Алистър Маклейн
Кукла на верига (13)

Глава XIII

Седнах в опела, втренчих се в пистолета, който току-що си бях възвърнал от Жак, и се замислих. Ако не друго, поне едно качество бях открил на тоя пистолет: всеки срещнат като че ли бе способен да ми го отнеме, когато му скимне. Неприятен факт наистина, но доведе, със себе си неизбежното заключение, че ми е необходим друг пистолет, още един, затова измъкнах чантата на Астрид изпод седалката и извадих отвътре малкия „Лилипут“, който й бях дал. Повдигнах левия си крачол няколко сантиметра, пъхнах тънката цев в чорапа чак до обувката и пуснах крачола. Канех се да затворя чантата, когато съзрях двата чифта белезници. Поколебах се, защото, както бе тръгнало днес, ако ги взема, току виж, се озовали на моите китки, ала, изглежда, вече бе твърде късно да се откажа от рисковете, които допусках непрекъснато, откак пристигнах в Амстердам, затова напъхах и двата чифта в левия джоб на сакото си, а в десния пуснах резервни ключове за тях.

Когато пристигнах отново в старата част на Амстердам, след като бях оставил далеч зад себе си обичайното количество ругаещи и заплашващи с полиция шофьори, вече се здрачаваше. Дъждът бе отслабнал, но в замяна на това вятърът от минута на минута се усилваше, браздеше и вълнуваше водите на каналите.

Свих по улицата, където се намираше складът. Беше пуста, не се забелязваха нито автомобили, нито пешеходци. Всъщност безлюдни бяха само паважът и тротоарите — на перваза на един прозорец от третия етаж на фирмата „Моргенщерн и Мюгенталер“ стоеше облакътен някакъв едър тип по риза и от начина, по който непрестанно въртеше главата си насам-натам, ставаше ясно, че не е застанал там с цел да се наслаждава на хладния вечерен амстердамски въздух.

Преминах с опела покрай склада и се насочих към района на Дам, откъдето се обадих на де Грааф по един обществен телефон.

— Къде изчезнахте? — запита настойчиво де Грааф. — С какво се занимавахте?

— С нищо, което може да ви заинтересува. — Това трябва да бе най-абсурдното твърдение в живота ми. — Вече съм подготвен да говоря.

— Говорете.

— Не тук. Не сега. И не по телефон. Ще можете ли двамата с ван Гелдер да дойдете веднага в склада на Моргенщерн и Мюгенталер?

— Там ще говорите ли?

— Обещавам.

— Тръгваме — отвърна де Грааф мрачно.

— Един момент. Елате с цивилна кола и паркирайте малко встрани. Те са оставили съгледвач на един от прозорците.

— Кои те?

— Тъкмо за това ще ви говоря.

— А съгледвача?

— Ще му отвлека вниманието. Ще гледам да измисля нещо.

— Аха. — Де Грааф направи пауза и продължи многозначително: — Както ви познавам, потрепервам само като си представя какво ще измислите. — И затвори.

Отбих се в местния магазин за железарски стоки и купих топка канап и най-масивния гаечен ключ, който предлагаха. Четири минути по-късно паркирах опела на по-малко от стотина метра от склада, но не на същата улица.

Поех по един много тесен и мрачен проход, свързващ улицата със склада и успоредната на нея. Първия склад, който достигнах, се падна от лявата ми страна и имаше някакъв дървен пожарен изход с толкова паянтов вид, че при пожар положително щеше да изгори най-напред — все пак това бе едва първият, но както се оказа и последният. Подминах поне с петдесет метра постройката, която считах, че е складът на Моргенщерн и Мюгенталер, обаче така и не открих нов пожарен изход — види се, в тая част на Амстердам като средство за спасение най-много се котират навързаните чаршафи.

Върнах се при единствения пожарен изход и се качих на покрива, който тозчас не ми се понрави, както се случи и с останалите, които трябваше да прекося, за да се добера до желания. Билата на всичките бяха перпендикулярни на улицата, страните — стръмни и коварно хлъзгави от дъжда, и за капак на тия трудности архитектите от миналото, водени от криворазбрано желание да сътворят разнообразни покривни конструкции, така ловко бяха подредили нещата, че нямаше и два покрива с абсолютно еднаква височина и форма. Отначало напредвах предпазливо, но с предпазливост не стигнах доникъде и скоро усвоих единствения пълноценен метод за придвижване от едно било на друго — засилвах се по нанадолната страна и с набраната инерция отскачах към поредната нагорна стена, докато се просна по очи, и сетне издрасквах на четири крака последните няколко крачки догоре. Най на края стъпих на покрива, който предполагах, че е именно търсеният, насочих се по посока на улицата, облегнах се на перваза и надникнах.

