Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
La Divina Commedia — Inferno, –1314 (Обществено достояние)
Превод от
, (Обществено достояние)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 81 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (4 ноември 2007 г.)
Сканиране
Елена

Последната редакция е по третото издание — „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Данте Алигиери

Божествена комедия

Ад

Девето издание

Издателство „Народна култура“, София, 1972

История

  1. — Добавяне

ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

СЪДЪРЖАНИЕ. В четвъртия отдел от деветия и последен кръг изменниците стоят потопени с цялото тяло в лед. В средата стои прикован Луцифер, който с трите си уста разкъсва трима грешници Виргилий, като зима на рамото си Данте, хваща се за косматото тяло на Луцифера. По тоя начин поетите преминават центъра на земята, а после, като се водят по шумоленето на една река, изкачват се в другото полушарие и виждат изново звездите.

На царя адски минват знамената![1]

каза ми вожда. — Гледай нанапред,

дано го видиш тамо в мрачината.“

 

Както се вижда мелница наглед,

кога в мъгла далечна се вестява,

такваз в таз бездна на подземния свет

 

крилата аз видях направа;

блъсна ме силен вятър и сетих,

че в жилите кръвта ми се смразява:

 

веднага до учителя се скрих.

Със трепет ще разкажа в своите песни

това, кое с очите си открих.

 

Душите горки, кои гняв небесни

прогнал е тук, вдън мрачното пъкло,

покрити, неподвижни в клетки тесни,

 

изглеждат като сламки под стъкло;

едни стоят нагоре със главите,

надолу други, нозе и чело

 

допират трети, на дъга увити.

До мен след малко вожда доближи

и рече ми, кат сочеше в тъмите:

 

„Сърце си с доблест тук въоръжи:

това е Луцифер. В таз бездна няма

безспир криле безмерни той движи.“

 

Страх грозен на земята прикова ма,

до днес немее още моя глас:

за страх такъв езика думи няма.

 

Над своите чувства бях изгубил власт;

блуждаеха ум и взор всред тми опасни:

не бях ни жив, ни мъртъв в тоя час.

 

На страшний Ад властителя ужасни

Подаваше се с половин гърди

извън леда, под мрачний свод безгласни.

 

Гигант, кой най-висок се големи,

не по надминал нему и ръката.

Съди ти, кой четеш, за другото сами,

 

ако блестял е с хубост в небесата

и пак с твореца е стъпил в борба,

то тук добре е в пъпа на теглата.

 

О, с какво изумление, що с слова

не се изказува, видях с очите,

че с три лица е на една глава![2]

 

Едното е отпред и с ален вид е,

а другите двете с различен цвет

от две страни изпъкват на плещите;

 

отдясно що е — жълто като мед,

а лявото кат въглен за горене

двете лица с онуй, що е отпред,

 

на върха на главата са споени.

Под всяко лице никнат три крила,

като за такваз птица нагласени:

 

не зная кораб със таквиз платна:

приличаха на прилеп на крилата,

движеха се безспирно с бързина

 

и траен вихър пущаха в тъмата,

в коя се чуйше страшно да фучи,

и на Които замръзваше водата.

 

Той плачеше със своите шест очи

и тия сълзи със червена пена

надолу капеха по три бради.

 

А в всякоя уста, със кръв облена,

той стриваше под своите зъби

по грешник един като зла хиена.

 

При туй нокте си в предния заби,

почна да дърпа с злоба люта

и кожата на късове сдроби.

 

„Нещастний, кой се мъчи тъй,

е Юда, каза поета — тегли участ зла

за грозната измяна и заблуда;

 

глава му вътре е под тез жерла,

а вън от болки лудо нозе мята.

Под черний лик, изложен на тегла,

 

е Брут, кой нанавън виси с главата.

Виж как се вие грозно, а мълчи;

а третий, кой тъй едър е в снагата,

 

е Касий[3]. Ала времето хвърчи,

настъпва нощ[4] и трябва да вървиме:

видяха всичко нашите очи.“

 

По воля на учителя любими

с ръце на шията му се увих;

а щом обмисли места проходими

 

и Луцифер криле разкри с вид смел и тих

хвана се за космите на ребрата

и нанадолу спусна се по них

 

между руното гъсто на снагата

и твърдата замръзнала кора.

Кога стигнахме, де над колената

 

назад извиват снажните бедра,

глава сложи, де бяха му нозете,

със мъка всички сили като сбра.

 

Помислих, с дух и ум от страх обзети,

че пак се връща в адските тъми.

„Добре се дръж от тоя край проклети,

 

подземно царство на злини,

излиза се по стъпала кат тези“,

каза ми той с задъхани гърди.

 

След туй през пробит камък вън излезе

и като ме сложи на един край,

до мен пристъпи на лице с белези,

 

що сочеха, че с радост цял сияй.

Дишах очи и вярвах аз, че горе

ще видя Луцифер как се терзай,

 

до половин в лед всред мрачните простори,

но видях, че нозе в въздуха бе вирнал.

Глава само надолу се обори:

 

ще сети колко съм смутен остал

тълпата, що не е разбрала

през какво място бях се тук проврял.[5]

 

Дор мисъл тъй в загадки бе се вдала:

„Стани, каза Певеца, дълъг път

и труден чака нас, а е минала

 

част осма вече от денът.“[6]

Ний бяхме в пещера подземна, тясна,

де нивга зари сладки не трептът.

