Мишел Фуко
Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Лекция на 8 януари 1975 г.

Психологическите експертизи в областта на наказателното право. — Към какъв тип дискурс спадат те? — Дискурсите на истината и дискурсите, които предизвикват смях. — Законовото доказателство в наказателното право през XVIII в. — Реформаторите. — Принципът на вътрешното убеждение. — Смекчаващите вината обстоятелства. — Връзката между истина и справедливост. — Гротескното в механиката на властта. — Психологично-моралният дубъл на престъплението. — Експертизата показва по какъв начин индивидът е наподобявал своето престъпление още преди да го извърши. — Появата на правото за нормализиране.

Бих искал да започна курса през тази година, като ви прочета два доклада от психиатрична експертиза в областта на наказателното право. Направо ви ги чета. Първият е от 1955 г., точно отпреди двадесет години. Подписан е най-малкото с едно от големите имена в областта на наказателното право през онези години и се отнася до едно дело, за което някои от вас може би все още си спомнят. Това е историята на една жена и нейния любовник, които убили дъщеричката на жената. Мъжът, тоест любовникът на майката, бил обвинен в съучастничество в убийството или, във всеки случай, в насърчаване към убийството на детето; защото било установено, че самата жена убила детето си със собствените си ръце. Ето психиатричната експертиза, която била направена на този мъж, когото ще нарека А., понеже никога досега не съм успявал да определя до каква степен е законно да се публикуват съдебномедицинските експертизи, като се посочват истинските имена.^[1]

Експертите, разбира се, трудно могат да изразят психологичната си оценка за А., като се има предвид, че не могат да вземат страна относно неговата морална вина. Но ние ще разсъждаваме при хипотезата, че по един или друг начин А. е упражнявал върху неомъжената Л. влияние, което я е довело до убийството на собственото дете. Ето как бихме си представили нещата и действащите лица при тази хипотеза. А. принадлежи към нееднородна и социално неустановена среда. Като незаконородено дете той бил отгледан от майка си, едва много по-късно бил припознат от баща си и тогава открил, че има доведени братя, без да може да установи истинска семейна връзка с тях. Още повече че, след като баща му починал, той се оказал сам с майка си, чието положение било доста неясно. Въпреки всичко, трябвало да продължи средното си образование и вероятно произходът му е оказал известно влияние върху неговата природна гордост. Общо взето, хората от неговия тип никога не се чувстват напълно асимилирани в света, който са успели да достигнат; откъдето и техният култ към парадоксалното и към всичко, което създава безредие. След като се озовават в среда с революционни, до известна степен, идеи (припомням ви, че се намираме в 1955 г.; М.Ф.), те вече не се чувстват толкова объркани, колкото намирайки се в предвзета среда и при наличието на точно определен начин на мислене. Това е историята на всички интелектуални реформи, на всички затворени общества; това е историята на Сен-Жермен-дьо-Пре, на екзистенциализма^[2] и т.н. При всички вълнения истински силните личности могат да изплуват на повърхността, особено ако са запазили известно чувство за приспособяване. Така те могат да постигнат известност и да основат стабилна школа. Но мнозина от тях не могат да се издигнат над посредствеността и се опитват да привлекат вниманието с екстравагантен начин на обличане или с необичаен начин на поведение. У тях откриваме признаци на алкивиадизъм^[3] и на херостратизъм.^[4] Разбира се, те вече не стигат дотам, че да режат опашката на кучето си или да подпалват храма в Ефес, но понякога до такава степен се поддават на разрушителната ненавист на буржоазния морал, че стигат до отрицание на неговите закони и до престъпление, за да повишат цената на собствената си личност, още повече, че изначално тази личност е била по-скоро безцветна. Във всичко това, естествено, има известна доза боваризъм^[5], известна доза от онази сила, предоставена на човека, да възприема себе си различно от онова, което е, особено по-красив и по-велик, отколкото е. Ето защо А. възприемал себе си като свръхчовек. Интересно е, впрочем, че той е устоял на военното влияние. Самият той твърдял, че пребиваването в Сен-Сир формира човешкия характер. Но военната униформа като че ли не е нормализирала много поведението на Алгарон.^[6] Всъщност, той с нетърпение очаквал да напусне армията, за да се върне към младежките си лудории. Друга психологическа черта на А. (освен боваризма, херостратизма и алкивиадизма; М.Ф.) е донжуанството.^[7] Той прекарвал буквално цялото си свободно време в колекциониране на любовници, които обикновено лесно му се поддавали, подобно на неомъжената Л. След това, поради действителна липса на чувство за мярка, той започвал да им говори неща, които те, поради своето първоначално образование, обикновено не били способни да разбират. Доставяло му удоволствие да разсъждава пред тях за „невероятните“ парадокси, които някои слушали с отворени уста, а други разсеяно. Макар и твърде скорозрялото образование при светското и интелектуално състояние на А. да било не особено благоприятно за него, неомъжената Л. му подражавала сляпо, по начин едновременно карикатурен и трагичен. Тук става въпрос за една по-нисша степен на боваризма. Тя се хванала в капана на парадоксите на А., които в известен смисъл отравяли съзнанието й. Струвало й се, че се изкачва на по-висше интелектуално равнище. А. й говорел, че двама души трябва да правят заедно необикновени неща, за да създадат неразривна връзка помежду си: например, да убият някой шофьор на такси; да убият без причина някое дете, за да си докажат, че могат да вземат решение. И така, неомъжената Л. решава да убие Катрин. Такова е поне твърдението на Л. Макар и А. да не го приема изцяло, все пак той не го отхвърля напълно, след като признава, че непредпазливо е излагал пред нея парадокси, които тя, поради липса на критичен подход, можела да превърне в правила за действие. Така, без да вземаме становище относно действителната вина и степента на виновност на А., можем да разберем колко пагубно е било влиянието му върху Л. Но най-важното за нас е да разберем и да определим каква е отговорността на А. от гледна точка на наказателното право. Веднага ви предупреждаваме да не обърквате понятията. Ние не търсим каква е моралната отговорност на А. в престъпленията на неомъжената Л.: това е работа на съдиите и на съдебните заседатели. Ние просто искаме да разберем дали от съдебномедицинска гледна точка аномалиите в неговия характер са от патологичен произход, дали те водят до достатъчна степен на ментално нарушение, за да бъдат подведени под наказателна отговорност. Отговорът, разбира се, ще бъде отрицателен. Разбира се А. е грешал, като не се е задоволявал с програмата на военните училища, а в любовта — с лудориите само през почивните дни, но неговите парадокси все пак не са равни на безумни мисли. Разбира се, макар и А. да е развивал непредпазливо пред А. прекалено сложни за нея теории, макар и преднамерено да я е подтиквал към убийството на детето, или за да може евентуално да се освободи от него, или за да докаже пред самия себе си силата на своята убедителност, или просто за порочно забавление, подобно на Дон Жуан в сцената с бедняка^[8], отговорността за собствените му действия не е нарушена. Не можем да представим по различен начин, освен в тази условна форма заключения, които могат да бъдат оспорвани от всички страни, в едно дело, в което рискуваме да ни обвинят, че надвишаваме своята мисия и си присвояваме ролята на съдебното жури — за или против вината на обвиняемия, в точния смисъл на думата, или пък да ни обвинят в прекомерен лаконизъм, ако сухо сме отговорили, което би могло да бъде достатъчно: а именно, че А. не показва никакви признаци на ментално заболяване и че, в общи линии, той е напълно отговорен за действията си.

Ето това е текст, датиращ от 1955 г. Извинете ме за многословието на тези документи (но все пак разбирате веднага, че те създават проблеми); сега бих искал да цитирам други, които са много по-къси или по-скоро един доклад, който е бил написан във връзка с трима мъже, обвинени в шантаж по едно сексуално дело. Ще прочета доклада поне, що се отнася до двама от тях.^[9]

Единият, да го наречем X., „без да е блестящ, в интелектуално отношение не е глупав; добре подрежда мислите си и има добра памет. В морално отношение е хомосексуалист от дванадесет или тринадесетгодишната си възраст, и, в началото, този порок бил само нещо като компенсация за подигравките, с които се сблъсквал, когато, още дете, бил поверен на Социални грижи и живеел в Ла Манш (департаментът; МФ.). Може би женственият му вид е подсилил склонността към хомосексуалността, но X. стигнал до шантажиране, привлечен от примамките на печалбата. X. е напълно неморален, циничен, дори бъбрив. Преди три хиляди години той със сигурност щеше да живее в Содом и небето съвсем справедливо щеше да го накаже заради неговия порок. Трябва наистина да признаем, че Y. (който е обект на шантажа; М.Ф.) би заслужил същото наказание. Тъй като той е възрастен, относително богат и предложил на X. да го настани в заведение за обратни, където да работи като касиер, като смятал, че постепенно ще си възвърне вложените в тази покупка пари. Този Y., който последователно или едновременно бил любовник или любовница на X., не е известно, предизвиква презрение и отвращение. X. обича Z. Трябва да сте видели женственото поведение на единия и на другия, за да разберете, че подобна дума може да бъде използвана, когато става въпрос за двама толкова женствени мъже, че те би трябвало да обитават не Содом, а Гомор“.

И бих могъл да продължа. Сега, относно Z.: „Това е доста посредствено създание, подкрепя опозицията, има добра памет, добре подрежда мислите си. От нравствена гледна точка това е цинично и неморално същество. Той се отдава на разврат, видимо е хитър и нерешителен. Трябва в буквалния смисъл на думата да се използва думата «maiotique» по отношение на него (maiotique се пише m. a. i. о. t. i. q. u. е., нещо свързано с трико, вероятно! МФ.)^[10] Но най-характерната черта на характера му като че ли е мързелът, за размера на който никакво прилагателно не би могло да ни даде представа. Естествено, много по-малко уморително е да сменяш плочите в един нощен локал и да си търсиш клиенти там, отколкото да вършиш истинска работа. Впрочем, той признава, че станал хомосексуалист по материални причини, привлечен от печалбата, и че след като привикнал да има пари, продължил и по-нататък да се държи по този начин.“ Извод: „Той е особено отблъскващ.“

Разбирате, че твърде малко и едновременно много неща могат да се кажат относно този род дискурс. В последна сметка, в общество като нашето, все пак са доста редки дискурсите, притежаващи едновременно три свойства. Първото е, пряко или косвено, да имат силата да предопределят едно решение на правосъдието, което преди всичко се отнася до свободата или до задържането на един човек. В крайни случаи (и такива случаи ще видим) — за живота или смъртта. Следователно, това са дискурси, които в граничните случаи решават живот или смърт. Второ свойство: откъде те притежават тази своя сила? Може би от съдебната институция, но и от факта, че функционират в съдебната институция като дискурси за истината, дискурси за истината, защото са дискурси с научен статут или като формулирани дискурси и то формулирани изключително от квалифицирани хора вътре в дадена научна институция. Дискурси, които могат да убиват, дискурси за истината и дискурси — вие сте доказателство и свидетели за това^[11], — които ни карат да се смеем. А дискурсите за истината, които имат институционалната сила да убиват, в последна сметка, в общество като нашето, са дискурси, които заслужават малко внимание. Още повече, че ако някои от тези експертизи, по-специално първата, се отнасяха — както видяхте — до относително сериозно дело, а следователно относително рядко, то във второто дело, датиращо от 1974 г. (следователно нещата са се развили миналата година), очевидно е поставен под въпрос всекидневният хляб на наказателното правосъдие и бих казал на всички подсъдими. Тези всекидневни дискурси за истината, които убиват и които ни карат да се смеем, те са тук, в самата сърцевина на нашата съдебна институция.

Не за пръв път функционирането на съдебната истина не само създава проблеми, но и предизвиква смях. Добре знаете, че в края на XVIII в. (говорих ви за това, струва ми се, преди две години) начинът, по който е било представяно доказателството за истината в наказателната практика понякога е предизвиквал едновременно ирония и критични забележки. Спомняте си за този едновременно схоластичен и аритметичен начин за представяне на съдебното доказателство, на онова, което на времето, в наказателното право на XVIII в., се е наричало законово доказателство, в което била разграничавана цяла йерархия от доказателства, премервани от количествена и от качествена гледна точка.^[12] Имало пълни и непълни доказателства, цялостни и половинчати доказателства, съвършени доказателства, полу-доказателства, признаци, спомагателни доказателства. После комбинирали, правели сбор на всички тези доказателствени елементи, за да стигнат до определено количество доказателства, които законът или по-скоро обичаят определяли като необходим минимум за получаване на присъда. Въз основа на този момент, въз основа на такива аритметика, на това пресмятане на доказателствата, съдът трябвало да взема своето решение. И при вземането на своето решение той бил обвързан, поне до известна степен, с тази аритметика на доказателствата. Освен това законодателство, освен законовото дефиниране на естеството и на количеството на доказателствата, освен легитимното формализиране на доказателството, е съществувал принцип, според който трябвало наказанията да се определят пропорционално на количеството събрани доказателства. Тоест не било достатъчно да се каже: Трябва да се стигне до пълни, цялостни и съвършени доказателства, за да бъде определено наказанието. Класическото право постановявало следното: Ако сборът не достига до онази минимална степен от доказателства, въз основа на които може да бъде приложено пълното и цялостно наказание, ако сборът остава в известен смисъл висящ, ако просто имаме три четвърти доказателственост, но не и доказателството в неговата завършеност, това не означава, че не трябва да има наказание. При три четвърти доказателственост, три четвърти наказание; при половин доказателственост, половин наказание.^[13] С други думи, човек не може да бъде подозрителен безнаказано. И най-малкият елемент на доказателство или, във всеки случай, известен елемент на доказателство, ще бъде достатъчен, за да доведе до известен елемент на наказание. Тъкмо този начин на прилагане на истината предизвикала у реформаторите в края на XVIII в. — независимо дали у Волтер, Бекария или у хора като Серван или Дюпати, критични забележки и едновременно с това ирония.^[14]

На тази система на законово доказателство, на аритметиката на доказателството бе противопоставен принципа на онова, което наричаме вътрешно убеждение;^[15] това е принцип, за който днес, когато виждаме как той функционира и каква е реакцията на хората на неговите следствия, имаме впечатлението, че той дава възможност да се осъжда без доказателства. Но, честно казано, в онзи вид, в който бе формулиран и институционализиран в края на XVIII в., принципът на вътрешното убеждение е имал напълно определен исторически смисъл.^[16]

На първо място, (историческият смисъл — Бел.ред.) е следният: вече не трябва да се издава присъда, преди да сме достигнали до пълно убеждение. Тоест, вече не трябва да има пропорционалност между доказателството и присъдата. Присъдата трябва да се подчинява на закона за всичко или нищо, непълното доказателство не може да влече след себе си частично наказание. Решението за наказанието, колкото и леко да е то, трябва да се взема едва след като е било установено пълното, цялостно, изчерпателно, абсолютно доказателство за виновността на обвиняемия. Това е първото значение на принципа на вътрешното убеждение: съдията трябва да започне да произнася присъдата едва след като е вътрешно убеден във виновността, а не просто когато има подозрения.

На второ място, смисълът на този принцип е следният: не можем да придаваме законна сила само на доказателствата, дефинирани и квалифицирани от закона. Но ако е убедително — тоест ако е от такова естество, че да предполага присъединяването на което и да било съзнание, възприемчиво към истината, годно за даване на оценка, а следователно годно за истината — всяко доказателство трябва да може да бъде прието. Не законността на доказателството, не неговото съответствие със закона, ще го превърне в доказателство: а неговата очевидност. Тъкмо очевидността на доказателството го прави приемливо.

И най-сетне — и това е третото значение на принципа за вътрешното убеждение — онзи критерий, по който ще разпознаем, че доказателството е било установено, не е каноничната картина от сигурни доказателства, а убеждението: убеждението на който и да било субект, на един безучастен субект. В качеството си на мислещ индивид, той е годен за разпознаване и за истина. Тоест, заедно с принципа на вътрешното убеждение, ние сме преминали от онзи аритметично-схоластичен и толкова смехотворен принцип на класическото доказателство към обществения режим, към достойния за уважение, към анонимния режим на истината според един предполагаемо универсален субект.

Но на практика този режим на универсалната истина, на който наказателното право като че ли се подчинява от XVIII в. насам, съдържа в себе си два феномена, реално и доколкото е задействан на практика; той подслонява два факта или две практики, които са важни и които, според мен, съставляват реалното приложение на съдебната истина и в същото време нарушават равновесието в нея по отношение на точната и обща формулировка на принципа на вътрешното убеждение.

На първо място, знаете, че въпреки принципа, според който никога не трябва да се наказва, преди да се стигне до доказателството, до вътрешното убеждение на съдията, в практиката продължава да съществува известна пропорционалност между степента на убеденост и сериозността на наложеното наказание. Прекрасно знаете, че когато не сме напълно сигурни в едно нарушение на закона или престъпление, съдията — независимо дали е магистрат или съдебен заседател — има склонност да изразява своята несигурност чрез смекчаване на наказанието. На практика, на не напълно придобитата сигурност ще съответства леко или значително смекчено наказание, но винаги ще има наказание. Това означава, че дори в нашата система и въпреки принципа на вътрешното убеждение, силните презумпции никога не остават напълно безнаказани. По точно този начин функционират смекчаващите вината обстоятелства.

Какво е било, по принцип, предназначението на смекчаващите вината обстоятелства? Общо взето, за да смекчават силата на закона в онзи му вид, в който той е бил формулиран през 1810 г. в Наказателния кодекс. Истинската цел, която е преследвал законодателят през 1832 г., когато е дефинирал смекчаващите вината обстоятелства, не е била да се даде възможност за смекчаване на наказанието; напротив, целта е била да се попречи на оправдаването, решението за което е било вземано прекалено често от съдебните заседатели, когато не са искали да приложат закона в неговата пълна сила.

Но какво е станало, всъщност, прикрито зад тази цел, която очевидно е била цел на законодателя? Станало е така, че строгостта на съдебните заседатели се увеличила. Но на тази основа е станало също така възможно да се заобикаля принципа на вътрешното убеждение. Когато съдебните заседатели се оказвали в ситуация, в която трябва да вземат решение относно вината на някого, вина, за която е имало множество доказателства, но все още не и сигурност, се прилагал принципа на смекчаващите вината обстоятелства и се определяло малко по-леко или в значителна степен смекчено наказание в сравнение с наказанието, предвиждано от закона. Така презумпцията, степента на презумпция се пренасяла върху тежестта на наказанието.

В делото Голдман^[17], което беше гледано преди няколко седмици, скандалът избухна вътре в самата юридическа институция, самият главен прокурор, който бе поискал наказанието, изрази учудването си пред съдебното решение, защото съдебните заседатели всъщност не бяха приложили това правило, което обаче абсолютно противоречи на закона и според което, когато не сме абсолютно сигурни, използваме смекчаващи вината обстоятелства. Какво стана при делото Голдман? Съдебните заседатели всъщност приложиха принципа на вътрешното убеждение или, ако предпочитате, не приложиха този принцип, а приложиха самия закон. Тоест те сметнаха, че са вътрешно убедени и приложиха онова наказание, което бе поискано от прокурора. А прокурорът бе толкова свикнал, когато има някакви съмнения, те да не прилагат точно исканията на прокуратурата, а да се ситуират на по-ниско равнище, че самият той бе изненадан от строгостта на присъдата. В своето учудване той издава онзи абсолютно незаконен обичай, във всеки случай противоречащ на принципа, според който смекчаващите вината обстоятелства имат за цел да показват несигурността на съдебните заседатели. По принцип те никога не трябва да служат за предаване несигурността на съдебните заседатели; ако все още съществува несигурност, трябва чисто и просто да се стигне до оправдаване. На практика, скрит зад принципа на вътрешното убеждение, вие всъщност имате един обичай, който, точно както в старата система на законовите доказателства, смекчава наказанието в зависимост от несигурността на доказателството.

Една друга практика също води до изопачаване на принципа на вътрешното убеждение и до реконституиране на нещо от порядъка на законовото доказателство, което, във всеки случай, наподобява с някои свои черти начина на функциониране на правосъдието в онзи му вид, в който то бе прилагано през XVIII в. Разбира се, ние виждаме това квази-реконституиране, това псевдо-реконституиране на законовото доказателство не в реконституирането на аритметиката на доказателствата, а във факта, че — противно на принципа на вътрешното убеждение, според който могат да се предоставят всички доказателства, всички те могат да бъдат събрани, но единствено съвестта на съдията, бил той съдебен заседател или магистрат, трябва да ги прецени — някои доказателства сами по себе си имат сила, демонстративно значение, едни от които са по-големи от други — независимо от присъщата им рационална структура. Тогава не в зависимост от рационалната им структура, а в зависимост от какво? Е, от субекта, който ги излага. Така например, полицейските рапорти или свидетелствата на полицаите в съвременното френско правосъдие имат един вид привилегия по отношение на всеки друг доклад или свидетелство, тъй като те са излагани от полицейски служител, който е положил клетва. От друга страна, докладите на експертите — доколкото статутът им на експерти придава на онези, които ги излагат, научна стойност или по-скоро научен статут — по отношение на всеки друг елемент на съдебното доказване също притежават известно предимство. Това не са законови доказателства в онзи смисъл, в който ги е разбирало класическото право още в края на XVIII в., но все пак това са привилегировани съдебни изложения, съдържащи статусни презумпции за истина, които презумпции са им присъщи, в зависимост от онези, които ги излагат. С една дума, това са изложения със следствия за истинност и сила, които са специфични за тях: нещо като над-законност на някои изложения в производството на съдебната истина.

Бих искал да се спра за малко върху това отношение истина-правосъдие, тъй като то, разбира се, е една от основните теми в западната философия.^[18] В крайна сметка, едно от най-непосредствените и най-радикалните предположения на всеки съдебен, политически, критически дискурс е, че съществува основна връзка между излагането на истината и прилагането на правосъдието. Обаче в момента, когато институцията, призована да урежда правосъдието, от една страна, и институциите, квалифицирани да излагат истината, от друга страна, накратко казано, в момента, когато се срещат съдът и ученият, в който пресичат пътищата си съдебната институция и медицинското или, по-общо казано, научното знание, в този момент се оказват формулирани някои изложения, които имат статута на истински дискурси, които притежават значително съдебно влияние, но които, обаче, имат странното свойство да бъдат чужди на всички, дори и на най-елементарните правила за формиране на научен дискурс; да бъдат чужди и на правилата на правото и да бъдат, подобно на текстовете, които ви прочетох преди малко, в буквалния смисъл на думата гротескови.

Гротескови текстове — и когато казвам „гротескови“, бих искал да използвам тази дума ако не в абсолютно точния й смисъл, то поне в малко по-ограничен или сериозен смисъл. Ще наричам „гротесков“ факта, че даден дискурс или индивид притежава по статут властово влияние, от което би трябвало да го лишава вътрешноприсъщото му качество. Гротесковото или, ако предпочитате, „юбюесковото“^[19] не е просто дадена категория оскърбления, не е даден оскърбителен епитет и не бих искал да използвам думата в този смисъл. Мисля, че съществува точно определена категория; във всеки случай, би трябвало да се дефинира определена категория от историко-политическия анализ, която да бъде категорията на гротесковото или юбюесковото. Юбюесковият страх, гротесковата власт или, казано с по-строги термини, максимализирането на властовите ефекти на основата на дисквалифицирането на онзи, който ги поражда: мисля, че това не е злополука в историята на властта, не е засечка в нейното действие. Струва ми се, че това е едно от звената, които са неотменима част от механизмите на властта. Политическата власт, поне в някои от обществата и, във всеки случай, в нашето, може да си даде, действително си е дала възможност да предава своето влияние, нещо повече, да намира произхода на своето влияние в едно място, което очевидно, изрично, доброволно е дисквалифицирано от долното, подлото или смешното. В крайна сметка, гротесковата механика на властта или това звено на гротесковото във властовия механизъм е доста старо в структурите, в политическото функциониране на нашите общества. Имате блестящи примери в римската история, главно в историята на Римската империя, където именно един от начините, ако не да се управлява, то поне да се господства, е почти театралното дисквалифициране на произхода, на прикачването на всички властови ефекти към личността на императора; онази дисквалификация, в резултат на която този, който притежава majestas, най-висшата власт по отношение на всяка, каквато и да било, власт, в същото време като личност, като персонаж, като физическа реалност, с целия си начин на обличане, с жестовете си, с тялото си, със своята сексуалност, с начина си на живот е подъл, гротесков, смешен персонаж. От Нерон до Хелиогабал функционирането, звеното на гротесковата власт, на безчестната суверенност постоянно се задейства в Римската империя.^[20]

Гротесковото е един от основните методи на деспотичната власт. Но знаете също, че гротесковото е и метод, присъщ на приложната бюрокрация. Факт е, че административната машина със своите неизбежни властови ефекти преминава през посредствения, нищожен, глупав, смешен, похабен, беден, безпомощен служител, че това е била една от основните черти на големите западни бюрокрации от XIX в. насам. Административната гротеска не е била просто специфично виждане за администрацията, което са имали Балзак, Достоевски, Куртелин или Кафка. Административната гротеска е всъщност една възможност, която бюрокрацията действително си е предоставила. „Дебелият кожен Юбю“ подобава на функционирането на модерната администрация, също както е подобавало на функционирането на императорската власт в Рим да се намира в ръцете на един луд смешник. А бихме могли да приложим казаното за Римската империя, казаното за модерната бюрокрация и към много други механични властови форми, към нацизма или към фашизма. Гротесковото на човек като Мусолини се вписва абсолютно в механиката на властта. Властта си приписва представата, че е произлязла от някого, който е бил театрално дегизиран, нарисуван като клоун, като шут.

Струва ми се, че тук са налице всички степени на онова, което бихме могли да наречем недостойност на властта, като се започне от безчестния суверенитет и се стигне до смехотворния авторитет. Знаете, че етнолозите — мисля си преди всичко за много добрите анализи, публикувани наскоро от Кластр — точно са уловили феномена, чрез който онзи, комуто се дава власт, едновременно с това и посредством определени ритуали и церемонии се представя като смешен или отвратителен, или се показва в неблагоприятна светлина. Дали в архаичните или примитивни общества това е бил ритуал за ограничаване на властовите ефекти? Може би. Но аз бих казал, че ако в нашите общества наистина откриваме отново тъкмо тези ритуали, то те имат съвършено различна функция. Показвайки изрично властта като отвратителна, подла, юбюескова или просто смешна, мисля, че не става въпрос за ограничаване на ефектите от нея и за магическо развенчаване на онзи, комуто се дава короната. Струва ми се, че напротив, става въпрос да се покаже в цялата й светлина неумолимостта, неизбежността на властта, която може да функционира с цялата си сила и във висшата степен на своята насилствена рационалност, дори когато се намира в ръцете на някой, който всъщност се оказва дисквалифициран. В крайна сметка, проблемът за безчестието на суверенността, проблемът за дисквалифицирания суверен е проблемът на Шекспир; и цялата поредица от кралски трагедии поставят именно този проблем, но, както ми се струва, без да могат да превърнат безчестието на суверена в теория.^[21] Но, повтарям още веднъж, — в нашето общество, като се започне от Нерон (който може би е първият велик образ, родоначалник на подлия суверен) и се стигне до онзи дребен човечец с треперещи ръце, който, там долу от своя бункер, коронясан от четиридесетте милиона мъртъвци, вече не искаше нищо друго, освен две неща: всичко останало там горе да бъде унищожено, над него, и да му носят да яде до пръсване шоколадови сладкиши — имате тук цялото това огромно функциониране на безчестния суверен.^[22]

Нямам нито сили, нито смелост, нито време да посветя своя курс през тази година на всичко това. Но бих искал поне да засегна отново проблема за гротесковото по повод на текстовете, които току-що ви прочетох. Мисля, че не трябва да смятаме за обикновено оскърбление факта, че признаваме като гротесково и че поставяме проблема за съществуването на гротесковото и на функцията на гротесковото в тези текстове. В своята екстремална точка, там, където правосъдието си дава правото да убива, то е учредило дискурс, дискурсът на Юбю, то дава думата на учения Юбю. За да изразим нещата по-официално, нека кажем следното: Западът, който — несъмнено, още от гръцкото общество, гръцкия град — не е преставал да мечтае в правосъдния си апарат да предостави неконтролирана власт на пародията и власт на дискурса за истината в справедливия град, в крайна сметка предостави, призната като такава, на научния дискурс. Нека оставим тогава на други грижата да поставят въпроса за следствията на истината, които могат да бъдат произведени в дискурса от субекта, за който се предполага, че е знаещ.^[23] Аз ще се опитам по-скоро да изследвам властовите последствия, произведени в реалността от един дискурс, който едновременно е статусен и дисквалифициран. Разбира се, бихме могли да се опитаме да направим този анализ в различни посоки, да се опитаме да уловим идеологията, която може да вдъхновява дискурсите, за които ви дадох няколко примера. Бихме могли също да се опитаме да тръгнем от институцията, която ги поддържа или от двете институции, които ги поддържат — съдебната и медицинската, за да видим как са могли да се зародят тези дискурси. Ще се опитам (онези от вас, които са присъствали на лекциите ми предишните години, се досещат, че тъкмо такава ще е посоката) — вместо да правя опит за идеологически или за „институционален“ анализ — да уловя, да анализирам технологията на властта, която използва тези дискурси и която се опитва да ги накара да функционират.

