Алистър Маклейн
Кукла на верига (5)

Глава V

Повървях двеста-триста метра, докато се отдалеча достатъчно от хотела на момичетата, и после взех едно такси, което ме откара до „Рембранд“. Спрях се под навеса пред входа към фоайето и известно време останах да наблюдавам латерната отсреща. Старецът не само бе неуморим, но, види се, бе и непромокаем, дъждът за него не означаваше нищо — едва ли някаква друга стихия освен земетресение би могла да му попречи да изнесе вечерния си концерт. Подобно на пътуващите актьори, които държат представлението да се състои при всякакви условия, той също навярно чувствуваше задължение към своите слушатели, а слушатели, колкото и да е абсурдно, имаше: петима-шестима хлапаци, чиито протрити дрехи, както личеше по всичко, бяха съвършено подгизнали — група най-горещи почитатели на музиката, потънали в мистично съзерцание на предсмъртните агонии на Щраус, чийто ред за изтезание бе дошъл тази вечер. Влязох в хотела.

Помощник-управителят ме съзря чак след като оставих палтото си на закачалката. Изненадата му изглежда бе искрена.

— Връщате се толкоз скоро? И то от Заандам?!

— Такситата тук са много бързи — обясних аз и отминах към бара, където поръчах чаша болс^[1] и бутилка бира.

Седях и отпивах спокойно и от двете питиета, докато премислях каква може да бъде връзката между мъже с бързи рефлекси, пласьори на наркотици, болни от наркомания момичета, дебнещи очи зад кукли, хора и таксита, които ме следват навсякъде, изнудвани полицейски служители, продажни хотелиери, портиери и латерни.

Събрано, всичко това се равняваше на нула. Явно предприетите досега от мен действия не бяха достатъчно провокиращи. Сигурен бях, че е така, и тъкмо стигнах до неохотното заключение, че не ми остава нищо друго, освен късно тази нощ отново да навестя склада — без изобщо да казвам на Белинда, разбира се, — когато за пръв път, откакто седях на бара, вдигнах поглед към огледалото пред себе си. Не бях подтикнат от никакъв инстинкт или нещо подобно — просто от известно време обонянието ми улавяше някакъв аромат, който едва в момента осъзнах, че е характерен за сандаловото дърво, и понеже съм голям любител на това благоухание, исках да разбера откъде идва. Нищо повече от банално любопитство.

Момичето седеше на маса, разположена точно зад мен; пред себе си имаше чаша алкохол, в ръката — вестник. Би могло да съм си въобразил, че щом погледнах в огледалото, очите й на часа се забодоха във вестника, ала неща от този род нямах навик да си въобразявам. Наблюдаваше ме безспорно. Беше млада на вид, носеше зелено палто, а косата й, според изискванията на модата, представляваше рошава сламена на цвят топка, която сякаш бе подстригвана с градинарски ножици. Амстердам, изглежда, бе пълен с блондинки, които ангажираха по един или друг начин вниманието ми.

Казах на бармана: „Още веднъж от същото“, оставих питиетата си на една маса в близост до бара и бавно се упътих към фоайето, подминах момичето с вид на човек, дълбоко унесен в мисли, без дори да я погледна, и през главния вход излязох на улицата. Щраус бе отстъпил от арената, но не и старият латернаджия, който, за да илюстрира широтата на своя вкус, в момента предлагаше жестоко изпълнение на „Красивите бели брегове на Лох Ломонд“. Ако опита да изсвири тази песен на Сочийхол стрийт в Глазгоу, до петнайсет минути нито от латерната, нито от него ще остане и помен. Младите почитатели на музиката му бяха изчезнали, което би могло да се изтълкува, че или са настроени крайно антишотландски, или крайно прошотландски. В действителност тяхното отсъствие, както щях да установя по-късно, означаваше нещо съвсем, съвсем друго — всички доказателства бяха пред очите ми, ала аз ги пропуснах и поради това твърде много хора щяха да умрат. Старецът ме забеляза и не прикри изненадата си.