Излязох прав още от първия път, което отдавна не бе ми се случвало. Отдалечен на близо шест метра, точно под мен часовоят продължаваше да бди. Вързах гаечния ключ за единия край на канапената топка, проснах се по корем, тъй че подемната греда да остане встрани от мен, спуснах ключа към четири метра и половина и почнах леко да го полюлявам, като с всяко движение на ръката си удължавах дължината на размаха. Вършех това с колкото се може по-голяма скорост, защото само на метър-два под мен ярка светлина прозираше изпод двойната товарна врата на последния етаж и аз не можех да бъда сигурен, че тая врата съвсем скоро няма да се отвори.

Гаечният ключ, който тежеше поне килограм и половина, сега описваше дъга от около деветдесет градуса. Отпуснах още метър канап и се зачудих кога ли съгледвачът ще долови свистенето, с което металът пореше въздуха, ала в момента, за щастие, вниманието му бе насочено другаде. Една закрита синя кола тъкмо влизаше в улицата и нейното появяване ми помогна в две отношения: съгледвачът източи шия още повече, за да инспектира автомобила, а същевременно шумът на мотора изключваше всякаква възможност да предусети движението на ключа над главата си.

Колата спря трийсетина метра по-надолу и шофьорът угаси мотора. Ключът се намираше във връхна точка на размаха си. Когато почна да се спуска, пропуснах още шейсет сантиметра връв между пръстите си. Предугадил внезапно, но твърде късно, че нещо става, съгледвачът рязко се обърна точно навреме, за да поеме с челото си цялата тежест на ключа. Падна възнак, сякаш отгоре му се беше срутил мост, и бавно се търколи навътре, далеч от погледа ми.

Вратата на автомобила се отвори и слезе де Грааф. Забеляза ме и ми махна. Отговорих му пет за четири, проверих дали пистолетчето продължава да е здраво втъкнато в чорапа ми, приплъзнах се полека надолу, додето стомахът ми опря подемната греда, сетне се извъртях и увиснах за нея на ръце. Измъкнах пистолета от кобура под мишницата, поставих го между зъбите си, залюлях се — само веднъж, — после се пуснах: левият ми крак достигна повърхността на товарната платформа, същевременно с десния изритах и отворих вратата, а с ръцете се улових за касата. Мигновено хванах пистолета в десницата си.

Зад вратата намерих четирима души: Белинда, Гудбоди и двамата партньори. Вече облечена в пищната хюйлерска носия, пребледняла, но без да издава звук, Белинда се гърчеше здраво хваната за ръце от червендалестите, добродушно и весело ухилени Моргенщерн и Мюгенталер, чиито грейнали, благи усмивки сега взеха да се съсирват гротескно бавно. Гудбоди, който бе с гръб и тъкмо нагласяваше шапката върху главата на Белинда според естетическите си изисквания, сантиметър по сантиметър се обърна. Долната му челюст плавно увисна, очите му се разшириха и кръвта дотолкова се изцеди от лицето му, че кожата и белоснежната коса почти се сляха.

Пристъпих метър навътре и протегнах ръка към Белинда. Тя се втренчи невярващо за миг, после се отърси от безжизнените ръце на Моргенщерн и Мюгенталер и изтича към мен. Сърцето й тупаше като на пленена птица, но иначе не изглеждаше чак толкова зле след несъмнено кошмарното си преживяване.

Вдигнах поглед към тримата мъже пред мен и се усмихнах, но без да насилвам до болка израненото си лице.

— Сега вече знаете какъв е ликът на смъртта — казах аз.

Знаеха отлично. Физиономиите им примряха, изопнаха ръце нагоре, колкото могат повече. Държах ги в това положение, без да говоря, додето де Грааф и ван Гелдер се изкачиха с тропот по стълбите и влязоха при нас. Дотогава нищо особено не се случи. Готов съм да се закълна, че никой от тримата дори и не мигна. От силната емоция Белинда бе затреперила неудържимо, ала все пак смогна да ми се усмихне изтерзано и аз бях уверен, че ще се оправи — парижкият клон на „Интерпол“ не я беше ангажирал ей така, за нищо.

