Мишел Фуко
Анормалните (4) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лекции в Колеж дьо Франс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Anormaux, –1975 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и обработка на скановете
pano (2017 г.)
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Мишел Фуко

Заглавие: Анормалните

Преводач: Евгения Грекова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „ЛИК“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Лекционен курс

Националност: Френска

Печатница: Издателство „ЛИК“

Излязла от печат: ноември 2000 г.

Редактор: Мария Серафимова

Художник: Марин Нешев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-607-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1138

История

  1. — Добавяне

Лекция на 29 януари 1975 г.

Моралното чудовище. — Престъплението в класическото право. — Прочутите сцени на мъчения. — Трансформирането на властовите механизми. — Изчезването на ритуалната употреба на наказателната власт. — Относно патологичното естество на престъпността. — Политическото чудовище. — Чудовищната двойка: Луи Шестнадесети и Мария-Антоанета. — Чудовището в якобинската (тиранът) и в антиякобинската (разбунтуваният народ) литература. — Кръвосмешение и човекоядство.

Днес ще ви говоря за появата, на прага на XIX в., на онзи персонаж, който ще има толкова важна съдба до края на XIX и началото на XX в., а именно моралното чудовище.

Струва ми се, че до XVII-XVIII в. е било възможно да се твърди, че чудовищността като естествена проява на противоественото е носела със себе си знак за престъпност.[1] На нивото на правилата на естествените видове и на нивото на разграничаването на естествените видове чудовищният индивид винаги е бил ако не систематично, то поне виртуално отнасян към възможното престъпление. След това, от XIX в. насам, виждаме, че отношението се обръща и възниква онова, което бихме могли да наречем систематично подозрение за чудовищност в основата на всяко престъпление, В крайна сметка, всеки престъпник би могъл да бъде чудовище, също както едно време чудовището е имало шансове да стане престъпник.

Тъй че проблемът е: как се е извършила такава трансформация? Кой е бил извършителят на тази трансформация? Мисля, че за да решим този въпрос, трябва преди това да поставим един друг, да разделим въпроса на две части и да се запитаме как е станало така, че през XVII и дори през XVIII в. разискването върху чудовищността не е било обратимо. Как се е получило виртуално приемане на престъпния характер на чудовищността, без да се установи или да се формулира реципрочния въпрос, а именно въпросът за виртуално чудовищния характер на престъплението? Природното отклонение действително е вписано в списъка от нарушения на законите, но не е направено обратното, тоест не е доближена крайността на престъплението до природното отклонение. Допуска се наказването на неволната чудовищност, а не се допуска, че в основата на престъплението съществува някакъв спонтанен механизъм от смутено, нарушено, противоречиво естество. Защо?

Бих искал да отговоря най-напред тъкмо на този първи подвъпрос. Струва ми се, че трябва да търсим причината в сферата на онова, което би могло да се нарече икономика на наказателната власт. В класическото право — мисля, че много пъти съм го споменавал, затова сега ще се спрем само накратко[2] — престъплението е било онази съзнателна вреда, нанасяна другиму, но не е било единствено това. То не е било също така само увреждане и вреда, нанесена срещу интересите на цялото общество. Престъплението е било престъпление доколкото, освен това и поради факта, че е било престъпление, то е засягало суверена; то е засягало правата, волята на суверена, присъстващи в закона; следователно, то е засягало силата, съсловието и физическото тяло на суверена. Следователно, във всяко престъпление има противопоставяне на силите, бунт, въстание срещу суверена. И най-малкото престъпление съдържа малък фрагмент от цареубийството. Поради това, и във връзка с този основен закон на икономиката на правото да се наказва, наказанието — добре разбирате това — не е било нито просто възстановяване на щетите, естествено, нито искане за съблюдаване на основните права или интереси на обществото. Наказанието е било нещо повече: то е било отмъщението на суверена, то е било неговото отмъщение, то е било възвръщането на неговата сила. Наказанието винаги е било отмъщение, и то лично отмъщение на суверена. Суверенът отново заставал срещу престъпника; но този път, при ритуалното разгръщане на неговата сила, върху ешафода, това наистина било тържествено възвръщане на извършеното вече престъпление. При наказанието на престъпника всички присъствали на ритуалното и установено възстановяване на ненакърнимостта на властта. Между престъплението и наказанието за престъплението не е имало, честно казано, нещо като мярка, която да послужи като общо измерение на едното и за другото. Не е имало нещо общо между престъплението и наказанието, не е имало някакъв елемент, който да бъде открит и от едната, и от другата страна. Проблемът за връзката между престъпление и наказание не се е поставял в рамките на измерването, на измеримото равенство или неравенство между тях. Между едното и другото е имало по-скоро нещо като състезание, като съперничество. Крайността на наказанието трябвало да отговаря на крайността на престъплението и трябвало да взема връх над него. Следователно, задължително е съществувало неравновесие в самото наказателно действие. Трябвало е като че ли да има нещо „в повече“ от страната на наказанието. Това нещо „в повече“ е бил терорът, тероризиращият характер на наказанието. А под тероризиращ характер на наказанието трябва да се разбира известен брой конститутивни елементи на този терор. Най-напред, вътрешноприсъщият на наказанието терор трябвало да възстановява проявлението на престъплението в самия себе си, престъплението трябвало в известен смисъл да присъства, да бъде представено, актуализирано или реактуализирано в самото наказание. Самият ужас на престъплението трябвало да бъде там, върху ешафода. От друга страна, в този терор трябвало да има нещо като основен елемент, като част от отмъщението на суверена, който да представи себе си като непреодолим и непобедим. И най-сетне, в този терор трябвало да се съдържа заплаха срещу всяко бъдещо престъпление. Вследствие на това мъчението имало своето вписано по съвсем естествен начин място в тази икономика, която била неуравновесената икономика на наказанията. Основната част от тази икономика, следователно, не е бил законът за мярата: това е бил принципът за прекомерното изразяване. А следствието от този принцип било онова, което бихме могли да наречем предаване на ужасното. Онова, което уравновесявало престъплението и неговото наказание, не било някаква обща мяра: това била ужасното. От страната на престъплението ужасното било онази форма или по-скоро онази интензивност, която то придобивало, когато достигало определена степен на рядкост, на жестокост или на възмутителност. Престъплението, достигнало до определена степен на интензивност, било смятано за ужасно, а на ужасното престъпление трябвало да съответства степента на ужас на наказанието. Предназначението на ужасните наказания било да отговарят на ужаса на престъплението, да го възобновяват в самите себе си, но премахвайки го и тържествувайки над него. Ужасът на наказанието целял в прекомерността на триумфиращата власт да бъде преодолян ужасът на престъплението. Следователно, това било отговор, а не мяра.[3]

Престъплението и неговото наказание се съобщават едно с друго единствено чрез онзи род неравновесие, което заобикаля ритуалите на ужасното. Веднага виждате, че въпросът не е бил в крайността на престъплението, тъкмо защото, колкото и крайно да е било едно престъпление, колкото и ужасно да е било неговото проявление, винаги е имало още по-голяма власт; имало е нещо, присъщо на силата на суверенната власт, което винаги е давало възможност на тази власт да отвръща на всяко, колкото и ужасно да е, престъпление. Не е имало ненаказуемо престъпление, доколкото от страна на властта, натоварена да отвръща на престъплението, винаги е имало по-висша власт, която да е в състояние да го анулира. Ето защо, изправена пред ужасното престъпление, властта никога не е била принудена да отстъпва или да се колебае: запасът от вътрешноприсъщи на нея ужаси й е давал възможност да заличи престъплението.

