Оригинално заглавие
La Divina Commedia — Inferno, –1314 (Обществено достояние)
Превод от италиански
, (Обществено достояние)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 71 гласа)

ПЕСЕН ТРЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите пристигат пред портата на пъкъла и Данте прочита страшния надпис, който вижда издълбан над вечно отворения вход. При стъпването си в пъкъла поетите срещат ония, които са наказани в преддверието, защото през живота си не са били направили ни добро, ни зло. После дохождат при брега на Ахерон, дето Харон прекарва душите на грешните. Там, ослепен внезапно от една силна светлина, Данте пада на земята в безсъзнание.

„През мен в града печални се отива,

де в мъки вечни стене и скърби

на грешните тълпата нечестива.[1]

 

Бог мъдри, мощни мене сътвори

ведно със вековечните предмети,

Бог праведни лиши ме от зари.

 

Ще трая, дорде траят вековете.

О вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете.“

 

Видях тез думи в един полузрак

над порта една горе издълбани.

„Тез думи са за мен покрити с мрак“ —

 

казах на своя вожд. Вещ в всяко знание,

отвърна ми: „Тук трябва всеки страх

и слабост теб в сърцето да престане.

 

Ний в тоя край сме, дето ти казах,

че ще съзреш онез души унили,

които Божий гняв с един замах

 

от благото на разума лишил е.“

При туй ми взе ръката, моя дух

с засмян вид ободри и с нови сили

 

в подземний с него влязох край. И чух,

стенанъя, плач и вопли страховити

ечаха всред беззвездния въздух

 

мен сълзи ми дойдоха на очите.

Въздишки, клетви, глухи викове,

риданья, скърцания на зъбите.

 

От всякакви езици звукове

и чупения страшни на ръцете

се сливаха с безчетни гласове

 

кат някой вихър, който ветровете

подигат с грозен рев край морски бряг.

С душа и ум, от скръб и страх обзети,

 

казах тогаз: „Що слушам в тоя мрак?

Кои са тез, кои са тук паднали

и тъй ги люто мъчи божий враг?“

 

„Тез мъки Божий гняв праведен дал е —

в ответ каза учителя — в делба

на тез души, които са минали

 

живота без позор и без хвалба;

и ангелите тук са, безучастни

кои остаха в страшната борба.

 

прогна ги Бог от небесата ясни,

но и самия пъкъл ги не ще,

защо не са били и в злото страстни“ и

 

„Какво тежи на тяхната душа,

попитах пак, тъй много, та издават

безспирни вопли техните уста?“

 

Каза ми: „Вкратце туй ще ти разправа.

Надежда нямат те за смърт,

кат сянка техния живот минава;

 

така за своя жребии те скърбят,

че с всеки други би го заменили.

И памет не живей за тях в светът;

 

от тях с презренье са се отстранили

и правосъдието, и милостта.

Но стига сме за тях ний говорили:

 

погледай и мини.“ — Кога млъкна,

мерна се знаме мене пред очите,

което бързо минваше в нощта.

 

След него тълпа гъста в теснините

вървеше и изтръпнах цял от страх.

Като смислих на колко души дните

 

пресекла е смъртта с един замах.

Доде минуваха край мене неми,

внезапно онзи между тях познах,

 

кой подло тежкото остави бреме.[2]

Тогаз се уверих, че тука мзда

очаква онуй злополучно племе,

 

кое еднакво е ненавистта

заслужило на Бога в небесата

и на властителите на нощта.

 

Те бяха голи и покрай телата

мухи, оси бръмчаха кат на стръв

и яростно им жилеха месата.

 

От раните им лееше се кръв

и ведно с сълзите им под нозете

струеше се — кърма на грозна цръв.

 

Възвих очи от тия души клети.

И друга недалеч тълпа съзрях

накрай една река[3] на бреговете

 

и за това на своя вожд казах:

„Каква е таз тълпа, коя се чини

при слабий свет като увита в прах,

 

и мога ли да знам какви причини

я карат толкоз бързо да желай

на срещний на реката бряг да мине?“

 

А той отвърна ми на туй: „Потрай,

додето на печалний бряг не спреме:

духът ти всичко тамо ще узнай.“

 

Като човек, кой носи тежко бреме,

с наведена глава тръгнах тогаз

и стигнах до реката с уста неми,

 

и ето се зададе срещу нас

на лодка старец с коси побелели,

кой викаше с пресипнал страшен глас:

 

„О, горко вам, души във грях паднали!

Не дигайте за милост жален глас,

защото няма кой да ви пожали;

 

затворен е небесний край за вас,

в нощ тъмна лодката ми иде ви води,

де вечно ще ридайте в пек и мраз.

 

А ти, кой жив дошъл си в тез проходи,

на мъртвите махни се от редът;

не може тука жив човек да броди.“

 

Като видя, че аз стоя: „Друг път

е ваший, каза, друга лодка вази

отдругаде ще пренесе отвъд.“[4]

 

„Напразно не гневи се, старче, нази,

че виждаш тука в тоз печален край

— каза поета, — волята такваз е

 

на онзи, който може, що желай.“[5]

Веднага страшния лодкар утихна

и нищо повече не щя да знай.

 

Но между грешниците шум възникна;

с рев, с скърцане на зъби в мрачния свод

сганта на думите му се откликна.[6]

 

Кълнеха Бога, человешкий род,

живота, тез, кои са ги родили,

местото, времето и своя плод:

 

а после с плач навлязоха унили

в таз лодка, дето ще се изредят

онез, кои са Бога огорчили.