За тази цел ще поставя най-напред следния въпрос: какво се случва в дискурса на Юбю, който стои в основата на нашата съдебна практика, на нашата наказателна практика? Следователно, теорията на психиатрично-наказателния Юбю. Мисля, че можем да кажем в основни линии, че посредством дискурсите, за които ви дадох няколко примера, онова, което се случва, е поредица, щях да кажа от замествания, но ми се струва, че тази дума не е подходяща: би трябвало по-скоро да се каже поредица от дублирания. Тъй като, честно казано, не става въпрос за действие на замествания, а за въвеждане на последователни дублети. С други думи, не става въпрос за това тези психиатрични дискурси да учредяват друга сцена в областта на наказателното право, както казват хората; става въпрос, напротив, за раздублиране на елементите върху една и съща сцена. Следователно, не става дума за цензурата, която маркира достъпа до символичното, а за принудителния синтез, който осигурява предаването на властта и безкрайното преместване на властовите следствия.^[24]

На първо място, психиатричната експертиза дава възможност да се дублира престъплението в онзи вид, в който то е квалифицирано от закона, с цяла серия от други неща, които не са самото престъпление, а поредица от атитюди, от начини на съществуване, които, естествено, в дискурса на експерта психиатър, са представени като причината, произходът, мотивацията, изходната точка на престъплението. Действително, в реалността на съдебната практика те ще образуват самата наказуема материя, субстанцията. Знаете, че на основание на наказателния закон, — законът от Кодекса на Наполеон от 1810 г.^[25] — това е вече принцип, признат в тъй наречените междинни кодекси на Революцията, с една дума от края на XVIII в. насам на основанието на наказателния закон са подсъдни само нарушенията, които са дефинирани като такива от закона и то от закон, който трябва да предхожда въпросното действие. Няма противодействие на наказателния закон, освен в известен брой изключителни случаи. Но какво прави експертизата по отношение на самата буква от закона, която гласи следното: „Наказуеми са само нарушенията, дефинирани като такива от закона“? Какъв тип обекти извежда тя? Какъв тип обекти предлага тя на съдията като предмет на неговата съдебна намеса и като цел на наказанието? Ако използваме същите думи — а бих могъл да ви цитирам и други текстове, имам тук кратка поредица от експертизи, всичките са от периода 1955–1974 г., — та какви са обектите, които изразява психиатричната експертиза, които тя прикрепя към престъплението, с които тя изгражда подплатата или дублета? Това са понятията, които постоянно намираме в цялата тази поредица текстове: „психологическа незрялост“, „недостатъчно изградена личност“, „неправилна оценка на действителността“. Всички тези изрази наистина съм открил във въпросните експертизи: „дълбоко афективно неравновесие“, „сериозни емоционални нарушения“. Или още: „компенсация“, „плод на въображението“, „проява на изопачена гордост“, „порочни действия“, „херостратизъм“, „алкивиадизъм“, „донжуанство“, „боваризъм“ и т.н. Но каква е функцията на такава съвкупност от понятия или на двете серии от понятия? Най-напред, да повторят тавтологично нарушението, за да го впишат и да го конституират като индивидуална черта. Експертизата дава възможност да се премине от действието към поведението, от престъплението към начина на съществуване и да се покаже, че начинът на съществуване не е нищо друго, освен самото престъпление, но, в известен смисъл, в състояние на генерализация в поведението на даден индивид. На второ място, функцията на тези серии от понятия е да изместват равнището на реалността на нарушението, понеже онова, което тези поведения нарушават, не е законът, защото никой закон не забранява афективната неуравновесеност, никой закон не забранява емоционалните нарушения, никой закон не забранява дори изопачената гордост и не съществуват законови мерки срещу херостратизма. Но щом като тези поведения не нарушават закона, то какво нарушават те? Онова, срещу което те се появяват, онова, по отношение на което те се появяват, е оптималното равнище на развитие: „психологическа незрялост“, „недобре изградена личност“, „дълбоко неравновесие“. Това е и критерият за реалността: „неправилна оценка на реалността“. Това са и моралните квалификации, тоест скромността, верността. Това са и етичните правила.

С една дума, психиатричната експертиза дава възможност да се изгради психологично-етичен дублет на престъплението. Тоест да се отнеме законовия характер на нарушението в онзи му вид, в който то е формулирано от кодекса, за да може зад него да се прояви неговият дубъл, който прилича на него като брат ли, като сестра ли, не знам, и който го превръща вече не в нарушение в законовия смисъл на думата, а в изключение по отношение на определен брой правила, които могат да бъдат физиологически, психологически или морални и т.н. Ще ми кажете, че това не е толкова сериозно и че ако, когато от тях се иска да направят експертиза на един престъпник, психиатрите казват: „В края на краищата, ако той е извършил кражба, то е всъщност защото той е крадец; или, ако е извършил убийство, то е всъщност защото той има склонност към убийство“, това не е нищо повече от молиеровски анализ на безмълвието на дъщерята.^[26] Само че на практика това е по-сериозно и е сериозно не просто защото може да доведе до смъртта на човека, както ви казах преди малко. По-сериозното е, че всъщност онова, което се предлага в този момент от психиатъра, не е обяснение на престъплението: всъщност това е самото нещо, което трябва да се накаже и за което съдебният апарат трябва да се улови, и на което да се подчинява.

Спомнете си какво става при експертизата на Алгарон. Експертите казват: „Ние като експерти не можем да кажем дали той е извършил престъплението, в което го обвиняват. Но (и така завършваше последният абзац, който ви прочетох преди малко; М.Ф.) нека предположим, че го е извършил. Аз като експерт психиатър ще ви обясня как той би го извършил, ако го беше извършил.“ Целият анализ на това дело (но вече ви казах на няколко пъти името му, няма значение) всъщност е обяснение на начина, по който престъплението би било извършено в действителност. В началото експертите заявяват строго: „Ще разсъждаваме при хипотезата, че А. е упражнявал, по един или друг начин, влияние върху начина на мислене на неомъжената Л., което я е довело до убийството на детето й.“ Накрая те казват: „Без да вземаме становище относно действителността и степента на виновност, можем да разберем колко пагубно е могло да бъде неговото влияние.“ А крайното заключение, както си спомняте, беше: „Следователно, трябва да приемем, че е отговорен за действията си.“ Но какво възникна, междувременно, между хипотезата, според която той действително е носел каквато и да било отговорност, и крайното заключение? Възникна някакъв персонаж, който, в определен смисъл, е предложен на съдебния апарат, на човек, неспособен да се приспособи към света, който обича безредието, извършва екстравагантни или необичайни постъпки, ненавижда морала, отхвърля неговите закони и можещ да стигне до престъпление. Тъй че в крайна сметка ще бъде осъден не действителния съучастник във въпросното убийство: а именно този персонаж, неспособен да се приспособи, обичащ безредието и извършващ действия, стигащи до престъпление. И когато споменавам, че тъкмо този персонаж е осъден в действителност, не искам да кажа, че благодарение на експерта на мястото на виновния е осъден един заподозрян (което е вярно, разбира се), а искам да кажа нещо много повече. Онова, което в известен смисъл е по-съществено, е фактът, че в крайна сметка, дори и въпросният субект да е виновен, онова, което съдията ще може да осъди у него, въз основа на психиатричната експертиза, вече не е точно престъплението или нарушението. Онова, което съдията ще осъди и което той ще накаже, въпросът, за който ще се отнася наказанието, са именно онези девиантни поведения, които ще бъдат предложени като причина, като източник, като място на образуване на престъплението, и които са само негов психологически и морален дублет.

Психиатричната експертиза дава възможност да се измества точката на приложение на наказанието от нарушението, дефинирано от закона, към престъпното деяние, оценявано от психологично-етична гледна точка. Посредством причинно призоваване, чийто тавтологичен характер е очевиден, но едновременно с това няма особено значение (освен ако не се опитаме да направим анализ на рационалните структури на подобен текст, което би било интересно), ние сме преминали от онова, което би могло да се нарече цел на наказанието, точката на приложение на един властови механизъм, която е законовото наказание, към област от обекти, която се отнася до дадено познание, до даден технически метод за трансформиране, до цяла рационална и обмислена съвкупност от принуди.^[27] Вярно е, че психиатричната експертиза представлява принос от знания, равен на нула, но това не е важно. Важното в нейната роля е да легитимира под формата на научно познание разширяването на наказателната власт до нещо, различно от нарушението. Основното е, че тя дава възможност да се ситуира наказателното действие на съдебната власт в общ корпус от обмислени методи за променяне на индивидите.

Втората функция на психиатричната експертиза (като първата, следователно, е да дублира престъплението посредством криминалността) е да дублира автора на престъплението с новия за XVIII в. персонаж, какъвто е престъпникът. При „класическата“ експертиза, онази, която е била дефинирана в рамките на закона от 1810 г., всъщност въпросът е бил просто следният: ще се вика експерт единствено за да се разбере дали в момента, когато е извършил деянието, обвиняемият индивид е бил в състояние на умопомрачение. Понеже ако е в състояние на умопомрачение, той вече не може да се смята за отговорен за онова, което е извършил. Това е прочутият член 63 (поправка: 64), според който няма нито нарушение, нито престъпление, ако индивидът е в състояние на умопомрачение в момента на деянието^[28] Но какво става при експертизите във вида, в който функционират сега и във вида, за който ви дадох пример? Действително ли се прави опит да се определи дали дадено състояние на умопомрачение позволява да не се разглежда авторът на деянието като субект, юридически отговорен за своите действия? Не. Експертизата прави нещо съвсем различно. Тя се опитва, най-напред, да установи миналото, в известен смисъл инфра-началото на престъпността.

Цитирам ви примера с една експертиза, направена около 1960 г. от три големи светила в наказателната психиатрия и която, впрочем, завърши със смъртта на човек, защото обектът на експертизата бе осъден на смърт и гилотиниран. Четем следното относно този индивид: „Наред с желанието да учудва, у Р. много рано се появява и стремежът към господство, към командване, към упражняване на сила (което е още една проява на гордостта), той тиранизира родителите си, като прави сцени при най-малката пречка, а още в лицея се опитва да подлъже другарите си да бягат от лекции. Интересът към огнестрелното оръжие и към леките коли, страстта към хазарта също се появяват много рано у него. Още в лицея той обича да показва пистолети. У Жибер също го виждат да си играе с пистолет. По-късно започва да колекционира оръжия, взима ги на заем, занимава се с тяхната продажба и се радва на онова успокоително чувство за могъщество и за превъзходство, което слабите хора получават при носенето на огнестрелно оръжие. По същия начин и мотоциклетите, а по-късно и бързите коли, каквито той изглежда е карал в голямо количество и то винаги с възможно най-голяма скорост, допринасяли, впрочем съвсем непълно, за задоволяване на неговата страст към господство.“^[29]

При подобна експертиза става въпрос за възпроизвеждане на поредицата от онова, което бихме могли да наречем грехове без нарушение или още недостатъци без незаконност. С други думи, става въпрос да се покаже как индивидът вече е наподобявал своето престъпление още преди да го е извършил. Повтарящото се използване на наречието „вече“ в тези анализи само по себе си е начин да се свържат така една с друга, по чисто аналогичен път, цялата серия от инфра-първични нелегитимности, от легитимни непрецизности, да се кумулират те, за да започнат да приличат на самото престъпление. Да се възпроизведе серията от грешки, да се покаже как индивидът е приличал на своето престъпление, а в същото време чрез тази серия да се разкрие една серия, която бихме могли да наречем пара-патологична, близка до болестта, но болест, която не е такава, защото е морално отклонение. Накрая, тази серия е доказателството за поведение, за държане, за характер, които от морална гледна точка са недостатъци, без да бъдат нито болести от патологична гледна точка, нито нарушения от законова гледна точка. Експертите винаги са се опитвали да пресъздадат тъкмо династията на тази дълга серия от инфра-начални двузначности.^[30]

Онези от вас, които са преглеждали досието Ривиер, вече разбират, че през 1836 г. е било практика на психиатрите и едновременно с това на свидетелите, чиито показания били изисквани, да възстановяват тази абсолютно двусмислена серия на инфра-патологичното и пара-законовото или на парапатологичното и инфра-законовото, каквото е онова предварително възстановяване на умалената сцена на самото престъпление. Психиатричната експертиза служи тъкмо за това. Но в тази серия от инфра-начални, пара-патологични, подзаконови и т.н. двусмислия се вписва наличието на субекта под формата на желание. Всички тези подробности, тези дребни неща, всички тези малки мерзости, всички тези не много порядъчни неща: експертизата показва по какъв начин субектът всъщност присъства в тях под формата на желание за престъпление. Така в експертизата, която ви прочетох преди малко, за човек, който накрая бива осъден на смърт, експертът казва следното: „Той се е стремял да опознае всички удоволствия, да се наслаждава на всичко и много бързо, да изпитва силни усещания. Ето целта, която си е бил поставил. Той се е поколебал, казва експертът, единствено пред дрогата, от чието подчинение се е боял, и пред хомосексуалността, не по принцип, а поради липса на влечение. Р. не понасял пречките пред своите намерения, пред своите капризи. Той не можел да допусне някой да се противопоставя на желанията му. По отношение на родителите си той използвал афективен шантаж; по отношение на чуждите хора и на средата използвал заплахи и насилие.“ С други думи, анализът на постоянния стремеж към престъпление дава възможност да се фиксира онова, което бихме могли да наречем радикална позиция на легитимност в логиката или в механизма на желанието. Принадлежност на желанието на субекта към нарушаване на закона:^[31] неговото желание е фундаментално вредно. Но това желание за престъпление — и то също се среща постоянно при тези експерименти (поправка: експертизи) — винаги е в корелация с някаква пукнатина, с някакъв разрив, с някаква слабост, с някаква негодност на субекта. Ето защо виждате постоянно да се появяват понятия като „липса на интелигентност“, „неуспех“, „малоценност“, „оскъдност“, „грозота“, „незрялост“, „недостатъчно развитие“, „инфантилност“, „архаизъм в поведението“, „нестабилност“. То е защото наистина, тази инфра-наказателна, пара-патологическа серия, в която се чете незаконността на желанието и едновременно с това дефектността на субекта, съвсем не е предназначена да отговори на въпроса за неговата отговорност; напротив, тя е предназначена да не отговаря на него, да кара психиатричния дискурс да избягва да поставя въпроса, който при все това е изрично дефиниран в член 64. Или, на базата на такова поставяне на престъплението в една серия заедно с инфра-наказателността и с пара-патологичното, въз основа на това свързване, около автора на нарушението се изгражда нещо като сфера на юридическа неразличимост. С помощта на неговата девиантност, на неговата нерационалност, на неговите неуспехи, на неуморните му и безкрайни желания ще бъде изградена серия от елементи, по отношение на които вече не може да бъде поставян или дори не може да възниква въпросът за отговорността му, понеже в крайна сметка, в края на тези описания, субектът се оказва отговорен за всичко и неотговорен за каквото и да било. Това е юридически неидентифицирана личност, от която, следователно, на основание на своите закони и на своите текстове, правосъдието е длъжно да се откаже. Магистратите, съдебните заседатели имат пред себе си вече не юридически субект, а обект; обект на технология и на знание за поправяне, за реадаптация, за ново присъединяване, за коригиране. С една дума, експертизата има за функция да дублира, независимо дали е отговорен или не, автора на престъплението, престъпен субект, който ще стане обект на специфична технология.

И най-сетне мисля, че психиатричната експертиза има една трета роля: не само да дублира престъплението чрез криминалността, след като е дублирала автора на нарушението с престъпния субект. Тя има функцията да учредява, да назовава едно второ дублиране или по-скоро група от други дублирания. От една страна, това е назначаване на лекар, който ще бъде едновременно съдия-лекар. Тоест — от момента, в който лекарят или психиатърът получава функцията да казва дали действително е възможно да се открият у анализирания субект известен брой поведения или черти, които, в рамките на криминалността, правят вероятно формирането и появата на поведението на нарушение в тесния смисъл на думата — психиатричната експертиза често, ако не постоянно, има значението на демонстрация или на елемент, който демонстрира възможната криминалност или по-скоро евентуалното нарушение, за което се порицава индивида. Да се описва неговия характер на престъпник, да се очертава основата на криминалните или пара-криминалните поведения, които той влачи след себе си от своето детство — това очевидно означава да се спомогне той да премине от разреда на обвиняемия към статута на осъден.

Ще ви цитирам само един пример по повод съвсем скорошна история, която вдигна голям шум. Проблемът е бил кой е убил младо момиче, чийто труп бил намерен в полето. Имало двама заподозрени: единият, знатно лице в града, и другият, юноша на осемнадесет или двадесет години. Ето как експертът психиатър описва психическото състояние на въпросното влиятелно лице (впрочем, те били двама, експертите психиатри, които правили експертизата на влиятелния гражданин). Давам ви резюмето — не съм виждал самата експертиза — в онзи вид, в който то фигурира в искането на прокуратурата пред Обвинителната камара: „Психиатрите не откриват никакви нарушения в паметта. Те получили поверително съобщение за симптомите, които субектът имал през 1970 г., когато имал професионални и финансови неприятности. Той им заявил, че завършил средното си образование на шестнадесет години, а висшето — на двадесет години; че получил две дипломи за завършено висше образование и че е бил двадесет и седем месеца на военна служба в Северна Африка като младши лейтенант. След това поел в своите ръце предприятието на баща си и работил много упорито в него, като развлечения му били единствено тенисът, ловът и платноходството.“

Сега преминаваме към описанието на младежа, който също бил обвинен по това дело, направено от други двама експерти. Психиатрите отбелязват: „недобре нюансиран характер“, „психологична незрялост“, „недобре оформена личност“ (виждате, че непрекъснато се повтарят едни и същи категории), „недостатъчно строга преценка“, „невярна оценка на действителността“, „дълбоко афективно неравновесие“, „много сериозни емоционални нарушения“. Освен това, след като споменават за неговата страст към четенето на комикси и към книгите за Satanik, експертите вземат предвид появата на нормалните за едно момче с такова физическо развитие (той е на осемнадесет или двадесет години; М.Ф.) сексуални трепети. Те се спират на хипотезата, <…> че след като бил изправен пред признанията за страстта, която му разкрила въпросната девойка, той може би е изпитал отвращение, смятайки, че те са сатанински. Откъдето и обяснението за действието, породено от дълбокото отвращение, което той изпитал тогава.

Тези два доклада били предадени на Обвинителното отделение, за да се разбере кой от двамата е бил виновен във въпросното дело. И нека сега не ми се казва, че съдиите издават присъда, а психиатрите само анализират манталитета, това дали въпросните субекти са психотични личности или не. Всъщност психиатърът се превръща в съдия; той извършва действие на разследване и то не на равнището на юридическата отговорност на индивидите, а на действителната им виновност. И обратното, съдията ще се раздвои пред лицето на лекаря. Понеже от момента, в който той действително ще издаде своята присъда, тоест своето решение за наказание, не толкова що се отнася до юридическия субект на нарушение, дефинирано като такова от закона, а що се отнася до индивида, носител на всички тези така дефинирани черти на характера, от момента, в който той ще трябва да има работа с етично-моралния дублет на юридическия субект, наказвайки, съдията няма да наказва нарушението. Той ще може да си позволи лукса, изискаността или извинението, както щете, да наложи на един индивид серия от корективни мерки, от мерки за реадаптация, от мерки за включване. По този начин неприятната професия на наказването се оказва превърната в красивата професия на оздравяването. Психиатричната експертиза служи, между другото, тъкмо на тази метаморфоза.

Преди да завърша лекцията, бих искал все пак да подчертая две неща. Вероятно ще ми кажете: Всичко това е прекрасно, но вие описвате с известна агресивност една съдебномедицинска практика, която, в края на краищата, е възникнала сравнително отскоро. Несъмнено, психиатрията е все още в детската си възраст и мъчително, бавно започваме сега да излизаме от тази неясна практика, някои от следите на която можем да открием в гротесковите текстове, които така злобно сте ни подбрали. Но аз ще ви кажа, че е тъкмо обратното и че всъщност, ако разгледаме психиатричната експертиза в наказателното право от гледна точка на нейния исторически произход, тоест, за да опростим нещата, да речем от първите години на прилагането на Наказателния кодекс (периода 1810–1830 г.), тя е била медицинско действие в своите формулировки, в своите конституиращи правила, в общите си принципи на формиране напълно изоморфно с медицинското знание по онова време. За сметка на това, днес (и трябва все пак да отдадем дължимото на лекарите и, във всеки случай, на някои психиатри) не познавам нито един лекар, познавам малко психиатри, които биха дръзнали да подпишат текстове като онези, които преди малко ви прочетох. Но щом като те отказват да ги подписват в качеството си на лекари или дори в качеството си на психиатри с текуща практика, и щом като в крайна сметка същите тези лекари и психиатри приемат да ги правят, да ги пишат, да ги подписват в съдебната практика — в крайна сметка става дума за свободата или за живота на даден човек — сами разбирате, че тук съществува проблем. Подобието на скъсване или на преплитане на равнището на научната и рационална нормативност на дискурсите наистина поражда проблем. Въз основа на една ситуация, която в началото на XIX в. поставя съдебно медицинските експертизи на същата плоскост, както цялото медицинско знание по онова време, се извършва движение на откъсване, движение, чрез което съдебната психиатрия се разделя с тази нормативност и приема, посреща, оказва се подчинена на нови правила на формиране.

Макар че в този смисъл е имало еволюция, несъмнено не би било достатъчно да се каже, че психиатрите или експертите просто са отговорни за това.^[32] Всъщност самият закон или постановленията за прилагане на закона показват в каква посока се движим и по какви пътища сме минали, за да стигнем дотук; понеже, в общи линии, съдебномедицинските експертизи се ръководят на първо място от старата формулировка на Наказателния кодекс, член 64: Няма нито престъпление, нито нарушение, ако индивидът е бил в невменяемо състояние в момента на своето деяние. Това правило практически ръководи и осведомява съдебната експертиза през целия XIX в. В началото на XX в. се появява едно окръжно, окръжното Шоми, датиращо от 1903 (поправка: 1905), в което вече значително е изопачена, отклонена ролята, отредена на психиатъра; понеже в това окръжно се казва, че ролята на психиатъра очевидно не е — това е прекалено трудно, тъй като не може да се прави — да дефинира юридическата отговорност на даден криминален субект, а да констатира дали у него съществуват ментални аномалии, които биха могли да бъдат поставени във връзка с въпросното нарушение. Виждате, че вече навлизаме в една съвършено различна област, която не е областта на юридическия субект, отговорен за своето действие и квалифициран като такъв от медицинска гледна точка. Навлизаме в една област, която е областта на менталната аномалия, намираща се в неопределена връзка с нарушението. И най-накрая, още едно окръжно, което датира от следвоенния период, от петдесетте години (не си спомням вече точната дата; през 1958 г., но не смея да го твърдя със сигурност, извинете ме), чрез което се изисква от психиатрите да отговарят пак на този прочут въпрос от член 64, ако могат, разбира се: бил ли е той в невменяемо състояние? Но от тях се иска преди всичко да отговарят на въпроса — първи въпрос — дали индивидът е опасен. Втори въпрос: дали е достъпен за наказателна санкция. Трети въпрос: дали се поддава на лечение и на реадаптация. Тъй че виждате, че и на законово равнище, а не просто на ментално равнище на знание на психиатрите, на самото законово равнище улавяме съвсем ясна еволюция. Преминали сме от юридическия проблем за определянето на отговорността към един съвсем друг проблем. Опасен ли е индивидът? Достъпен ли е за наказателната санкция? Поддава ли се на лечение и на реадаптация? Тоест онова, за което ще се отнася наказателната санкция, вече не е правен субект, признат за отговорен за своите действия, а корелативен елемент от един механизъм, състоящ се в отстраняване на опасните индивиди, лекуване или реадаптация. С други думи, грижата за престъпния индивид вече ще трябва да се поема от метод за нормализиране. Психиатричната експертиза успява да конституира, сред доста други методи, тъкмо това заменяне на юридически отговорния индивид с корелативния елемент от един метод за нормализиране.^[33]

Бих искал да се опитам да изследвам тъкмо това, появата, възникването на методите за нормализиране, заедно със свързаните с тях пълномощия, предпоставяйки като изходен принцип, като изходна хипотеза (но ще се върна малко по-подробно към това следващия път), че тези методи за нормализиране и самите пълномощия за нормализиране, свързани с тях, не са просто резултат от срещата, от смесването, от включването едно в друго на медицинското знание и на съдебната власт, а всъщност, посредством цялото модерно общество, определен тип власт — нито медицинска, нито съдебна, а друга — успява да завладее и да отхвърли и медицинското знание, и съдебната власт; тип власт, която на края стига до театралната сцена на съда, опирайки се, разбира се, върху съдебната и медицинската институция, но която притежава своя автономия и свои правила в самата себе си. Възникване на властта за нормализиране, начинът, по който тя се е създала, начинът, по който се е конституирала, без да се опира някога на една-единствена институция, но посредством играта, която успява да установи между различните институции, разширяват нейната сила в нашето общество — ето това бих искал да изследвам.^[34] Така че ще започнем следващия път.

Лекция на 15 януари 1975 г.

Лудост и престъпление. — Перверзност и порочност. — Опасният индивид. — Експертът психиатър може да бъде единствено персонаж на Юбю. — Епистемологичното равнище на психиатрията и нейната регресия в съдебномедицинската експертиза. — Краят на противопоставеността между медицинска и съдебна власт. — Експертиза и анормални. — Критика на понятието за репресия. — Изключване на прокажения и включване на болния от чума. — Откриване на позитивни технологии на властта. — Нормалното и патологичното.

Миналата седмица към края на лекцията някой ме попита дали не съм сбъркал и всъщност курсът ми да е върху съдебномедицинските експертизи, а не обещания курс за анормалните. Това съвсем не е едно и също нещо, но вие самите ще видите, че от проблема за съдебномедицинската експертиза ще стигна и до проблема за анормалните.

Всъщност се опитах да ви покажа, че в рамките на Наказателния кодекс от 1810 г., дори в прочутия член 64, според който няма нито престъпление, нито нарушение, ако индивидът е в състояние на умопомрачение в момента на престъплението, експертизата трябва да дава възможност, във всеки случай би трябвало да дава възможност, да се направи разграничение: дихотомно разделение между болест и отговорност, между патологична причинност и свобода на юридическия субект, между терапевтика и наказание, между медицина и наказуемост, между болница и затвор. Трябва да се избира, защото лудостта заличава престъплението, лудостта не може да заеме мястото на престъплението и обратното, само по себе си престъплението не може да бъде деяние, коренящо се в лудостта. Това е принципът на въртящите се врати: когато патологията излиза на сцената, престъпността според закона би трябвало да изчезне. В случай на лудост медицинската институция трябва да заеме мястото на съдебната институция. Правосъдието не може да залавя лудия, или по-скоро лудостта (поправка: правосъдието) трябва да се откаже от лудия веднага след като го е признало за луд: такъв е принципът на освобождаване на задържания, в юридическия смисъл на думата.

Но всъщност съвременната експертиза замени това разделение и този принцип на разделението, ясно формулирани в текстовете, с други механизми, изградили се постепенно в продължение на целия XIX в.; които очевидно се очертават относително рано — посредством нещо като всеобщо съучастие: когато, например, още през 1815–1820 съдебните заседатели започват да заявяват, че някой е виновен, а едновременно с това да изискват, въпреки вината, утвърдена от присъдата, той да бъде затворен в психиатрична клиника, защото е болен. Съдебните заседатели започват да свързват родството, принадлежността, сходството между лудостта и престъплението; но и самите съдии, магистратите, приемат до известна степен такова подобие на двуделно разделение, след като понякога твърдят, че даден индивид може да бъде поставен в психиатрична клиника въпреки престъплението, което е извършил, тъй като, в края на краищата, има и също толкова шансове да излезе от една психиатрична клиника, колкото и от затвора. Когато през 1832 г. се взема решение за въвеждане на смекчаващи вината обстоятелства, тъкмо това дава възможност да се стига до присъди, съобразени не със самите обстоятелства на престъплението, а с квалификацията, с оценката, с диагнозата на самия престъпник. Така лека-полека се заплита съдебномедицинският континуум, чиито резултати и решително институционализиране виждаме в съдебномедицинската експертиза.

Можем да кажем в общи линии следното: съвременната експертиза замени взаимното изключване между медицинския дискурс и съдебния дискурс с едно действие, което бихме могли да наречем действие на двойната медицинска и съдебна квалификация. Тази практика, този технически метод на двойната квалификация организира всичко онова, което бихме могли да наречем сфера на „перверзност“, твърде странното понятие, което започва да се появява през втората половина на XIX в. и което ще завладее цялата тази област на двойното решение и ще даде възможност в дискурса на учените експерти да се появи цяла серия от понятия или елементи, които очевидно са остарели, смешни или детински. Когато преглеждате тези съдебномедицински експертизи, подобни на онези, които ви прочетох миналия път, веднага ви правят впечатление думи като „мързел“, „високомерие“, „твърдоглавие“, „лошота“; това са биографични елементи, които са ви разказвани и които в никаква степен не са принципи за обяснение на деянието, а вид предизвестяващи редукции, малки детски сценки, пакостни сценки, които вече са аналог на престъплението. Вид детска редукция на престъпността, квалифицирана с думите на самите родители или на моралността от детските книжки. Всъщност самата пакостливост на тези термини, на понятията и на анализа, която е в центъра на съдебномедицинската експертиза, има съвсем определена функция: тя служи като посредник между юридическите категории, които са определени от самия кодекс и според които може да има наказание само ако действително съществува намерение за нанасяне на вреда или измама, и медицинските понятия, подобно на „незрялост“, „слабост на Аз-а“, „изостанало развитие на Свръх-Аз-а“, „характерова структура“ и т.н. Виждате, че тези понятия, както и, общо взето, всички понятия за перверзността, дават възможност да се обвържат серията от юридически категории, дефиниращи измамата, намерението за нанасяне на вреда, с категориите, конституирани, в една или друга степен, вътре в медицинския или, във всеки случай, в психиатричния, психопатологичния, психологичния дискурс. Всички тези понятия за перверзията, изразени чрез детинския език, дават възможност да функционират медицинските понятия в областта на юридическата власт, и обратното, на юридическите понятия в сферата на медицината. Тъй че неговата сила е в ролята му на посредник и той функционира толкова по-добре, колкото по-слаб е от епистемологична гледна точка.

Една друга операция се осигурява от експертизата: замяна на институционалната алтернатива „или затвор, или болница“, „или излежаване на присъдата, или излекуване“, с принципа за хомогенността на социалната реакция. Тя дава възможност да се създаде или, във всеки случай, да бъде оправдано съществуването на своего рода защитен континуум, преминаващ през цялото социално тяло, който от оздравителната медицинска инстанция ще достига до наказателната институция в точния смисъл на думата, тоест до затвора, в крайния случай, до гилотината. При все това, добре ви е известно, че в основата на всички тези дискурси на модерната наказателна система, следователно на системата, която започва да се създава още през XIX в., преминава безкраен брой пъти повтаряната фраза: „Ще свършиш на гилотината.“ Но ако фразата „ще свършиш на гилотината“ е възможна (дотолкова, че всички ние, повече или по-малко, сме я чували още когато за пръв път сме получили слаба оценка в училище), тази фраза е действително възможна, тя има своята историческа основа, доколкото континуумът, който започва от първата наказателна оценка за индивида и стига до последната голяма юридическа санкция, каквато е смъртта, реално е бил образуван от огромна практика, от безкрайно институционализиране на репресивното и на наказателното, подхранвана дискурсивно от наказателната психиатрия и по-специално от преобладаващото използване на експертизата. С една дума, обществото ще отговори по два начина на патологичната престъпност или по-скоро ще предложи хомогенен отговор с два полюса: единият наказателен, другият терапевтичен. Но каква е функцията на тези два полюса, двата полюса на една непрекъсната мрежа от институции, всъщност, на какво трябва да съответстват те? Разбира се, съвсем не на болестта, защото ако беше само болестта, щяхме да имаме чисто терапевтични институции; но не и точно на престъплението, тъй като в такъв случай щяха да бъдат достатъчни наказателните институции. На какво съответства, всъщност, този континуум, който има своя терапевтичен полюс и своя съдебен полюс, цялата тази институционална комбинация? На опасността.