— Минеер каза, че…

— Отива на опера. Така и направих. — Заклатих печално глава. — Примадоната получи сърдечен пристъп, когато се опита да стигне горно „ми“. — Потупах го по рамото. — Без паника. Отивам само до телефонната будка отсреща.

Набрах хотела на момичетата. Незабавно се свързах с централата, а след дълга пауза и със стаята. Гласът на Белинда прозвуча раздразнено.

— Ало. Кой е?

— Шерман. Искам те веднага тук.

— Сега? — простена тя. — Но аз в момента се къпя.

— За съжаление, не мога да бъда на две места едновременно. Чиста си достатъчно за мръсната работа, която имам за теб. Меги също да дойде.

— Но тя спи.

— В такъв случай няма да е зле да я събудиш, нали? Разбира се, ако не предпочиташ да я носиш на гръб. — Засегнато мълчание. — До десет минути бъдете при хотела. Чакайте отвън, на двайсетина метра встрани.

— Та навън вали дъжд като из ведро! — все още продължаваше да проплаква.

— Дамите от улицата нехаят дали ще се намокрят. Скоро оттук ще излезе едно момиче. Твоя ръст, твоята възраст, твоята фигура, твоята коса…

— В Амстердам сигурно има поне десет хиляди момичета, които…

— Може, но тази е и красива. Не е чак толкова красива като теб, но все пак е красива. Също така е облечена със зелено палто, за да върви със зелен чадър, сложила си е сандалов парфюм, а на лявото слепоочие има добре прикрита рана, която й нанесох вчера следобед.

— Виж ти — нищо не си ни казвал за двубоите си с момичета.

— Не мога да помня всяка маловажна подробност. Проследете я. Когато стигне там, за където е тръгнала, едната да остане на пост, а другата да ми съобщи. Но не в хотела, не можете да идвате тук, знаете това. Ще бъда в „Старата камбана“, на другия край на Рембрандплейн.

— Какво ще правиш там?

— Това е кръчма. Какво мислиш бих могъл да правя?

Когато се върнах, момичето със зеленото палто продължаваше да седи на същата маса. На път за бара се отбих в рецепцията да взема няколко листа хартия и после отидох при масата, където бях оставил питиетата си. Намирах се на не повече от два метра встрани от момичето, тъй че тя имаше отличен кръгозор към мен, докато самата тя бе сравнително по-трудна за наблюдение.

Извадих от портфейла си сметката от снощната вечеря, пригладих я с длан на масата пред себе си и почнах да пиша нещо на празен лист. След няколко секунди хвърлих с възмущение писалката, смачках на топка хартията и я отпратих в близкото кошче. Продължих да пиша на нов лист, но пак стигнах до същия незадоволителен резултат. Няколко пъти повторих тази процедура, после затворих здраво очи, подпрях главата си с ръце и останах така близо пет минути — човек, потънал в дълбок размисъл. Чисто и просто не бързах за никъде. Бях наредил на Белинда до десет минути да бъдат тук, но успееше ли за това време да излезе от банята, да се съблече и да събуди Меги, значи, познавах по-слабо жените, отколкото предполагах.

След известно време поднових писането, мачкането и обстрелването на кошчето за боклук с книжни топчета — така изминаха двайсет минути. Допих питието си, станах, пожелах лека нощ на бармана и излязох. Ала не отидох по-далеч от плюшените завеси с винен цвят, които отделяха бара от фоайето, спрях се и предпазливо занадничах между тях. Момичето със зеленото палто стана, отиде до бара, поръча си ново питие и сетне небрежно седна с гръб към мен на стола, който току-що бях освободил. Огледа се — отново небрежно, — за да се увери, че никой не я наблюдава, и все така небрежно протегна ръка към кошчето за боклук и вдигна най-горното топче смачкана хартия. Тъкмо го разгъваше и приглаждаше на масата пред себе си, когато аз безшумно се запътих към нейния стол. Оттук вече виждах лицето й в профил — беше необикновено застинало. Дори можех да прочета надписа на бележката, разгъната от нея. Той гласеше: „САМО ЛЮБОПИТНИТЕ МОМИЧЕТА НАДЗЪРТАТ В КОШЧЕТАТА ЗА БОКЛУК.“

— Останалите листове съдържат все същото секретно послание — казах аз. — Добър вечер, мис Лемей.