С пистолети в ръце де Грааф и ван Гелдер заразглеждаха с недоумение живата картинка.

— За бога, Шерман, какво мислите, че правите в момента? Защо тези трима…

— Да предположим, че обясня — хладнокръвно прекъснах де Грааф.

— Безспорно ще има нужда от известни обяснения — каза натъртено ван Гелдер. — Трима познати и уважавани граждани на Амстердам…

— Само не ме разсмивайте, моля ви — рекох аз. — Лицето страшно ме заболява.

— И това също — намеси се де Грааф, — откъде са…

— Порязах се, докато се бръснех. — Това беше в стила на Астрид наистина, ала изобретателността ми не беше на висота в момента. — Да почвам ли?

— Де Грааф въздъхна и кимна.

— Както си знам? Кимна отново. Обърнах се към Белинда:

— Знаеш ли, че Меги е мъртва?

— Знам. — Гласът й представляваше разтреперан шепот: не се беше съвзела чак дотам, както си мислех. — Той току-що ми каза. Каза ми го през смях.

— Християнското му състрадание се проявява така. Не е в състояние да го прикрие. И тъй — насочих вниманието си отново към полицаите, — огледайте добре Гудбоди, господа. Най-садистичният убиец-психопат, когото съм срещал и дори за когото съм чувал. Човекът, който обеси Астрид Лемей на верига. Човекът, по чието нареждане Меги беше намушкана с вили до смърт сред една ливада в Хюйлер. Човекът…

— Намушкана с вили ли казахте? — запита де Грааф. Види се, умът му не можеше да го побере.

— За това по-късно. Човекът, който докара Джордж Лемей до такава лудост, че по този начин го уби. Човекът, който се опита да ме убие по същия начин; впрочем той на три пъти се опита да ме очисти днес. Човекът, който пъха бутилки джин в ръцете на умиращи наркоманчета. Човекът, който хвърля в каналите хора с омотани около кръста оловни тръби, а след какви мъчения и изтезания, само един бог знае. А освен че е човекът, който носи деградация, малоумие и смърт на хиляди болни човешки същества навред по света, според собственото му признание той е и маестрото кукловод, който направлява хиляди кукли, закачени за краищата на неговите вериги, и всички те танцуват по неговата свирка. Танцуват танца на смъртта.

— Това не е възможно — рече ван Гелдер. Изглеждаше зашеметен. — Не може да бъде. Д-р Гудбоди?! Пасторът на…

— Истинското му име е Игнатий Катанели и го имате регистриран във вашите картотеки. Бивш член на източноамериканската „Коза ностра“. Дори и Мафията не е успяла да го преглътне. В съгласие с принципите си те никога не убиват за нищо, а само при сериозни, делови поводи. Ала Катанели убива, защото е влюбен в смъртта. Когато е бил малко момче, навярно е късал крилата на мухите. Но когато е пораснал, мухите вече не са го задоволявали. Бил е принуден да напусне Щатите, защото при Мафията алтернативата е само една.

— Това… това е фантастично. — Фантастично или не, руменината в бузите на Гудбоди все още не бе се върнала. — Това е скандално. Това е…

— Мълчи — прекъснах го аз. — Имаме отпечатъците ти и черепния индекс. Трябва да се признае, че амстердамската му организация е повече от прекрасна. Приходящи чуждестранни кораби оставят хероин, запечатан в метален контейнер при уговорена крайбрежна шамандура. После пратката се прибира от шлеп и се отнася в Хюйлер, където попада в тамошната надомна фабрика. Тази фабрика произвежда кукли, които след това се прехвърлят в склада тук. Нищо необикновено, нали? — само дето някои много специални и белязани кукли съдържат хероин.

— Глупости, глупости — обади се Гудбоди. — Не можете да докажете нито дума от това, което казвате.

— Тъй като възнамерявам да ви убия до една-две минути, не е потребно да доказвам нищо. А, да, нашият приятел Катанели има своя организация. Какви ли не хора работят за него, от латернаджии до танцьорки в нощен клуб, благодарение на съчетанието от изнудване, пари, наркомания и смъртна заплаха той ги принуждава да мълчат до гроб.

— Работят за него? — Де Грааф все още бе на цял километър далеч зад мен. — Как работят за него?