Тази институционална тоталност е адресирана към опасния индивид, тоест, който не е точно болен, нито престъпен в истинския смисъл на думата. При психиатричната експертиза (и в окръжното от 1958 г. най-накрая ясно се заявява това) експертът трябва да диагностицира, трябва да се бори при своя разпит с евентуално опасния индивид. Така че, в крайна сметка, имаме две понятия, които са изправени едно срещу друго и които, както веднага забелязвате, са много близки и съседни: от една страна, понятието „перверзност“, което позволява да се свържат серията от медицински понятия и серията от юридически понятия; а, от друга страна, понятието „опасност“, „опасен индивид“, което дава възможност да се докаже и обоснове на теория съществуването на непрекъсната верига от съдебномедицински институции. Опасност и перверзия: това, както ми се струва, конституира нещо като основно ядро, теоретичното ядро на съдебномедицинската експертиза.

Но ако е наистина такова теоретичното ядро на съдебномедицинската експертиза, струва ми се, че можем да разберем известен брой неща. Първото, разбира се, е онзи чисто гротесков и юбюесков характер, който се опитах да очертая последния път с помощта на няколкото експертизи, които ви прочетох и които, отново ви повтарям, са взети от най-големите имена в съдебната психиатрия. Тъй като сега не ви цитирам тези експертизи, мога да ви дам имената на техните автори (няма да можете да свържете името на автора с названието на експертизата). Става дума за Сенак, Гуриу, Хьойе, Йенил-Перен.^[35] Този чисто гротесков, чисто юбюесков характер на наказателния дискурс може да бъде обяснен, в своето съществуване и в своето запазване, именно въз основа на теоретичното ядро, изградено от двойката перверзност-опасност. Виждате, наистина, че съединяването на медицинското и съдебното, осигурено от съдебномедицинската експертиза, тази функция на медицинското и на съдебното се осъществява единствено благодарение на реактивирането на онези категории, които бих нарекъл елементарни категории на моралността, които се подреждат около понятието „перверзност“ и каквито са, например, категориите „високомерие“, „твърдоглавие“, „лошота“ и т.н. Тоест, съединяването на медицинското и на съдебното предполага и може да бъде осъществено единствено от реактивирането на дискурс, който е в основни линии родителско-детски, родителско-инфантилен, дискурсът на родителя към детето, дискурсът на морализиране на самото дете. Детски дискурс или по-скоро дискурс, адресиран главно към децата, дискурс задължително под формата на б.а. — ба. А, от друга страна, това е дискурсът, който не само се организира около сферата на перверзността, но и около проблема за социалната опасност: тоест, това ще бъде и дискурс на страха, дискурс, чиято функция ще бъде да открива опасността и да й се противопоставя. Следователно, това е дискурс на страха и дискурс на морализирането, това е детски дискурс, чиято епистемологична организация, изцяло ръководена от страха и от морализирането, може да бъде само смехотворна, дори по отношение на лудостта.

Но този юбюесков характер е свързан не просто с личността на произнасящите го, нито дори с необработения характер на експертизата или на знанието, свързано с експертизата. Напротив, юбюесковият характер е свързан твърде позитивно с ролята на посредник, изпълнявана от наказателната експертиза. Той е пряко свързан с функциите на тази експертиза. За да се върнем за последен път към Юбю (и тук ще го изоставим), ако приемем — както се опитах да ви покажа това последния път — че Юбю е упражняване на властта посредством експлицитната дисквалификация на прилагащия я, ако политически гротескното е анулиране на притежателя на властта от самия ритуал, проява на тази власт и на нейния притежател, добре разбирате, че експертът психиатър може да бъде единствено само самият персонаж на Юбю. Той може да упражнява ужасната власт, която се изисква да осигурява — и която в крайна сметка детерминира наказанието на даден индивид или участва до голяма степен в него — само посредством детински дискурс, който го дисквалифицира като учен в самия момент, в който е призован тъкмо в качеството си на учен и посредством дискурс на страха, който го прави смешен в самия момент, в който говори пред съда за някой, намиращ се в отделението на обвиняемите и, следователно, лишен от каквато и да било власт. Той, ученият, подслонен, защитен, дори сакрализиран от цялата съдебна институция и от нейния меч, говори на езика на детето, говори на езика на страха. Този неразбираем език на експертизата функционира точно като онова, което ще предава от съдебната към медицинската институция властовите ефекти, присъщи и на едната, и на другата институция, посредством дисквалифицирането на онзи, който осъществява съединяването. С други думи: това е графиня де Сегюр, защитена, от една страна, от Ескирол, а от друга, от Фукие-Тенвил.^[36] Във всеки случай, разбирате защо, като се започне от Пиер Ривиер и се стигне до Рапен^[37] или до онези, чиито експертизи ви цитирах миналия ден, като се тръгне от Пиер Ривиер и се стигне до днешните престъпници, се поддържа все същия тип дискурс. Какво ни показват тези експертизи? Болестта? Не. Отговорността? Не. Свободата? Не. А само все едни и същи образи, все едни и същи жестове, все едни и същи поведения, все едни и същи пакостливи сцени: „Той си играеше с дървени оръжия-играчки“; „Той режеше главите на зелките“; „Той причиняваше мъка на родителите си“; „Той отсъстваше от училище“; „Той не учеше уроците си“; „Той беше мързелив“. И: „Оттук правя заключението, че той е отговорен.“ Виждате, че в центъра на един механизъм, в който съдебната власт толкова тържествено отстъпва място на медицинското знание, се появява един Юбю, едновременно неук и изплашен, но тъкмо той дава възможност на такава основа да се задейства тази двойна машинария. Палячовщината и функцията на експерта психиатър са свързани помежду си: тъкмо в качеството си на функционер той е палячо.

Струва ми се, че на подобна основа може би е възможно да пресъздадем два взаимносвързани исторически процеса. На първо място, много странната историческа регресия, на която сме свидетели от XIX в. насам. В началото психиатричната експертиза — на Ескирол, Жорже, Марк — бе обикновено транспониране в съдебната институция на създадено другаде медицинско знание: в болницата, при клиничните опити.^[38] Но сега виждаме експертиза, която, както ви казах миналия път, е напълно откъсната по отношение на психиатричното знание на нашето време. Понеже, каквото и да си мислят някои за съвременния дискурс на психиатрите, добре разбрахте, че онова, което казва експертът психиатър, е хиляди пъти под епистемологичното равнище на психиатрията. Но какво се появява отново в това подобие на регресия, на дисквалифициране, на разлагане на психиатричното знание в експертизата? Лесно е да схванем какво се появява отново. Това е нещо подобно на следното, тоест на един текст, който съм взел от XVIII в. Това е прошение, молба, подадена от майка за приемането на нейното дете в Бисетр през 1758 г. (поправка: през 1728 г.) Взел съм за малко този материал назаем от научната работа, която пише в момента Кристиан Мартен върху тези кралски писма за заточаване. Ще разпознаете абсолютно същия тип дискурс като онзи, който се използва понастоящем от психиатрите.

„Просителката (това е жената, която моли кралско писмо за затварянето на сина й; М.Ф.) се омъжила отново след тригодишно вдовство, за да си запази късчето хляб се занимава и с търговия на галантерийни стоки; тя сметнала, че е добре да прибере отново сина си у дома (…) Този безпътник обещал да й се подчинява, за да му даде свидетелство за търговец-чирак. Просителката обичала нежно своето дете, въпреки всички мъки, които той й бил причинил (вече), направила го чирак, оставила го да живее в къщата си, за нейно и на нейните (други) деца нещастие, той останал там две години, през което време всеки ден крадял и щял да я разори, ако останел по-дълго време. Като мислела, че той ще се държи при другиго по по-добър начин, понеже разбирал от търговия и бил способен да работи, просителката го уредила у Г-н Кошен, честен човек, галантериен търговец на градската врата Сен-Жак; държал се добре в продължение на три месеца, после безпътникът откраднал шестстотин ливри, които просителката била принудена да заплати, за да спаси живота на сина си и честта на семейството си (…). Понеже този измамник не знаел как да излъже майка си, престорил се, че иска да стане монах, за целта излъгал много честни хора, които, приемайки за истина онова, което им казвал този мошеник, почнали да уговарят майка му с хиляди съображения, като й казвали, че тя ще отговаря пред Бога за онова, което ще се случи на нейния син, ако се противопостави на неговото призвание (…) Просителката, която от няколко години вече познавала лошото поведение на своя син, все пак се оставила да се хване на капана и му дала щедро (поправка: общо взето) всичко, от което той имал нужда, за да влезе в манастира в Иверно (…). Тоз нещастник останал в него само три месеца, като казал, че този орден не му се харесва, че искал по-скоро да влезе в ордена Премонтре^[39]. Просителката, която не искала да се укорява за нищо, дала на сина си всичко, което той й искал, за да влезе в манастира Premontree: там той се покалугерил; но мизерника, който само се опитвал да измами своята майка, скоро показал своята хитрост, което накарало тези господа (премонтрианците; М.Ф.) да го прогонят от своя манастир, след като девет месеца бил послушник там.“ И така, това продължава и завършва така: „Просителката (тоест, майката; М.Ф.) иска вашето съдействие, Ваше Височество, и ви моли (това е адресирано до полицейския лейтенант; М.Ф.) най-смирено да съдействате да получи кралско писмо за затварянето на нейния син и той да бъде изпратен на Островите при първа възможност, в противен случай нито тя, нито нейният съпруг ще имат някога покой, нито пък животът им ще може да бъде в безопасност.“^[40]

Перверзност и опасност. Виждате, че откриваме отново тук, реактивирана посредством институция и знание, които присъстват и в наше време, цяла една огромна практика, която се смята, че съдебната реформа в края на XVIII в. се е постарала да отстрани и която отново откриваме сега в пълната й форма. И то не просто в резултат на нещо като архаичен ефект, а — доколкото престъплението се патологизира все повече, доколкото експертът и съдията разменят ролите си — цялата тази форма на контрол, на оценка, на властов ефект, свързан с характеризирането на даден индивид, всичко това се активира все повече.

Извън тази регресия и реактивирането на цяла една вече вековна практика, другият исторически процес, който в известен смисъл е изправен пред нея, това е едно неопределено искане за правомощия в името на самото модернизиране на правосъдието. Тоест, от началото на XIX в. се отправят непрестанни и все по-настоятелни искания за съдебни правомощия на лекаря или дори за медицински правомощия на съдията. Всъщност, в самото начало на XIX в. проблемът за правомощията на лекаря в съдебния апарат бе дискурсивен проблем в смисъл, че поради причини, които тук би отнело прекалено много време да обясняваме, лекарите изисквали правото да упражняват своите знания вътре в самата съдебна институция. На което съдебната институция се противопоставяла главно като на инвазия, като на конфискация, като на дисквалифициране на нейната собствена компетентност. Но от края на XIX в. насам, напротив, и това е много важно, започва полека-лека да се установява нещо като всеобщо искане на съдиите за медикализиране на тяхната професия, на тяхната функция, на техните решения. А след това и идентично на него искане за съдебно, в известен смисъл, институционализиране на медицинското знание: „В качеството си на лекар, аз съм съдебно компетентен“ — повтарят лекарите от (началото на) XIX в. Но за пръв път през втората половина на XIX в. съдиите започват да заявяват: искаме нашата функция, освен функция на осъждане и на изкупление, да стане и терапевтична функция. Характерното е, че на Втория международен конгрес по криминология, състоял се през 1892 г., струва ми се (всъщност, не съм сигурен, да речем около 1890 г., — в момента не си спомням точно годината), са направени сериозни предложения за премахване на съдебните заседатели, със следната теза^[41]: съдебното жури се състои от хора, които не са нито лекари, нито съдии, и, следователно, не притежават никаква компетентност нито в сферата на правото, нито в сферата на медицината. Това жури може да бъде само пречка, непроницаем елемент, само неподдаващо се на употреба ядро вътре в съдебната институция в онзи вид, в който тя трябва да функционира в идеалния си вид. От кого би била съставена истинската съдебна институция? От жури, състоящо се от експерти, при юридическата отговорност на някой магистрат. Тоест, (получаваме) съединяване на всички юридически инстанции от колективен тип, които са били организирани при реформата на наказателното право в края на XVIII в., за да могат да се съберат, най-сетне, но в съюз без трети лица, лекарите и магистратите. Разбира се, по онова време такова искане е просто показателно за дадено развитие; то незабавно предизвиква силно противопоставяне от страна на лекарите и особено на магистратите. При все това, обаче, тъкмо то се превръща в цел на цяла поредица реформи, които започват да се организират главно в края на XIX и началото на XX в., и които действително организират нещо като медицинско-съдебна власт, чиито основни елементи или основни прояви са следните.

На първо място, задължението всеки индивид, явяващ се пред съдебното заседание, да е прегледан преди това от експерти психиатри, така че никой да не може да застава пред съда просто със своето престъпление. Той трябва да се яви с доклад от експертизата на психиатъра и чак тогава, носейки и своето престъпление, и този доклад, той се явява пред съда. И става въпрос тази мярка, която е обща и задължителна за съда, да стане такава и за изправителния съд, където тя се прилага при известни случаи, но все още не при всички.

Вторият признак за процеса на изграждане на тази организация е съществуването на специални съдилища, на съдилища за малолетни, в които информацията, с която разполага съдията, едновременно за следствието и за съдебното решение, е главно психологическа, социална, медицинска информация. Следователно, тя се отнася в много по-голяма степен до контекста на съществуването, на живота, на дисциплината на индивида, отколкото до самото деяние, което той е извършил и за което е призован пред съда за малолетни. Съдът, пред който е призован малолетният, е съд над порочността и опасността, а не съд на престъплението. Това е и внедряване в наказателната администрация на медицинско-психологически служби, чиято задача е да съобщават по какъв начин се осъществява еволюцията на индивида при протичането на наказанието тоест, най-ниското ниво на перверзност и равнището на опасност, което индивидът все още показва в един или друг момент от излежаването на присъдата си, имайки предвид, че, ако е достигнал достатъчно ниско равнище на опасност и на перверзност, той ще може да бъде освободен, поне по условен начин. Бихме могли да цитираме и цяла серия от институции за съдебномедицински надзор, които обграждат детството, младежта, младежите в опасност и т.н.

Като се вземе всичко предвид, тук имаме една отчасти двойна система — медицинска и юридическа, която е започнала да се организира от XIX в. насам и в която експертизата, със своя много странен дискурс, в известен смисъл е централен елемент, онзи малък, безкрайно тънък и невероятно здрав гвоздей, който поддържа целия този ансамбъл.

И тук вече стигам до самата цел на нашия курс през настоящата година. Струва ми се, че съдебномедицинската експертиза във вида, в който я виждаме да функционира днес, е особено фрапиращ пример за нахлуването или, по-скоро, за коварното нахлуване в съдебната и в медицинската институция, точно на границата между тях, на определен механизъм, който не е нито медицински, нито съдебен. Ако тъй дълго говорих за съдебномедицинската експертиза, то е за да покажа, от една страна, че тя е извършвала свързването, че е осигурявала функциите на свързване между съдебното и медицинското. Но непрекъснато се опитвах да ви покажа колко чужда е тя както по отношение на съдебната институция, така и по отношение на вътрешната нормативност на медицинското знание; не само чужда, но и смехотворна. Медицинската експертиза още в началото нарушава закона; психиатричната експертиза в сферата на наказателното право още с първата дума се превръща в карикатура на медицинското и психиатричното знание. Тя не е хомогенна нито с правото, нито с медицината. Макар и в точката на свързването им, на границата между тях, тя да играе основна роля за институционалното им нагаждане, би било напълно неправилно да оценяваме модерното право (или, във всеки случай, правото, такова каквото то е функционирало в началото на XIX в.) с помощта на подобна практика; би било неправилно да измерваме медицинското знание и дори психиатричното знание според мащаба на тази практика. В крайна сметка става въпрос за нещо съвършено различно. Съдебномедицинската експертиза произхожда от другаде. Тя не произтича от правото, нито от медицината. Което и да било историческо изпитание, произтичащо от наказателната експертиза, няма да ни отпрати нито към развитието на правото, нито към развитието на медицината, нито дори към тяхното паралелно развитие. Това е нещо, което се вмъква между тях, което осигурява свързването им, но което идва от другаде, с различни понятия, с различни норми, с различни правила на образуване. Всъщност, в съдебномедицинската експертиза и правосъдието, и психиатрията са еднакво опорочени. Те не се занимават с присъщия си предмет, не влагат в практиката присъщата им закономерност. Съдебномедицинската експертиза не е адресирана до престъпници или до невинни, не и до болни, противопоставени на не-болните. Според мен това е категорията на „анормалните“; или, ако щете, съдебномедицинската експертиза се разгръща всъщност не в сферата на опозиция, а на градация от нормалното към анормалното.

Силата, мощта, възможността за проникване и за сътресение, която има съдебномедицинската експертиза по отношение точността на юридическата институция, по отношение на нормативността на медицинското знание, се дължи главно на факта, че тя им предлага различни понятия; тя се отнася до друг обект, тя носи със себе си технически методи, които са различни и образуват нещо като трети коварен и скрит член, грижливо прикрит, отдясно и отляво, от едната и от другата страна, от юридическите понятия „престъпност“, „рецидив“ и т.н. и от медицинските понятия „болест“ и т.н. Тя всъщност предлага един трети член, тоест по всяка вероятност зависи — и точно това ще искам да ви покажа — от функционирането на власт, която не е нито съдебната власт, нито медицинската власт, една власт от друг тип, която ще нарека, предварително и временно, власт за нормализиране. При експертизата имаме практика, която се отнася до анормалните, която въвежда известна власт за нормализиране и която, лека-полека, се стреми със собствените си сили, чрез свързването, което осигурява между медицинското и съдебното, да трансформира както съдебната власт, така и медицинската власт, да се конституира като инстанция за контрол на анормалното. И доколкото конституира съдебномедицинското като инстанция за контрол не на престъплението, не на болестта, а на анормалното, на анормалния индивид, тя е важен, едновременно теоретичен и практически проблем. Тъкмо с това тя отпраща към цяла генеалогия на специфичната власт, с чиято генеалогия бих искал да се занимая сега.

Преди да преминем към конкретния анализ следващия път, бих искал сега да изложа някои размисли, които до известна степен са от методологическо естество. Разбира се, това, за което ще ви говоря от идущия път нататък — тоест историята на тази власт за нормализиране, прилагана главно към сексуалността, техническите методи за нормализиране на сексуалността от XVII в. насам — аз не съм първият, който говори за това. Доста научни трудове са му посветени и съвсем наскоро бе преведена на френски книгата на Ван Юсел, която се нарича La Répression de la sexualité или Histoire de la répression de la sexualité^[42] Но онова, което бих искал да направя, се отличава от тази научна работа и от някои други научни трудове, които бяха написани в тази област, не бих казал точно разлика в метода, а разлика в гледната точка: една разлика в онова, което тези анализи и моите собствени предполагат, импликират, що се отнася до теорията на властта. Струва ми се наистина, че в трудовете, за които говоря, основното, централното понятие е понятието „репресия“.^[43] Тоест, тези анализи предполагат позоваването на власт, чиято най-важна функция е репресирането, чието ниво на ефективност е над-структурно, от порядъка на суперструктурата, и чиито механизми са свързани главно с незнанието, със заслеплението. А аз бих искал да ви подскажа една различна^[44] концепция, друг тип анализ на властта посредством анализите, които ще направя на нормализирането на сексуалността от XVII в. насам.

За да бъдат ясни нещата, незабавно ще дам два примера, които, струва ми се, продължават да се прилагат и до днес в съвременните анализи. И веднага ще видите, че цитирайки ви тези два примера, поставям под въпрос (оспорвам) самия себе си в предишните мои анализи.^[45]

Всеизвестно е по какъв начин в края на Средновековието или дори през цялото Средновековие е ставало изолирането на болните от проказа от обществото.^[46]

Изолирането на прокажените е било социална практика, съдържаща най-напред строго отделяне от обществото, отстраняване, нареждане за недопускане на контакт между даден индивид (група индивиди) и друг индивид. От една страна това е било отхвърляне на тези индивиди в един външен, неопределен свят, отвъд стените на града, отвъд границите на общността. Следователно, създаване на две чужди една на друга съвкупности. И онази, която е била отхвърлена, е била отхвърлена в буквалния смисъл на думата във външния свят.

И най-сетне, трето, това изключване на прокажения означавало дисквалифицирането — може би не точно морално, но във всеки случай юридическо и политическо — на изключените и прогонените по този начин индивиди. Те навлизали в смъртта, а вие знаете, че изключването на прокажения обикновено е било съпроводено от нещо като погребална церемония, по време на която били обявявани за мъртви (и, следователно, тяхното имущество подлежало на унаследяване) индивидите, обявени за прокажени, които щели да потеглят към външния и чужд свят. С една дума, това било наистина практика на изключване, практика на отхвърляне, практика на „маргинализиране“, както бихме казали днес. И тъкмо в такава форма се описва и мисля, че все още се прави и до днес, начинът, по който се упражнява властта над лудите, болните, престъпниците, отклоняващите се, децата, бедните. Обикновено се описват властовите ефекти и механизми, които биват упражнявани върху тях, като механизми и ефекти на изключване, дисквалифициране, заточаване, отхвърляне, лишаване, отказ, непризнаване; тоест, целият арсенал от негативни понятия или механизми на изключването. Твърдя и продължавам да твърдя, че тази практика или този модел на изключване на прокажения наистина е била исторически активен модел и продължава да бъде дори в нашето общество. Във всеки случай, когато към средата на XVII в. започва големият лов на просяците, скитниците, безделниците, безпътните и т.н. — и когато се санкционира или чрез изхвърляне извън града на цялото това мобилно население, или чрез затварянето му в общи болници — мисля, че изключването на прокажения или изобщо този модел отново е бил задействан политически от кралската администрация. За сметка на това, съществува друг модел на поставяне под контрол, който според мен е имал много по-голям и твърде по-траен исторически успех.^[47]

В края на краищата ми се струва, че моделът „изключване на прокажените“, моделът на индивида, който бива прогонван, за да се прочисти общността, общо взето, окончателно е изчезнал в края на XVII — началото на XVIII в. За сметка на това нещо друго, друг един модел е бил не организиран, а реактивиран. Този модел е почти също толкова древен, както и моделът за изключване на прокажените. Това е проблемът за чумата и разделянето на части на заразения с чума град. Струва ми се, че що се отнася до контрола над индивидите, Западът всъщност е имал само два основни модела: единият е моделът за изключване на прокажения; другият е моделът за включване на болния от чума. И смятам, че заменянето на изключването на прокажения, като модел за контрол, с включването на болния от чума, е един от най-важните феномени на XVIII в. За да ви обясня това, бих искал да ви припомня как се е извършвало поставянето на града под карантина, след като имало признаци за заболяване от чума.^[48] Очертавана е била, разбира се, определена територия — и там хората наистина са били затваряни — територията на даден град, евентуално на даден град и на неговите предградия, и тази територия бива конституирана като затворена територия. Но с изключение на тази аналогия практиката, що се отнася до чумата, била доста различна от практиката по отношение на проказата. Тази територия вече не била онази неопределена територия, на която захвърляли населението, от което трябвало да се очистят. Тази територия ставала обект на точен и подробен анализ, на старателно разделение.

В състояние на чума — и тук ви цитирам поредица правила, впрочем абсолютно идентични помежду си, публикувани от края на Средновековието до началото на XVIII в. — градът бил разделян на райони, районите били разделяни на квартали, а след това в тези квартали изолирали улиците, а на всяка улица имало надзиратели, във всеки квартал и инспектори, във всеки район имало отговорници по район, а в самия град имало или губернатор, назначен за тази цел, или градски съветници, които по време на чумата получавали допълнителна власт. Тъй че това било анализ на територията в най-малките й подробности; а посредством тази анализирана по такъв начин територия била организирана постоянна власт, и то постоянна, и в двете посоки. От една страна, поради тази пирамида, за която ви говорих преди малко. Като се започне от часовите, които стояли пред вратите на къщите, в края на улиците, и се стигне до отговорниците за кварталите, до отговорниците за районите и до отговорниците за града, тук имате един вид голяма властова пирамида, в която не трябвало да има никакво прекъсване. Това било власт, еднакво непрекъсната при своето изпълнение, а не просто в йерархическата си пирамида, понеже надзорът трябвало да се упражнява без каквото и да било прекъсване. Часовите трябвало постоянно да бъдат налице в края на улиците, инспекторите на кварталите и на районите трябвало по два пъти на ден да правят инспекции, така че нищо от онова, което ставало в града, не можело да убегне от погледа им. И всичко, което било наблюдавано по този начин, трябвало да бъде регистрирано по такъв постоянен начин чрез вид визуален анализ, както и чрез презаписването на всички сведения в големи регистри. В началото на карантината всички граждани, намиращи се в този момент в града, трябвало да съобщят имената си. Техните имена се записвали в цяла поредица регистри. Някои от тях били в ръцете на местните инспектори, а другите — в ръцете на централната администрация на града. Инспекторите трябвало да минават всеки ден пред всяка къща и да правят проверка. На всеки индивид бил посочен прозорец, на който трябвало да се показва, и когато съобщавали името му, той трябвало да се появява на този прозорец, като се има предвид, че ако не се покажел, това ще означава, че е на легло; а ако бил на легло, значи бил болен; а щом като бил болен, значи бил опасен. И, следователно, трябвало да се вземат мерки. Тъкмо в този момент се правел подборът на индивидите между онези, които са болни и онези, които не са. Всички тези така установени по два пъти на ден сведения посредством посещението — този вид преглед, парад на живите и на мъртвите, осигуряван от инспектора — всички тези сведения, записани в регистъра, след това били сравнявани с централния регистър, който бил в ръцете на градските съветници в централната администрация на града.^[49]

Виждате сами, че подобна организация е всъщност абсолютно антитетична, във всеки случай противоположна на всички практики по отношение на прокажените. Тук не става въпрос за изключване, а става въпрос за карантина. Не става въпрос да се прогонва, а напротив, да се установява, да се фиксира, да се дава място, да се определят места, да се дефинират присъствия, и то разграничени присъствия. Не отхвърляне, а включване. Виждате, че вече не става дума за нещо като масово разделение между два типа, между две групи население: онази, която е чиста, и онази, която е нечиста, онази, която е болна от проказа, и онази, която няма проказа. Напротив, отнася се до поредица от тънки и постоянно наблюдавани различия между индивидите, които са болни, и онези, които не са болни. Следователно, това е индивидуализиране, разделяне и подразделяне на властта, което достига до най-тънките елементи на индивидуалността. Като резултат сме много далеч от масовото и гъмжащо отделяне, характеризиращо изключването на прокажения. Виждате също така, че в никакъв случай не става дума за такъв род отстраняване, за разрив на контакта, за маргинализиране. Напротив, отнася се за внимателно и педантично наблюдение. Докато проказата изисква разстояние, чумата предполага един вид все по-внимателно доближаване на властта до индивидите, все по-постоянно, все по-настоятелно наблюдение. Тук не се визира онзи вид пречистващ ритуал, както при проказата; при чумата се визира максимализиране на здравето, на живота, на продължителността на живота, на силата на индивидите. Всъщност става дума за производство на здраво население; проблемът не е да се прочистват онези, които живеят в общността, както беше при проказата. И, най-сетне, виждате, че не става дума за окончателно белязване на една част от населението; става въпрос за постоянно наблюдение на една област на изправност, във вътрешността на която непрестанно се преценява всеки индивид, за да се разбере дали наистина отговаря на правилата, на дефинираната норма за здраве.

Знаете, че съществува отделна, доста интересна литература по въпроса за чумата, в която чумата се смята за период на голям панически смут, когато индивидите, застрашени от преминаващата край тях смърт, изоставят своята идентичност, хвърлят маската си, забравят статуса си и се отдават на големия разврат на хората, които знаят, че ще умрат. Има литература за чумата, която е свързана с разпадането на индивидуалността; цяла една оргийна фантазия за чумата, според която чумата е времето, когато индивидуалностите се разпадат, когато законът се забравя. Разразяването на чумата е времето, в което каквото и да било спазване на правилата в града е премахнато. Чумата побеждава закона, така както побеждава тялото. Поне такава е литературната фантазия за чумата.^[50] Но виждате, че има и друга фантазия за чумата: политическата фантазия за чумата, според която тя напротив е онова удивително време, когато политическата власт е упражнявана с пълна сила. Чумата е онова време, в което разделянето на населението достига най-висшата си точка, когато вече не може да се осъществяват дори в най-малка степен опасните комуникации, неясните общности, забранените контакти. Времето на чумата е време на изчерпващо разделение на населението от страна на политическа власт, чиито тънки разклонения непрестанно достигат до най-малката частица от самите индивиди, до тяхното време, местоживеене, местонахождение, тяло. Може би чумата носи със себе си литературната или театралната фантазия за великото време на оргиите; чумата носи в себе си и политическата фантазия за изчерпателната власт, за властта без прегради, за напълно транспарентната по отношение на своя обект власт, за изцяло прилаганата власт. Виждате, че тук фантазията за военното общество и фантазията за обхванатото от чума общество, тези две фантазии, които виждаме да се зараждат през XVI и XVII в., се оказват свързани. И мисля, че всъщност онова, което е имало политическо значение, именно от XVII-XVIII в. нататък, не е старият модел за чумата, чиито последни останки или една от последните големи прояви намираме в изключването на просяците, на лудите и т.н. и в „голямото затваряне“. През XVII в. този модел е бил заменен с друг, много различен модел. Чумата е заела мястото на проказата като модел на политически контрол и това е едно от великите открития на XVIII в. или, във всеки случай, на Класическата епоха и на административната монархия.

Бих казал, в общи линии, следното. Заменянето на модела на проказата от модела на чумата съответства всъщност на един много важен исторически процес, който ще назова с няколко думи: откриване на позитивните технологии на властта. Реакцията спрямо проказата е негативна реакция; това е реакция на отхвърляне, на изключване и т.н. Реакцията спрямо чумата е позитивна реакция; това е реакция на включване, на наблюдение, на формиране на знанието, на мултиплициране на властовите ефекти въз основа на натрупването на наблюдения и на знания. Преминава се от властова технология, която прогонва, изключва, заточава, маргинализира, потиска, към власт, която всъщност е позитивна, власт, която създава, власт, която наблюдава, власт, която знае и власт, която се мултиплицира въз основа на собствените си следствия.