Тя рязко се извърна и вдигна поглед към мен. Бе се гримирала много умело, за да скрие маслинения оттенък на своята кожа, ала всичкият грим и пудра на света не биха могли да маскират червенината, която тръгна от шията й и се разпростря чак до челото.

— Бога ми! — възкликнах аз. — Какъв очарователен ален нюанс.

— Съжалявам, не говоря английски.

Докоснах съвсем леко удареното място и любезно казах:

— Ясно — амнезия, вследствие на мозъчно сътресение. Ще мине. Как е главата ви, мис Лемей?

— Съжалявам, не…

— Говоря английски. Вече го казахте. Но разбирате доста добре, нали? Особено английското писмо. За един застаряващ човек като мен наистина е тонизиращо да узнае, че днешните млади момичета могат така красиво да се изчервяват. Действително се изчервявате красиво, да знаете.

Тя се изправи смутено, като извиваше и мачкаше хартията с ръце. Независимо че сигурно бе на страната на престъпниците — и кой друг освен човек на страната на престъпниците би се опитал да ми попречи да продължа гонитбата на летището, — все пак не бях в състояние да потисна съжалението си към нея. Видът й излъчваше нещо толкова съсипано и безпомощно. Приличаше на залязла актриса, но залезлите актриси обикновено вече са спечелили цяло състояние от сцената или екрана. После кой знае защо се сетих за Белинда. Две за един ден наистина са прекалено много. Почнах да ставам слабохарактерен. Кимнах към намачканите хартии.

— Можете да ги задържите, ако искате — казах злъчно аз.

— Да ги задържа? — Тя погледна хартиите. — Не искам да…

— Ха! Амнезията взе да изчезва.

— Моля ви, аз…

— Перуката ви е мръднала, мис Лемей. Машинално вдигна ръце и попипа косата си, после бавно ги отпусна и гузно прехапа устни. В кафявите очи се четеше нещо близко до отчаяние. Отново изпитах неприятното чувство, че няма за какво да съм особено горд от себе си.

— Моля ви, оставете ме — каза тя.

Отстъпих встрани, за да й направя път. Погледна ме за секунда и аз бих могъл да се закълна, че очите й умоляваха, а лицето й се бе свило, сякаш се готвеше ей сега да заплаче; после тръсна глава и забърза навън. Последвах я с доста по-бавна крачка, видях я как притича надолу по стълбите и сви по посока на канала. Двайсет секунди по-късно Меги и Белинда отминаха в същата посока. Въпреки чадърите си и двете изглеждаха страшно мокри и много нещастни. Може пък да са дошли до десет минути в крайна сметка.

Върнах се обратно в бара, който по начало нямах намерение да напускам, но нали трябваше да покажа на момичето в зелено, че именно това правя. Добродушното лице на бармана грейна:

— Още веднъж добър вечер, сър. Предположих, че сте отишли да спите.

— Тръгнах да си лягам, наистина. Но вкусът в устата ми каза: „Не, още един болс.“

— Човек винаги трябва да слуша своя вкус, сър — забеляза без хумор барманът. Подаде ми малката чашка. — Заповядайте, сър!

Взех питието си и отново потънах в мисли. Размишлявах за наивността и за това, колко е неприятно да те баламосват, също се чудех дали младите момичета умеят да се изчервяват по поръчка. Имах чувството, че съм чувал за една актриса, която владее тази способност, но не бях сигурен, затова поръчах нов болс, за да разчовъркам паметта си.

 

 

По-следващата чаша, която хванах в ръка, беше съвсем различна — много по-тежка и съдържаше къде-къде по-тъмна течност. Всъщност това бе половинлитрова халба, пълна с черна бира „Гинес“ — нещо твърде необикновено за кръчмите отвъд Ламанш. Но не и за „Старата камбана“ — един декориран с конска сбруя хан, който изглеждаше много по-английски, отколкото повечето подобни заведения на острова. Специалитетът тук бе английската бира в цялото й разнообразие и — както удостоверяваше халбата ми — ирландската „Гинес“.

