Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les etapes majeures de l’enfance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva

Издание:

Автор: Франсоаз Долто

Заглавие: Основни етапи на детството

Преводач: Николина Жекова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: френски

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: научнопопулярен текст

Националност: френска

Отговорен редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-954-529-699-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2006

История

  1. — Добавяне

По повод на „Каузата на децата“

Интервю, водено от Елиан Контини[1] „Агора“, „Франс Кюлтюр“, 10 юни 1985 г.

ЕЛИАН КОНТИНИ: Още на осем години вие сте искали да станете лечител на възпитанието. Според вас „лечител на възпитанието“ е този, който знае, че децата могат да се разболеят по възпитателни причини, и сте изучили тази професия, наблюдавайки отношенията на родителите си към вашите братя и сестри. Току-що публикувахте книга, която отново свидетелства за това, което сте правили през целия си живот, а именно — да защитавате детската кауза. Книгата се казва „Каузата на децата“ и е публикувана от издателство „Робер Лафон“. Как такъв усет ви е споходил толкова рано?

ФРАНСОАЗ ДОЛТО: Трудно е да се каже. Смятам, че от една страна, всяко дете се ражда с дадено генетично наследство, а от друга — с определено място в семейството. Аз намирам, че имах доста удобно място, защото бях второто момиче и четвъртото дете. Мисля, че това е много важно. Първата дъщеря и първият син са мишената на родителите. Семейството трябва най-напред да успее с първородното от всеки пол. Преди мен беше второто момче, а аз бях второто момиче. Фактът, че бях на такова място и след мен следваха само братя, а не сестри, ме превърна в междинно дете.

В многодетното семейство имате късмета да не бъдете на мушка всички едновременно. Когато изискват нещо от едно от децата, родителите го желаят толкова силно, че през това време всички останали са оставени на спокойствие и тогава могат да наблюдават. Така беше в моя случай.

Имаше и други важни житейски събития като Първата световна война. Малко преди войната ние се бяхме преместили от жилище на газ, нафта и свещи по стаите, без централно отопление, в така наречения модерен апартамент с електричество. Това беше през 1913 г., а вече ставаха големи промени. После избухна войната и преобърна начина на живот и дори мисленето на много хора. Здравната каса не съществуваше. Настъпваше истинска бедност, ако главата на семейството останеше без заплата, дори в семейства, които изглеждаха заможни, от кварталите, в които живеехме — аз бях дете от кръговете на средната буржоазия. За момиченце на моята възраст беше изключително впечатляващо да виждам как уважавани хора на възраст отиваха да се хранят към социалните служби, за да не бъдат в тежест на дъщерите си, отглеждащи сами своите деца, тъй като бащата е бил пленен или изчезнал, т.е. всички онези злини наоколо, които сипеха нещастия в семействата.

Освен това имаше и неизлечими болести, които именно защото бяха неизлечими, се считаха за срамни. Всяко дете разбираше, че туберкулозата означава болест, премахваща емоционалните връзки с туберкулозния баща или майка, която не можеше да прегръща бебето си, ако за нещастие, има болни дробове и е „охтичава“, както се казваше навремето. И така, дете като мен, което чуваше всичко това, можеше да разбере злощастието на света, срещу което нищо не можем да направим, а което трябва само да приемаме с много търпение и да се стремим въпреки него да запазим живота на децата.

По време на войната семействата много си помагаха взаимно, много повече от преди, защото беше неизбежно, налагаше го безпаричието и останалите трудности — студът, липсата на отопление и т.н. Всичко това ми позволяваше да наблюдавам много неща.

Е. К.: Същевременно, точно тогава сте си казали, че като пораснете, ще трябва все пак да работите. Имали сте желание да работите — нещо, което майка ви не е могла да направи, и тя впрочем е приела зле вашето решение от юношеската възраст.

Ф. Д.: Да, защото бях единствената дъщеря. Щеше да го приеме добре, ако бяхме повече момичета.

Е. К.: Да, трябва да кажем, че по-голямата ви сестра е починала.

Ф. Д.: Сестра ми почина от рак млада, когато аз бях на дванадесет години. Това стана в периода, когато навсякъде върлуваше испанският грип. Добре знаехме, че при нея не беше испански грип, а рак, което беше точно толкова срамно, колкото и туберкулозата, следователно не трябваше да се казва — нали разбирате всички тези странни неща.

