Нелсън Демил
Скъпи Джон! (15)

13.

Следващият ден, четвъртък, донесе гръмотевични бури, които бяха подходящ фон за подреждане и горене на документи, и привечер вече сериозно бях напреднал с тая доста трудна и от време на време тъжна задача.

В шест се възнаградих с бутилка червено „Банфи Брунело ди Монталчино“ и панини болонезе (сандвич с болонска наденица), после седнах на креслото на Джордж и прочетох „Ню Йорк Таймс“. Джон Готи, бившият глава на мафиотската фамилия Гамбино, бил на смъртен одър в болницата на Федералния затвор с усилено строг режим в Спрингфийлд, Мисури, където излежавал доживотна присъда без право на условно предсрочно освобождаване.

Зачудих се как и дали това изобщо ще повлияе на господин Антъни Белароса, а после се зачудих защо изобщо се чудя за такова нещо.

И все пак, освен професионалната печалба или загуба на Антъни след смъртта на господин Готи, не можех да не си задавам чисто личния въпрос защо младежите продължават да се захващат с тоя бизнес, след като знаят, че кариерата на почти всички от тяхната famiglia свършва с преждевременна смърт или затвор. Е, може би е за предпочитане пред пенсионерски комплекс във Флорида. Във всеки случай това не беше мой проблем.

Мимоходом обаче се замислих за предложените ми от Белароса младши двеста хиляди срещу малко юридическа работа, замислих се и за своя дял, ако успеех да върна част от конфискуваната от държавата собственост на Франк. Както беше казал Антъни, двестате бона ми бяха в джоба, но както знаех, те бяха лъскава примамка, предназначена да привлече мен, рибата, към евентуалните милиони, стръвта, под която всъщност се криеше остра кука.

В това нямаше нищо незаконно, нито дори неетично — и рибата, и адвокатът трябва да ядат. Проблемът се състоеше в острата кука. Човек трябва да внимава.

Всъщност трябва да престане да мисли за тия неща.

Петък също беше дъждовен и до обяд почти приключих с подреждането и опаковането в кутии на бумагите, готови да бъдат откарани някъде, след като опаковат и откарат Етел. Сега трябваше да събера и опаковам собствения си багаж — стари военни униформи, награди от регати, книги, настолни прибори и така нататък. Как изобщо бях живял десет години без тия неща?

Тъй или иначе, бях открил някои документи, които се отнасяха за или принадлежаха на Сюзън, както и фотографии на семейството й, и тъй като не исках нищо да ми напомня за Станхоупови, особено за Уилям, Шарлот и техния негоден за нищо син Питър, поставих снимките в голям плик наред с нейните бумаги. Начинът на доставка следваше да се уточни.

Следобед небето се проясни, което ми даде възможност да потичам до Лонгайлъндския пролив. В морето плаваше голям едномачтов кораб с гафелони ветрила. Изправен на една скала на Фокс Пойнт, аз го наблюдавах как пори вълните на изток с надути бели платна.

Виждах капитана на руля и макар че от това разстояние не различавах ясно лицето му, знаех, че се усмихва.

Съмнявах се, че някога пак ще се върна в морето, въпреки че от време на време ме зовеше, както се случва с всеки моряк. Ала както знае всеки моряк, който обича морето, прегръдката му много често е смъртоносна.

Към четири вече се бях прибрал и случайно забелязах един сив мерцедес да влиза през портала. Шофираше мъж, който спокойно би могъл да отговаря на описанието на човек на име Амир Насим.

По време на престоя си в Лондон бях влизал в непосредствен контакт с хора, които изповядват исляма, включително неколцина колеги, и предполагах, че като иранец, господин Насим е мюсюлманин и следователно празничният за него ден ще започне по залез-слънце с призива за молитва.

Господин Насим, а сигурно и цялото му семейство, щяха да отидат в джамията или просто да опънат молитвените килимчета в бившия параклис на Станхоуп Хол, да си изуят обущата, да се обърнат с лице към Мека, което в тая част на света означаваше на изток към Хамптън, и да се помолят.

Не исках да им смущавам молитвите, обаче наистина се налагаше да разговарям с господин Насим, тъй че спокойно можех да го направя сега. Реших, че разполагам с няколко часа до опъването на молитвените килимчета, така че се облякох в бежов спортен панталон, синьо сако, блузка с якичка и мокасини, пък си и смених чорапите, в случай че той опъне резервно килимче и ме покани да остана.

Бях намерил кутия с мои стари визитки, на които пишеше само „Джон Уитман Сатър, Станхоуп Хол“, и пъхнах няколко в джоба си.

