Нелсън Демил
Скъпи Джон! (34)

32.

Чичо Сал вече си беше отишъл и Антъни седеше сам в павилиона. Седнах срещу него. Смачкания фас вече го нямаше.

Мълчахме. Мислех си, че Антъни ще ме успокои за чичо Сал с нещо от рода на „Под всичките тия космалаци се крие голямо сърце“, обаче моят домакин се държеше така, сякаш чичо Сал изобщо не е бил тук. Вместо това се изказа за леля Мари:

— Като те стисне за ташаците, не те пуска.

Не бях сигурен дали трябва да отговоря, но Белароса младши продължи да се майтапи с публичната лекция на леля си и много държеше да знам мнението му за нея.

— Е, явно те обича и е загрижена за сестра си — посочих.

— Да бе, как пък не! Тя има двама сина. И двамата са във Флорида. Изобщо не се мяркат насам.

Реших, че баща им ги е изял, обаче Антъни ме извади от това заблуждение.

— Само киснат на плажа тия шибаняци.

Не отговорих.

Той се отпусна назад на стола и дръпна от цигарата си. Виждах, че посещението на чичо Сал му е развалило настроението и че явно търси най-добрия начин окончателно да прекрати тия гостувания. Леля му имаше навика да хваща хората за ташаците и му се искаше да я направи вдовица като майка си, а братовчедите му нямаше да представляват опасност, ако нещо случайно сполети баща им.

Но може и да си въобразявах. Може да си мислеше за лазанята на майка си.

— Чичо ти изглежда добре — отбелязах.

Белароса младши се откъсна от мислите си.

— Да. Маже си косата и обувките с една и съща вакса. — Погледна ме и се усмихна. — Ей, ти му поиска визитката!

— Чудех се с какъв бизнес се занимава.

Антъни отново се усмихна.

— Със семейния, с какъв. — И ме увери: — Така и не загря, че го ебаваш.

И слава Богу.

— Стиска ти, ей! — похвали ме Антъни.

Не отговорих, но понеже се повдигна тоя въпрос, Антъни реши да ми покаже, че и на него му стиска.

— Трябваше да му натикам аз фаса в гъза, ама винаги, когато му се ядосам, хората мислят мен за лошия.

— Според мен ти се държа много добре. А и все пак ти е роднина.

— Безкръвна връзка. И все пак трябва да го уважавам. Нали така?

— Да. — Чак до момента, в който го убиеш.

— Ама и той трябва да ме уважава.

— Съгласен съм. — Не се съмнявах, че в света на Антъни убиват хора за много по-незначителни неща от хвърлената на верандата угарка. Ставаше дума за уважение, да не унижиш публично някоя мутра, но също и за роднински връзки, йерархия и в крайна сметка за необходимостта от запазване на равновесието във властта. И може би тъкмо затова нито един от двамата още не посягаше на другия.

— Не се ебавай с него — разумно ме посъветва Белароса младши. — Той не носи майтап.

Всъщност чичо Сал изобщо не разбираше майтапите.

— Мисля, че идващата седмица ще е доста натоварена — прогнозира Антъни.

Това ми дойде малко изневиделица, обаче явно играеше ролята на въведение към нещо повече от случайна забележка, затова попитах:

— Защо?

— Ами, доколкото чувам, на Джон Готи му остават броени дни.

Не отговорих.

— Ще има тридневно бдение и голямо погребение — продължи моят домакин. — Нали знаеш?

Пак не отговорих.

— Та ще трябва да присъствам — упорстваше с обясненията си Антъни. — Искам да кажа, аз си нямам вземане-даване с него, обаче познавам семейството и трябва да им засвидетелствам уважението си. — И прибави: — Някои хора обаче остават с грешна представа, като те видят на такова събитие.

Да бе. Например полицията и пресата може да те сбъркат с мафиот.

Антъни ме погледна.

— Ти дойде на погребението на баща ми. От уважение.

Не бях сигурен защо бях отишъл на бащиното му погребение, освен че може би изпитвах известно… угризение, задето го е убила жена ми. Не уважавах Франк Белароса, но въпреки всичко случило се, предполагам, че съм го харесвал. Така и казах на сина му:

— Харесвах баща ти. — И добавих: — И майка ти. Искам да кажа: харесвам я.