Кръчмата бе добре посетена, ала аз успях да си намеря самостоятелна маса и седнах с лице към вратата — не защото страдам от някакво каубойско предубеждение да не съм с гръб към вратата, а защото исках веднага да забележа, щом влезе Меги или Белинда — която дойде. В случая дойде Меги. Прекоси до масата ми и седна. Представляваше наистина жалка картинка — въпреки шала и чадъра, гарвановочерната й коса бе залепнала по слепоочията.

— Добре ли си? — попитах загрижено аз.

— Ако му казваш „добре“ да бъдеш мокър до кости, значи, да. — Не бе никак присъщо за Меги да говори тъй хапливо — явно бе ужасно мокра действително.

— А Белинда?

— И тя ще преживее. Но мисля, че се безпокои прекалено много за теб. — Многозначително изчака, додето довърша продължителното и жадно отливане от бирата си. — Надява се, че няма да стигнеш до крайности.

— Белинда е много грижовно момиче. — Белинда знаеше дяволски добре какво правя.

— Белинда е млада — додаде тя.

— Знам, Меги.

— И уязвима.

— Знам, Меги.

— Не искам да пострада, Пол.

Това вече ме стресна. Меги никога не се обръщаше към мен с малкото ми име, освен ако не сме сами, но дори и тогава само, когато е завладяна дотолкова от мисъл или емоция, че пренебрегва своите схващания за благоприличие. Не знаех как да разбирам последната й забележка и недоумявах за какво, дявол да го вземе, е възможно да са говорили двете с Белинда. Взех да изпитвам съжаление, че вместо тях не бях взел за помощници два полицейски добермана. Ако не друго, един доберман щеше да види за нула време сметката на нашия потаен приятел от склада на Моргенщерн и Мюгенталер.

— Казах… — понечи да подхване пак Меги.

— Чух какво ми каза. — Отпих нова глътка бира. — Наистина много мило от твоя страна, Меги…

Тя кимна, но не за да изрази съгласие с думите ми, а за да покаже, че по една или друга причина този отговор не я удовлетворява, и сетне сръбна от шерито, което й бях поръчал. Бързо преминах на по-здрав лед.

— И така, къде отиде нашата приятелка, която трябваше да проследите?

— На църква.

— Какво! — хлъцнах в халбата.

— Пее химни.

— Гръм и мълния! А Белинда?

— И тя е там.

— И също пее химни?

— Не знам. Не влязох.

— Вероятно и Белинда не би трябвало да влиза.

— Какво по-безопасно място от църква? — Вярно, права си. — Помъчих се да се успокоя, но някак бях на тръни.

— Нали едната трябваше да остане.

— Разбира се.

— Белинда каза, че ти навярно ще искаш да узнаеш името на църквата.

— За какъв… — Облещих очи. — Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество? — Меги кимна. Бутнах стола назад и станах. — Сега вече ми каза каквото имаше да ми кажеш. Хайде.

— Какво? И ти ще оставиш недопита тази чудесна бира, която толкоз здравословно ти действува?

— В момента мисля за здравето на Белинда, не за своето.

Тръгнахме, и щом тръгнахме, изведнъж ми просветна, че на Меги името на църквата не говори нищо. А това бе така само защото Белинда не й е казала, след като се е върнала в хотела, по-точно не е имала възможност, понеже Меги е спяла. Също така се чудех за какво може да са разговаряли пътьом двете. Явно не бяха разговаряли за каквото и да е. Или имаше нещо странно тук, или аз не бях от най-умните. А може пък и двете.

Както обикновено, навън валеше и докато подминавахме по Рембрандплейн хотел „Шилер“, Меги съвсем навременно потрепера.

— Виж — обади се тя, — ето там едно такси. По-точно, не само едно.