Е. К.: Имали сте желание да бъдете лечител на възпитанието, който се занимава с деца, и същевременно да работите. Следователно е трябвало да учите медицина, но не са ви приели веднага да следвате тази наука, а първо сте станали медицинска сестра.

Ф. Д.: Да, позволиха ми да бъда медицинска сестра и бях много щастлива, защото си казвах: това е резервен вариант, в случай че не успея. Бях много неуверена, защото мислех, че следването на медицина е изключително трудно. И сега не твърдя, че е било лесно, особено след като започнах на двадесет и пет годишна възраст, а бях завършила успешно средното си образование още на шестнадесет. Така че веднага започнах да уча, но вече нямах същите навици и беше трудно. Мислех си всъщност, че това е разменна монета срещу следването на медицина, и действително ми бе от голяма полза. Смятам, че всички лекари трябва да преминат шестмесечно обучение за медицински сестри в обществените болници, за да разберат човешката страна на нещата — онова, което става зад кулисите: например пациент, който вири глава пред лекаря, а после работата, която трябва да извърши медицинската сестра, за да приложи върху него предписаното от този лекар.

Е. К.: Всички се оплакват на медицинските сестри — и пациентите, и семействата.

Ф. Д.: Особено семействата, които не смеят да говорят с лекаря или да му кажат, че поставят под съмнение неговата диагноза. Аз се научих на много неща, включително и на сръчност, в каквато лекарите не се обучават.

Е. К.: Това ви е дало известни предимства, особено, при положение че първоначално са ви се подигравали, задето говорите на бебетата.

Ф. Д.: Да, за това винаги са ми се подигравали много. Никой не ме е учил да го правя, а стана по естествен начин. Но наистина установих, че говоренето с бебето напълно променя болестната картина на една и съща диагноза.

Е. К.: А вие сте го правили в продължение на близо петдесет години, и досега също.

Ф. Д.: Освен това слушах начина, по който децата ми говореха за своите страдания, и после си служех със същия речник пред други деца. Например, когато открие или родителите му разкрият, че е осиновено, детето не казва: „Аз съм осиновен“, а казва: „Аз съм имал и друга родна майка.“ Това е типично детски начин на изразяване.

Е. К.: И не сте го изобретили вие?

Ф. Д.: В никакъв случай.

Е. К.: Често използвате този израз.

Ф. Д.: Вече се изразявам така, защото децата много добре разбират какво е родна майка, но не и биологична майка. Още много други изрази съм научила от тях.

Е. К.: Но това са деца, които вече могат да говорят.

Ф. Д.: Да, деца, които вече говорят.

Е. К.: Вие имате опит и с такива, които не говорят. Виждали сте ги да ви слушат и разбират, да изразяват болка или обратно — да се успокояват от думите, които им казвате.

Ф. Д.: Да, точно така. Срещала съм също и родители, които ми разказват за детството и трудностите, възникнали в семейството, докато през това време детето възпроизвежда нещо толкова настоятелно, че си мисля: „Но то ми разказва нещо съвсем друго, което те са забравили да ми кажат.“ Тогава ги питам: „Имам усещането, че вашето дете ми разказва, че сте изгубили бебе, а вие не ми говорите за това. Имало ли е при вас някакво бебе, което сте могли да задържите, но сте изгубили?“ Стъписани, родителите се споглеждат, а майката се изсмива: „Не е възможно тя да го знае!“ Аз казвам: „Кое? Да знае какво?“ Тя отвръща: „Ами да, аз пометнах преди раждането. Това дори беше… О, вижте, нямаше никакво значение, защото знам, че мога да имам и други“, и т.н. И изведнъж, докато говори за това през смях, ето че започва да хлипа, а мъжът й в недоумение я прегръща. „Изобщо не си давах сметка до каква степен ме е наранило това помятане“ — от което беше отвърнала глава, но детето го беше усетило. Всъщност не е било помятане, а се е случило около шестия-седмия месец. Тогава детето е било на четиринадесет месеца, а тя не му е разказала. Дойдоха при мен на консултация, защото то отказваше да говори. Беше невероятно — това дете толкова често играеше с куклите наоколо, като ги караше да падат на пода между краката на майка си, че си казах: „Но какво иска да ми каже? Нещо трябва да се е случило и може би именно то й пречи да говори.“ Когато изричам това, майката казва през сълзи: „Съжалявам, че толкова много плача.“ Аз й отвръщам: „Но няма защо, нормално е.“ А съпругът й казва: „Ако само знаех, че си изживяла такава мъка! Изглеждаше, че го приемаш толкова хладнокръвно. На мен ми беше много тежко тогава. Исках да говоря за това, но не знаех с кого, а ти така храбро го прие.“ После тя каза: „Да, така беше, даже го бях забравила.“ И в този момент малката каза: „Ела, татко, тя е досадница“, проговаряйки съвсем нормално.