Той ме погледна и кимна.

— Години по-късно разбрах колко смелост е била нужна, за да го направиш. Искам да кажа, да дойдеш на погребението на баща ми, след като го е убила жена ти.

Нямах какво да отговоря.

— Басирам се, че приятелите и роднините ти са те залели с помия, че си отишъл.

Всъщност не бяха. Защото след това никой не искаше да говори с мен. Баща ми обаче отбеляза: „Това е проява на неблагоразумие, Джон“. Даже майка ми, която си пада по културното многообразие, ме попита: „Какви ги вършиш?“ Сестра ми Емили също ми се обади: „Видях те по телевизията на погребението на Белароса. Ясно изпъкваше сред тълпата. Трябва да ти намерим черна риза и бяла вратовръзка. — И прибави: — Много трябва да ти стиска, за да го направиш“.

— Сигурно и пресата те е заляла с помия — предположи Антъни.

Наистина ме бяха споменали тук-там, ала нищо особено критично или осъдително. Общо взето, медиите се бяха задоволили с отразяване на иронията съпругът на предполагаемата убийца да присъства на погребението. Е, журналистите може да не разбират от ирония, обаче знаят развлекателната й стойност.

Моята добра приятелка Джени Алварес спомогна за налагането на сдържан тон, като съобщи по телевизията, че „анонимни източници характеризират Джон Сатър като човек, който поставя служебните си задължения над личните си чувства, и като адвокат на Франк Белароса той е преценил, че трябва да отиде и да изкаже съболезнованията си на роднините на своя покоен клиент“.

Това си падаше преувеличение, да не кажа противоречие, обаче Джени ме харесваше, а когато те харесва, журналистът ще намери или ще си измисли анонимни източници, казали добра дума за теб. Ако наистина беше честна, щеше да прибави: „В интерес на пълната прозрачност, трябва да съобщя, че съм спала с господин Сатър“.

— Ей, ще е много добре, ако дойдеш с мен — каза Антъни.

Реших, че и едно мафиотско погребение е твърде много за един живот, така че отговорих:

— И аз ще имам доста работа през седмицата. Но ти благодаря.

— Обади се, ако си промениш решението.

Известно време помълчахме. Антъни пушеше и зяпаше към плувния си басейн.

Не съм фен на мафията, обаче като умен адвокат, в миналото работил за Франк Белароса, събрах две и две и резултатът се свеждаше до следното: смъртта на Джон Готи можеше да предизвика известна несигурност сред деловите му партньори и да даде определени възможности на някои хора. И ако приемех, че през всички тия години Антъни и Сали Да-да са поддържали нестабилно примирие, можех да заключа, че това е било възможно единствено ако примирието е било по нареждане на човек като Джон Готи — а той нямаше да остане още дълго на тоя свят. Следователно, ако разсъжденията ми бяха верни, ръцете на Антъни и чичо му Сал скоро щяха да бъдат развързани, за да се избият взаимно. И това навярно обясняваше защо Белароса младши е в пълна бойна готовност.

Хрумна ми също, че и Сюзън може би е била включена в споразумението, забраняващо взаимното очистване. Единствената цел на мафията всъщност е да прави пари, а убийството на обикновени граждани предполага негативно отразяване в пресата и затова се избягва. След погребението на Джон Готи обаче Антъни можеше да се почувства свободен да уреди сметките си с жена ми.

А може би отделях прекалено голямо внимание на Антъни и започвах да мисля така, както си представях, че разсъждават той и неговите мутри.

Въпросът за предстоящата смърт на Джон Готи изглеждаше приключен, а още не ни викаха на вечеря, затова реших, че е настъпил моментът да съобщя на Антъни добрата новина за нас със Сюзън, но преди да отворя уста, той ме попита:

— Как са децата ти?

Много преди семейство Белароса да се появи в живота ми се бях научил да не разкривам пред непознати местонахождението и заниманията на децата ми. Тъй де, нито Сатърови, нито Станхоупови бяха звезди като Белароса, обаче родителите на жена ми бяха богати и някои хора знаеха това име. Голямата ми надежда в това отношение беше да похитят Уилям, да поискат един милион долара откуп и Шарлот да им откаже. Тъй или иначе, трябваше да отговоря на въпроса на Антъни.

