Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les etapes majeures de l’enfance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva

Издание:

Автор: Франсоаз Долто

Заглавие: Основни етапи на детството

Преводач: Николина Жекова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Френски

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: научнопопулярен текст

Националност: Френска

Отговорен редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-954-529-699-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2006


Враждебността при малкото дете

„Употреба на думите“, декември 1981 г.

В Париж сме създали място за забавления и прием на най-малките, където те идват в присъствието на майките, бащите си или дежурния за деня, който е от нашия приемен екип. Там все по-често имам възможност да наблюдавам враждебността при най-малките.

Забелязваме, че ако не участва в близко общуване с възрастния чрез мимики и звуци, детето е враждебно и става все по-враждебно, докато не проговори. Именно тази нападателност спрямо другите деца дава повод и възможност чрез жестове да бъде въведено общуването с околните. Враждебността спрямо другите деца трябва да се разглежда като опит за установяване на връзка с тях, а не като нещо лошо, макар и да докарва до писъци нападнатото дете.

Интересно е, ако не се намеси майката на нападнатото дете или изобщо нито една от двете майки, тогава някой от приемния екип може да каже: „Това стана, защото не успя да му кажеш какво искаш, или се опита да го подминеш, сякаш не съществува.“ Всъщност става следното: дете на около година и половина минава през друго, десет- или петнадесетмесечно, сякаш то не съществува — събаря го или го удря, с каквото му попадне, за да си проправи път (което, естествено, кара другото да пищи), или пък му дърпа косите, докато не го събори на земята със същия успех.

Такова нещо е напълно обичайно и нормално, ако няма общуване с жестове между детето и възрастния или другото дете. Когато разбере, че това поведение има своето значение и също представлява начин на изразяване, който не е осъдителен, за два-три или четири дни детето вече не изпитва чувство за вина от своята враждебност и тя се превръща в изражение, преминаващо в мимика, отправена към някого от приемния екип, на когото то се опитва да покаже, че този пред него му пречи. Търсенето на жестове за общуване ни дава възможност да обясним на нападнатото дете какво се случва и когато то вече не изпитва враждебност към нападателя, друг човек от екипа го завежда и двамата си говорят.

Наблюдаваме как, положена в думите, речта на враждебното дете се заражда за осем дни, а малко по-късно — и речта на потърпевшото дете. Много често малкото, предизвикало враждебността на другия, всъщност изпитва привличане към него. Оставаме смаяни, когато някое наистина набито дете, след утешаването му, често отново отива при своя насилник, а майката учудено го разпитва: „Искаш да се върнеш при него, но ще видиш, че той пак ще постъпи така!“ Тогава ние й помагаме: „Детето трупа опит, наблюдавайки «как се напада», и за него представлява интерес както да бъде нападнато, така и само да напада другия. Това е знак за интерес, който винаги има символен смисъл.“

Ако разберем това, значи сме разбрали какво представлява враждебността при малките деца.

Разбира се, аз говоря за нормалната, но има също и изкуствено преувеличена враждебност: ако бъде упреквано за своята нападателност, известно време детето може да се отдръпне и да стои само, без да общува с никого. То се усамотява с някоя играчка и виждаме как се страхува от другите, защото всъщност се страхува от враждебността, която те събуждат у него — активната враждебност. Другите непременно започват да обикалят наоколо, за да го предизвикат, от желание за пасивна нападателност, тъй като враждебността предполага две страни: едната е проводник, а другата — положителен или отрицателен полюс с агресивен заряд. Тя може да се излее също и върху трети, който няма нищо общо, например — върху куклите или върху някой, който невинно се разхожда наоколо като овчицата от баснята за вълка и агнето. Но може още и да представлява опит за общуване от страна на дете, което се чувства слабо по отношение на другото. Не е възможно някое слабо дете да установи връзка със силното, без да бъде нападнато от него. То всъщност търси неговата враждебност, за да я изпита — има нужда да усети силата.