Е. К.: (Смях)

Ф. Д.: На четири години това момиченце никога не беше говорило. Преди онзи инцидент като всяко дете и тя беше започнала да изрича звукове, но малко по малко бе преминала към мълчание. Интелигентността на детето бе забележителна. То помагаше на родителите си. Немотата й се бе появила вследствие на помятането. Майката беше останала няма за своето страдание и, идентифицирайки се с нейните „дълбини“, детето също беше станало потенциално нямо.

Е. К.: Впрочем в книгата вие казвате именно това, че детето помага на своите родители и никога няма да се почувства по-зле, ако родителите му са по-добре, докато в някои случаи то може да се почувства по-добре, а родителите — по-зле.

Ф. Д.: Почти винаги.

Е. К.: Това все пак е нещо доста удивително.

Ф. Д.: Да, като малки децата са нещо като психотерапевти на родителите си.

Е. К.: Значи вие, разбира се, сте срещали много подобни случаи. Бих искала също да ни разкажете историята за момиченцето, което на четири-петгодишна възраст не можело да стои изправено. Родителите го придружавали, а баща му го носел.

Ф. Д.: Да, но вижте, досадно е да се разказва всичко това по радиото. То е публикувано и хората могат просто да го прочетат. В психоаналитичните консултации такива неща са банални.

Ето какво можем да кажем: дълбоката връзка на човешкото същество с неговото обкръжение е нещо, което най-силно го бележи. В случая с това момиченце то също правеше услуга на баща си, като му показваше: „Имам нужда от теб. Трябва непременно да се грижиш за мен.“ Бащата се занимаваше твърде рядко със семейството, ужасно зает в работата си и потиснат от собствената си семейна история със своя леко деспотичен баща. Ако не беше момиченцето да го задържа у дома, мисля, че щеше да остава на работа до среднощ всеки ден. Беше невероятно как действаше всичко това. Твърде тежко за майка си, детето имаше нужда да бъде носено от баща си, а той с радост го правеше за дъщеря си, без да си дава сметка, че докато го изпълнява, тя в крайна сметка ще продължава да се преструва на инвалид, какъвто можеше и да не бъде.

Е. К.: Един от основните моменти във вашата защита на детската кауза е да се говори, да се знае, да се разбира и наистина да се осъществява това зачитане на децата — уважението към детето като субект.

Ф. Д.: Вижте, аз смятам, че много хора се занимават с психотерапия на деца, защото смятат, че детето е по-слабо от възрастния и ще им бъде по-лесно. Според мен е по-трудно, защото детето трябва да бъде може би дори още по-уважавано и от възрастен, когато му се говори. То е потенциално по-силно от нас, а всичко, което му казваме, може да попречи на неговото утвърждаване като човешко същество и да допринесе за превръщането му в нещо като домашен любимец; и обратно — може значително да го освободи от затварянето, в което се оказват всички деца във всички общества, не само в нашето. Мисля, че както е открил Фройд, това произтича от възрастните, които изтласкват своето детство или поне не допускат нищо, което им изглежда опасно, така че като родители смятат, че всяко дете трябва да се пречупва и дресира. А знаете колко е покъртително такова възпитание, каквото е описано от Алис Милер[2]. Мисля, че скоро по радиото ще се говори за нейната книга „Това е за твое добро“, в която става дума за въпросното напълно извратено възпитание, практикувано впрочем от всички нацисти — възпитанието, чрез което възрастният трябва да овладява тази напаст, децата. Възрастните се страхуват и ако ги оставим, вече няма да има никакви правила, докато всяко човешко същество, когато е обичано, зачитано и получава хуманни правила за живот, е особено признателно, запазвайки своята свобода. Трябва да отглеждаме децата, като ги оставим самостоятелни, свободни в своите начинания, и най-вече като признаем, че не можем да удовлетворим всичките им желания — невъзможно е, защото те имат незадоволими желания. Трябва обаче винаги да признаваме, че техните желания са основателни, дори и да не ги изпълняваме.

Е. К.: Но много трудно е да казваме „трябва“ или „необходимо е“, ако не сме извършили върху себе си работата на родител, т.е. да се чувстваме удобно с детето, което носим в себе си.