Тия безполезни и старомодни визитки бях получил от Сюзън и сигурно не бях използвал и шест от тях за дванайсетте години, откакто ги имах — последната бях пратил, за да се позабавлявам, на дон Франк Белароса по неговия строителен предприемач, с инструкции господин Белароса да се обади на господин Сатър относно проекта за конюшня на госпожа Сатър, за който нашият нов съсед предложи да ни помогне. Всъщност настоя.

При нормални обстоятелства щях да извървя осемстотинте метра по главната алея до Станхоуп Хол, обаче не исках да минавам пеш покрай къщата за гости на Сюзън, нашето някогашно семейно жилище. Затова се качих на форда и потеглих към господарския дом.

Подминах отбивката за нейната къща, която се виждаше вляво от пътя — в предната стая светеше. Някога там се намираше моят кабинет. Джипът на Сюзън беше в предния двор.

На известно разстояние от къщата за гости бе конюшнята на Сюзън — красива тухлена постройка. По-рано се издигаше по-близо до голямата къща, ала Сюзън я премести тухла по тухла от бащиния си имот на своя територия в очакване Станхоуп Хол да бъде продаден. Сложен и скъп проект, но както отбелязах, за късмет господин Белароса с удоволствие нареди на своя предприемач Доминик незабавно да се захване за работа, при това за жълти стотинки. Аз отказах. Сюзън прие. Поуката тук е, че ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е вярно, наистина е така. Но аз вече го знаех. Не знаех обаче, че Франк Белароса се интересува колкото от мен, толкова и от Сюзън.

Тъй или иначе, по-нататък видях Станхоуп Хол, построен на възвишение сред терасиран парк.

За да си го представите, помислете си за Белия дом във Вашингтон или кой да е неокласически дворец, който сте виждали, после си представете свят без данък общ доход (а оттам и без експерти по данъчно право като мен), с евтина работна ръка от емигранти, шейсетчасова работна седмица без обществено осигуряване… и богатствата на един нов континент, изливащи се в джобовете на неколкостотин души в Ню Йорк. След тая Епоха на позлатата настъпило Бурното второ десетилетие на XX век, когато нещата станали още по-хубави и именията продължили да се разрастват и умножават като златни гъби, никнещи по Пето авеню, в Бар Харбър, Нюпорт, Хамптън и тук, на Златния бряг. После дошъл Черният четвъртък и всичко се сгромолясало за един-единствен ден. Случват се и гадости на тоя свят.

Трябва да спомена, че задните шейсет акра от имението Станхоуп, където навремето обичаше да язди Сюзън, сега бяха парцелирани като Алхамбра след конфискуването на земята от властите, за да бъдат построени дванайсет отвратително фалшиви неокласически мини имения на задължителната петакрова площ. Слава богу, тия уродливи сгради бяха отделени с ограда и ров от предната част на Станхоуп и свързани с нов път, водещ до друго шосе, тъй че на никого от тоя край на някогашното имение не му се налагаше да вижда или чува обитателите на това гето за новобогаташи. Е, може би звучи малко снобарски, но пък във всеки случай не беше мой проблем.

В оригиналната част от Станхоуп още си стоеше класическият кръгъл храм на любовта с гола статуя на Венера, римската богиня на любовта, и гола статуя на Приап, римския бог на надървянето. Със Сюзън бяхме разиграли там няколко класически теми и веднъж, спомнях си, тя играеше девственица, дошла да се помоли на Венера за подходящ съпруг, а аз бях импотентен центурион, дошъл да се помоли на Приап за корав чеп. Подобно на всичките ни фантазии, и тая имаше щастлив край. За съжаление, същото не можеше да се каже за брака ни в действителност.

Докато се приближавах към господарския дом, се зачудих какво ли мисли Амир Насим за своя езически храм и дали е облякъл статуите, или е наредил да ги откарат или унищожат. Не ми приказвайте за културни недоразумения.

Паркирах форда под грамадния портик на Станхоуп Хол и останах да седя зад волана; мислех си, че в почти изчезналия свят на установени обичаи и протокол, днес наричан социална йерархия, Джон Уитман Сатър нямаше да отиде от вратарската къщичка в господарския дом, за да посети Амир Насим. И може би тъкмо затова не биваше да го правя.

Седях в колата и си мислех, че би трябвало да си тръгна, ала намирах известна утеха във факта, че появата ми е неочаквана и че по тоя начин утвърждавам статута и привилегиите си или каквото там е останало от тях.

По въпроса как да запазиш достойнството си, когато молиш за услуга неотдавна пристигналите варвари, сега живеещи в господарския дом, си спомних любимия на Сюзън цитат от свети Йероним:

Римският свят загива, ала ние продължаваме да държим главите си високо изправени…

Слязох от колата, изкачих гранитните стъпала между класическите колони и натиснах звънеца.