По-късно срещаме толкова много деца, които винаги отнасят пердах в училище и за тях вече се твърди, че са невротици, но не е вярно. Те имат невротични реакции и нямат нужда от дълга психотерапия в самото начало (докато впоследствие се налага!). Трябва просто да изследваме заедно с тях какво се случва. Когато бъдат нападнати, те се смятат за виновни, защото майките ги упрекват, че са се оставили на насилието, вместо да изтъкнат нападателя. Ако детето разказва как е било нападнато, трябва винаги да оправдаем нападателя с думите: „Той е искал да установи връзка с теб, а ти си бил неспособен да отговориш.“ — „Не, искаше да ми вземе нещата.“ — „Защото твоите неща са му интересни, а ти не си успял да си ги запазиш. Какво точно стана?“ Всъщност нападнатото дете смята, че това е лошо — самото нападение е нещо лошо или то изобщо няма опит за такова поведение. Тогава психологически то се затваря в черупката си, като все повече предизвиква другото и не може да се оправи с него, освен като „му падне“. Психотерапията ще установи пренос, като му обясни, че поводът е бил интересът на другото дете, и заедно ще потърсят причините за този интерес. Ще помислят с какво е могъл да привлече вниманието: с хубавия си молив или именно задето учителката не му се кара (учителките обичат кротките деца) — може би затова му се е нахвърлило враждебното дете.

След като сме му обяснили това, казваме следното (обяснение, което действа само до тринадесетгодишна възраст): „Следващия път, когато те нападне, мисли за мен (преносът) и гледай да забележиш кои удари “болят по-приятно"." Трябва да кажем „по-приятно“, а не „повече“, защото такива деца изкуствено са се превърнали в мазохисти. Това може да свърши добра работа.

„Боли по-приятно“ е детски израз, на който мога да ви науча. По време на анализа, ако нашето отношение не е нито упрекващо, нито оневиняващо, децата използват именно такива думи: „това, което боли по-приятно“. Когато дойде следващия път, то казва кое го е заболяло по-приятно и вече е усвоило някаква защитна техника, като го прави по същия начин. Можем да му покажем и други начини да отвърне: „Той ме удари с юмрук“ — „Как? Покажи ми!“ — с помощта на възглавничка. Тогава виждаме, че детето удря по възглавницата с юмрук по съвършено неефективен начин. То няма никаква юмручна техника и се намира на стадия на оралната агресия. Възглавничката представлява „уста“, в която иска да влезе и повече да не излиза оттам, докато ефикасната юмручна техника изисква, преди изобщо да ударим, първо да се отдръпнем. Ако го научим да прави това, то веднага ще разбере. Следващата седмица ще каже „Другите вече не ме бият“, защото вече имат съюзник, който им е равен, и го приемат. Децата не обичат слабите. Те нападат този, който им изглежда слаб, за да се размърда, а силния — за да ги научи технически да се защитават по-добре.

Ето историята на едно шестгодишно момченце. То отива със своята колекция от пощенски марки на пазара, а неговата придружителка го вижда отдалеч да прави размяна с някакъв свещеник. Когато се връща, тя го пита: „Успя ли да продадеш марки? С отчето ли ги размени?“ — „Да“ — казва детето. „И как беше?“ — „Нали знаеш, че кюрето ще те изиграе по-добре от всеки друг, но ми е все едно, защото само така ще се науча и аз да мога да изиграя останалите.“

Този отговор, преразказан от жената, ми се струва забележителен, защото тя продължила: „Ти си знаел?“ — „Да, един приятел ми беше казал: Иди да се спазариш с еди-кой си — той знае да се пазари и ще преметне и теб, но поне ще се научиш.

Така стоят нещата — децата се обучават взаимно, без никакво чувство за добро и зло: това е начин да се живее в общество, обичайна практика между всички хора. Същото кажи и за враждебността между децата.

Трудно ми е обаче да говоря за детската враждебност спрямо възрастния в РПЕ[1], защото всичко зависи начина, по който са представени сеансите по РПЕ и как детето усеща предразположението на човека от РПЕ.

Деца, които идват за РПЕ, често имат говорни затруднения, които отшумяват при нормално развиващо се дете в последния етап на двигателната враждебност. Когато детската нападателност достигне границите на поносимото за майката, тя разказва за нея в специализираната „градска градинка“, създадена от нас, и тогава знаем, че детето ще проговори след около осем дни. Това е враждебността от безсилието за изразяване. То трябва да проговори. Когато го направи и успее да бъде разбрано, тази враждебност изчезва и отстъпва място на думичките, които трябва непрекъснато да поправяме. Детето започва да изрича някои думи и ако не го разбираме, трябва да му го кажем, което понякога го вбесява или го кара да удря човека, който не го е разбрал. Трябва да му кажем: „Има защо да се ядосваш, че не те разбирам, но може би не аз не мога, а думите, които казваш, са неясни. Чуй добре и ми покажи какво искаш.“ Постепенно детето започва да се изразява правилно.

