Алистър Маклейн
Кукла на верига (8)

Глава VIII

Слънцето вече грееше в стаята, когато портативният ми будилник зазвъня на другата сутрин или по-точно — същата сутрин. Взех душ, обръснах се, облякох се, слязох и закусих в ресторанта, след което се почувствувах така ободрен, че бях в състояние да се усмихна и учтиво да кажа „добро утро“ на помощник-управителя, после на портиера и на края на латернаджията. Поспрях се за минута-две пред хотела, като усърдно се завзирах около себе си с вид на човек, който очаква появата на сянката си, ала, изглежда, имаше някакво разколебаване и аз, непридружаван от никого, отидох до таксито, където го бях паркирал през нощта. Макар и с голямо подозрение, свалих покривалото от колата, но се оказа, че адска машина няма, потеглих и пристигнах в Главното полицейско управление на Марниксщраат точно в уговореното време — десет часа.

Подготвил пълномощното за обиск, полковник де Грааф ме чакаше на улицата. С него бе и инспектор ван Гелдер. Двамата ме поздравиха с вежливата сдържаност на хора, които смятат, че само им се губи времето, ала са твърде възпитани, за да го кажат; сетне ме поканиха в една обслужвана от шофьор полицейска кола, която бе далеч по-луксозна от предоставената на мен.

— Все още ли смятате, че посещението ни у Моргенщерн и Мюгенталер е желателно? — попита де Грааф. — И необходимо?

— Повече отвсякога.

— Тогава сигурно има нещо ново? За да мислите така?

— Не — излъгах аз. Докоснах главата си. — Понякога ми става нещо.

Де Грааф и ван Гелдер се спогледаха за миг.

— Какво нещо? — попита де Грааф предпазливо.

— Просто ме обземат предчувствия.

Последва нова къса размяна на погледи с цел, красноречив израз на единодушното им становище спрямо полицейски служители, които се ръководят от този научен принцип; после де Грааф благоразумно измести разговора в друга посока:

— Осем цивилни полицаи ни чакат пред склада в един цивилен фургон. Впрочем нали казахте, че всъщност не искате действителен обиск.

— Да, по-скоро искам да се създаде впечатление за обиск. А това, което наистина ми трябва, са фактурите, по които да съставя списък на всички доставчици на сувенирни стоки в този склад.

— Надявам се, знаете какво вършите — забеляза ван Гелдер. Гласът му прозвуча строго.

— Вие се надявате — отвърнах. — А аз?

Никой от двамата не отговори какво мисли, че чувствувам, и понеже нямаше изгледи разговорът да вземе по-плодоносен обрат, през целия път мълчахме. Паркирахме пред склада, непосредствено до един фургон с неопределен сив цвят и излязохме, като в същото време от фургона слезе някакъв мъж в тъмен костюм и приближи към нас. Цивилното облекло не успяваше да прикрие особено сполучливо професията му — от петдесет метра можех да разбера, че е фанте.

— Готови сме, сър — обърна се той към де Грааф.

— Доведете хората си.

— Добре, сър. — Полицаят посочи нагоре. — Какво ще кажете за това, сър?

Вдигнахме поглед по посока на ръката му. Тази сутрин от време на време подухваше вятър, не много силен, но достатъчен, за да поклаща бавно, макар и неравномерно пъстроцветния предмет, провиснал от подемната греда под стряхата на склада. Той описваше дъга с дължина около метър и половина и по своето внушение представляваше едно от най-ужасяващите неща, които съм виждал.

Без съмнение това бе кукла, и то много голяма — повече от метър висока, — облечена в неизменния безукорно спретнат и красиво ушит национален холандски костюм, дългата надиплена пола кокетно се издуваше от вятъра. Обикновено през скрипците на подемните греди се прокарва телено или конопено въже, ала в случая някой бе предпочел да използва верига — куклата бе прикрепена към нея с помощта на зловеща на вид кука, както можеше да се различи дори отдолу — кука, която бе твърде тясна, за да обхване шията, тъй че очевидно е трябвало да бъде забита, понеже вратът бе пречупен и главата полягаше встрани под абсурден ъгъл, като почти докосваше дясното рамо. В края на краищата това не бе нищо повече от една повредена кукла, но въздействието й бе ужасяващо до крайност. Явно не само аз я възприемах по този начин.

— Каква кошмарна гледка. — Де Грааф наистина изглеждаше потресен. — Какво означава това, за бога? Каква е идеята му, какво иска да каже? Що за помрачен ум може да измисли подобна гадост?

— Помрачени умове има навред — поклати глава ван Гелдер. — И Амстердам е със значителен принос. Пренебрегнат любовник, ненавиждана тъща…

— Да, да, цял легион са. Но това… това тук е лудост, граничеща с извратеност. Да изразиш чувствата си по този отвратителен начин. — Погледна ме особено, сякаш бе променил мнението си относно безцелността на посещението ни в склада. — Майор Шерман, не ви ли прави впечатление колко странно…

— Впечатлението ми не се различава от вашето. Извършилият това има неопровержими претенции за място в психопатологична клиника. Но не за това съм дошъл тук.