— Ако питаш мен, няма такси в Амстердам, което да не е подкупено от престъпния свят — отвърнах аз с чувство. — Но все пак не съм чак толкова сигурен. Ще повървим, не е далеч.

Наистина не беше, ала с такси. Пеша разстоянието бе доста значително. Разбира се, нямах намерение да бием целия тоя път пеша. Поведох Меги надолу по Торбекеплейн, последователно свихме вляво, вдясно и отново вдясно, докато излязохме на Амстел.

— Види се, добре познавате тукашната част на града, майор Шерман — подметна Меги.

— Идвал съм тук.

— Кога?

— Не си спомням точно. Май миналата година, по някое време.

— Кога миналата година? — Меги знаеше или смяташе, че знае всичките ми митарства от последните пет години, при това Меги е човек, чието любопитство много лесно се възбужда. Тя хич не обича тъй наричаните от нея неуточнени неща.

— Доколкото си спомням, през пролетта.

— И може би стояхте два месеца?

— Нещо такова.

— Миналата година през пролетта прекарахте два месеца в Маями, майор Шерман — заяви с укор тя. — Поне така е записано в архивите.

— Знаеш, че съм скаран с датите.

— Не, не знам. — Направи кратка пауза. — Предполагах, че още не сте намерили време да се срещнете с полковник де Грааф и ван Гелдер…

— Така е.

— Но…

— Не исках да ги безпокоя веднага. — Спрях пред една телефонна будка. — Имам да се обадя на две места. Чакай ме тук.

— В никакъв случай! — Много чудновато действува на хората тоя Амстердам. И Меги взе да става същата като Белинда. Но в случая имаше оправдание — дъждът се бе усилил много. Отворих вратата и я поканих да влезе първа в телефонната будка. Първо се обадих на една таксиметрова пиаца, намираща се в близката околност, чийто телефон знаех. После занабирах друг номер.

— Не ми беше известно, че владеете холандски — забеляза Меги.

— На нашите приятели също не е известно. Благодарение на това можем да си осигурим честен шофьор на такси.

— В действителност ти не се доверяваш на никого, нали? — каза Меги с възхищение.

— Доверявам се на теб, Меги.

— Нищо подобно. Ти чисто и просто не искаш да обременяваш красивата ми глава с излишни проблеми.

— Такъв е стилът ми — оправдах се аз. Гласът на де Грааф прозвуча в слушалката. След обичайната размяна на любезности попитах: — Какво стана с ония листчета? Още нищо ли? Благодаря ви, полковник де Грааф. Ще ви позвъня пак. — Затворих телефона.

— Какви листчета? — наостри уши Меги.

— Бях му дал едни листчета.

— Откъде ги имаш?

— Един приятел ми ги даде снощи.

Меги ме изгледа с типичния си примиренчески поглед и не каза нищо. Няколко минути по-късно пристигна едно такси. Казах на шофьора някакъв адрес в стария град и след като стигнахме, продължихме с Меги пеша надолу по една тясна уличка към каналите в пристанищния квартал. Щом свихме зад ъгъла, спрях.

— Това ли е?

— Това е.

Това бе малка, сива църквица, отдалечена на петдесетина метра надолу край брега на канала, която представляваше стара, изкорубена и пропукана постройка — сякаш единствена вярата я крепеше горе-долу във вертикално положение, защото дори за моето неопитно око бе ясно, че е готова всеки момент да се катурне в канала. Над основния корпус се издигаше къса каменна кула, изкривена най-малко с пет градуса от перпендикуляра и увенчана с тънък заострен връх, който застрашително бе килнат в срещуположната посока. Крайно време бе Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество да се заеме с повсеместно събиране на волни пожертвования.

Каква опасност от срутване грозеше и някои от съседните сгради, личеше от факта, че една голяма част от постройките по канала отвъд църквата бяха вече изкуствено съборени — един гигантски подемен кран с чудовищно голяма стрела, каквато не бях виждал през живота си, стоеше извисен в мрачината посред разчистеното пространство, където основите на новите строежи почти бяха завършени.

