Алистър Маклейн
Кукла на верига (4)

Глава IV

Следобед се затворих в хотелската стая и се заех да прегледам богато документираните и многостранни досиета и архиви, които получих от канцеларията на полковник де Грааф. Материалите обхващаха всички криминални разследвания, свързани с наркотици, независимо успешни или не, извършени през последните две години в Амстердам. Представляваха много интересно четиво, разбира се, ако се интересувате от убийства, самоубийства, деградация, разбити семейства, съсипан живот. За мен обаче в тях нямаше нищо. Изгубих цял час в опити да съпоставя и комбинирам улики, ала никаква значителна закономерност не успях да уловя. На края се отказах. Отлично тренирани умове като де Грааф и ван Гелдер сигурно бяха прекарали безброй часове над същата безплодна главоблъсканица и щом те не са сполучили да хванат някаква нишка, за мен изобщо нямаше надежда.

Рано привечер слязох във фоайето и оставих ключа си на рецепцията. Усмивката на помощник-управителя сега бе загубила малко от предишната си острота, вместо това бе станала почтителна, дори извинителна — очевидно имаше нареждания да опита нова тактика спрямо мен.

— Добър вечер, добър вечер, мистър Шерман. — Един мазен тон, който ми бе дори по-неприятен от обичайното му държане. — Боя се, че снощи сигурно съм бил малко рязък, но нали знаете…

— Няма нищо, приятелю, няма нищо. — Нямах намерения да позволявам на всеки срещнат хотелиер да ме превъзхожда по вежливост. — Напълно оправдано беше при създалите се обстоятелства. Трябва да е било като гръм от ясно небе за вас. — Хвърлих поглед навън, към падащия дъжд. — В пътеводителите не се споменаваше за подобно нещо.

Захили се широко, сякаш не бе чувал същата безсъдържателна забележка хиляди пъти, сетне лукаво подметна:

— Едва ли времето е най-подходящо за вашата английска разходка, мистър Шерман.

— Нямам избор. Заандам ме очаква тази вечер.

— Отивате в Заандам? — направи гримаса той. — Моите съболезнования, мистър Шерман. — Види се, знаеше за Заандам далеч повече от мен, което не бе никак изненадващо, понеже това име току-що бях научил от картата на града.

Излязох. Вали не вали, латерната скрибуца и стене с пълна пара. Тази вечер Пучини се носеше във въздуха, изтезанията върху него наистина бяха ужасни. Пресякох и се поспрях за малко при латерната, ала не заради музиката, която всъщност липсваше, а за да разгледам крадешком неколцина мършави и зле облечени хлапаци — рядка гледка в Амстердам, където хората не са големи почитатели на кльощавите фигури, — които се бяха наредили, подпрели лакът на латерната, и изглеждаха потънали в транс. Вниманието ми бе отклонено от някакъв сипкав глас, обадил се току зад мен.

— Минеер навярно обича музиката?

Обърнах се. Латернаджията ми се усмихваше изпитателно.

— Много.

— И аз също, и аз също.

Погледнах го учудено, защото според природните закони сетният му час бе близо и за едно такова твърдение не би могло да има опрощение. Отвърнах на усмивката му, както един любител на музиката се усмихва на друг.

— Отивам на опера тази вечер и непременно ще си спомня за вас.

— Минеер е любезен.

Пуснах две монети в тенекиената кутия, която мистериозно се яви под носа ми.

— Минеер е твърде любезен.

Имайки пред вид подозренията ми към него, същото си помислих и аз, но само се засмях милосърдно, върнах се отсреща и кимнах на портиера — с масонски фокус, известен само на портиерите, той на часа материализира едно такси от нищото. Казах на шофьора „летище «Схипсхол»“ и влязох в колата.

Тръгнахме. Ала не тръгнахме сами. Двайсетина метра след хотела, при първия светофар, погледнах през синкавото задно стъкло. През две коли зад нас забелязах жълтораиран мерцедес — такси. Не беше трудно да позная, че е едно от ония, които обикновено чакат при пиацата недалеч от хотела. Все пак би могло да бъде и чисто съвпадение. Светлината се смени и ние продължихме направо по Вийзелщраат. Същото стори и жълтораираният мерцедес.

Чукнах шофьора по рамото.