— Разбира се, разбира се. — Де Грааф още веднъж продължително изгледа висящата кукла, сякаш не можеше да откъсне очите си от нея, на края тръсна поривисто глава и ни поведе по стъпалата към входа на склада. Някакъв портиер ни отведе до втория етаж и оттам до канцеларията в дъното, чиято стоманена врата, за разлика от последния път, когато бях тук, сега бе гостоприемно разтворена.

В остър контраст със самия склад канцеларията беше просторна, подредена, модерна, комфортна — застлана с красив килим, боядисана в преливащи се жълти тонове и обзаведена със скъпа, най-съвременна скандинавска мебел, по-прилягаща за някоя разкошна гостна, отколкото за търговска канцелария в пристанищния район. Двама мъже, седнали в дълбоки кресла зад големи тапицирани с кожа бюра, станаха вежливо на крака и поканиха де Грааф, ван Гелдер и мен да седнем в други, също тъй удобни кресла, докато те останаха прави. За мен това бе добре дошло, понеже по този начин получавах възможност да ги разгледам по-подробно, а те бяха необикновено сходни по външност и заслужаваха да се разгледат. Ала само няколко секунди успях да се наслаждавам на топлото им посрещане.

— Забравих да свърша една много важна работа — обърнах се към де Грааф. — Трябва непременно да се обадя на един приятел.

Наистина трябваше непременно — рядко изпитвам нажежена тежест да пари стомаха ми, но случи ли ми се, гледам да взема лечебни мерки без никакво отлагане.

— Чак толкова важно, че да изскочи от ума ви? — изненада се де Грааф.

— Умът ми е зает с други неща. За това се сетих едва сега. — Говорех самата истина.

— Може би да телефонирате…

— Не, не. Трябва лично.

— Не бихте ли ми казали от какъв характер…

— Полковник де Грааф!

Той кимна разбиращо — види се, оценявайки факта, че няма да седна да споделям държавни тайни в присъствието на двамата собственици на склада, към които несъмнено хранех сериозни подозрения.

— Мога ли да взема колата ви с шофьора?

— Разбира се — съгласи се той без въодушевление.

— А бихте ли почакали да се върна, преди да…

— Искате прекалено много, майор Шерман.

— Знам. Но няма да се забавя повече от пет минути. Едва ли имаше и толкова. Накарах шофьора да спре пред първото кафене, което срещнахме, влязох вътре и поисках да използвам телефона. В ухото ми прозвуча сигналът за повикване и тутакси усетих как раменете ми се отпускат от облекчение, когато слушалката от ответната страна, след връзка с централата на хотела, бе вдигната почти моментално.

— Меги?

— Добро утро, майор Шерман. — Меги, както винаги, бе учтива и прецизна, докато аз никога не бях изпитвал по-голяма радост да чуя гласа й.

— Добре, че ви хванах. Опасявах се да не би вече да сте излезли. Белинда е там, нали? — Далеч повече се опасявах за друго, ала сега не бе моментът да й обяснявам.

— Да, още е тук — отвърна Меги спокойно.

— Искам и двете да напуснете този хотел веднага. Като казвам веднага, имам пред вид до десет минути. Пет, ако е възможно.

— Да напуснем? Искаш да кажеш…

— Искам да кажа да си съберете багажа, да платите и повече изобщо да не се вясвате нататък. Идете в друг хотел. Който и да е… Идиот, не в моя, разбира се. В някой подходящ… Взимайте таксита, колкото щете, и внимавайте да не ви следят. Обадете се в канцеларията на полковник де Грааф и оставете телефонния номер на новия си хотел. Продиктувайте числата в обратен ред.

— В обратен ред? — Меги бе слисана. — Значи, на полицията също нямаш доверие.

— Не знам какво разбираш под „също“, но нямам доверие на никого, точка. Щом се устроите, идете да потърсите Астрид Лемей. Ще я намерите у дома й — имате адреса — или в „Балинова“. Кажете й, че трябва да дойде да живее във вашия хотел, докато не й кажа, че е в безопасност да се прибере.

— Ами брат й…

— Джордж може да остане в квартирата. За него няма опасност. — Трудно ми бе да си спомня по-късно дали това твърдение представляваше шестата или седмата капитална грешка подред, която допуснах в Амстердам. — Опасност грози нея. Ако откаже да тръгне с вас, кажете й, че по мое нареждане отивате в полицията да издадете Джордж.

— Но какво да го издаваме…

— Няма какво. Обаче тя няма да знае това. Толкова е подплашена, че само като споменете думата „полиция“…

— Това е безобразно жестоко — прекъсна ме на свой ред Меги възмутено.

— Глупости! — извиках аз и треснах слушалката на мястото й.