Ф. Д.: И което със сигурност идва от възпитанието, дадено на самите родители. Затова са необходими десетилетия да наваксаме отчуждението на малките (малки на ръст) по отношение на възрастните. Има ужасни пропуски по отношение на младото поколение. Това ме вълнуваше още като дете — когато виждах пилеене и претопяване на богатството, което се съдържа в детството; отчуждаването, към което се присъединява детето, преповтаряйки особения вид натраплива невроза за това да се живее „както трябва“. Преди се наричаше така — „както трябва“. За щастие има известна промяна и сега не сме толкова лицемерни. Смятам, че за много родители свободата и житейското познание, каквито имат децата още от съвсем ранна възраст, днес представляват голямо предимство. А след двадесет-тридесет години ще видим следващите, потомците на днешните осем-десетгодишни деца, които за щастие ще бъдат огромното богатство на Европа.

Е. К.: В книгата вие говорите още и за това, което на пръв поглед може да изглежда парадоксално: че детето добива усещане за сигурност, ако го оставим на свобода.

Ф. Д.: Да. Детето добива усещане за сигурност, ако го оставим свободно, и без да му пречим, постепенно да поема рискове, които са по силите му, като внимаваме да не бъдат травмиращи, а винаги да го поставят пред някакво препятствие, което тържествено ще преодолее и действително ще заслужи поздравления.

Е. К.: Например не трябва да казваме „Внимавай, не ходи там“, а просто трябва да кажем: „Ако отидеш там, ще ти се случи еди-какво си.“

Ф. Д.: Точно така. Например: „Виждаш ли, можеш лесно да отидеш дотам, но после е малко трудно. Ако се случи нещо, извикай ме.“ Или да му кажем: „С право си решил да опиташ“ вместо: „Аз ти го забраних!“

Е. К.: (през смях): „Нали ти казах!“

Ф. Д.: Именно: „Нали ти казах!“ Важното е, ако е нарушило някаква забрана и си признае, да му кажем: „А, така ли, не мислех, че го можеш, и затова ти го бях забранила, но след като си успял — моите поздравления!“

Е. К.: Тази свобода означава ли позволяване на всичко, или не?

Ф. Д.: Да, означава позволяване на всичко, което не е вредно.

Е. К.: Все пак в определени моменти трябва да има някакви правила.

Ф. Д.: Свободата на единия свършва там, където започва свободата на другия. Мисля, че много възрастни попадат в капана на своето обожание и прехласване по детето, която ги кара да забравят собствените си желания спрямо хората от тяхното поколение. Виждаме как детето успява да хване в клопка майка си или баща си, те започват да се въртят като пумпали около него и престават да се отнасят помежду си като възрастни. Когато в къщата се роди дете, всички се вторачват в неговите нужди — прословутите нужди на детето. Нищо подобно — то изобщо няма чак толкова много нужди!

Е. К.: Да, трябва да правим разлика между нуждите и желанията.

Ф. Д.: Разбира се. Ние мислим, че детето не бива да остава недоволно. Нищо подобно! Трябва обаче да му кажем от какво е недоволно. То недоволства от неизпълнението на нещо, което не му е от съществена необходимост. Следователно можем да го оставим недоволно.

Е. К.: Това означава да назоваваме нещата с думи.

Ф. Д.: Да ги назоваваме, именно. Детето има нужда всичко да бъде изречено и ако пожелае нещо, което не можем да му дадем, не трябва да казваме, че греши, а просто, че не можем да му го дадем. Например в случая с дете, което иска някаква играчка, а майка му казва: „Тази вечер нямам пари, трябва да купя нещо за вечеря вместо играчка.“ А детето казва: „Все ми е едно дали ще вечерям.“ Тя отговаря: „Да, но не си само ти, всички останали също трябва да вечеряме.“ Исках да ви обясня именно възможността да дадем на детето усещане за свобода и следователно за откритост към живота; способността да използва заложеното в себе си и своите желания, но същевременно да го предпазим и да въведем ред. А законът е само един — първичният закон за забрана на инцеста и преди всичко за ограничаване на свободата там, където цари желанието на другия. Мисля, че ако отрано разбере, че е част от останалите, а не е центърът на семейството, можем много лесно да се справим, но за целта то трябва да има свои приятели връстници. Ако има приятели само сред възрастните, не става. Родителите са като деца и то властва над тях. Бебето е много могъщо същество. Всяко бебе има власт над майка си и баща си. Затова е необходимо да се среща често с деца на своята възраст още отрано, а майките да се срещат помежду си, за да се научат да не преувеличават трудностите или подвизите на своите деца в сравнение с останалите. Мисля, че в нашето общество има какво да се желае по въпроса за срещите между майки и бащи, заедно с децата си, но не за да им се изнасят лекции, а за да срещат и други възрастни човешки същества с техните желания, различни от тези на детето, и без да му бъдат напълно подвластни през цялото време. В миналото всичко това ставаше по естествен начин, но сега живеем в напълно различно общество: семейството е самостоятелна клетка, жилищата са съвсем малки, всяко помещение се отоплява и всеки може да си стои отделно — неща, които бяха все още немислими в моето детство, когато единствено всекидневната се отопляваше. Даже в жилищата на така наречената средна буржоазия детските стаи не се отопляваха. Затова домашните се пишеха там, където е прислужницата, където майката шие или помага в уроците на голямото, а бабата пази бебето.

