Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
La Divina Commedia — Inferno, –1314 (Обществено достояние)
Превод от
, (Обществено достояние)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 81 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (4 ноември 2007 г.)
Сканиране
Елена

Последната редакция е по третото издание — „Народна култура“, 1964 г.

 

Издание:

Данте Алигиери

Божествена комедия

Ад

Девето издание

Издателство „Народна култура“, София, 1972

История

  1. — Добавяне

ПЕСЕН ШЕСТА

СЪДЪРЖАНИЕ. В третия кръг поетите намират ония, които са прегрешили от лакомство, изложени на безспирен дъжд, размесен със сняг и градушка, и разпокъсани със зъби от Цербера. Между тия грешници е Чако, флорентинец, който говори на Данте за раздорите, от които страда Флоренция, и за участта на някои нейни най-знаменити граждани, които са умрели. Данте говори после с Виргилий за бъдещия живот и слиза заедно с него в четвъртия кръг.

Кога утихна в мен жалостта,

с коя тъй силно беше ме смутила

на двамата влибени участта,

 

погледнах окол себе с бодра сила

и дето да обърнех очи, вред

със трепет нови виждах аз патила.

 

Във третий бяхме кръг, де дъжд проклет

безспир вали, със град и сняг размесен,

в въздуха мрачен и студен кат лея.

 

И в тоя мрак ужасен, див и бесен

ригърлий Цербер[1] като куче лай

над грешните, които гняв небесен

 

в кал потопил е в тоя грозен край.

С коси щръкнали и с очи червени

тоз звяр проклети, милост кой не знай,

 

се спуща над душите ужасени,

зъби си криви в тях забива с яд

и тъй ги къса до изнемощене.

 

Душите под безспирний дъжд и град

кат псета лаят. всяка вий се, лази

и ту така, ту инак се вървят.

 

Щом Цербер ни съгледа тук, прегази

през локви и като препречи път,

застана с зинала уста пред нази.

 

Но вожда ми наведе се в часът,

заграби бързо шепа пръст в ръката

и в гърлото хвърли я на зверът.

 

Кат куче, кое лай, а мълчешката

отдръпва се, кога му хвърлиш хляб,

тъй Цербер тутакси се сви в тъмата

 

и настрана залитна като сляп.

При туй вървяхме ний по духовете.,

кои лежеха в влажний тоз вертеп

 

и пъшкаха кат живи под нозете.

Един обаче, като ни съзря,

изправи се на полвин на ръцете.

 

„О, ти, каза, кой в сладката зора

се взираш йощ, познай ме тук, защото

роден си бил, преди аз да умра.“

 

„Тъй тебе променило е теглото,

отвърнах аз, че твоите черти

не спомнят нищо мене на окото.

 

Сами, кажи ми, моля, кой си ти

и как заслужил си, та тук навеки

осъден си на тез беди,

 

които, ако и да са по-леки

от други, все са много люти пак.“

„В градът твой, де раздора предел всеки

 

заминал е, видял съм дневний зрак]

в живота Чако[2] са ме наричали

и лакомство безумно в тоя мрак

 

доведе мене. Всички тез, в печали

които безутешни тук стенят,

за същий грях в таз бездна са паднали.“

 

„О Чако, рекох, щом млъкна, зовят

теглата ти таквази жалост в мене,

че сълзи от очите ми текат;

 

но ако знайш, кажи, ожесточение

в душите докога ще пламеней

всред наште граждани разединени?

 

Дали всред тях мъж праведен живей

и как се е промъкнал там раздора,

кой толкова безжалостно бесней?“

 

Отвърна ми духът[3]: „Ще отговоря

с готовност аз на твоята молба,

доколко ми далече стига взора.

 

След дълги разпри кървава борба

ще пламне. Тез, кои са днес в изгнание,

те победят. Но бойната съдба

 

тям-дълго няма вярна да остане.

Чрез чужди един княз ще победят

пак другите след три слънца[4]. Пияни

 

от кървавий успех, ще накърмат

с позор и срам горките победени.