Минута по-късно отново бях в склада и сега необезпокояван, можах да огледам по-обстойно собствениците. И двамата, кажи-речи, представляваха карикатура на представата, изградена у чужденеца, за типичния амстердамчанин: бяха масивни, много пълни, с тежки гуши. При запознаването ми с тях преди малко лицата им издаваха благоразположение и приветливост — израз, от който в момента не бе останала ни следа. Види се, де Грааф не бе проявил търпение дори за пет минути и бе започнал процедурата без мен. Не го укорих и той на свой ред прояви тактичност да не ме разпитва как съм си свършил работата. Моргенщерн и Мюгенталер стояха горе-долу на същите места, където бях ги оставил, само че сега се гледаха вцепенено, смаяно и във висша степен недоумяващо. С невярващ жест Мюгенталер отпусна ръката си, в която държеше лист хартия, да падне като прекършена.

— Пълномощно за обиск. — Патетичният и сърцераздирателен тон можеше да разплаче и статуя; ако бе наполовина по-слаб, щеше да бъде роден Хамлет. — Обиск у Моргенщерн и Мюгенталер! От сто и петдесет години нашите две фамилии са сред най-уважаваните търговци на Амстердам. И сега това! — Попипа зад себе си и потъна в едно кресло, обхванат от нещо подобно на унес, листът се изплъзна от ръката му. — Пълномощно за обиск!

— Пълномощно за обиск — взе да приглася Моргенщерн. Той също бе намерил за необходимо да потърси подкрепата на едно кресло. — Представяш ли си, Ернест, обиск! Най-черният ден за Моргенщерн и Мюгенталер! Господи! Какъв срам! Какъв позор! Пълномощно за обиск!

Мюгенталер размаха отчаяно отпуснатата си ръка.

— Хайде, обискирайте навсякъде… където искате.

— Не желаете ли да узнаете какво търсим? — попита вежливо де Грааф.

— За какво ми е да знам? — Мюгенталер се помъчи да даде воля на някакъв моментен изблик на възмущение, ала не бяха му останали сили. — От сто и петдесет години…

— Моля, моля, господа — прекъсна го де Грааф с успокояващ тон, — не го взимайте толкова надълбоко. Разбирам какъв шок е това за вас и лично аз смятам, че ни пратиха тук за зелен хайвер. Но при нас постъпи официален сигнал и няма как да не спазим протокола. Имаме сведения, че притежавате придобити по незаконен път диаманти…

— Диаманти! — Мюгенталер се облещи срещу партньора си. — Чуваш ли, Ян? Диаманти?! — Заклати глава и подхвърли към де Грааф: — Като ги намерите, дайте ми един-два, а?

Де Грааф не реагира на мрачния сарказъм.

— И нещо много по-съществено: че разполагате с техника за обработка на диаманти.

— Претъпкани сме от мазето до тавана с такава техника — каза натъртено Моргенщерн. — Уверете се сами.

— А може ли да видим и фактурите на доставчиците ви?

— Всичко, всичко — уморено рече Мюгенталер.

— Благодаря ви за съдействието. — Де Грааф кимна към ван Гелдер, който стана и напусна стаята. Де Грааф продължи доверително: — Извинявам се предварително за това губене на време, както съм сигурен, че ще се окаже. Откровено казано, за мен е по-интригуващо, че на една верига, закачена за вашата подемна греда, виси кошмарно нещо. Кукла.

— Какво, какво? — запита Мюгенталер.

— Кукла. Голяма.

— Кукла на верига! — Мюгенталер изглеждаше едновременно сащисан и отвратен, което не се постига лесно. — Пред нашия склад!? Представяш ли си, Ян!

Не би било съвсем точно да се каже, че се втурнахме нагоре, понеже телосложението на Моргенщерн и Мюгенталер не бе в рамките на нормалните стандарти, но все пак се придвижихме доста бързо. На третия етаж заварихме ван Гелдер и хората му да претърсват и по настояване на де Грааф ван Гелдер се присъедини към нас. Надявах се, че полицаите му няма да се преуморят от търсене, понеже знаех, че няма да открият нищо. Те дори не се натъкнаха на конопената миризма, която така плътно бе наситила този етаж предишната вечер, макар че непоносимо сладникавият аромат на някакъв силен стаен дезодорант, заел мястото й в момента, трудно би могъл да мине за по-приятен. Ала едва ли имаше смисъл да споменавам някому за това.

Вече с гръб към нас, куклата продължаваше леко да се полюшва от сутрешния бриз, а мургавата й глава бе отпусната на дясното рамо. Подкрепян от Моргенщерн и съвсем не във възторг от нестабилното си положение, Мюгенталер се протегна боязливо, улови веригата точно над куката и я притегли толкова, колкото да откачи куклата, макар и след значителни усилия. Задържа я в ръце, като дълго време не отдели втренчения си поглед от нея, после поклати глава и вдигна очи към Моргенщерн.

— Ян, този, който е измислил тази отвратителна, ненормална шега, ще бъде уволнен от нашата фирма още преди залез слънце.

— Ще бъде уволнен още този час — поправи го Моргенщерн. Лицето му бе сгърчено от отвращение, причинено от осакатяването на куклата, не от самата нея. — И само каква хубава кукла!