— Пласиране и разпространение. Част от хероина — сравнително малко количество действително — върви с куклите, някои от които отиват в магазините, други в онзи фургон за кукли във Вондел парк и в други фургони, доколкото знам. Момичетата на Гудбоди отиват в сувенирните магазини и купуват тези тайно белязани кукли от съвършено законни места за продажба и ги изпращат на разни дребни снабдители на хероин в чужбина или направо на наркомани. Куклите от Вондел парк се продават евтино на латернаджиите из града, понеже те са източници на най-пропадналите, които са в толкова напреднала фаза, че не ги допускат да се появяват на порядъчни места, ако, разбира се, наричате долнопробни дупки като „Балинова“ порядъчни места.

— И как никога досега не сме успели да разберем поне нещичко от всичко това? — запита де Грааф.

— Ще ви кажа след секунда. Още за разпространението. Далеч по-голямо количество от стоката излиза оттук опакована в библии — същите, които нашият милосърден приятел така щедро раздава гратис из целия Амстердам. Някои библии имат пробиви в средата. Прекрасни млади създания, които Гудбоди с неизказаната доброта на християнското си сърце се мъчи да подпомогне и спаси от участ, по-лоша и от смъртта, обикновено присъствуват на неговите служби, стиснали библии в прекрасните си малки ръце — а някои от тях са прелестно предрешени като монахини, — после си тръгват, като в прекрасните си малки ръце сега стискат други библии и още по-после продават противната стока в нощните клубове. Ала остатъкът от хероина — основното количество от него — отива в Кастел Линден. Или може би пропуснах нещо, Гудбоди?

От израза на лицето му ставаше повече от очевидно, че не съм пропуснал нищо важно, все пак той не ми отговори. Повдигнах леко пистолета и рекох:

— А сега, Гудбоди…

— Никой тук няма право да поема функциите на закона! — остро каза де Грааф.

— Сам виждате, че се опитва да се измъкне — отвърнах аз.

Гудбоди стоеше неподвижно — съмнявам се дали би могъл да повдигне ръцете си дори още с милиметър по-нагоре.

Тогава, за втори път днес някакъв глас зад мен се обади:

— Хвърлете този пистолет, мистър Шерман. Обърнах се бавно и пуснах пистолета. Както казах, всеки бе способен да ми го отнеме. Този път това направи Труди, която се показа откъм тъмната част на тавана, на не повече от пет крачки, стиснала забележително стабилно в дясната си ръка масивен пистолет.

— Труди! — Де Грааф се ококори срещу щастливо усмихнатото русо момиче, поразен от недоумение. — За бога, какво…

Не довърши, вместо това извика от болка, когато цевта на пистолета в ръката на ван Гелдер се стовари върху китката му. Оръжието на де Грааф изтропа на пода и като се обърна да види кой го удари, в очите му нямаше нищо друго освен тъпо изумление. Гудбоди, Моргенщерн и Мюгенталер свалиха ръцете си, последните двама измъкнаха пистолети изпод дрехите си — толкова гигантско количество плат бе необходимо, за да се облекат туловищата им, че, за разлика от мен, на тях не им трябваха услугите на сръчни шивачи, та да прикрият очертанията на оръжията си.

Гудбоди извади носна кърпа и забърса челото си, което спешно се нуждаеше от бърсане, после гневно се обърна към Труди:

— Не бих казал, че побърза да се намесиш…

— О, така се забавлявах от всичко това! — Закикоти се; весел и безгрижен звук, който бе в състояние да смрази кръвта в жилите. — Толкова забавно ми беше през цялото време!

— Трогателна двойка са, нали? — рекох на ван Гелдер. — Тя и нейният духовен другар. Тази подкупваща детска невинност…

— Млъкни — пресече ме ван Гелдер хладно. Приближи се, претърси ме за оръжие, не намери нищо. — Сядай на пода. Дръж ръцете си така, че да ги виждам. И ти до него, де Грааф.

Изпълнихме нареждането. Седнах по турски, с опрени лакти на бедрата, ръцете ми висяха близо до глезените. Де Грааф се втренчи в мен, лицето му представляваше огледало на абсолютното му недоумение.

— Тъкмо щях да ви кажа за това — рекох извинително. — Щях да ви разкрия защо сте имали толкова незначителни успехи в издирванията си на източника на тия наркотици. Вашият доверен лейтенант, инспектор ван Гелдер, се е трудил здраво и успешно да няма успех.

