Нелсън Демил
Скъпи Джон! (35)

33.

В единия край на дългата маса имаше прибори за шестима, а самата тя беше отрупана с блюда с антипасти, самун италиански хляб и бутилка червено вино.

Антъни седеше начело на масата, Меган — от дясната му страна, а майка му — от лявата. Децата бяха едно до друго до майка си. Анна вече си взимаше от саламите и сирената.

— Седни — нареди ми тя. — Тук. До мен.

— Извинявам се, но трябва да вървя — казах.

— Да вървиш ли? — попита Анна. — Къде да вървиш?

Обясних на всеослушание:

— Етел Алърд, жената, която живееше във вратарската къщичка, е в хоспис и е изпаднала в кома.

— Много лошо — каза Антъни.

Продължих:

— Извинявам се, но трябва да отида там, в случай че… — хвърлих поглед към децата — в случай че тя си отиде до довечера.

Анна се прекръсти, ала никой не последва примера й, макар че почти не обърнах внимание на тоя факт.

— Какво е „кома“? — поинтересува се малкият Франк.

Антъни се беше изправил.

— Естествено. Няма проблем. Ще дойдеш друг път.

Меган също стана.

— Обадете ни се, когато…

— Какво става, като изпаднеш в кома? — без да се обръща конкретно към никого, попита Кели Ан.

— Да ти дам малко храна? — предложи Анна.

— Много мило, но трябва да побързам. — Погледнах Антъни и кимнах към вратата.

— Ще те изпратя — отвърна той.

Набързо прегърнах Анна, пожелах на всички приятна вечеря и последвах Белароса младши във фоайето.

— Обади ми се, когато разбереш как вървят нещата — каза Антъни. — А когато Готи си отиде, ще чуеш по новините, тъй че щом всичко това приключи, ще започнем работа.

— Дай да излезем навън — предложих.

Той ме погледна, обърна се към трапезарията и подвикна:

— Започвайте без мен. — После отвори вратата и излязохме под портика. Антъни използва възможността да запали цигара и попита: — Какво има?

— Със Сюзън решихме да се съберем.

— Какво?

— Сюзън. Бившата ми жена. Пак се събираме.

Той се замисли за миг.

— И ми го казваш чак сега!?

— Ти кога искаше да научиш?

— Вчера.

— Вчера още не знаех. И изобщо какво значение има за теб?

Антъни не отговори директно на въпроса.

— Знаеш ли, никога не съм разбирал как един мъж може да приеме жена, която му е изневерила. Не познавам такъв човек.

Щях да го посъветвам да върви на майната си, обаче това щеше да сложи край на разговора, а още не бях свършил. Все пак му казах:

— Надявам се никога да не разбереш как би постъпил ти.

Това го ядоса.

— Ей, аз знам как бих постъпил, но ти прави каквото искаш, по дяволите.

— Благодаря. Точно така направих.

— Мислех те за по-умен, Джон. Мислех, че си човек със самоуважение.

Нямаше да се хвана на тая въдица и не се налагаше да отговоря, обаче го направих.

— Това не е твоя работа.

— Струва ми се, че е моя. Струва ми се, че това променя нещата между нас.

— Между нас никога не е имало нищо.

— Дрън-дрън. Сключихме сделка и ти го знаеш.

— Не сме. Но ако смяташ, че сме сключили, разваляме сделката.

— Аха. Ако се върнеш при нея, определено разваляме сделката. Обаче… ако промениш намерението си, може да поговорим пак.

— Няма да променя намерението си, но ти би трябвало да го направиш.

— Какво означава това?

— Знаеш какво означава.

— А, да. Пак ли почваш? Стига, Джон. Казах ти: ако имаше такъв проблем, отдавна щях да го реша. Не преигравай. Върви се жени за нея. Желая ти щастие.

Знаеше, че не бива да казва нищо, което мога да съобщя в полицията, и ме успокои дори още повече:

— Жените, децата и малоумните не ги пипа никой. Разбираш ли? — И поясни: — Има си правила.

— Опитаха се да убият баща ти пред очите на майка ти, която също можеше да пострада — напомних му. — Да не би някой да е забравил правилата?

Антъни ме изгледа продължително.

— Това не е твоя работа.

— Извинявай, Антъни. Аз стоях на две крачки от баща ти, когато куршумите изсвириха пред лицето ми. И тогава стана моя работа.

Той се замисли, после каза:

— И все пак не е твоя работа.

— Добре. Не искам да те задържам повече. Благодаря ти за гостоприемството. Имаш много симпатично семейство. Особено ми хареса чичо ти Сал. И за да няма недоразумения относно Сюзън Сатър, съобщавам ти като неин адвокат, че ще я накарам да подаде жалба в полицията и да заяви, че се опасява за сигурността си поради твоите намерения към нея. Тъй че, ако се случи нещо, полицията ще знае към кого да се обърне. Capisce?

Мислех си, че тотално ще изкрейзи, но той просто остана на мястото си, зазяпан в празното пространство. Пожелах му приятен ден, обърнах се и закрачих по моравата.

— Джон.

Завъртях се кръгом, почти очаквах да видя пистолет. Антъни обаче се приближи и рече помирително:

— Виж, Джон, няма нужда да ходите при ченгетата. Нали сме мъже. Можем да се разберем.