Бих казал, че обикновено Класическата епоха е възхвалявана, понеже е успяла да изнамери значителен брой научни и индустриални техники. Добре знаем, че тя е изнамерила и форми на управление; създала е административни апарати, политически институции. Всичко това е вярно. Но Класическата епоха, и мисля, че на това се отделя по-малко внимание, е изобретила също такива технически властови методи, при които властта не действа чрез задържане, а чрез произвеждане и чрез максимализиране на произведеното. Власт, която не действа посредством изключване, а по-скоро посредством точно и аналитично включване на елементите. Власт, която не действа посредством разделяне на неопределени големи маси, а посредством разпределение, в зависимост от диференциалните индивидуалности. Власт, която не е свързана с незнанието, а, напротив, с цяла поредица механизми, които осигуряват формирането, инвестирането, натрупването, нарастването на знанието. (Класическата епоха е изнамерила властовите технически методи) в онзи вид, в който те най-сетне да могат да бъдат пренасяни върху много различни институционални основи, независимо дали това са държавните системи, институциите, семейството и т.н. Следователно, Класическата епоха е изработила онова, което можем да наречем „изкуство на управлението“ точно в онзи смисъл, в който са го разбирали по онова време, „управлението“ на децата, „управлението“ на лудите, „управлението“ на бедните, а в скоро време и „управлението“ на работниците. И под „управление“ трябва да разбираме три неща, възприемайки понятието в неговия широк смисъл. На първо място, естествено XVIII в. или Класическата епоха откриват юридическо-политическа теория за властта, която е центрирана върху понятието воля, върху нейното отстраняване, нейното пренасяне, нейното представяне в управленския апарат. XVIII в. или Класическата епоха е изградила цял държавен апарат, с неговите продължения и опори в разнообразни институции. А също така — и тъкмо на това бих искал да се спра накратко и би трябвало да ми послужи като фон в анализа на нормализирането на сексуалността — е изграден общ метод за упражняване на властта, който се поддава на трансфер в множество и различни институции и системи. Подобен метод е обратната страна на юридическите и политическите структури на представителството и условие за функционирането и за ефективността на тези системи. Този общ метод за управляване на хората съдържа типов механизъм, който е организацията на научната дисциплина, за която ви говорих миналата година.^[51] От какво се ръководи този механизъм? От нещо, което можем да наречем, струва ми се, „нормализиране“. Така че тази година ще се посветя не на самата механика на тези научни инструменти, а на нормализационните им ефекти, на онова, към което е насочена тяхната цел, на ефектите, които те постигат и които можем да поставим в рубриката „нормализиране“.

И още няколко думи, ако ми дадете няколко минути. Бих искал да ви кажа следното. Бих искал да ви отпратя към един текст, който ще можете да намерите във второто издание на Кангуилем, Le Normal et le Pathologique (от стр. 160 нататък). В този текст, в който става въпрос за нормата и за нормализирането, има някои мисли, които ми се струват плодотворни от историческа и методологическа гледна точка. От една страна, позоваването на един общ процес на социално, политическо и техническо нормализиране, чието развитие се наблюдава през XVIII в. и чиито резултати се появяват в сферата на образованието, при висшите училища; в сферата на медицината, при болничната организация; и в сферата на индустриалното производство. Бихме могли да добавим без съмнение: във военната област. И така, един общ процес на нормализиране през XVIII в., мултиплициране на неговите нормализиращи ефекти, що се отнася до децата, армията, производството и т.н. В текста, на който се позовавам, ще откриете и тази, струва ми се, важна мисъл, че нормата се дефинира съвсем не като естествен закон, а от функцията на изискване и на принуда, която тя е способна да упражнява по отношение на областите, към които се прилага. Следователно, нормата е носителка на стремеж към власт. Нормата не е просто и дори не е принцип за интелигибилност; тя е елемент, въз основа на който се оказва обосновано и легитимно определено упражняване на властта. Полемично понятие — твърди Конгуилем. Бихме могли може би да кажем политическо. Във всеки случай — и това е третата мисъл, който смятам за важна — нормата носи в себе си принцип за квалифициране и едновременно с това принцип за наказване. Нормата не притежава функцията на изключване, на отхвърляне. Напротив, тя винаги е свързана с позитивен метод за намеса и за промяна, с нещо като нормативен проект.^[52]

Ще се опитам да задействам исторически тъкмо тази съвкупност от идеи, тази едновременно позитивна, техническа и политическа концепция за нормализирането, прилагайки я към сферата на сексуалността. Виждате, че всъщност зад всичко това бих искал да се захвана или бих искал да се разделя с идеята, че политическата власт — във всичките й форми и на каквото и равнище да я разглеждаме — не трябва да бъде анализирана според Хегеловото виждане за вид прекрасна тоталност, която властта има за ефект или незачитане, или унищожаване поради абстрахиране или поради разделение. Струва ми се, че е едновременно методологическа и историческа грешка да смятаме, че властта е главно негативен механизъм за репресиране; че властта има предимно функцията да защитава, да запазва или да възпроизвежда производствени отношения. И ми се струва, че е погрешно да смятаме, че властта е нещо, което се ситуира на над-структурно ниво по отношение играта на силите. И най-сетне е погрешно да смятаме, че тя е свързана главно с последици от незачитането. Струва ми се, — ако вземем този вид традиционна и разпространена навсякъде концепция за властта, която намираме както в историческите творби, така и в съвременните политически или полемични текстове — че тази концепция за властта всъщност се оказва конструирана въз основа на известен брой модели, които са остарели исторически модели. Това е сложносъставено понятие, несъответстващо по отношение на реалността, на която сме вековни съвременници, искам да кажа съвременници поне от края на XVIII в. насам.

Действително, идеята, че властта натежава в известен смисъл отвън, в широки мащаби, в зависимост от постоянно насилие, което някои (винаги едни и същи) упражняват върху другите (които също са винаги едни и същи), — откъде е заимстван този вид концепция за властта? От модела или от историческата реалност, както искате, на робовладелческо общество. Идеята, че властта — вместо да дава възможност за циркулация, за заменяне, за многобройни комбинации от елементи — има за основна функция да забранява, да пречи, да изолира, ми изглежда концепция за властта, която се позовава на също остарелия исторически модел, какъвто е моделът за кастовото общество. Превръщайки властта в механизъм, който няма за функция да произвежда, а да взема, да налага задължителни трансфери на богатство, следователно да лишава от плодовете на труда; с една дума идеята, че основната функция на властта е да блокира производствения процес и да дава възможност на определена социална класа да се ползва от него чрез обратно действие, което е абсолютно идентично с властовите отношения, според мен тази идея не се отнася до реалното функциониране на властта в днешно време, а до функционирането на властта в онзи неин вид, в който можем да я предположим или да я реконструираме във феодалното общество. И най-сетне, позовавайки се на власт, която ще се надсложи, заедно със своята административна машина за упражняване на контрол, върху форми, сили, производствени отношения, които са създадени на равнището на вече определена икономика; струва ми се, че подобно описание на властта всъщност отново използва един исторически остарял модел, този път на парламентарната монархия.

С други думи: струва ми се, че — превръщайки основните характерни черти, приписвани на политическата власт, в инстанция за репресиране, в над-структурна инстанция, в инстанция, чиято основна функция е да възпроизвежда и, следователно, да запазва производствени отношения — ние не правим нищо друго, освен да създаваме, въз основа на исторически модели, едновременно остарели и различни, нещо като дагеротип на властта, която всъщност се установява въз основа на онова, което смятаме, че може да бъде наблюдавано, що се отнася до властта, в едно робовладелско общество, в едно кастово общество, в едно феодално общество, в едно общество като парламентарна монархия. А това означава може би непризнаване на реалността в тези общества, както и да е; това означава, във всеки случай, непризнаване на всичко онова, което се е случило през XVIII в. и през Класическата епоха, тоест учредяване на власт, която не изпълнява ролята на контрол и на възпроизводство спрямо производителните сили, производствените отношения, по-рано съществувалата социална система, а напротив, която играе реално позитивна роля. Струва ми се, че онова, което XVIII в. е учредил посредством системата „дисциплина с нормализиращ ефект“, посредством системата „дисциплина-нормализиране“, това е власт, която всъщност не е репресивна, а продуктивна — репресията фигурира в нея единствено в качеството на страничен и второстепенен ефект по отношение на механизми, които са централни по отношение на тази власт, механизми, които правят, механизми, които създават, механизми, които произвеждат.

Струва ми се също, че XVIII в. е успял да създаде (и именно изчезването на монархията, на онова, което наричаме Ancien Régime, в края на XVIII го потвърждава) власт, която не е над-структурна, а е интегрирана в действието, в разпределението, в динамиката, в стратегията, в ефективността на силите; следователно, една власт, която е инвестирана директно в разпределението и в действието на силите. Струва ми се, че XVIII в. е учредил и една власт, която не е консервативна, а е инвентивна, власт, която съдържа в самата себе си принципите на промяната и на иновацията.

И най-сетне, струва ми се, че, заедно с дисциплините и нормализирането, XVIII в. е учредил един тип власт, която не е свързана с непризнаването, а която напротив, може да функционира единствено благодарение на формирането на знание, което за нея е както резултат, така и условие за упражняването й. Така че ще се опитам да се позова на позитивната концепция за властовите механизми и за ефектите от такава власт, когато анализирам по какъв начин, от XVII до края на XIX в., са правени опити за нормализиране в сферата на сексуалността.

Лекция на 22 януари 1975 г.

Трите персонажа, които конституират сферата на аномалията: човекът чудовище; индивидът, който трябва да бъде поправен; мастурбиращото дете. — Сексуалното чудовище е свързващо звено между чудовищния индивид и сексуалния девиант. — Исторически поглед към трите персонажа. — Преобръщане на историческото значение на тези три персонажа. — Юридическото понятие чудовище. — Свещената ембриология и юридико-биологичната теория за чудовището. — Сиамските близнаци. — Хермафродитите: по-леките случаи. — Делото Мари Льомарси. — Делото Ан Гранжан.

Днес бих искал да започна с анализ на сферата на аномалията във вида, в който тя функционира през XIX в. Ще се опитам да ви покажа, че тази сфера е конституирана от три елемента. Тези три елемента започват да се изолират, да се дефинират от XVIII в. нататък, като въвеждат сферата на аномалията, която лека-полека започва да ги обхваща, да ги обсебва, в известен смисъл да ги завладява, дори да ги абсорбира. Тези три елемента са всъщност три схеми или, ако щете, три кръга, в които постепенно се вмества проблемът за аномалията.

Първият персонаж е този, който ще нарека „човешко чудовище“. Разбира се, неговата референтна рамка е законът. Понятието чудовище е главно юридическо понятие — юридическо, разбира се, в широкия смисъл на думата, понеже онова, което дефинира, е фактът, [че чрез самото си съществуване и форма то нарушава не само законите на обществото, но и законите на природата. Поради самото си съществуване то е двойно нарушаване на законите. Полето на поява на чудовището е област, която бихме могли да наречем „юридико-биологична“. От друга страна, в това пространство то се проявява едновременно като невероятен и като извънредно рядък феномен. То е екстремален случай, точката на обръщане на закона и едновременно с това изключението, което се появява само в редки случаи. Да речем, че чудовището е онова, което съчетава невъзможното и забраненото.

Оттук и определен брой двусмислия, които продължават — и поради това бих искал да го разгледам по-обстойно — дълго време да обгръщат представата за анормалния човек, дори и когато анормалният е в онзи вид, който, конституиран в практиката и в знанието на XVIII в., ще редуцира и отнеме, в известен смисъл ще абсорбира присъщите на чудовището черти. Действително, чудовището противоречи на закона. То е нарушение и то нарушение, доведено до максимална степен. При все това, макар и нарушение (в известен смисъл, чисто нарушение), то не поражда отговор от страна на закона, който би бил легитимен отговор. Можем да кажем, че онова, което придава силата на чудовището и неговата способност да предизвиква тревога, е че, макар и нарушавайки закона, то му отнема думата. То улавя в примка закона, който нарушава. Всъщност, когато със самото си съществуване чудовището нарушава закона, то предизвиква от страна на самия закон не отговор, а нещо съвсем различно. То е насилие, просто желание за унищожение или пък медицински грижи, или дори състрадание. Но самият закон не отвръща на атаката срещу него, каквото е всъщност съществуването на чудовището. Чудовището е нарушение, което автоматически се поставя извън закона и в това се състои едно от най-първите двусмислия. Второто е, че чудовището е в известен смисъл спонтанна, чиста форма, но следователно природна форма на противоестественото. Това е увеличен модел, разгърната от действието на самата природа, форма на всички възможни отклонения. И в този смисъл може да се каже, че чудовището е увеличен модел на всички малки отклонения. Това е принципът на интелигибилност на всички форми на аномалия — циркулиращи в умалена форма. Да се търси основата на чудовищното, която се крие зад дребните аномалии, малките отклонения, леките нередовности: този проблем може да бъде открит през целия XIX в. Това е, например, въпросът, който Ломброзо поставя, когато се занимава с престъпници.^[53] Огромното природно чудовище, което се профилира зад дребния крадец? Парадоксално — въпреки крайната позиция, която заема, макар и да е едновременно невъзможното и забраненото — чудовището е един интелигибилен принцип. При това, този принцип на интулегебелност е чисто тавтологичен принцип, защото тъкмо такава е способността на чудовището да се утвърждава като чудовище, чрез самото себе си обяснява всички отклонения, които могат да произтичат от него, но остава интелигибилно като такова. Следователно ще открием в дълбочината на анализите на аномалията онази тавтологична интулегебелност, онзи обяснителен принцип, който отпраща единствено към самия себе си.

И така, ще се окаже, че тези двусмислия на човешкото чудовище, които са излагани много нашироко в края на XVIII и в началото на XIX в., присъстват отново, живи, смекчени, разбира се, прикрити, но все пак реално действащи, в цялата тази проблематика на аномалията и на съдебните или медицинските методи, които кръжат около аномалията през XIX в. Накратко, анормалното (и то до края на XIX и може би дори на XX в.; спомнете си за експертизите, които ви четох в началото) е всъщност едно всекидневно чудовище, банализирано чудовище. Анормалното ще остане още задълго нещо като анемично чудовище. Бих искал да изследваме този първи персонаж.

Вторият персонаж, към който ще се върна по-късно и също е част от генеалогията на аномалията и на анормалния индивид, е онзи, който бихме могли да наречем „индивид, който трябва да бъде поправен“. И той е персонаж, който се появява много ясно през XVIII в., дори по-близо до нас по време, отколкото чудовището, който, както ще видите, има много стабилна приемственост след себе си. Индивидът, който трябва да бъде поправен, всъщност е много специфичен за XVII и XVIII в. — да речем, за Класическата епоха. Неговите отправни ограничения са, разбира се, много по-тесни, отколкото тези на чудовището. Референтните ограничения на чудовището са природата и обществото, съвкупността от световните закони: чудовището е космологично или анти-космологично същество. Рамките на референтност на индивида, който трябва да бъде поправен, са много по-ограничени: това е самото семейство чрез упражняването на своята вътрешна власт или в управлението на икономиката му; или, най-много, семейството в отношение с институциите, които имат допирни точки с него или го поддържат. Индивидът, който трябва да бъде коригиран, се появява в това действие, в този конфликт, в тази система на подкрепа, която съществува между семейството, а след това училището, работилницата, улицата, квартала, енорията, църквата, полицията и т.н. Тези рамки са сферата, в която се появява индивида, подлежащ на поправяне.

Но между индивида, който трябва да бъде поправен, и чудовището има и следната разлика: процентът на честотата му е очевидно много по-висок. По дефиниция чудовището е изключение; индивидът, който трябва да бъде поправен, е обичаен феномен. Това е толкова обичаен феномен, че има характеристиката на един вид регулярност в своята нерегулярност — и в това се състои първият парадокс. Вследствие на това оттук също се разгръща цяла серия от двусмислия, които ще откриваме дълго време, след XVIII в., в проблематиката за анормалния човек. Преди всичко: доколкото индивидът, който трябва да бъде коригиран, е много често срещан, доколкото той е непосредствено близко до нормата, винаги ще бъде много трудно да определим. От една страна, това е един вид семейна, всекидневна очевидност, поради което ще можем да го разпознаваме веднага, но да го разпознаваме, без да е необходимо да даваме доказателства, дотолкова той е типичен. Като резултат, доколкото не трябва да се дават доказателства, никога няма да е възможно наистина да се покаже, че индивидът е непоправим. Той е точно на границата на невъзможността да бъде определен. Не са необходими доказателства и не може да бъде демонстриран. Такова е първото двусмислие.

Друга неяснота се състои в това, че всъщност онзи, който трябва да бъде поправен, е индивид, който трябва да бъде коригиран, след като всички методи, всички процедури, всички обичайни и семейни възможности за възпитание, чрез които са се опитали да го поправят, не са били успешни. Следователно онова, което дефинира индивида, който трябва да бъде коригиран е, че той е непоправим. Но парадоксалното е, че непоправимият, доколкото е непоправим, изисква край себе си известен брой специфични намеси, свръхинтервенции по отношение на обичайните и семейните методи за обучение и за коригиране, тоест нова изправителна технология, на свръхкорекция. Така че виждате как около този индивид, който трябва да бъде поправен, се получава вид игра между непоправимостта и поправимостта. Очертава се ос на поправимата непоправимост, именно чрез която по-късно, през XIX в., ще открием отново анормалният индивид. Оста на непоправимата поправимост ще служи като основа за всички специфични институции за анормални, които се развиват през XIX в. Избледняло и банализирано чудовище, анормалният на XIX в. е и непоправим, който ще бъде поставен в центъра на изправителна система. Ето това е вторият прародител на анормалния през XIX в.

Що се отнася до третия персонаж, това е „мастурбиращият“. Мастурбиращият, мастурбиращото дете е съвсем нова фигура за XIX в. (типична за края на XVIII в.), а сферата на появата му е семейството. Може да се каже дори, че това е нещо по-тясно от семейството: неговите референтни рамки вече не са природата и обществото, както бе при чудовището, вече не е семейството и неговата среда, както бе при индивида, който трябва да бъде коригиран. Това е много по-тясно пространство. Това са стаята, леглото, тялото; това са родителите, непосредствените надзиратели, братята и сестрите; това е лекарят: цял един вид микро-клетка около индивида и неговото тяло.

Този персонаж на мастурбиращия, който виждаме да се появява в края на XVIII в., показва по отношение на чудовището и на поправимия непоправим някои специфични характерни черти. Първата от тях е, че мастурбиращият присъства и се явява в мисленето, знанието и педагогическите похвати на XVIII в. съвсем не като изключителен индивид, дори не и като често срещан индивид. Той се явява като квазиуниверсален индивид. Но в същото време се твърди, че този абсолютно универсален индивид, тоест практиката на мастурбирането, която се приема като универсална, същевременно е непозната практика или непризнавана практика, за която никой не говори, за която никой не знае и чиято тайна никога не се споделя. Мастурбирането е онази универсална тайна, онази споделяна от всички тайна, която обаче никой не разказва на друг. Това е притежаваната от всеки тайна, която никога не достига до самосъзнанието и до универсалния дискурс (ще се върнем към всичко това по-късно), като общата формулировка е (съвсем леко променям онова, което можем да открием в книгите в края на XVIII в. за мастурбирането): „Почти никой не знае, че почти всички го правят.“ Тук, при организацията на антропологичното знание и на антропологичните технически методи, забелязваме нещо от абсолютно решаващо значение. Тази тайна, която всички споделят и едновременно с това никой не говори за нея с никого, е формулирана в своята квазиуниверсалност като вероятния и дори реалния корен на почти всички възможни болести. Тя е онзи вид поливалентна причинност, с която можем да свържем и с която лекарите през XVIII в. незабавно свързват целия списък, целия арсенал от телесни, нервни, психични заболявания. В крайна сметка, в патологията в края на XVIII в. практически няма да остане нито една болест, която да не зависи по един или друг начин от тази етиология, тоест от сексуалната етиология. С други думи, квазиуниверсалният принцип, който откриваме практически почти у всички хора, е същевременно и принцип за обясняване на най-крайното изопачаване на природата; той е принципът за обяснение на патологичната особеност. След като почти всички хора мастурбират, това обяснява факта, че някои се разболяват от тежки болести, които не откриваме у другите. Тъкмо този етиологичен парадокс се открива чак до края на XIX или до XX в., що се отнася до сексуалността и до сексуалните аномалии. Следователно, няма нищо учудващо. Учудващото, ако щете, се състои във факта, че този род парадокс и тази обща форма на анализ са формулирани по толкова аксиоматичен начин през последните години на XVIII в.

За да ситуираме подобен род археология на аномалията, смятам, че можем да споменем, че анормалното през XIX в. е наследник на трите индивида, каквито са чудовището, непоправимият и мастурбиращият. Анормалният индивид ще остане белязан — и то до много късно, в медицинската практика, в съдебната практика, в познанието, както и в институциите, които го заобикалят — от този род чудовищност, която става все по-неясна и прозрачна, от тази поправима непоправимост, обхваната все по-добре в поправителните механизми. И най-сетне, той е белязан от тази обща и специфична тайна, каквато е общата и универсална етиология на най-лошите странности. Следователно, генеалогията на анормалния индивид ви отпраща към тези три персонажа: чудовището, непоправимият, онанистът.

Сега, преди да започна изследването на чудовището, бих искал да направя някои забележки. Първата е следната. Разбира се, тези три персонажа, които ви посочих, в техните специфични особености през XVIII в. комуникират помежду си, и то много отдавна, още от втората половина на XVIII в. Виждате, например, как се появява образът, който всъщност е непознат през предходните епохи: това е образът на сексуалното чудовище. Виждате, че образът на чудовищния индивид и образът на сексуалния девиант взаимно комуникират. Откривате реципрочната тема, че мастурбацията е способна да предизвика не само най-лошите болести, но и невероятно обезобразяване на тялото, и най-сетне, най-чудовищно поведение. Виждате също така, че в края на XVIII в. всички изправителни институции обръщат все по-голямо внимание на сексуалността и на мастурбирането, тъй като се намира в самата сърцевина на проблема за непоправимия. Тъй че чудовището, непоправимият, мастурбаторът са персонажи, които започват да обменят помежду си някои от своите характерни черти и чиито профили започват да се наслагват един върху друг. Но аз смятам — и това ще бъде един от основните пунктове, върху които бих искал да наблегна — че тези три образа все пак остават напълно разграничени и отделени един от друг до края на XVIII и началото на XIX в. Но появата на онова, което бихме нарекли технология на човешката анормалност, технология на анормалните индивиди, се създава тъкмо когато бъде изградена постоянна мрежа от знание и възможности, която ще обединява или, във всеки случай, ще включва тези три образа, в съответствие с едни и същи системи от закономерности. Едва в този момент ще се изгради наистина сфера от аномалии, в която ще можем да открием и двусмислеността на чудовището, и двусмислието на непоправимия, и двусмислието на мастурбиращия, този път вътре в хомогенна и относително по-малко регулярна сфера. Но преди това, тоест през епохата, в която се намирам (края на XVIII — началото на XIX в.), струва ми се, че тези три образа са отделени един от друг. Те остават отделени един от друг, главно доколкото властовите системи и познавателните системи, към които се отнасят тези три образа, остават отделени едни от други.

Следователно, чудовището се свързва с онова, което бихме могли да наречем съвсем общо ограничение на съдебно-политически пълномощия. А неговият образ ще започне да става по-ясен, дори да се променя, в края на XVIII в., успоредно с изменението на тези съдебно-политически пълномощия. Що се отнася до непоправимия, той ще започне да се дефинира и да се уточнява, и да се оформя, успоредно с преустройството на функциите на семейството и с развитието на дисциплинарните методи. Колкото до мастурбиращия, той се проявява и ще започне да става по-ясен при преразпределението на пълномощията, които обхващат тялото на индивидите. Разбира се, тези властови инстанции не са независими едни от други; но те не се подчиняват на един и същ тип функциониране. Не съществува една и съща властова технология, която би осигурила вътрешносвързаното им функциониране. Струва ми се, че тъкмо от такава гледна точка можем да открием тези три персонажа, отделени един от друг. Познавателните инстанции, на които те се позовават, са разграничени по същия начин. Единият, чудовището, се отнася до една естествена история, центрирана в основни линии около абсолютното и непреодолимо разграничение между видовете, родовете, царствата и т.н. Колкото до непоправимия, той се отнася до онзи тип знание, което е в процес на бавно конституиране през XVIII в.: това е знанието, което се ражда от педагогическите методи, от методите на колективното възпитание, на създаването на способностите. И най-сетне, мастурбиращият се появява доста по-късно, през последните години на XVIII в., като се отнася до зараждащата се биология на сексуалността, която всъщност едва около 1820–1830 г. придобива своята научна закономерност. Така че именно организацията на контрола върху аномалиите, както и властовите методи и методите на знанието през XIX в., ще трябва прецизно да организира, да кодифицира, да разчленява едните от другите — познавателните инстанции и онези властови инстанции, които през XVIII в. функционират в дисперсно състояние.

И накрая още една забележка: съвсем очевидно съществува нещо като исторически поврат, ярко изразен през XIX в., който ще обърне реципрочното значение на тези три персонажа. В края на XVIII в. или, във всеки случай, през XVIII в., най-важният образ, образът, който ще господства над останалите и именно онзи, чието възникване ще наблюдаваме (и то с каква сила!) в съдебната практика в началото на XIX в., очевидно е образът на чудовището. Чудовището създава проблем, чудовището подлага на изпитание и медицинската, и съдебната система. Именно около чудовището, през периода 1820–1830 г., се разгръща проблематиката на аномалията, около онези прочути чудовищни престъпления, като престъпленията на жената на Селестат, на Анриет Корние, на Леже, на Папавоан и т.н., за които ще говорим по-нататък.^[54] Чудовището е основната фигура, онази фигура, по повод на която инстанциите на властта и сферите на знанието изпитват безпокойство и се реорганизират. По-нататък, постепенно, започва да придобива все по-голямо значение онази най-незначителна, най-умерена, най-малко натоварена от научна гледна точка фигура, онази, която се явява най-индиферентна към властта, тоест мастурбаторът или, ако щете, универсалността на сексуалното отклонение. Именно тя ще препокрие към края на XIX в. останалите фигури и, в крайна сметка, тъкмо върху нея ще бъде съсредоточена основната част от проблемите, които са свързани с аномалията.

Ето това е, що се отнася до изграждането на тези три персонажа. По време на следващите три или четири лекции бих искал да изследвам малко формирането, изменението и развитието на тези три фигури, от XVIII до втората половина на XIX в., тоест тогава, когато от една страна, те се формират, а след това, от един момент нататък, когато те се включват в проблематиката, в технологията и в знанието за аномалията.

Днес ще започнем да говорим за чудовището.^[55] Чудовището не като медицинско, а като юридическо понятие. В римското право, което, разбира се, служи като фон на цялата тази проблематика за чудовището, се разграничават старателно, ако не напълно ясно, две категории: категорията на отвратителното, на недъга, на дефектността (безобразното, болестното, дефективното е било наричано portentum или ostentum), и освен това на чудовището, в тесния смисъл на думата.^[56] Какво означава чудовище в юридически и едновременно с това в научен превод? От Средновековието до XVIII в., който ни интересува, чудовището е в основни линии смесица. Това е смесица между две царства, животинското и човешкото царство: човек с глава на бик, човек с птичи крака — чудовища.^[57] Това е и смесване на два вида: свинята, която има глава на овца, е чудовище. Това е и смесване на два индивида: онзи, който има две глави и едно тяло, онзи, който има две тела и една глава, е чудовище. Това е и смесване на два пола: онзи, който е едновременно мъж и жена, е чудовище. Това е и смесица от живот и смърт: зародишът, който се ражда с такава структура, че не може да живее, но въпреки това успява да преживее няколко минути или няколко дни, също е чудовище. И най-сетне, това е смесица на формите: онзи, който няма нито ръце, нито крака, подобно на змията, е чудовище. Следователно, трансгресия на естествените граници, трансгресия на класификациите, трансгресия на описанието, трансгресия на закона в качеството му на описание: при чудовищното става въпрос тъкмо за това. Но не смятам, че само това конституира чудовището. Юридическото нарушаване на природния закон — без съмнение, според средновековното мислене, със сигурност, според мисленето на XVII и на XVIII в. — не е достатъчно, за да конституира чудовищното. За да има чудовищност, необходимо е трансгресията на естествената граница, трансгресията на закона-описание да бъде такава, че да се позовава или, във всеки случай, да поставя под въпрос определена забрана на гражданския, религиозния или божия закон; или да предизвиква известна невъзможност да се прилага този граждански, религиозен или божи закон. Чудовищност съществува само там, където нарушаването на реда на природния закон засяга, разбърква, безпокои правото, независимо дали това е гражданското право, каноническото право или религиозното право. Разликата между недъга и чудовищното се проявява на пресечната точка, в точката на сблъсъка между нарушаването на природния закон-описание и онзи закон, учреден от Бог или учреден от обществата, тъкмо при този сблъсък между две нарушения. Наистина, недъгът е нещо, което разстройва и природния ред, но недъгът не е чудовищност, защото има своето място в гражданското право или в каноническото право. Колкото и недъгавият да не съответства на природата, той е в известен смисъл предвиден от правото. За сметка на това, чудовищното е такава природна неправилност, че при появата й правото се оказва под въпрос, правото не успява да функционира. Правото е принудено да си задава въпроси за собствените си основи или за собствената си практика, или да премълчава, или да се отказва, или да използва друга система за референция, или пък да си измисля казуистика. Всъщност чудовището е онази необходима казуистика, която безредието в природата призовава в правото.