Моргенщерн ни най-малко не преувеличаваше. Куклата действително бе много красива и красотата й далеч не се дължеше единствено или най-вече на изящно извезания тоалет. Независимо че шията й бе прекършена и жестоко раздробена от куката, лицето й бе пленително красиво — представляваше майсторска художествена творба, в която нюансите на тъмната коса, кафявите очи и мургав тен се преливаха прекрасно; фините черти бяха така умело моделирани, че наистина бе трудно да се приеме това лице за лице на кукла, а не за човешка физиономия с определена индивидуалност и характер. Ала не само аз мислех по този начин.

Де Грааф пое куклата от Мюгенталер и я заоглежда.

— Колко е красива — промърмори той. — И колко е истинска, просто като жива. — Обърна се към Мюгенталер: — Имате ли някаква представа кой може да е направил тази кукла?

— Такава кукла не съм виждал през живота си. При нас няма такива. Сигурен съм, но все пак трябва да се пепита експедитора от етажа. Във всеки случай знам, че не е от нашите.

— И колко сполучливо оцветено е лицето — размишляваше де Грааф. — Колко автентично изглежда. Никой не може да сътвори подобно нещо по въображение. Разбира се, разбира се, той сигурно е работил по жив модел, изобразил е някого, когото познава. Не съм ли прав, инспекторе?

— Другояче не би могло да се направи това лице — отсече ван Гелдер.

— Имам чувството, че съм виждал някъде подобна физиономия — продължи де Грааф. — Някой от вас, господа, да е виждал момиче, което да прилича на куклата?

Всички заклатихме бавно глави, никой по-бавно от мен. Старата тежест отново се бе върнала в стомаха ми, само че този път облицована с дебел пласт лед. Куклата не само поразително много приличаше на Астрид Лемей, а беше досущ като самата нея, куклата беше Астрид Лемей.

 

 

Петнайсет минути по-късно, след като пълният обиск на склада завърши с очаквания негативен резултат, де Грааф се сбогува с Мюгенталер и Моргенщерн на външните стълби, докато ние с ван Гелдер стояхме встрани. Мюгенталер отново бе възвърнал лъчезарното си изражение, а до него Моргенщерн се усмихваше със снизходително задоволство. Де Грааф крепко стисна ръцете и на двамата.

— Още веднъж хиляди извинения. — Де Грааф бе почти прочувствен. — Сведенията ни се оказаха точни, както обичайно — няма що. Всички документи за това посещение ще бъдат унищожени — засмя се широко. — Фактурите ще ви върнем веднага щом заинтересованите не успеят да намерят незаконните доставчици на диаманти, които очакват да открият по тях. Приятен ден, господа.

Ние с ван Гелдер на свой ред казахме довиждане и аз особено сърдечно стиснах ръката на Моргенщерн, като си помислих колко е хубаво, че той, види се, не притежава способност да чете мисли и няма късмета да се е родил на тоя свят с инстинкт да усеща кога угроза или смърт надвисва на косъм — защото Моргенщерн беше човекът, който снощи пръв тръгна да излиза от нощния клуб „Балинова“, след като Меги и Белинда вече бяха на улицата.

По обратния път към Марниксщраат разговор се поведе между де Грааф и ван Гелдер, докато аз не участвувах. И двамата като че бяха много по-заинтригувани от историята с обесената кукла, отколкото от повода за посещението ни в склада, което ясно показваше какво мислят по този въпрос, пък аз нямах желание да ги осведомявам, че предпочитанието им е оправдано, и затова мълчах.

Щом влязохме в канцеларията, де Грааф предложи:

— Да пием по едно кафе. Имаме едно момиче тук, което прави най-хубавото кафе в Амстердам.

— Ще пропусна това удоволствие. За жалост, бързам много.

— Имате планове? Или може би сте подхванали някакви действия?

— Нито едното, нито другото. Просто искам да се изтегна на леглото си и да помисля.

— Тогава защо…

— Защо дойдох дотук? Имам две малки молби към вас, затова. Моля ви първо да проверите дали няма нещо за мен, предадено по телефона.

— Някакво известие?

— Да, от човека, когото трябваше да срещна, когато бяхме в склада. — Толкова бях уверен в думите си, че трудно можех да определя дали казвам истината, или лъжа.

Де Грааф кимна, вдигна слушалката, обясни кратко за какво става въпрос, записа дълга поредица букви и цифри и на края ми подаде листа. Буквите не означаваха нищо, цифрите, в обратен ред, щяха да дадат новия телефонен номер на момичетата. Прибрах листа в джоба.

— Благодаря ви. Ще трябва да го дешифрирам.

— И втората ви малка молба?

— Ако може да ми дадете за временно ползване един бинокъл.

— Бинокъл?

— Интересуват ме някои видове птици… — обясних аз.

— Все пак — обади се ван Гелдер многозначително — не забравяйте, майор Шерман, че трябва да си сътрудничим тясно…

— Е?

— Вие не сте особено общителен, ако мога така да се изразя.

— Ще общувам с вас, когато разполагам с нещо, което заслужава да се сподели. Сам знаете, че с тази работа се занимавате повече от година, а аз съм тук от два дена, и то непълни. Затова, както ви казах, трябва да си отида в хотела, да легна и да помисля.

