Алистър Маклейн
Кукла на верига (14)

Глава XIV

Нощта вече настъпваше над улиците на Амстердам. Дъждът отслабна, но бе пронизващо студен, разнасян навред от острите пориви на вятъра. Между накъсаните облаци по небето бледо блещукаха първите звезди; луната още не бе изгряла.

Седях и чаках зад кормилото на опела, паркиран близо до една телефонна будка. Скоро оттам излезе де Грааф, попи с кърпа кръвта, която продължаваше да сълзи от раната на челото му, приближи и влезе в колата. Погледнах го въпросително.

— Районът ще бъде напълно блокиран до десет минути. Като казвам блокиран, значи, пиле да не може да прехвръкне. Гарантирам. — Отново вдигна ръка към челото си. — Но откъде сте сигурен…

— Там ще бъде. — Запалих колата и подкарах. — Първо, ван Гелдер ще реши, че това е последното място, където ще ни хрумне да го търсим. Второ, последната доставка хероин Гудбоди отнесе от Хюйлер едва тази сутрин. В една от тия големите кукли, в това съм сигурен. Куклата не беше в колата му, когато надзърнах в нея при замъка, значи, трябва да е останала в църквата. Не е имал време да я отнесе някъде другаде. Освен това, вероятно има и други запаси, скрити в църквата. Ван Гелдер се различава от Гудбоди и Труди. Той не участвува в играта за удоволствие. Подхванал е всичко това заради пари и затова няма да си позволи да изтърве толкова много мангизи.

— Моля?

— Извинете. Пари. Става дума за стока, която може би струва милиони долари.

— Ван Гелдер! — Де Грааф бавно заклати глава. — Умът ми не го побира. Човек като него! Полицай с такава чудесна репутация.

— Спестете съчувствието си за неговите жертви — рекох грубо. Не би трябвало да говоря с такъв тон на ранен човек, но самият аз също бях ранен — съмнявам се дали състоянието на главата ми бе поне малко по-добро от това на де Грааф. — Ван Гелдер е най-престъпен от всичките. Ако не друго, за Гудбоди и Труди човек може да каже, че са психично болни и извратени и не знаят какво вършат. Но при ван Гелдер не е така. Той върши всичко с пълно съзнание заради парите. Той знае каква е играта. Той знае как вървят нещата, знае за поведението на своя ненормален приятел Гудбоди. И го толерира. Ако можеше да продължава престъпната си дейност вечно, вечно щеше да толерира смъртоносното умопомрачение на Гудбоди. — Погледнах изпитателно де Грааф. — Знаете, предполагам, че неговият брат и жена му са загинали при автомобилна катастрофа в Кюрасао?

Де Грааф не отговори веднага.

— Не е ли злополука?

— Не е злополука. Никога не ще се докаже, но аз съм готов да заложа пенсията си, че две неща са причината за тази катастрофа: брат му, който е бил служител от обществената безопасност, просто е подушил повечко неща за него и, второ, желанието на ван Гелдер да се освободи от жена си, която се явява пречка между него и Труди — разбира се, това се отнася за дните, преди Труди да прояви най-привлекателните си качества. Та идеята ми е, че този човек е един хладнокръвен пресметливец, абсолютно безсърдечен и напълно лишен от това, което се нарича нормални човешки чувства.

— И така да е, но вие никъде няма да доживеете до пенсия — заключи мрачно де Грааф.

— Нищо чудно. Но съм прав.

Свихме по крайбрежната улица към църквата на Гудбоди и веднага видяхме цивилната полицейска кола на ван Гелдер. Не спряхме при нея, продължихме, паркирахме пред вратата на църквата и слязохме. Един униформен сержант слезе от стълбите да ни поздрави и ако се изненада от жалкия ни вид, успя да прикрие чувствата си много умело.

— Навсякъде е празно, сър — рече той. — Проверихме даже и на камбанарията.

Де Грааф се обърна и хвърли поглед към цивилната полицейска кола.