Праведни има двама[5], но в градът

 

напусто възвишават глас. Презрени

са там съветите на мъдростта,

защото са сърцата помрачени

 

от гордост, завист, алчност. Жалостта

немее всред кръвнишките раздори,

див плод на безсърдечна слепота.“

 

Духът при туй престана да говори;

но аз помолих грешника злочест

и други думи мене дар да стори.

 

Попитах пак: „Кажи ми, де са днес

Тегайо, Моска, Фарината,

Ариго, Яков Рустикучи, тез

 

мъже достойни[6], на кои душата

в път славен е ламтяла да върви?

Дали тям жилище са небесата,

 

ил в своя мрак ги пъкълът уви?“

И той: „На ада в бездните по-черни

мъзда тям непреклонна надели

 

за тежки грехове беди безмерни.

И ще ги видиш в тоя край проклет,

по-долу ако идеш с вожда верни.

 

Но ти, кога се върнеш в сладкий свет,

на тез, кои били са мене мили,

занес със харен спомен благ привет.

 

Да ти говоря още — нямам сили.“

Внезапно взора негов се смути,

в мен плахо и печално се ухили

 

и падна. „Няма веч да се вести,

каза поета, дорде дойде време

небесната тръба да заехти

 

и се отворят гробовете неми.

Ще найде всеки своя гроб тогаз

и свойта плът и образ ще приеме,

 

да чуй неумолимий Божи глас.“

Така всред град и дъждове поройни,

всред сенките, които окол нас

 

там мяркаха се смутни и безбройни,

вървяхме бавно ний под адский свод,

като говорех с вожда си достойни

 

за тайните на бъдещий живот.

Попитах го: „Когато съд последни

извърши вишний над човешки род,

 

ще стане ли на тия души бедни

по-лека ил по-люта участта,

що теглят в тия бездни непрогледни?“

 

Ответ ми даде: „Учи мъдростта,

че който е по-съвършен, по-живо

усеща скръб и радост, щастие и беда.

 

Ако и за туй племе нечестиво

да няма съвършенство, пак гневът

то Божи ще усети по-горчиво.“

 

При туй вървяхме ний по мрачний път,

кат слушах тез възвишени бележки,

и спуск един заведе ни в кръгът,

 

де Плутона срещнахме, враг човешки.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ШЕСТА
Бележки

[1] Цербер, куче с три глави, което, според старогръцката митология живял в Ада (Хадес). Тука е демон и символизира престъпна съвест.

[2] Чако. Според някои тълкуватели Чако е прякор и произхожда от „свиня“, която се счита символ на лакомия, това име се дава на свинята поради шума, който прави, като троши жълъд със зъбите си. Според други тълкуватели Чако е собствено име, което се е запазило и досега във Флоренция. Чако е бил известен със своята слабост към лакоми ястия, отличавал се е с любезни нрави, служил си е с духовити остроти спрямо достойните граждани, а лошите е ненавиждал. Данте влага в езика, с който му говори, и състрадание, и уважение.

[3] Данте разказва тука чрез Чако историята на раздорите, които са предшествували неговото изгнание от Флоренция.

Както се вижда и по други места в „Ад“, духовете са надарени със способност да предвиждат събитията.

[4] След три слънца, след три години. Има тук една неточност. Събитието, за което се касае, изгонването на белите гуелфи, между които е бил и Данте, е станало не след три години, както може да се заключи от текста, а на третата, или още по-вярно, в началото на третата година. През март 1300 г., когато Данте предполага, че се е загубил в леса и е слязъл в Ада, белите гуелфи са властвували във Флоренция, като са били изгонили една част от черните гуелфи, а през април в 1302 г. те са били изгонени, след като черните са били отнели властта от тях с помощта на френския крал Шарл де Валоа, чуждия княз, за когото говори Чако в своята прокоба и който е бил пратен във Флоренция със значителни сили от папа Бонифаций VIII.

[5] Тези двама праведни, които въздигат напусто глас и остават нечути от своите съграждани, са по всяка вероятност самият Данте и приятелят му Гуидо Кавалканти.

[6] Всички тия лица, за които пише Данте, са били известни със своите граждански добродетели, но поради разни лични пороци и грехове, за които се отговаря пред Бога, те са наказани по-тежко от Чако. С изключение на едного ще имаме случай да срещнем другите в по-долните кръгове на Ада.