Нелсън Демил
Скъпи Джон! (54)

52.

Тръгнахме си чак когато в Салон А остана само Етел.

Придружихме Елизабет и децата й до колата й и Сюзън я попита:

— Ще дойдете ли у нас на вечеря?

Елизабет отклони поканата, но аз настоях — имах нужда от компания, за да не се налага да разговарям със Станхоупови.

Тя го усети, обаче ни каза, че Том и Лорънс щели да се отбият у тях, което намерих за извънредно политкоректно, затова поканих и тях, и Елизабет се обади на бившия си мъж по мобилния му телефон и двамата с неговия партньор с удоволствие приеха. Обожавам спонтанните купони и предложих на Елизабет:

— Хайде да поканим чичо… как се казваше чичо ти?

— Ще затрудним Софи — предупреди ме Сюзън.

Станхоупови не изглеждаха много доволни от компанията и това ме зарадва.

Всички потеглихме и към девет и половина стигнах при Станхоуп Хол.

Дистанционното ми още работеше, но докато минавах през отварящия се портал, от вратарската къщичка — вече къщата на охраната — излезе младеж в тъпа небесносиня униформа и вдигна ръка.

Спрях и той ме попита:

— При кого идвате?

— При себе си. А вие при кого сте дошли?

Изясних му положението и му казах да не затваря портала, докато не влязат и следващите две коли, после продължих по алеята.

— Направо чудесно — отбеляза Уилям. — Да не можеш да стигнеш до собствения си дом! В нашия квартал, Палмето Шорс, всеки охранител познава всеки жител и всяка кола. Нали така, Сюзън?

— Господин Насим току-що е наел охранителната фирма, татко — поясни тя.

Обаче Уилям продължи да пее оди за охраняемия рай, в който живееха с Шарлот. Имах нужда от алкохол. Нещо повече, струва ми се, че на Сюзън вече й беше писнало от майчето и татенцето, а те бяха тук само от четири часа.

Но за да проявя любезност, казах на всички:

— С нетърпение очаквам двамата със Сюзън да дойдем в Хилтън Хед. Сигурен съм, че в Палмето Шорс е страхотно. Отзад се умълчаха. Паркирах и влязохме в къщата.

Сюзън се беше обадила на Софи, така че тя вече шеташе в кухнята — опитваше се да приготви достатъчно лапачка за девет души или даже за десет, ако успеехме да намерим чичото, дето не му знаех името.

Аз си изпълних мъжкото задължение и спретнах приличен бар на плота по средата на кухнята, докато Сюзън помагаше на Софи. Но както винаги, Уилям и Шарлот не се включиха в нищо и седяха в дневната с петото си мартини за деня.

Елизабет пристигна с Том младши и Бетси и първият й въпрос беше:

— Какво става във вратарската къщичка?

Сюзън й обясни, докато аз приготвях напитки за всички, и Елизабет отбеляза:

— Това е тъжно… обаче имам хубави спомени от живота си там. — После ме попита дали имам тосканско червено вино, което ми напомни за нашата първа и последна „любовна“ среща. Помолих децата й да вдигнат дясната си ръка и да се закълнат, че са навършили двайсет и една, което накара цялото им семейство да се усмихне.

Хрумна ми една страхотна идея. Отидох в дневната и донесох оттам снимка на Каролин и Едуард в рамка.

— Те ще пристигнат утре вечер — казах. — Четиримата може да излезете заедно.

— Джон! — каза Сюзън.

Това винаги значи нещо различно, но обикновено е „млъкни“.

Ала Елизабет отвърна:

— Бих се радвала.

Появиха се Том и Лорънс и трябваше да им обяснявам за охраната и параноичния иранец. На тях им се стори вълнуващо, но Елизабет явно започваше да си мисли, че в това има нещо повече, така че погледна Сюзън и после мен. Кимнах.

В резултат на което ми дойде още една страхотна идея и предложих на Сюзън:

— Хайде да се обадим на Насимови и да ги поканим.

— Не съм сигурна какво ядат и пият.

— Ще им кажа да си донесат храна. — И прибавих: — Господин Насим ще се зарадва на възможността да си поговори с баща ти за Станхоуп Хол.

— Съмнявам се, че родителите ми ще понесат още гости.

Тъкмо затова исках да поканя Насимови.