— Щом сержант Гропиус каже, че няма никой, значи, наистина няма никой. — Направи пауза, сетне продължи бавно: — Ван Гелдер е хитър. Вече го знаем. Не е в църквата. Не е и в къщата на Гудбоди. Моите хора са блокирали и двата бряга на канала, улицата също. Значи, не е тук. А другаде.

— Другаде, но пак тук — отвърнах аз. — Ако не го намерим сега, колко дълго още ще остане кордонът на позицията си?

— Докато претърсим всяка къща от тази улица. Два часа, може би три.

— И после той ще може да си отиде?

— Ще може. Ако е тук.

— Тук е — казах уверено аз. — Днес е събота вечер. Строителите идват ли на работа в неделя?

— Не.

— Значи, има на разположение трийсет и шест часа.

Довечера, дори утре вечер, ако иска, ще слезе долу и ще си замине.

— Уф, главата ми. — Де Грааф отново докосваше раната си. — Доста корава дръжка има пистолетът на ван Гелдер. Боя се…

— Той не е на земята, но е тук — продължих търпеливо. — Да се претърсват къщите е само губене на време. Също съм абсолютно сигурен, че не се е скрил на дъното на канала. Тогава къде може да бъде?

Вдигнах замислено очи към мрачното небе. Де Грааф проследи погледа ми. Смътните очертания на гигантския кран като че се забиваха в облаците, върхът на масивната му хоризонтална стрела се губеше в тъмнината. Този кран винаги ми бе правил впечатление със заплашителния си вид, ала тази вечер — вероятно поради душевното ми състояние — изглеждаше още по-страховит, злокобен и ужасяващ.

— Разбира се — прошепна де Грааф. — Разбира се.

— Е, тогава да не губя време — казах аз.

— Това е лудост! Чиста лудост! Погледнете се, погледнете лицето си. Не сте достатъчно здрав.

— Здрав съм.

— В такъв случай и аз ще дойда с вас — заяви решително де Грааф.

— Не.

— Имам подръка млади офицери в отлично физическо състояние.

— Вие нямате морално право да възлагате това на когото и да било от вашите хора. Затова да не спорим. Непреклонен съм. Още повече тук не е необходимо да се атакува „на нож“. Потайно и крадешком, иначе — нищо.

— Но той сигурно ще ви забележи. — Неохотно или не де Грааф се съгласи с мен.

— Не е толкова сигурно. От неговата гледна точка всичко надолу трябва да е в непрогледен мрак.

— Можем да изчакаме — предложи той. Рано или късно ще слезе. Дойде ли понеделник, няма как да не слезе.

— Ван Гелдер не изпитва наслада да убива. Това го знаем. Но също е и абсолютно безразличен към убийството. Знаем и това. Животът на другите за него не означава нищо.

— Е?

— Не намерихме ван Гелдер тук, на земята. Но не намерихме и Белинда. Значи, тя е горе при него — и когато той отново слезе, ще бъде със своя жив щит. Няма да се забавя дълго.

Повече не се опита да ме спре. Разделихме се при църковната порта, аз пресякох строителната площадка, достигнах основата на крана и се закатерих по безкрайната поредица от стъпала, подредени в решетъчната конструкция. Дълго катерене ми предстоеше, което в сегашното ми физическо състояние едва ли бе препоръчително, но поне нямаше нищо крайно изтощително или опасно в него. Просто продължително и уморително изкачване, а единственият опасен участък все още бе високо над мен. Когато изминах към три четвърти от разстоянието, спрях да отдъхна и погледнах надолу.

Някакво особено чувство за височина не се създаваше, понеже мракът бе твърде гъст, мъждукащите улични лампи покрай канала бяха единствените видими светлини, а самият канал представляваше само една матова, лъщяща панделка. Всичко изглеждаше някак откъснато от света, недействително. Не успявах да различа силуета на нито една къща — единствено се открояваше ветропоказателят на църковната камбанария, някъде на трийсетина метра под мен.

Вдигнах очи нагоре. Петнайсет метра оставаха до кабината на крана — смътна четириъгълна сянка на фона на почти също толкова тъмното небе. Закатерих се наново.