Първата терапия на насилието е езикът — преговорите в случай на спор и думите, когато е налице силна емоция или желание за изразяване. Желанията не могат да имат пряк телесен израз, защото в телесния сблъсък се смесват с потребностите, а ако не са обособени от тях, те непременно предизвикват усещане за вина, защото желанието на три-четиригодишното дете е да има или да вземе, да направи или да даде нещо, което не притежава. То иска да даде смисъл на думите, които ви отправя, а не може. Иска да овладее и да се справи, а се чувства безсилно, и пред този провал става нападателно. През целия живот се случва именно това.

По-добре насилието да се осъществи физически, защото в противен случай ще се изрази соматично — в собственото тяло, или ментално, като замъгли интелигентността на детето. Следователно в този случай то изостава поради самата липса на враждебност. Детското изоставане представлява враждебност, която за съжаление не е успяла да се изрази нито по двигателен, нито по словесен начин, докато детето е било в добро психосоматично състояние. Тогава му се налага да прекъсне връзката с „разсъдъка“, за да спре слуховата връзка с възприятия, които го карат да бъде враждебно и така да си спести неприятностите. А когато прекъсва зрителната връзка с възприятия, които го карат да бъде враждебно, последствията могат да бъдат тикове, примигване, винаги наведен поглед или затваряне в себе си.

Когато видим несигурно и враждебно дете, няма никакъв смисъл да се занимаваме с него, а трябва да се срещнем с майката, бащата или бабата — хората, които се грижат за него. Хронично враждебни са деца на потиснати родители вследствие на изтласкване, което всъщност означава нападателност. Колкото повече възрастните, грижещи се за него, са потиснати и депресивни, толкова повече на детето се налага да бъде нападателно, за да говори езика на изтласканото от възрастния. То се превръща в израз на това изтласкано, което играе по нервите или дори по някое психосоматично или натрапливо заболяване на възрастния, който се грижи за него. На пръв поглед този човек може да изглежда нормален извън дома, но в присъствието на детето той непрестанно ограничава неговите действия или е толкова изтощен, че гласът му не се чува. Дете, което живее с такъв човек, е длъжно да бъде нападателно и не може да проговори. Когато говори, то предизвиква толкова много емоции у този човек, че добре разбира, че не трябва да го прави. Затова мълчи и е обзето от нагони, които въздействат на тялото му и непременно го правят превъзбудено.

Враждебността има нужда да бъде изразена, защото всяка враждебност има символен смисъл. Прохождането идва след викането, а след лазенето на четири крака идва прекомерното разхвърляне на предмети. Детето трябва да разхвърля вещите, защото то е самият живот, а животът не е маниакално подреден. Детето прави това, за да накара възрастния да се намеси. Когато е нападателно, за да предизвика нечия намеса, това означава, че или възрастният е потиснат, застрашен и се нуждае от грижи, или то търси общуване, без да го намира, защото дори да не е невротик, този възрастен явно се занимава само със своите дела, а не с детето, на което му липсва общуване.

Общуването е задължително, а от момента на лазенето на четири крака детето го търси в пространството, ако не го е получило преди това, докато е било неподвижно. Тогава не е разполагало с друго, освен с викове, а ако и те са били потискани, то все повече се превръща в „тиха вода“. В началото на своето двигателно развитие вероятно ще бъде много неподвижно, защото го възпира безпокойството от непознатото пространство, ако майката не го е носила и разхождала достатъчно, за да му описва всичко наоколо. Тъй като пространството е нещо опасно за него, то може да остане привидно неподвижно и това има символен смисъл. Такова афективно забавяне или потискане, което приемаме за изоставане, вече представлява израз на въздържаната враждебност. Има такава поговорка: „Тихите води са най-дълбоки.“ Трябва да знаем, че обездвиженото дете е потенциално много буйно. Дете, което не общува със заобикалящите го предмети, не се опитва да строи и разрушава във всички измерения на пространството, се намира в опасност, и то дотогава, докато не започне да общува с другите. Дете, което между двадесет и тридесетмесечна възраст не хвърля предмети, е потенциално застрашено. Това означава, че не може да сублимира — не може да трансформира аналното, което е остатък, отпадък. Трябва да може както да взема, така и да изхвърля.