Запътихме се бавно към църквата, вървяхме по тротоара откъм канала. Сега ясно се чуваше хоровата песен на множество женски гласове под акомпанимент на орган. Звучеше много приятно, някак безопасно, по домашному и носталгично; ехото отекваше над мрачните води на канала.

— Службата, изглежда, все още продължава — казах аз. — Ти влез…

Прекъснах мисълта си и се провикнах към едно русо момиче в бял шлифер, което тъкмо ни подминаваше.

— Хей! — извиках аз.

Русокосата отлично бе запаметила какво да прави, щом я спре непознат мъж на безлюдно място. Само ме погледна и се втурна да бяга. Ала не стигна много далеч. Подхлъзна се на мокрия калдъръм, изправи се, но успя да направи не повече от две-три крачки, преди да я хвана. Отначало се задърпа в желание да избяга, после замря и се хвърли на врата ми. Когато Меги ни настигна, лицето й бе придобило познатия пуритански израз.

— Приятелка от детинство, предполагам?

— Не, само от тази сутрин. Това е Труди. Труди ван Гелдер.

— А… — Меги положи съчувствено ръка върху рамото на Труди, но тя не й обърна никакво внимание, вкопча се още по-здраво в мен и с възторг се кокореше в лицето ми от десет сантиметра разстояние.

— Обичам те — съобщи Труди. — Ти си добър.

— Да, знам, каза ми. Ех, че работа!

— Какво да правя? — попита Меги.

— Отде да знам. Трябва да я заведа в къщи. Просто няма друг начин. Ако я кача на такси, ще офейка още на първия светофар. Главата си залагам, че оня вехт танк, дето трябва да я варди, е задрямала, а баща й сигурно е „на лов“ из града. По-евтино ще му излиза, ако й сложи едно затворническо гюлле на крака.

Освободих се не без усилие от ръцете на Труди и вдигнах левия й ръкав. Огледах ръката й, после вдигнах поглед към Меги, чиито очи бяха разширени, устните й — свити в гримаса. Вместо да заплаче, както направи предишния път, сега Труди само се кикотеше, сякаш й бе страшно забавно. Свалих ръкава и прегледах другата ръка. Свалих и този ръкав.

— Няма нищо прясно — рекох аз.

— Искаш да кажеш, че няма нищо прясно, доколкото можеш да видиш — поправи ме Меги.

— Какво искаш да направя? Може би да я накарам да се съблече гола на ледения дъжд под акомпанимента на органа? Чакай малко.

— Какво да чакам?

— Искам да размисля — отвърнах търпеливо аз.

Заразмишлявах, докато Меги стоеше отстрани с израз на покорно очакване, а Труди собственически бе увиснала на ръката ми и ме зяпаше с обожание. На края се обърнах към Меги:

— Никой от църквата не те е видял, нали?

— Доколкото знам, никой.

— Но Белинда, естествено, са я видели.

— Естествено. Обаче не вярвам да я запомнят. Всичките хора вътре са забулени. Белинда има на главата си шал и качулката от палтото й, освен това е седнала в сянка — надзърнах през вратата и видях.

— Иди и изведи Белинда. Почакайте, докато свърши службата, и проследете Астрид. Помъчете се да запомните как изглеждат колкото е възможно повече от богомолците.

Лицето на Меги издаваше съмнение.

— Боя се, че това ще бъде доста трудно.

— Защо?

— Ами, защо… защото всичките изглеждат много еднакви.

— Добре де — какви са тия хора? Китайци или?

— Повечето са монахини, носят библии и са облечени в техните дълги черни дрехи, косите им не се виждат и имат от ония бели…

— Меги — въздържах се с мъка, — много добре знам как изглеждат монахините…

— Да, но при тия има нещо особено. Почти всичките са млади и красиви, някои дори много красиви…

— Не е необходимо лицето ти да прилича на катастрофирал автобус, за да си монахиня. Щом Астрид стигне, за където е тръгнала, обадете се във вашия хотел и оставете на администратора адреса. Хайде, Труди. Отиваме в къщи.