Три метра само ме отделяха от люка, вграден в пода на кабината, когато между облаците се появи пролука и току-що изгрялата луна проблесна, наистина полумесец само, но все пак контрастното сияние окъпа жълто боядисания кран и масивната му стрела в необикновено ярка светлина, която подчерта всичките му трегери и траверси. Освети също и мен и ме накара да изпитам неловкото чувство на авиопилот, хванат от прожекторите на противовъздушна отбрана — все едно бях прикован към някаква стена. Отново погледнах нагоре, можех да различа всеки отделен нит на люка и за миг ми хрумна, че щом аз виждам толкова ясно нагоре, значи, също толкова добре ще вижда човек и надолу, и тъй като, ако останех по-дълго в сегашното си положение, само увеличавах шансовете да бъда открит, тутакси измъкнах пистолета от кобура и безшумно запълзях по последните стъпала. Оставаше ми не повече от метър и половина, когато люкът се отмести малко и в процепа щръкна дълга и зловеща цев. Знаех, че би трябвало да очаквам да ме обземат смут и огорчение, които обичайно идват наред с отчаянието, когато осъзнаеш пълното си поражение, но този ден бях преживял толкова много и бях изчерпал емоциите си до такава степен, че приех неизбежното с фатализъм, изненадващ дори за самия мен. И дума не можеше да става за някакво покорно примирение — да имах и най-бегло загатнат шанс, веднага щях да се преборя. Ала аз нямах абсолютно никакъв шанс и просто се съгласих с този факт.

— В ръцете си имам двайсет и четири патронна пушка — каза ван Гелдер. Гласът му прозвуча с метално ехтящ тембър в съчетание с приглушени, подземни полутонове, което съвсем не изглеждаше неуместно. — Знаеш какво означава това…

— Знам какво означава.

— Подай си пистолета, с дръжката напред.

Предадох пистолета си с изпипан финес и ловкост, придобити от нееднократното повтаряне на това движение през днешния ден.

— А сега и пистолетчето в чорапа.

Предадох и пистолетчето в чорапа. Люкът се отмести и аз успях да различа ван Гелдер пределно ясно на фона на лунната светлина, проникваща през прозорците на кабината.

— Ела — рече той, — има доста място.

Качих се в кабината. Наистина имаше много място — при нужда вътре можеха да се поберат десетина човека. Както винаги, спокоен и невъзмутим, ван Гелдер държеше окачена на рамото си страшно неприятна на вид автоматична пушка. Белинда седеше на пода в ъгъла, пребледняла и изтерзана, край нея лежеше една голяма кукла с носия от Хюйлер. Тя се помъчи да ми се усмихне, ала не излезе нищо — изглеждаше толкова безпомощна и изнемощяла, че малко оставаше и щях да се хвърля към гърлото на ван Гелдер, без да му мисля много-много за пушката, но благоразумието, пък и бързата преценка на отделящата ме дистанция от него надделяха и аз плавно затворих люка, след което се изправих също така плавно. Погледът ми се спря на пушката.

— Предполагам, че си я взел от полицейската кола — рекох аз.

— Правилно предполагаш.

— Трябваше да проверя.

— Трябваше — въздъхна ван Гелдер. — Знаех, че ще дойдеш, но изхаби толкова сили за нищо. Обърни се.

Обърнах се. Ударът, който получих по темето, бе нанесен без следа от силата и творческата гордост, демонстрирани от Марсел, но все пак сполучи да ме зашемети за момент, колкото да се поваля на колене. Смътно усетих как нещо хладно и метално обхваща лявата ми китка и когато се съвзех и по-живо се заинтересувах какво става около мен, установих, че съм седнал, кажи-речи, рамо до рамо с Белинда, прикован с чифт белезници за дясната й ръка, докато веригата бе прокарана през металната дръжка на люка. Потърках нежно темето си — при общите усилия на Марсел и Гудбоди, а сега и на ван Гелдер множко й се насъбра на главата ми днеска и непрекъснато така зверски ме болеше, както само глава може да боли.