Не отидох в хотела, нито легнах да помисля. Спрях таксито до една телефонна будка, която прецених, че е на благоразумно разстояние от Главното полицейско управление, и завъртях номера, получен от де Грааф.

Гласът от ответната страна извести: „Хотел «Туринг»“.

Не ми беше непознат, но никога не бях отсядал в него — хотел от подобен тип не подхождаше на банковата ми сметка, ала иначе бе приличен и бих го препоръчал на момичетата.

— Казвам се Шерман. Пол Шерман. Две млади дами нали се регистрираха при вас тази сутрин. Възможно ли е да ме свържете с тях?

— Съжалявам, но в момента ги няма. Нищо тревожно: ако не бяха по следите на Астрид Лемей, сигурно изпълняваха задачите, които бях им поставил снощи. Гласът отсреща предугади следващия ми въпрос. — Оставиха нещо за вас, мистър Шерман. Помолиха ме да ви предам, че не са успели да намерят вашия общ приятел и сега търсят другите ви приятели. Боя се, че е малко неясно, сър.

Благодарих и затворих. „Помогни ми — бях казал на Астрид, — и аз ще ти помогна.“ Помагах й, не ще и съмнение, както взе да изглежда, помагах й да се озове в най-близкия канал или ковчег. Скочих в полицейското такси и доста врагове си създадох в краткото пътуване до непретенциозния квартал в съседство с Рембрандплейн.

Вратата към квартирата на Астрид беше заключена, ала на кръста си все още носех моя пояс с криминална железария. Както бях забелязал и преди, жилището й бе спретнато, подредено и мизерно. Нямаше никакви следи от насилие или трескаво заминаване. Отворих малкото чекмеджета и шкафове и наистина ми се видяха твърде бедни на дрехи, но нали Астрид сама беше казала, че са полупразни, тъй че по това не можеше да се правят заключения. Огледах навсякъде, където бе възможно да има оставено някакво известие, ала и да имаше, не успях да го намеря; още повече, не вярвах да е имало. Заключих отново вратата и подкарах към нощния клуб „Балинова“.

За нощен клуб късният утринен час бе нечовешки ранен и според очакванията ми входът му бе здраво залостен. Вратата се оказа необикновено яка и остана безучастна към юмруците и ритниците, с които я обсипах, ала за щастие същото не би могло да се каже за един от спящите вътре, когото сигурно съм разсънил прекалено, защото след малко чух ключ да се превърта в ключалката и вратата се открехна два пръста. Пъхнах крак в цепнатината и я поразширих достатъчно, та да видя главата и раменете на една повехнала блондинка, която целомъдрено стискаше наметката си чак под брадата — като се вземе под внимание, че миналия път, когато я видях, голотата й се прикриваше само от тънък слой прозрачни сапунени мехурчета, това ми се стори малко излишно.

— Искам да говоря с управителя.

— Отваряме в шест часа.

— Няма да правя резервация. Не търся работа. Трябва да говоря с управителя. Сега.

— Няма го.

— Така ли? Искрено се надявам, че следващата работа, която си намерите, ще бъде така хубава като тази.

— Не ви разбирам. — Нищо чудно, че осветлението снощи в „Балинова“ беше толкова приглушено — на дневна светлина това червено лице ще изпразни заведението също като слух, че някой от клиентите е болен от чума. — Какво искате да кажете с това?

Понижих глас, както се прави, когато човек говори с мрачна тържественост:

— Просто, че няма да си намерите изобщо работа, ако управителят разбере, че съм идвал да го търся по много важен въпрос и вие не сте ми позволили да го видя.

Момичето ме изгледа колебливо, после каза: „Почакайте“ — и се опита да затвори вратата, ала аз бях много по-силен от нея и след един-два напразни напъна тя се отказа и хлътна навътре. Върна се след трийсет секунди, придружена от един мъж, все още във вечерен тоалет.

Не се доближих до него въобще. Като повечето хора и аз не изпитвам симпатии към змиите, а този човек натрапчиво ми напомняше тъкмо на това. Беше дълъг и слаб, движеше се с гъвкава грация и бе женствено елегантен и наконтен, притежаваше нездравата бледнина на нощна твар. Лицето му сякаш бе от алабастър, чертите — изгладени, устните — несъществуващи, тъмната му коса, сресана на път, бе прилепнала плътно по черепа. Костюмът му бе с модна кройка, ала не бе шит от толкова добър шивач като моя — издутината под лявата му мишница бе ясно забележима. В слабата си, бяла, грижливо поддържана ръка държеше нефритено цигаре, на лицето му бе отпечатан израз — навярно постоянен — на презрителна духовитост. Само за да го накараш да те погледне, беше достатъчно извинение, за да го удариш. Изпусна струйка цигарен дим във въздуха и заговори:

— За какво е този шум, драги ми господине? — По гласа приличаше на французин или италианец, но всъщност беше англичанин. — Не е отворено, нали виждате.

— Сега е отворено. — Кимнах към вратата. — Вие ли сте управителят?