Е. К.: Но това предполага жената да е само домакиня.

Ф. Д.: Не, по онова време всички работеха, включително и жените. Те работеха у дома, а децата отрано се включваха в работата.

Е. К.: За работещите жени, на които се налага да оставят децата си на ясла от съвсем малки, вие сте създали място, наречено „Зелената къща“.

Ф. Д.: Децата я нарекоха „Зелената къща“, защото сградата е боядисана в синьо — иди ги разбери!

Е. К.: Това е било през 1979 г., значи немного отдавна. Този център е единствен по рода си във Франция и се намира на площад „Сен Шар“ в XV район на Париж.

Ф. Д.: Вече не е единственият.

Е. К.: А, така ли? Във вашата книга все още е единствен.

Ф. Д.: Наскоро такава къща бе отворена и в Брюксел. Оттам дойде човек, който поработи два месеца при нас, а после откри подобен център в Брюксел. Сега се готвим да открием такива къщи и в Лион, Бордо, Нант, а после и почти навсякъде. Съществува нещо подобно и в Юлис. Освен това все повече забавачки изискват от майките да придружават децата си на всяко трето идване, за да си помагат взаимно с други майки и да заместват недостигащия персонал. Така децата се научават да бъдат сред други деца заедно с родителите си, т.е. да споделят родителите си с другите деца, вместо да са единствени деца, както обикновено се случва днес.

Е. К.: Любопитното е, че в „Зелената къща“ родителите и майките водят съвсем малки деца, двумесечни бебета…

Ф. Д.: Да, всякакви деца, а родителите остават с тях през цялото време.

Е. К.: Те не оставят децата сами дори за пет минути, което всъщност е различното.

Ф. Д.: Да, от една страна, това е новото, а другото е, че там се говори с децата, че това всъщност е място за прием на самите деца, независимо от тяхното фамилно име, икономическо и обществено положение или квартала, в който живее семейството им.

Е. К.: Това е място за говорене.

Ф. Д.: Да, място за забавление и за говорене. Всичко, което родителите говорят за децата си, ние го разказваме на самите деца.

Е. К.: Вие сте нещо като посредници на едно слово, което все още не се е установило напълно.

Ф. Д.: Както знаете, някои деца идват още на осем дни. Майката пристига с куп пелени и приготвя бебето два месеца преди да тръгне на ясла; трябва да го отбие и говори за мъката, която изпитва от предстоящата раздяла. Ние казваме на детето: „Майка ти страда. Тя говори за яслата, разбираш ли?“ Тогава наблюдаваме изражението му и то напълно съответства на нейното чувство. Постепенно го подготвяме, че ще запази себе си дори в присъствието на други хора, чиято атмосфера ще попива като хамелеон върху шотландско каре, ако можем да направим такова уместно сравнение. Така го подготвяме с думи, че майка му ще го повери на жена, която няма никога да я измести и няма никакви права над него, а само задължения, защото е наета да го гледа единствено докато майката отсъства. Забележително е разбирането, с което детето приема тези родителски наместници, и те му стават симпатични с помощта си, когато то е уверено, че не го притежават, а само се грижат за него и няма да му отнемат родителите. Това е много важно. Още от съвсем рано детето разпознава хората, които среща, ако му ги представим и му кажем кои са и каква е тяхната роля по отношение на него. Това е само роля и неговата самоличност не се променя, ако някой друг се грижи за него. То винаги си остава синът или дъщерята на татко еди-кой си и на мама еди-коя си (със съответните им имена).