— Извинявай за главата — рече ван Гелдер. — Но иначе по-скоро бих сполучил да сложа белезници на тигър. Луната почти се скри. След минута тръгвам. След три минути ще бъда на твърда земя.

— Слизаш долу? — Не можех да повярвам.

— А какво друго? Но не точно по пътя, който си мислиш. Видях добре разположението на полицейския кордон — ала, изглежда, никой не е забелязал, че стрелата на крана прехвърля канала и се простира поне с двайсет метра зад кордона. Още одеве свалих куката до земята.

Главата ме болеше прекалено много, за да направя някаква уместна забележка, пък и при тия обстоятелства навярно нямаше какво повече да се каже. Ван Гелдер преметна пушката си на гърба, направи презрамка на куклата от парче връв и я окачи на другото си рамо. После тихо измърмори:

— А, луната се скри.

Действително. Когато приближи към вратичката в предната част на кабината до контролното табло, силуетът на ван Гелдер едва се различаваше. Пристъпи навън.

— Сбогом, ван Гелдер — рекох аз.

Не ми отговори. Вратичката се затвори след него и ние останахте сами. Белинда хвана окованата ми ръка.

— Знаех си, че ще дойдеш — прошепна тя, сетне в стила на старата Белинда добави: — Но все пак не дойде чак толкова бързо, колкото можеше, нали?

— Казвал съм ти — началническото съсловие винаги има много работа.

— И защо… защо трябваше да казваш сбогом на такъв човек?

— Стори ми се уместно — никога няма да го видя отново. Жив… — Бръкнах в десния си джоб. — Кой би си помислил само? Че ван Гелдер ще подпише собствената си смъртна присъда.

— Моля?

— Негова беше идеята да ми се даде полицейско такси — тъй че моментално да ме разпознават и лесно да проследяват ходовете ми, където и да отида. В колата имаше два чифта белезници — с тях оковах Гудбоди. А ключовете за белезниците… Ето ги.

Освободих се, станах и отидох в предната част на кабината. Луната се намираше зад облак, съвсем вярно, но ван Гелдер беше надценил неговата плътност — действително сиянието на небето беше твърде бледо, ала достатъчно, за да видя ван Гелдер, който бе се отдалечил на около петнайсетина метра, краищата на сакото му и полата на куклата се издуваха от силния вятър, докато лазеше приличен на гигантски паяк през решетъчния скелет на стрелата.

Светещата ми писалка бе едно от малкото неща, които не ми бяха отнети днес. С нейна помощ открих един шалтер и натиснах лоста надолу. Контролното табло светна и аз го проучих бегло. Усетих, че Белинда дойде до мен.

— Какво мислиш да правиш? — Гласът й отново се превърна в шепот.

— Трябва ли да обяснявам?

— Не! Не! Не можеш да направиш това!

Не мисля, че точно си даваше сметка какво възнамерявам да правя, по-скоро по някаква нотка на безвъзвратна решителност в гласа ми недвусмислено бе отгатнала, че каквото и да е действието ми, резултатите от него ще бъдат с неизменим характер. Отново погледнах към ван Гелдер, който вече приближаваше края на стрелата, после се обърнах към Белинда и я хванах за раменете.

— Слушай. Не знаеш ли, че не можем да докажем нищо срещу ван Гелдер? Не знаеш ли, че е погубил хиляди хора и че носи със себе си достатъчно хероин да погуби още хиляда?

— Можеш да обърнеш стрелата! Така ще попадне в кордона.

— Никога няма да успеят да хванат ван Гелдер жив. Знам го много добре, ти също го знаеш, всички го знаем. Още повече той е с автоматична пушка. Колко невинни хора още искаш да умрат, Белинда?

Не отговори нищо, обърна се нататък. Отново погледнах през прозорчето. Ван Гелдер беше достигнал края на стрелата и явно нямаше желание да губи нито секунда време, защото моментално се отпусна надолу, усука ръце и крака около стоманеното въже и се захлъзга по него, кажи-речи, с главоломна бързина, за което имаше сериозна причина — облачната завеса изтъняваше непрекъснато и сиянието в небето все повече и повече се усилваше.