Тъкмо затова се разиграват онези прочути сцени на мъчения през XVII и дори през XVIII в. Припомнете си, например, ужасното престъпление, извършено срещу Гийом д’Оранж. Когато той е убит, на неговото убийство се отвръща със също толкова ужасно мъчение. Действието се развива през 1584 г. и е разказано от Брантом. Убиецът на Гийом д’Оранж е измъчван в продължение на осемнадесет дни: „Първия ден той е отведен на площада, където има казан с вряща вода, в която е потопена онази ръка, с която той е извършил убийството. На другия ден тази ръка му е отрязана; след като пада в краката му, той постоянно я подритва, докато слиза от ешафода. На третия ден е измъчван с нажежени клещи отпред, по гърдите, и в долната част на ръцете. На четвъртия ден отново е измъчван с нажежени клещи отзад по ръцете и по задните части, и така този човек непрестанно е измъчван в продължение на осемнадесет дни, а през последния ден е подложен на изтезания върху колело и побит с гвоздеи. След шест часа той иска да пие вода, но не му дават. Най-сетне прокурорът е помолен да нареди да го довършат и да го удушат, за да не загуби надежда душата му.“[4] Намираме други примери за същата ритуална крайност на властта и в края на XVII в. Следният пример е зает от съдопроизводството в Авиньон (отнася се за папските ведомости и следователно не точно за онова, което е ставало във Франция, но то все пак предава общия стил и икономическите принципи, които са ръководели мъчението). Тази massola се е състояла в следното. Осъденият бил завързван за стълб със завързани очи. Около ешафода поставяли колове с железни зъбци. Изповедникът говорел на ухото на каещия се грешник и „след като му давал своята благословия, палачът с железен боздуган от онези, с които си служат в кланиците, удрял с всичките си сили върху слепоочието на нещастника, който падал мъртъв“. И тъкмо след смъртта започва мъчението. Понеже в крайна сметка било важно да се постигне не толкова наказанието на виновния, не толкова изкуплението на престъплението, колкото ритуалната демонстрация на безкрайната власт на наказанието: така че върху трупа излива своето ожесточение тъкмо тази церемония на наказателната власт, разгръщаща се от само себе си и в момента, когато нейният обект вече е изчезнал. След като нещастникът е паднал мъртъв, палачът, „който държи голям нож, отрязва главата му, поради което целият е залян в кръв, което е нещо ужасно за гледане; той откъсва жилите, а след това разпаря корема, откъдето изважда сърцето, черния дроб, далака, белите дробове, които закачва на железните зъбци и реже и разделя на парчета, които закачва на други зъбци, докато ги реже, така както се прави при животните. Да гледа, който може“.[5]

И така, виждате, че властовите механизми са толкова силни, тяхната прекомерност е толкова ритуално пресметната, че наказанието за престъплението никога няма нужда да вписва престъплението, колкото и ужасно да е то, в нещо, което да образува някаква природа. Властовите механизми са достатъчно силни, за да могат сами по себе си да погълнат, да показват, да анулират в ритуалите на суверенността невероятността на престъплението. В този смисъл не е необходимо, дори е невъзможно в крайните случаи, да съществува нещо като природа на ужасното престъпление. Не съществува природа на ужасното престъпление; всъщност, налице е само един двубой, ярост, ожесточение въз основа на престъплението и около него. Не съществува механика на престъплението, която да зависи от дадено възможно знание; има само властова стратегия, която разгръща силите си около и във връзка с престъплението. Ето защо никой никога преди края на XVII в. не се е замислял истински за природата на престъпника. Властовата икономика е от такова естество, че не е необходимо да се поставя този въпрос или по-скоро го откриваме само по много маргинален начин, за който ще ви разкажа мимоходом. В известен брой текстове и по-конкретно в един текст на Брюно, датиращ от 1715 г. и озаглавен Observations et Maximes sur les matières criminelles (Наблюдения и максими върху криминалната материя), можете да прочетете следното. Съдията трябва да изследва обвиняемия. Той трябва да проучи неговия начин на мислене, неговите нрави, силата на телесните му качества, неговата възраст, неговия пол. Той трябва, доколкото му е възможно, да се пренесе „във вътрешността“ на престъпника, за да може, ако е възможно, да проникне в душата му.[6] Разбира се, подобен текст като че ли опровергава напълно всичко, което преди малко ви казах по малко схематичен, свободен начин. Но всъщност, когато се вгледаме в текста, забелязваме, че ако от съдията се изисква да познава престъпника, ако съдията трябва да влезе в самия престъпник, това съвсем не е за да разбере престъплението, а само за да разбере дали то е извършено. Съдията трябва да познава душата на престъпника, за да може да го разпита както трябва, за да може да го хване в клопката на въпросите си, за да може да оплете около него цялата коварна хитрост на разпитите и да изтръгне истината. Престъпникът трябва да бъде обсаден от знанието на съдията в качеството си на субект, притежаващ истината; това не става никога в качеството му на престъпник, в качеството му на някой, извършил престъплението. Понеже след като той вече е признал, от този момент цялото знание става безполезно за определянето на наказанието. Не престъпният субект, а знаещият субект е обсаден по такъв начин от подобно знание. Следователно, можем да кажем, струва ми се, че до края на XVIII в. икономиката на наказателната власт е такава, че няма нужда да бъде формулирана природата на престъплението и най-вече природата на ужасното престъпление.

Как се извършва трансформацията? И тук преминаваме към втората половина на въпроса. По-точно, как така упражняването на властта за наказване на престъпленията в даден момент чувства потребност да се позове на природата на престъпника? По какъв начин разделението между законните и незаконните деяния е принудено от даден момент нататък да се съпътства от разделение на индивидите на нормални и анормални индивиди? Бих искал да посоча поне следната обща насока на отговора. Известно е, всички историци изтъкват, че през XVIII в. са били изнамерени редица научни и индустриални технологии. От друга страна, известно е също така, че през XVIII в. са се дефинирали или поне са се схематизирали и теоретизирали известен брой политически форми на управление. Известно е също така, че през този век са изградени или развити и усъвършенствани държавните апарати и всички институции, свързани с тези апарати. Но би трябвало да се подчертае и едно нещо, което, струва ми се, се корени в принципа на трансформацията, която сега се опитвам да уловя, а това е фактът, че през XVIII в. е било извършено и нещо друго. През този век е било създадено онова, което бихме да наречем нова икономика на властовите механизми: съвкупност от методи и същевременно от анализи, които дават възможност да се повиши властовата ефективност, да се намали стойността на упражняването на властта и да се интегрира приложението на властта в механизмите на производството. Да се повиши властовата ефективност: тук подразбирам следното. XVIII в. изнамира определен брой начини или, във всеки случай, открива принципа, според който властта — вместо да бъде упражнявана по ритуален, тържествен, прекъснат начин, както е ставало с властта било през феодализма, било по време на великата абсолютна монархия — е превърната в непрекъсната власт. Това означава, че тя вече не се прилага чрез ритуала, а чрез постоянни механизми за надзор и контрол. Да бъдат повишени властовите ефекти, това означава, че тези властови механизми са изгубили временния характер, който са имали при феодалния режим, както и в режима на абсолютната монархия. Вместо тя да бъде отнасяна към отделни точки, отделни територии, отделни индивиди, към случайно дефинирани групи, XVIII в. открива властови механизми, които могат да се упражняват без пропадания и да проникват в социалното тяло като тоталност. Да бъде повишена властовата ефективност означава, най-сетне, да бъде отделена от принципа на своеволието на суверена, от волята на суверена, за да бъде превърната в нещо като абсолютно неизбежен и необходим закон, който да тегне по принцип по един и същ начин над всички. Следователно, повишаването на властовите ефекти означава и намаляване на себестойността на властта: XVIII в. изработва цяла серия механизми, благодарение на които властта бива упражнявана с по-малки разходи — финансови, икономически разходи — отколкото при абсолютната монархия. Нейната себестойност ще бъде намалена и в този смисъл, че ще бъдат намалени възможностите за съпротива, за недоволство, за бунт, които монархическата власт би могла да поражда. И най-сетне, ограничава се обхвата, нивото, повърхността, обхваната от всички поведения на неподчинение и на незаконност, които монархическата и феодалната власт са били принудени да толерират. След такова повишаване на властовите ефекти, имаме и намаляване на икономическата и политическата себестойност на властта, интегрирането й в производствения процес: вместо власт, която да действа главно посредством удръжка върху продуктите на производството, XVIII в. изнамира властови механизми, които могат да се изграждат пряко върху производствените процеси, да ги съпътстват по време на цялото им развитие и да се осъществяват подобно на контрол и на постоянно нарастване на това производство. Както виждате, само предавам схематично в резюме онова, което ви бях обяснил преди две години, що се отнася до дисциплините.[7] Да кажем, в общи линии, следното: че буржоазната революция не е само завоюване, от страна на една нова социална класа, на постепенно конституираните от абсолютната монархия държавни апарати. Тя не е и просто организиране на институционална тоталност. Буржоазната революция през XVIII в. и в началото на XIX в. се състои в изобретяването на нова технология на властта, чиито основни части са конституирани от законите.