Е. К.: Впрочем вие казвате, че дори да му говорим на китайски, на турски или на френски, то ще разбере със същия успех.

Ф. Д.: Да, ако човекът, който му говори, желае да общува. Ние не знаем как то разбира намерението за общуване, но детето сякаш интуитивно улавя съобщенията, които му отправяме. То получава признание като човешко същество в самия език, защото още от детството човекът е изцяло потопен в езика, както преди малко ви разказах за жестовете, които правеше онова момиченце, докато родителите говореха нещо съвсем друго. Въпреки своите най-добри намерения те не бяха помислили, че тази история е важна, и я бяха премълчали, без изобщо да направят връзка между нея и немотата, обзела дъщеря им.

При детето всичко е език. И това се вижда добре, когато родителите говорят нещо и израженията на детето са в синхрон с думите на майката. Затова трябва да му се говори. „Да, майка ти разказва за всички неразбирателства между нея и баба — твоята баба, но на нея не трябва да казваме.“ Детето е ежедневен свидетел и е много по-добре да го знае. „Разбираш ли, баба всъщност е майката на баща ти. Той е бил в корема й, преди да се роди, а после е бил малко момченце.“ Забележително е изражението на детето при изясняване на родствените връзки. То може да обича баба си, въпреки че не е никаква на майка му. „Тя не е част от семейството на майка ти, но е част от твоето семейство.“ Обясняваме това на четиринадесет-петнадесетмесечно дете, което е сред непрестанни спорове и всеки път успява да опъва струните, докато не предизвика намесата на бабата, която казва: „Хайде, остави го да прави каквото иска!“ — и така възниква напрежение винаги когато тя е там. Но от мига, в който механизмът на домашното напрежение е обяснен на детето, майката казва: „Направо нечувано, сега той избягва да създава проблеми в присъствието на свекърва ми, сякаш е разбрал, че не трябва допълнително да усложнява нещата.“

Е. К.: И това сте го разбрали още когато братчето ви е било на около пет години и е повръщало, докато гувернантката и готвачката се карат. Докторът го държал на диета, а то всъщност било гладно и същевременно повръщало.

Ф. Д.: Да, докторът му забрани да излиза пет дни, защото предположи, че развива някаква болест. Беше ужасно, а аз знаех какво става и не можех да кажа нищо, защото в многодетно семейство не трябва „да издаваш“.

Е. К.: Знаели сте, но не сте могли да го кажете.

Ф. Д.: Не можех да кажа, че са се карали, а сигурно нямаше и да ми повярват, не знам. „Не се бъркай!“ А родителите ми нямаше да направят връзката — според тях той беше болен физически. Психосоматичните реакции при деца не се възприемаха лесно, докато сега те са известни на повечето педиатри.

Е. К.: Мисля, че сте били първата…

Ф. Д.: Вероятно да, аз малко изпреварих нещата.

Е. К.: В обобщение смятам, че най-важното е уважението — уважение, което говори с думи, на правдоподобен и честен език, с точните изрази за това, което правим и чувстваме, без да се срамуваме да кажем какво става в действителност.

Ф. Д.: Да, ако можем да го кажем. Някои майки не могат, защото не разполагат с точните думи. „Виж, бих искала да ти обясня, но не мога. Попитай някой друг.“ А това вече не е никак малко. Ако детето задава въпроси за болезнени неща, като например отношенията между родители, които се нараняват взаимно: „Слушай, мъчително ми е да ти отговоря, но можеш да попиташ леля си, тя ще ти обясни по-добре от мен“ — имаме право да го кажем. „Не мога, болезнено е, не ми се говори за това. Но е много добре, че искаш да знаеш, попитай някой друг.“ Майката винаги може да каже така, вместо да обвинява децата, задето се интересуват.

Е. К.: Да, това също е част от уважението — да не обвиняваме детето за онова, от което сами изпитваме чувство за вина.

Ф. Д.: Така е, това е много важно.

Бележки

[1] От 1987 г. журналистката Елиан Контини е продуцент на предаването „Обобщение“ по радио „Франс Кюлтюр“, посветено главно на обществени и хуманитарни теми.

[2] Алис Милер е немскоезична психоаналитичка, известна с работата си върху насилието над деца — насилие в образованието и сексуалното насилие. Вж. „Драмата на даровитото дете“, 1983; „Това е за твое добро“, 1984; „Детето, подложено на терор“, 1986.