— Ван Гелдер? — Дори след очебийното доказателство де Грааф още не бе в състояние да възприеме измяната на своя висш полицейски офицер. — Как така? Това не може да бъде.

— Струва ми се, че това, което е насочил към вас, не е захарна пръчка — отвърнах меко аз. — Ван Гелдер е шефът, ван Гелдер е мозъкът. Той е истинският Франкенщайн. Гудбоди е чисто и просто чудовището, чиито юзди са изтървани. Така ли е, ван Гелдер?

— Така! — Съкрушителният поглед, който ван Гелдер отправи към Гудбоди, не вещаеше розово бъдеще за него, макар че аз не вярвах да има изобщо бъдеще.

Погледнах вяло към Труди.

— А колкото до вашата румена красавица, ван Гелдер, тази мила ваша любовница…

— Любовница? — Де Грааф съвсем излезе от равновесие и вече не изглеждаше дори смаян.

— Чухте добре. Но аз мисля, че напоследък чувствата на ван Гелдер към нея доста са поизстинали, нали, ван Гелдер? Тя е станала, как да кажа, твърде близък другар по психопатия на отчето отсреща. — Обърнах се към де Грааф: — Нашата малка хубавица не е наркоманка. Гудбоди знае как да прави следите по ръцете й да изглеждат истински. Сам ми каза. Умствено тя не е на осем години, а е по-стара и от самия порок. И двойно по-зла.

— Не знам. — Гласът на де Грааф звучеше уморено. — Не разбирам…

— Тя изпълнява три съществени функции — продължих аз. — След като ван Гелдер има такава дъщеря, кой изобщо ще се усъмни, че не е заклет враг на наркотиците и на всички престъпници, които печелят от тях? Второ, тя е идеална свръзка между ван Гелдер и Гудбоди — те никога не са общували директно, дори и по телефон. И трето, и най-важно, тя представлява съществено звено от линията за доставяне на хероин. С голямата си кукла ходи в Хюйлер, разменя я с друга, пълна с наркотик, отнася я при фургона за кукли в парка Вондел и отново я разменя. Тази операция, естествено, влиза в действие периодично, след като фургонът пласира доставката. Мило дете е нашата Труди. Само че не трябваше да си слага капки атропин в очите, за да придобият този безжизнен наркомански вид. Отначало не загрях, но дайте ми време и бой по главата и на края загрявам всичко. Погледът й не беше типичен. Занимавал съм се с твърде много наркомани, за да знам какъв е типичният им поглед. И тогава разбрах.

Труди се закикоти наново и облиза устни.

— Мога ли да го гръмна сега? Само в бедрото. Или по-нагоре?

— Ти си очарователна наистина — рекох аз, — но за тая работа тук има по-старши от тебе. Защо не се огледаш?

Огледа се. Останалите също. Аз обаче погледнах право към Белинда, улових погледа й и едва забележимо кимнах към Труди, която се намираше между нея и отворената товарна врата. На свой ред Белинда погледна бегло към Труди и аз знаех, че е разбрала.

— Ех, какви сте глупаци! — възкликнах презрително. — Как мислите съм се добрал до всичките тия сведения? Сам? Нищо подобно — те са ми дадени. От двама души, които се изплашиха до смърт и ви продадоха заради собственото си опрощение. Моргенщерн и Мюгенталер.

Несъмнено имаше няколко порядъчно безчовечни личности сред присъствуващите, но на всички реакциите им бяха съвършено човешки. До един се втренчиха ужасено в Моргенщерн и Мюгенталер, които премигваха смаяно насреща им с отворена уста и тъкмо така издъхнаха, зяпнали, защото и двамата имаха пистолети, а пистолетът, който сега държах в ръката си, беше твърде малокалибрен и аз не можех да рискувам само да ги раня. Същевременно Белинда се хвърли с гръб към изненаданата Труди, която залитна назад, олюля се на ръба на товарната платформа и изчезна.

Острият й писък още не бе заглъхнал, когато де Грааф отчаяно се спусна към въоръжената ръка на ван Гелдер, но нямах време да видя какво стана, защото моментално се надигнах и от полусвито положение плонжирах в краката на Гудбоди, който тъкмо се мъчеше да измъкне пистолета си. Падна назад с оглушителен трясък, потвърждаващ здравината на склада, след като подът не се издъни, а секунда по-късно вече бях зад гърба му, с ръка свита около шията му, докато от гърлото му излизаха странни дрезгави звуци.