След като изтъкнахме това (и още веднъж се позовахме на предходните анализи), ми се струва, че в тази нова технологична тоталност на властта наказателното право и организацията на властта за наказание могат да служат като пример. На първо място — в края на XVIII в. — имаме наказателна власт, която се опира на толкова стегната мрежа за надзор, че, но принцип, престъплението вече не ще може да се изплъзва от нея. Следователно, изчезва онова частично правосъдие в полза на правосъден и полицейски апарат, на апарат за надзор и наказание, който няма да оставя вече никаква прекъснатост в упражняването на властта за наказание. На второ място, новата технология на наказателната власт ще свърже престъплението с неговото наказание по необходим и очевиден начин чрез определен брой методи, на първо място сред които е публичността на разискванията и правилото за вътрешното убеждение. От този момент нататък на всяко престъпление ще трябва да съответства наказание, което ще бъде прилагано по публичен начин и в зависимост от достъпно за всички доказателство. И най-сетне, третата характерна черта от тази нова технология на наказателната власт е в това, че наказанието ще трябва да се упражнява по такъв начин, че да наказва точно толкова, колкото е необходимо, за да не се повтаря престъплението, и нищо повече. Цялото онова излишество, цялото онова огромно спестяване на ритуалните и величествени разходи на наказателната власт, цялото огромно спестяване, за което ви дадох няколко примера, сега ще изчезне в полза на икономисване, което вече няма да бъде спестяване на неравновесието и на крайността, а на степента. Ще трябва да бъде намерена определена единица за мярка между престъплението и наказанието, единица мярка, която ще даде възможност така да се пригажда наказанието, че то да бъде не само достатъчно за наказване на престъплението, но и да попречи то да бъде повторено. Тази единица мярка, която новата технология на наказателната власт бе принудена да търси, е онова, което теоретиците на наказателното право и самите съдии наричат причина или още основание на престъплението: онзи елемент, който може да бъде разглеждан като основание за съществуването на престъплението, принципът за неговата поява, за неговото повторение, за неговото имитиране от други, за неговата голяма честота. С една дума: онова подобие на основа на реалното престъпление, такова каквото то е било извършено, и възможната основа на други аналогични престъпления у другите. Тъкмо тази естествена основа на престъплението, мотивът на престъплението трябва да послужи като единица мярка. Наказанието ще трябва да възстанови тъкмо този елемент в своите механизми, за да неутрализира основата на престъплението, за да му противопостави поне също толкова силен или малко по-силен елемент, така че тази основа да бъде неутрализирана; следователно, това е елемент, към който трябва да се отнася наказанието, в съответствие с точно премерен механизъм. Именно причината за престъплението или още неговия мотив като причина за престъплението ще бъде дефиниран от наказателната теория и от новото законодателство през XVIII в. като елемент, общ за престъплението и за наказанието. На мястото на големите скъпи ритуали, по време на които ужасът от наказанието е възобновявал ужаса на престъплението, ще имаме обмислена система, при която наказанието няма да се обръща към самото престъпление и да го възобновява, а ще се обръща просто към мотива за престъплението, задействайки подобен, аналогичен мотив, но малко по-силен от мотива, послужил като основа за самото престъпление. Новият принцип за устройство на наказателната власт, заместващ принципа на ужаса, е именно елементът причина-мотив за престъплението.

Разбирате, че на тази основа ще последва цяла серия нови въпроси. Най-важният няма да бъде вече въпросът за обстоятелствата на престъплението — старо юридическо понятие; това няма да е дори въпросът, който поставят казуистите относно намерението на престъпника. Въпросът, който ще възникне, в известен смисъл е въпросът за механиката и за играта на мотиви, които са могли да превърнат в престъпник онзи, който е обвинен в извършването на престъплението. Следователно, въпросът ще се поставя не около престъплението, нито дори относно намерението на субекта, а относно вътрешноприсъщата на престъпното поведение рационалност, относно нейната естествена интулегебелност. Коя е естествената интулегебилност, която служи като опора на престъплението и която ще даде възможност да се определи точно адекватното наказание? Следователно, престъплението вече не е просто онова, което нарушава гражданските и религиозните права; престъплението не е вече просто онова, което евентуално насилва законите на самата природа чрез гражданските и религиозните закони. Сега вече самото престъпление има своя природа. Посредством самата игра на новия механизъм на наказателната власт престъплението бива натоварено с онова, което то никога не е получавало и никога не е могло да получи при нейното предишно устройство; то бива натоварено със своя природа. Престъплението има своя природа, а престъпникът е природно същество, което на равнището на самата си природа се характеризира от своята престъпност. Веднага виждате, че този механизъм на властта изисква абсолютно ново, в известен смисъл натуралистично знание за престъпността. Ще трябва да бъде създадена естествената история на престъпника в качеството му на престъпник.

Третата серия от въпроси, от изисквания, която се появява тогава е, че ако е вярно, че престъплението е нещо, което само по себе си има природа, ако престъплението трябва да бъде анализирано и наказано — а то трябва да бъде анализирано, за да бъде наказано — като поведение, което има своя природна интулегебилност, тогава трябва да се постави въпроса каква е природата на мотива, който по своето естество нарушава основанията на всички останали и в крайния случай само се излага на най-големите опасности, той като рискува да бъде наказано. Дали този мотив, този природен елемент, тази вътрешноприсъща на престъпното деяние интулегебилност не е мотив, невиждащ собствената си цел? Дали това не е интулегебилност, в известен смисъл ужасена от нещо и от някакъв природен механизъм? Не трябва ли да възприемаме мотивът, подтикващ индивида към престъпление и, следователно, подтикващ индивида да се подложи на наказанието — което сега, при новото устройство, трябва да бъде неизбежно и необходимо — като толкова силен и необуздан, че не осмисля собствените си последици и е неспособен да вижда по-далеч от самия себе си? Дали той не е основание, което, утвърждавайки се, си противоречи? И дали, така или иначе, то не е неправилно, девиантно основание, несъответстващо на самата природа на всички основания? Понеже не бива да забравяме, че изначалното споразумение, което се смята, че гражданите са сключили заедно или поотделно, вече е показало, че присъщо на основанието е то самото да се свързва с основанието на другите и да се отказва от самостоятелното си утвърждаване. Така че, дали когато престъпникът възвръща в известен смисъл своето егоистично основание, когато го откъсва от законодателството на споразумението или на законодателството, базирано върху споразумението, и го изтъква против основанието на другите, той не върви в известен смисъл срещу природната наклонност? Дали той не върви срещу нейната история и срещу нейната вътрешноприсъща необходимост? Дали, вследствие на това, няма да срещнем у престъпника персонаж, който ще бъде едновременно с това превръщане на природата в социално тяло, което чрез споразумението и подчинението се е отказало от естественото състояние? Дали този естествен индивид няма да бъде парадоксален, след като ще има качеството да не познава естественото развитие на основанието? Той не познава необходимата склонност на това основание, той не знае, че върховната точка на неговото основание е да приема играта на колективните интереси. Дали няма да имаме един естествен индивид, носещ в себе си древния горски човек, носител на целия изначален архаизъм на пред-обществото, който ще бъде същевременно и противоестествен индивид? С една дума, дали престъпникът не е тъкмо природата срещу природата? Нима това не е чудовището?

Наистина, именно в такъв общ климат, при който новото устройство на наказателната власт се формулира в нова теория за наказанието и за престъплението, именно в тази сфера за пръв път възниква въпросът за евентуално патологичната природа на престъплението.[8] Според традиционното виждане, което откривате у Монтескьо, но което води началото си от XVI в., от Средновековието и от римското право, в едно общество престъпникът и особено честотата на престъпленията са нещо като заболяване на социалното тяло.[9] Тъкмо честотата на престъплението е болест, но болест на общността, болест на социалното тяло. Доста различна, макар и външно аналогична, е темата, която се появява в края на XVIII в. и в която не престъплението е заболяване на социалното тяло, а престъпникът, който в качеството си на такъв действително би могъл да е болен. Всичко това е изразено много ясно по време на Френската революция в състоялите се през периода 1790–1791 г. дискусии, когато се изработва новия Наказателен кодекс.[10] Цитирам ви някои текстове, например този на Прюнон, който заявява: „Убийците са изключение от законите на природата, цялото им морално същество е болно (…). Те излизат извън обичайните пропорции.“[11] И следния текст: „Убиецът е (действително) болно същество, чийто порочен строеж е покварил всички чувства. То е разяждано от язвително и пламенно настроение.“[12] В своята книга Médecine expectante Вите заявява, че сами по себе си някои престъпления може би са вид болест.[13] А в том XVI от Journal de médecine Прюнел представя проект за анкета в каторгата в Тулон, за да се провери дали големите престъпници, които са затворени в момента в Тулон, са болни или не. Според мен това е първата анкета върху възможното медицинско лечение на престъпниците.[14]

Мисля, че тази съвкупност от текстове и проекти, по-конкретно проектът на Прюнел, отбелязва момента, от който ще започне да се организира онова, което бихме могли да наречем патология на криминалното престъпление. Отсега нататък — по силата на принципите на функциониране на наказателната власт, не по силата на новата теория на правото, на новата идеология, а на правилата, вътрешно присъщи на устройството на властта за наказване — ще се наказва, разбира се, само в името на закона, в зависимост от проявената пред всички очевидност на престъплението, но ще се наказват индивиди, които отсега нататък винаги ще бъдат отнасяни към виртуалната сфера на болестта, индивиди, които ще бъдат съдени като престъпници, но ще бъдат преценявани, оценявани, измервани в рамките на нормалното и на патологичното. Следователно въпросът за нелегитимното и въпросът за анормалното или още за престъпното и за патологичното сега са свързани и то не въз основа на някаква нова идеология, зависеща от държавния апарат, а в зависимост от технология, характеризираща новите правила на устройство на наказателната власт.