 

Харон ужасний, на кого горят

кат две запалени главни очите,

въоръжен с веслото като с прът,

 

събира всички там и бий душите,

кои се маят. Както есенес,

кога задухат вихри мразовити,

 

едно по друго капят в тъмний лес

листата, дорде оголее клона,

така и всички нечестивци с бес

 

във лодката ще паднат на Харона.

В сганта впит беше още наший глед,

на друга тук достигаше веч стона.

 

„О сине, каза славния поет,

онез, които в Божий гняв умират,

прихождат всички тук от целий свет,

 

но те не искат тука да се спират,

а бързат да преминат ототвъд:

тъй греховете им духа раздират,

 

че става в тях желание страхът.

Душа добра се нивга не вестява

на таз река печална на брегът.

 

Сега съвсем за тебе ясен става

гневът Харонов, като те видя“ —

не бе престанал да ме наставлява,

 

и мрачний край така се разлюля,

че като смисля, тръпне ми душата.

Избухна вятър лют издън земя,

 

светкавици раздраха мрачината

и я изпълниха с ужасен свет;

от страх без чувство паднах на земята

 

като човек, от сън дълбок обзет.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРЕТА
Бележки

[1]

Per me si va nella citta dolente,

Per me si va nell’ eterno dolor,

Per me si va tra la perduta gente

 

През мене се отива в печалния град,

през мене се отива в вечната скръб,

през мене се отива при погиващите люде.

Първото тристишие, с което захваща надписът на входа на Ада, е хубаво особено като се повтарят в начало на всеки стих думите „през мене се отива“, които му дават една важна и печална хармония, и преводачът съжалява почти, че не е могъл да го остави в свободен стих.

[2] Става дума се за папа Целестин V, който е бил накаран чрез измама да се откаже от папския престол и е бил после хвърлен от Бонифаций V, наследника му, в затвор, където е умрял в 1295 г. Отричането на Целестин V от папския престол е било признато от църквата за похвално дело. Той бил човек крайно благочестив и-с мек нрав, за което свидетелствува и постановлението, издадено от него скоро след като е бил избран, че всеки папа може за спасение на душата си да се откаже от папството. Стоял е папа пет месеца и осем дена. Негативизмът на Данте против него се обяснява главно с това, че с отричането си е станал причина да дойде на папския престол Бонифаций, когото е ненавиждал като един от главните виновници на своите нещастия. Данте е имал случай навярно да види папа Целестин V във Флоренция, където се е бил установил за известно време през 1294 г. след отричането си от папския престол.

[3] Тая река е Ахерон, реката на скръбта, същата, която гърците са вярвали, че тече в Ада и през която Харон е прекарвал на лодката си душите на мъртвите. Ще срещнем по-нататък и другите реки, които, според гръцката митология, са текли в Ада: Стикс, Флегетон и Коцит. И тука, както и в гръцката митология, Харон е този, който прекарва душите на грешните. Данте се е възползувал от много гръко-римски митически вярвания и предания било за просто поетическо украшение, било за ония религиозни и морални истини, които се крият в тях.

[4] Една висша сила пренася Данте на отсрещния бряг на Ахерон, без той да се досети. За това загатва с горчива завист Харон, който казва на поетите, че друга лодка по друг път ще ги пренесе отвъд.

[5] Както ще имаме случай да видим и на други места в поемата, Вергилий си служи със същото средство при всяка опасност, която среща на пътя си, за да я премахне. Навред той обявява, че е дошъл в Ада с този, комуто служи за водач, по волята на онзи, който може всичко, което пожелае Пред тия думи всички отстъпят. Никой не смее да се противи на това, което е воля Божия.

[6] Както тука, така и навред в Ада грешниците представляват всички явления, свойствени на човешката природа. Затова и духовете страдат, плачат, скърцат със зъби, чувствуват болки като живи същества Свойство на греха в Дантевия Ад е, че грешните запазват своята плът. Материята взема участие в страданията, чрез които те изкупват своите престъпления. Грехът живее още в плътта и продължава да се проявява ако не на дело, то в желание, и в плътта получава своето наказание, което е също така живо като него. В това се състои според мнозина поетическото превъзходство на „Ада“ при другите две части на „Божествената комедия“. Плътта изчезва, спиритуализира се в Чистилището и Рая и с нея изчезва голяма част от поетическия интерес, който бихме искали да намерим в тях. Адът изкарва пред нас не отвлечени, а живи, реални същества, затова и светът, който се движи в него със своите страсти и пороци, които съответствуват на действителността в живота, е поетичен, трогателен и разнообразен.

Както ще имаме случай да видим и в следващите песни, страданията, които претърпяват грешните, съответствуват всякога на греховете, с които си са ги навлекли. Данте е търсил и намерил почти всякога в природата на греха наказанието, което му се пада. Ония, които, за да прекарат спокоен живот, са били еднакво равнодушни и към доброто, и към злото, са постоянно обезпокоявани от рояци оси и мухи, които им жилят месата. Пред очите им стои винаги образът на безцветния и подлия им живот: нечиста и грозна кръв, която се кърми с кръвта от раните им и със сълзите от очите им. Пред тях не заслужава и да се спрем, понеже, както не са живели на онзи, така не живеят и на този свят, освен като сенки, които не възбуждат ни съчувствие, ни ненавист.