Тя тръгна с мен съвсем послушно, отначало пеша, после с такси, където през цялото време държа ръката ми и приказва всякакви свежи глупости, и то така оживено, сякаш бе малко дете, чиито родители неочаквано са завели на екскурзия. Пред дома на ван Гелдер помолих шофьора да ме почака.

Труди бе надлежно сгълчана — и от ван Гелдер, и от Херта — с онази острота и ядовитост, която винаги прикрива дълбоко облекчение; сетне бе отведена, навярно да спи. Ван Гелдер наля в две чаши уиски със скорост на човек, който изпитва нужда от едно питие, и ме покани да седна.

— Отвън ме чака такси — отклоних поканата му аз. — Да знаете къде мога да намеря полковник де Грааф по това време на нощта? Искам да ми услужи с някакъв автомобил, за предпочитане — бърз.

— Лично аз нямам нищо против — засмя се ван Гелдер. — Полковника ще намерите в канцеларията му — знам, че тази вечер остана да работи до късно. — Вдигна чашата си. — Хиляди благодарности. Страшно се бях разтревожил.

— Алармирахте ли полицията?

— Неофициално — засмя се ван Гелдер отново, но този път с горчивина. — Нали знаете защо. Доверените приятели са малцина, докато в Амстердам има деветстотин хиляди души.

— Имате ли представа защо се е отдалечила толкова от къщи?

— Да, поне това е обяснимо. Херта често я води там — в църквата, искам да кажа. Всички земляци от Хюйлер, живеещи в Амстердам, ходят там. Това е хугенотска църква, в Хюйлер също има такава — не точно църква, ами нещо като работилница, която в неделя използват за богослужение. Херта я води и там — двете често ходят на острова. Тия две църкви и парка Вондел — това са единствените места, където излиза.

Херта влезе в стаята и ван Гелдер я погледна тревожно. С израз, който на нейното жилаво лице вероятно би трябвало да говори за задоволство, Херта поклати глава и пое към вратата с гъшата си походка.

— Слава богу! — Ван Гелдер пресуши чашата си. — Няма нови инжекции.

— Няма този път. — На свой ред пресуших чашата и аз, казах довиждане и потеглих.

Освободих таксито на Марниксщраат. Ван Гелдер бе телефонирал, за да предупреди, че идвам, и полковник де Грааф ме очакваше. Ако действително бе зает, не го показваше с нищо. Беше погълнат от обичайното си занимание да прелива от стола, в който седи — бюрото пред него бе празно, брадата му почиваше върху юмрука и щом се появих, върна погледа си на земята от кроткото съзерцание на безкрайността.

— Да допускам ли, че сте осъществили някакъв напредък? — поздрави ме той.

— Боя се, ще допуснете погрешно.

— Виж ти. Значи, няма изгледи широки булеварди да ни отведат до решението на проблема.

— Само задънени улици се виждат.

— От инспектора разбрах, че сте искали автомобил.

— Да, ако обичате.

— Мога ли да ви попитам за какво ви е нужно това превозно средство?

— Да се придвижвам по задънените улици. Но не това всъщност дойдох да искам от вас.

— Не съм си и помислял подобно нещо.

— Искам да ми дадете едно пълномощно за обиск.

— За какво ви е?

— За да обискирам — отвърнах търпеливо аз. — Разбира се, в присъствието на полицейски служители, за да бъде законно.

— Кого ще обискирате? И къде?

— Моргенщерн и Мюгенталер. Склад за сувенирни стоки. Намира се надолу към пристанището — точния адрес не знам.

— Чувал съм за тях — кимна де Грааф. — Но нямам никакво обвинение срещу тях. Вие имате ли?

— Не.

— Тогава какво ви кара да бъдете толкова любопитен към тях?

— Честно да ви кажа, сам не знам. Тъкмо това искам да разбера, защо съм толкова любопитен към тях. Тая вечер бях в склада им…

— Положително заключват вечер… Размахах връзката шперцове пред очите му.

— Знаете, че притежанието на подобни инструменти е подсъдимо — каза де Грааф остро.

Прибрах връзката в джоба.