— Вече се разбрахме.

— Мислех, че ти е ясно за какво говоря. За това, че си направил много за баща ми. Оная вечер, когато се отбих, ти казах, че ти дължа услуга, задето му спаси живота. Ти спомена нещо за жена си. Спомняш ли си? Не бях сигурен какво искаш, ама сега разбирам. Това изобщо не е било проблем, но ако смяташ така и това е услугата, която искаш — имаш я. Заклевам се в гроба на баща си.

Което би трябвало да приключва въпроса, но само ако му се вържа, а аз определено му нямах вяра. Ако се наложеше да избирам между подаването на жалба в полицията и честната дума на Антъни Белароса, щях да заложа парите и живота си, както и живота на Сюзън на жалбата. И на пушката.

Антъни очакваше отговор, но след като не получи такъв, продължи:

— Тъй че, без лоши чувства. Всеки си тръгва по пътя и ти преставаш да се страхуваш там от каквото си се страхувал. Квит сме с услугите.

Не исках Антъни Белароса да си мисли, че ми прави услуга, макар и двамата да знаехме, че лъже, затова го осведомих:

— Баща ти вече ми се отплати, задето му спасих живота. Не ми дължиш нищо.

Това очевидно го изненада.

— Айде бе! Значи ти се е отплатил, задето си му спасил живота? Добре. Аз обаче пак ще ти се отплатя за това.

— Не ти искам услугите.

— Верно? — Явно започваше да се ядосва и да губи търпение, че не приемам пожеланията му за щастлив и безгрижен живот и обещанието му да не убие Сюзън, защото каза: — Задник със задник. Веднага изчезвай!

Това вече наистина ме вбеси и реших, че Антъни трябва да узнае как ми се е отплатил баща му. Доближих се и спрях само на две крачки от него.

— К’во искаш?

— Баща ти, Антъни, беше влюбен в жена ми и тя го обичаше. Готвеха се да избягат заедно и да зарежат теб, братята ти и майка ти…

— К’ви ги дрънкаш, по дяволите?

— Обаче ми дължеше живота си, затова…

— Той я е чукал. Нищо повече. Чукал е жена ти за кеф.

— Затова го помолих да й каже, че всичко е свършено и че никога не я е обичал…

— Дрън-дрън.

— И той го направи. За съжаление Сюзън, която беше влюбена в него, превъртя и…

— Изчезни, по дяволите!

— Затова го уби, Антъни. Обичаше го и той я обичаше, но баща ти наруши обещанието си да я вземе със себе си в Италия по Програмата за защита на свидетели.

— Откъде знаеш, мамка ти?

— Той беше федерален свидетел, Антъни, знаеш го не по-зле от мен. Отвори интернет и го потърси. Всичко е там. — Белароса младши не отговори, затова заключих: — Нали искаше да научиш истината за баща си. Ето, казвам ти я.

Антъни направо навря носа си в лицето ми и заговори бавно и решително:

— Всичко това с нищо не променя извършеното от жена ти. Да го знаеш.

Опрях длан в гърдите му и го отблъснах назад, готов за всеки негов евентуален ход, обаче той просто остана на мястото си, гневно вторачен в мен.

— Това ми прозвуча като заплаха. Така ли е?

Тук вече Антъни трябваше да отстъпи, само че аз бях натиснал верните бутони.

— Приеми го както искаш.

— Приемам го като заплаха. И затова ще ида в полицията.

Той не отговори. Обърнах му гръб и закрачих към колата си.

— Мислиш си, че хора като теб няма защо да се боят от хора като мен — извика подире ми Антъни. — Виж, тук вече бъркаш, господин адвокат.

Радвах се, че идеята му е ясна, обаче не бях сигурен, че е достатъчно умен и хладнокръвен като баща си, за да знае кога да си затвори устата, да поеме удара и да продължи нататък. Или понеже беше заплашил Сюзън и после мен, може би си мислеше, че трябва да се отърве и от двамата.

Качих се в колата и докато се отдалечавах от къщата, видях, че още стои пред къщата и ме наблюдава.

Сега, помислих си, със Сюзън бяхме заедно и вече не се налагаше да я защитавам отдалеч. Двамата с Антъни също бяхме там, където ни е мястото — лице в лице и със свалени карти.

Спрях форда в края на асфалта и погледнах към мястото на някогашната Алхамбра. Спомних си библиотеката, където с Франк Белароса седяхме на пури и грапа и си говорехме за Макиавели и отправеното му обвинение в убийство. И още преди да се усетя, станах член на фамилията. Е, тоя път историята не се повтаряше, обаче пак тя продължаваше да тегли каруцата.

Както казах, за последен път видях Белароса проснат полугол и мъртъв на пода във вестибюла. Погледнах натам, където ми се струваше, че се е намирал вестибюлът, и където сега една дълга асфалтова алея водеше към гаража на малка вила, и наистина си представих трупа му.

За последен път се огледах; знаех, че сигурно никога повече няма да стъпя в Алхамбра. После продължих нататък, излязох покрай будката на охраната и завих надясно по Грейс Лейн за четиристотинметровото пътуване до къщата на гости в Станхоуп Хол.