— Синът ми живее на Западното крайбрежие, а дъщеря ми работи в бруклинската окръжна прокуратура.

Тая информация привлече вниманието му.

— Айде бе! При Джо Хайнс ли е?

Легендарният бруклински главен прокурор се казва Чарлз Дж. Хайнс, но приятелите му го наричат Джо. Съмнявах се, че господин Хайнс и господин Белароса са приятели, обаче бях сигурен, че се познават по служебна линия.

— Работи съвместно с ФБР по убийства, свързани с организираната престъпност. — Това не беше вярно, ама как можех да устоя да не го кажа?

Антъни се замисли за известно време, после ме погледна.

— Никога не съм чувал за нея.

— Че защо ще чуеш? — полюбопитствах невинно.

— Искам да кажа… да бе. Така е. — И отбеляза: — В тая работа няма много пари.

— Парите не са важни.

Белароса младши се засмя.

— Стига бе! Не са важни само когато вече ги имаш.

— Ти имаш пари. Това ли си мислиш?

Той ме погледна.

— Понякога. Но понякога е важна властта.

— Сериозно?

— Да, сериозно. — Антъни запали нова цигара и се загледа към своите пет акра и съседните имоти. — Всичко това е било на баща ми.

Не отговорих.

— Ти ще уредиш да ме обезщетят — продължи той.

Тая тема ми беше омръзнала, затова пак премълчах. Освен това вече трябваше да му съобщя, че със Сюзън отново сме заедно и че няма да работя за него. Започнах с въпрос.

— Защо каза на чичо си, че се занимавам с данъците ти?

— Защото е вярно.

— Не си спомням да сме си стискали ръцете, Антъни.

— Колебаеш ли се?

— Вече не.

— Да не се опитваш да ми измъкнеш повече пари?

— Парите са добри — работата смърди.

— Откъде знаеш, преди да си опитал?

Не му обърнах внимание и повторих въпроса:

— Защо каза на чичо си, че работя за теб?

— Той смята, че имаш известно влияние. Връзки. И това ме устройва.

— Защо смята така?

— Защото е глупак.

— Разбирам. — Царят си взима магьосник, който няма вълшебни способности, но всички си мислят, че има, а това е все едно, що се отнася до царя и неговите врагове. Може би наистина трябваше да поискам повече пари. Или поне бронирана жилетка, в случай че Сали Да-да реши да ме очисти, понеже работя за Антъни.

Белароса младши продължи с обясненията.

— Като работиш за мен, не се налага да имаш нещо общо с чичо ми.

— Какво разочарование.

Той схвана сарказма и се захили.

Изтъкнах нов аргумент с тактическата цел да бъде отхвърлен в полза на следващия:

— Тъй като дъщеря ми работи в бруклинската прокуратура, може да не държиш да работя за теб.

— Ти няма да си замесен в абсолютно нищо, което има отношение към работата на дъщеря ти.

Хрумна ми забавната идея дъщеря ми да работи по делото на Джон Сатър. „Съжалявам, татко. Работа — нищо лично“.

— Възможно е, но за дъщеря ми може да е неловко, ако пресата надуши връзката между мен, теб и нея.

— Защо?

— Антъни, може би ще се изненадаш, обаче някои хора си мислят, че си замесен в организираната престъпност.

Това явно не го изненада, а и не изглеждаше ядосан, че го споменавам.

— Джон, аз съм собственик или управител на пет законни фирми. От единайсети септември насам едната, Бел Секюрити Сървис, получава големи поръчки. Оттам идват парите. — Наведе се към мен. — Не ти трябва да знаеш нищо повече, нито пък има нещо повече. — После се отпусна назад на стола си. — Не мога да си сменя името. И ако някой задник от вестниците каже нещо за мен, ще го съдя до дупка.

Това прозвуча толкова убедително, че бях готов да пратя дарение на Итало-американския съюз за борба с клеветите. Преди това обаче трябваше да разговарям с Феликс Манкузо за господин Белароса младши.

Антъни бръкна в джоба си.