— Бихте ли спрели тук. Искам да си купя цигари. Излязох. Мерцедесът, който бе непосредствено зад нас, също спря. Никой не се качи, нито слезе от него. Влязох във фоайето на някакъв хотел, купих без нужда пакет цигари и се върнах обратно. Мерцедесът продължаваше да стои до бордюра. Тръгнахме наново и след малко казах на шофьора:

— Свийте по Принсенграат.

— Пътят за „Схипсхол“ не е оттам.

— Оттам искам да минем. Свийте вдясно.

Свихме, мерцедесът — подир нас.

— Спрете.

Шофьорът натисна спирачките. Мерцедесът закова на мястото си. Съвпаденията са си съвпадения, но това вече бе прекалено. Слязох, отидох до мерцедеса и отворих вратата. Шофьорът бе дребен човек, с лъскав син костюм и невзрачна външност.

— Добър вечер. Може ли?

— Не, не съм на работа. — Огледа ме от глава до пети, като отначало се мъчеше да изглежда разсеяно нехаен, после арогантно равнодушен, но и в двата случая не бе добър артист.

— Тогава защо спряхте?

— Забранено ли е човек да спре да изпуши една цигара?

— Не е, само че не ви виждам цигарата. Нали знаете къде се намира Главното полицейско управление? — Внезапно помръкналият му израз красноречиво говореше, че знае, и то твърде добре. — Предлагам ви да отидете там и да потърсите полковник де Грааф или инспектор ван Гелдер. Кажете им, че искате да заведете жалба срещу Пол Шерман — хотел „Екселсиор“, стая 616.

— Жалба ли? — наостри уши той. — Каква жалба?

— Обяснете им, че същият е взел ключовете ви от колата и ги е хвърлил в близкия канал. — Измъкнах ключовете от таблото и ги запокитих в канала — цопнаха наистина звучно, потъвайки завинаги в дълбините на Принсенграат. — И повече не се мотай зад гърба ми — заключих аз и затворих вратата по начин, подходящ за финал на нашия кратък разговор, но мерцедесът е хубава кола и вратата не се затръшна.

Обратно в моето такси, изчаках, додето отново излезем на главния път, и помолих шофьора да спре.

— Реших да продължа пеша — рекох аз и платих дължимата сума.

— Какво!? До „Схипсхол“?

Засмях се снизходително, както би могло да се очаква от състезател по спортно ходене, чиито качества са поставени под съмнение, изчаках, докато колата се отдалечи, после се метнах на трамвай №16 и слязох на Дам. Облечена в тъмно палто, съчетано с тъмен шал върху русите коси, Белинда ме чакаше под навеса на трамвайната спирка. Изглеждаше мокра и премръзнала.

— Закъсняхте — посрещна ме тя укорително.

— Никога не критикувай шефа си, дори с намек. Началническото съсловие винаги има да се грижи за много неща.

Пресякохме площада по пътя на сивия мъж от предишната вечер, свихме надолу по уличката край „Краснаполски“ и после по залесения бряг на Оудезийц Воорбургвал — район, който спада към културните забележителности на Амстердам, но Белинда като че не бе в настроение за култура. Иначе жизнерадостно момиче, сега тя изглеждаше необщителна и отнесена, възцарилата се тишина бе доста тягостна. Нещо измъчваше Белинда и ако действително бях почнал да проумявам характера й, предполагах, че скоро ще изплюе камъчето. Оказах се прав.

— Ние в действителност не съществуваме за вас, нали? — подхвана внезапно тя.

— Кои вие?

— Аз, Меги, всички, които работят за вас. Ние сме просто нули.

— Ами знаеш как стоят тия неща — казах умиротворяващо аз. — Морският капитан не слиза до нивото на екипажа.

— Тъкмо това имам пред вид. Това казвам — ние в действителност не съществуваме за вас. Ние сме просто кукли, които се направляват от майстора-кукловод, за да се постигнат дадени цели. Всеки би могъл да бъде такава кукла.

— Виж, дошли сме тук да свършим мръсна и неприятна работа — казах меко аз. — Постигането на тази цел е всичко. Отделната личност няма значение. Освен това забравяш, че съм твой шеф, Белинда. Наистина не мисля, че би трябвало да ми говориш така.