Следователно, ако искаме да помогнем на детето да бъде нападателно, трябва да създадем правилник и това хвърляне и изхвърляне да се превърнат в правила на някаква игра — играейки, въвеждаме символната закономерност на нагоните в играта: нанизване на обръчи върху пръчка; хвърляне на топка в определена посока; нареждане и разваляне на пъзели; игри за насилствено избухване и игри за накъсване. Колкото повече детето разкъсва неща извън себе си, толкова по-малко е подложено на вътрешно саморазкъсване. Всичко това е част от неговото нормално развитие.

Ако не разполага с предмети, както в някои домове, където липсва дори хартия за разкъсване, детето е изключително нападателно спрямо останалите. В очите на възрастния такива деца са много враждебни помежду си, докато всъщност са здрави. Те обаче се намират в среда, която не им предоставя работните и изразните средства, необходими за етапа преди проговаряне.

По-късно най-сериозна е враждебността, която няма видимо изражение. Мисля, че в РПЕ има много деца, които, изкуствено потиснати от фобии, постепенно опипват почвата в нечие присъствие, като се стремят да разберат докъде може да стигне тяхната враждебност, и вероятно именно тогава, ако сте прекалено безучастни, вие няма да удовлетворите това, което изискват. Те искат да бъдат въведени във враждебно съучастничество, което се нарича „честна игра“. Това означава да се нападаме взаимно, без да се нараним, а ако ни заболи, казваме: „Не беше нарочно“, просто сме се „изсилили“.

Ролята на възрастния спрямо детето е именно да го научи да съобразява своята сила с тази на отсрещния. Ако в двигателно отношение то е извършило „прекалено силно“ нападение, става дума за лоша преценка, а не за добро и зло. Когато осъзнаят това, децата вече успяват да се изразяват също и словесно, творчески и двигателно — чрез рисуване, общуване и по правила, разбираеми за всеки. Неясните и променливи правила, според които възрастният изведнъж го напада по напълно неочакван начин, могат да направят детето на моменти пасивно или нападателно и враждебно. Последното все пак е за предпочитане, защото потиснато, то ще прояви някакъв соматичен проблем (ангина, разстройство, запек, обрив, отит) — в резултат на отхвърлената изява на неговата враждебност.

Досега ви говорих само за оралните и аналните нагони. Оралните са агресивните нагони заедно с техните „основни представители“ — очи, уши, интонация на гласа, ръце и длани. Аналните нагони се изразяват в перисталтиката, чрез враждебно словесно отхвърляне, ако детето е проговорило или във враждебно двигателно отхвърляне с крака и ругатни, които стават отхвърлящи думи.

Най-лошият вид враждебност е перверзната „миловидна“, но всъщност много нападателна. Например дете, залепено за майка си до деветмесечна възраст. Депресивното и обсебващо дете е изключително агресивно, но в такъв вид остава незабелязано, въпреки че майката го усеща: „Не мога нищо да свърша, то не ми дава да мръдна.“ Такова дете всъщност не разполага със средства, с които да изрази, че е било наранено от отбиването, а това вече не може да се третира с РПЕ, а с детската психоанализа.

РПЕ дава възможност за изразяване на непосредствената ситуация. Но когато враждебността е вкоренена в самото увреждане на дете, доведено до фобия, РПЕ ще се осъществи по-трудно. Не твърдя, че е невъзможно, особено ако самият човек е анализиран и е успял действително да преживее преноса на подобни чувства, за да може да ги разбере и от страна на детето, което му ги отправя.

Враждебността, която не позволява на другия да помръдне (в която особено изкусни са бебетата, не по-малко интелигентни от нас), произтича от възрастния, неспособен да преобразува в езика миговете на задължително изоставяне на детето, което поради липса на самостоятелна подвижност иска да бъде непрестанно залепено за майка си като зародиш и да остане завинаги в прегръдките й, но това е невъзможно, защото израства. Следователно майката трябва посредством езика да осъществи отделянето, което е длъжна да му наложи, така че нейните думи да „се вселят“ в детето и да направят поносимо откъсването от обятията й.

