на Франк. Не, имах усещането, че всъщност прогонваме призраците и си създаваме нови спомени, вместо да погребваме старите или да им позволим да ни обсебят.

Донесоха капучиното, бутилката вода и огромно плато италиански сладкиши, както и чиния с шоколадови бонбони за Сюзън, шише самбука и две чашки, които бяха in omaggio — от заведението.

Поговорихме си, изпихме си кафето и изядохме твърде много сладкиши, пиехме самбука и убихме следобеда по италиански. Беше много по-приятно от пазаруването и даваше много повече възможности за общуване от музея.

— Трябва да тръгваме, за да успеем да се приготвим за пристигането на Едуард и Каролин — каза Сюзън към четири часа.

Поисках сметката и дадох прекалено голям бакшиш на келнера. Излязохме от „Джулио“, взехме такси до колата и потеглихме към вкъщи.

Засега денят вървеше добре. Бях се отървал от Станхоупови и от призрака на Франк Белароса. Оставаше Антъни.