И ще кажем, че чудовище е същество, в което отгатваме смесицата на две царства, защото от една страна, когато можем да разчетем в един и същ индивид наличието на животинско и наличието на човешки род и търсим причината за това, към какво сме отпратени тогава? Към едно нарушение на човешкото и на божието право, т.е. към блудството у родителите между индивид от човешки род и животно.^[58] Чудовището, в което се смесват двете царства, се появява, защото е имало сексуална връзка между мъж и животно или между жена и животно. В този смисъл, следователно, сме отпратени към нарушаване на гражданското право или на религиозното право. Но едновременно с това, когато природното безредие отпраща към такова нарушаване на религиозното или на гражданското право, това религиозно или гражданско право се оказва в абсолютно затруднение, е белязано, например, от факта, че възниква проблемът дали трябва или не да се кръщава индивид с човешко тяло и глава на животно, или животинско тяло и глава на човек. А църковното право, което все пак е предвидило толкова много недъзи, немощи и т.н., не може да реши този проблем. Изведнъж безредието в природата нарушава юридическия ред и тук се появява чудовището. По същия начин, например, раждането на едно безформено същество, което задължително е обречено на смърт, но което все пак живее няколко мига, няколко часа или няколко дни, също поражда проблем и то проблем в сферата на правото.^[59] Това е нарушение срещу реда в природата, но едновременно с това е и юридическа загадка. Така например, при правото на унаследяване, в юриспруденцията, можете да намерите цяла серия от спорове, от безброй пъти преразглеждани случаи, най-типичният от които е следният. Някакъв мъж умира, жена му е бременна; той прави завещание, в което пише: „Ако детето, което жена ми очаква, се роди, то ще наследи всички мои богатства. Но ако детето не се роди или се роди мъртво, ако е мъртвородено, от този момент богатствата ми ще преминат в ръцете на семейството ми.“^[60] Ако се роди чудовище, кой ще наследи богатството? Трябва ли да се смята, че детето е родено или че не е родено? От момента, в който се ражда тази смесица от живот и смърт, каквато е детето-чудовище, пред правото възниква един неразрешим проблем. Когато се ражда чудовище с две тела или с две глави, трябва ли то да бъде кръстено веднъж или два пъти?^[61] Трябва ли да смятаме, че ни се е родило едно дете или трябва да приемем, че те са били две?^[62] Намерих следите (но за съжаление не успях да разбера къде са документите от процеса, нито как бих могъл да разбера това^[63]) от историята на двама братя — сиамски близнаци, единият от които извършил престъпление и проблемът бил дали трябва да се екзекутира единия или двамата. Ако екзекутирали единия, и другият щял да умре, но ако оставели невинния жив, трябвало да оставят и другия жив.^[64] Точно в това се проявява истински проблемът за чудовищността. Чудовище е и онзи, който има два пола и следователно, не се знае как да бъде третиран, като момче или като момиче; дали той трябва да получи правото да се жени и с кого, или не; дали може да стане титуляр на църковни облаги; дали може да бъде ръкоположен за свещеник и т.н.^[65]

Всички тези въпроси на юридическата тератология са разгледани в една много интересна книга, която според мен има основно значение за разбиране на въпроса за раждането и за развитието на природно-юридическия, юридическо-медицинския проблем за чудовището. Това е книгата на един свещеник на име Канджамила. През 1745 г. той публикувал текст със заглавие: Traité d’embryologie sacr?e, в който имате природно-юридическата, юридическо-биологическата теория за чудовището.^[66] Следователно, чудовището се появява и функционира през XVIII в. тъкмо в точката на съединяване на природата и на правото. То носи в себе си природното нарушение, смесицата от видовете, объркването на границите и на характерните черти. Но то е чудовище единствено защото е и юридически лабиринт, нарушение и затрудняване на закона, нарушение и неразрешимост на равнището на правото. През XVIII в. чудовището е природно-юридически комплекс.

Онова, което ви казах, важи за XVIII в. — мисля, че всъщност това природно-юридическо функциониране на чудовището е доста отдавнашно. Ще го откриваме дълго време и през XIX в. Намираме пак него — транспонирано, трансформирано — и в експертизите, които ви прочетох. Но ми се струва, че можем да установим още през XVIII в. началото на създаването на новата теория за чудовищното, което ще намерим през XIX в., по повод един специфичен тип чудовище. Смятам, впрочем, че през всяка епоха е имало — поне що се отнася до юридическите и медицинските размишления — привилегировани форми на чудовище. През Средновековието това очевидно е бил човекът-животно, тоест смесицата от двете царства, онзи, който е бил едновременно човек и животно. Струва ми се — това ще трябва да се анализира малко по-отблизо — фрапиращ е факта, че през епохата на Средновековието съществува форма на чудовищност, която е била особено привилегирована в литературата изобщо, но и в книгите по медицина, в книгите по право, както и в религиозните книги: сиамските близнаци. Един, който е равен на двама, двама, които са един човек. При една много интересна референция, която откриваме практически винаги, тоест постоянно, в тези анализи още в края на XVI и в началото на XVII в.: индивидът, който има една глава и две тела или едно тяло и две глави; това е образът на кралството, това е и образът на християнството, разделено на две религиозни общности. Съществуват много интересни дискусии, при които се свързват една с друга религиозната и медицинската проблематика. По-конкретно, това е историята на тези двама братя сиамски близнаци (поправка: сестри), които били кръстени или по-скоро, чието кръщаване било започнато. Едната от тях била кръстена, но втората умряла преди тя самата да бъде кръстена. Тогава възникнал огромен спор, а католическият свещеник (онзи, който кръщавал) казал: „Това не е трудно. Щом като другата е мъртва, то е защото тя е трябвало да бъде протестантка.“ И веднага възниква образът на кралството Франция, едната половина от което е спасено от кръщаването, и онази половина, която била прокълната и погубена. Във всеки случай, характерно е, че в юридическите, медицинските и религиозните въпроси в края на XVI и началото на XVII в. сиамските близнаци са една от най-често срещаните теми.^[67] Но струва ми се, че през Класическата епоха е привилегирован един трети тип чудовищност: хермафродитите. Около хермафродитите се е изградила, най-малкото започва да се изгражда, новата представа за чудовище, която ще се появи в края на XVIII в. и ще функционира до началото на XIX в. В общи линии, можем да допуснем — но ще трябва вероятно нещата да се разгледат много по-отблизо; във всеки случай, хората казват, че през Средновековието и чак до XVI в. (поне до началото и на XVII в.) хермафродитите като такива били смятани за чудовища и били екзекутирани, изгаряни, пепелта им била разпръсвана по вятъра. Да приемем, че е било така. Наистина, през най-последните години на XVI в., например през 1509 г., намираме случай на наказване на хермафродит, който бил осъден като такъв, и доколкото разбирам, не е имало нищо друго, освен факта, че бил хермафродит. Живеел в областта Дол и, след като го прегледали, лекарите заключили, че този индивид притежава два пола, но че може да притежава и двата пола само защото е имал връзка със Сатаната, и че тъкмо неговата връзка със Сатаната е прибавила към изначалния му пол още един втори пол. След като бил подложен на изтезания при разпита, хермафродитът признал, че наистина имал връзка със Сатаната и бил изгорен жив в Дол през 1599 г. Струва ми се, че това е един от последните случаи, при които имаме хермафродит, изгорен като такъв.^[68]

Но много скоро след това се появява юриспруденция от друг тип — който ще намерите изложен много подробно в Dictionnaire des arrets des parlements de France от Brillon^[69] — която показва, че поне от XVII в. насам хермафродитът не е бил осъждан в качеството си на хермафродит. Ако е бивал признаван за такъв, от него се е искало да избере своя пол, онзи, който преобладава у него, да се държи в съответствие с така определения пол, да носи по-конкретно съответстващите му дрехи; и само ако използвал втория си пол, само от този момент бил подвеждан под наказателните закони и можел да бъде осъден за содомия.^[70] Наистина, откриваме цяла серия от присъди над хермафродити заради това допълнително използване на добавения си пол. Така например, Ерикур в книгата си Les Lois ecclésiastiques de France, публикувана през 1761 г. (поправка: през 1771 г.), се позовава на една история, датираща от самото начало на XVII в.^[71] Виждаме хермафродит, който е осъден, понеже — след като избрал мъжкия пол — си послужил с мъж с другия си пол и затова го изгорили.^[72] Или друг случай, съвсем в началото на XVII в., за двама хермафродити, които били изгорени живи, а пепелта им била хвърлена на вятъра само защото живеели заедно и при това, обезателно, във всеки случай се предполагало, че всеки от тях е използвал и двата си пола с другия.^[73]

Струва ми се, че е интересна историята на хермафродитите през XVII и до края на XVIII в. Ще взема два случая. Единият датира от периода 1614–1615 г. (поправка: 1601 г.)^[74], а другият през 1765 г. Първият случай е бил известен на времето под името „хермафродитът от Руан“.^[75] Ставало дума за човек, който бил кръстен с името Мари Льомарси и който лека-полека станал мъж, започнал да носи мъжки дрехи и се оженил за вдовица, която, от своя страна, била майка на три деца. Последвал донос. Мари Льомарси — която в този момент взела името Марен Льомарси — се явява пред съда и първите съдии постановяват да се направи медицинска експертиза от лекар, аптекар и двама хирурзи. Те не откриват никакви признаци на мъжественост. Мари Льомарси е осъдена да бъде обесена, изгорена, а пепелта й да бъде разпръсната от вятъра. Що се касае до жената (онази жена, която живеела с него или с нея), тя е осъдена да присъства на мъчението на своя съпруг и да бъде бичувана на градския кръстопът. Смъртна присъда, следователно обжалване и тук, през Съда (на Руан), нова експертиза. Всички експерти са съгласни с първите, че няма никакви признаци за мъжественост, с изключение на един от експертите, който се казва Дювал и който открива признаци на мъжественост. Съдебното решение на Съда в Руан е интересно, понеже пуска на свобода жената, само предписва да носи женски дрехи и й забранява да живее заедно с друго лице от единия или от другия пол, „под заплаха от смърт“. Следователно, забрана за каквито и да било сексуални отношения, но никаква присъда за фактическо хермафродитство, за хермафродитство по рождение, както и никаква присъда заради факта, че е живяла с жена, макар че, както изглежда, нейният преобладаващ пол е бил женският.

Този случай ми изглежда важен поради няколко причини. Най-напред следната. А именно че е предизвикал противоречив спор между двама лекари: единият, който бил голям специалист по чудовищата по онова време, който написал няколко книги за чудовищното и се наричал Риолан; а другият е онзи, прочут лекар, за който ви говорих преди малко, Дювал, който направил експертизата.^[76] А експертизата на Дювал е много интересна, тъй като при нея виждаме онова, което бихме могли да назовем първи наченки на клинична сексуалност. Дювал прави опит, който не е традиционно изследване на матроните, на лекарите и на хирурзите. Той провежда подробно проучване чрез опипване и, най-вече, подробно описание в своя доклад на органите в онзи вид, в който ги е открил. Струва ми се, че тук ние имаме първия от медицинските текстове, в които организацията на човешкото тяло се предава не в нейната обща форма, а в клиничните й подробности по повод на специфичен случай. До този момент медицинският дискурс е говорел за половите органи само с общи думи в тяхното общо устройство, за когото и да било, и с големи словесни резерви. Тук, напротив, имаме подробно, индивидуално описание, при което нещата са наречени с техните имена.

Но Дювал не само прави, но ни дава теорията за медицинския дискурс върху сексуалността. И твърди следното. Всъщност, не е чудно, че органите на сексуалността или на възпроизводството никога не са били назовавани в медицинския дискурс. Било е напълно нормално лекарят да се колебае да нарича тези неща с техните имена. Защо? Защото това е стара традиция от Античността. Понеже в Античността жените са били предимно достойни за презрение. Жените в Античността са имали толкова развратно поведение, че е било напълно нормално човекът, владеещ знанието, да не може да говори за половите органи на жената. Само че след това дошла Дева Мария, която — както казва Дювал — „носела нашия Спасител в утробата си“. От този момент нататък е учреден „свещеният брак“, на всички „похотливости е сложен край“, а „порочните навици на жените са премахнати“. Внезапно произтичат редица последици от това. Първата е, че „матката, която по-рано главно е осъждана у жените“, сега трябвало да бъде призната като „най-милият, величествен, свещен, уважаван и чудодеен храм на човечеството“. Второ, стремежа, който мъжете имат към матката на жените вече се превръща не в склонност към разврат, а в нещо като „чувствително божие предписание“.^[77] Трето, ролята на жената става, общо взето, уважавана. От началото на християнството тъкмо на нея се поверява закрилата и запазването на имуществото на дома и предаването му на поколението. Още една последица или по-скоро обща последица от всичко това: отсега нататък, тъй като матката се е превърнала в толкова свещен предмет, в момента и поради факта, че жената е сакрализирана от религията, от брака и от икономическата система за предаване на благата, вече е необходимо да се познава матката. Защо? Най-напред, защото това ще позволи много болки за жените да бъдат избегнати и най-вече да се избегне смъртта на много деца в момента на тяхното раждане или дори преди раждането им. Имайки предвид — казва той, — напълно очевидно ужасяващата равносметка: всяка година един милион деца биха могли да се родят на бял свят, ако знанието на лекарите беше достатъчно развито, за да могат те да практикуват както трябва акуширането на техните майки. Колко деца не са се родили и техните майки са умрели, затворени в един и същ ковчег заради такова „срамно мълчание“ — казва той! Виждате в този текст, който датира от 1601 г., как се свързват една с друга темата за религиозната и икономическата сакрализация на жената, а след това темата на меркантилистите, чисто икономическата тема за силата на една нация, свързана с броя на нейните жители. Жените са скъпоценни, понеже те възпроизвеждат; децата са скъпоценни, понеже те създават населението и никакво „срамно мълчание“ не трябва да ни пречи да познаваме онова, което именно ще даде възможност да се спасят тези съществувания. И Дювал пише: „О, жестокост, о, висше нещастие, о, върховно светотатство, да признаваш, че толкова много души, които щяха да дойдат на този бял свят (…) имат нужда само от една система от наша страна.“ Но ние не разполагаме с такава система заради „някои, които казват, че дадени думи са деликатни, които (думи) биха могли да подтикнат към разврат“, което е „доста жалък отговор, в противовес на толкоз много болести и толкова големи неудобства“.^[78] Мисля, че този текст е важен, понеже тук имаме фактически не само медицинско описание на половите органи, не само клинично описание на един частен случай, а и теория за древното медицинско премълчаване относно органите на сексуалността, и теория за сегашната необходимост от напълно ясен дискурс.

Тук отварям една малка скоба. Навсякъде се твърди, че до XVI и до началото на XVII в. вербалните волности, волностите на дискурса са давали възможност да бъде назовавана една сексуалност, която от Класическата епоха насам навлезе, напротив, в режима на мълчанието или, във всеки случай, на метафората. Мисля, че всичко това е много вярно и много погрешно. Много погрешно е, ако говорите за езика изобщо, но е много вярно от момента, в който различавате старателно типовете дискурсивна подготовка или практика, към които се обръщате. Ако е вярно, че в литературния език споменаването на сексуалността действително е трябвало да се подчинява на режим на цензура или на иносказателност, то за сметка на това от тази епоха насам в медицинския дискурс става тъкмо обратното пренасяне. До този период медицинският дискурс е напълно непроницаем, затворен за този тип назоваване или описание. Тъкмо от този момент нататък, във връзка със случая на хермафродита от Руан, виждате как се появява и в същото време се теоретизира необходимостта от научен дискурс върху сексуалността и, във всеки случай, върху анатомичната организация на сексуалността.

Другата причина за значението на делото на хермафродита от Руан е следната. Тя се състои в това, че в него намираме ясно твърдението, че хермафродитът е чудовище. Това може да се открие в речта на Риолан, в която той заявява, че хермафродитът е чудовище, защото е срещу реда и срещу обичайните правила на природата, която е разделила човешкия род на две части: мъже и жени.^[79] Поради което, ако някой притежава и двата пола заедно, той трябва да бъде смятан и да бъде известен като чудовище. От друга страна, след като хермафродитът е чудовище, ако трябва да се направи изследване, то е — според Риолан — за да се определи какви дрехи трябва да носи той и дали наистина трябва да се жени, и за кого.^[80] Така че тук имаме, от една страна, ясно формулирано изискване за медицински дискурс върху сексуалността и нейните органи, а от друга страна, все още традиционно схващане за хермафродизма като чудовищност, но чудовищност, от чието осъждане, което на времето е било правило, то все пак е успяло да се изплъзне, както виждате.

Сега сме 1765 г., значи 150 години по-късно, краят на XVIII в.: почти същото дело. Това е делото на Ан Гранжан, която била кръстена като момиче.^[81] Но както се изразява човекът, написал дисертация по нейния случай, „около четиринадесетгодишната й възраст известна склонност към удоволствието я сближило с нейните другарки“.^[82] Обезпокоена от това привличане, която изпитвала към момичетата от същия пол като нея, тя решава да започне да носи момчешки дрехи, отива да живее в друг град, настанява се в Лион, където се оженва за някаква друга, която се нарича Франсоаз Ламбер. И по донос е изправена пред съда. Прегледана е от хирург, който заключава, че тя е жена и че, следователно, след като е живяла с друга жена, подлежи на осъждане. Следователно, тя е използвала пола, който не е преобладаващ у нея и е осъдена от първите съдии да бъде поставена на позорния стълб с табелка: „Осквернител на светостта на брака.“^[83] Позорен стълб, бой с камшик и осъждащ надпис. Тук също има обжалване пред съда на Дофине. Тя е освободена, със задължението да носи женски дрехи и със забраната да посещава Франсоаз Ламберт, както и която и да било друга жена. Виждате, че в това дело юридическият процес, присъдата са почти същите като през 1601 г., с тази разлика, че на Франсоаз Ламбер (поправка: на Ан Гранжан) се забранява да живее с жена и само с жени, докато в предишния случай забраната беше с лице от „който и да било пол“.^[84] На Марен Льомарси бяха забранени и сексуалността, и сексуалните връзки.^[85]

Въпреки почти пълното подобие с делото от 1601 г., делото Гранжан все пак бележи много важна за времето еволюция. Най-напред, това е фактът, че в медицинския дискурс хермафродизма вече не се дефинира като смесица от половете, както е било направено от Риолан.^[86] В доклада, който Шампо е написал и публикувал по повод аферата Гранжан, той се позовава съвсем ясно на един текст, който е почти съвременен на Dictionnaire de médecine, на статията „Хермафродитът“, където се казва: „Гледам на всички истории, които се разказват за хермафродитите, като на басни.“^[87] Според Шампо и повечето лекари по онова време няма смесване на половете, никога няма едновременно наличие на двата пола в един организъм и в един индивид.^[88] Имате само индивиди, „които са с един (преобладаващ) пол, но чиито възпроизводителни органи са толкова зле устроени, че те не могат да пораждат живот (нито в себе си, нито извън себе си)“.^[89] И следователно онова, което се нарича хермафродитство, е само неправилно устройство, съпътствано от полово безсилие. Имаме такива, които имат мъжки органи и някои белези (бихме нарекли това някои второстепенни черти) на жените и — както пише Шампо — те са малко на брой.^[90] Освен това имаме онези или по-скоро онези жени, които са с женски органи и мъжки белези, второстепенни черти, и тези хора — както пише Шампо — са много на брой.^[91]

Следователно, чудовищността изчезва като смесване на половете, като нарушаване на всичко, което отделя един пол от другия.^[92] От друга страна — и оттук започва да се изгражда понятието чудовищност, което ще открием в началото на XIX в. — няма смесване на половете: има само чудноватости, нещо като несъвършенства, приплъзвания на природата. Но тези странности, това недоброкачествено устройство, тези приплъзвания, тези недобре изразени форми на природата са, във всеки случай могат да бъдат, принцип или претекст за някои престъпни поведения. Онова, което в случая с жената Гранжан трябва да предизвика, да провокира осъждането — казва Шампо — не е фактът, че тя е хермафродит. Това е просто фактът, че бидейки жена, тя има извратени наклонности, тя харесва жените и тъкмо тази чудовищност, не природна, а поведенческа, трябва да предизвика осъждането. Следователно чудовищността вече не е необичайна смесица от онова, което природата разделя едно от друго. Това е просто една нередност, леко отклонение, което обаче прави възможно нещо, което би било истинската чудовищност, тоест чудовищността на природата. Шампо пише по-нататък: „Защо тогава да допускаме у тези“ — които в крайна сметка са само жени — „развратни жени, предполагаемо споделяне на половете и върху изначалните им естествени чувства към техния собствен пол да прехвърляме вината за една тъй престъпна разпуснатост? Това би означавало да извиним ужасното престъпление на онези мъже, позор за човечеството, отхвърлящи един естествен съюз, за да утоляват своята бруталност с други мъже. Нима някой ще каже, че те не изпитват нищо повече от студенина редом с жените и че някакъв нагон към удоволствието, чиято причина те не познават, ги сближава въпреки волята им със собствения им пол? Тежко на онзи, който би могъл да остане убеден от това разсъждение.“^[93]

На основата на тази история виждате как юридическо-природният комплекс се отделя от чудовищността на хермафродита. На фона на онова, което е само едно несъвършенство, едно отклонение (бихме могли да кажем предварително, соматична аномалия) се появява приписването на чудовищност, която вече не е юридическо-природна, а е юридическо-морална; чудовищност, която е чудовищността на поведението, а не на природата.^[94] И тъкмо тази последна тема за чудовищността на природата е организирала и е била в центъра на целия спор около аферата Гранжан. Защитникът на Ан Гранжан, Вермей, който бил адвокат (той не я е защитавал, тъй като по онова време не е имало адвокати в наказателното право, но е публикувал доклад в нейна защита), напротив, въпреки общото мнение на лекарите, наблягал върху значението на органическата безформеност.^[95] За разлика от лекарите, Вермей се опитвал да изтъкне факта, че у Ан Гранжан е имало смесване на половете, следователно истинско хермафродитство. От този момент той е можел да я оневини за моралната чудовищност, в която са я обвинявали лекарите, доколкото лекарите са престанали да признават чудовищния характер на хермафродитството или престанали да признават, че става въпрос за истинско смесване на половете. Бихме могли да намерим и доказателство за това, че става въпрос тъкмо за такова нещо. Тъй като в полза на Ан Гранжан била публикувана поема, разпространявана под нейно име и било любовна поема за жената, с която тя съжителствала. За нещастие и по всяка вероятност, тази поема не е написана от самата Ан Гранжан. Това е дълга поема в стихове в стил „мирлитон“, но целият й смисъл, според мен, е да се докаже, заедно със защитниците на Ан Гранжан, че чувството, което тя изпитвала към жената, с която съжителствала, е съвсем естествено, а не чудовищно чувство.^[96]

Във всеки случай, добре виждате, че когато сравняваме първото с второто дело, делото от Руан с делото от Лион, онова от 1601 г. с онова от 1765 г., се очертава една промяна, която в известен смисъл е самоопределяне на една морална чудовищност, на една чудовищност в поведението, която транспонира бившата категория на чудовището от областта на соматичното и природното объркване към областта на престъпността като такава. От този момент виждаме как се появява един род научна област, която ще бъде областта на чудовищната престъпност или на чудовищността, ефектът от която не се проявява в природата или в безредието на родовете, а в самото поведение.

Разбира се, това е само схема. Такова е началото на процес, чието развитие ще стане именно около 1765, а после около 1820-1830; тук ще възникне внезапно проблемът за чудовищното поведение, за чудовищното престъпление. Това е само началната точка на това развитие и на тази промяна. Но за да изразя всичко с няколко думи, бих казал следното. А именно, че към средата на XVIII в. е съществувал криминален статут на чудовищността, доколкото тя е била трансгресия на цяла законова система, независимо дали става дума за природни или за юридически закони. Така че чудовищността, сама по себе си, е била престъпна. Съдебната практика през XVII и през XVIII в. заличава, доколкото е възможно, углавните последици от тази сама по себе си престъпна чудовищност. Но ми се струва, че по-късно през XVIII в. тя продължава да бъде главно престъпна. Така че престъпна е чудовищността. По-нататък, около 1750 г., в средата на XVIII в. (поради причини, които ще се опитам да анализирам по-нататък) виждаме да се появява нещо друго, тоест темата за чудовищното естество на престъплението, за една чудовищност, чиито последици се проявяват в областта на поведението, в областта на престъпността, а не в областта на самата природа. Докъм средата на XVIII в. престъпността е била задължителен показател за чудовищността, а чудовищността все още не е била онова, в което се е превърнала по-късно, а именно евентуален епитет на престъпността. Фигурата на чудовищния престъпник, фигурата на моралното чудовище ще изникне внезапно и в много голямо изобилие в края на XVIII и в началото на XIX в. Тя ще се появи под изключително различни форми на дискурс и на практика. Моралното чудовище се появява в литературата заедно с готическия роман в края на XVIII в. То се появява заедно със Сад. То се появява и заедно с цяла серия от политически теми, за които ще се опитам да ви говоря следващият път. То се появява и в съдебния, и в медицинския свят. Проблемът е да разберем точно как се е извършила трансформацията. В крайна сметка, кое е пречело на формирането на тази категория на чудовищна престъпност? Кое е пречело на това — ожесточеното престъпление да бъде възприемано като един вид чудовищност? Как е станало така, че не е била съпоставена крайността на престъплението с природното отклонение? Защо е трябвало да се чака края на XVIII и началото на XIX, за да се появи тази фигура на злодея, фигурата на престъпното чудовище, в която най-крайното нарушение се свързва с природното отклонение? И не природното отклонение само по себе си се явява нарушение, а нарушението е онова, което отпраща — като че ли към своя произход, като че ли към своята причина, като че ли към своето извинение, като че ли към своите рамки, — няма значение, отпраща към нещо, което само по себе си е природно отклонение.

Точно това ще се опитам да обясня следващия път. Разбира се, принципът за трансформацията се крие, струва ми се, в сферата на един вид икономика на наказателната власт и на трансформиране на тази икономика.

Лекция на 29 януари 1975 г.

Моралното чудовище. — Престъплението в класическото право. — Прочутите сцени на мъчения. — Трансформирането на властовите механизми. — Изчезването на ритуалната употреба на наказателната власт. — Относно патологичното естество на престъпността. — Политическото чудовище. — Чудовищната двойка: Луи Шестнадесети и Мария-Антоанета. — Чудовището в якобинската (тиранът) и в антиякобинската (разбунтуваният народ) литература. — Кръвосмешение и човекоядство.

Днес ще ви говоря за появата, на прага на XIX в., на онзи персонаж, който ще има толкова важна съдба до края на XIX и началото на XX в., а именно моралното чудовище.

Струва ми се, че до XVII-XVIII в. е било възможно да се твърди, че чудовищността като естествена проява на противоественото е носела със себе си знак за престъпност.^[97] На нивото на правилата на естествените видове и на нивото на разграничаването на естествените видове чудовищният индивид винаги е бил ако не систематично, то поне виртуално отнасян към възможното престъпление. След това, от XIX в. насам, виждаме, че отношението се обръща и възниква онова, което бихме могли да наречем систематично подозрение за чудовищност в основата на всяко престъпление, В крайна сметка, всеки престъпник би могъл да бъде чудовище, също както едно време чудовището е имало шансове да стане престъпник.

Тъй че проблемът е: как се е извършила такава трансформация? Кой е бил извършителят на тази трансформация? Мисля, че за да решим този въпрос, трябва преди това да поставим един друг, да разделим въпроса на две части и да се запитаме как е станало така, че през XVII и дори през XVIII в. разискването върху чудовищността не е било обратимо. Как се е получило виртуално приемане на престъпния характер на чудовищността, без да се установи или да се формулира реципрочния въпрос, а именно въпросът за виртуално чудовищния характер на престъплението? Природното отклонение действително е вписано в списъка от нарушения на законите, но не е направено обратното, тоест не е доближена крайността на престъплението до природното отклонение. Допуска се наказването на неволната чудовищност, а не се допуска, че в основата на престъплението съществува някакъв спонтанен механизъм от смутено, нарушено, противоречиво естество. Защо?

Бих искал да отговоря най-напред тъкмо на този първи подвъпрос. Струва ми се, че трябва да търсим причината в сферата на онова, което би могло да се нарече икономика на наказателната власт. В класическото право — мисля, че много пъти съм го споменавал, затова сега ще се спрем само накратко^[98] — престъплението е било онази съзнателна вреда, нанасяна другиму, но не е било единствено това. То не е било също така само увреждане и вреда, нанесена срещу интересите на цялото общество. Престъплението е било престъпление доколкото, освен това и поради факта, че е било престъпление, то е засягало суверена; то е засягало правата, волята на суверена, присъстващи в закона; следователно, то е засягало силата, съсловието и физическото тяло на суверена. Следователно, във всяко престъпление има противопоставяне на силите, бунт, въстание срещу суверена. И най-малкото престъпление съдържа малък фрагмент от цареубийството. Поради това, и във връзка с този основен закон на икономиката на правото да се наказва, наказанието — добре разбирате това — не е било нито просто възстановяване на щетите, естествено, нито искане за съблюдаване на основните права или интереси на обществото. Наказанието е било нещо повече: то е било отмъщението на суверена, то е било неговото отмъщение, то е било възвръщането на неговата сила. Наказанието винаги е било отмъщение, и то лично отмъщение на суверена. Суверенът отново заставал срещу престъпника; но този път, при ритуалното разгръщане на неговата сила, върху ешафода, това наистина било тържествено възвръщане на извършеното вече престъпление. При наказанието на престъпника всички присъствали на ритуалното и установено възстановяване на ненакърнимостта на властта. Между престъплението и наказанието за престъплението не е имало, честно казано, нещо като мярка, която да послужи като общо измерение на едното и за другото. Не е имало нещо общо между престъплението и наказанието, не е имало някакъв елемент, който да бъде открит и от едната, и от другата страна. Проблемът за връзката между престъпление и наказание не се е поставял в рамките на измерването, на измеримото равенство или неравенство между тях. Между едното и другото е имало по-скоро нещо като състезание, като съперничество. Крайността на наказанието трябвало да отговаря на крайността на престъплението и трябвало да взема връх над него. Следователно, задължително е съществувало неравновесие в самото наказателно действие. Трябвало е като че ли да има нещо „в повече“ от страната на наказанието. Това нещо „в повече“ е бил терорът, тероризиращият характер на наказанието. А под тероризиращ характер на наказанието трябва да се разбира известен брой конститутивни елементи на този терор. Най-напред, вътрешноприсъщият на наказанието терор трябвало да възстановява проявлението на престъплението в самия себе си, престъплението трябвало в известен смисъл да присъства, да бъде представено, актуализирано или реактуализирано в самото наказание. Самият ужас на престъплението трябвало да бъде там, върху ешафода. От друга страна, в този терор трябвало да има нещо като основен елемент, като част от отмъщението на суверена, който да представи себе си като непреодолим и непобедим. И най-сетне, в този терор трябвало да се съдържа заплаха срещу всяко бъдещо престъпление. Вследствие на това мъчението имало своето вписано по съвсем естествен начин място в тази икономика, която била неуравновесената икономика на наказанията. Основната част от тази икономика, следователно, не е бил законът за мярата: това е бил принципът за прекомерното изразяване. А следствието от този принцип било онова, което бихме могли да наречем предаване на ужасното. Онова, което уравновесявало престъплението и неговото наказание, не било някаква обща мяра: това била ужасното. От страната на престъплението ужасното било онази форма или по-скоро онази интензивност, която то придобивало, когато достигало определена степен на рядкост, на жестокост или на възмутителност. Престъплението, достигнало до определена степен на интензивност, било смятано за ужасно, а на ужасното престъпление трябвало да съответства степента на ужас на наказанието. Предназначението на ужасните наказания било да отговарят на ужаса на престъплението, да го възобновяват в самите себе си, но премахвайки го и тържествувайки над него. Ужасът на наказанието целял в прекомерността на триумфиращата власт да бъде преодолян ужасът на престъплението. Следователно, това било отговор, а не мяра.^[99]

Престъплението и неговото наказание се съобщават едно с друго единствено чрез онзи род неравновесие, което заобикаля ритуалите на ужасното. Веднага виждате, че въпросът не е бил в крайността на престъплението, тъкмо защото, колкото и крайно да е било едно престъпление, колкото и ужасно да е било неговото проявление, винаги е имало още по-голяма власт; имало е нещо, присъщо на силата на суверенната власт, което винаги е давало възможност на тази власт да отвръща на всяко, колкото и ужасно да е, престъпление. Не е имало ненаказуемо престъпление, доколкото от страна на властта, натоварена да отвръща на престъплението, винаги е имало по-висша власт, която да е в състояние да го анулира. Ето защо, изправена пред ужасното престъпление, властта никога не е била принудена да отстъпва или да се колебае: запасът от вътрешноприсъщи на нея ужаси й е давал възможност да заличи престъплението.