— Амир и Сохейла може да се обидят, ако не ги включим в нашите погребални ритуали. — Обърнах се към Елизабет. — Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко — отвърна тя. — Те познават мама от десет години и винаги са били любезни с нея.

— Добре.

— Може ли да го попитам кой иска да го убие и защо? — обади се Лорънс, който следеше разговора.

— Разбира се — отговорих. — Той е много откровен по тоя въпрос.

Усетих, че везните се наклоняват в моя полза, само че Сюзън отсече:

— Не. Някой друг път.

Тъй че Станхоупови щяха да се лишат от мултикултурно преживяване. Може би трябваше да поканя Насимови на вечеря и да ги запозная с майка ми. Тя си умира за хора от Третия свят и щеше да е горда с мен, че имам приятели иранци.

Тъй или иначе, към десет и половина всички бяхме понаправили главите, седяхме в трапезарията и си подавахме чинии с горещи и студени салати, което, боях се, можеше да се хареса на Уилям и Шарлот. Бях настоял да седнат в двата противоположни края на масата и за да няма с кого да си приказват, настаних Сюзън, себе си и Елизабет по средата, Том и Лорънс — от двете страни на Уилям, а Том младши и Бетси — от двете страни на Шарлот. Много ме бива в тия работи.

Уилям и Шарлот се извиниха рано, както знаех, че ще направят, и до полунощ всички си тръгнаха. Ние със Сюзън и Софи останахме да разтребим.

— Беше много приятно — казах на Сюзън. — Май всички се забавляваха.

Тя се съгласи с мен.

— Наистина беше приятно.

— Вашите ми се сториха малко тихи.

— Бяха уморени.

— Мисля, че джинът ни свърши.

— Утре ще купя още. — Сюзън ме погледна и се усмихна. — Също като едно време.

— Да. — Но не беше.

Прегърнахме се и се целунахме, което накара Софи да се усмихне.

— Много съм щастлива, Джон, но ми е и тъжно — каза Сюзън.

— Разбирам те.

— И все пак знам, че можем да компенсираме всички изгубени години.

— Вечер ще си лягаме два часа по-късно.

— И никога няма да се приемаме един друг за даденост, ще си звъним по телефона по два пъти на ден, няма да работим до късно в службата, повече никакви глупави вечери с момичетата…

— Мен ли имаш предвид, или себе си?

— Дръж се сериозно. И веднъж седмично ще каним майка ти на вечеря…

— Чакай малко…

— Ще се срещаме с Каролин в града на вечеря и представления и веднъж месечно ще летим до Лос Анджелис да виждаме Едуард.

— Забрави Хилтън Хед.

— И там ще ходим. Ще видиш, че нашите ще те приемат, Джон. Никога няма да те обикнат така, както те обичам аз, но ще започнат да те уважават и когато видят колко сме щастливи, ще се успокоят.

Не отговорих.

— Признай, че тази вечер не беше толкова зле, колкото предвиждаше.

— По време на коктейлите стана малко неловко и навярно нямаше нужда да слушаме толкова много за Дан, а можех да мина и без нахалните въпроси и лекцията за усилията, които трябвало да положа, за да заслужа тяхната прошка… ама иначе срещата беше приятна.

— Но можеше да е по-лошо. Утре ще е по-добре — предрече тя.

— А в понеделник ще е още по-хубаво.

Сюзън ме целуна.

— Лягам си.

— Ще проверя вратите.

Тя се качи горе. Проверих всички врати и прозорци и се уверих, че външното осветление е включено. После пожелах лека нощ на Софи, извадих карабината от килера в коридора и се качих в нашата спалня.

Сюзън четеше в леглото. Хвърли поглед към карабината, но не каза нищо.

Извадих нейната пушка от гардероба — бях заредил патрон за едър дивеч в едната цев и за елени в другата — и с по едно оръжие във всяка ръка я попитах:

— С господин Берета ли искаш да спиш, или с господин Уинчестър?

— Все ми е едно — без да откъсва очи от четивото си, отвърна Сюзън.

Подпрях беретата на нейното нощно шкафче, а уинчестъра — от моята страна на леглото и казах:

— До една седмица в имението ще има пълна охранителна система.

Тя не отговори, така че смених темата.

— Успя ли да хвърлиш един поглед на букетите?

— Да.

— И?

— Видях картичката.