Недопустимо е през работно време да се оставя детето при друг, без да бъде предупредено. На връщане майката се втурва към него да го прегръща, а то напълно объркано я гледа с недоверие (и това е видно). То всъщност не знае коя е тази, особено първите няколко пъти. Било е разделено от нея цели осем часа и не разпознава нито миризмата, нито гласа й, особено ако не му е говорела често, а на всичкото отгоре тя незабавно започва да го обработва припряно (преобличане й т.н.). Добре намачкано и нацелувано, то с пълна пара е отведено у дома. Така наистина научаваме детето, че обичта е нападателна. Не е учудващо, че по-късно, когато проходи, то става агресивно, защото за него да хапеш някого, да му пречиш да се движи и да го мачкаш означава да го обичаш. А всъщност да обичаме детето означава да му говорим за неговите желания, за собствените си желания по отношение на него, както и за желанията му, отправени към нас като възрастни, вместо непрестанно да играем с тялото му. В противен случай без езика детето ще остане враждебно в по-голяма степен и за по-дълго време.

Що се отнася до самия агресивен език, никога не трябва да се браним от нападателните думи, дали в РПЕ или като родители. Не трябва да се предпазваме от агресивния език от съображения за добро възпитание. Нямаме представа какво правим — все едно нарочно да предизвикаме психосоматични проблеми у детето. Вместо това трябва просто да кажем: „Знаеш ли, аз съм си сложил специален филтър! Мисля, че ти всъщност ми казваш, че ме обожаваш, но по някакъв странен начин!“ Детето ще помисли и, подражавайки на големите, но безпомощно да изрече чувствата си, ще се изрази така, както е чуло от тях, защото за него враждебността е знак за желание и интерес към другите. Това продължава до седем-осемгодишна възраст, а после се променя именно защото повечето от децата вече разполагат с език и правила за общуване. Те например се чувстват изиграни, ако не им е било толкова приятно да се боксират с другия, колкото му е било на него. Боричкането им е необходимо и когато нямат друго дете на разположение, използват възрастния за тази цел и му отправят обидни думи, защото не са имали достатъчно възможност да наприказват глупости с приятелите си. Това няма никакво значение и преминава, стига само родителите да не говорят по същия начин помежду си. Тази своеобразна зараза, която пренася от училище и намира за много интересна, е унизителна според някои родители, но за детето всъщност представлява начин да ги превърне в свои приятели.

Понякога се прикрива под формата на въпрос: „Ти знаеш ли други обидни думи? Аз не знам много.“ А бащата, който би могъл да го научи на множество мръсни думички, както в комиксите за Тентен, го обучава на правила и обноски. Децата, които се отегчават в компанията на големите, често правят това, за да видят реакциите. Би било глупаво да отвърнем така, че да „им запушим устата“, ако изобщо искаме да ги възпитаваме и следователно — да ги „отпушим“. Когато се стремим да ги заглушим, след известен период на потискане тези думи ще излязат отново, с още по-голяма сила.

Деца, които прекалено дълго ви натрапват своята враждебност по време на сеансите, са вероятно такива, чиито родители изпитват ревност да ги водят при вас. Трябва да разберем техния пренос, когато виждат децата си щастливи от вашите срещи. А ако това не е било обсъдено, детето изразява отрицателните им чувства, като се държи враждебно с вас. Нужен е малък разговор с родителите, за да разберем дали все още са съгласни с посещенията, или предпочитат да ги прекратят. От мига, в който могат да говорят за прекратяване, те вече имат по-малко желание да го направят, но може би искат да разредят сеансите, докато според вас това не е желателно. Бъдете внимателни, защото може да го почувстват като насилие. Най-добре да се направи компромис, така че сами да усетят необходимостта от терапията и да се върнат. В противен случай детето ще прекарва половината време от сеанса да изразява отрицателното отношение на родителите вместо своето положително, защото се чувства виновно за страданието или неудобството което тази терапия им причинява.

Бележки

[1] РПЕ — „Релационна педагогика на езика“, създадена още през 1968 г., от Клод Шасани, педагог и психоаналитик, се вписва във фройдистката традиция. Като съпровождаща педагогика тя създава между детето и терапевта (психолог, възпитател, специалист по психомоторика, логопед и т.н.) езикова връзка, върху която то изгражда и подрежда своя начин на изразяване. Вж. К. Шасани, „Релационна педагогика на езика“ 1968 г. и списание „Практика на думите“, тримесечно издание.