Бих искал сега да се занимая с историята на моралното чудовище, чиито условия на съществуване поне се опитах преди малко да ви посоча, очертавайки най-напред първият профил, първата представа за това морално чудовище, наречено така според новото устройство на наказателната власт. Любопитно и много характерно според мен е, че най-значителното чудовище, което се появява, е политическото чудовище. Тоест, патологизирането на престъплението се е извършило, според мен, въз основа на едно ново устройство на властта и ще намерим един вид допълнително доказателство за това във факта, че първото морално чудовище, което се появява в края на XVIII в., във всеки случай най-важният, най-прочутият, е политическиятт престъпник. Действително, в новата теория на наказателното право, за която ви говорих по-рано, престъпникът е онзи, който, нарушавайки подписаното от него споразумение, предпочита своя интерес пред законите, управляващи обществото, на което той е член. Следователно той се връща към естественото състояние, след като е нарушил първоначалното споразумение. Заедно с престъпника се появява отново горският човек, парадоксален горски човек, понеже той не зачита самото преценяване на интереса, което е накарало, него и себеподобните му, да подпишат споразумението. Следователно, след като престъплението е един вид, нарушаване на споразумението, утвърждаване, условие за личния интерес, противопоставен на всички останали, виждате, че престъплението спада главно към разреда на злоупотребата с властта. Престъпникът е винаги, по определен начин, малък деспот, който, деспотичен и на собственото си равнище, изтъква своя собствен интерес. Така около 1760 г. (тоест, тридесет години преди Революцията) се формулира съвсем ясно темата, която ще бъде толкова важна по време на Френската революция — за родството, за основното родство между престъпника и тиранина, между нарушителя на закона и деспотичния монарх. От едната и от другата страна на нарушеното по този начин споразумение имаме нещо като симетрия, като родство между престъпника и деспота, които в известен смисъл си подават ръка, подобно на два индивида, които, отхвърляйки, пренебрегвайки или прекратявайки основното споразумение, превръщат личния си интерес в деспотичен закон, който искат да наложат на другите. През 1790 Дюпор (а както знаете, Дюпор изобщо не е изключение) заявява по време на самите дискусии върху новия Наказателен кодекс: „И деспотът, и злосторникът — и единият, и другият нарушават обществения ред. Според нас деспотичният ред и убийството са престъпления, равни едно на друго“.[15]

Ще открием най-напред темата за връзката между стоящия над законите суверен и стоящият над законите престъпник, темата за двамата индивида извън закона, каквито са суверенът и престъпникът, във Френската революция, в нейната най-бледа и най-обичайна форма, а именно: своеволието на тиранина е пример за възможните престъпници или, в своята фундаментална нелегитимност, то е позволение за престъпление. Наистина, кой не би си позволил да наруши законите, след като суверенът, който трябва да ги произвежда, да ги отстоява и да ги прилага, има възможност да ги обръща, да ги преустановява или поне да не ги прилага към самия себе си? Следователно, колкото по-деспотична е властта, толкова повече на брой ще бъдат престъпниците. Силната власт на тиранина не унищожава злосторниците; напротив, тя умножава техния брой. През периода от 1760 до 1780–1790 г. това е тема, която постоянно откриваме у всички теоретици на наказателното право.[16] Но след Революцията и особено от 1792 г. нататък ще срещаме темата за родството, за възможното сближаване между престъпника и суверена в една много по-стегната и по-яростна форма, ако щете, в много по-сходна форма. По онова време се извършва всъщност не толкова доближаване между престъпника и суверена, колкото нещо като обръщане на ролите чрез ново диференциране на престъпника и суверена.

Защото, в крайна сметка, какво е престъпникът? Престъпникът е онзи, който разтурва споразумението, който от време на време разваля споразумението, когато има нужда или желание за това, когато неговият интерес го диктува, когато в момент на насилие или на заслепление той поставя най-високо правото на собствения интерес, въпреки най-елементарното пресмятане на разума. Временен деспот, мигновен деспот, деспот поради заслепление, поради фантазия, поради ярост — няма значение. За разлика от престъпника, деспотът постоянно изтъква по-висшето положение на своя интерес и на своята воля. Деспотът е престъпник по статут, докато престъпникът е деспот по случайност. И когато казвам по статут, отново преувеличавам, именно защото деспотизмът не може да има статут в обществото. Деспотът може да поставя своята воля над социалното тяло като цяло посредством състояние на постоянно насилие. Следователно деспот е онзи, който упражнява постоянно своя интерес и който го изтъква по престъпен начин — извън статута и извън закона, но по начин, напълно вплетен в самото му съществуване. Той е постоянно извън закона, той е индивид без социални връзки. Деспотът е абсолютно отделен човек. Деспот е онзи, който чрез самото си съществуване и чрез своето отделно съществуване извършва максималното престъпление, престъплението par excellence, престъплението на пълно прекъсване на социалното споразумение, чрез което самото тяло на обществото трябва да може да съществува и да поддържа собственото си съществуване. Деспот е онзи, чието съществуване е свързано с престъплението, следователно, чиято природа е идентична с противоестественото. Това е индивид, изтъкващ своето насилие, своите прищевки, своето безумие като всеобщ закон или като държавно право. Това означава, че в буквалния смисъл на думата, от раждането си до смъртта си, във всеки случай през цялото време на упражняване на деспотичната си власт кралят — или, във всеки случай, тираничният крал — е чисто и просто чудовище. Първото юридическо чудовище, което се появява, което се очертава в новия режим на устройство на наказателната власт, първото чудовище, появяващо се открито и квалифицирано не е убиецът, не е нарушителят, не е онзи, който нарушава законите на природата; това е онзи, който нарушава основното социално споразумение. Първото чудовище е кралят. Мисля, че кралят е онзи общ голям модел, от който ще възникнат исторически, посредством цяла поредица последователни размествания и трансформации, онези малки безбройни чудовища, които ще населят психиатрията и съдебната психиатрия през XIX в. Във всеки случай ми се струва, че свалянето на Луи XIV и проблематизирането на образа на краля бележат решаващ момент в историята на човешките чудовища. Всички човешки чудовища са потомци на Луи XVI.

Много ясно виждам появата на чудовището като крал и на краля като чудовище в момента, когато в края на 1792 и в началото на 1793 г. се поставя въпроса за процеса срещу краля, за наказанието, което трябва да бъде приложено срещу него, но още повече за формата, която трябва да има този процес.[17] Законодателният комитет предложил да се приложи спрямо краля наказанието срещу предателите и конспираторите. На което някои якобинци и главно Сен-Жюст отвръщат: не е възможно да се прилага наказанието срещу предателите и конспираторите към Луи XVI, тъй като това наказание е изрично предвидено от закона; следователно то е резултат от социалното споразумение и може да бъде прилагано легитимно само срещу някой, подписал социалното споразумение и поради това, макар че е нарушил в даден момент това споразумение, сега се съгласява то да действа върху него или във връзка с него. Кралят никога, в нито един момент, не подписва социалното споразумение. Следователно, към него не могат да бъдат прилагани вътрешните клаузи на това споразумение или клаузите, произтичащи от това споразумение. Не може да се прилага никакъв закон на социалното право. Той е онзи абсолютен враг, когото социалното тяло като цяло трябва да смята за враг. Следователно той трябва да бъде убит така, както се убива враг или както се убива звяр. Но това е прекалено, заявява Сен-Жюст, защото, ако поискаме от единното социално тяло да убие Луи XVI и да се отърве от него като от своя чудовищен враг, ние изтъкваме социалното тяло като тоталност срещу Луи XVI. Тоест, приемаме в известен смисъл съществуването на някаква симетрия между индивида и социалното тяло. Но Луи XVI никога не е признавал съществуването на социалното тяло и винаги е упражнявал своята власт единствено непризнавайки съществуването на социалното тяло и прилагайки своята власт към отделни индивиди, като че социалното тяло не съществува. Вследствие на това, след като са понасяли властта на краля в качеството му на индивид, а не в качеството му на социално тяло, индивидите ще трябва да се освободят от Луи XVI в качеството му на индивид. Следователно, като основа за изчезването на Луи XVI трябва да послужи индивидуалното отношение на враждебност. Което, казано с прости думи, на равнището на политическите стратегии от онова време означава, разбира се, просто начин да бъде избегнато произнасянето на цялата нация относно съдбата на Луи XVI. На равнището на теорията на правото (която е много съществена) това означава, че всеки, дори без общото съгласие на останалите, има право да убие Луи XVI. Всеки човек може да убие краля: „правото на хората срещу тиранията — твърди Сен-Жюст, е индивидуално право“.[18]