— Какви инструменти?

— О, нищо. Просто имам халюцинации — каза де Грааф радушно.

— Любопитно ми е защо вратата към канцеларията им трябва да бъде от стомана и да има брава с часовников механизъм. Любопитно ми е също така какво търсят тия хиляди библии в склада им. — Премълчах миризмата на коноп, както и дебнещия човек зад куклите. — Ала в действителност най-много ме интересува списъкът на техните доставчици.

— Пълномощно за обиск може да се издаде под всякакъв претекст — каза де Грааф. — Лично аз ще ви придружа. Не се и съмнявам, че утре сутринта ще обясните по-подробно вашето любопитство. А сега за колата. Ван Гелдер даде една отлична идея. Специална полицейска кола, снабдена с всичко от радиотелефон до белезници, но на вид досущ като такси, ще бъде тук след две минути. Да се движиш с таксиметров автомобил, сам разбирате, не е без известни проблеми.

— Ще гледам да съм колкото се може по-незабележим за околните. Нещо друго за мен?

— Също след две минути. С колата ви ще дойдат и сведенията от Архива.

Две минути минаха и върху бюрото на де Грааф бе положена папка. Той запреглежда книжата.

— Астрид Лемей. Това е истинското й име и навярно звучи доста странно. Баща — холандец, майка — гъркиня. Бащата е бил вицеконсул в Атина, сега — покойник. Местонахождението на майката е неизвестно. Възраст — двайсет и четири години. Не се обвинява в нищо, но и почти нищо не се знае за самата нея. Трябва да се признае, че миналото й е някак смътно. Работи като компаньонка в нощния клуб „Балинова“ и живее в малък апартамент наблизо. Има само един известен роднина — брат. Джордж, двайсетгодишен. А! Това може да ви заинтересува. Джордж е прекарал шест месеца в кафеза.

— Заради наркотици?

— Нападение и опит за ограбване, много аматьорско изпълнение, както личи. Допуснал е грешката да нападне цивилен детектив. Заподозрян в наркомания — навярно се е опитвал да открадне пари, за да си купи нещичко. Това е всичко. — Насочи поглед към друг лист. — А това МОО — 144, което ми дадохте, е радиосигналът на белгийски каботажен кораб, на име „Мариане“, който трябва да пристигне утре от Бордо. Разполагам с доста способен персонал, нали?

— Да. По кое време пристига?

— По пладне. Ще го обискираме ли?

— Няма да открием нищо. Но, моля ви, нека вашите хора да не се навъртат много-много нататък. Някакви предложения за другите две числа?

— Никакви. Нито за 910020, нито за 2797. — Млъкна замислен. — А не би ли могло да бъде два пъти 797, ето така — 797797?

— Би могло да бъде всякак.

Де Грааф извади телефонен указател от едно чекмедже, после го остави и вдигна телефона.

— Телефонен номер 797797 — рече той. — Проверете кой е собственикът му. Веднага, ако обичате.

Докато звънне телефонът, не разменихме нито дума. Де Грааф изслуша кратката информация и върна слушалката на мястото й.

— Нощният клуб „Балинова“ — рече той.

— Способният персонал има шеф-ясновидец.

— И докъде ще ви отведе моето ясновидство?

— До нощния клуб „Балинова“. — Изправих се на крака. — Полковник, не мислите ли, че физиономията ми е твърде лесна за идентифициране?

— Вашето лице не се забравя. Особено белезите ви. Не мисля, че вашият специалист по пластична хирургия действително се е постарал.

— Напротив, постара се даже много. Да скрие почти пълното си невежество в областта на пластичната хирургия. Имате ли случайно някакъв кафяв грим в това управление?

— Кафяв грим? — Де Грааф премигна срещу мен, после се разсмя от все сърце. — О, не, майор Шерман! Ще се маскирате! В днешно време? Та Шерлок Холмс е мъртъв от толкоз години.

— Ако притежавах поне половината количество сиви клетки, които Шерлок е имал — казах натъртено аз, — сега нямаше да ми трябва никаква маскировка.