— Ще ви говоря, както пожелая. — Не само жизнено момиче, но и с дух; Меги дори не би и мечтала да ми каже подобно нещо. Белинда обмисли за момент последната си фраза, после продължи по-спокойно: — Извинете. Не трябваше да казвам това. Но не разбирам защо е необходимо да се държите така с нас, по този отчужден начин и никога да не общувате с нас? Ние сме хора, нали? — но не и за вас. Ако ме срещнете на улицата утре, няма да ме познаете. Вие изобщо не ни забелязвате.

— О, забелязвам ви и още как. Да вземем например теб. — Внимавах да не поглеждам към нея, докато вървяхме рамо до рамо, макар да знаех, че ме наблюдава неотклонно. — Нова служителка в областта на наркотиците. Незначителен стаж в Парижката криминална служба. Облечена в тъмносиньо палто, на главата с тъмносин шал на бели еделвайсчета; надолу с плетени, бели чорапи, скромни ниски обувки, тъмносини на цвят — поизносени. Ръст: сто шейсет и четири сантиметра; фигура — нека цитирам един прочут американски писател, — фигура, която може да накара епископ да счупи с ритник стъклописван прозорец; много красиво лице, платиненоруси коси, които приличат на копринена прежда, когато слънцето заблести по тях; черни вежди, зелени очи, проницателен ум и — най-ценното й качество — безпокои се за своя шеф, по-специално за липсата му на човечност. А, щях да пропусна… На третия пръст на лявата й ръка лакът за нокти е напукан. Освен това прекрасната усмивка става по-очарователна — ако въобще е възможно да бъде по-очарователна — от леко закривения ляв, горен кучешки зъб.

— Гледай ти! — За момент съвсем онемя, което, както вече можех да предположа, изобщо не й бе присъщо. Погледна въпросния нокът, лакът наистина беше пропукан, после се обърна към мен с усмивка, която досущ отговаряше на моето описание. — Може пък да не е така.

— Кое?

— Че нехаете за нас.

— Разбира се, че не е така. — Започна да ме бърка със сър Галахад^[1], а това би могло да бъде лошо. — Всички мои сътруднички — професионална категория първа, млади на години и красиви на външност — са ми като дъщери.

Настъпи дълга пауза, после тя измърмори нещо, много „под сурдинка“ наистина — но на мен ми прозвуча от сорта на „Да, папа“.

— Какво каза? — попитах подозрително.

— Не, нищо. Нищо.

Свихме в улицата, където се намираше сградата на Моргенщерн и Мюгенталер. Второто ми идване тук затвърди впечатлението от предишната вечер. Мястото изглеждаше по-мрачно отвсякога, по-отблъскващо и по-заплашително; тротоарът и калдъръменото платно като че бяха по-напукани отпреди, каналите бяха задръстени от мръсотия. Дори островърхите покриви сякаш бяха се приближили още повече един към друг — току виж, утре съвсем се допрели.

Белинда спря внезапно и се вкопча в дясната ми ръка. Обърнах глава. С ужасени очи гледаше вторачено нагоре. Проследих погледа й по посока на извисените складове, които се губеха в далечината, докато издадените им подемни греди ясно се открояваха на фона на нощното небе. Знаех, че усеща присъствието на нещо зло — същото чувствувах и аз.

— Тук трябва да е — прошепна тя. — Знам, че е тук.

— Да, тук е — отвърнах небрежно. — Какво има? Поривисто отмести ръката си, сякаш бях казал нещо обидно, ала аз я хванах отново, промуших я под моята и здраво вплетох пръсти в нейните. Не направи опит да се освободи.

— Толкова е… толкова е зловещо тук. Какви са тия кошмарни неща, дето стърчат под стрехите?

— Подемни греди. В старо време стойността на тукашните къщи се е определяла от широчината на фасадата, затова пестеливите холандци са ги строели необикновено тесни. За беда, вътрешните стълбища са даже още по-тесни. А тия подемни греди са за разни масивни предмети — да речем, трябва да се внесе роял или да се свали ковчег… въобще ей такива работи.

— О, стига! — Тя сви рамене и несъзнателно потрепера. — Ужасно място. Тия греди — приличат на бесилки. Това е място, където човек идва да умре.