— Аз съм представител на управителя. Ако се обадите по-късно — отново изпусна струйка от противния си дим, — доста по-късно, тогава ще видим…

— Аз съм адвокат, дошъл съм от Англия по спешна работа. — Подадох му визитна картичка, от която личеше, че съм английски адвокат. — Наложително е да говоря с управителя веднага. Става въпрос за голяма сума пари.

Ако изражение като неговото изобщо би могло да омекне, в такъв случай нещо подобно се получи и сега, само че бе необходимо много остро око, за да се долови разликата.

— Не ви обещавам нищо, мистър Харисън. — Това име бе изписано на картичката. — Навярно ще успея да склоня мистър Дърел да ви приеме.

Отдалечи се със стъпка на балетист във ваканция и се върна след няколко секунди. Кимна и се отдръпна встрани с цел да ме пропусне да тръгна пред него по един дълъг и зле осветен коридор — маневра, която никак не ми се хареса, но нямаше как. В края на коридора една отворена врата отвеждаше в просторна и светла стая и тъй като по всичко личеше, че трябва да вляза, без да чукам, без колебание прекрачих прага. Пътьом забелязах, че вратата е от тип, който завеждащият подземните хранилища на Английската банка би отказал да постави на своя кабинет като ненужно разточителство.

Вътрешността на стаята далеч немалко приличаше на същинско банково хранилище. Два огромни сейфа, достатъчно обширни да се разхождаш в тях, бяха вградени в едната стена. Другата стена бе заредена с цяла батарея метални касети с ключалки, подобни на шкафчетата за оставяне на багаж, разпространени по железопътните гари. Другите две стени нищо чудно също да бяха лишени от прозорци, само че бе невъзможно да се разбере, защото бяха изцяло закрити с алени и виолетови завеси.

Мъжът, седнал зад голямото махагоново бюро, обаче ни най-малко не приличаше на банков директор, най-малкото на английска банка, чиито директори обикновено се отличават със загорял тен и здрав вид, дължащи се на слабостта им към голфа и навика да не се застояват много-много зад бюрото. Този човек имаше около четирийсет килограма излишно тегло, кожата му бе жълтеникава, косата — мазно черна, лицето — тлъсто, с постоянно кръвясали пъстри очи. Носеше добре скроен син костюм от алпака^[1], най-разнообразни пръстени блестяха и по двете му ръце, а устните му бяха разтегнати в приветлива усмивка, която изобщо не му прилягаше.

— Мистър Харисън? — Не се изправи, изобщо навярно от опит се бе убедил, че не си струва усилието. — Драго ми е да се запознаем. Казвам се Дърел.

Може, но положително кръщелното му име беше друго — приличаше ми на арменец, все пак не бях сигурен. Ала отвърнах на поздрава му тъй вежливо, сякаш наистина се казваше Дърел.

— Имали сте да разговаряте по някакъв въпрос с мен? — грейна той. Мистър Дърел не бе вчерашен и знаеше, че един адвокат няма да се вдигне чак от Англия дотук, ако работата не е изключително важна и непременно от финансово естество.

— Всъщност не точно с вас. А с един член от вашия персонал.

Приветливата усмивка изстина.

— С човек от моя персонал?

— Да.

— Тогава защо ме безпокоите?

— Защото не можах да я намеря на домашния й адрес. Научих, че работи тук.

— Става дума за жена?

— Да, казва се Астрид Лемей.

— Ами, вижте. — Гласът му внезапно омекна, сякаш искаше да помогне. — Астрид Лемей ли казахте? Работела тук, така ли? — Навъси чело замислено. — Тук имаме много момичета, но точно с това име, право да ви кажа… — Поклати глава.

— Но нейни приятели ми казаха, че точно тук работи — възразих аз.

— Сигурно има някаква грешка. Марсел? Приличният на влечуго мъж пусна презрителната си усмивка.

— Няма жена с такова име тук.

— Или да е работела преди тук?

Марсел повдигна рамене, отиде до едно шкафче, извади някаква папка и я остави на бюрото, като направи знак към мен.

— Тук са записани всички момичета, които са в момента при нас, както и напусналите през последната година. Проверете.

Не си направих труд да погледна.

— Явно не съм осведомен точно — рекох аз. — Извинявайте за безпокойството.

— Предлагам ви да я потърсите по другите нощни клубове. — В типичния бизнесменски стил Дърел вече усилено записваше нещо на лист хартия, за да подскаже, че разговорът е приключил. — Приятен ден, мистър Харисън.

Марсел отдавна бе тръгнал към вратата. Последвах го и на излизане отново се обърнах и се усмихнах извинително:

— Наистина съжалявам…

— Приятен ден. — Дори не повдигна главата си. Удължих с още миг-два притеснената си усмивка, после възпитано притворих вратата след себе си. Вратата бе солидна и положително не пропускаше никакъв звук.