Де Грааф лежеше на пода, кръв струеше от една дълбока цепнатина в челото му. Стенеше слабо. Ван Гелдер тикаше пред себе си съпротивяващата се Белинда, използвайки я като прикритие, също както аз използвах Гудбоди. По лицето на ван Гелдер играеше усмивка. Пистолетите и на двама ни бяха насочени един към друг.

— Познавам добре Шермановците на този свят. — Тонът на ван Гелдер беше спокоен, словоохотлив. — Те никога няма да си позволят да ранят невинен човек — особено едно толкова красиво момиче като това. Колкото до Гудбоди, дори да бъде надупчен на решето, все ми е едно. Струва ми се, едно на нула за мен?

Погледнах дясната половина от лицето на Гудбоди, само тази част имах възможност да видя. Цветът варираше от гъсточервено до бледомораво и дали това бе последствие от прекалено стегнатата ми хватка около гърлото му или реакция към бързото и коравосърдечно отричане на бившия му партньор от него, трудно можеше да се определи. Всъщност защо погледнах към него, така и не знам — далеч бях от мисълта да претеглям съответната стойност на Белинда и Гудбоди като заложници: докато ван Гелдер държеше Белинда за заложник, той се намираше в безопасност, все едно е в църква. Е, с изключение на църквата на отец Гудбоди, да речем.

— Едно на нула за вас — приех аз.

— Имам още едно предимство — продължи ван Гелдер. — Аз съм с полицейски колт, а вие с детско пистолетче. — Кимнах. — Значи, откритият ми лист е подписан. — Заизтегля се към стълбището, като се прикриваше зад Белинда. — В края на улицата е спряна една полицейска кола. Моята кола. Ще я взема. Пътьом надолу ще разбия всички телефони в склада. Когато стигна колата, ако не ви видя да се покажете на товарната врата тук, момичето повече няма да ми трябва. Разбирате, нали?

— Разбирам. Но ако я убиете без причина, бял ден няма да видите до края на живота си. Знаете го.

— Знам го — отвърна той и заслиза с гръб напред по стълбите, теглейки Белинда зад себе си.

Повече внимание не му обърнах. Забелязах, че де Грааф е седнал и бърше с кърпа кървящото си чело — явно бе в състояние да се погрижи за себе си. Освободих гърлото на Гудбоди, прибрах пистолета му от пода, като продължавах да лежа зад него, после извадих двата чифта белезници и с едните залових лявата му китка за китката на мъртвия Моргенщерн, а с другите — дясната му китка за китката на мъртвия Мюгенталер. След това станах, минах напред и помогнах на доста разстроения де Грааф да се настани на един стол. Обърнах поглед към Гудбоди, който облещено ме гледаше с изкривено от ужас лице. Когато заговори, нормалният му дълбок, свещенически глас звучеше като безумен писък:

— Нали няма да ме оставиш така!

Изгледах изпитателно масивните тела на двамата търговци, към които бе прикован.

— Нищо не ти пречи да хванеш под едната мишница Мюгенталер, под другата Моргенщерн и да избягаш.

— В името на бога, Шерман…

— Ти обеси Астрид на верига. Аз исках да й помогна, а ти я обеси. Ти уби Меги по най-жесток начин. Моята Меги. Беше готов да обесиш и Белинда. Моята Белинда. Ти обичаш смъртта. Сега виж как е по-отблизо. — Насочих се към товарната врата, надзърнах и отново се обърнах към него: — И знай, че ако Белинда пострада, изобщо няма да се върна.

Гудбоди изстена като ранено животно и с отвращение се вторачи в двамата мъртъвци, които го държаха в плен. Приближих повторно до товарната врата и хвърлих поглед надолу.

Труди лежеше просната на тротоара. С втори поглед не я удостоих. Отвъд улицата ван Гелдер водеше Белинда към полицейската кола. Щом стигна до нея, той се обърна, погледна нагоре, забеляза ме, кимна и отвори вратата.

Отдръпнах се, отидох до все още зашеметения де Грааф, помогнах му да стане и го подкрепих надолу по стълбите. Преди да напуснем помещението, отново погледнах Гудбоди. Очите му блуждаеха, разширени от уплаха, лицето му бе сгърчено, дрезгави хрипове излизаха дълбоко от гърлото му. Имаше вид на човек, завинаги потънал в безкраен кошмар — човек, преследван от зли духове, който знае, че никога няма да успее да избяга от тях.