— Говориш глупости, мила — възразих чистосърдечно. Ала усещах безброй ледени пръсти да свирят Шопеновия „Погребален марш“ нагоре-надолу по гръбнака ми и тутакси ме изпълни копнеж за добрата стара носталгична музика на латерната край „Рембранд“ — навярно бях щастлив да държа Белинда за ръка не по-малко от самата нея. — Не трябва да ставаш жертва на развинтеното си галско въображение.

— Нищо не си въобразявам — каза мрачно тя, после отново потрепера. — Толкова ли беше належащо да идваме тук?

Вече трепереше силно, силно и непрестанно и макар да бе студено, съвсем не бе чак толкова.

— Помниш ли откъде дойдохме? — попитах. Тя кимна озадачена и аз продължих: — Върни се в хотела, аз ще дойда после.

— Да се върна в хотела? — Все още недоумяваше.

— Ще се оправя и сам. Хайде, тръгвай.

Тя изтръгна ръката си от моята и преди да се опомня какво става, сграбчи двата ревера на палтото ми и се втренчи в мен с поглед, който явно бе предназначен да ме убие на място. Ако продължаваше да трепери, сега беше от гняв — никога не подозирах, че едно толкова красиво момиче е способно да се разгневи така. „Жизнена“ не е подходящото определение за Белинда — това е само блед и неравностоен синоним на думата, която търсех. Сведох очи към юмруците, стиснали реверите ми. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Съвсем не на шега се опитваше да ме разтресе.

— Втори път никога недей да ми говориш така. — Беше разярена, нямаше никакво съмнение в това.

Завърза се кратка, но ожесточена схватка между непоклатимото ми чувство за дисциплина и желанието да я прегърна — дисциплината спечели, ала далеч не убедително.

— Никога вече няма да ти говоря така — приех покорно аз.

— Добре тогава. — Тя пусна тъжно измачканите ми ревери и ме улови за ръка. — Е, хайде да вървим.

Гордостта никога няма да ми позволи да кажа, че Белинда ме затегли нататък, но на безпристрастния наблюдател положително би се сторило тъкмо така.

Извървяхме петдесетина крачки и аз спрях.

— Стигнахме.

— „Моргенщерн и Мюгенталер“ — прочете Белинда фирмата.

— Дано е милостива към нас съдбата тази вечер. — Изкачих стъпалата и се залових с бравата. — Гледай улицата.

— А после какво да правя?

— Ще пазиш гърба ми.

Всеки по-упорит начинаещ крадец, въоръжен с изкривена фиба за коса, не би срещнал никаква съпротива от страна на тази брава. Влязохме вътре и аз затворих вратата зад нас. Фенерчето ми бе малко, но мощно, пък и без това нямаше какво толкова да се осветява на първия етаж. Почти до тавана бе претъпкано с празни дървени сандъци, хартии, кашони, бали слама и разни машини за опаковане. Очевидно нищо повече от опаковъчен цех.

По тясната, вита дървена стълба се изкачихме на следващия етаж. Пътьом хвърлих поглед назад и видях, че Белинда също се озърта подозрително зад себе си — лъчът от фенерчето й се мяташе в най-различни посоки.

Вторият етаж бе запълнен почти изцяло с огромни количества вятърни мелници, кучета, свирки и дузина други артикули, свързани единствено с туристическата търговия на сувенири. Наброяваха десетки хиляди и бяха пръснати навред: по лавици, наредени край стените, по успоредни рафтове, сложени в средата на помещението, и макар да не успях да ги огледам всичките, струваха ми се съвършено безобидни. Това, което ми се видя съвсем не така безобидно обаче, бе една стая с размери три и половина на шест, която бе издадена навън от единия ъгъл на склада. Всъщност да бъда по-точен, става дума за вратата, водеща към тази стая, въпреки че тъкмо днес, изглежда, нямаше да ни отведе във въпросната стая. Повиках Белинда и осветих вратата. Тя втренчено я огледа, сетне втренчено погледна мен и аз успях да различа озадачение в отразената от очите й светлина.

— Брава с часовников механизъм — рече тя. — Кому е притрябвал часовников механизъм на проста канцеларска врата?

— Не е проста канцеларска врата — забелязах аз. — Направена е от стомана. Съдейки по това, човек би могъл да се обзаложи, че тия обикновени дървени стени са облицовани със стомана и че обикновеният, грубоват прозорец, гледащ към улицата, е обезопасен с решетки, зазидани в бетон. Ако беше склад за скъпоценности, как да е може да се приеме. Но тук? Та тук няма какво да се пази и крие.