Струва ми се, че цялата дискусия, която се развива от края на 1792 и началото на 1793 във връзка с процеса срещу краля, е много важна не само защото виждаме появата на първото голямо юридическо чудовище, какъвто е политическият враг — кралят, но и защото ще намерим всички тези разсъждения, транспонирани и приложени към съвсем различна област през XIX в. и особено през втората половина на XIX в., когато посредством психиатричните, криминологичните и т.н. анализи (от Ескирол до Ломброзо)[19] обикновеният, всекидневният престъпник наистина ще бъде характеризиран като чудовище. От този момент нататък чудовищният престъпник ще носи със себе си въпроса: трябва ли да бъдат прилагани законите към него? Дали в качеството му на същество с чудовищна природа и като враг на обществото като цяло, обществото не трябва да се освобождава от него, без дори да използва арсенала на законите? Чудовищният престъпник, роденият престъпник всъщност никога не е подписвал социалното споразумение: дали той наистина зависи от законите? Дали законите трябва да бъдат прилагани към него? Ще открием проблемите, присъстващи в дискусиите във връзка с осъждането на Луи XVI във връзка с формите на това осъждане, транспонирани във втората половина на XIX в., относно родените престъпници, към анархистите, също отхвърлящи социалното споразумение, към всички чудовищни престъпници, всички тези велики номади, кръжащи около социалното тяло, но които социалното тяло не признава като част от самото себе си.

Тогава в отзвук на тази юридическа аргументация се явява представяне, което според мен е също много важно — карикатурното, полемично представяне на чудовищния крал, на краля, който е престъпник чрез един вид свързана с него противоестествена същност. През тази епоха възниква проблемът за чудовищния крал, това е епохата, през която се написва поредица книги — истински анали на кралските престъпления, като се започне от Нимрод и се стигне до Луи XVI, от Брунхилда до Мария-Антоанета.[20] Такава е, например, книгата на Левасьор Les Tigres couronnes[21]; на Прюдом Les Crimes des reines de France[22]; книгата на Мопино, les Effrayantes histoires des crimes horribles qui ne sont communs qu’entre les familles des rois, датираща от 1793 г., която е много интересен текст, тъй като създава нещо като генеалогия на кралската власт. Авторът твърди, че кралската институция възниква по следния начин. При появата на човечеството са съществували две категории хора. Онези, които са се посвещавали на земеделието и животновъдството и онези, които били са задължени да закрилят първите, тъй като дивите зверове можели да изядат жените и децата, да унищожат реколтата, да разкъсат домашните животни и т.н. Така че имало нужда от ловци, които трябвало да защитават общността на земеделците от дивите животни. По-късно настъпва период, когато тези ловци вече стават толкова сръчни, че дивите животни изчезват. Изведнъж ловците се оказали безполезни, но, обезпокоени от тази безполезност, която щяла да ги лиши от привилегиите им като ловци, те самите се превърнали в диви животни, обърнали се срещу онези, които защитавали. И на свой ред започнали да нападат стадата и семействата, които трябвало да защитават. Те се превърнали във вълци от човешки род. Те станали тигрите на примитивното общество. Кралете не са нищо друго освен такива тигри, тези ловци от едно време, заели мястото на дивите зверове, кръжейки около примитивните общества.[23]

Това е епохата на всички книги за престъпленията на кралете, това е епохата, през която, както знаете, Луи XVI и Мария-Антоанета са представени в памфлетите като чудовищна, жадна за кръв двойка, паралелна на чакал и хиена.[24] Независимо от конюнктурния характер на текстовете и от тяхната предвзетост, всичко това все пак има важно значение заради вписването в образа на човешкото чудовище на известен брой теми, които не изчезват през целия XIX в. Тематиката на човешкото чудовище изкристализира най-вече по повод Мария-Антоанета, в чийто образ в памфлетите по онова време се кумулират определен брой присъщи на чудовищността черти. Разбира се, най-напред и главно, тя е чужденка, т.е. не е част от социалното тяло.[25] Следователно, спрямо социалното тяло на страната, в която царува, тя е диво животно, във всеки случай, същество в природно състояние. Нещо повече, тя е хиената, тя е човекоядката, те е „женската на тигъра“, която — както пише Прюдом — „след като веднъж е видяла (…) кръв, вече не може да й се насити“.[26] Следователно — тя е цялата канибалска, човекоядска страна на суверена, жаден за кръвта на своя народ. А освен това тя е и скандалната жена, развратната жена, отдаваща се на най-прекомерните волности и всичко това предимно в две форми.[27] Най-напред, кръвосмешението — тъй като от тези текстове, от написаните за нея памфлети научаваме, че още докато била дете, брат й, Жозеф II, отнел девствеността й; че била любовница на Луи XV; че станала любовница на девера си, защото дофинът бил син на граф Д’Артоа, струва ми се. Цитирам ви един от тези текстове, за да добиете представа за подобна тематика, текст, който заемам от книгата La Vie privée, libertine et scandaleuse de Marie-Antoinette, публикувана през година I от Революцията, именно що се отнася до отношенията между Мария-Антоанета и Жозеф И: „Кралицата на Франция направи своя дебют при най-амбициозния суверен, най-неморалния мъж, братът на Леополд. И навлизането на императорския приап в австрийския канал натрупа, така да се каже, в него влечението към кръвосмешението, най-долните наслади, омразата на Франция (поправка: на французите) отвращението към задълженията на съпруга и на майка, с една дума, всичко, което свежда човека до равнището на дивия звяр.“[28] И така, тя е кръвосмесителка, а редом с това има и другото сексуално отклонение: тя е хомосексуална. И тук отново връзки с архидукесите, нейните сестри и братовчедки, връзки с жените от нейното обкръжение и т.н.[29] Релацията човекоядство-кръвосмешение, двете големи забранени консумации ми се струва характерна за това първо представяне на чудовището в сферата на юридическата практика, мисъл и въображение в края на XVIII в. И още нещо: а именно, че в тази първа представа за чудовището — Мария-Антоанета, господстващата тема според мен е образът на разврата, на сексуалния разврат и по-конкретно на кръвосмешението.

Но редом с кралското чудовище, по същото това време, във вражеската литература, т.е. в антиякобинската, антиреволюционната литература, откриваме другия голям образ на чудовището. Този път обаче то не е чудовище поради злоупотреба с властта, а чудовище, прекратяващо социалното споразумение чрез своя бунт. Именно народът, вече не крал, а революционер, ще бъде преобърнатият образ на кръвопролитния монарх. Той ще бъде хиената, нападаща социалното тяло. И в английската монархическа, католическата и т.н. литература от времето на Революцията можем да открием нещо като обърнат образ на тази Мария-Антоанета, изобразявана в якобинските и революционните памфлети. Другият образ на чудовището се очертава главно във връзка с масовото клане през Септември: народното чудовище, прекратяващо социалното споразумение, така да се каже, отдолу, докато Мария-Антоанета и суверенът го прекратяваха отгоре. Описвайки клането през Септември, мадам Ролан пише: „Само да можехте да си представите подробностите на всичко това! Жените брутално насилвани, преди да бъдат разкъсани от тези тигри, да им бъдат отрязани червата, които те си окачваха като огърлица, кървящата човешка плът, която ядяха!“[30] В своята книга Histoire du clergé pendant la Révolution Барюел разказва историята на някоя си графиня дьо Периньон, която била опечена на площад Дофин заедно с дъщерите си, а шестима свещеници били изгорени също живи на площада, защото отказали да ядат опеченото тяло на графинята.[31] Барюел разказва и как в Пале Роаял започнали да продават пастет от човешка плът.[32] Бертран дьо Молвил[33], Матон дьо ла Варен[34] разказват цяла поредица подобни истории: прочутата история на г-ца дьо Сомбрьой, която изпила чаша кръв, за да спаси живота на баща си[35] или на мъжа, принуден да изпие кръвта от сърцето на един младеж, за да спаси двама свои приятели[36]; или още историята на убийците от месец Септември, пиещи ракия, в която Манюел сипал барут и ядящи сладки хлебчета, натопени в човешки рани.[37] Тук присъства и образът на развратникът-човекоядец, но в него човекоядството взема връх над разврата. Следователно двете забрани, сексуалната и хранителната, се свързват много ясно в двете първи основни фигури на чудовището и на политическото чудовище. Тези две фигури произтичат от определена конюнктура, макар и да подхващат стари теми: развратът на кралете, безпътието на големците, насилието на народа. Това са все стари теми; но интересното е, че те са реактивирани и свързани отново в началната представа за чудовището. И то по множество причини.