— Нали искаше визитка? Ето ти моята.

Взех я. На нея пишеше „Бел Ентърпрайзис“ и адресът беше в Риго Парк, Куинс. Кодът на телефонния номер отговаряше на квартала.

— Виждаш ли? Аз съм законен бизнесмен — заяви той.

— Виждам. Нали държа доказателството.

Това не му се стори особено смешно.

— На гърба съм ти написал мобилния и домашния си телефон. Само за твоя употреба обаче.

Нямаше повече какво да се каже по темата и още не ни викаха на вечеря, затова започнах:

— Антъни… — Имах една добра и една лоша новина. — Искам да знаеш, че…

В тоя момент отвътре изтича Кели Ан.

— Вечеря след десет минути… — После видя цигарата в пепелника и извика: — Тате! Ти пушиш! Ще умреш от рак!

Аз лично не смятах, че таткото ще живее достатъчно дълго, за да умре от цигарите, но не го споделих с Кели Ан.

Антъни се опита да се измъкне, като хвърли мен на вълците.

— Господин Сатър пуши, миличка. Това не е цигарата на татко. Нали, Джон?

— Да. — Пресегнах се и взех цигарата, обаче Кели Ан не беше глупава.

— Лъжльо! Лъжльо! — изписка тя. — Ще ти порасне носът като на Пинокио! — После се обърна и се втурна в къщата. Чух я да вика: — Мамо! Татко пуши!

Антъни взе цигарата от ръката ми, дръпна си и я угаси.

— Шибани даскали — изсумтя. — Лъжат ги, че наркотиците, алкохолът и пушенето са еднакво вредни. Мътят главите на децата.

Не отговорих, обаче съжалих клетия Антъни, заобиколен от властни жени, дето само те хващат за ташаците. Майка му, леля му, жена му, дъщеря му, а може би и любовницата му. Цяло чудо беше, че не е обърнал резбата. Нещо повече, той явно не можеше да контролира домашния си живот, за разлика от баща си — безспорния господар на Алхамбра. Освен това не му стискаше да каже на шестгодишната си дъщеря да sta’ zitto. Е, това си беше просто мое наблюдение. И горе-долу половината от познанията ми по италиански. Дойде ми наум също, че може наистина да е неудачник и че не бива толкова много да се тревожа за Сюзън.

Изправих се.

— Може ли да се обадя по телефона ти?

— Естествено. — Антъни ме заведе при друга двукрила врата зад ъгъла на къщата и ме посъветва: — Трябва да си вземеш мобилен телефон.

— Ще оставя двайсет и пет цента до апарата.

— Прекалено дълго си отсъствал. Вече е долар. — Отвори едното крило. — Това е кабинетът ми. Оттам тръгваш по коридора и стигаш до трапезарията.

Влязох в тъмната климатизирана стая и затворих вратата.

Кабинетът на Антъни имаше много мъжки вид — махагон, месинг, кожа, мокър бар и голям телевизор. Предположих, че намира убежище тук, когато равнището на естроген в останалата част от къщата стане прекалено високо.

Стените бяха покрити с лавици и забелязах бащината му колекция книги от военната академия „Ласал“. Както казах, Франк беше голям почитател на Макиавели, но също четеше свети Августин и свети Амвросий, за да може да спори по теологични въпроси със свещеници. Зачудих се къде ли е сега и с кого спори.

Антъни, от друга страна, предпочиташе езичниците и цели лавици бяха заети с книги за Римската империя. Знаех, че той не е първият мафиотски бос, който се впечатлява от това как са движили нещата римляните и как са решавали проблемите си, като са изтребвали цели народи. За съжаление, хората като него получават образование, което надхвърля интелектуалните им възможности, и стават по-опасни, да речем, дори от чичо Сал.

Както и да е, вдигнах слушалката на телефона на бюрото му и набрах мобилния номер на Елизабет. Докато броях иззвъняванията, ми хрумнаха две неща: първо, че нито върху, нито вероятно в бюрото има нещо, което Антъни не би искал да видя аз, жена му или ФБР, и второ, че телефонът му сигурно се подслушва най-малко от една правоохранителна служба или дори от неговите бизнес конкуренти, а сигурно и от самия Антъни, за да може да следи Меган. При наличието на мобилни телефони обаче подслушването на стационарните вече не беше толкова интересно, тъй че имаше вероятност и никой да не си е направил тоя труд. Въпреки това трябваше да си меря думите.