Хвърлих поглед надолу и за пръв път ми се удаде да видя улиците на Амстердам, ала това не бе истинският Амстердам, а някакво градче-играчка с миниатюрни улички, канали и къщи, много прилично на онези умалени копия на железопътни гари и прочие, които човек може да срещне в големите магазини по Коледа.

Погледнах зад себе си. Белинда отново бе седнала на пода, хванала лицето си в ръце — да бъде по-сигурна, че няма да види какво ще се случи. Обърнах се към прозорчето и този път съвсем ясно съзрях ван Гелдер, понеже луната се беше подала иззад облака.

Намираше се някъде по средата и сега силният вятър го улови и взе да го люлее насам-натам, като отклонението с всеки изминат миг се увеличаваше. Посегнах към едно колело и го завъртях вляво.

Въжето почна да се вдига, ван Гелдер заедно с него, изненадата сигурно тутакси бе го приковала към въжето. В следващия момент той осъзна ситуацията и се заплъзга надолу още по-бързо — скоростта му бе поне три пъти по-голяма от тази на вдигащото се въже.

Вече успявах да различа гигантската кука на не повече от дванайсет метра под ван Гелдер. Върнах колелото в изходно положение и ван Гелдер отново се впи неподвижен във въжето. Знаех, че трябва да сторя това, което съм задължен, но исках всичко да свърши колкото се може по-бързо и немъчително. Завъртях колелото надясно, въжето се заспуска с пълна скорост, после рязко върнах колелото в изходно положение. Усетих как целият кран се разтърси от внезапното спиране. Ван Гелдер се откъсна и в същия момент аз затворих очи. Отворих ги, очаквайки да намеря въжето пусто и ван Гелдер изчезнал, но той още бе там, вече невкопчан за въжето — лежеше с лицето надолу, нанизан на гигантската кука, която описваше плавни махове петнайсет метра над къщите на Амстердам. Обърнах се, отидох при Белинда, коленичих и отдръпнах ръцете от лицето й. Погледна ме, очаквах да видя израз на погнуса, ала се излъгах — само тъга и умора, примесени със смущението на загубено малко дете, се четеше на лицето й.

— Всичко свърши, нали? — прошепна тя.

— Свърши.

— И Меги е мъртва.

Замълчах.

— Защо трябваше да бъде Меги, а не аз?

— Не знам, Белинда.

— Меги беше добра, нали?

— Беше добра.

— А аз?

Замълчах.

— Излишно е да ми отговаряш — промълви глухо тя. — Би трябвало да бутна ван Гелдер още по стълбите в склада или да предизвикам катастрофа с колата му, или да го катурна в канала, или да го изритам от стъпалата нагоре по крана, или… Учудено добави: — Та той въобще не си държа пистолета насочен към мен.

— Не е било необходимо, Белинда.

— Ти знаеше ли?

— Да.

— Професионална категория първа, оперативен сътрудник от женски пол — рече горчиво тя. — Първа задача, свързана с наркотици.

— Последна задача, свързана с наркотици.

— Знам — усмихна се вяло тя. — Уволнена съм.

— Позна — рекох одобрително аз. Вдигнах я на крака. — Знаеш правилника, най-малкото онази точка, която в случая те засяга. — Изгледа ме доста продължително, сетне обичайната й усмивка за пръв път се появи тази вечер. — Да ти го припомня ли? Омъжени жени се освобождават от служба.

Тя зарови лице в рамото ми, което поне й спести изтезанието да гледа пребитото ми лице.

Вдигнах очи и над русата глава хвърлих поглед към света под нас. Огромната кука със зловещия си товар сега се люлееше още по-силно и при един от маховете куклата и пушката се изплъзнаха от раменете на ван Гелдер и полетяха надолу. Паднаха на калдъръма откъм далечната страна на безлюдната крайбрежна улица, автоматичната пушка и красивата кукла от Хюйлер, над които, подобно махало на гигантски часовник, куката със своя товар описваше все по-широки дъги на фона на нощното небе на Амстердам.