От една страна, струва ми се, защото реактивирането на тези теми и новата картина на животинската жестокост се оказват във връзка с реорганизацията на политическата власт, с новите правила на нейното упражняване. Неслучайно чудовището се появява във връзка с процеса срещу Луи XVI и по повод масовото клане през Септември, за което знаете, че е вид народно искане за по-силно, по-бързо действащо, по-директно и по-справедливо правосъдие, в сравнение с институционното правосъдие. Двете представи за чудовището възникват именно около проблема за правото и за упражняването на наказателното право. Тези фигури са толкова важни и по друга причина. Понеже са отзвук с много широк обхват в цялата литература по онова време и в литературата в по-традиционния смисъл на думата, в литературата на ужаса, във всеки случай. Струва ми се, че внезапното нахлуване на литературата на ужаса в края на XVIII в., през годините, почти съвременни на Революцията, трябва да се свърже с това ново устройство на наказателната власт. През такъв период се появява противоестествената природа на престъпника, на чудовището. В тази литература той се появява под формата на два типа. От една страна, виждаме чудовище поради злоупотреба с властта: това е принцът, това е владетелят, това е лошият свещеник, това е престъпният монах. В същата тази литература на ужаса имаме и чудовището от низините, чудовището, което се завръща към дивата природа, разбойникът, горският човек, звярът с неговия неограничен инстинкт. Подобни персонажи можем да открием в романи като тези на Ан Радклиф, например.[38] Вземете романа Le Château des Pyrénées[39], изцяло изграден върху свързването на тези две фигури. Изпадналият в немилост владетел, който си отмъщавал чрез най-ужасни престъпления и използвал за своето отмъщение разбойници, които, за да се защитават и следват собствените си интереси, са приели за водач този изпаднал в немилост владетел. Двойна чудовищност: Le Château des Pyrénées свързва двете основни фигури на чудовищността и то вътре в много типичен пейзаж-сценография, тъй като, както знаете, действието се развива в нещо, което е едновременно замък и планина. Недостъпна планина, която обаче е издълбана, за да бъде превърната в истински укрепен замък. Феодалният замък, белег за свръхмогъществото на владетеля, и, следователно, проявление на могъществото извън закона, каквото е престъпното могъщество, е абсолютно подобен на диващината на самата природа, където са се укрили разбойниците. В тази фигура на Château des Pyrénées, имаме, струва ми се, много кондензиран образ на тези две форми на чудовищност в онзи вид, в който той се появява в политическата и литературната тематика по онова време. Романите на ужаса трябва да бъдат четени като политически романи.

Разбира се, откриваме същите тези две чудовищни форми и в творчеството на Сад. В повечето негови романи, във всеки случай в романа Жюлиет, намираме това постоянно свързване между чудовищността на властващия и чудовищността на човека от народа, чудовищността на свещеника и тази на бунтовника, както и съучастието между единия и другия. Очевидно, Жюлиет и ла Дюбоа са в центъра на тази серия двойки на свръхмогъщата чудовищност и на бунтуващата се чудовищност. У Сад безпътството винаги е свързано със злоупотреба на властта. В творчеството на Сад чудовището не е просто по-силната натура, по-жестоката натура, в сравнение с тази на останалите. Чудовището е индивид, на когото парите, или политическата мисъл, или политическата сила дават възможност да се обърне срещу природата. Така че чрез тази крайност на властта в чудовището на Сад природата се обръща срещу самата себе си и в последна сметка унищожава своята природна рационалност, за да остане вече само нещо като чудовищна ярост, ожесточаваща се не само срещу другите, но и срещу самата себе си. Саморазрушението на природата, което е основна тема в творчеството на Сад, това саморазрушение в нещо като разбушувала се чудовищност винаги се извършва в присъствието на известен брой индивиди, притежаващи свръхмогъщество. Свръхмогъществото на принца, на владетеля, на свещеника, на парите или свръхмогъществото на бунтовника. У Сад няма политически неутрално или междинно чудовище: то или произхожда от низините на народа и се възправя срещу установеното общество, или е принц, свещеник, владетел, притежаващ беззаконно свръхмогъщество над всички социални власти. Тъй или иначе, властта у Сад е извършител на безпътството, крайността на властта, злоупотребата с властта, деспотизма. Тъкмо това свръхмогъщество превръща обикновеното безпътство в чудовищност.

Бих прибавил още следното: двете фигури на чудовището — чудовището от низините и чудовището от висините, чудовището-човекоядец, представяно преди всичко от образа на разбунтувалия се народ, и чудовището-кръвосмесител, представяно преди всичко от фигурата на краля — тези две чудовища имат важно значение, тъй като ги откриваме в основата на правно-медицинската тематика за чудовището през XIX в. Поради самото си подобие, тъкмо тези две фигури обитават проблематиката на анормалната индивидуалност. Не трябва да забравяме, наистина (и ще се върна към това малко по-нашироко идущият път), че първите прочути случаи в съдебната медицина в края на XVIII в. и особено в началото на XIX в. изобщо не са били случаи на престъпления, извършени в състояние на явна и очевидна лудост. Проблемът не е в това. Проблемът, началото на формирането на съдебната медицина възниква именно поради съществуването на тези чудовища, които признаваме за чудовища именно защото са едновременно кръвосмесителни и човекоядни или доколкото те нарушават двете главни забрани, хранителната и сексуалната. Знаете, че първото регистрирано чудовище е жената на някой си Селестат, чийто случай е анализиран от Жан-Пиер Петер в едно списание за психоанализа; жената на Селестат, която през 1817 г. убива дъщеря си, нарязва я на парчета и сварява бута й със зеле.[40] Такъв е няколко години по-късно случаят на Леже, овчарят, завърнал се към природното си състояние поради своята изолация, който убива едно малко момиче, насилва го, отрязва половите му органи и ги изяжда, изтръгва сърцето й и го изсмуква.[41] Такова е и делото срещу войника Бертран около 1825 г., който в гробището Мон-Парнас отварял гробовете, изваждал труповете на жените, насилвал ги и след това разпарял телата им с нож и окачвал вътрешностите им като гирлянди върху кръстовете над гробовете и по клоните на дърветата.[42] Тези фигури са се превърнали в отправна точка за организирането, за започването на цялата съдебна медицина: фигури на чудовищността, на сексуалната и на канибалската чудовищност. Точно тези теми, в тази двойна фигура на сексуалния и на канибалския нарушител, ще преминат през целия XIX в., ще ги намираме постоянно на границата между психиатрията и наказателното право и те ще оформят прочутите престъпни персонажи в края на XIX в. Такъв е, например, Ваше във Франция, Вампирът от Дюселдорф в Германия; такъв е най-вече Джак Изкормвача в Англия, който не само изкормвал проститутките, но по всяка вероятност бил в много тясно родство с кралица Виктория. По такъв начин в неговия объркан образ чудовищността на народа и чудовищността на краля се свързват помежду си.

Впоследствие именно тези две фигури, на човекоядеца — чудовище от народа — и на кръвосмесителя — чудовище от кралски произход — служат като рамки на интулегебилност, като възможност за достъп до определен брой научни дисциплини. Разбира се, имам предвид етнологията, но може би и етнологията, схващана не като практика на терена, а като академичен размисъл върху т.н. примитивни народи. Но ако погледнем как се е формирала академичната антропологична дисциплина, ако, например, приемем Дюркем не точно като отправна точка, (то поне) като първото сериозно кристализиране на тази университетска научна дисциплина, виждаме, че основите на неговата проблематика са именно проблемите на човекоядството и на кръвосмешението. Тотемизмът като въпросителна за примитивните общества; какво имаме при тотемизма? Проблемът за кръвната общност, за животното като носител на ценностите на групата, като носител на енергията, на самия й живот. Това е проблемът за ритуалното консумиране на дадено животно. Следователно проблемът за поглъщането на социалното тяло от всеки един или за поглъщането на всеки един от социалното тяло като тоталност. Според самия Дюркем зад тотемизма се крие ритуалното човекоядство като момент от екзалтиране на общността и според него те са просто моменти на максимална интензивност, които само подчертават стабилното и регулярното, в известен смисъл, състояние на социалното тяло.[43] От какво е характеризирано това стабилно състояние? Именно от факта, че кръвта на общността е забранена, че не може да се посяга на хората, принадлежащи към самата тази общност, по-конкретно, че не може да се посяга на жените. Великият тотемен празник, великият празник, обитаван от човекоядството, само изтъква постоянно обществото, в което управлява законът на екзогамията, тоест забраната на кръвосмешението. Да се яде от време на време абсолютно забранената храна, тоест самия човек, а след това постоянно да се забранява консумацията на собствените жени: мечтата на човекоядството, отказ от кръвосмешението. Според Дюркем, а впрочем и след него, тези два проблема са организирали, по-скоро са кристализирали цялото развитие на тази научна дисциплина. Какво да ядеш и за кого да не се жениш? С кого да влизаш в кръвни връзки и какво нямаш право да сготвиш? Бракосъчетаване и хранене: прекрасно знаете, че тъкмо такива въпроси и до днес все още обитават теоретичната и академичната етнология.