Тъкмо затова се разиграват онези прочути сцени на мъчения през XVII и дори през XVIII в. Припомнете си, например, ужасното престъпление, извършено срещу Гийом д’Оранж. Когато той е убит, на неговото убийство се отвръща със също толкова ужасно мъчение. Действието се развива през 1584 г. и е разказано от Брантом. Убиецът на Гийом д’Оранж е измъчван в продължение на осемнадесет дни: „Първия ден той е отведен на площада, където има казан с вряща вода, в която е потопена онази ръка, с която той е извършил убийството. На другия ден тази ръка му е отрязана; след като пада в краката му, той постоянно я подритва, докато слиза от ешафода. На третия ден е измъчван с нажежени клещи отпред, по гърдите, и в долната част на ръцете. На четвъртия ден отново е измъчван с нажежени клещи отзад по ръцете и по задните части, и така този човек непрестанно е измъчван в продължение на осемнадесет дни, а през последния ден е подложен на изтезания върху колело и побит с гвоздеи. След шест часа той иска да пие вода, но не му дават. Най-сетне прокурорът е помолен да нареди да го довършат и да го удушат, за да не загуби надежда душата му.“^[100] Намираме други примери за същата ритуална крайност на властта и в края на XVII в. Следният пример е зает от съдопроизводството в Авиньон (отнася се за папските ведомости и следователно не точно за онова, което е ставало във Франция, но то все пак предава общия стил и икономическите принципи, които са ръководели мъчението). Тази massola се е състояла в следното. Осъденият бил завързван за стълб със завързани очи. Около ешафода поставяли колове с железни зъбци. Изповедникът говорел на ухото на каещия се грешник и „след като му давал своята благословия, палачът с железен боздуган от онези, с които си служат в кланиците, удрял с всичките си сили върху слепоочието на нещастника, който падал мъртъв“. И тъкмо след смъртта започва мъчението. Понеже в крайна сметка било важно да се постигне не толкова наказанието на виновния, не толкова изкуплението на престъплението, колкото ритуалната демонстрация на безкрайната власт на наказанието: така че върху трупа излива своето ожесточение тъкмо тази церемония на наказателната власт, разгръщаща се от само себе си и в момента, когато нейният обект вече е изчезнал. След като нещастникът е паднал мъртъв, палачът, „който държи голям нож, отрязва главата му, поради което целият е залян в кръв, което е нещо ужасно за гледане; той откъсва жилите, а след това разпаря корема, откъдето изважда сърцето, черния дроб, далака, белите дробове, които закачва на железните зъбци и реже и разделя на парчета, които закачва на други зъбци, докато ги реже, така както се прави при животните. Да гледа, който може“.^[101]

И така, виждате, че властовите механизми са толкова силни, тяхната прекомерност е толкова ритуално пресметната, че наказанието за престъплението никога няма нужда да вписва престъплението, колкото и ужасно да е то, в нещо, което да образува някаква природа. Властовите механизми са достатъчно силни, за да могат сами по себе си да погълнат, да показват, да анулират в ритуалите на суверенността невероятността на престъплението. В този смисъл не е необходимо, дори е невъзможно в крайните случаи, да съществува нещо като природа на ужасното престъпление. Не съществува природа на ужасното престъпление; всъщност, налице е само един двубой, ярост, ожесточение въз основа на престъплението и около него. Не съществува механика на престъплението, която да зависи от дадено възможно знание; има само властова стратегия, която разгръща силите си около и във връзка с престъплението. Ето защо никой никога преди края на XVII в. не се е замислял истински за природата на престъпника. Властовата икономика е от такова естество, че не е необходимо да се поставя този въпрос или по-скоро го откриваме само по много маргинален начин, за който ще ви разкажа мимоходом. В известен брой текстове и по-конкретно в един текст на Брюно, датиращ от 1715 г. и озаглавен Observations et Maximes sur les matières criminelles (Наблюдения и максими върху криминалната материя), можете да прочетете следното. Съдията трябва да изследва обвиняемия. Той трябва да проучи неговия начин на мислене, неговите нрави, силата на телесните му качества, неговата възраст, неговия пол. Той трябва, доколкото му е възможно, да се пренесе „във вътрешността“ на престъпника, за да може, ако е възможно, да проникне в душата му.^[102] Разбира се, подобен текст като че ли опровергава напълно всичко, което преди малко ви казах по малко схематичен, свободен начин. Но всъщност, когато се вгледаме в текста, забелязваме, че ако от съдията се изисква да познава престъпника, ако съдията трябва да влезе в самия престъпник, това съвсем не е за да разбере престъплението, а само за да разбере дали то е извършено. Съдията трябва да познава душата на престъпника, за да може да го разпита както трябва, за да може да го хване в клопката на въпросите си, за да може да оплете около него цялата коварна хитрост на разпитите и да изтръгне истината. Престъпникът трябва да бъде обсаден от знанието на съдията в качеството си на субект, притежаващ истината; това не става никога в качеството му на престъпник, в качеството му на някой, извършил престъплението. Понеже след като той вече е признал, от този момент цялото знание става безполезно за определянето на наказанието. Не престъпният субект, а знаещият субект е обсаден по такъв начин от подобно знание. Следователно, можем да кажем, струва ми се, че до края на XVIII в. икономиката на наказателната власт е такава, че няма нужда да бъде формулирана природата на престъплението и най-вече природата на ужасното престъпление.

Как се извършва трансформацията? И тук преминаваме към втората половина на въпроса. По-точно, как така упражняването на властта за наказване на престъпленията в даден момент чувства потребност да се позове на природата на престъпника? По какъв начин разделението между законните и незаконните деяния е принудено от даден момент нататък да се съпътства от разделение на индивидите на нормални и анормални индивиди? Бих искал да посоча поне следната обща насока на отговора. Известно е, всички историци изтъкват, че през XVIII в. са били изнамерени редица научни и индустриални технологии. От друга страна, известно е също така, че през XVIII в. са се дефинирали или поне са се схематизирали и теоретизирали известен брой политически форми на управление. Известно е също така, че през този век са изградени или развити и усъвършенствани държавните апарати и всички институции, свързани с тези апарати. Но би трябвало да се подчертае и едно нещо, което, струва ми се, се корени в принципа на трансформацията, която сега се опитвам да уловя, а това е фактът, че през XVIII в. е било извършено и нещо друго. През този век е било създадено онова, което бихме да наречем нова икономика на властовите механизми: съвкупност от методи и същевременно от анализи, които дават възможност да се повиши властовата ефективност, да се намали стойността на упражняването на властта и да се интегрира приложението на властта в механизмите на производството. Да се повиши властовата ефективност: тук подразбирам следното. XVIII в. изнамира определен брой начини или, във всеки случай, открива принципа, според който властта — вместо да бъде упражнявана по ритуален, тържествен, прекъснат начин, както е ставало с властта било през феодализма, било по време на великата абсолютна монархия — е превърната в непрекъсната власт. Това означава, че тя вече не се прилага чрез ритуала, а чрез постоянни механизми за надзор и контрол. Да бъдат повишени властовите ефекти, това означава, че тези властови механизми са изгубили временния характер, който са имали при феодалния режим, както и в режима на абсолютната монархия. Вместо тя да бъде отнасяна към отделни точки, отделни територии, отделни индивиди, към случайно дефинирани групи, XVIII в. открива властови механизми, които могат да се упражняват без пропадания и да проникват в социалното тяло като тоталност. Да бъде повишена властовата ефективност означава, най-сетне, да бъде отделена от принципа на своеволието на суверена, от волята на суверена, за да бъде превърната в нещо като абсолютно неизбежен и необходим закон, който да тегне по принцип по един и същ начин над всички. Следователно, повишаването на властовите ефекти означава и намаляване на себестойността на властта: XVIII в. изработва цяла серия механизми, благодарение на които властта бива упражнявана с по-малки разходи — финансови, икономически разходи — отколкото при абсолютната монархия. Нейната себестойност ще бъде намалена и в този смисъл, че ще бъдат намалени възможностите за съпротива, за недоволство, за бунт, които монархическата власт би могла да поражда. И най-сетне, ограничава се обхвата, нивото, повърхността, обхваната от всички поведения на неподчинение и на незаконност, които монархическата и феодалната власт са били принудени да толерират. След такова повишаване на властовите ефекти, имаме и намаляване на икономическата и политическата себестойност на властта, интегрирането й в производствения процес: вместо власт, която да действа главно посредством удръжка върху продуктите на производството, XVIII в. изнамира властови механизми, които могат да се изграждат пряко върху производствените процеси, да ги съпътстват по време на цялото им развитие и да се осъществяват подобно на контрол и на постоянно нарастване на това производство. Както виждате, само предавам схематично в резюме онова, което ви бях обяснил преди две години, що се отнася до дисциплините.^[103] Да кажем, в общи линии, следното: че буржоазната революция не е само завоюване, от страна на една нова социална класа, на постепенно конституираните от абсолютната монархия държавни апарати. Тя не е и просто организиране на институционална тоталност. Буржоазната революция през XVIII в. и в началото на XIX в. се състои в изобретяването на нова технология на властта, чиито основни части са конституирани от законите.

След като изтъкнахме това (и още веднъж се позовахме на предходните анализи), ми се струва, че в тази нова технологична тоталност на властта наказателното право и организацията на властта за наказание могат да служат като пример. На първо място — в края на XVIII в. — имаме наказателна власт, която се опира на толкова стегната мрежа за надзор, че, но принцип, престъплението вече не ще може да се изплъзва от нея. Следователно, изчезва онова частично правосъдие в полза на правосъден и полицейски апарат, на апарат за надзор и наказание, който няма да оставя вече никаква прекъснатост в упражняването на властта за наказание. На второ място, новата технология на наказателната власт ще свърже престъплението с неговото наказание по необходим и очевиден начин чрез определен брой методи, на първо място сред които е публичността на разискванията и правилото за вътрешното убеждение. От този момент нататък на всяко престъпление ще трябва да съответства наказание, което ще бъде прилагано по публичен начин и в зависимост от достъпно за всички доказателство. И най-сетне, третата характерна черта от тази нова технология на наказателната власт е в това, че наказанието ще трябва да се упражнява по такъв начин, че да наказва точно толкова, колкото е необходимо, за да не се повтаря престъплението, и нищо повече. Цялото онова излишество, цялото онова огромно спестяване на ритуалните и величествени разходи на наказателната власт, цялото огромно спестяване, за което ви дадох няколко примера, сега ще изчезне в полза на икономисване, което вече няма да бъде спестяване на неравновесието и на крайността, а на степента. Ще трябва да бъде намерена определена единица за мярка между престъплението и наказанието, единица мярка, която ще даде възможност така да се пригажда наказанието, че то да бъде не само достатъчно за наказване на престъплението, но и да попречи то да бъде повторено. Тази единица мярка, която новата технология на наказателната власт бе принудена да търси, е онова, което теоретиците на наказателното право и самите съдии наричат причина или още основание на престъплението: онзи елемент, който може да бъде разглеждан като основание за съществуването на престъплението, принципът за неговата поява, за неговото повторение, за неговото имитиране от други, за неговата голяма честота. С една дума: онова подобие на основа на реалното престъпление, такова каквото то е било извършено, и възможната основа на други аналогични престъпления у другите. Тъкмо тази естествена основа на престъплението, мотивът на престъплението трябва да послужи като единица мярка. Наказанието ще трябва да възстанови тъкмо този елемент в своите механизми, за да неутрализира основата на престъплението, за да му противопостави поне също толкова силен или малко по-силен елемент, така че тази основа да бъде неутрализирана; следователно, това е елемент, към който трябва да се отнася наказанието, в съответствие с точно премерен механизъм. Именно причината за престъплението или още неговия мотив като причина за престъплението ще бъде дефиниран от наказателната теория и от новото законодателство през XVIII в. като елемент, общ за престъплението и за наказанието. На мястото на големите скъпи ритуали, по време на които ужасът от наказанието е възобновявал ужаса на престъплението, ще имаме обмислена система, при която наказанието няма да се обръща към самото престъпление и да го възобновява, а ще се обръща просто към мотива за престъплението, задействайки подобен, аналогичен мотив, но малко по-силен от мотива, послужил като основа за самото престъпление. Новият принцип за устройство на наказателната власт, заместващ принципа на ужаса, е именно елементът причина-мотив за престъплението.

Разбирате, че на тази основа ще последва цяла серия нови въпроси. Най-важният няма да бъде вече въпросът за обстоятелствата на престъплението — старо юридическо понятие; това няма да е дори въпросът, който поставят казуистите относно намерението на престъпника. Въпросът, който ще възникне, в известен смисъл е въпросът за механиката и за играта на мотиви, които са могли да превърнат в престъпник онзи, който е обвинен в извършването на престъплението. Следователно, въпросът ще се поставя не около престъплението, нито дори относно намерението на субекта, а относно вътрешноприсъщата на престъпното поведение рационалност, относно нейната естествена интулегебелност. Коя е естествената интулегебилност, която служи като опора на престъплението и която ще даде възможност да се определи точно адекватното наказание? Следователно, престъплението вече не е просто онова, което нарушава гражданските и религиозните права; престъплението не е вече просто онова, което евентуално насилва законите на самата природа чрез гражданските и религиозните закони. Сега вече самото престъпление има своя природа. Посредством самата игра на новия механизъм на наказателната власт престъплението бива натоварено с онова, което то никога не е получавало и никога не е могло да получи при нейното предишно устройство; то бива натоварено със своя природа. Престъплението има своя природа, а престъпникът е природно същество, което на равнището на самата си природа се характеризира от своята престъпност. Веднага виждате, че този механизъм на властта изисква абсолютно ново, в известен смисъл натуралистично знание за престъпността. Ще трябва да бъде създадена естествената история на престъпника в качеството му на престъпник.

Третата серия от въпроси, от изисквания, която се появява тогава е, че ако е вярно, че престъплението е нещо, което само по себе си има природа, ако престъплението трябва да бъде анализирано и наказано — а то трябва да бъде анализирано, за да бъде наказано — като поведение, което има своя природна интулегебилност, тогава трябва да се постави въпроса каква е природата на мотива, който по своето естество нарушава основанията на всички останали и в крайния случай само се излага на най-големите опасности, той като рискува да бъде наказано. Дали този мотив, този природен елемент, тази вътрешноприсъща на престъпното деяние интулегебилност не е мотив, невиждащ собствената си цел? Дали това не е интулегебилност, в известен смисъл ужасена от нещо и от някакъв природен механизъм? Не трябва ли да възприемаме мотивът, подтикващ индивида към престъпление и, следователно, подтикващ индивида да се подложи на наказанието — което сега, при новото устройство, трябва да бъде неизбежно и необходимо — като толкова силен и необуздан, че не осмисля собствените си последици и е неспособен да вижда по-далеч от самия себе си? Дали той не е основание, което, утвърждавайки се, си противоречи? И дали, така или иначе, то не е неправилно, девиантно основание, несъответстващо на самата природа на всички основания? Понеже не бива да забравяме, че изначалното споразумение, което се смята, че гражданите са сключили заедно или поотделно, вече е показало, че присъщо на основанието е то самото да се свързва с основанието на другите и да се отказва от самостоятелното си утвърждаване. Така че, дали когато престъпникът възвръща в известен смисъл своето егоистично основание, когато го откъсва от законодателството на споразумението или на законодателството, базирано върху споразумението, и го изтъква против основанието на другите, той не върви в известен смисъл срещу природната наклонност? Дали той не върви срещу нейната история и срещу нейната вътрешноприсъща необходимост? Дали, вследствие на това, няма да срещнем у престъпника персонаж, който ще бъде едновременно с това превръщане на природата в социално тяло, което чрез споразумението и подчинението се е отказало от естественото състояние? Дали този естествен индивид няма да бъде парадоксален, след като ще има качеството да не познава естественото развитие на основанието? Той не познава необходимата склонност на това основание, той не знае, че върховната точка на неговото основание е да приема играта на колективните интереси. Дали няма да имаме един естествен индивид, носещ в себе си древния горски човек, носител на целия изначален архаизъм на пред-обществото, който ще бъде същевременно и противоестествен индивид? С една дума, дали престъпникът не е тъкмо природата срещу природата? Нима това не е чудовището?

Наистина, именно в такъв общ климат, при който новото устройство на наказателната власт се формулира в нова теория за наказанието и за престъплението, именно в тази сфера за пръв път възниква въпросът за евентуално патологичната природа на престъплението.^[104] Според традиционното виждане, което откривате у Монтескьо, но което води началото си от XVI в., от Средновековието и от римското право, в едно общество престъпникът и особено честотата на престъпленията са нещо като заболяване на социалното тяло.^[105] Тъкмо честотата на престъплението е болест, но болест на общността, болест на социалното тяло. Доста различна, макар и външно аналогична, е темата, която се появява в края на XVIII в. и в която не престъплението е заболяване на социалното тяло, а престъпникът, който в качеството си на такъв действително би могъл да е болен. Всичко това е изразено много ясно по време на Френската революция в състоялите се през периода 1790–1791 г. дискусии, когато се изработва новия Наказателен кодекс.^[106] Цитирам ви някои текстове, например този на Прюнон, който заявява: „Убийците са изключение от законите на природата, цялото им морално същество е болно (…). Те излизат извън обичайните пропорции.“^[107] И следния текст: „Убиецът е (действително) болно същество, чийто порочен строеж е покварил всички чувства. То е разяждано от язвително и пламенно настроение.“^[108] В своята книга Médecine expectante Вите заявява, че сами по себе си някои престъпления може би са вид болест.^[109] А в том XVI от Journal de médecine Прюнел представя проект за анкета в каторгата в Тулон, за да се провери дали големите престъпници, които са затворени в момента в Тулон, са болни или не. Според мен това е първата анкета върху възможното медицинско лечение на престъпниците.^[110]

Мисля, че тази съвкупност от текстове и проекти, по-конкретно проектът на Прюнел, отбелязва момента, от който ще започне да се организира онова, което бихме могли да наречем патология на криминалното престъпление. Отсега нататък — по силата на принципите на функциониране на наказателната власт, не по силата на новата теория на правото, на новата идеология, а на правилата, вътрешно присъщи на устройството на властта за наказване — ще се наказва, разбира се, само в името на закона, в зависимост от проявената пред всички очевидност на престъплението, но ще се наказват индивиди, които отсега нататък винаги ще бъдат отнасяни към виртуалната сфера на болестта, индивиди, които ще бъдат съдени като престъпници, но ще бъдат преценявани, оценявани, измервани в рамките на нормалното и на патологичното. Следователно въпросът за нелегитимното и въпросът за анормалното или още за престъпното и за патологичното сега са свързани и то не въз основа на някаква нова идеология, зависеща от държавния апарат, а в зависимост от технология, характеризираща новите правила на устройство на наказателната власт.

Бих искал сега да се занимая с историята на моралното чудовище, чиито условия на съществуване поне се опитах преди малко да ви посоча, очертавайки най-напред първият профил, първата представа за това морално чудовище, наречено така според новото устройство на наказателната власт. Любопитно и много характерно според мен е, че най-значителното чудовище, което се появява, е политическото чудовище. Тоест, патологизирането на престъплението се е извършило, според мен, въз основа на едно ново устройство на властта и ще намерим един вид допълнително доказателство за това във факта, че първото морално чудовище, което се появява в края на XVIII в., във всеки случай най-важният, най-прочутият, е политическиятт престъпник. Действително, в новата теория на наказателното право, за която ви говорих по-рано, престъпникът е онзи, който, нарушавайки подписаното от него споразумение, предпочита своя интерес пред законите, управляващи обществото, на което той е член. Следователно той се връща към естественото състояние, след като е нарушил първоначалното споразумение. Заедно с престъпника се появява отново горският човек, парадоксален горски човек, понеже той не зачита самото преценяване на интереса, което е накарало, него и себеподобните му, да подпишат споразумението. Следователно, след като престъплението е един вид, нарушаване на споразумението, утвърждаване, условие за личния интерес, противопоставен на всички останали, виждате, че престъплението спада главно към разреда на злоупотребата с властта. Престъпникът е винаги, по определен начин, малък деспот, който, деспотичен и на собственото си равнище, изтъква своя собствен интерес. Така около 1760 г. (тоест, тридесет години преди Революцията) се формулира съвсем ясно темата, която ще бъде толкова важна по време на Френската революция — за родството, за основното родство между престъпника и тиранина, между нарушителя на закона и деспотичния монарх. От едната и от другата страна на нарушеното по този начин споразумение имаме нещо като симетрия, като родство между престъпника и деспота, които в известен смисъл си подават ръка, подобно на два индивида, които, отхвърляйки, пренебрегвайки или прекратявайки основното споразумение, превръщат личния си интерес в деспотичен закон, който искат да наложат на другите. През 1790 Дюпор (а както знаете, Дюпор изобщо не е изключение) заявява по време на самите дискусии върху новия Наказателен кодекс: „И деспотът, и злосторникът — и единият, и другият нарушават обществения ред. Според нас деспотичният ред и убийството са престъпления, равни едно на друго“.^[111]

Ще открием най-напред темата за връзката между стоящия над законите суверен и стоящият над законите престъпник, темата за двамата индивида извън закона, каквито са суверенът и престъпникът, във Френската революция, в нейната най-бледа и най-обичайна форма, а именно: своеволието на тиранина е пример за възможните престъпници или, в своята фундаментална нелегитимност, то е позволение за престъпление. Наистина, кой не би си позволил да наруши законите, след като суверенът, който трябва да ги произвежда, да ги отстоява и да ги прилага, има възможност да ги обръща, да ги преустановява или поне да не ги прилага към самия себе си? Следователно, колкото по-деспотична е властта, толкова повече на брой ще бъдат престъпниците. Силната власт на тиранина не унищожава злосторниците; напротив, тя умножава техния брой. През периода от 1760 до 1780–1790 г. това е тема, която постоянно откриваме у всички теоретици на наказателното право.^[112] Но след Революцията и особено от 1792 г. нататък ще срещаме темата за родството, за възможното сближаване между престъпника и суверена в една много по-стегната и по-яростна форма, ако щете, в много по-сходна форма. По онова време се извършва всъщност не толкова доближаване между престъпника и суверена, колкото нещо като обръщане на ролите чрез ново диференциране на престъпника и суверена.

Защото, в крайна сметка, какво е престъпникът? Престъпникът е онзи, който разтурва споразумението, който от време на време разваля споразумението, когато има нужда или желание за това, когато неговият интерес го диктува, когато в момент на насилие или на заслепление той поставя най-високо правото на собствения интерес, въпреки най-елементарното пресмятане на разума. Временен деспот, мигновен деспот, деспот поради заслепление, поради фантазия, поради ярост — няма значение. За разлика от престъпника, деспотът постоянно изтъква по-висшето положение на своя интерес и на своята воля. Деспотът е престъпник по статут, докато престъпникът е деспот по случайност. И когато казвам по статут, отново преувеличавам, именно защото деспотизмът не може да има статут в обществото. Деспотът може да поставя своята воля над социалното тяло като цяло посредством състояние на постоянно насилие. Следователно деспот е онзи, който упражнява постоянно своя интерес и който го изтъква по престъпен начин — извън статута и извън закона, но по начин, напълно вплетен в самото му съществуване. Той е постоянно извън закона, той е индивид без социални връзки. Деспотът е абсолютно отделен човек. Деспот е онзи, който чрез самото си съществуване и чрез своето отделно съществуване извършва максималното престъпление, престъплението par excellence, престъплението на пълно прекъсване на социалното споразумение, чрез което самото тяло на обществото трябва да може да съществува и да поддържа собственото си съществуване. Деспот е онзи, чието съществуване е свързано с престъплението, следователно, чиято природа е идентична с противоестественото. Това е индивид, изтъкващ своето насилие, своите прищевки, своето безумие като всеобщ закон или като държавно право. Това означава, че в буквалния смисъл на думата, от раждането си до смъртта си, във всеки случай през цялото време на упражняване на деспотичната си власт кралят — или, във всеки случай, тираничният крал — е чисто и просто чудовище. Първото юридическо чудовище, което се появява, което се очертава в новия режим на устройство на наказателната власт, първото чудовище, появяващо се открито и квалифицирано не е убиецът, не е нарушителят, не е онзи, който нарушава законите на природата; това е онзи, който нарушава основното социално споразумение. Първото чудовище е кралят. Мисля, че кралят е онзи общ голям модел, от който ще възникнат исторически, посредством цяла поредица последователни размествания и трансформации, онези малки безбройни чудовища, които ще населят психиатрията и съдебната психиатрия през XIX в. Във всеки случай ми се струва, че свалянето на Луи XIV и проблематизирането на образа на краля бележат решаващ момент в историята на човешките чудовища. Всички човешки чудовища са потомци на Луи XVI.

Много ясно виждам появата на чудовището като крал и на краля като чудовище в момента, когато в края на 1792 и в началото на 1793 г. се поставя въпроса за процеса срещу краля, за наказанието, което трябва да бъде приложено срещу него, но още повече за формата, която трябва да има този процес.^[113] Законодателният комитет предложил да се приложи спрямо краля наказанието срещу предателите и конспираторите. На което някои якобинци и главно Сен-Жюст отвръщат: не е възможно да се прилага наказанието срещу предателите и конспираторите към Луи XVI, тъй като това наказание е изрично предвидено от закона; следователно то е резултат от социалното споразумение и може да бъде прилагано легитимно само срещу някой, подписал социалното споразумение и поради това, макар че е нарушил в даден момент това споразумение, сега се съгласява то да действа върху него или във връзка с него. Кралят никога, в нито един момент, не подписва социалното споразумение. Следователно, към него не могат да бъдат прилагани вътрешните клаузи на това споразумение или клаузите, произтичащи от това споразумение. Не може да се прилага никакъв закон на социалното право. Той е онзи абсолютен враг, когото социалното тяло като цяло трябва да смята за враг. Следователно той трябва да бъде убит така, както се убива враг или както се убива звяр. Но това е прекалено, заявява Сен-Жюст, защото, ако поискаме от единното социално тяло да убие Луи XVI и да се отърве от него като от своя чудовищен враг, ние изтъкваме социалното тяло като тоталност срещу Луи XVI. Тоест, приемаме в известен смисъл съществуването на някаква симетрия между индивида и социалното тяло. Но Луи XVI никога не е признавал съществуването на социалното тяло и винаги е упражнявал своята власт единствено непризнавайки съществуването на социалното тяло и прилагайки своята власт към отделни индивиди, като че социалното тяло не съществува. Вследствие на това, след като са понасяли властта на краля в качеството му на индивид, а не в качеството му на социално тяло, индивидите ще трябва да се освободят от Луи XVI в качеството му на индивид. Следователно, като основа за изчезването на Луи XVI трябва да послужи индивидуалното отношение на враждебност. Което, казано с прости думи, на равнището на политическите стратегии от онова време означава, разбира се, просто начин да бъде избегнато произнасянето на цялата нация относно съдбата на Луи XVI. На равнището на теорията на правото (която е много съществена) това означава, че всеки, дори без общото съгласие на останалите, има право да убие Луи XVI. Всеки човек може да убие краля: „правото на хората срещу тиранията — твърди Сен-Жюст, е индивидуално право“.^[114]

Струва ми се, че цялата дискусия, която се развива от края на 1792 и началото на 1793 във връзка с процеса срещу краля, е много важна не само защото виждаме появата на първото голямо юридическо чудовище, какъвто е политическият враг — кралят, но и защото ще намерим всички тези разсъждения, транспонирани и приложени към съвсем различна област през XIX в. и особено през втората половина на XIX в., когато посредством психиатричните, криминологичните и т.н. анализи (от Ескирол до Ломброзо)^[115] обикновеният, всекидневният престъпник наистина ще бъде характеризиран като чудовище. От този момент нататък чудовищният престъпник ще носи със себе си въпроса: трябва ли да бъдат прилагани законите към него? Дали в качеството му на същество с чудовищна природа и като враг на обществото като цяло, обществото не трябва да се освобождава от него, без дори да използва арсенала на законите? Чудовищният престъпник, роденият престъпник всъщност никога не е подписвал социалното споразумение: дали той наистина зависи от законите? Дали законите трябва да бъдат прилагани към него? Ще открием проблемите, присъстващи в дискусиите във връзка с осъждането на Луи XVI във връзка с формите на това осъждане, транспонирани във втората половина на XIX в., относно родените престъпници, към анархистите, също отхвърлящи социалното споразумение, към всички чудовищни престъпници, всички тези велики номади, кръжащи около социалното тяло, но които социалното тяло не признава като част от самото себе си.