Застанал в самото начало на коридора, Марсел за пореден път ми се ухили и без дори да благоволи да продума, презрително даде да се разбере, че трябва да мина пред него. Кимнах и в момента, когато го подминавах, с голямо задоволство и не по-малка сила забих юмрук в стомаха му и макар да смятах, че му е достатъчно, още веднъж го ударих, този път във врата. Извадих пистолета, нанизах заглушителя, хванах безжизнения Марсел за яката и го повлякох към канцеларията, вратата отворих с другата ръка.

Дърел вдигна поглед от бюрото. Очите му се разшириха, колкото могат да се разширят очи, потънали в гънки тлъстина. Сетне лицето му застина, както обикновено става, когато човек иска да скрие мислите и намеренията си.

— Недей — казах аз, — недей да опитваш никоя от обичайните хитрини. Не посягай към никакви бутони, не натискай никакви скрити копчета по пода и моля те не бъди дотам наивен, че да вадиш пистолета, който сигурно се намира в най-горното чекмедже отдясно, понеже си десняк.

Не се опита да ми приложи никоя от обичайните хитрини.

— Отдръпни се със стола си две крачки назад. Отдръпна се със стола си две крачки назад. Пуснах Марсел на пода, пипнешком затворих вратата, превъртях ключа и го пъхнах в джоба.

— Стани!

Дърел стана. Едва ли имаше повече от метър и петдесет. По конструкция много напомняше крастава жаба. Кимнах към по-близкия от двата огромни сейфа.

— Отвори го.

— А значи това било. — С лицето си успя да се справи, но съвсем не бе така добър с гласа си: не му се удаде да прикрие нищожно малката нотка на облекчение. — Грабеж. А, мистър Харисън?

— Ела тук — казах. Дойде. — Знаеш ли кой съм аз?

— Дали знам кой сте? — Недоумение. — Та нали току-що ми казахте…

— Че се казвам Харисън. Но кой съм аз?

— Не разбирам.

Изпищя и попипа кървящата ивица, оставена от заглушителя на пистолета ми.

— Кой съм?

— Шерман. — Омраза бликаше от очите и плътния му глас. — „Интерпол“.

— Отвори сейфа!

— Невъзможно. Знам само половината от комбинацията. Марсел има…

Вторият писък бе по-остър, а рязката в другата буза — сравнително по-голяма от първата.

— Отвори сейфа!

Дърел пипкаво нагласи комбинацията и най на края отвори масивната врата. Сейфът имаше площ около седемдесет квадратни сантиметра — наистина достатъчно, за да побере голямо количество гулдени, но ако всички слухове за „Балинова“ бяха верни — слухове, в които под секрет се споменаваше за потайни игрални домове, далеч по-интересни шоу-програми в сутерена и бърза продажба на артикули, обикновено нефигуриращи сред асортимента на магазините за продажба на дребно, — тогава тия размери едва ли бяха достатъчни.

Кимнах към Марсел.

— Докарай го тук и го бутни вътре.

— Вътре в сейфа?! — Изглеждаше наистина ужасен.

— Не искам, като се свести, да прекъсва разговора ни.

— Разговора ни!?

— Хайде.

— Ще се задуши. За десет минути и…

— Ако се наложи още веднъж да повтарям, преди това ще пусна един куршум в капачката ти, тъй че до края на живота си ще трябва да ходиш с бастун. Не ми ли вярваш?

Повярва ми. Освен ако не е пълен глупак — а Дърел не беше, — човек винаги може да познае кога го заплашват сериозно. Натика Марсел в сейфа и това навярно бе най-тежката работа, която бе извършвал от години, понеже се наложи да употреби доста усилия, докато нагоди тялото на Марсел в тясното пространство така, че да може да се затвори вратата. На края всичко бе готово и вратата хлопна.

Претърсих основно Дърел. В себе си нямаше оръжие. Както и очаквах, от дясното чекмедже на бюрото му изскочи голям автоматичен револвер, незнайна за мен марка. Това не бе никак странно, тъй като аз не съм голям специалист по пистолети, освен ако не става въпрос за стрелба.

— Астрид Лемей — подхванах аз. — Работи тук.

— Работи тук.

— Къде е?

— Не знам. Кълна се в бога, не знам. — Последните думи бяха, кажи-речи, сподавен писък, виждайки ме да вдигам пистолета отново.

— А не можеш ли да разбереш къде е?

— Как мога да разбера?

— Твоето незнание и необщителност ти правят чест — казах аз. — Но те са предизвикани от страх. Страх от някого, страх от нещо. Несъмнено ще станеш по-общителен и знаещ, щом се научиш да се страхуваш от още някой, и то повече. Отвори сейфа.

Отвори сейфа. Марсел продължаваше да е в безсъзнание.

— Влизай вътре.

— Не. — Тази едничка дума прозвуча като дрезгав вик. — Няма въздух, затваря се херметически… Двамата вътре ще издъхнем за минути…

— Ще издъхнеш за секунди, ако не влезеш. Влезе, но вече трепереше. Който и да беше този, види се, не бе от важните клечки, вдъхновителят или вдъхновителите на търговията с наркотици бе човек, който притежаваше абсолютна твърдост и безпощадност, а Дърел не притежаваше нито едното, нито другото.