Тъкмо с тези въпроси и въз основа на проблемите за кръвосмешението и за човекоядството се подхожда към всички малки чудовища в историята, към всички външни полюси на обществото и на икономиката, каквито са примитивните общества. Бихме могли да кажем, в общи линии, следното. Онези антрополози и теоретици на антропологията, които отделят привилегировано място на гледната точка на тотемизма, тоест, в крайна сметка, на човекоядството, създават в края на краищата етиологична теория, водеща до крайно откъсване и до дистанциране по отношение на днешните наши общества, тъй като се отпращат именно към тяхното примитивно човекоядство. Такъв е, например, Леви-Брюл.[44] Обратно, ако сведем феномените на тотемизма до правилата на бракосъчетаването, тоест, ако премахнем тезата за човекоядството, за да предоставим привилегировано място на анализа на правилата на бракосъчетаване и на символичното обращение, създаваме етиологична теория, която е теория за интелигибилността на примитивните общества и за преоценката на предполагаемия дивак. След Леви-Брюл се появява Леви-Строс.[45] Но, така или иначе, виждате, че постоянно сме уловени от раздвоението канибализъм-кръвосмешение, тоест от династията на Мария-Антоанета. От XVIII в. насам най-съществената екстериорност, най-важното изопачаване, дефинирано от нашата правно-политическа интериорност, така или иначе, е канибализмът и кръвосмешението.

Знаете, че онова, което важи за етнологията разбира се важи, и то още повече, и за психоанализата, защото — докато антропологията следва развитие, отвело я от исторически изначалния за нея проблем за тотемизма, тоест за човекоядството, до по-близкия до нас по време проблем за забраната на кръвосмешението — можем да твърдим, че историята на психоанализата се е развивала в обратна посока и че рамките на интулегебилност, определени от Фройд за неврозата, са рамки на кръвосмешението.[46] Кръвосмешението: престъпление на кралете, престъпление поради излишък на власт, престъпление на Едип и неговото семейство. Такава е интелигибилността на неврозата. Тя бе последвана, заедно с Мелани Клайн[47], от интелигибилността на психозата. Въз основа на какво се е формирала тази рамка на интулегебилност? От проблема за изяждането, за вътрешното приемане на добрите и на лошите обекти, на канибализма не като престъпление на кралете, а като престъпление на гладните.

Струва ми се, че човешкото чудовище, новото устройство на наказателната власт, започнало да се очертава през XVIII в., е фигура, в която основно се съчетават двете основни теми за кръвосмешението на кралете и за канибализма на гладните. Такива са двете теми, формирали се в края на XVIII в. при новия режим на наказателно устройство и в специфичния контекст на Френската революция, при наличието на двете основни състояния на човека извън закона, според буржоазната мисъл и буржоазната политика, тоест, на деспотичния суверен и на разбунтувалия се народ; виждате как сега тези две фигури се движат в сферата на аномалията. Двете основни чудовища, които бдят в сферата на аномалията и все още не са заспали — етнологията и психоанализата свидетелстват за това — такива са двата основни субекта на забранената консумация: кралят-кръвосмесител и народът-канибал.[48]

Бележки

[1] В ръкописа пише: „… на престъпност, един признак, чието значение се е променило, но все още не е било заличено в средата на XVIII в.“

[2] Вж. вече цитирания курс от лекции La société punitive (по-конкретно, лекцията от 10 януари 1973 г.)

[3] В цялата по-нататъшна дискусия М. Фуко подхваща отново и развива темите, разглеждани в Surveiller et punir, op. cit., p. 51–61 (chap. 11: „L’eclat des supplices“).

[4] Вж. P. De Bourdeille seigneur de Brantôme, Mémoires contenant les vies des hommes illustres et grands capitaines étrangers de son temps, II, Paris, 1722, p. 191 (1-re ed. 1665).

[5] Вж. A. Bruneau, Observations et Maximes sur les matières criminelles, Paris, 1715, p. 259.

[6] Тук М. Фуко предава в резюме текста на A. Bruneau, op. cit., p. lij.

[7] Вж. вече цитирания курс от лекции La Société punitive; resume in Dits et Écrits, II, p. 456–470.

[8] В ръкописа е добавено: „Принадлежност на престъплението към цялата тази все още неясна сфера на патологичното, на болестното, на природното отклонение, на духовната и телесната нередност. В престъплението трябва да виждаме показател за аномалии. Това обяснява факта, че в края на XVIII в. сме свидетели на изместване на традиционната тема.“

[9] Вж. например статията на L. de Jaucourt, „Crime (droit naturel)“, in Encyclopédie raisonnée des sciences, des arts et des métiers, IV, Paris, 1754, p. 466b-468a, която се основава на За духа на законитеL’Esprit des lois на Монтескьо.

[10] M. Фуко се позовава по-конкретно на M. Lepeletier de Saint-Fargeau, „Extrait du rapport sur le projet de Code pénal, fait au nom des comités de constitution et de législation criminelle“, Gazette nationale, ou le Moniteur universel, 150, 30 mai 1791, p. 525-528; 151, 31 mai 1791, p. 522–526, 537 („Discussion sur la question de savoir si la peine de mort sera conservée“); 155, 4 juin 1791, p. 572–574. Вж. De l’abrogation de la peine de mort. Fragments extraits du rapport sur le projet de Code pénal présenté à l’Assemblée constituante, Paris, 1793. Le Projet de Code pénal е публикуван в M. Lepeletier de Saint-Fargeau, Oevres, Bruxelles, 1826, p. 79–228.

[11] Вж. L.-P.-J. Prugnon, Opinions sur la peine de mort, Paris, (s. d.: 1791), p. 2-3: „Вниманието на законодателя трябва да бъде привлечено на първо място от предотвратяването на престъпленията и той се явява гарант пред обществото за всички онези, на които не е попречил, когато е можел да стори това. Така че той трябва да има две цели: едната е да изразява целия ужас, който вдъхват големите престъпления, а другата е да вдъхва страх с помощта на големите примери. Да, в мъчението трябва да виждаме примера, а не наказания човек. Душата се вълнува приятно, тя, ако мога така да се изразя, се освежава от вида на съдружие от хора, което не познава нито мъченията, нито ешафодите. Мисля, че това е най-прекрасното от всички размишления; но къде е обществото, от което бихме прогонили без последствия палачите? Престъплението обитава земята и голямата грешка на съвременните писатели е в това, че предоставят своите пресмятания и своята логика на убийците, те не са разбрали, че тези хора правят изключение от законите на природата, че цялото им морално същество е болно; такъв е софизмът, пораждащ книгите. Да, системата на мъченията, дори гледана отдалеч, ужасява престъпниците и ги спира; ешафодът е по-близо до тях, отколкото вечността. Те излизат извън обичайните пропорции; в противен случай щяха ли да убиват? Така че трябва да се въоръжим срещу първия съд на сърцето и да се пазим от предразсъдъците на добродетелта.“ Можем да прочетем подобен пасаж в Archives parlementaires de 1787 à 1860. Recueil complet des débats législatifs et politiques des chambres françaises, XXVI, Paris, 1887, p. 619.

[12] Вж. изказването на заседанието на Националното събрание на 30 май 1791 г. (Gazette nationale, ou le Moniteur universel, 153, 2 juin 1791, p. 552), съдържащо се и в A.-J.-F. Duport, Opinion sur la peine de mort, Paris, (1791), p. 8.

[13] В раздел VIII на частта „Maladies mentales“ Ha (L.) Vitet, Médecine expectante, V, Lyon, 1803, p. 156–374, не се споменава за престъплението като болест. През година VI от Революцията Louis Vitet (който освен това е автор и на дисертацията Le Médecin du peuple, Lyon, 1805) взема участие в изготвянето на проектозаконите върху специализираните медицински училища. Вж. M. Foucault, Naissance de la clinique. Une archéologie du regard médical, Paris, 1963, p. 16–17.