Тогава в отзвук на тази юридическа аргументация се явява представяне, което според мен е също много важно — карикатурното, полемично представяне на чудовищния крал, на краля, който е престъпник чрез един вид свързана с него противоестествена същност. През тази епоха възниква проблемът за чудовищния крал, това е епохата, през която се написва поредица книги — истински анали на кралските престъпления, като се започне от Нимрод и се стигне до Луи XVI, от Брунхилда до Мария-Антоанета.^[116] Такава е, например, книгата на Левасьор Les Tigres couronnes^[117]; на Прюдом Les Crimes des reines de France^[118]; книгата на Мопино, les Effrayantes histoires des crimes horribles qui ne sont communs qu’entre les familles des rois, датираща от 1793 г., която е много интересен текст, тъй като създава нещо като генеалогия на кралската власт. Авторът твърди, че кралската институция възниква по следния начин. При появата на човечеството са съществували две категории хора. Онези, които са се посвещавали на земеделието и животновъдството и онези, които били са задължени да закрилят първите, тъй като дивите зверове можели да изядат жените и децата, да унищожат реколтата, да разкъсат домашните животни и т.н. Така че имало нужда от ловци, които трябвало да защитават общността на земеделците от дивите животни. По-късно настъпва период, когато тези ловци вече стават толкова сръчни, че дивите животни изчезват. Изведнъж ловците се оказали безполезни, но, обезпокоени от тази безполезност, която щяла да ги лиши от привилегиите им като ловци, те самите се превърнали в диви животни, обърнали се срещу онези, които защитавали. И на свой ред започнали да нападат стадата и семействата, които трябвало да защитават. Те се превърнали във вълци от човешки род. Те станали тигрите на примитивното общество. Кралете не са нищо друго освен такива тигри, тези ловци от едно време, заели мястото на дивите зверове, кръжейки около примитивните общества.^[119]

Това е епохата на всички книги за престъпленията на кралете, това е епохата, през която, както знаете, Луи XVI и Мария-Антоанета са представени в памфлетите като чудовищна, жадна за кръв двойка, паралелна на чакал и хиена.^[120] Независимо от конюнктурния характер на текстовете и от тяхната предвзетост, всичко това все пак има важно значение заради вписването в образа на човешкото чудовище на известен брой теми, които не изчезват през целия XIX в. Тематиката на човешкото чудовище изкристализира най-вече по повод Мария-Антоанета, в чийто образ в памфлетите по онова време се кумулират определен брой присъщи на чудовищността черти. Разбира се, най-напред и главно, тя е чужденка, т.е. не е част от социалното тяло.^[121] Следователно, спрямо социалното тяло на страната, в която царува, тя е диво животно, във всеки случай, същество в природно състояние. Нещо повече, тя е хиената, тя е човекоядката, те е „женската на тигъра“, която — както пише Прюдом — „след като веднъж е видяла (…) кръв, вече не може да й се насити“.^[122] Следователно — тя е цялата канибалска, човекоядска страна на суверена, жаден за кръвта на своя народ. А освен това тя е и скандалната жена, развратната жена, отдаваща се на най-прекомерните волности и всичко това предимно в две форми.^[123] Най-напред, кръвосмешението — тъй като от тези текстове, от написаните за нея памфлети научаваме, че още докато била дете, брат й, Жозеф II, отнел девствеността й; че била любовница на Луи XV; че станала любовница на девера си, защото дофинът бил син на граф Д’Артоа, струва ми се. Цитирам ви един от тези текстове, за да добиете представа за подобна тематика, текст, който заемам от книгата La Vie privée, libertine et scandaleuse de Marie-Antoinette, публикувана през година I от Революцията, именно що се отнася до отношенията между Мария-Антоанета и Жозеф И: „Кралицата на Франция направи своя дебют при най-амбициозния суверен, най-неморалния мъж, братът на Леополд. И навлизането на императорския приап в австрийския канал натрупа, така да се каже, в него влечението към кръвосмешението, най-долните наслади, омразата на Франция (поправка: на французите) отвращението към задълженията на съпруга и на майка, с една дума, всичко, което свежда човека до равнището на дивия звяр.“^[124] И така, тя е кръвосмесителка, а редом с това има и другото сексуално отклонение: тя е хомосексуална. И тук отново връзки с архидукесите, нейните сестри и братовчедки, връзки с жените от нейното обкръжение и т.н.^[125] Релацията човекоядство-кръвосмешение, двете големи забранени консумации ми се струва характерна за това първо представяне на чудовището в сферата на юридическата практика, мисъл и въображение в края на XVIII в. И още нещо: а именно, че в тази първа представа за чудовището — Мария-Антоанета, господстващата тема според мен е образът на разврата, на сексуалния разврат и по-конкретно на кръвосмешението.

Но редом с кралското чудовище, по същото това време, във вражеската литература, т.е. в антиякобинската, антиреволюционната литература, откриваме другия голям образ на чудовището. Този път обаче то не е чудовище поради злоупотреба с властта, а чудовище, прекратяващо социалното споразумение чрез своя бунт. Именно народът, вече не крал, а революционер, ще бъде преобърнатият образ на кръвопролитния монарх. Той ще бъде хиената, нападаща социалното тяло. И в английската монархическа, католическата и т.н. литература от времето на Революцията можем да открием нещо като обърнат образ на тази Мария-Антоанета, изобразявана в якобинските и революционните памфлети. Другият образ на чудовището се очертава главно във връзка с масовото клане през Септември: народното чудовище, прекратяващо социалното споразумение, така да се каже, отдолу, докато Мария-Антоанета и суверенът го прекратяваха отгоре. Описвайки клането през Септември, мадам Ролан пише: „Само да можехте да си представите подробностите на всичко това! Жените брутално насилвани, преди да бъдат разкъсани от тези тигри, да им бъдат отрязани червата, които те си окачваха като огърлица, кървящата човешка плът, която ядяха!“^[126] В своята книга Histoire du clergé pendant la Révolution Барюел разказва историята на някоя си графиня дьо Периньон, която била опечена на площад Дофин заедно с дъщерите си, а шестима свещеници били изгорени също живи на площада, защото отказали да ядат опеченото тяло на графинята.^[127] Барюел разказва и как в Пале Роаял започнали да продават пастет от човешка плът.^[128] Бертран дьо Молвил^[129], Матон дьо ла Варен^[130] разказват цяла поредица подобни истории: прочутата история на г-ца дьо Сомбрьой, която изпила чаша кръв, за да спаси живота на баща си^[131] или на мъжа, принуден да изпие кръвта от сърцето на един младеж, за да спаси двама свои приятели^[132]; или още историята на убийците от месец Септември, пиещи ракия, в която Манюел сипал барут и ядящи сладки хлебчета, натопени в човешки рани.^[133] Тук присъства и образът на развратникът-човекоядец, но в него човекоядството взема връх над разврата. Следователно двете забрани, сексуалната и хранителната, се свързват много ясно в двете първи основни фигури на чудовището и на политическото чудовище. Тези две фигури произтичат от определена конюнктура, макар и да подхващат стари теми: развратът на кралете, безпътието на големците, насилието на народа. Това са все стари теми; но интересното е, че те са реактивирани и свързани отново в началната представа за чудовището. И то по множество причини.

От една страна, струва ми се, защото реактивирането на тези теми и новата картина на животинската жестокост се оказват във връзка с реорганизацията на политическата власт, с новите правила на нейното упражняване. Неслучайно чудовището се появява във връзка с процеса срещу Луи XVI и по повод масовото клане през Септември, за което знаете, че е вид народно искане за по-силно, по-бързо действащо, по-директно и по-справедливо правосъдие, в сравнение с институционното правосъдие. Двете представи за чудовището възникват именно около проблема за правото и за упражняването на наказателното право. Тези фигури са толкова важни и по друга причина. Понеже са отзвук с много широк обхват в цялата литература по онова време и в литературата в по-традиционния смисъл на думата, в литературата на ужаса, във всеки случай. Струва ми се, че внезапното нахлуване на литературата на ужаса в края на XVIII в., през годините, почти съвременни на Революцията, трябва да се свърже с това ново устройство на наказателната власт. През такъв период се появява противоестествената природа на престъпника, на чудовището. В тази литература той се появява под формата на два типа. От една страна, виждаме чудовище поради злоупотреба с властта: това е принцът, това е владетелят, това е лошият свещеник, това е престъпният монах. В същата тази литература на ужаса имаме и чудовището от низините, чудовището, което се завръща към дивата природа, разбойникът, горският човек, звярът с неговия неограничен инстинкт. Подобни персонажи можем да открием в романи като тези на Ан Радклиф, например.^[134] Вземете романа Le Château des Pyrénées^[135], изцяло изграден върху свързването на тези две фигури. Изпадналият в немилост владетел, който си отмъщавал чрез най-ужасни престъпления и използвал за своето отмъщение разбойници, които, за да се защитават и следват собствените си интереси, са приели за водач този изпаднал в немилост владетел. Двойна чудовищност: Le Château des Pyrénées свързва двете основни фигури на чудовищността и то вътре в много типичен пейзаж-сценография, тъй като, както знаете, действието се развива в нещо, което е едновременно замък и планина. Недостъпна планина, която обаче е издълбана, за да бъде превърната в истински укрепен замък. Феодалният замък, белег за свръхмогъществото на владетеля, и, следователно, проявление на могъществото извън закона, каквото е престъпното могъщество, е абсолютно подобен на диващината на самата природа, където са се укрили разбойниците. В тази фигура на Château des Pyrénées, имаме, струва ми се, много кондензиран образ на тези две форми на чудовищност в онзи вид, в който той се появява в политическата и литературната тематика по онова време. Романите на ужаса трябва да бъдат четени като политически романи.

Разбира се, откриваме същите тези две чудовищни форми и в творчеството на Сад. В повечето негови романи, във всеки случай в романа Жюлиет, намираме това постоянно свързване между чудовищността на властващия и чудовищността на човека от народа, чудовищността на свещеника и тази на бунтовника, както и съучастието между единия и другия. Очевидно, Жюлиет и ла Дюбоа са в центъра на тази серия двойки на свръхмогъщата чудовищност и на бунтуващата се чудовищност. У Сад безпътството винаги е свързано със злоупотреба на властта. В творчеството на Сад чудовището не е просто по-силната натура, по-жестоката натура, в сравнение с тази на останалите. Чудовището е индивид, на когото парите, или политическата мисъл, или политическата сила дават възможност да се обърне срещу природата. Така че чрез тази крайност на властта в чудовището на Сад природата се обръща срещу самата себе си и в последна сметка унищожава своята природна рационалност, за да остане вече само нещо като чудовищна ярост, ожесточаваща се не само срещу другите, но и срещу самата себе си. Саморазрушението на природата, което е основна тема в творчеството на Сад, това саморазрушение в нещо като разбушувала се чудовищност винаги се извършва в присъствието на известен брой индивиди, притежаващи свръхмогъщество. Свръхмогъществото на принца, на владетеля, на свещеника, на парите или свръхмогъществото на бунтовника. У Сад няма политически неутрално или междинно чудовище: то или произхожда от низините на народа и се възправя срещу установеното общество, или е принц, свещеник, владетел, притежаващ беззаконно свръхмогъщество над всички социални власти. Тъй или иначе, властта у Сад е извършител на безпътството, крайността на властта, злоупотребата с властта, деспотизма. Тъкмо това свръхмогъщество превръща обикновеното безпътство в чудовищност.

Бих прибавил още следното: двете фигури на чудовището — чудовището от низините и чудовището от висините, чудовището-човекоядец, представяно преди всичко от образа на разбунтувалия се народ, и чудовището-кръвосмесител, представяно преди всичко от фигурата на краля — тези две чудовища имат важно значение, тъй като ги откриваме в основата на правно-медицинската тематика за чудовището през XIX в. Поради самото си подобие, тъкмо тези две фигури обитават проблематиката на анормалната индивидуалност. Не трябва да забравяме, наистина (и ще се върна към това малко по-нашироко идущият път), че първите прочути случаи в съдебната медицина в края на XVIII в. и особено в началото на XIX в. изобщо не са били случаи на престъпления, извършени в състояние на явна и очевидна лудост. Проблемът не е в това. Проблемът, началото на формирането на съдебната медицина възниква именно поради съществуването на тези чудовища, които признаваме за чудовища именно защото са едновременно кръвосмесителни и човекоядни или доколкото те нарушават двете главни забрани, хранителната и сексуалната. Знаете, че първото регистрирано чудовище е жената на някой си Селестат, чийто случай е анализиран от Жан-Пиер Петер в едно списание за психоанализа; жената на Селестат, която през 1817 г. убива дъщеря си, нарязва я на парчета и сварява бута й със зеле.^[136] Такъв е няколко години по-късно случаят на Леже, овчарят, завърнал се към природното си състояние поради своята изолация, който убива едно малко момиче, насилва го, отрязва половите му органи и ги изяжда, изтръгва сърцето й и го изсмуква.^[137] Такова е и делото срещу войника Бертран около 1825 г., който в гробището Мон-Парнас отварял гробовете, изваждал труповете на жените, насилвал ги и след това разпарял телата им с нож и окачвал вътрешностите им като гирлянди върху кръстовете над гробовете и по клоните на дърветата.^[138] Тези фигури са се превърнали в отправна точка за организирането, за започването на цялата съдебна медицина: фигури на чудовищността, на сексуалната и на канибалската чудовищност. Точно тези теми, в тази двойна фигура на сексуалния и на канибалския нарушител, ще преминат през целия XIX в., ще ги намираме постоянно на границата между психиатрията и наказателното право и те ще оформят прочутите престъпни персонажи в края на XIX в. Такъв е, например, Ваше във Франция, Вампирът от Дюселдорф в Германия; такъв е най-вече Джак Изкормвача в Англия, който не само изкормвал проститутките, но по всяка вероятност бил в много тясно родство с кралица Виктория. По такъв начин в неговия объркан образ чудовищността на народа и чудовищността на краля се свързват помежду си.

Впоследствие именно тези две фигури, на човекоядеца — чудовище от народа — и на кръвосмесителя — чудовище от кралски произход — служат като рамки на интулегебилност, като възможност за достъп до определен брой научни дисциплини. Разбира се, имам предвид етнологията, но може би и етнологията, схващана не като практика на терена, а като академичен размисъл върху т.н. примитивни народи. Но ако погледнем как се е формирала академичната антропологична дисциплина, ако, например, приемем Дюркем не точно като отправна точка, (то поне) като първото сериозно кристализиране на тази университетска научна дисциплина, виждаме, че основите на неговата проблематика са именно проблемите на човекоядството и на кръвосмешението. Тотемизмът като въпросителна за примитивните общества; какво имаме при тотемизма? Проблемът за кръвната общност, за животното като носител на ценностите на групата, като носител на енергията, на самия й живот. Това е проблемът за ритуалното консумиране на дадено животно. Следователно проблемът за поглъщането на социалното тяло от всеки един или за поглъщането на всеки един от социалното тяло като тоталност. Според самия Дюркем зад тотемизма се крие ритуалното човекоядство като момент от екзалтиране на общността и според него те са просто моменти на максимална интензивност, които само подчертават стабилното и регулярното, в известен смисъл, състояние на социалното тяло.^[139] От какво е характеризирано това стабилно състояние? Именно от факта, че кръвта на общността е забранена, че не може да се посяга на хората, принадлежащи към самата тази общност, по-конкретно, че не може да се посяга на жените. Великият тотемен празник, великият празник, обитаван от човекоядството, само изтъква постоянно обществото, в което управлява законът на екзогамията, тоест забраната на кръвосмешението. Да се яде от време на време абсолютно забранената храна, тоест самия човек, а след това постоянно да се забранява консумацията на собствените жени: мечтата на човекоядството, отказ от кръвосмешението. Според Дюркем, а впрочем и след него, тези два проблема са организирали, по-скоро са кристализирали цялото развитие на тази научна дисциплина. Какво да ядеш и за кого да не се жениш? С кого да влизаш в кръвни връзки и какво нямаш право да сготвиш? Бракосъчетаване и хранене: прекрасно знаете, че тъкмо такива въпроси и до днес все още обитават теоретичната и академичната етнология.

Тъкмо с тези въпроси и въз основа на проблемите за кръвосмешението и за човекоядството се подхожда към всички малки чудовища в историята, към всички външни полюси на обществото и на икономиката, каквито са примитивните общества. Бихме могли да кажем, в общи линии, следното. Онези антрополози и теоретици на антропологията, които отделят привилегировано място на гледната точка на тотемизма, тоест, в крайна сметка, на човекоядството, създават в края на краищата етиологична теория, водеща до крайно откъсване и до дистанциране по отношение на днешните наши общества, тъй като се отпращат именно към тяхното примитивно човекоядство. Такъв е, например, Леви-Брюл.^[140] Обратно, ако сведем феномените на тотемизма до правилата на бракосъчетаването, тоест, ако премахнем тезата за човекоядството, за да предоставим привилегировано място на анализа на правилата на бракосъчетаване и на символичното обращение, създаваме етиологична теория, която е теория за интелигибилността на примитивните общества и за преоценката на предполагаемия дивак. След Леви-Брюл се появява Леви-Строс.^[141] Но, така или иначе, виждате, че постоянно сме уловени от раздвоението канибализъм-кръвосмешение, тоест от династията на Мария-Антоанета. От XVIII в. насам най-съществената екстериорност, най-важното изопачаване, дефинирано от нашата правно-политическа интериорност, така или иначе, е канибализмът и кръвосмешението.

Знаете, че онова, което важи за етнологията разбира се важи, и то още повече, и за психоанализата, защото — докато антропологията следва развитие, отвело я от исторически изначалния за нея проблем за тотемизма, тоест за човекоядството, до по-близкия до нас по време проблем за забраната на кръвосмешението — можем да твърдим, че историята на психоанализата се е развивала в обратна посока и че рамките на интулегебилност, определени от Фройд за неврозата, са рамки на кръвосмешението.^[142] Кръвосмешението: престъпление на кралете, престъпление поради излишък на власт, престъпление на Едип и неговото семейство. Такава е интелигибилността на неврозата. Тя бе последвана, заедно с Мелани Клайн^[143], от интелигибилността на психозата. Въз основа на какво се е формирала тази рамка на интулегебилност? От проблема за изяждането, за вътрешното приемане на добрите и на лошите обекти, на канибализма не като престъпление на кралете, а като престъпление на гладните.

Струва ми се, че човешкото чудовище, новото устройство на наказателната власт, започнало да се очертава през XVIII в., е фигура, в която основно се съчетават двете основни теми за кръвосмешението на кралете и за канибализма на гладните. Такива са двете теми, формирали се в края на XVIII в. при новия режим на наказателно устройство и в специфичния контекст на Френската революция, при наличието на двете основни състояния на човека извън закона, според буржоазната мисъл и буржоазната политика, тоест, на деспотичния суверен и на разбунтувалия се народ; виждате как сега тези две фигури се движат в сферата на аномалията. Двете основни чудовища, които бдят в сферата на аномалията и все още не са заспали — етнологията и психоанализата свидетелстват за това — такива са двата основни субекта на забранената консумация: кралят-кръвосмесител и народът-канибал.^[144]

Лекция на 5 февруари 1975 г.

В страната на човекоядците. — Преминаване от чудовището към анормалния. — Трите главни чудовища в основата на криминалната психиатрия. — Медицинска и юридическа власт относно понятието липса на мотив. — Институционализирането на психиатрията като специализиран клон на публичната хигиена и специфична сфера на социалната защита. — Закодиране на лудостта като социална опасност. — Престъплението без причина и опитите за налагане на психиатрията. — Делото Анриет Корние. — Откриването на инстинктите.

Струва ми се, че още през първите години от възникването на съдебната психиатрия или на криминалната психология господства персонажът на чудовището с неговите два профила — на човекоядеца и на кръвосмесителя. Лудият престъпник се появява преди всичко като чудовище, тоест като противоестествена същност.

Историята, която бих искал да ви разкажа тази година, историята на анормалните, започва чисто и просто с Кинг-Конг, тоест веднага, още от самото начало, се оказваме в страната на човекоядците. Великата династия на Малките Анормални Човечета води своето потекло от прочутата фигура на човекоядеца.^[145] Те са негови потомци, което съответства на логиката на историята, като единственият парадокс е, че малките анормални, Малките Анормални Човечета, в крайна сметка са изяли големите чудовищни човекоядци, които им били като бащи. Бих искал да ви говоря тъкмо за този проблем: как така ръстът на тези големи чудовищни великани в крайна сметка, лека-полека, с течение на времето е намалявал, така че в края на XIX в., дори и да се появява (а той все още се появява), чудовищният персонаж вече е само нещо като преувеличение, нещо като доведена до пароксизъм форма на една обща сфера на аномалия, която ще се превърне във всекидневно препитание на психиатрията, от една страна, и на криминалната психология, на съдебната психиатрия, от друга страна? Как е станало, че този род на голямата невероятна чудовищност в крайна сметка се е разделил, парцелирал се е в рояк от дребни аномалии, от персонажи, едновременно анормални и обикновени? Как криминалната психиатрия е преминала от една форма, при която е разпитвала тези прочути чудовища канибали, към практикуването на разпита, на анализа, на измерването на всички лоши навици, дребни извращения, детски лошотии и т.н.?

И така, преминаване от чудовището към анормалния. Ето това е проблемът, имайки предвид, разбира се, че не е достатъчно да приемаме съществуването на нещо като епистемологична необходимост, като научен обрат, принудил психиатрията да постави проблема за по-незначителното, след като е посочила най-главния проблем, да потърси най-трудно видимото, след като е поставила проблема за най-видимото, за по-малко значимото след най-значимото; имайки предвид също така, че не трябва да търсим в появата на техниките или на технологиите, като психотехниката или психоанализата, или невропатологията онзи първоизточник, онзи принцип на процеса, който отвежда от чудовището към анормалния. Понеже по-скоро самите тези феномени, (по-скоро) самата поява на тези технически методи се подчинява на основната трансформация от чудовището към анормалния.

Ето това е проблемът. А именно, че съществуването на три главни чудовища в основата на криминалната психиатрия, групата на тези три главни чудовища, не е (…) твърде дълго. Първото е жената на Селестат, за която ви споменавах много пъти и която, както вече знаете, убива дъщеря си, нарязва я на парчета, сготвя бута й със зеле и я изяжда.^[146] От друга страна, случаят с Папавоан, който в гората Венсен убива две малки деца, като вероятно ги е сметнал за наследници на децата на херцогиня дьо Бери.^[147] И най-сетне, Анриет Корние, която отрязва главата на малкото момиченце на съседите си.^[148]

Виждате, че по един или друг начин тези три чудовища прекрояват основната тематика за чудовището, за която ви говорих последния път: човекоядството, обезглавяването, проблемът на цареубийството. И трите изпъкват на фона на пейзажа, в който в края на XVIII в. чудовището се появява, все още не като психиатрична категория, а като юридическа категория и като политически сътворен образ. Експлицитно или имплицитно и в трите истории, за които споменах току-що, присъства въображаемата представа на изяждането, въображаемият образ на цареубийството. Разбирате защо тези три персонажа веднага се оказват натоварени с голямо напрежение. Струва ми се обаче, че именно в третия и само в третия — персонажът на Анриет Корние, в крайна сметка кристализира проблема за престъпната чудовищност. Защо именно Анриет Корние? Защо тъкмо тази история, а не другите две или, във всеки случай, защо тя повече от другите две?

Първата история е делото срещу Селестат. Мисля, че вече двадесет пъти съм ви казвал, така че ще повторя за последен път, че в процеса на Селестат фактът, който ни изненадва и едновременно с това поради който тази история не се превръща в истински проблем за психиатрите, е просто фактът, че тази бедна, дори живееща в мизерия жена убива дъщеря си, нарязва я на парчета, сготвя я и я изяжда, всичко това през такъв период — годината е 1817, — когато в Елзас цари ужасен глад. Ето защо, излагайки своят иск, прокуратурата изтъква, че тази жена не е луда, понеже, макар и да е убила детето си и да го е изяла, тя е била подтиквана от причина, допустима за всички, която причина е гладът. Ако тя не е била гладна, ако не е царял ужасен глад, ако тя не е живеела в мизерия — тук бихме могли да се замислим върху разумния или неразумен характер на нейното действие. Но щом като е била гладна, и щом като този глад се оказва причина (бога ми, напълно уважителна, за да изяде детето си!), няма основание да се поставя въпроса за нейната лудост. Следователно, един съвет: когато човек изяжда собствените си деца, по-добре да е богат! Делото веднага бива преустановено от психиатрична гледна точка.

Делото Папавоан, важен процес, който впоследствие много се дискутира, но в дадения момент също се прекратява като правно-психиатричен проблем, доколкото, когато разпитват Папавоан за привидно абсурдното и безпричинно убийство, каквото е убийството на двете непознати деца, той разказва или във всеки случай твърди, че му се сторило да разпознава в тях две деца от кралското семейство. И около това твърдение той развива някои теми, вярвания, твърдения, които веднага биват прехвърлени, вписани в регистъра на невменяемостта, на илюзията, на измамната представа, следователно на лудостта. Престъплението изведнъж се превръща в лудост, също както, обратното, престъплението на жената на Селестат се превръща до известна степен в разумно действие с почти разбираем мотив.

За сметка на това, в случая с Анриет Корние имаме едно много по-трудно дело, което в известен смисъл като че ли се изплъзва както от определението за мотив, така и от определението за лудост; и което — доколкото отпада определението за мотив — се изплъзва и от правото, и от наказанието. Но доколкото в подобен случай е трудно да се разпознае, да се отбележи факта на лудостта, делото се изплъзва от лекаря и се отпраща към психиатричната инстанция. Какво се случва, всъщност, в този процес срещу Корние? Една все още млада жена — която има две деца, но ги изоставя, а после бива изоставена от първия си съпруг — е наета като домашна прислужница в няколко семейства в Париж. И ето че един ден, след като на няколко пъти е заплашвала, че ще се самоубие и е показвала признаци на униние, тя отива при съседката си, предлага й да вземе да погледа за малко нейната малка дъщеричка, която е на осемнадесет (поправка: на деветнадесет) месеца. Съседката се колебае, но най-накрая се съгласява. Анриет Корние отнася малкото момиченце в стаята си и там с голям, приготвен предварително за това нож, отрязва главата му, остава около четвърт час пред трупа на момиченцето, чиято глава е напълно отделена от тялото, а когато майката идва да си вземе дъщеричката, Анриет Корние й казва: „Детето ви е мъртво.“ Майката се разтревожва и едновременно с това не вярва, опитва се да влезе в стаята и в този момент Анриет Корние взема една престилка, слага главата на детето в нея и я хвърля през прозореца. Веднага е арестувана и когато я питат „Защо?“ Тя отвръща: „Защото така ми хрумна.“^[149] И практически не успяват да изтръгнат нищо повече от нея.

Тук имаме случай, при който не може да действа нито засичането на някакво скрито бълнуване, както в делото Папавоан, нито механизмът на някакво елементарно, изтъркано основание, както в делото Селестат. Струва ми се обаче, че тъкмо тази история или поне случаите, които по един или друг начин напомнят общото развитие на тази история, влизат в рамките на онази странност, която при Анриет Корние се проявява в чист вид; струва ми се, че тъкмо тези процеси, тези случаи, тези типове действие ще поставят проблем пред криминалната психиатрия. Но когато казвам да поставят проблем пред криминалната психиатрия, не мисля, че изразът ми е точен. Това всъщност не поставя проблем пред криминалната психиатрия, а самите случаи съставляват криминалната психиатрия или те по-скоро са почвата, въз основа на която криминалната психиатрия ще може да се конституира като такава. Именно около тези случаи ще започне да се разгръща възмущението и едновременно с това безпокойството. И точно около такива случаи ще се развива цяла поредица от операции, от едната и от другата страна на подобни необясними действия; някои от които операции, произтичащи по-скоро от съдебното обвинение и от съдебната механика, ще се опитват да прикрият в известен смисъл липсата на мотив за престъплението, за да открият или да утвърдят разума, разумното състояние на престъпника; а от другата страна се намират всички операции на защитата и на психиатрията, за да задействат тази липса на разум, липсата на мотив като изходна точка за психиатричната намеса.

За да ви покажа този механизъм, който според мен е много важен не само за историята на анормалните, не само за историята на криминалната психиатрия, но и за историята на психиатрията изобщо, и в крайна сметка, на хуманитарните науки, и който е действал по време на процеса Корние и на процесите от този тип, бих искал да направя своето експозе по следния начин. Първо, ще ви говоря за общите причини, поради които е станало онова, което бихме могли да наречем двойно усърдие около липсата на основание. Двойно усърдие: искам да кажа усърдие на съдиите, усърдие на съдебния апарат, на наказателната механика около този род случаи, а от друга страна, усърдие на медицинския апарат, на медицинското знание, на най-съвременната медицинска власт, около същите тези случаи. По какъв начин едната и другата са се срещнали — медицинска власт и съдебна власт — около този род случаи, несъмнено с различни интереси и различни тактики, но така, че да се свържат една с друга? По-нататък, след като съм ви изложил тези общи причини, ще се опитам да разгледам как те реално са действали в процеса Корние, вземайки това дело като пример за всички случаи приблизително от един и същ тип.

И така, най-напред общите причини за двойното съдебномедицинско усърдие, медицинско от едната страна и съдебно от другата страна, около проблема за онова, което бихме могли да наречем липса на мотив. На първо място, усърдие на наказателната механика, на съдебния апарат. Какво вцепенява до такава степен съдиите пред действие, представящо се като немотивирано от основание, което не се поддава на дешифриране и е интелигибилно? Опитах се да ви покажа, че всъщност такъв скандал, такова вцепенение, подобен въпрос не биха могли да възникнат, да намерят място в старата наказателна система, когато единственият случай, в който престъплението е извънмерно, в последствие надхвърлящо всички мислими граници, това би било такова престъпление, което никакво наказание, колкото и жестоко да е то, не би могло да успее да заличи, да анулира и да възстанови след него суверенитета на властта. Има ли толкова жестоко престъпление, на което никакво наказание да не съответства никога? Всъщност, властта винаги е намирала такива наказания, които да отговарят, и то до голяма степен, на жестокостта на дадено престъпление. Следователно, не е имало проблеми. За сметка на това, при новата наказателна система онова, което прави престъплението измеримо, което, следователно, би дало възможност да се намери адекватното му наказание, онова, което фиксира и определя възможността за наказание — опитах се да ви го покажа последния път, — това е скритият мотив, който можем да намерим на нивото на престъпника и на неговото поведение. Престъплението ще бъде наказвано според основанието, което е било негова основа. Става въпрос дадено наказание само метафорично да изкупва дадено престъпление. Не се отнася за това дадено наказание да направи така, че дадено престъпление да не е съществувало, след като то съществува. За сметка на това, ще могат да бъдат анулирани всички механизми на мотива, които са предизвикали у престъпника такова престъпление, и биха могли да предизвикат у другите подобни престъпления. Виждате следователно, че мотивът е едновременно вид вътрешна на престъплението рационалност, която го прави интелигибилно и заедно с това оправдава наказателните мерки, които ще бъдат упражнявани върху него, което ще може да влияе върху престъплението или върху всички подобни престъпления: онова, което го прави наказуемо. Мотивът на едно престъпление е интелигибилността му, която е в същото време неговата наказуемост. Рационалността на престъплението — разбирано, следователно, като поддаваща се на дешифриране механика на мотиви — е изисквана от новото устройство на наказателната власт, което в никакъв случай нямаше място при старата система, където се разгръщаха винаги прекомерни, винаги неуравновесени разходи за наказанието. Следователно, сега механиката на наказателната власт включва две неща. Първото нещо е изричното твърдение за рационалност. На времето всяко престъпление беше наказуемо от момента, в който не беше доказана лудостта на субекта. Единствено от момента, в който можеше да бъде поставен въпроса за лудостта на субекта, възникваше по второстепенен начин въпроса дали престъплението е било обмислено или не. Сега, след като ще се наказва престъплението единствено на равнището на основанието, което го е предизвикало, след като истинската цел на наказателното действие, в което упражняването на наказателната власт ще бъде насочено към механиката на мотива, присъщ на престъпника; с други думи, след като вече ще се наказва не престъплението, а престъпника, разбирате, че постулатът за разумност е в известен смисъл пресилен. Не е достатъчно да се каже: след като не е доказана лудостта, тогава добре, можем да наказваме. Сега можем да наказваме само ако експлицитно, щях да кажа позитивно, се постулира рационалността на действието, което реално се наказва. Следователно, експлицитно утвърждаване на рационалността, позитивно изискване за рационалност, вместо обикновено предположение, както при предходния механизъм. Второто нещо, не само трябва експлицитно да се утвърждава рационалността на субекта, който ще бъде наказван, но при тази нова система сме длъжни също да разглеждаме като подаващи се на наслагване едно върху друго две неща: от една страна, интелигибилната механика на мотивите, основа на деянието, а от друга страна, рационалността на извършилият го субект. Причините за извършване на деянието (които, следователно, придават интулегебилен характер на деянието), а след това мотива на субекта, който го прави наказуем — тези две системи от основания по принцип трябва да бъдат насложени една върху друга. Виждате, следователно, системата от силни хипотези, която се изисква сега при упражняването на наказателната власт. При стария режим, при предходната система, съвпадаща по време със Стария режим (Ancien régime — Монархическото управление във Франция — Бел.пр.), на равнището на мотива на субекта всъщност имаше нужда само от минимални хипотези. Достатъчно бе да няма доказателство за лудост. Сега трябва да има експлицитен постулат, да има експлицитно изискване за разумност. Освен това, нужно е да се допусне възможността за наслагване на основанията, които обуславят интелигибилността на престъплението и вменяемостта на субекта, който трябва да бъде наказан.