— Май не сме попаднали точно където трябва.

— Съмнявала ли си се дори за миг в мен?

— Не, сър. — Много сдържано казано. — Какво представлява тази сграда все пак?

— Не е ли ясно? Склад за сувенири. Фабриките или надомните кооперации, въобще предприятията, които произвеждат тия неща, изпращат стоката си на едро за съхранение тук и складът снабдява магазините по поръчка. Просто и безобидно, нали?

— Но не особено хигиенично.

— Това пък какво е?

— Тук вони ужасно.

— А… Индийският коноп за някои хора изглежда миризлив.

— Индийски коноп!

— Хайде, ти и твоят свиден живот, да вървим нагоре. Поведох към третия етаж и щом стигнах, изчаках Белинда да ме настигне.

— Продължаваш ли да пазиш гърба на шефа? — попитах аз.

— Продължавам да пазя гърба на шефа — механично отвърна тя.

Вярна на човешката си природа, бълващата огън и жулел допреди малко Белинда сега беше изчезнала. Не бих могъл да я укоря. В тази стара постройка витаеше нещо неописуемо злокобно и застрашително. Гадната миризма на коноп дори се усили, ала като че ли и на този етаж нямаше нищо, поне бегло свързано с него. Три от стените тук, наред с няколко успоредни рафта по средата, бяха заети изцяло от стенни часовници — всичките, за щастие, спрени. Разнообразни по форма, модел и размер, качеството им варираше от евтини, малки, лъскави екземпляри, направени предимно от жълто борово дърво и предназначени за туристическата търговия, до големи, красиво изработени и изящно декорирани метални часовници, които несъмнено бяха много стари и скъпи, ако не бяха съвременна имитация, но и така цената им не би могла да бъде особено по-малка.

Четвъртата страна на етажа предизвика — меко казано — немалка изненада. Цялата стена бе заета от лавици, пълни с купища библии. Зачудих се за миг какво по дяволите търсят тия библии в склад за сувенири, но само за миг — и без това тук имаше твърде много неща, които не разбирах.

Взех един том и го разгледах. В долната половина на кожената подвързия беше щамповано със златни букви: „Библията на Гавраил“. Отгърнах корицата, на форзаца се четеше надпис: „С най-добри благопожелания от Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество“.

— Същата библия имаме в хотела — забеляза Белинда.

— Няма да се изненадам, ако ги има по всички хотелски стаи в града. Въпросът е какво търсят тук? Защо не са в склада на издателя или на книжаря, където всъщност им е мястото? Съмнително, нали?

— Всичко тук е съмнително — потрепера тя.

— Настиваш, това е — рекох аз и я потупах по гърба. — Предупредих те за тия минижупи. Отиваме на другия етаж.

Четвъртият етаж изцяло бе във владение на най-удивителната колекция от кукли, която човек е в състояние да си представи. Трябва да бяха хиляди на брой, с всякакви размери: от миниатюрни джуджета до модели, даже по-големи от куклата на Труди — всичките без изключение бяха фино моделирани и красиво облечени в разнообразни холандски национални костюми. По-едрите кукли стояха свободно на краката си или подпрени на метална стойка; по-малките висяха на върви, закрепени за гредите по тавана. На края лъчът на фенерчето ми попадна на група кукли в познатата ми носия.

Белинда бе забравила за задачата си да пази гърба ми — отново бе се вкопчила в ръката ми.

— Кошмарно е тук. Изглеждат толкова живи и… някак бдителни. — Тя погледна осветените кукли. — Нещо особено ли намираш в тези?

— Не е необходимо да шептиш. Нищо не им пречи да те наблюдават, но, уверявам те, не могат да те чуят. А за тия кукли там… Всъщност няма нищо особено, само знам, че са от остров Хюйлер в Зуйдер Зее. Икономката на ван Гелдер — една очарователна дърта вещица, която е загубила метлата си — ходи облечена по същия начин.

— По същия начин?

— Трудно е да се предположи, наистина — съгласих се аз. — А Труди има огромна кукла със същите дрехи…

— Болното момиче?

— Да.

— И тук лъха на нещо отвратително болно. Белинда ме пусна и наново се зае да пази гърба ми.

Миг по-късно чух как рязко си пое дъх и се обърнах. Стоеше с гръб към мен на не повече от четири крачки и тъкмо се запромъква крадешком назад — очевидно бе вперила поглед в нещо, уловено от лъча на фенерчето й, докато със свободната си ръка пипнешком търсеше опора зад себе си. Поех ръката й и тя се доближи до мен, все още без да обърне глава. Заговори с трескав шепот:

— Там има някой. Някой дебне.

Взрях се бегло по посока на осветеното от нея място, ала не видях нищо — в края на краищата фенерчето на Белинда не бе много мощно в сравнение с моето. Отместих поглед, настойчиво подръпнах ръката й и щом най-сетне се обърна към мен, въпросително я погледнах.

— Наистина има някой там. — Същият напрегнат шепот, зелените очи бяха разширени. — Видях ги. Наистина ги видях.

— Ги?

— Очите. Видях ги!

Не се и съмнявах. Независимо от богатото си въображение, Белинда бе обучена, и то много добре, да не проявява въображение, когато се налага да бъде наблюдателна. Прехвърлих фенерчето си от другата страна, но движението ми бе така невнимателно, че лъчът премина през лицето на Белинда и още преди да свали вдигнатата си инстинктивно ръка, аз осветих мястото, току-що посочено от нея. Не съзрях никакви очи, ала успях да видя нещо друго — две кукли, окачени една до друга, съвсем слабо и едва забележимо се поклащаха. А на този етаж от склада не се усещаше и следа от въздушно течение или полъх.

Дръпнах я отново за ръка и се засмях насреща й.

— Сега, Белинда…

— Не ми разправяй „сега, Белинда“! — Дали това беше свиреп съсък или трепетен шепот, не можех да бъда сигурен. — Казвам ти, видях ги. Злостни, дебнещи очи… Кълна се, че ги видях. Кълна се…

— Така е, Белинда. Несъмнено, Белинда…

Приближи се и втренчено ме погледна, в очите й се четеше някакво объркване, сякаш ме подозираше, че говоря така само за да й угодя, което бе и самата истина.

— Вярвам ти, Белинда. Разбира се, че ти вярвам — добавих аз със същия тон.

— Тогава защо не предприемеш нещо?

— Тъкмо това се каня. Смятам да се пръждосваме оттук. — Без да бързам, направих последен оглед с фенерчето, все едно нищо не бе се случило, после се обърнах и хванах Белинда покровителствено за ръка. — Няма нищо интересно за нас… и без това престояхме твърде дълго тук. По едно питие за нервите ни, мисля, ще е най-добре сега.

Тя вдигна очи към мен, лицето й излъчваше смесица от гняв, объркване и недоверчивост, както и немалко облекчение, според мен. Ала в момента властвуваше гневът — мнозинството хора се разяряват, щом почувствуват, че не им вярват, и същевременно, за да им угодят, се съгласяват с тях.

— Но казвам ти…

— Шшт! — докоснах аз устните си с показалец. — Не ми казвай нищо. Шефът — запомни — винаги знае най-добре…

Белинда беше твърде млада, за да изпадне в пристъп на апоплексия, но независимо от това цялата кипеше. Изгледа ме свирепо, очевидно решила, че няма думи да изрази състоянието си, и заслиза по стълбите надолу, докато целият й гръб бе настръхнал от негодувание. Последвах я, но и с моя гръб не всичко бе наред — усещах как по повърхността му пролазва едно странно, тръпнещо чувство, което не изчезна, додето не заключих благополучно външната врата на склада зад себе си.

Забързахме нагоре по уличката, раздалечени на три крачки един от друг — Белинда бе тази, която избърза напред, видът й красноречиво говореше, че с държането на ръце за тази вечер е свършено, а вероятно и завинаги. Прокашлях се.

— Който след борбата бяга, ще дочака нов ден в борба да прекара.

Тя дотолкова бе заслепена от гняв, че не схвана идеята ми.

— Моля те, изобщо не ми говори — озъби се тя. Така и направих — най-малкото, докато не стигнахме до първата кръчма в моряшкия квартал, една мръсна дупка на име „Котката с деветте опашки“. Британският флот сигурно се е отбивал някога тук. Хванах Белинда за лакътя и я въведох вътре. Не остана очарована от жеста ми, но не го и отблъсна.

Кръчмата представляваше задимено и душно пиянско свърталище, нещо повече за нея не би могло и да се каже. Неколцина моряци, явно недоволни от това нашествие на двама пришълци в тяхната „суверенна територия“, заплашително смръщиха чела, щом влязохме, ала аз бях в далеч по-заплашително настроение от тях и след първоначалния негостолюбив прием повече не ни обърнаха внимание. Седнахме на една малка маса — истинска стара дървена маса, чиято повърхност не бе виждала сапун и вода от незапомнени времена.

— Аз ще пия „скоч“ — казах. — А ти?

— Същото — отвърна тя намусено.

— Но нали не пиеш „скоч“.

— Тази вечер пия.

Само отчасти. Гаврътна с предизвикателен замах половината от чистото уиски в чашата си, след което започна да се дави и кашля така жестоко, че аз сериозно се усъмних дали не може да развие симптоми на апоплексия. Затупах я услужливо по гърба.

— Махни си ръката — прохъхра тя.

Махнах си ръката.

— Не мисля, че ще мога да работя повече с вас, майор Шерман — каза тя, след като ларинксът й задействува отново.

— Наистина съжалявам, че трябва да чуя това.

— Не мога да работя с хора, които не разчитат на мен, които не ми вярват. Вие не само ни третирате като кукли, но и като деца.

— Не съм се отнасял към теб като с дете — казах примирително аз.

— „Вярвам ти, Белинда — имитира ме с горчивина тя. — Разбира се, че ти вярвам, Белинда.“ Вие изобщо не вярвате на Белинда.

— Напротив — вярвам много на Белинда — отвърнах аз. — Не само вярвам на Белинда, но и мисля за нея. Тъкмо заради това я изведох час по-скоро оттам…

— Значи си… тогава защо… — гледаше ме втренчено тя.

— В склада наистина имаше някой, скрит зад ония кукли. Забелязах две от тях да се поклащат леко. Някой дебнеше зад рафта и чакаше да види дали ще открием нещо — в това съм сигурен. Но той нямаше кръвожадни намерения, защото иначе можеше да ни застреля в гръб, докато слизахме надолу по стълбите. Ако пък бях постъпил, както искаше ти, тогава трябваше да тръгна да го търся и той щеше да ме очисти без проблеми от скривалището си, преди още да съм го видял. После щеше да очисти и теб, за да няма свидетели, а ти си още твърде млада, за да умреш. Друга възможност бе да поиграя на „криеница“ с него и така да бъдем на равна нога, но — ако те нямаше теб. Ала ти беше там, без пистолет и без никакъв опит в тия мръсни игри, които обикновено се разиграват, тъй че лесно можеше да попаднеш в ръцете му и да му дадеш силен коз срещу мен. Ето затова изведох Белинда оттам. Кажи, не му ли дръпнах хубаво слово?

— За словото не знам. — Променлива както винаги, в очите й имаше сълзи. — Само знам, че никога не съм чувала по-хубави неща за себе си.

— Дрън-дрън!

Пресуших уискито си, довърших и нейното и я заведох обратно в хотела. Поспряхме се пред входа за момент, търсейки закрила от проливния вече дъжд, и тя каза:

— Съжалявам. Държах се глупаво. А също изпитвам съжаление и към теб.

— Към мен?

— Сега разбирам защо предпочиташ сътрудниците ти да са кукли вместо хора. Човек не го боли, когато умре кукла.

Замълчах. Чувствувах, че губя контрол над това момиче — традиционното взаимоотношение ученик — учител не беше съвсем както обичайно.

— И още нещо — каза тя почти весело. Стиснах зъби.

— Повече никога няма да се страхувам от теб.

— Значи, си се страхувала? От мен?

— Да, страхувах се. Наистина. Но се получава същото, както казва онзи герой…

— Кой герой?

— Шейлок, нали той беше? И мен да убодете, и аз кървя…

— О, стига!

Тя замълча. После ми се усмихна с онази прекрасна усмивка, целуна ме, без да бъде особено припряна, усмихна се пак и влезе в хотела. Останах втренчен в двукрилата стъклена врата, докато движението й спря. „Малко повече нещо от този сорт, казах си мрачно аз, и дисциплината отива по дяволите.“