[14] Статията не е публикувана в том XVI на Journal de médecine, chirurgie, pharmacie (1808). Вж. C.-V.-F.-G. Prunelle, De la médecine politique en général et de son objet. De la médecine légale en particulier, de son origine, de ses progrès et des secours qu’elle fournit au magistrat dans l’exercice de ses fonctions, Montpellier, 1814.

[15] Ние не успяхме да намерим този пасаж.

[16] Те са изброени от M. Foucault в Dits et Écrits, II, p. 458.

[17] Тези документи бяха събрани и представени от A. Soboul, Le Procès de Louis XVI, Paris, 1966.

[18] Подобни аргументи са приведени от Louis-Antoine-Lion Saint-Just във „Opinions concernant le jugement de Louis XVI“ (13 novembre et 27 décembre 1792), in Oeuvres, Paris, 1854, p. 1–33. Вж. M. Lepeletier de Saint-Fargeau, Opinion sur le jugement de Louis XVI, Paris, 1792 (et Oeuvres, op. cit., p. 331–346).

[19] Относно психологичния и криминологичния анализ на Ескирол, вж. по-горе лекцията от 5 февруари; относно Ломброзо, вж. по-горе лекцията от 22 януари.

[20] М. Фуко намеква за „историческите наблюдения върху произхода на кралете и върху престъпленията, които поддържат съществуването им“ на A.-R. Mopinot de la Chapotte, Effrayante histoire des crimes horribles qui ne sont communs qu’entre les familles des rois depuis le commencement de l’ère vulgaire jusqu’à la fin du XVIII siècle, Paris, 1793, p. 262–303. Що се отнася до Нимрод, основателя на вавилонската империя, вж. Genese 10,8–12. Брунхилда, родена около 534, е по-малката дъщеря на Атанагилд, крал на испанските вестготи.

[21] Вж. Levasseur, Les Tigres couronnés ou Petit Abrégé des crimes des rois de France, Paris, (s. d.: 4-e ed. 1794). Що се отнася до понятието „тигридомания“, вж. А. Matthey, Nouvelles Recherches sur les maladies de l’esprit, Paris, 1816, p. 117, 146.

[22] Вж. L. Prudhomme (L. Robert), Les Crimes des reines de France, depuis le commencement de la monarchie jusqu’à Marie-Antoinette, Paris, 1791; Id., Les Crimes de Marie-Antoinette d’Autriche dernière reine de France, avec les pièces justificatives de son procès, Paris, II (1793–1794).

[23] Вж. A.-R. Mopinot de la Chapotte, Effrayante histoire…, op. cit., p. 262–266.

[24] Например: La Chasse aux hêtes puantes et féroces, qui, après avoir inondé les bois, les plaines, etc., se sont répandues à la cour et à la capitale, 1789; Description de la ménagerie royale d’animaux vivants, établie aux Tuiileries près de la Terrasse nationale, avec leurs noms, qualités, couleurs et propriétés, (s. 1.), 1789.

[25] L’Autrichienne en goguettes ou l’Orgie royale, (s. 1.), 1791.

[26] Вж. L. Pnidhomme, Les Crimes de Marie-Antoinette d’Autriche…, op. cit., p. 446.

[27] Bordel royal, suivi d’un entretien secret avec la reine et le cardinal de Rohan après son entrée aux États-généraux, (s. 1.), 1789; Fureurs utérines de Marie-Antoinette, femme de Louis XVI, Paris, 1791.

[28] Vie de Marie-Antoinette d’Autriche, reine de France, femme de Louis XVI, roi des Français, depuis la perte de son pucelage jusqu’au premier mai 1791, Paris, 1 (1791), p. 5. Вж. La Vie privée, libertine et scandaleuse de Marie-Antoinette d’Autriche, cidevant reine des Français, depuis son arrivée en France jucqu’à sa détention au Temple, (s. 1. n. d.).

[29] Вж. Les Bordels de Lesbos ou le Génie de Sapho, Saint-Pétersbourg, 1790.

[30] Вж. Lettres de Madame Roland, публикувани от C. Perroud, II, Paris, 1902, p. 436.

[31] Вж. A. Barruel, Histoire du clergé pendant la Révolution française, Londres, 1797, p. 283.

[32] Тази история е разказана от P. Caron, Les Massacres de septembre, Paris, 1935, p. 63–64, която предизвиква хули и опровержения от страна на съвременниците.

[33] Вж. A.-F. Bertrand de Molleville, Histoire de la Révolution de France, Paris, 14 vol, IX-XI (1800–1803).

[34] Вж. P.-A.-L. Maton de la Varenne, Les Crimes de Marat et des autres égorgeurs, ou Ma Résurrection. Où l’on trouve non seulement la preuve que Marat et divers autres scélérats, membres des autorités publiques, ont provoqué tous les massacres des prisonniers, mais encore des matériaux précieux pour l’histoire de la Révolution française, Paris, III (1794–1795); Id., Histoire particidière des événements qui ont eu lieu en France pendant les mois de juin, de juillet, d’août et de septembre 1792, et qui ont opéré la chute du trône royal, Paris, 1806, p. 345–353.

[35] Вж. A. Granier de Cassagnac, Histoire des girondins et des massacres de septembre d’après les documents officiels et inédits, II, Paris, 1860, p. 226. Историята на г-ца de Sombreuil поражда множество литературни творби; вж. P.-V. Duchemin, Mademoiselle de Sombreuil, l’héroïne au vene de sang (1767–1823), Paris, 1925.

[36] Вж. Cf. J.-G. Peltier, Historie de la révolution du 10 août 1792, des causes qui i ont produite, des événements qui l’ont précédée, et des crimes qui V ont suivie, II, Londres, 1795, p.334-335

[37] Вж. P.-A.-L. Maton de la Varenne, Les Crimes de Marat et des autres égorgeurs…, op. cit., p. 94.

[38] Вж., например, (A. W. Radcliffe), The Romance of the Forest, London, 1791.

[39] Романът Les Visions du chateau des Pyrenees, Paris, 1803, приписван на A. W. Radcliffe, е апокриф.

[40] Вж. J.-P. Peter, „Ogres d’archives“, Nouvelle Revue de psychanalyse, 6, 1972, p. 251–258. Във Франция за случая Селестат (Schlettstadt в Елзас) бе съобщено от Ш.-Ш. А. Марк, който публикува в Annales d’hygiène publique et de médecine légale, VII1/1, 1832, p. 397–411, превода на съдебномедицинския преглед, извършен от F. D. Reisseisen, първоначално публикуван на немски език в Jahbuch der Staatsartzneikunde de J. H. Kopp (1817). Вж. Ch.-Ch.-H. Marc, De la folie considérée dans ses rapports avec les questions médico-judiciaires, II, Paris, 1840, p. 130–146.

[41] Вж. E.-J. Georget, Examen médical des procès criminels des nommés Léger, Feldtmann, Lecouffe, Jean-Pierre et Papavoine, dans lesquels l’aliénation mentale a été alléguée comme moyen de défense. Suivi de quelques considérations médico-légales sur la liberté morale, Paris, 1825, p. 2–16. Вж. J.-P. Peter, art. cit., p. 259-267; Id., „Le corps du déslit“, Nouvelle Revue de psychanalyse, 3, 1971, p. 71–108.

[42] Вж. по-нататък лекцията от 12 март.

[43] Вж. E. Dürkheim, „La prohibition de l’inceste et ses origines“, L’Année sociologique, II, 1898, p. 1–70.

[44] Вж. L. Lévy-Bruhl, La Mentalité primitive, Paris, 1922, Id., Le Surnaturel et la Nature dans la mentalité primitive, Paris, 1932.

[45] Вж. CI. Lévy-Strauss, Les Structures élémentaires de la parenté, Paris, 1947; Id., Le Totémisme aujourd’hui, Paris, 1962.

[46] S. Freud, Totem und Tabu. Über einige Übereinstimmungen im Seelenleben der Wilden und der Neurotiker, Leipzig-Wien, 1913 (фр. превод: Totem et Tabou. Quelques concordances entre la vie psychique des sauvages et celle des névrosés, Paris, 1993).

[47] Вж. M. Klein, „Criminal tendencies in normal children“, British Journal of Medical Psychologiy, 1927 (фр. превод: „Les tendances criminelle chez les enfants normaux“, in Essais de psychanalyse, 1921–1945, Paris, 1968, p. 269–271).

[48] Относно „привилегированото място“ на психоанализата и на етнологията в западното знание, вж. chap. X, V на M. Foucault, Les Mots et les Choses. Une archéologie des sciences humaines, Paris, 1966, p. 385–398.