Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Сатър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gate House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Скъпи Джон!

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-989-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1769

История

  1. — Добавяне

11.

На витрината видях голям стикер с американското знаме, залепен до стикерите с кредитните карти. Видях също Тони (по-рано наричан Антъни) да седи зад волана на големия черен джип, който преди няколко дни се беше появил на Грейс Лейн. Стъклата бяха тъмни, но неговото бе свалено и в колата не се мяркаше Антъни Белароса (по-рано наричан Тони).

Тони ме забеляза и извика:

— Ей! Гус’ин Сатър! Ей! Туй съм аз бе, Тони! Как я караш?

Трудно можех — а и всеки друг в радиус от половин километър — да не му обърна внимание, затова се приближих до джипа и с най-изискания си акцент от „Сейнт Пол“ отговорих:

— Много добре. Благодаря за интереса.

— Ей, бива си те тебе. — Той се пресегна през прозореца, стисна ръката ми, после отвори вратата и изскочи навън. Държеше пак да се ръкуваме, затова повторихме упражнението. — Шефът е вътре, чака те.

Погледнах си часовника и видях, че съм подранил с петнайсет минути. Франк Белароса, възпитаник на военната академия „Ласал“, веднъж ме посъветва по въпроса за срещите и битките: „Както е казал генерал Нейтън Бедфорд Форест[1], «Бъди там най-първи с най-много».“ Франк сигурно беше предал тая мъдрост на сина си и това ме накара да се зачудя какво е научил Антъни на коляното на баща си, преди животът на Франк и образованието на Антъни да бъдат прекратени. Зачудих се също какво се е предало и по кръвен път.

— И к’во ста’а с тебе? — поинтересува се Тони.

— Все същите глупости като едно време.

— Ей, бива си те тебе.

Струва ми се, че вече бяхме приключили с тая тема. Искаше ми се да мога да кажа същото за него, обаче той беше остарял през тия десет години, навярно в резултат от професионалния стрес. Въпреки това му направих комплимент:

— Добре изглеждаш, Антъни. Е…

— Тони.

— Тъй де.

Той извади пакет цигари от черното горнище на анцуга си и го протегна към мен. Отклоних предложението.

Антъни запали.

— Шефът вика да не пафкаме в колата.

— Правилно. — Тасовете на джипа, забелязах, носеха логото на кадилак, а на предната врата пишеше „Ескълейд“. На страничния прозорец имаше лепенка с американското знаме. Ако можех да видя задната броня, на лепенките, сигурен съм, щеше да пише „Крайградска мафия“ и „Моето хлапе може да убие вашия отличен студент“.

Тони дръпна от цигарата и се върна на темата.

— Бе то човек, еба ти, вече никъде не мо’е да пуши.

Отдавна не бях чувал такава реч и наистина се усмихнах.

Между другото, Тони освен гореспоменатия черен анцуг носеше маратонки. Франк Белароса щеше да го уволни на място. Или пък да го гръмне.

На горнището му имаше значка с американското знаме, което в първия момент ме изненада, но после престана. Мафиотите винаги са се смятали за лоялни американци и патриоти.

— Как е гу’жа Сатър? — полюбопитства Тони.

— Нямам представа.

Трябва да спомена, че Сюзън беше любимка сред мутрите на покойния бос и на свой ред ги намираше за екзотични или нещо подобно, включително гаджетата им, които си бяха пълни курветини. Аз не споделях интереса й към тия типове и тя ме обявяваше за сноб. Абсолютно съм сигурен, че Тони е променил мнението си за госпожа Сатър, след като тя очисти боса.

— Не си ли я виждал бе?

Не исках да ме разпитва за нея, затова отвърнах:

— Не. Добре, радвам се, че се срещнахме…

— Ей. К’ви времена само бяха, а?

— Да.

— Ти, аз и шефът, Бог да го прости, оная отрепка Лени, дано гние в ада, и Вини, Бог да го прости.

Резултатът — трима мъртви и двама живи. Шефа, Бог да го прости, го беше убила знаете коя, на Вини, Бог да го прости, му бяха отнесли главата с пушка, а отрепката Лени, дано гние в ада, беше шофьорът на Франк, човекът, който го изпорти, и това доведе до стрелбата в събота вечер в „Джулио“, оня ресторант в италианския квартал. Лени офейка с двамата наемни убийци с лимузината на Франк, обаче полицията по-късно го откри с гарота на шията в багажника на колата, зарязана на паркинга на летище „Нюарк“ — което ми напомняше, ако изобщо имах нужда от напомняне, че тия хора не си поплюват и не бива да им се има доверие.

— Да, какви времена бяха — потвърдих.

— Да бе. Ей, спомняш ли си оная заран, гато феберейците дойдоха за шефа? Онуй дребното италианче, Манкузо. Помниш ли го?

Въпросният господин беше специален агент от ФБР Феликс Манкузо, с когото бях водил някои разговори относно работата ми при Франк Белароса и който, въпреки тоя факт, ме харесваше. Господин Манкузо дойде в Алхамбра да арестува дон Франк Белароса за убийството на колумбийския наркобарон и Франк знаеше, че ще се случи така, затова присъствах като негов адвокат, а Лени и Вини бяха там, за да изглеждат зли, докато Тони, спомнях си, стоеше във вратарската къщичка на Алхамбра. Феликс Манкузо дойде сам, без армия от агенти, за да покаже на Франк Белароса, че му стиска не по-малко, отколкото на него. Обаче преди да му сложи белезниците, ме отведе настрани и се опита да спаси душата ми, като ме посъветва да се разкарам от Белароса, преди да е станало късно. Добър съвет, само че вече беше станало късно.

И ето че сега бях на прага на може би нова страхотна глупост, и съзнавах, че мога да не вляза в китайския ресторант „Уон Ли“.

— Ей, аз те бавя бе! — сети се Тони. — Давай, влизай. Третото сепаре отдясно.

Обърнах се и закрачих към ресторанта.

Бележки

[1] Участник в Гражданската война между Севера и Юга. — Б.пр.