— Не й обръщай прекалено внимание. Когато бях там в неделя, споменах за болестта на Етел и Анна си я спомни. Освен това Антъни не си е вкъщи. Затова мисля, че просто Анна и Меган са проявили любезност.

— А може да е от благодарност, че си нарязал картината.

Замислих се за това.

— Сигурен съм, че Антъни пръв я е видял и се е отървал от нея.

Сюзън отново не отговори. Съблякох се и се премених в йейлската си тениска.

— Всяка вечер ли трябва да го виждам? — попита тя.

— Това съм си аз.

— Божичко!

Предположих, че се шегува. Но много ми приличаше на богохулство.

Легнах си и разгърнах един от таблоидите, които Софи си носеше всяка сутрин, за да усъвършенства английския си, което по мое мнение донякъде обясняваше езиковите й проблеми.

Тъй или иначе, конкретно търсех статия за Джон Готи и намерих кратък репортаж, в който се съобщаваше, че тялото на господин Готи пристигнало от Мисури и лежало в затворен ковчег в погребалния дом „Папаверо“ в Маспет, Куинс. В статията като че ли се намекваше, че няма да има публично поклонение и че погребението се отлага за неопределен срок, защото Бруклинският диоцез отказал на господин Готи публична погребална служба.

Това ми се стори малко несъвместимо с всеопрощаващото послание на Христа, ама ей, църквата си беше тяхна и можеха да правят каквото си искат. И все пак ми изглеждаше като недомислен рекламен трик, който най-вероятно щеше да даде обратния резултат и да породи известно съчувствие към Джон Готи.

За мен беше по-важно това, че явно няма да има дълго поклонение и църковна служба, тъй че Антъни Белароса може да не сметнеше за нужно да се появи публично тая седмица. Дали не трябваше да пратя имейл на Бруклинския диоцез и да обясня, че аз, ФБР и нюйоркската полиция много бихме искали да видим всички paesanos, които са се събрали за поклонението и погребалната литургия? Какво му ставаше на тоя кардинал? Не беше ли гледал „Кръстникът“?

Както и да е, плановете за тленните останки и безсмъртната душа на господин Готи бяха оставени на изчакване, докато бъдат проведени, предполагам, съответните преговори. Може би някой трябваше да предложи голямо дарение на диоцеза. Някой вече може и да го беше направил, но пък кардиналът да чакаше още.

Навремето Франк Белароса нямаше такива проблеми. Бях сигурен, че душата му цялата е била в черни петна, също като на господин Готи, обаче Франк се беше погрижил отрано. Освен това ми се струва, че бе предчувствал предстоящата си смърт, макар и не точно тъй, както се случи.

Съвсем ясно си спомням, че на другия ден след мафиотския ни купон в „Плаза“ с Франк, Лени, Вини и един голям черен кадилак прекосихме Ийст Ривър и отидохме в бруклинския квартал Уилямсбърг, където беше израснал Франк. Посетихме черквата от неговото детство, „Санта Лучия“, и пихме кафе с трима възрастни италиански свещеници, които ни разказаха колко е трудно да поддържат старата черква в променящия се квартал и тъй нататък. В крайна сметка Белароса написа чек за петдесет бона и предполагам, че туй е свършило работа. Когато след няколко месеца настъпи часът на Франк — хвърлих бърз поглед към Сюзън, — нямаше проблем с опелото му в „Санта Лучия“.

Ала времената се меняха и на католическата църква явно й беше писнало да отслужва погребални меси на по-недостойните овце от своето паство, макар те всъщност най-много да се нуждаеха от това свято тайнство.

Замислих се и за поклонението на Етел в „Уолтън“, за предстоящата в събота погребална литургия в „Сейнт Марк“, която щеше да отслужи преподобният Ханингс, и накрая за погребението й в частното гробище на Станхоупови. Смъртта на Етел Алърд нямаше да стане национална новина като на Джон Готи и Франк Белароса преди него.

Това беше логично, разбира се, даже да не ми се струваше справедливо — ако живееш нашироко, умираш нашироко. Но ако на входа наистина има по-висша власт, която задава въпроси и преглежда отразяването ти в пресата, нещата в крайна сметка се решават там.

— Лека нощ — каза Сюзън и угаси лампата на нощното си шкафче.

Почетох още малко таблоидите, после целунах своята спяща красавица, докоснах с ръка пушката и угасих и моята лампа.