В следващите пет минути прерових безрезултатно всички чекмеджета и шкафове, достъпни за мен. Всичко, каквото проверих, беше свързано по един или друг начин със служебните проблеми на нощния клуб и напълно естествено, защото бе малко вероятно Дърел да държи документи от някакъв уличаващ характер на места, където и чистачката би могла да ги пипне. След пет минути отворих сейфа.

Дърел не бе прав относно количеството въздух, налично във вътрешността на този сейф. Оказа се, че дори и за пет минути дишане не е достатъчен. Дърел беше полуприпаднал и коленете му се бяха врязали в гърба на Марсел, за когото бе цяло щастие, че още е в несвяст. Най-малкото, така предполагах — не си направих труд да проверя. Хванах Дърел за рамото и го дръпнах.

Сякаш издърпвах бивол, затънал в блато, ала на края успях да го измъкна и той се търколи на пода. Остана да лежи проснат за малко, после се вдигна като пиян на колене. Изчаках търпеливо, докато бясната магарешка кашлица спадне до обикновени свистящи хрипове и цветът на лицето му премине през цял спектър с начален тон синьомораво, та до светлорозово, което можех да взема за естествения му тен, ако не знаех, че нормално напомня за цвета на стар вестник. Смушках го в ребрата и му дадох знак да се изправи, след няколко несполучливи опита — успя.

— Къде е Астрид Лемей?

— Беше тук тази сутрин. — Гласът му прозвуча като продран шепот, но все пак бе доловим. — Каза, че има някакви семейни неприятности и трябва да напусне страната.

— Сама?

— Не, с брат си.

— И той ли беше тук?

— Не.

— За къде каза, че заминава?

— За Атина. Тя е оттам.

— И дойде тук само за да ти каже това?

— Имаше да получава заплата за два месеца назад. Не й достигаха пари за билета.

Наредих му да влезе обратно в сейфа. Възпротиви се, но на края реши, че е за предпочитане пред куршум, и се настани при Марсел. Просто не исках да го ужасявам допълнително, като му позволя да чуе това, което се готвех да кажа по телефона.

Позвъних в „Схипсхол“ и от централата ме свързаха с човека, когото търсех.

— Тук е инспектор ван Гелдер от Главно полицейско управление — казах аз. — Интересува ме какви самолети са излетели за Атина тази сутрин. Да, навярно КЛМ. Искам да разбера дали две лица, с имена Астрид Лемей и Джордж Лемей, са били на борда. Отличителните им белези са горе-долу следните… Сигурен ли сте?

Гласът отсреща отвърна, че двамата със сигурност са били на борда. Срещнали известна трудност, естествено, докато Джордж бъде допуснат на самолета в такова състояние, и медицинските, и полицейските власти на летището имали възражения, но в крайна сметка молбите на сестра му надделели. Благодарих за информацията и поставих слушалката на мястото й.

Отворих сейфа. Този път бе престоял затворен не повече от две минути, тъй че не очаквах двамата вътре да са в окаяно състояние. Излязох прав: лицето на Дърел едва бе станало червеникавокафяво, докато Марсел не само бе дошъл в съзнание, но и вече се опитваше да измъкне пистолета си от под мишницата, който небрежно бях забравил да прибера. Като посягах да взема пистолета му, преди да се е наранил с него, аз си помислих каква забележителна способност да се възстановява бързо притежава Марсел. С горчивина щях да си припомня този факт при един случай, от който ме делеше ден, ден и половина и който щеше да бъде далеч по-неблагоприятен за мен.

Оставих ги и двамата да седят на пода и понеже май нямаше какво повече да си кажем, никой зъб не обели. Отключих вратата на канцеларията, заключих я след себе си, усмихнах се ласкаво на повехналата блондинка и пуснах ключа в уличния канал пред „Балинова“. Дори да нямаха резервен подръка, телефоните и алармените звънци в канцеларията работеха и един оксиженист за не повече от два-три часа щеше да се справи с вратата. Въздухът в стаята до това време щеше да им стигне. Но тъй или инак този въпрос не бе особено важен.

Подкарах обратно към жилището на Астрид и се заех с това, което трябваше да сторя още при първото си идване тук — попитах съседите дали са я виждали тази сутрин. Двама души бяха я видели и версиите им съвпадаха. Преди два часа Астрид и Джордж качили два-три куфара в едно такси и заминали.

Астрид беше офейкала и аз изпитвах някаква тъга и празнота от това, ала не защото бе казала, че ще ми помогне и не спази думата си, а защото сама бе затворила последния си спасителен изход.

Нейните господари не я убиха по две причини. Те знаеха, че ще мога да докажа вината им за нейната смърт, и по този начин обръчът около тях би се затегнал твърде много. От друга страна, вече бе излишно да я премахват, защото тя бе заминала и повече не представляваше опасност за тях — когато страхът е достатъчно силен, може да запечата човешката уста така непреодолимо като смъртта.

Изпитвах добри чувства към Астрид и бих желал да я видя щастлива отново. Не мога да я обвинявам. За нея всички врати бяха затворени.