 

„Дорде да напусна бездната ужасна,

казах поету, прав и йощ смутен,

разсей съмненьята ми с дума ясна.

 

Ледът къде е? Този защо мен

така наопаки се тук явява?

И как от нощ дойде тъй скоро ден?“

 

Отвърна: „Теб се йоще представлява,

е отвъд центра сме, там дето теб

за космите хванах се с ръка здрава

 

на онзи черв престъпен и свиреп,

кой земний свят пробива с страшна снага

Там бяхме още, в неговий вертеп,

 

дор слизах; щом се завъртях, веднага

отвъд оная точка мина ти,

която всичко, що тегней, притяга.

 

Под друго полушарие стъпи

и противоположно то се пада

на туй, що на земята като свод стои

 

и под чий най-високи връх[7] пострада

тоз, кой роден без грях, без грях живя.

Над малък шар си, зади който влада

 

мраз вечен, там де Юда ти видя.

Там нощ е, кога слънце тук изгрява,

а тоз, по чийто косми се провря,

 

пак като клин забит си там остава.

Оттук е сгромолясан бил, кога

посмял е срещу Бога да въстава.[8]

 

Земята тук, извита на дъга,

с завеса от море се е покрила

и с страх и ужас пред такваз беда

 

към нашто полушарье се теглила.

Тогаз, да го избегне може би,

отвъди куфина се е пробила,

 

а над морето планина изби.“

В земята долу място[9] се намира,

кое далеч от Велзевул стои,

 

доколко гроба негов се простира.

Там нивга не пробива светлина,

но человек по звука го отбира

 

на ручей, кой се спуща през скала,

що е пробил и около която

далек се вие в темната мъгла

 

и лъкатуши малко полегато.[10]

Влезнахме в тоя път, закрит отвред,

де нивга не прозира слънце свято,

 

за да се върнем горе в светлий свет.

И без да си починем, нанагоре

вървяхме, аз след него, той напред.

 

Съзрях през преход, който се отвори,

тез хубости, с кои небе блести;

излязохме тогава в ширните простори

 

и пак видяхме светлите звезди.[11]

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Бележки

[1] Тия думи са турени на латински в текста: Vexilla Regs prodeunt nfern. Тия знамена са движещите се криле на Луцифер.

[2] Разнообразни са тълкуванията на трите лица, които поетът е дал на Луцифер. Най-вероятно е, че тия три лица отговарят на трите известни тогава части на земята, отдето са падали безспирно души при Сатаната. Така се обясняват и различните цветове на лицата: едното — с аления вид, представлява Европа; второто — жълто като мед, представлява Азия; а третото — черно като въглен, Африка.

[3] Брут и Касий са наказани като изменници и цареубийци. Тая извънредна строгост към тях и особено към човек като Марк Брут трябва да се обясни с възгледите на Данте за империята, която в неговите очи не само е била има божествен произход, но е била необходима, за да може светът да постигне мир и свобода. Той не е гледал на Цезар като на тиранин. Могъл е дори да вярва, че е щял един ден по примера на диктатора Сула да възстанови царството на свободата. По неговите убеждения смъртта на Цезар е била едно злина с гибелни последици за света.

[4] Това е трета вечер от пълнолуние, март 1300 г. Поетите са прекарали 24 часа в Ада.

[5] Понеже Вергилий, като се спуска по тялото на Луцифер, преобръща и слага главата си там, където са били нозете му, естествено е било за Данте да помисли, че се връща отново в Ада. Ако се издълбаеше един кладенец диаметрално в земята, повечето хора щяха да мислят, че трябва да слизат постоянно, за да достигнат противоположната повърхност.

[6] Изминал се е час и половина, откакто е изгряло слънце в новото полукълбо, а в населеното полукълбо е настъпила нощ. Минават от едно полукълбо в друго за час и половина.

[7] Това място е Йерусалим, който се представя като разположен центъра на северното полукълбо, което само, според идеите на времето на Данте, е било населено, а другото полукълбо, южното, е било покрито с море, с изключение на неговия център, където се издига Чистилището.

[8] Луцифер (по време на Бунта на ангелите) е паднал от небето с главата напред от страната на това полукълбо, южното, към което сега поетите отиват, и с такава сила, че е потънал до центъра на земята, където е останал притиснат, с главата в едното полукълбо, а с нозете в другото. Земята, която първо е изпъквала във вид на дъга в южното полушарие, от страх се е вглъбила, а е изпъкнала откъм противоположното полушарие, така че голяма част от морето, което по-напред е покривало нашето полукълбо, е минало в южното полушарие. Вътрешността на земята откъм нашето полукълбо, обзета от ужас и за да избегне страшното видение, се е издишала нагоре, от което се е образувала планината на Чистилището, а от нашата страна е оставила кухина, която е послужила за обиталище на грешните. Поразява величествената и могъща космогонична концепция, която ръководи поета, но трудно е да си даде човек сметка за различните детайли, с които иска да я обясни.

[9] Това място е пещерата, през която ще минат поетите, равна на дължина, според едни, с целия пъкъл, който служи за гроб на Луцифера, а според други само с последния кръг от Ада.

[10] Тоя ручей, който се слива с водите на Коцит, слиза от Чистилището и вероятно се отделя от Лета и отнася долу в ада изкупените в Чистилището грехове.

[11] И трите части от „Божествената комедия“ свършват с думата „звезди“, stelle.

Край
Читателите на „Божествена комедия — Ад“ са прочели и: