Мишел Фуко
Анормалните (9) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лекции в Колеж дьо Франс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Anormaux, –1975 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и обработка на скановете
pano (2017 г.)
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Мишел Фуко

Заглавие: Анормалните

Преводач: Евгения Грекова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „ЛИК“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Лекционен курс

Националност: Френска

Печатница: Издателство „ЛИК“

Излязла от печат: ноември 2000 г.

Редактор: Мария Серафимова

Художник: Марин Нешев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-607-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1138

История

  1. — Добавяне

Лекция на 5 март 1975 г.

Проблемът за мастурбацията между християнския дискурс на плътта и сексуалната психопатология. — Трите форми на соматизиране на мастурбацията. — Детството, призовано под патологична отговорност. — Предпубертетната мастурбация и прелъстяването от възрастния: грешката идва отвън. — Нова организация на семейното пространство и контрол: премахване на посредничествата и пряко прилагане на тялото на родителите към тялото на децата. — Културната инволюция на семейството. — Медикализирането на новото семейство и признанието на детето пред лекаря, продължение на християнските методи на признанието. — Медицинското преследване на детството чрез методите на ограничаване на мастурбацията. — Конституирането на клетъчното семейство, поемащо грижата за тялото и живота на детето. — Естествено и публично възпитание.

Последния път се опитах да ви покажа по какъв начин тоталността от желанието и удоволствието се появява, както изглежда, в корелация с новата вълна от християнизация, развила се през XVI-XVII в. Тази тоталност се разпростира, според мен, с лекота, с благосклонност, във всички методи на ръководене на душите, на духовно ръководство, на подробно изповядване; с една дума, върху онова, което може да бъде наречено аналитично покаяние. Опитах се да ви покажа предишния път същата тоталност от удоволствие и желание, обратно обхваната от страна на властовите механизми, да ви разкрия по какъв начин — чрез игра на опозиции, съучастие, на контравласти — тази съвкупност ги обхваща отново, за да ограничи и накара да функционират като че ли наопаки всички механизми, които са се опитали да я рамкират. И това става в крайната форма на конвулсията. Най-сетне, опитах се да ви покажа по какъв начин вътре в самата християнска технология на ръководство на индивидите е направен опит за контрол на последствията от конвулсията на плътта, на тялото, изтъкано от движение, вълнение и удоволствие, и то по различни начини, в заведения за обучение, каквито са семинариите, пансионите, училищата, колежите и т.н.

Сега бих искал да характеризирам развитието на този контрол вътре в заведенията за християнска учебна подготовка, и най-вече католическата образователна подготовка през XVII и XVIII в. (поправка: през XVIII и XIX). От една страна, все по-ясна тенденция към смекчаване на онази бъбрива недискретност, на дискурсивното подчертаване на наслаждението като цяло, което е поставяло своя белег върху методите на XVII в., що се отнася до ръководството на душите. Правят се опити да се угасят, в известен смисъл, всички вербални пожари, запалили се от самия анализ на желанието и на удоволствието, от самия анализ на тялото. Изтрива се, завоалира се, метафоризира се, изобретява се цяла нова стилистика на дискретността при изповядването и при ръководството на съзнанието: това е Алфонс де Лигуори.[1] Но едновременно със заличаването, със завоалирането, с метафоризирането, паралелно с опитите за въвеждане на правило, ако не за мълчание, то поне за discretio maxima, в същото това време самата архитектура, разпределението на пространството и на нещата, начинът на разполагане на спалните помещения, начинът на институционализиране на надзора, самият способ, по който се строи и по който чиновете и масите се подреждат в класната стая, цялото това видимо пространство, което се организира толкова старателно (формата, уредбата на отходните места, височината на вратите, изключването на тъмните места), всичко това в училищните заведения замества — и то за да го накара да замлъкне — недискретния дискурс на плътта, налаган от ръководството на съзнанието. С други думи, материалните начинания трябва да направят безполезно цялото това разгорещено разговаряне, създадено от посттридентинския християнски метод през XVI-XVII в. Ръководството на душите ще бъде толкова по-загатнато, а следователно, толкова по-мълчаливо, колкото по-ограничено стане рамкирането на телата. Така че в колежите, в семинариите, в училищата за него се говори възможно най-малко, но всичко в устройството на пространството и на нещата, всичко сочи опасностите от това тяло на наслаждението. Да се говори възможно най-малко, но всичко за него.

И ето че внезапно — насред това огромно замълчаване, насред голямото прехвърляне на задачата да се контролират душите към нещата и към пространството, телата и желанията — изниква шум на фанфари, започва внезапно и шумно приказване, което няма да спре в продължение на цял век (тоест, до края на XIX в.) и което, под видоизменена форма, несъмнено продължава до наши дни. През 1720–1725 г. (не си спомням вече точно) в Англия е публикувана книга под заглавието Опата, която е приписвана на Бекер[2]; по средата на XVIII в. се появява на бял свят прочутата книга на Тисо[3]; през 1770–1780 г. в Германия Базедов[4], Залцман[5] и т.н., също подхващат големия дискурс за мастурбацията. Бекер в Англия, Тисо в Женева, Базедов в Германия: виждате, че това са все протестантски страни. Изобщо не е учудващо, че този дискурс за мастурбацията се появява в страните, в които ръководството на съзнанието под тридентинска и католическа форма, от една страна, и големите образователни заведения, от друга, не са съществували. Блокирането на проблема от съществуването на тези учебни заведения, от методите на ръководство на съзнанието, обяснява факта, че в католическите страни проблемът е бил поставен със същата сила малко по-късно. Но става въпрос за разминаване само от няколко години. Много бързо след публикуването във Франция на книгата на Тисо, проблемът, дискурсът, безкрайното дърдорене за мастурбацията започва и няма да престане в продължение на цял век[6] И така в средата на XVIII в. внезапно изниква изобилие от текстове, книги, но и проспекти, пропагандни брошури, за които трябва да отбележим две неща. Най-напред, в дискурса за мастурбацията имаме нещо съвършено различно от онова, което бихме могли да наречем християнски дискурс за плътта (чиято генеалогия се опитах миналия път да ви покажа); но и много различен от онова, което един век по-късно (от 1840–1850 нататък), ще бъде psychopathia sexualis, сексуалната психопатология, като първият текст, в който се споменава за това, е книгата на Хайнрих Кан през 1840 г. (поправка: 1844 г.)[7] И така през периода между християнския дискурс за плътта и сексуалната психопатология възниква един много специфичен дискурс за мастурбацията. Това в никакъв случай не е онзи дискурс за плътта, за който ви говорих миналата лекция, поради една много проста причина, която веднага става очевидна: а именно, че думите, самите понятия за желанието, за удоволствието, никога не се намесват в него. От няколко месеца преглеждам с доста голямо любопитство, но и с доста голямо отегчение цялата тази литература. Един-единствен път открих следното изречение: „Защо мастурбират юношите?“ Около 1830–1840 г. на един лекар внезапно му идва следната мисъл: „Може би защото това им доставя удоволствие!“[8] И то един-единствен път. Следователно това е дискурс, в който напълно липсват желанието и удоволствието, за разлика от предходната християнска литература.

От друга страна, също така интересен е фактът, че изобщо не става дума все още за онова, което ще бъде сексуалната психология или сексуалната психопатология на Кан, Крафт-Ебинг[9], Хевлок Елис[10], доколкото тук сексуалността почти отсъства. Разбира се, има позовавания на нея. В тях се загатва за общата теория на сексуалността в онзи вид, в който е била създадена по онова време в духа на философията на природата. Много интересно е да се отбележи, че в тези текстове за мастурбацията практически никога не се намесва сексуалността на възрастния. Нещо повече: сексуалността на детето също. Намесва се мастурбацията сама по себе си, практически без никаква връзка нито с нормалните атитюди на сексуалността, нито дори с анормалните. Открих само два пъти много дискретен намек за факта, че прекалено развитата детска мастурбация би могла да доведе у някои субекти до дадени форми на желание с хомосексуална тенденция.[11] Но санкцията срещу прекомерната мастурбация и в двата случая беше по-скоро безсилието, отколкото хомосексуалността. Следователно в тази литература се визира самата мастурбация, и то в известен смисъл откъсната, ако не и напълно освободена от своя сексуален контекст, мастурбацията в нейната специфика. Впрочем можем да открием текстове, в които се твърди, че между мастурбацията и нормалната, нерелационна сексуалност, действително съществува разлика в естеството и че съвършено различни механизми правят така, че даден човек мастурбира и даден човек желае някого.[12] Следователно това е парадоксално. Ние се намираме в нещо като област, не смея да кажа промеждутъчна, но напълно различаваща се от дискурса на плътта и от сексуалната психопатология.

Вторият момент, на който бих искал да наблегна, това е фактът, че дискурсът върху мастурбацията придобива в много по-малка степен формата на научен анализ (макар че позоваването на научния дискурс в него е силно, ще се върна на този въпрос по-нататък), отколкото формата на истинска кампания: става въпрос за насърчаване, за съвети, за предписания. Тази литература се състои от учебници, някои от които са предназначени за родителите. Така например откриваме бележки на един баща около 1860 г. относно начина, по който да се пречи на децата да мастурбират.[13] Имаме трактати, които, напротив, са предназначени за самите деца, за самите юноши. Най-прочутият от тях е Книга без заглавие (Livre sans titre), тя няма заглавие, но в нея са включени илюстрации, тоест, от една страна, страници, на които се анализират всички ужасяващи последствия от мастурбацията, а на отсрещната страница — все по-отпуснатото, съсипано, отслабнало и бледо лице на младия мастурбиращ, който изтощава силите си.[14] В тази кампания се съдържат и институции, чиято цел е да лекуват или да се грижат за мастурбиращите деца, пропагандни брошури за лекарства, призиви на лекари, които обещават на родителите да излекуват децата им от този порок. Една институция, например като тази на Залцман в Германия, утвърждава, че е единствената институция в цяла Европа, където децата няма никога да мастурбират.[15] Можете да откриете там предписания, проспекти за лекарства, за апарати, за бандажи, върху които ще се върнем по-късно. Ще завърша този много кратък преглед на истински кампанийния характер, подобен на кръстоносен поход, на тази антимастурбаторска литература с един дребен факт. По време на Империята (във всеки случай, през последните години на XVIII и началото на XIX в. във Франция) изглежда е бил организиран музей от восъчни фигури, който родителите били приканвани да посетят заедно със своите деца, ако те са показвали някакви признаци на мастурбиране. В този музей на восъчни фигури били представени, под формата на статуя, всички увреждания на здравето, които биха постигнали мастурбиращия индивид. Този музей на восъчни фигури, едновременно музей Гревен и Дюитрен на мастурбацията, изглежда е изчезнал от Париж около 1820 г., но откриваме следи от него в Марсилия през 1825 г. (и доста лекари от Париж се оплакват от факта, че вече нямат на разположение подобен малък театър).[16] Не зная дали той все още съществува в Марсилия!

И ето че възниква един проблем. Как става така, че внезапно, в средата на XVIII в., и то с такъв обхват и с такава недискретност, започва подобен кръстоносен поход! Този феномен е известен, не го измислям (във всеки случай поне не напълно)! Той предизвика известни коментари и относително неотдавнашното публикуване на една книга, История на сексуалното репресиране (Histoire de la repression sexuelle) от Ван Юсел, в която се отделя значително и, струва ми се, полагащо му се място на феномена на появата на мастурбацията като проблем от средата на XVIII в. Обяснителната схема на Ван Юсел е следната. Тази схема е набързо извлечена, в общи линии, от Маркузе и се състои най-вече в следното.[17] Когато се развива капиталистическото общество, тялото, което до този момент — пише Ван Юсел — е било „орган на удоволствието“, се превръща и трябва да се превърне в „инструмент за постигане на успехи“, успехи, които са необходими поради самите изисквания на производството. Оттук и едно разцепление, разрив в тялото, което е потискано в качеството си на орган на удоволствието и, напротив, закодирано, дресирано като инструмент за производство, като инструмент за постигане на успехи. Подобен анализ не е неверен, той до такава степен е общ, че не може да бъде неверен; но не смятам, че дава възможност да се напредне много в обяснението на същностните феномени на подобна кампания и кръстоносен поход. Общо взето, малко съм притеснен при този анализ от използването на серии от понятия, които едновременно са психологически и негативни: поставянето тук, в самия център на анализа, например, на понятието „репресиране“ или „потискане“; както и използването на понятието „орган на удоволствието“, „инструмент за постигане на успехи“. Всичко това ми се струва едновременно психологично и негативно: от една страна, известен брой понятия, които може би могат да имат стойност при психологичния или психоаналитичния анализ, но които, по мое мнение, не могат да отчитат механиката на един исторически процес; от друга страна, негативни понятия в смисъл, че те не изразяват по какви причини кампания, подобна на този анти-мастурбаторски кръстоносен поход, е довела до известен брой позитивни конституиращи последствия в самата история на обществото.

Освен това, според мен в тази история има две неща, предизвикващи затруднения. А именно, ако е вярно, че антимастурбаторската кампания през XVIII в. се е вписвала в процес на потискане на тялото на удоволствието и в прослава на тялото, постигащо успехи или на производителното тяло, все пак има две неща, които не се отчитат достатъчно точно. Първото е следното: защо е ставало въпрос именно за мастурбацията, а не, в крайна сметка, за сексуалната дейност изобщо? Ако наистина са искали да потискат или да сдържат тялото на удоволствието, защо е трябвало да се превъзнася и да се подчертава по този начин единствено мастурбацията, а не е поставена под въпрос сексуалността в най-общата й форма? Но именно от 1850 г. насам сексуалността започва да бъде анализирана от медицинска и дисциплинарна гледна точка в най-общата й форма. От друга страна, много странно е, че този анти-мастурбаторски кръстоносен поход се отнася предимно за децата, или, във всеки случай, за юношите, а не за работещите хора. Нещо повече, това е главно кръстоносен поход, засягащ децата и юношите от буржоазните среди. Антимастурбаторската борба излиза на дневен ред винаги и единствено в тези среди, в учебните заведения, предназначени за тях, а освен това, винаги в качеството си на предписания към буржоазните семейства. Обикновено, ако действително е ставало дума чисто и просто за потискане на тялото на удоволствието и за прослава на производителното тяло, казано в общи линии, би трябвало да е налице репресиране на сексуалността изобщо и по-конкретно на сексуалността на възрастния, на трудещия се възрастен, или, ако щете, на сексуалността на възрастния работник. Но се получава нещо различно; имаме работа с поставянето под въпрос не на сексуалността, а на мастурбацията и то на мастурбацията при детето и при юношата от буржоазен произход. Мисля, че трябва да се опитаме да отчетем именно този феномен и то чрез по-подробен анализ, и то анализ, по-подробен от този на Ван Юсел.

За да се опитаме да разберем това (не ви гарантирам в никакъв случай, че ще ви дам решение на въпроса, мога дори да ви кажа, че общият ескиз на решение, който ще ви дам, по всяка вероятност е много несъвършен, но все пак трябва да се опитаме да напреднем малко), би трябвало да разгледаме отново не точно самите теми на тази кампания, а по-скоро тактиката или различните теми на кампанията, на кръстоносния поход, в качеството им на тактически показатели. Първото нещо, което прави впечатление, разбира се, е онова, което бихме могли да наречем (на първо време и по съображения за по-подробен анализ) вменяване във вина на децата. Всъщност, още от пръв поглед забелязваме, че в този анти-мастурбаторски кръстоносен поход не става въпрос толкова за вменяване във вина на децата. Напротив, учудващото е, че установяваме този анти-мастурбаторски дискурс съдържа минимум анализ. В много малка степен например става въпрос за различните форми на сексуален или на друг вид порок, каквито би могла да предизвиква мастурбацията. Не е посочен общия генезис на неморалността въз основа на мастурбацията. Когато се забранява на децата да мастурбират, те са заплашвани не с бъдещия живот на възрастен, погубен в разврат и пороци, а с бъдещия живот на възрастен, парализиран изцяло от болестите. Тоест, вече не става дума толкова за морализиране, колкото за соматизиране, за патологизиране. И това соматизиране се извършва под три различни форми.

На първо място, откриваме онова, което бихме могли да наречем фикция за тоталната болест. В текстовете от кръстоносния поход постоянно можем да открием неправдоподобното описание на нещо като полиморфна, абсолютна болест, без ремисия, която кумулира в себе си всички симптоми на всички възможни болести, или, във всеки случай, значително количество симптоми. Признаците на болестта се наслагват един върху друг в измършавялото и опустошено тяло на младия мастурбиращ. Един пример (и аз го избирам не от най-съмнителните, най-маргиналните текстове от кръстоносния поход, а от научен текст): това е статията на Серюрие в Речник на медицинските науки (Dictionnaire des sciences médicales), речник, който е бил нещо като библия на сериозните лекари в началото на XIX в. Ето текста: „Този млад човек беше изпаднал в най-пълен маразъм, погледът му беше напълно угаснал. Той задоволяваше навсякъде, където се намираше, своите естествени нужди. Тялото му излъчваше особено отвратителна миризма. Кожата му имаше землист оттенък, говорът му беше несигурен, очите му бяха хлътнали, всичките му зъби бяха оголени, а венците в язви, които бяха белег за скорбутно израждане. За него смъртта вече можеше да бъде само щастлив край на дългите му мъчения.“[18] И така, разпознаваме тук портрета на младия мастурбатор, заедно с неговите основни характерни черти: изтощение; загуба на тегло; инертно, изпито и изхабено тяло; постоянно изпразване; отвратително изтичане от вътрешността към външността; воняща атмосфера, заобикаляща тялото на болния; следователно, невъзможност за другите да се доближават до него; полиморфизъм на симптомите. Цялото тяло е покрито и завладяно; няма нито един квадратен сантиметър свободен. И най-сетне, присъствието на смъртта, защото скелетът вече прозира под оголените зъби и под хлътналите очи. Тук се намираме в центъра, щях да кажа на научната фантастика, но за да отделим жанровете, нека да споменем, че сме насред една научна измислица, създадена и предавана в самата периферия на научния дискурс. Казвам периферията, но всъщност ви цитирах Речника на медицинските науки тъкмо за да не ви цитирам някое от онези незначителни писания, публикувани под името на лекари, а понякога и от лекари без научен статут.

Втора форма на соматизиране: най-интересното е, че тази кампания, която придобива, следователно, формата на научна измислица за тоталната болест, можем да открием (или поне намираме последиците и отзвуците от нея, както и някои нейни елементи) дори и в най-регламентираната медицинска литература, съответстваща в най-голяма степен на нормите за научност в медицинския дискурс по онова време. Тогава, ако вземем не книгите, посветени на мастурбацията, а различните книги, написани може би по повод различни болести, от лекари с най-висок статут по онова време, ще открием този път мастурбацията не като първопричина за такъв род измислена и тотална болест, а като възможна причина за всички възможни болести. Тя фигурира постоянно в етиологичната картина на различните болести. Тя е причина за менингит — пише Серес в книгата си Сравнителна анатомия на мозъка (Anatomie comparée du cerveau).[19] Тя е причина за енцефалит и за вътрешно възпаление на мозъчната ципа — пише Пейен в книгата си Есе върху енцефалита (Essai sur l’encéphalite).[20] Тя е причина за миелит и за различни поражения на гръбначния мозък — така пише Дюпюитрен в статията си в сп. La Lancette française през 1833 г.[21] Тя е причина и за болест на костите и за израждането на костната тъкан — пише през 1803 г. Боайе в книгата си Уроци по костните болести (Leçons sur les maladies des os).[22] Тя е причина и за болести на очите, и по-конкретно за аморозата — това пише Сансон в статията „Аморозата“ в Речник на медицинските науки (Dictionnaire des sciences médicales) (поправка: Речник по практическа медицина и хирургия (Dictionnaire de medicine et de chirurgie pratieuqes))[23]; така пише и Скарпа в своята книга Трактат за очните болести (Traité de maladies des yeux).[24] В една статия, публикувана в Revue médicale от 1833 г., Бло обяснява, че тя се намесва често, ако не постоянно, в етиологията на всички сърдечни болести[25] И най-сетне, ще я открием, разбира се, като първопричина за възникването на белодробно възпаление и за туберкулозата — така твърди през 1797 г. Портал в книгата си Наблюдения върху природата и лекуването на рахита (Observations sur la nature et le traitement du rachitisme).[26] И тази теза за връзката между белодробната туберкулоза и мастурбацията съществува през целия XIX в. Силно преоценявания и в същото време абсолютно двусмислен характер на младата болна от туберкулоза, чак до края на XIX в., трябва да бъде обясняван отчасти от факта, че туберкулозноболната винаги отнася със себе си своята страшна тайна. И разбира се, това е последната точка, която ще откриете постоянно цитирана от специалистите по нервни болести като първоизточник на лудостта[27] В тази литература тя се появява ту като причина за такъв род измислена и тотална болест, ту напротив, като старателно разпределена в самата етиология на различните болести.[28]

И най-сетне, третата форма, в която ще открием принципа на соматизирането: лекарите по онова време са призовали и са предизвикали, по причини, които ще се опитам да обясня по-нататък, нещо като действително хипохондрично безумие у младите хора, у своите болни; хипохондрично безумие, посредством което лекарите са се опитвали да накарат болните сами да свързват всички симптоми, които те могат да имат, с първоначалната и най-голяма грешка, а именно мастурбацията. В трактатите по медицина, в цялата литература от пропагандни брошури от проспекти и т.н., нещо като литературен род, който би могъл да бъде наречен „писма от болния“. Дали това писмо от болния е било написано, дали е било измислено от самите лекари? Някои от тях, онези, които са публикувани от Тисо например, със сигурност са съчинени от самия него; някои други със сигурност са автентични. Това е цял литературен род, автобиографията на мастурбатора, която е изцяло центрирана върху неговото тяло, върху историята на неговото тяло, върху историята на неговите болести, на неговите усещания, на всички онези различни смущения, събирали се от най-ранното му детство, или, във всеки случай, от юношеството му, до момента, в който той признава за тях.[29] Ще ви цитирам само един пример за всичко това от една книга на Розие, под заглавието Тайните навици при жените (Les Habitudes secrètes chez les femmes). Ето самия текст (впрочем, това е текст, написан от мъж, но няма значение): „Поради този навик изпаднах в най-ужасно състояние. Нямам ни най-малка надежда да запазя поне няколко години от живота си. Всеки ден изпитвам ужасна тревога. Виждам как с големи крачки към мен се приближава смъртта (…). Оттогава (откакто започна този мой лош навик; М.Ф.) бях обхванат от непрестанна, засилваща се слабост. Сутрин, когато ставах от леглото (…), се чувствах зашеметен. Крайниците ми по всички стави издаваха звук, наподобяващ звука, който би издавал скелет, ако някой го беше помръднал. Няколко месеца по-късно (…) започнах всяка сутрин на ставане да плюя, да храча кръв, понякога чиста, понякога съсирена. Имах нервни кризи, които не ми позволяваха да помръдна ръцете си. Бях замаян, а от време на време усещах болки в сърцето. Количеството кръв, изтичащо от мен (…), непрекъснато се увеличава (а освен това получих и хрема; М.Ф.).“[30]

И така, от една страна, научната измислица за тоталната болест; на второ място, етиологичното закодиране на мастурбацията в най-добре установените нозографични категории; и най-сетне, организирането под ръководството на самите лекари на нещо като хипохондрична тематика, като соматизиране на последиците от мастурбацията в дискурса, в съществуването, в усещанията, в самото тяло на болния.[31] Не бих казал в никакъв случай, че е имало пренасяне на мастурбацията или вписване на мастурбацията в моралния регистър на прегрешението. Точно обратното, бих казал, че посредством тази кампания ставаме свидетели на соматизирането на мастурбацията, което с много голяма сила е отправено към тялото или, във всеки случай, чиито последици се отпращат в много голяма степен към тялото, по нареждане на лекарите, и към дискурса и към опита на субектите. Посредством цялото това начинание, което, както виждате, е много силно вкоренено вътре в медицинския дискурс и в медицинската практика, посредством цялата тази научна измислица се очертава онова, което бихме могли да наречем неизчерпаема причинна сила на детската сексуалност, или най-малкото, на мастурбацията. Струва ми се, че в общи линии наблюдаваме следното. Поради самия факт и по насърчение на самите лекари мастурбацията е в процес на установяване, подобно на разпръсната, обща, полиморфна етиология, която дава възможност да се отнесе към мастурбацията, тоест към определено сексуално запрещение, цялата сфера на патологичното, и то чак до смъртта. Бихме могли да намерим много потвърждения за това във факта, че в тази литература откриваме постоянно идеята, например че мастурбацията като такава няма присъща симптоматология, но че от нея би могла да произтече каквато и да било болест. Там откриваме и идеята, че времето, през което може да има последици от нея, е абсолютно произволно: дадена старческа болест може абсолютно да се дължи на детската мастурбация. В крайния случай умиращият от старост човек всъщност умира от своята детска мастурбация и поради нещо подобно на преждевременно изтощаване на своя организъм. Така мастурбацията се превръща в причината, в универсалната причинност за всички болести.[32] Посягайки с ръка към своя полов орган, детето всъщност веднъж завинаги поставя на карта целия си живот, и то без да може изобщо да прецени последиците от това, дори и да е вече относително пораснало и съзнателно. По времето, когато патологичната анатомия започва да открива в тялото нанасяща вреда причинност, която ще основе новата клинична и позитивна медицина на XIX в., по същото това време (тоест, в края на XVIII и в началото на XIX в.) се развива антимастурбаторска кампания, която проявява, редом със сексуалността, а по-точно редом с автоеротизма и с мастурбацията, друга медицинска причинност, друга патолого-генетична причинност, която — в сравнение с органичната причинност, която са започнали да откриват големите клиницисти, големите анатомо-патолози на XIX в.[33] — играе допълваща и едновременно с това условна роля. Сексуалността ще даде възможност да бъде обяснено всичко, което иначе не може да бъде обяснено. Това е и допълнителна причина, защото тя наслагва към видимите причини, към причините, които могат да бъдат посочени в тялото нещо като историческа етиология, заедно с отговорност на самия болен по отношение на собствената си болест: ако си болен, то е защото ти сам си пожелал това; ако твоето тяло е засегнато, то е защото ти си го докосвал.

Разбира се, този вид патологична отговорност на самия човек по отношение на собствената си болест не е някакво ново откритие. Мисля, че в този момент тя преминава през двойна промяна. Действително в традиционната медицина, в онази медицина, която все още е съществувала до края на XVIII в., лекарите винаги са се опитвали да припишат известна отговорност на самия болен заради неговите собствени симптоми и болести и то посредством режима на живот. Именно крайностите в режима, самите крайности, непредпазливостта, всичко това е правило субекта отговорен за болестта, от която той е бил засегнат. Сега тази обща причинност се концентрира около сексуалността, или по-скоро около самата мастурбация. Въпросът: „Какво си правил с ръката си?“ започва да замества стария въпрос: „Какво си правил със своето тяло?“ От друга страна — едновременно с преминаването на тази отговорност на болния спрямо собствената му болест от режим на живот изобщо към мастурбацията в частност — сексуалната отговорност, която до този момент в медицината на XVIII в. е била признавана и приписвана главно що се отнася до венерическите болести, и единствено при венерическите болести, сега се оказва, че е обхванала всички болести. Свидетели сме на взаимно проникване между откриването на автоеротизма и приписването на патологична отговорност: авто-патологизирането. С една дума, действието се вменява като патологична отговорност и това няма да бъде забравено през целия XIX в.

И ето че посредством този род обща етиология, причинна сила, която се приписва на мастурбацията, детето става отговорно за целия свой живот, за своите болести и за своята смърт. То е отговорно за всичко това, но дали е виновно за всичко това? Това е въпрос, на който бих искал да се спра. Струва ми се, че именно хората, водили кръстоносния поход, много са наблягали върху факта, че детето не може да бъде смятано за истински виновно за своята мастурбация. Защо е така? Според тях причината е, че не съществува ендогенна причинност за мастурбацията. Разбира се, пубертетът, възбудите в настроението през този период, развитието на половите органи, натрупването на вътрешна течност, напрежението върху стените и общата възбудимост на нервната система, всичко това може да обясни факта, че детето мастурбира, но трябва да бъде снета вината за мастурбацията от самата природа на детето в неговото развитие. Впрочем, на времето Русо е казал следното: тук не става въпрос за природата, а се отнася за пример.[34] Ето защо, когато поставят въпроса за мастурбацията, лекарите от онова време наблягат върху факта, че тя не е свързана с естественото развитие в пубертета и най-голямото доказателство за това е, че тя се появява още преди него. От края на XVIII в. насам постоянно можем да открием цяла поредица наблюдения върху мастурбацията при деца в предпубертетна възраст и дори при много малки деца. Моро дьо ла Сарт прави наблюдения върху две малки момичета, които мастурбирали на седемгодишна възраст.[35] През 1812 Розие наблюдава малко момиче олигофрен, на седем години, в детския приют на улица дьо Севр, което мастурбира.[36] Сабатие е събрал спомените на млади момичета, които признават, че мастурбирали преди да са навършили шест години.[37] В текста си от 1836 г., озаглавен Лекарят в приютите за сираци (Le M Médecin des salles d’asile) Сьориз пише следното: „Видяхме в една от стаите на приюта (и другаде) деца на две-три години, занимаващи се със съвършено автоматични действия, които като че ли показваха една много специфична чувствителност.“[38] И най-сетне, в книгата си Спомени на един баща (Mémento du père de famille) през 1860 г., дьо Бурж пише следното: „Трябва да се надзирават децата още от люлката.“[39]

Значението, приписвано на тази предпубертетна мастурбация, се дължи именно на желанието да се оневини в известен смисъл детето или, във всеки случай, природата на детето, от феномена на мастурбацията, който, при все това, в известен смисъл го прави отговорно за онова, което ще му се случи в бъдеще. И така, кой е виновен за това? Виновни са външните събития, тоест случайността. През 1827 г., в книгата си Трактат по хигиена, прилагана към младежите (Traité d’hygiène appliquée à la jeunesse), доктор Симон пише следното: „Често пъти, още от най-ранна възраст, около четири или петгодишни, а понякога и в още по-ранна възраст, децата, водещи заседнал живот, са подтиквани от случайността (най-напред) или са привлечени от нещо като сърбеж да посегнат с ръка към половите си органи и възбудата, произтичаща от лекото търкане, предизвиква прилив на кръв в тях, което става причина за нервно вълнение и за мигновена промяна във формата на органа, което предизвиква любопитството им.“[40] И така, виждаме случайност, случаен жест, чисто технически, при който удоволствието не се намесва. Единственият момент, в който се появява психизъм, е в качеството на любопитство. Но макар и да се позоваваме на случая, това не е най-често срещаното явление. Най-често посочваната причина за мастурбацията по време на кръстоносния поход срещу нея е прелъстяването, прелъстяването от възрастния: прегрешението идва отвън. „Как можем да си представим — пише Мало в книгата си, озаглавена Модерният Тисо (Le Tissot moderne), — че без връзка с някой мастурбиращ ние сами можем да станем престъпни? Не, именно съветите, недомлъвките, откровеностите, примерите пробуждат мисълта за този род сладострастие. Би трябвало човек да има много покварена душа, за да си представи още при раждането си някаква противоестествена крайност, чиято чудовищност ние самите едва можем да дефинираме.“[41] С една дума, тук природата няма нищо общо. А примерите? Това може да бъде доброволен пример, даден от по-голямо дете, но най-често това са неволните и неблагоразумни насърчения от страна на родителите, на възпитателите, по време на грижите за тялото, тези „непредпазливи и гъделичкащи ръце“, както се казва в един текст от онова време.[42] Става въпрос напротив за съзнателните и този път по-скоро порочни, отколкото непредпазливи насърчения от страна на кърмачките например, които трябва да слагат децата в леглото, за да спят. Тук се визира чисто и просто прелъстяване от страна на прислужниците, възпитателите, учителите. Цялата кампания срещу мастурбацията се ориентира много бързо, може да се каже още от началото, срещу сексуалното прелъстяване на децата от страна на възрастните; още повече от възрастните, от непосредствено заобикалящите ги, тоест от всички онези персонажи, които на времето са конституирали статусните фигури в домакинството на даден дом. Домашни прислужници, гувернантки, възпитатели, чичото, лелята, братовчедите и т.н., всички те се намесват между добродетелта на родителите и естествената невинност на децата и въвеждат измерението на порочността. Още през 1835 г. Деланд пише следното: „Трябва да се пазим най-вече от жените, от домашните прислужнички; (тъй като) тъкмо на техните грижи се поверяват малките деца, те често търсят в тях компенсация на принудителното ергенство, на което са осъдени.“[43] Желание на възрастните към децата, тъкмо в това е първопричината за мастурбацията. Андрио цитира примера, който той повтаря в цялата литература по онова време, и който ще ми позволите да ви прочета сега тук. Той отново, чрез нещо като пароксистичен, ако не баснословен разказ, ни очертава основното съмнение; или по-скоро той много добре маркира целта на кампанията: това е цел срещу домакинството в най-широкия смисъл на думата. Тази кампания е насочена срещу персонажите, които са посредници в семейството. Едно малко момиченце започнало да линее край своята кърмачка. Родителите се обезпокоили от това. Един ден те влезли в стаята, където била кърмачката и каква била яростта им, „когато откриват тази нещастница (става въпрос за кърмачката) изтощена, неподвижна, със своето кърмаче, което още търсело чрез ужасяващо и неизбежно стерилно движение на устните си някаква храна, която само гърдите й биха могли да й доставят!!!“[44] И така, ние сме обсебени напълно от фиксидеята за домашните прислужници. Дяволът присъства, редом с детето, под формата на възрастен, но главно под формата на възрастния като посредник.

Следователно, вменяване във вина на това посредническо и зловредно пространство на дома много повече, отколкото на детето, което обаче, в крайна сметка, ни отпраща към виновността на родителите, понеже именно защото родителите не желаят пряко да поемат грижата за своите деца, именно затова стават тези нещастни случаи. Именно липсата на грижи от тяхна страна, тяхното невнимание, техният мързел, техният стремеж към спокойствие, в крайна сметка, се оказват замесени във въпроса за мастурбацията на децата. Те трябва само да присъстват и да си отварят очите. В този смисъл съвсем естествено достигаме — и това ще бъде третата важна точка в тази кампания — до осъждането на родителите и на взаимоотношенията между родители и деца в семейното пространство. С тази кампания, организирана по повод мастурбацията на децата, родителите са обект на увещания или, по-скоро на осъждане: „Подобни факти — пише Мало — които се умножават до безкрайност, задължително поставят необходимостта от по-голяма предпазливост на бащите и майките.“[45] Този кръстоносен поход влага обвиненията срещу родителите в устата на самите деца, посредством всички онези малки изтощени мастурбиращи, които са на ръба между живота и смъртта и които, в момента на смъртта, се обръщат за последен път към своите родители и им казват, подобно на един от тях, цитиран от Дусен-Дюбрьой: „Какви варвари са те (…), родителите, учителите, приятелите, които не са предупредили за опасността, към която води този порок.“ А Розие пише следното: „Нима родителите (…), които оставят поради осъдително нехайство своите деца да изпаднат в порок, който ще ги погуби, нима те не се излагат на опасността да чуят един ден този вик на отчаяние от едно дете, загиващо по такъв начин от своя голям грях: «Горко на онези, които ме погубиха!»“[46]

Струва ми се — и според мен това е третата важна точка в тази кампания — че в нея всъщност се изисква нова организация, нова физика на семейното пространство: премахване на всички посредници, ако това е възможно, премахване на домашните прислужници, във всеки случай, много стриктно надзираване на домашните прислужници, като идеалното решение се състои в това детето да живее само, в обеззаразено от сексуална гледна точка семейно пространство. „Ако можехме да дадем за компания на малкото момиченце само нейната кукла — пише Деланд, или пък на малкото момченце — неговите кончета, оловни войничета и барабанчета, щяхме да направим много голямо добро. Подобно състояние на изолация би могло да бъде безкрайно благотворно за тях.“[47] Това е, ако щете, една идеална ситуация — детето да остане само със своята кукла или със своите барабанчета. Идеална, но напълно неосъществима ситуация. Всъщност, семейното пространство трябва да бъде пространство на постоянен надзор. Децата трябва постоянно да бъдат надзиравани — по време на подготовката им за сън, в момента на лягането им, при ставането им, по време на сън. Родителите трябва постоянно да следят около децата, да следят техните дрехи, тяхното тяло. Тялото на детето трябва да бъде постоянен обект на тяхното внимание. Такава е първата грижа на възрастния. Тялото трябва да се разгадава от родителите, подобно на поле от възможните признаци на мастурбацията. Ако цветът на лицето на детето е бледо, ако лицето му е като повехнало, ако клепачите му са синкави или виолетови, ако в погледа му има известна отпадналост, ако има уморен или отпуснат вид още в момента, в който става от леглото — известно е, че причината е: мастурбацията. Ако е трудно да ги накарате да излязат от леглото навреме: това е мастурбацията. Необходимо е да присъствате в най-важните и опасни моменти, когато си лягат и когато стават от леглото. Родителите трябва да организират също така цяла поредица клопки, благодарение на които биха могли да уловят детето в самия момент, в който то извършва нещо, което не е толкова прегрешение, колкото основа на всички негови болести. Ето какви съвети дава Деланд на родителите: „Наглеждайте постоянно онзи, който постоянно търси тишина и усамотение, който остава дълго време сам, без да може да посочи някакви основателни причини за това усамотение. Нека вашата бдителност се насочва главно към онези моменти, които следват вечерното лягане и които предшестват ставането му; точно тогава мастурбаторът може да бъде хванат на местопрестъплението. Неговите ръце никога не са извън леглото и той обича да крие главата си под завивките. Веднага щом като си е легнал, той като че ли вече е потънал в дълбок сън: това обстоятелство, което винаги предизвиква недоверието на опитния човек, е едно от обстоятелствата, които допринасят най-много за предизвикване или подхранване на убедеността на родителите в този факт. (…) Отвийте внезапно тогава младия човек и откривате ръцете му, ако не е имал време да ги премести, върху органите, с които той злоупотребява или някъде близо до тях. Може да откриете също така члена му в ерекция или дори следи от неотдавнашна полюция: тя би могла да бъде разпозната и по специфичната миризма, която се излъчва от леглото или по пръстите му, напоени с тази миризма. Не се доверявайте главно на младежите, чиито ръце в леглото или по време на сън са в току-що описаното от мен положение. (…) Следователно, можем да смятаме сперматичните белези за сигурни доказателства за онаниране, когато субектите все още не са влезли в пубертета, и като възможно най-сигурни признаци за този навик, когато младежите са малко по-възрастни.“[48]

Извинете ме за това, че цитирам всички тези подробности (и то под портрета на Бергсон!)[49], но ми се струва, че тук сме свидетели на организирането на цяла семейна драматургия, която всички добре познаваме, а именно голямата семейна драматургия на XIX и XX в.: този малък театър на комедията и трагедията в семейството, с неговите легла, чаршафи, нощното време, лампите, пристъпването крадешком, специфични миризми, със старателно изследваните петна по чаршафите; цялата тази драматургия, която безкрайно доближава любопитството на възрастния до тялото на детето. Една незначителна симптоматология на удоволствието. Това все по-тясно доближаване на възрастния до тялото на детето, в момента, в който тялото на детето е в състояние на удоволствие, в края на краищата ще срещне предписание, симетрично на предписанието на самотата, за което ви говорих преди малко, а именно непосредственото физическо присъствие на възрастния редом с детето, почти върху детето. Ако е необходимо — пишат лекарите, подобно на Деланд — трябва да се спи дори редом с младия мастурбатор, за да му се попречи да мастурбира, да се спи в една и съща стая с него и евентуално в същото легло.[50]

Съществува цяла поредица от методи, за да може по-добре да се свърже в известна степен тялото на родителя с тялото на детето, намиращо се в състояние на удоволствие, или с тялото на детето, на което трябва да се попречи достъпа до състоянието на удоволствие. Така някои слагали децата да спят с вързани ръце с въженца и едно въженце, завързано за ръката на възрастния. Така че, ако детето размърдало ръцете си, възрастният да се събуди. Такава е, например историята за юношата, който накарал да го вържат, по собствено желание, за един стол в стаята на по-големия му брат. На стола били поставени малки звънчета, и така, по този начин, той спял. Но щом като започвал да се движи по време на съня си и понечвал да мастурбира, звънчетата започвали да звънят и брат му се събуждал.[51] Това е и историята, разказана от Розие, за младата пансионерка, чиято игуменка забелязала, че има „тайни навици“. Игуменката веднага „потреперила“. „От този момент“ тя решава да споделя „нощем леглото си с младата болна; през деня не й позволява нито за миг да се изплъзва от погледа й“. По този начин, „няколко месеца по-късно“, игуменката (на манастира или на пансиона) успява да върне младата пансионерка на нейните родители, които с гордост могли тогава да представят пред света една млада жена, изпълнена с „разум, здраве, разсъдък; всъщност, една много мила жена!“[52]

Но мисля, че зад всички тези детинщини има една много важна тема. Това е предписанието за прякото, непосредствено и постоянно прилагане на тялото на родителите към тялото на децата. Премахване на посредниците — но това, изразено с позитивни термини, означава следното: отсега нататък тялото на децата ще трябва да бъде надзиравано от родителите в нещо като двубой. Безкрайна близост, контакт, квазисмесване; императивно наслагване на телата на едните върху телата на другите; настойчиво задължение на погледа, на присъствието, на общността, на контакта. Ето какво пише Розие по повод примера, който ви цитирах преди малко: „Майката на една подобна болна ще се превърне, така да се каже, в сянка, в нещо като дреха, на своята дъщеря. Когато някаква опасност заплашва малките на саригата (мисля, че това е един вид кенгуру; М.Ф.), тя не се ограничава с това да се тревожи за тях, а направо ги поставя вътре в себе си.“[53] Обвиване на детето от тялото на родителите: струва ми се, че тук се очертава (извинете ме за дългото отклонение, за ходовете и контра-ходовете) централната цел на тази маневра или на този кръстоносен поход. Става въпрос за конституирането на ново семейно тяло.

До средата на XVIII в. аристократичното и буржоазното семейство (тъй като тази кампания се ограничава тъкмо в тези семейни форми) все пак е било главно един вид релационна съвкупност, връзка от отношения на възходящо родство, на низходящо родство, на странично родство, на родство по линия на братовчеди, по първородство, по брачни връзки, които са съответствали на схеми за предаване на родството, на разделянето и на разпределението на социалните блага и социалните статути. Сексуалните забрани са се отнасяли главно до взаимоотношенията. Сега е в процес на конституиране нещо като ограничено, твърдо, субстантивно, масивно, корпоративно, афективно ядро на семейството: семейството-клетка, заемащо мястото на релационното семейство, семейството-ядро с неговото корпорално пространство, с неговото афективно пространство, с неговото сексуално пространство, което е изцяло запълнено от директните взаимоотношения родители-деца. С други думи, не бих искал да кажа, че преследваната и забранявана сексуалност на детето в известен смисъл е резултат от формирането на ограниченото, да кажем, съпружеско или роднинско семейство през XIX в. Напротив, бих казал, че то е един от неговите конституиращи елементи. Именно оценявайки сексуалността на детето, а по-точно мастурбационната дейност на детето, оценявайки подложеното на сексуална опасност тяло на детето, именно тогава на родителите е бил даден императив да ограничат широкото и полиморфно пространство на домочадието и да създадат заедно с децата си, с потомството си, нещо като общо тяло, обвързано от грижата за детската сексуалност, от грижата за детския автоеротизъм и за мастурбацията: родители, бдете над вашите възбудени дъщери и над ерекцията на вашите синове и точно по този начин наистина и изцяло ще се превърнете в родители! Не забравяйте образа на саригата, за която ни разказа преди малко Розие. Става дума да се конституира семейство-кенгуру: тялото на детето като основен елемент от тялото на семейството. Инструментът, елементът, векторът на конституиране на онова, което бихме могли да наречем голяма или, ако щете, малка културна инволюция на семейство около отношенията родител-дете, е именно означаването на сексуализираното тяло на детето, авто еротизираното тяло на детето. Не-релационната сексуалност, автоеротизмът на детето като точка на захващане, като точка на вкореняване на задълженията, на виновността, на властта, на загрижеността, на физическото присъствие на родителите — тъкмо това е било един от факторите за конституирането на здраво и солидарно семейство, на корпорално и афективно семейство, на малко семейство, което се развива, разбира се, вътре в семейството-мрежа, но и за сметка на него и което конституира семейството-клетка, заедно с неговото тяло, заедно с неговата физическо-афективна субстанция и с неговата физическо-сексуална субстанция. Разбира се, възможно е (просто предполагам), щото от историческа гледна точка голямото релационно семейство, онова голямо семейство, създадено от позволени и забранени отношения, да се е конституирало въз основа на забраната на кръвосмешението. Аз бих казал, от своя страна, че малкото афективно, здраво, субстантивно семейство, което характеризира нашето общество, чието зараждане, във всеки случай, наблюдаваме в края на XVIII в., се е конституирало въз основа на докосващото кръвосмешение на погледите и на жестовете около тялото на детето. Тъкмо този вид кръвосмешение, това епистемофилично кръвосмешение, кръвосмешението на контакта, на погледа, на надзираването, тъкмо този вид кръвосмешение е било в основата на модерното семейство.

Разбира се, така императивно предписания в клетъчното семейство пряк контакт родител-дете дава абсолютно тотална власт на родителите над децата. Тотална власт — и да, и не. Защото всъщност, когато родителите се оказват призовани, когато им е предписано от този въпросен кръстоносен поход да поемат грижата за педантичния, подробен, почти отблъскващ контрол над тялото на техните деца, в самия този момент и дотолкова, доколкото им е предписвано това, те всъщност се отпращат към един съвършено друг тип контрол и друг тип отношения. Ето какво искам да кажа. Когато се казва на родителите: „Внимавайте много, вие не знаете какво става с тялото на децата ви, в леглото на децата ви“, в момента, когато мастурбацията се поставя на морален дневен ред като квази-първоначална препоръка в новата етика на новото семейство, в самия този момент, както си спомняте, мастурбацията вече се вписва не в регистъра на неморалността, а в регистъра на болестта. Създава се нещо като универсална практика, нещо като „хикс“ — опасен, нечовешки и чудовищен „хикс“, от който може да произтече всяка една болест. Така че този родителски и вътрешен контрол, който се налага върху бащите и майките, задължително ги включва в един външен медицински контрол. От вътрешния родителски контрол се изисква да моделира своите форми, критерии, намеси, решения, според медицинските мотиви, според медицинското знание: именно защото децата ви ще се разболеят, именно защото на равнището на тялото им ще се извърши една или друга физиологична или функционална, а евентуално дори увреждаща промяна, която лекарите добре познават, именно по тази причина — те трябва да бъдат надзиравани. Затова отношението родители-деца, което се намира в сходен процес на заздравяване в нещо подобно на сексуално-корпорално единство, трябва да бъде хомогенно на отношението лекар-болен; то трябва да бъде продължение на отношението лекар-болен. Тези бащи или майки, тъй близки до тялото на децата, тези бащи или майки, които буквално покриват със собственото си тяло тялото на детето, трябва да бъдат едновременно и диагностици, терапевти, да бъдат едновременно и здравни работници. Това означава също така, че техният контрол е подчинен, че той трябва да се отваря към медицинската, хигиенната намеса, че трябва още при първата тревога да прибягва до външната и научна инстанция на лекаря. С други думи, в самия момент, когато семейството-клетка се затваря в едно сгъстено афективно пространство, то е обхванато, в името на болестта, от рационалност, която включва същото това семейство във външна медицинска технология, власт и технология. Новото семейство, субстантивното, афективното и сексуалното семейство се оказва в същото време и медикализирано семейство.

Ще ви дам само два примера за процеса на затваряне на семейството и обхващането на това ново семейно пространство от медицинската рационалност. Единият от тях е проблемът за признанието. Родителите трябва да надзирават, да дебнат, да ходят на пръсти, крадешком, да повдигат завивките, да спят редом (с детето); но след като злото е открито, те не трябва незабавно да поискат намесата на лекаря, за да го излекува. Лечението ще бъде истинско и ефективно само ако болният е съгласен и взема участие в него. Трябва болният да признае своята болест; той трябва да разбере последиците от нея; той трябва да приеме лечението. С една дума, той трябва да признае. Но в същите текстове от този кръстоносен поход е казано изрично, че това признание на детето не може и не трябва да бъде направено пред родителите. То може да го направи единствено пред лекар: „От всички доказателства — пише Деланд — най-важното е да се получи признанието“. Признанието премахва „всякакъв род съмнения“. То прави „по-искрено“ и „по-ефикасно действието на лекаря“. То пречи на субекта да откаже лечението. То поставя лекаря и „всички лица с авторитет (…) в положение, което им дава възможност да вървят право към целта и вследствие на това да постигнат тази цел“.[54] По същия начин, в книгата на един английски автор, а именно Ла Мерт, се води много интересна дискусия за това дали признанието трябва да се прави пред семейния лекар или пред специализиран лекар. И същият този автор прави следното заключение: не, признанието не трябва да се прави пред семейния лекар, тъй като той е все още прекалено близък до семейството.[55] Той трябва да е наследник единствено на колективните тайни, а индивидуалните тайни трябва да бъдат разкривани пред специалист. И в цялата тази литература съществува дълга поредица от примери за излекуване, постигнато благодарение на признанията, направени пред лекари. Така че виждаме детска сексуалност, детска мастурбация, превърнала се в постоянен обект на родителски надзор, разпознаване, контрол. Но в същото време тази сексуалност ще се превърне в обект на признание и на дискурс, но отвън, от страна на лекаря. Вътрешно медикализиране на семейството и на връзката родители-деца, но външна дискурсивност в отношението към лекаря; премълчаване на сексуалността вътре в самите рамки на семейството, където тя, обаче, бива проявявана от системата на надзор, но там, където тя се проявява, не трябва да бъде изказвана. За сметка на това трябва да бъде изказвана извън границите на това пространство, пред лекаря. Следователно, налице е организиране на детската сексуалност вътре в самата семейна връзка, в механиката на семейната власт, но имаме и изместване на изразяването на сексуалността по посока на медицинската институция и власт. Сексуалността, това са онзи род неща, които не могат да бъдат изказани пред никой друг освен пред лекар. Физическа интензивност на сексуалността в семейството, дискурсивна екстензивност извън семейството и в сферата на медицината. Именно медицината ще може да говори за сексуалността и да кара сексуалността да говори, от момента, в който именно семейството я проявява, именно семейството я надзирава.[56]

Друг елемент, който показва включването на семейната власт в медицинската власт, е проблемът за инструментите. За да попречи на мастурбацията, семейството трябва да се превърне в агент на медицинското знание. Като се започне от тялото на детето и се стигне до методите на лекаря, семейството трябва, всъщност, да служи просто като посредник и трансмисия. Оттук произтичат и онези медицински предписания, които лекарите дават на детето и които семейството трябва да прилага. Имаме цяла поредица то тях в проспектите, в медицинските текстове, за които ви говорих преди това. Имаме прословутите нощници, които можете вероятно още да видите, с връзки в долната част; имаме корсетите, имаме бандажите. Имаме прочутия колан на Ялад-Лафон, който е бил използван в продължение на десетки години и съдържа нещо като метален корсет, който трябва да бъде слаган върху долната част на корема, като при момчетата в него имало нещо като малка метална тръба, в долния край на която е имало малки дупчици, за да могат да уринират, който отвътре е бил облицован с кадифе и е бил заключван с катинари в продължение на цяла седмица. И един път на седмица, в присъствието на родителите отключвали катинарите и почиствали малкото момче. В началото на XIX в. този вид колан е използван най-много във Франция.[57] Имаме и онези механични средства, подобно на пръчицата на Вендер, която е била изобретена през 1811 г. и която се състои в следното. Просто взимали малка пръчица, разцепвали я донякъде, изпразвали я отвътре и я поставяли върху члена на малкото момче, след което цялото това нещо се завързвало. И както твърди самият Вендер, това е било достатъчно, за да отстрани каквото и да било сладострастно усещане.[58] Хирург като Лалеман предлагал да се постави постоянна сонда в уретера на момчетата. Изглежда, в самото начало на XIX в. Лалеман е използвал акупунктурата, във всеки случай поставянето на игли в областта на гениталиите, срещу мастурбацията. Имаме и различните химически средства, разбира се, като опиатите, използвани например от Данила, баните или измиването с най-различни химически разтвори.[59] Хирургът на Наполеон, Лари, изобретил и лекарство, което имало доста драстичен вид. То се състояло в следното. В уретера на момчето се инжектирал разтвор от онова, което той нарича (не ми е известно какво точно е това) производно на карбонатната сода (дали това е сода бикарбонат? не зная). Но преди това здраво завързвали члена в основата, така че този разтвор от сода бикарбонат да остава постоянно в уретера и да не достига до пикочния мехур; което, както изглежда, е предизвиквало увреждания, за които са били необходими няколко дни или няколко седмици за лечение и през това време не е имало мастурбация.[60] Изгаряне на уретера, изгаряне и отрязване на клитора при момичетата.[61] Изглежда в самото начало на XIX в. Антоан Дюбоа отрязал клитора на болна, която се опитвали напразно да излекуват, завързвайки ръцете и краката й. Отрязали й клитора „само с един удар на медицинския нож“ — пише Антоан Дюбоа. След това изгорили отрязаното място „с нажежено желязо“. Успехът бил „пълен“.[62] През 1822 г., след неуспешен опит, Греф (той изгорил главата на болна, т.е. предизвикал рана, белег от изгаряне върху главата на болната и инжектирал в раната винен камък, за да не може да се излекува, но въпреки това мастурбацията продължила) практикувал също отрязването на клитора. „Разумът“ на болната — който бил изчезнал, но според мен никога не се е развивал (тя била дебил) — „който до известна степен е бил ограничаван дотогава, започнал да се развива“.[63]

Разбира се, през XIX в. се е дискутирало относно легитимността на тези кастрации или квази-кастрации, но великият теоретик на мастурбацията Деланд пише през 1835 г., че „подобно решение, далеч без да засяга моралното чувство, е в съответствие и с най-строгите му изисквания. Така че се постъпва просто както обикновено, когато се ампутира даден крайник; второстепенното се жертва в полза на основното, дадена част заради цялото“. Е, какво толкова! — пише той, какво толкова става, когато се махне клитора на една жена, какво е следствието? „Най-голямата последица от това“ е фактът, че, ампутираната по този начин жена ще бъде поставена „във вече и така многобройната категория“ на жените, които са „безчувствени“ към любовните удоволствия, „което не им пречи да станат добри майки и образцови съпруги (поправка: предани)“.[64] И отново през 1883 г. хирургът Гарниер практикува отрязване на клитора на момичетата, прибягвали до мастурбация[65].

Във всеки случай — посредством всичко онова, което трябва да наречем голямо физическо преследване на детството и на мастурбацията през XIX в., което, без да има последици, има почти същия обхват като преследванията срещу магьосниците през XVI-XVII в. — се установява нещо като интерференция и приемственост между медицината и болния. Установяване на контакт между медицината и сексуалността чрез посредничеството на семейството: семейството — викайки на помощ лекаря, получавайки, приемайки и прилагайки при нужда леченията, предписани от лекаря — свързва сексуалността, от една страна, и онази медицина, която до този момент практически е имала много далечна и индиректна връзка със сексуалността. Самото семейство се превръща в агент на медикализиране на сексуалността в своето собствено пространство. Така се очертават сложни взаимоотношения с един вид разделение, след като от една страна, имаме безмълвен надзор, недискурсивното обхващане на тялото на детето от страна на родителите, а от друга страна, онзи екстрасемеен, научен дискурс или дискурса на признанието, локализиран единствено в медицинската практика, явяваща се по този начин наследница на методите на християнското признание. Редом с това разделение имаме приемствеността, която, заедно със семейството, в семейството, предизвиква постоянни постъпки от страна на сексуалната медицина, нещо като медикализиране на сексуалността, все по-подчертано медикализиране, което въвежда в семейното пространство методите, формите на медицинската намеса. Общо казано, движение на размяна, което задейства медицината като средство за етичен, корпорален, сексуален контрол в семейния морал и за сметка на това проявява като медицинска потребност нарушенията, които са вътрешни за семейното тяло, центрирано върху тялото на детето. Пороците на детето, виновността на родителите призовават медицината да медикализира този проблем за мастурбацията, за сексуалността на детето, за тялото на детето изобщо. Медико-семейното преплитане конституира едновременно етична и патологична сфера, в която сексуалните поведения са определени като обект за контрол, принуда, изследване, оценяване, намеса. С една дума, инстанцията на медикализираното семейство функционира като принцип на нормализация. Точно това семейство, на което е била предоставена цялата непосредствена власт и без посредничество върху тялото на детето, но което е контролирано отвън от медицинското знание, медицинските методи, сега, през първите десетилетия на XIX в., ще започне да проявява, ще може да започне да проявява нормалното и анормалното в разреда на сексуалното. Семейството ще стане принципа на детерминиране, на дискриминиране на сексуалността, а също така принципът на ограничаване на анормалното.

Разбира се, има един въпрос, на който би трябвало да се отговори и той е следният: от къде идва тази кампания и какво означава тя? Защо се извежда мастурбацията като най-голям проблем или, във всеки случай, като един от най-значимите проблеми в отношенията между родители и деца? Мисля, че трябва да ситуираме тази кампания отново вътре в един общ процес на конституиране на семейството-клетка, за което ви говорех преди малко, което — въпреки привидната си затвореност — ни отвежда до детето, до индивидите, до телата и до жестовете, една власт, която придобива формата на медицински контрол. Всъщност, от стесненото семейство, от семейството-клетка, от корпоралното и субстантивно семейство е било поискано да поеме грижата за тялото на детето, което в края на XVIII е започнало да се превръща във важен залог по две причини. От една страна, от това стеснено семейство е било поискано да поеме грижата за тялото на детето, просто защото то е живо и защото не трябва да умре. Политическият и икономическият интерес, който започва да се открива в продължаването живота на детето е, разбира се, една от причините, поради които се проявява стремежът разпуснатия, полиморфен и сложен апарат на голямото релационно семейство да бъде заменено с ограничения, интензивен и траен апарат на семейния надзор, с надзора на децата от страна на родителите им. Родителите имат работа с деца, родителите трябва да се грижат за своите деца, да се грижат в два смисъла на думата: да попречат на това те да умрат и, разбира се, да ги надзирават и в същото време ги дресират. Бъдещият живот на децата е в ръцете на родителите. Държавата иска от родителите, новите форми или новите взаимоотношения на производство изискват разходите, направени поради самото съществуване на семейството, на родителите и на децата, и на родилите се деца, да не станат безполезни поради преждевременната смърт на децата. Следователно, поемане грижата за тялото и живота на децата от страна на семейството: със сигурност това е една от причините, поради които от родителите се изисква да обръщат по такъв начин постоянно и интензивно внимание на тялото на децата.

Струва ми се, във всеки случай, че именно в този контекст трябва да се ситуира антимастурбационния кръстоносен поход. Всъщност това е само един епизод от нещо като по-обширния кръстоносен поход, който ви е много добре известен, а именно кръстоносния поход за естественото възпитание на децата, но какво означава прословутата идея за естествено възпитание, която се развива през втората половина на XIX в. (поправка: XVIII в.)? Това е идеята за възпитание, което, първо, би било изцяло или главно поверено на самите родители, като естествени възпитатели на своите деца. Всички домашни прислужници, наставници, гувернанти, гувернантки и т.н. заменят, и то възможно най-точно, естествената връзка между родители и деца. Но идеалното би било тези посредници да изчезнат и родителите наистина да поемат пряко грижата за децата. Но естествено възпитание означава и следното: то трябва да се подчинява на определена схема на рационалност, да се подчинява на определен брой правила, които именно трябва да осигуряват просъществуването на децата, от една страна, и тяхното дресиране и нормализирано развитие, от друга страна. Но тези правила и тяхната рационалност се притежават от инстанции от рода на възпитателите, на лекарите, на педагогическото знание, на медицинското знание. С една дума цяла поредица от технически инстанции, които рамкират и стоят над самото семейство. Когато в края на XVIII в. е отправен призив за организирането на естествено възпитание, той е бил едновременно изискване за подобен непосредствен контакт между родители и деца, за подобно заместване на малкото семейство край тялото на детето и, в същото време, рационализиране или проникване на педагогическа или медицинска рационалност и дисциплина в отношението родители-деца. Като се стеснява по този начин семейството, придава му се толкова компактен и стегнат вид, то в действителност започва да се поддава на проникването на политически и морални критерии. То започва да се поддава на проникването на определен тип власт; то започва да се поддава на проникването на цяла една властова техника, която се предава в семействата чрез медицината и чрез лекарите.

Но там, където срещаме сексуалността в същия момент, в който искаме по този начин от родителите да поемат в известен смисъл сериозно и пряко грижата за децата в самата им корпоралност, в самото им тяло, т.е., в техния живот, в просъществуването им, във възможността за дресирането им — какво става там, поне на равнището на социалните слоеве, за които ви говорих до сега, т.е., в общи линии, на аристокрацията и на буржоазията? В същия този момент от родителите се изисква не само да дресират своите деца, за да могат те да бъдат полезни за държавата, но от същите тези семейства се изисква те да преотстъпят наистина децата на държавата, да й поверят ако не основното им възпитание, то поне образованието, то поне техническата подготовка за едно образование, което ще бъде пряко или косвено контролирано от държавата. Виждаме появата на основното изискване за държавно образование или за образование, контролирано от държавата, именно в момента, когато започва кампанията срещу мастурбацията във Франция и в Германия, около 1760–1780 г. Тук откриваме Ла Шалотоа и нейното Есе върху националното възпитание; това е темата, че възпитанието трябва да бъде осигурявано от държавата.[66] По същото това време, така или иначе, я намирате в книгата на Базедов Philantropinum — т.е. идеята за възпитание, предназначено за облагодетелстваните класи в обществото, но което би трябвало да се осъществява не в съмнителното пространство на семейството, а в пространството, контролирано от държавата, от специализирани институции.[67] Във всеки случай, това е периодът — дори извън самите тези проекти или тези примерни произведения, подобно на Philantropinum на Базедов, — през който в цяла Европа се развиват големите възпитателни заведения, големите училища и т.н.: „Ние имаме нужда от нашите деца — се твърди там. — Дайте ни ги. И освен това имаме нужда, както и вие имате нужда, тези деца да бъдат нормално възпитавани. Следователно, поверете ни тези деца, за да можем ние да ги възпитаваме в съответствие с определени правила.“ Така че в момента, в който се изисква семействата да поемат грижата за самото тяло на децата, в момента, в който се изисква от тях да осигуряват живота и просъществуването на децата, от тях се изисква и да се освободят от същите тези деца, да се освободят от реалното им присъствие, от властта, която те могат да упражняват върху тях. Разбира се, от родителите се изисква да се грижат за децата и да се освободят от тялото на децата не по едно и също време. Но при все това от тях се изисква един процес на размяна: „Пазете децата си живи и здрави, здрави телесно, послушни и способни, за да можем да ги прекараме през един механизъм, върху който вие нямате контрол, и който ще бъде системата на възпитание, на обучение, на подготовка на държавата.“ Струва ми се, че в този род двойно искане: „заемете се с децата си“, после: „освободете се по-късно от същите тези деца“, сексуалното тяло на детето служи в известен смисъл като разменна монета. На родителите се казва: „в тялото на детето има нещо, което така или иначе ви принадлежи безспорно и което никога няма да напуснете, понеже то никога няма да ви напусне: това е тяхната сексуалност. Сексуалното тяло на детето е онова, което принадлежи и което винаги ще принадлежи на семейното пространство и върху което никой друг няма да има действителна власт и отношение. Но за сметка на това, когато ние конституираме за вас тази толкова тотална, толкова пълна сфера на власт, ние искаме от вас да ни отстъпите тялото, ако щете годността на децата. Ние искаме от вас да ни дадете тези деца, за да ги превърнем в нещо, от което ние действително имаме нужда.“ Разбирате добре къде се крие измамата в тази размяна, тъй като задачата, предоставена на родителите, се състои именно в това да поемат притежанието върху тялото на децата, да го открият, да бдят над него толкова продължително, че те да не могат никога да мастурбират. Но не само че никога никой родител не е попречил на децата си да мастурбират, но и лекарите по онова време го заявяват по съвършено груб и циничен начин: така или иначе, всички деца мастурбират. Всъщност ние включваме родителите в тази безкрайна задача на притежание и на контрол върху една детска сексуалност, която така или иначе ще им се изплъзва. Но благодарение на това влизане в притежание на сексуалното тяло родителите ще изоставят онова друго тяло на детето, което е неговото тяло за постигане на успех или тялото му на годност.

Сексуалността на детето е онази клопка, посредством която здравото, афективно, субстантивно и клетъчно семейство се е конституирало и под убежището на която детето е било иззето от семейството. Сексуалността на детето е онази клопка, в която са попаднали родителите. Това е привидна клопка — искам да кажа, това е реална клопка, но е предназначена за родителите. Тя е била един от векторите за конституирането на здравото семейство. Тя е била един от инструментите за размяна, дали възможност да се премести детето от средата на своето семейство в институционализираното и нормализирано пространство на образованието. Тя е онази фиктивна част, без стойност, онази фалшива монета, оставена в ръцете на родителите; фалшива монета, на която родителите, както много добре знаете, обаче ужасно много държат, понеже дори през 1974 г., когато става въпрос сексуалното обучение на децата да се извършва в училище, родителите биха имали правото, ако познаваха историята, да кажат: Ами, вече два века ни лъжат! Вече два века ни казват: дайте ни вашите деца, и вие ще запазите тяхната сексуалност; дайте ни вашите деца, и ние ви гарантираме, че тяхната сексуалност ще се развива в семейно пространство, контролирано от вас. Дайте ни вашите деца и тогава вашата власт върху сексуалното тяло, върху тялото на удоволствието на децата ви ще бъде запазена. И ето сега психоаналитиците започват да им казват: „Дайте ни го! Дайте ни го! Тялото на удоволствието на децата“; а държавата, психолозите, психопатолозите и т.н. казват: „Дайте ги на нас! Дайте ни на нас това възпитание!“ Ето това е голямата измама, в която е уловена властта на родителите. Фиктивна власт, но чието фиктивно организиране даде възможност за реалното конституиране на това пространство, на което толкова се държеше, поради причините, които ви посочих преди малко, онова субстантивно пространство, около което се е стеснило голямото релационно семейство и вътре в което животът на детето, тялото на детето е едновременно надзиравано, но и валоризирано и сакрализирано. Според мен сексуалността на децата не засяга толкова децата, колкото родителите. Във всеки случай, именно около подозрителното легло възниква модерното семейство, поразено и пренаситено от сексуалност и обезпокоено от медицинска гледна точка.

Тъкмо тази така обхваната, така конституирана вътре в семейството сексуалност лекарите — които още от края на XVIII в. имат контрол върху нея — ще вземат отново в свои ръце в средата на XIX в., за да конституират с инстинкта, за който ви говорех в предходните лекции, голямата сфера на аномалиите.

Бележки

[1] Вж. A. De Liguori, Praxis confessari…, op. cit., p. 72–73 (art. 39); p. 140–141 (art. 89); A.-M. de Liguory, Le Conservateur des jeunes jens…, op. cit., p. 5–14.

[2] Onania or the Heinous Sin of Self-Pollution and All its Frightful Consequences in Both Sexes Considered, with spiritual and physical advice to those who have already injured themselves by this abominable practice, London, 1718. Не са известни оригиналите на трите първи издания. Приписването на памфлета на някой си Бекер произтича от L’Onnanisme на Tissot (вж. следващата и по-долната бележка 6), но той никога не е получил потвърждение за това.

[3] Книгата на Тисо, цитирана от М. Фуко, написана на латински (Tentamen de morbis ex manu stupratione) и включена в Dissertatio de febribus biliosis seu historia epidemiae biliosae lausennsis, Losanne, 1758, p. 177–264. Макар и това издание да е посрещнато с интерес от неколцина специалисти, то остава почти незабелязано.

[4] Вж. J. В. Basedow, Das Methodenbuch fur Väter und Mütter der Familien und Völker, Altona-Bremen, 1770 (фр. прев.: Nouvelle Méthode d’éducation, Francfort-Leipzig, 1772); Id., Das Elementarwerk, (s. 1.: Leipzig), 1785 (trad, fr.: Manuel élémentaire d’éducation, Berlin-Dessau, 1774). Не успяхме да открием Le Petit Livre pour les enfants de toutes les classes (1771) нито Le Petit Livre pour les parents et éducateurs de toutes les classes (1771).

[5] Вж. C. G. Salzmann, Ists recht, über die eimichen Sünden der Jugend, öffentlich zu schreiben, Schnepfenthal, 1785; Id., Carl von Carlsberg oder über das menschliche Ekend, Leipzig, 1783; Id., Über die heimlichen Sünden der Jugend, Leipzig, 1785 (фр. прев. L’Ange protecteur de la jeunesse ou Histoires amusantes et instructives destinées à faire connaître aux jeunes gens les dangers que l’étourderie et l’inexpérience leur font courir, Paris, 1825).

[6] Разпространението на първото издание на френски на С.-А.-Д. Тисо, L’Onanisme ou Dissertation physique sur les maladies produites parla masturbation, Lausanne, 1760, няма да излезе извън медицинските среди. Бърборенето, което М. Фуко упоменава тук, започва след третото издание (1764), значително увеличено и последвано от 62 репродукции (до 1905), включително и онези, които са публикувани с коментарите на други лекари, които са си приписвали известен опит в борбата срещу мастурбацията (например: Морел през 1830, Клемент през 1875, Кс. Андре през 1886).

[7] Вж. H. Kaan, Psychopathia sexualis, Lipsiae, 1844.

[8] Не успяхме да идентифицираме този източник.

[9] Вж. R. Krafft-Ebing, Psychopathia sexualis, op. cit.

[10] Вж. H. Havelock Ellis, Studies in the Psychology of Sex, Philadelphia, 1905–1928 (прев. на фр. от А. Van Gennep: Etudes de psychologie sexuelle, Paris, 1964–1965).

[11] Несъмнено тук М. Фуко намеква за текстове като този на J.-L. Alibert, Nouveaux Elements de therapeutique, II, Paris, 1827, p. 147 или на L. Bour-geois, Les Passions dans leurs rapports avec la sante et les maladies, II, Paris, 1861, p. 131.

[12] Неидентифицирани пасажи.

[13] Например: J. B. de Bourge, Le Mémento du père de famille et de l’éducateur de l’enfance ou les Conseils intimes sur les dangers de la masturbation, Mirecourt, 1860.

[14] Това съчинение действително бе публикувано под заглавието: Le Livre sans titre, Paris, 1830.

[15] В предговора към вече цитираното съчинение на C. G. Salzmann, Über die heimliehen Sünder der Jugend(който не е преведен във френското издание), можем да прочетем следното: „Германия бе събудена от съня си, вниманието на немците бе привлечено към зло, което разяждаше корените на човечеството. Милиони млади немци, застрашени от опасността да изгубят своя опетнен живот в болниците, бяха спасени и днес посвещават своя опазен живот в полза на човечеството и преди всичко на немския народ. Хиляди други деца успяха да бъдат защитени от отровната змия, преди да бъдат ухапани от нея.“

[16] Вж. Le Précis historique, phisiologique et moral des principaux objets en cire préparée et colorée d’après nature, qui composent le museum de J. F. Bertrand-Rival, Paris, 1801. Що се отнася до посещенията на музеите Dupuytren, вж. J.-L. Doussin-Dubreuil, Nouveau Manuel sur les dangers de l’onanisme è Conseils relatifs au traitement des maladies qui en résultent. Ouvrage nécessaire aux pères de famille et aux institureurs, Paris, 1839, p. 85. Има следи от друг музей в края на века, вж. P. Bonnetain, Chariot s’amuse, Bruxelles, 1883, p. 268.

[17] L’Histoire de la répression sexuelle на Jos Van Ussel се вдъхновява главно от H. Marcuse, Eros and Civilisation. A philosophical inquiry into Freud, Boston, 1955 (фр. прев.: Ems et Civilisation, Paris, 1971); One-Dimentional Man. Studies in the ideology of advanced industrial society, Boston, 1964 (фр. прев.: L’Homme unidimentionnel, Paris, 1970).

[18] Вж. J.-B.-T. Serrurier, „Pollution“, in Dictionnaire des sciences médicales, Paris, XLIV, 1820, p. 114. Вж. „Masturbation“, ibid., XXXI, 1819, p. 100–135.

[19] Вж. Е.-R.-A. Serres, Anatomie comparée du cerveau, II, Paris, 1826, p. 601–613 („De l’action du cervelet sur les organes génitaux“).

[20] L. Deslandes, De l’onanisme et des autres abus vénériens considérés dans leurs rapports avec la santé, Paris, 1835, p. 159 се позовава на тезата на J.-L.-N. Payen, Essai sur l’encéphalite ou inflammation du cerveau, considérée spécialement dans l’enfance, Paris, 1826, p. 25.

[21] Вж. G. Dupuytren, „Atrophie des branches antérieures de la moelle épinière; paralysie générale du mouvement, mais non de la sensibilité; traitement; considérations pratiques. Hémiplégie guérie par une forte commotion électrique“, La Lancette française, 114, 14 septembre 1833, p. 339–340.

[22] Вж. A. Boyer, Leçons sur les maladies des os, rédigées en un traite complet de ces maladies, I, XI (1802–1803), p. 344.

[23] Вж. L.-J. Sanson, „Amaurose“, in Dictionnaire de médecine et de chirurgie pratiques, II, Paris, 1829, p. 85–119.

[24] Вж. Scarpa, Traité de pratique de maladies des yeux, ou Expériences et Observations sur les maladies qui affectent ces organes, II, trad. fr. Paris, 1802, p. 242–243 (оригинално издание: Saggio di osservazione е di esperienze sulle principali malattie degli occhi, Pavia, 1801).

[25] Вж. P. Blaud, „Memoire sur les concrétions fibreneuses polypiformes dans les cavités du coeur“, Revue médicale française et étrangère. Journal de clinique, IV, 1833, p. 175–188, 331–352.

[26] Вж. A. Portai, Observations sur la nature et sur le traitement du rachitisme, Paris, 1797, p. 224.;

[27] Вж. Lisle, „Des pertes séminales et de leur influence sur la production de la folie“, Annales médico-psychologiques, 1851, III, p. 333 sq.

[28] Относно цитираната литература вж. L. Deslandes, De l’onanisme…, op. cit. P. 152–153, 159, 162–163, 189, 198, 220, 221, 223, 243–244, 254–255.

[29] Можем да добавим към писмата от Onania и към онези, публикувани от Tissot, сборника на J.-L. Doussin-Dubreuil, Lettres sur les dangers de l’onanisme, et Conseib relatifs au traitement des maladies qui en résultent. Ouvrages utile aux pères de famille et aux instituteurs, Paris, 1806; Id., Nouveau Manuel sur les dangers de l’onanisme…, op. cit. (издание прегледано, коригирано и увеличено от J. Morin).

[30] М. Фуко използва третото издание: Rozier, Des habitudes secrètes ou des maladies produites par l’onanisme chez les femmes, Paris, 1830, p. 81–82. (Двете предходни издания носят други заглавия, но съдържанието е същото: Lettres médicales et morales, Paris, 1822; Des habitudes ou de l’onanisme chez les femmes. Lettres médicales, anecdotiques et morales à une jeune malade et à une mère, dédiées aux mères de famille et aux maîtresses de pensions, Paris, 1825.)

[31] Вж. Rozier, Des habitudes secrètes…, op. cit., p. 82: „Нито пораснах, нито напълнях. Слаб съм, нищо не възприемам. Най-вече сутрин ми се струва като че ли излизам изпод земята. Не усещам никакъв вкус на храната. Понякога усещам болка в стомаха, между раменете и започвам да дишам трудно. От три месеца усещам постоянна възбуда в крайниците си, когато кръвта ми се задвижва. И най-малкото изкачване, и най-кратката разходка ме изморяват. Целият треперя, особено сутрин.“

[32] Вж. H. Fournier & Begin, „Masturbation“, in Dictionnaire des sciences médicales, XXXI, Paris, 1819, p. 108.

[33] Вж. M. Foucault, Naissance de la clinique, op. cit., m p. 125–176.

[34] Вж. неговите бележки в Confessions и l’Emile (J.-J. Roussseau, Oeuvres completes, издадени под ръководството на В. Ganebin et M. Raymond, Paris, I, 1959, p. 66-67; IV, 1969, p. 663).

[35] Вж. Rozier, Des habitudes secrètes…, op. cit., p. 192-193: „Професор Моро дьо ла Сарт съобщава, че е имал случай да наблюдава две седемгодишни момиченца, оставени поради престъпна небрежност да се отдават на възбуждение, чиято честота и крайност впоследствие са предопределили тяхното отслабване и изтощаване.“

[36] Вж. пак там, стр. 193: „И накрая, през 1812 г., видях с очите си в Детския приют на улица дьо Севр в Париж малко момиченце на седем години, което също вече беше засегнато в най-висша степен от тази склонност. То беше лишено от почти всякакви умствени способности.“

[37] Бележката на Сабатие е приведена пак там, 192: „Най-ужасното и най-често срещаното нещо, което съм виждал като следствие от този порок, са нодозитетите на костния мозък. Моето мнение винаги беше смятано за лишено от основание, имайки предвид младостта на болните; но бях вече научен от множеството неотдавнашни изповеди, че много от тях вече са извършили този грях още преди шестата си годишнина.“

[38] Вж. L.-A.-Ph. Cerise, Le Médecin des salles d’asiles, ou Manuel d’hygiène et d’éducation physique de l’enfance, destiné aux médecins et aux établissements et pouvant servir aux mères de famille, Paris, 1836, p. 72.

[39] Вж. J. B. de Bourge, Le Mémento du père de famille…, op. cit., p. 5–14.

[40] Вж. (F.) Simon (de Metz), Traité d’hygiène appliquée à la jeunesse, Paris, 1827, p. 153.

[41] Вж. Ch. Malo, Le Tissot moderne, ou Réflexions morales et nouvelles sur l’onanisme, suivies des moyens de les prévenir chez les deux sexes, Paris, op. cit, p. 11-12

[42] Може да става въпрос за E. Jozan, D’une cause fréquente et peu connue d’épuisement prématuré, Paris, 1858, p. 22: „Децата в ръцете на бавачките не са защитени от опасностите.“

[43] Вж. L. Deslandes, De l’onanisme…, op. cit., p. 516. Същият автор развива този въпрос в Manuel d’hygiène publique et privée ou Précis élémentaire des connaissances relatives à la conservation de la santé et au perfectionnement physique et moral des hommes, Paris, 1827, p. 499–503, 513–519.

[44] Този факт, чиято автентичност е гарантирана от J. Andrieux, издател на Annales d’obstrétrique, des maladies des femmes et des enfants (1842–1844), както и на Enseignement élémentaire universel, ou Encyclopédie de la jeunesse, Paris, 1844, се посочва от L. Deslandes, De l’onanisme…, op. cit., p. 516–517.

[45] Ch. Malo, Le Tissot moderne…, op. cit., p. 11.

[46] Това писмо е цитирано от М. Фуко според Rozier, Des habitudes secrètes…, op. cit., p. 11

[47] Не успяхме да идентифицираме този източник.

[48] Вж. L. Deslandes, De l’onanisme…, op. cit., p. 369–372.

[49] Курсът на М. Фуко се провежда в зала, където виси портрет на Анри Бергсон, самият той преподавал преди това в Колеж дьо Франс.

[50] Вж. L. Deslandes, De l’onanisme…, op. cit., p. 533.

[51] Не успяхме да идентифицираме този източник.

[52] Вж. Rozier, Des habitudes secrètes…, op. cit., p. 229–230.

[53] Ibid., p. 230.

[54] Вж. L. Deslandes, De l’onanisme…,op. cit., p. 375–376.

[55] Вж. S. La’ Mert, La préservation personnelle. Traité médical sur les maladies des organes de la génération résultant des habitudes cachées, des excès de jeunesse ou de la contagion; avec des observations pratiques sur l’impuissance prématurée, Paris, 1847, p. 50-51: „Желанието на автора е неговата книга да може да стане позната на всички онези, които ръководят училищата и колежите, на духовенството, на родителите и на надзорниците, и изобщо на всички онези, на които е поверено възпитанието на младежта. Тя ще им бъде полезна, карайки ги да откриват скритите навици на онези, които те са натоварени да надзирават и ангажирайки ги да вземат мъдри предпазни мерки, за да ги предпазват от тях или за да спрат тяхното по-нататъшно развитие. Малцина са онези между хората, посветили се изключително на лечението на сексуалните заболявания, които да не са дълбоко убедени в общото разпространение на порока на мастурбирането. Нима самите лекари се съмняват в това? Нима го отричат? Те, които от всички останали хора са в най-малка степен способни да си създадат представа за това и които са последните, на които някой би доверил тайната на подобни навици. Семейният лекар може да притежава тайните на семейството, той може да познава наследствените наклонности на цялото семейство, но съвършено различно нещо е да познаваш индивидуалните тайни или да слушаш изповед, която не би могла да бъде направена нито пред бащата, нито пред майката, нито пред брата, нито пред сестрата. Обикновеният семеен лекар, към когото никога не се прибягва за консултация в подобен случай, и то с основание, не познава както обсега на тези вредни наклонности, така и начина на лечение, който те изискват.“ Настоящето съчинение, илюстрирано от множество анатомични приложения, е превод от двадесет и второто английско издание (ориг. изд.: Self Preservation. A popular inquiry into the (…) causes of obscure disordes of the generative system, Manchester, 1841).

[56] Вж. M. Foucault, La Volonté de savoir, op. cit., p. 145–147.

[57] Вж. G. Jalade-Laffont, Considérations sur la confection des corsets et des seintures propres à s’opposer a la pernicieuse habitude de l’onanisme, Paris, 1819. Текстът е включен в книгата Considérations sur les hemier abdominales, sur les bandages hemieaires renixigrades et de sur de nouveaux et sur de nouveaux moyens de s’opposer à l’onanisme, I, Paris, 1821, p. 441–454. Точно тук лекарят-изобретател обявява откритието си за корсет, който да предпазва лицата от женски пол от опасностите на онанизма (p. x-xi).

[58] Вж. L. Deslandes, De l’onanisme…, op. cit., p. 546, който цитира A. J. Wender, Essai sur les pollutions nocturnes produites par la masturbation, chez kes hommes, et exposition d’un moyen simple et sûr de les guérir radicalement (1811).

[59] Според L. Deslandes, op. cit., p. 543–545, J. de Madrid-Davila в дисертацията си Dissertation sur les pollutions involontaires, Paris, 1831, също предлага вкарването на сонда в уретъра.

[60] Става въпрос за Dominique-Jean Larrey: вж. книгата му Mémoires de chirurgie militaire, I-IV, Paris, 1812-1817; Recueil de mémoires de chirurgie, Paris, 1821; Clinique chirurgicale, Paris, 1829–1836. Но не успяхме да идентифицираме този източник.

[61] Вж. L. Deslandes, De l’onanisme…, op. cit., p. 429-430

[62] За намесата, осъществена от Antoine Dubois се съобщава от L. Deslandes, ibid., p. 422, който ни отпраща към A. Richerand, Nosographie chirurgicale, IV, Paris, 1808, p. 326–328.

[63] Вж. L. Deslandes, op. cit., p. 425. Относно интервенцията на E. A. G. Graefe, вж. „Guerison d’une idiotie par l’extirpation du clitoris“, Nouvelle Bibliothèque médicale, IX, 1825, p. 256–259.

[64] Вж. L. Deslandes, op. cit., p. 430–431.

[65] Вж. P. Gamier, Onanisme, seul et à deux, sous toutes ses formes et leurs conséquences, Paris, 1883, p. 354–355.

[66] Вж. L.-R. Caradeuc de la Chalotois, Essai sur l’éducation nationale, ou Plan d’études pour la jeunesse, Paris, 1763.

[67] Вж. A. Pinloche, La Réforme de l’éducation en Allemagne au dix-huitième siècle. Basedow et le Philantropinisme, Paris, 1889. Вж. M. Foucault, La Volonté de savoir; op. cit., p. 41.