Телефонният секретар на Елизабет ме информира, че тя не може да приеме обаждането, и ме покани да оставя съобщение след сигнала. Казах: „Елизабет, Джон се обажда. Съжалявам, но няма да можем да се срещнем в седем. — Поколебах се и прибавих: — Имам среща със Сюзън. Надявам се, че майка ти е по-добре. Ще ти се обадя утре“.

Затворих и набрах мобилния на Сюзън. Тя отговори.

— Здрасти, аз съм.

— Джон! Радвам се, че се обаждаш. Как върви?

— Добре…

— Каза ли му?…

— Още не. В момента не мога да говоря.

Тя сигурно си помисли, че Антъни може да ме чуе, а не че имам предвид евентуално подслушване на телефона.

— Добре тогава, чакай аз да ти кажа какво става тук — отвърна Сюзън. — Докато ти събирах багажа, телефонът звънна и вдигнах.

— Ами хубаво… — Саманта? Елизабет? Иранските терористи?

— Обади се Елизабет — продължи тя.

— И какво каза?

— Състоянието на майка й се влошило. Изпаднала в кома.

— Много съжалявам, обаче ние знаехме…

— И значи тя няма да може да се срещне с теб в седем.

— А… да. Искаше да ме заведе на вечеря, за да ми се отблагодари…

— Да, знам, тя ми каза. И аз й казах, че с теб пак се събираме.

— Чудесно. Тя се надяваше да се съберем.

— От краткия ни разговор останах с друго впечатление. Стори ми се изненадана.

— Нима? Всъщност и аз съм изненадан. Добре, нека приключа с Антъни и…

— Джон, просто му кажи, че трябва да си тръгнеш веднага. Обещах на Елизабет да се срещнем с нея във „Феър Хейвън“. Можеш да му се обадиш по-късно и да му обясниш…

— Трябва да го направя сега, Сюзън. Лично. След петнайсетина минути съм при теб.

— Добре. Успех. Обичам те.

— И аз. — Затворих и отново се огледах. Над камината висеше репродукция на „Отвличането на сабинянките“, което, струва ми се, говореше повече за долната глава на Антъни Белароса, отколкото за художествения му вкус.

И тъкмо да изляза от кабинета, забелязах на един статив позната картина. Беше платното на Сюзън с Палмовия вестибюл на Алхамбра в руини. За пръв и последен път го бях видял във възстановения вестибюл, докато трупът на Франк Белароса лежеше на няколко крачки от мен, а полицаите и агентите отвеждаха самата художничка в белезници.

Тогава бях заключил, че това е една от най-хубавите й картини. Докато я гледах, се сетих и че навремето бях направил аналогия между изображенията на развалини и разруха и психическото състояние на Сюзън. И до днес не съм сигурен дали не съм прекалил с тоя анализ. Помня обаче, че забих юмрук в платното и то отхвърча заедно със статива чак до стената.

Приближих се до картината и установих, че реставраторът си е свършил работата отлично. Добре щеше да е, ако и животът може да се възстановява толкова съвършено.

Зачудих се кой и защо я е реставрирал и защо е в кабинета на Антъни Белароса. Подписът на Сюзън ясно се четеше в десния ъгъл, тъй че той знаеше кой я е рисувал.

Можех дълго да разсъждавам за това и навярно щях да измисля всевъзможни валидни и невалидни теории за причините платното да е тук. А можех и просто да попитам Антъни. Това обаче само щеше да обърка нещо съвсем просто — беше време да му заявя, че няма да работя за него, и да го предупредя да стои настрана от моята бивша и бъдеща съпруга.

Когато пресякъл Рубикон, Цезар знаел, че няма връщане. С тая мисъл взех един нож за писма от бюрото на Антъни, отидох при картината и почнах да я режа на парченца — съвсем мънички. После излязох от стаята и тръгнах по дълъг коридор — в другия му край се чуваха звуци от сервиране на вечеря.