Този тежък пакет от хипотези е в самата сърцевина на новия наказателен механизъм. Но — и точно тук целият наказателен механизъм ще изпадне в затруднение и изведнъж ще бъде вцепенен от проблема за деянието без мотив — ако самото упражняване на наказателната власт изисква тези тежки хипотези, за сметка на това, какво намираме тогава на равнището на кодекса, тоест на закона, който дефинира не действителното упражняване на наказателната власт, а приложимостта на наказателното право? Намираме само прословутия член 64, който гласи: няма престъпление, ако субектът е в състояние на лудост, ако подсъдимият е в състояние на лудост в момента на деянието. Тоест, доколкото кодексът постановява приложимостта на наказателното право, той винаги се позовава единствено на старата система за лудостта. Той изисква само едно: да не е доказана лудостта на субекта. От този момент законът става приложим. Но всъщност този кодекс само превръща в закон икономическите принципи на наказателна власт, която, за да се упражнява, изисква нещо много повече, тъй като изисква рационалността, състоянието на разумност. С други думи — и тъкмо това характеризира цялата наказателна механика от XIX в. до днес, — има несъответствие между кодифицирането на наказанията, законовата система, дефинираща прилагаемостта на криминалния закон и това, което бих нарекъл наказателна технология или още упражняване на наказателната власт. Доколкото съществува такова несъответствие, доколкото упражняването на наказателната власт изисква истинска рационалност на наказателното действие, която кодексът и член 64 напълно пренебрегват, разбирате добре, че съществува постоянна тенденция самата тази наказателна механика да произтича от кодекса и от член 64, но по посока на какво? Към определен тип знание, към определена форма на анализ, които ще могат да дадат възможност да се дефинира, да се характеризира рационалността на дадено деяние и да се раздели разумното и интелигибилно деяние от неразумното и неинтелигибилно деяние. Но виждате в същото време, че ако съществува постоянно и необходимо отклонение, дължащо се на тази механика при упражняването на наказателната власт, едно отклонение на кодекса и на закона по посока на психиатричната референция; с други думи, ако пред позоваването на закона винаги и все повече се предпочита позоваването на знанието, и то на психиатричното знание, това може да се дължи единствено на съществуването вътре в самото това устройство на двусмисленост, която вероятно сте успели да забележите по време на дискурса, който се постарах да водя между разумността на субекта, извършващ престъплението, и интелигибилността на деянието, което трябва да бъде наказано. Разумността на престъпния субект е условието, при което ще се прилага законът. Не може да се прилага законът, ако субектът не е разумен: това казва член 64. Но упражняването на правото за наказание постановява: мога да наказвам само ако разбирам защо той е извършил своето деяние, как е извършил своето деяние; тоест: ако мога да се включа в поддаващата се на анализ интулегебилност на въпросното деяние. Оттук и радикално неудобната позиция на психиатрията от момента, в който имаме работа с деяние без основание, извършено от субект, надарен с разум; или още, всеки път, когато имаме работа с деяние, чийто принцип на аналитична интелигибилност не можем да намерим, и то при субект, чието състояние на лудост няма да можем да докажем. Задължително ще се окажем в такава ситуация, че упражняването на наказателното право няма да може вече да бъде оправдано, тъй като няма да намерим вътрешноприсъщата интулегебилност на деянието, която е точката на включване в престъплението на упражняването на наказателната власт. Но обратното, доколкото не сме могли да докажем състоянието на лудост на субекта, законът ще може да бъде прилаган, законът ще трябва да бъде прилаган, тъй като според член 64 законът трябва винаги да бъде прилаган, ако не е доказано състоянието на лудост. В подобен случай, по-специално в случая на Анриет Корние, законът е приложим, докато наказателната власт не намира вече оправдание за своето упражняване. Оттук и главното затруднение; оттук и онова подобие на крах, на парализа, на блокиране на наказателната механика. Залагайки върху закона, който дефинира приложимостта на наказателното право и методите за упражняване на наказателното право, съдебната система се оказва въвлечена в блокирането между тези два механизма. Изведнъж тя не може повече да отсъжда; изведнъж е принудена да спре; внезапно тя е заставена да поставя въпроси пред психиатрията.^[150]

Разбирате също така, че това затруднение ще се изрази чрез онова, което бихме могли да наречем ефект на сдържана проницаемост в смисъл, че съдебният апарат няма да може да призовава за помощ научния, медицинския, психиатричния анализ на причините за престъплението. Но, от друга страна, прибягвайки до този анализ, тя няма да може да намери начин да впише отново тези анализи — които са анализи на равнището на интелигибилността на деянието — вътре в самия кодекс и в буквата на кодекса, тъй като кодексът познава единствено лудостта, тоест дисквалифицирането на субекта от лудостта. Като резултат, проницаемост по отношение на психиатрията, нещо повече от проницаемост, дори призив (към психиатрията), а от друга страна, неспособност да се впише отново вътре в наказателния режим онзи дискурс, който психиатрията е произнесла при самия призив за помощ от страна на съдебния апарат. Недовършено възприемане, искане за дискурс и основно неизслушване на дискурса, след като той вече е дирижиран, игра на призиви и откази, тъкмо това, според мен, ще характеризира специфичното объркване на съдебния апарат пред делата, които можем да наречем престъпления без мотив, при цялата двусмисленост на думата. Ето какво исках да ви кажа, що се отнася до причината, до причините, поради които съдебният апарат се втурва към тези случаи и едновременно с това се оказва затруднен от тях.

Бих искал да се обърна сега към страната на медицинския апарат и да разбера поради какви други причини той самият е бил заслепен от тези прочути престъпления без основание, пример за които е Анриет Корние. Мисля, че има нещо, което трябва добре да помним и което по моя вина миналата година не бе подчертано достатъчно.^[151] Това е, че във вида, в който психиатрията се е конституирала в края на XVIII и началото на XIX в. преди всичко, тя не се е специфицирала като нещо подобно на клон от общата медицина. Психиатрията функционира — в началото на XIX и може би дори по-късно, до средата на XIX в. — не като специализация на медицинското Познание и теория, а по-скоро като специализиран клон на публичната хигиена. Преди да бъде медицинска специалност, психиатрията се е институционализирала като специфична област на социалната защита против всички опасности, които могат да възникнат пред обществото във връзка с болестта или поради всичко онова, което може да наподоби пряко или косвено болестта. Психиатрията се институционализира (не трябва да забравяме никога, че първото, до известна степен специализирано списание в областта на психиатрията във Франция е Annales d’hygiene publique^[152]) именно като социална предпазна мярка, като хигиена на социалното тяло като цяло. Това е клон от публичната хигиена и следователно разбирате, че за да може да съществува като институция на знанието, тоест като легитимирано и обосновано медицинско знание, наложило се е психиатрията да пристъпи едновременно към две кодирания. От една страна, нужно било да се закодира лудостта като болест; трябвало е да се патологизират нередностите, грешките, илюзиите на лудостта; било е необходимо да се пристъпи към анализи (симптоматология, нозология, прогнози, наблюдения, клинични досиета и т.н.), които доближават най-силно публичната хигиена или още тази социална предпазна мярка, която тя била натоварена да осигурява, до медицинското знание и които, следователно, дават възможност да се задейства системата за защита в името на медицинското знание. Но, от друга страна, виждате, че е било необходимо второ закодиране, паралелно на първото. Същевременно с това трябвало да се кодира лудостта като опасност, тоест лудостта да се явява носителка на определен брой опасности, главно като носителка на опасности и от този момент психиатрията в качеството си на знание за психическата болест наистина е можела да функционира като публична хигиена. В общи линии психиатрията, от една страна, е задействала цяла една част от публичната хигиена като медицина, а от друга страна, е задействала знанието, превенцията и евентуалното лечение на психичното заболяване като социална предпазна мярка, абсолютно необходима, ако искаме да избегнем определен брой основни опасности, свързани със самото съществуване на лудостта.

Подобно двойно кодиране има много дълго развитие през целия XIX в. Можем да кажем, че силните моменти в историята на психиатрията през XIX в., но и през XX в., ще бъдат именно когато двете кодирания се окажат наистина нагласени или още когато имаме един-единствен и един и същ тип дискурс, един-единствен и един и същ тип анализ, една-единствена и една и съща съвкупност от понятия, които ще дадат възможност да се конституира лудостта като болест и да се възприема като опасност. Така в началото на XIX в. понятието мономания ще даде възможност да се класира вътре в една обща нозография от чисто медицински тип (във всеки случай, напълно изоморфна спрямо всички останали медицински нозографии), следователно, да се кодират вътре в един морфологичен медицински дискурс цяла серия опасности. Така ще намерим клиничното описание на нещо, което ще бъде мономанията на убийството или мономанията на самоубийството. Така вътре в самата психиатрия социалната опасност ще бъде кодирана като болест. От този момент психиатрията ще може наистина да функционира като медицинска наука, предпоставена пред публичната хигиена. По същия начин, през втората половина на XIX в. ще намерите също толково масирано понятие като мономанията, което в известен смисъл играе същата роля, но с много различно съдържание: това е понятието „дегенериране“.^[153] При де генерирането има определена възможност за изолиране, за пресичане, за очертаване на зона на социална опасност и в същото време за придаване статут на болест, патологичен статут. Можем да се запитаме също така дали понятието шизофрения през XX в. не играе същата роля.^[154] Доколкото някои разбират шизофренията като болест, този дискурс върху шизофренията наистина е начин за кодиране на социалната опасност като болест. Тъкмо тази функция на публичната хигиена, осигурявана от психиатрията, откривахме при всички силни моменти или, ако щете, при всички слаби понятия на психиатрията.

Струва ми се, че извън тези общи кодирания психиатрията има нужда и не е престанала да показва опасния, специфично опасен характер на лудия в качеството му на луд. С други думи казано, в момента, в който е започнала да функционира като знание и власт вътре в общата сфера на публичната хигиена, на защитата на социалното тяло, психиатрията винаги се е опитвала да открие тайната на престъпленията, които, може би, обитават всяка лудост или още сърцевината на лудостта, която вероятно обитава всички индивиди, които могат да бъдат опасни за обществото. С една дума, за да функционира както ви казвах, психиатрията трябваше да изгради основната фундаментална принадлежност на лудостта към престъплението и на престъплението към лудостта. Тази принадлежност е абсолютно необходима, тя е едно от условията за конституиране на психиатрията като клон от публичната хигиена. Затова психиатрията пристъпва към осъществяването на две основни операции. Едната, вътре в психиатричната клиника, операцията, за която ви говорих миналата година, която се състои в анализ на лудостта, отдалечаващ се по отношение на традиционния анализ, в който лудостта вече няма за основно ядро бълнуването, а непреодолимостта, съпротивата, неподчинението, бунта, в буквалния смисъл на думата, крайността на властта. Спомнете си какво ви казах миналата година относно факта, че всъщност за психиатъра на XIX в. лудият винаги е някой, който се смята за крал, тоест който иска да изтъкне своята власт срещу всяка установена власт и над всяка власт, независимо дали това е власт на институцията или власт на истината.^[155] Следователно, вътре в самата психиатрична клиника психиатрията действително функционира като откриване или по-скоро като операция, посредством която с всяка диагноза за лудост се свързва чувството за възможна опасност. Но и извън самата психиатрична клиника ми се струва, че имаме процес от почти същия характер, тоест, че извън психиатричната клиника психиатрията винаги се е стремяла — във всеки случай, през XIX в. по особено интензивен и силен начин, тъй като всъщност е ставало въпрос за самото й конституиране — да открива опасността, която носи със себе си лудостта, дори когато това е лека лудост, дори когато тя е безвредна, дори когато е едва доловима. За да докаже себе си като научна и авторитетна намеса в обществото, за да се докаже като власт и като наука за публичната хигиена и за социалната защита, психическата медицина трябва да покаже, че е способна да долови известна опасност дори там, където никой друг не може да я долови и тя трябва да докаже, че може да я долови, доколкото тя представлява медицинско знание.

Разбирате защо при тези условия много бързо, още от началото, от момента, в който става дума именно за самия процес на историческото й конституиране, психиатрията започва да се интересува от проблема на престъпността и на криминалната лудост. Тя започва да се интересува от криминалната лудост не в края на развитието си, не защото, след като е прегледала всички възможни сфери на лудостта, среща добавъчната и излишно прекомерна лудост, изразяваща се в убийството. Всъщност, тя започва да се интересува веднага от лудостта, която убива, защото нейният проблем е да се конституира и да изтъкне своите права в качеството си на власт и на знание за защита в лоното на самото общество. Следователно това е фундаментален, конститутивен интерес, в точния смисъл на думата, към криминалната лудост; специфично внимание и към всички форми на поведение, които са от такова естество, че при тях престъплението е непредвидимо. Никой не би могъл да ги предрича, никой не би могъл да ги предусеща предварително. Когато престъплението възниква внезапно, без подготовка, без правдоподобност, без мотив, без основание, тогава психиатрията се намесва и казва: докато никой друг не би могъл да открие предварително престъплението, което възниква, аз в качеството си на познание, доколкото съм науката за психическата болест, доколкото познавам лудостта, именно аз ще мога да открия тази опасност, която е неясна и недоловима за другите. С други думи, при престъплението без мотив, при онази опасност, която нахлува внезапно вътре в самото общество, и която не е осветлена от никаква интулегебилност, добре разбирате неизбежния основен интерес, с който психиатрията се обръща към този род неинтелигибилни, в буквалния смисъл на думата, тоест непредвидими престъпления, тоест, неподдаващи се на какъвто и да било инструмент за откриване и по повод на които психиатрията може да твърди, че е способна да ги разпознае, когато се извършват, или, в крайните случаи, да ги предвижда или да ги остави да бъдат предвидени, разпознавайки навреме онази странна болест, която се проявява в тяхното извършване. В това се състои, в известен смисъл, смелостта на въвеждането на психиатрията. Всички познавате разказите от следния тип: ако имате достатъчно малък крак, за да може той да влезе във велурената пантофка, ще бъдете кралица; ако пръстите ви са достатъчно тънки, за да ви стане златната халка, ще станете кралица; ако кожата ви е достатъчно гладка, за да може най-малката прашинка под пухените завивки да одраска кожата ви, така че на сутринта цялата да сте в синини, ако сте способна да направите всичко това, ще бъдете кралица. Психиатрията сама се е подложила на този род изпитание за признаването на нейната царска власт, изпитание за разпознаването на нейната суверенност, на нейната власт и на нейното знание: аз съм способна да открия като болест, да открия признаците за онова, което обаче никога не се проявява. Представете си непредвидимо престъпление, което обаче би могло да бъде разпознато като специфичен белег за поддаваща се на диагностициране или предвидима лудост от един лекар, представете си това, дайте ми това — казва психиатрията — аз съм способна да го разпозная; има престъпление без мотив, следователно престъпление, което е абсолютната опасност, опасността скрита в тялото на обществото, аз имам силата да го разпозная. Следователно, щом като мога да анализирам едно престъпление без мотив, ще бъда кралица. Изпитание за коронясване, храброст на признатия суверенитет, така, струва ми се, трябва да разбираме в буквалния смисъл на думата френетичния интерес, с който в началото на XIX в. психиатрията се отнася към тези престъпления без мотив.

И така, виждате как се извършва много странно и твърде забележително взаимно допълване между вътрешните проблеми на наказателната система и изискванията или стремежите на психиатрията. От една страна, престъплението без мотив е абсолютна бариера пред наказателната система. При престъпление без мотив не е възможно да се упражнява наказателната власт. Но същевременно, погледнато от страна на психиатрията, престъплението без мотив е обект на огромен стремеж, тъй като, ако успеем да открием и да анализираме престъплението без мотив, това е свидетелство за силата на психиатрията, изпитание на нейното знание, доказателство за нейната власт. Тогава разбирате как двата механизма взаимно се задействат. От една страна, наказателната власт непрестанно твърди пред съдебното знание: ето, оказваме се пред деяние без мотив. Затова ви моля: или ми намерете мотив за това деяние и моята наказателна власт ще може веднага да бъде упражнена, или, ако не намерите такъв мотив, това означава, че деянието ще бъде деяние на луд. Дайте ми доказателство за лудост, и няма да прилагам правото си за наказание. С други думи казано: дайте ми средство да упражнявам наказателната си власт или повод да не прилагам наказателната си власт. Ето въпросът, който наказателният апарат поставя пред медицинското знание. А медицинското знание-власт отвръща: виждате колко е необходима моята наука, след като съм способна да подуша опасността дори там, където никакъв разум не може да я открие. Покажете ми всички престъпления, с които имате работа, и ще мога да ви посоча, че сред многото подобни престъпления има такива, в които ще открия липса на разум. Това означава, същевременно, че съм способна да ви разкрия, че в дъното на всяка лудост има виртуално престъпление и, следователно, има доказателство за собствената ми власт. Ето как се задействат помежду си тази нужда и този стремеж или още такова затруднение и такова силно желание. Ето защо Анриет Корние толкова важен залог в цялата тази история, която се развива през първата трета или, по-скоро, през първата половина на XIX в., за да поставим по-широки рамки на действието.

Какво точно става всъщност в процеса срещу Анриет Корние? Струва ми се, че тук виждаме отлично двата механизма в действие. Престъпление без основание, без мотив, без облага: всичко това и дори самите тези изрази можете да откриете в обвинителния акт на прокуратурата. Затруднението на съдиите да упражнят наказателното си право върху едно престъпление, което толкова очевидно е свързано с прилагането на закона, при все това е тъй голямо, че когато защитниците на Анриет Корние искат психиатрична експертиза, тя им е предоставена веднага. Експертизата е извършена от Ескирол, Аделон и Льовей. Те правят много интересна експертиза, в която се заявява следното: изследвахме Анриет Корние няколко месеца след нейното престъпление. Трябва да признаем, че няколко месеца след своето престъпление тя не показва никакъв явен признак за лудост. По този въпрос бихме могли да си кажем следното: много добре, сега съдиите ще започнат да я съдят. Нищо подобно. В доклада на Ескирол те се спират на едно изречение, в което Ескирол заявява: ние я изследвахме само в продължение на няколко дни, тоест през относително кратък период от време. Ако ни дадете повече време, бихме могли всъщност да ви дадем по-ясен отговор. Нещо парадоксално, прокуратурата приема предложението на Ескирол или го използва като претекст, за да заяви: много ви моля, продължавайте, и след три месеца ще ни предоставите втори доклад. Това доказва съществуването на един вид молба, призив, фатално призоваване към психиатрията в момента, когато прилагането трябва да се превърне в упражняване на властта. Втора експертиза на Ескирол, Ааелон и Льовей, които заявяват: същото нещо. Тя все така не проявява никакъв признак на лудост. Дадохте ни малко повече време, ние не открихме нищо. Ако можехме да направим експертизата в самия момент на деянието, тогава може би щяхме да открием нещо.^[156] Разбира се, било очевидно по-трудно да се отговори на това искане. Но в този момент защитникът на Анриет Корние повиква за своя сметка друг психиатър, а именно Марк, който, позовавайки се на известен брой подобни случаи, ретроспективно пресъздава онова, което се е случило според него. И той извършва не експертиза, а консултация във връзка със случая на Анриет Корние, която фигурира между документите на защитата.^[157] Бих искал сега да анализирам малко две тоталности.

И така, имаме деяние без мотив. Какво ще направи съдебната власт, изправена пред това деяние? Какво ще изрази обвинителният акт и обвинителната реч? А, от друга страна, какво ще кажат лекарят и защитата? Липсата на облага в деянието, която очевидно се проявява в непосредствения разказ, в най-простите свидетелства, се кодира отново от обвинението. По какъв начин? Обвинението заявява: наистина, разбира се, няма облага; или, по-скоро, то няма да каже това, то няма да постави въпроса за облагата, а ще твърди следното: всъщност, ако разгледаме живота на Анриет Корние, цялото му развитие, какво виждаме? Виждаме определен начин на съществуване, виждаме определен навик, определен начин на живот, които показват какво? Не нещо много хубаво. Защото в крайна сметка тя се е разделила със съпруга си. Тя е започнала да води разюздан живот. Имала е две родени от нея деца. Изоставила е децата си на социални грижи и т.н. Всичко това не е много хубаво. Тоест, ако е вярно, че в нейното деяние няма мотив, тя поне е изцяло вътре в своето деяние, нейното деяние е вече присъстващо в разпръснато състояние в цялото нейно съществуване. Нейният разврат, нейните собствени деца, изоставянето на семейството, всичко това са предварителни условия, аналог на онова, което ще се случи, когато тя чисто и просто убива едно съседско дете. Виждате по какъв начин обвинението ще замени този проблем за основанието на деянието, или за интелигибилността на деянието, с нещо друго: приликата на субекта със своето деяние. Тоест вменяемостта на деянието на субекта. След като субектът до такава степен прилича на своето деяние, то наистина му принадлежи и ние наистина ще имаме правото да накажем субекта, когато ще трябва да съдим неговото деяние. Виждате как измамно сме отпратени към този прословут член 64, който дефинира при какви обстоятелства не може да има вменяемост на вината, следователно, по какъв начин, негативно, няма вменяемост на дадено деяние по отношение на даден субект. Това е второто прекодиране, което виждаме в обвинителния акт. От друга страна, обвинителният акт подчертава, че у Анриет Корние няма никакви традиционни признаци на психично заболяване. Липсва онова, което психиатрите наричат меланхолия, не се откриват никакви следи от бълнуване. Напротив, не само че няма следи от бълнуване, а откриваме абсолютна яснота на мисленето. И обвинителният акт, и обвинителната реч установяват тази абсолютна яснота на мисленето въз основа на определен брой елементи. Първо, още преди деянието яснотата на мисленето на Анриет Корние е доказана от преднамереността. Тя решава в даден момент — сама го признава това по време на разпитите, — че ще убие в даден момент малката дъщеря на своята съседка. И тя отива при съседката си преднамерено, за да убие детето; това е предварително взето решение. Второ, тя е подредила стаята си, за да може да извърши престъплението, понеже е поставила един леген край леглото, за да събере в него кръвта, която ще изтече от тялото на жертвата й. И най-сетне, тя отишла при съседите си под лъжлив претекст, който била намислила предварително. Тя настоява да й дадат въпросното дете. В една или друга степен, тя лъже. Тя проявява псевдо любов и псевдо нежност към детето. Следователно, всичко това е пресметнато с хитрост. В самия момент на деянието, същото нещо. Тя отнася това дете, което е решила да убие, тя го целува и милва. Понеже, докато се изкачва по стълбището към стаята си, среща портиерката и точно в този момент започва да милва детето: „Тя го покриваше с престорени милувки, — пише в обвинителния акт.“ И най-сетне, веднага след деянието, „тя имала абсолютно съзнание за важността на сериозността на деянието, което била извършила“ — пише в обвинителния акт. Доказателството за това е, че тя казва — това е едно от изреченията, които тя е произнесла след убийството: „Това заслужава смъртно наказание.“ Следователно, тя е имала ясно съзнание за моралното значение на своето деяние и не само е имала съзнание за това, но се е опитала и с ясно съзнание да се изплъзне, най-напред скривайки, доколкото е могла, поне една част от тялото на жертвата си, понеже хвърлила главата през прозореца, а после, когато майката искала да влезе в стаята, тя й казала: „Отивайте си, отивайте си бързо, може да станете свидетел.“ Следователно, тя се е опитала да избегне да има свидетел на нейното деяние. Според разпитите на прокуратурата, всичко това очевидно показва състояние на ясен ум у престъпничката Анриет Корние.^[158]

Виждате по какъв начин системата на обвинението се състои в това да покрие, да завоалира в известен смисъл тази тревожна липса на основание, която все пак е накарала прокуратурата да прибегне до помощта на психиатрите. В момента на прочитане на обвинителния акт, в момента, когато се решава да се поиска смъртта на Анриет Корние, се открива липсата на мотив чрез наличието на какво? Чрез наличието на разум, и то разум, разбиран като ясно мислене на субекта, като вменяемост на деянието на субекта. Точно това би могло — наличието на разум, което дублира, покрива и замаскира липсата на интелигибилно основание за престъплението, тъкмо то е операцията, присъща на обвинителния акт. Обвинението е замаскирало празнотата, която е попречила на упражняването на наказателната власт и, вследствие на това, е оторизирало прилагането на закона. Тогава е възникнал следният въпрос: дали престъплението наистина е било без облага? Обвинението не е отговорило на самия този въпрос, който при все това е бил поставен от прокуратурата. Обвинението отговорило: престъплението е било извършено в напълно ясно съзнание. Въпросът: било ли е престъплението без облага, мотивирало искането за експертиза, но когато процедурата по обвинението започнала да функционира и когато трябвало наистина да се поиска упражняване на наказателното право, тогава отговорът на психиатрите вече не е могъл да бъде получен. Стигнало се до член 64 и обвинителният акт постановява: психиатрите винаги могат да казват каквото си искат, всичко в това деяние е извършено с ясен разум. Следователно, като се казва ясен разум, това означава съзнание, това означава не-лудост, означава вменяемост, означава приложимост на закона. Виждате как всъщност са действали при тази процедура онези механизми, които исках да пресъздам пред вас преди малко.

Сега, ако погледнем от страната на защитата, какво става там? Защитата използва точно същите елементи или по-скоро липсата на същите елементи, липсата на интелигибилно основание за престъплението. Тя отново ще подхване всичко това и ще се опита да ги задейства като патологични елементи. Защитата и докладът от експертизата на Марк ще се опитат да задействат неналичието на облага като проява на психическа болест: като липсата на основание отведнъж се превръща в наличие на лудост. Защитата и докладът от експертизата правят това по следния начин. Първо, липсата на основание се вписва в нещо като обща симптоматология: не за да се докаже, че Анриет Корние е психично болна, а най-напред и преди всичко, че тя е чисто и просто болна. Всяка болест има свое начало. Тъй че те ще се постараят да намерят онова, което би могло да сочи към започването на нещо като болест у Анриет Корние. И наистина се оказва, че тя преминава от весело към тъжно настроение. Всички признаци за разврат, всички елементи на разврат, на безпътен живот и т.н., използвани от обвинението, за да се уподоби обвиняемата с нейното престъпление, ще бъдат подхванати от защитата и от експертизата на Марк, за да се въведе разлика между предишния живот на обвиняемата и нейния живот в момента на извършване на престъплението. Няма вече никаква разпуснатост, никакъв разврат, никакво весело и радостно настроение; тя става мрачна, почти меланхолична, често изпада във вцепенение, не отговаря на въпросите. Някаква пукнатина като че ли се появила, нямало вече никаква прилика между деянието и личността. Нещо повече: няма прилика между едната и другата личност, между единия и другия живот, между единия и другия период от нейното съществуване. Разривът, това е началото на болестта. Второ, пак в същия опит да се впише онова, което се е случило вътре в симптоматологията на всяка болест: да се открие някаква соматична корелация. Действително, Анриет Корние е била в менструация в самия момент на извършване на престъплението, а както всички знаят…^[159] Само че за да може да действа това прекодиране на онова, което е било неморално за обвинението в нозологичната, патологичната сфера, за да стане медицинско насищане на това криминално поведение, за да се премахне всякаква възможност за подозрителна и двусмислена връзка между болестното и осъдимото, трябва — и това е втората основна задача на защитата и на консултацията на Марк — да се извърши нещо като морално преквалифициране на субекта. С други думи, Анриет Корние трябва да бъде представена като морално съзнание, напълно различаващо се от деянието, което тя е извършила и болестта да се разгръща или по-скоро да преминава като метеор през това морално, явно и постоянно съзнание на Анриет Корние. В този момент, подхващайки все същите елементи и същите признаци, защитата и консултацията ще заявят следното. Когато Анриет Корние казва, след своето деяние, „това заслужава смърт“, какво е доказвало това? Всъщност това е доказвало, че нейното морално съзнание, онова, което тя е била като морален субект изобщо, е останало абсолютно неопетнено. Тя е имала абсолютно ясно съзнание за това, какво е законът и за това какво е самото значение на нейното деяние. Като морално съзнание тя остава същата като преди и следователно нейното действие не може да бъде вменено като вина на самата нея, в качеството й на морално съзнание, или още в качеството й на юридически субект, на субект, на който могат да бъдат вменени във вина престъпни деяния. По същия начин, използвайки прочутите думи „ще станете свидетел“, защитата и Марк, особено защитата, използвайки различните показания на майката на детето, мадам Белон, отбелязват, че всъщност жената Белон не е чула Анриет Корние да й казва: Вървете си, може да станете свидетел. Тя чула Анриет Корние да й казва: Вървете си, ще станете свидетел. И ако Анриет Корние наистина е казала „ще станете свидетел“, това вече не означава: „вървете си, понеже не искам да има свидетел за това деяние“; а това означава: „вървете си, тичайте да предупредите полицията и вървете да свидетелствате пред полицията, че е било извършено едно ужасно престъпление.“^[160] Изведнъж липсата на малка частица от глагола „ставам“ се превръща в доказателство за това, че моралното съзнание на Анриет Корние е било абсолютно незасегнато. Едните виждат в това изречение „може да станете свидетел“ признак за циничната яснота на ума, а другите виждат в изречението „ще станете свидетел“ признак за морално съзнание, останало в известен смисъл незасегнато от самото престъпление.

И така, според анализа на защитата й и според консултацията на Марк, имаме състояние на болест, незасегнато морално съзнание, непроменена моралност, нещо като етична яснота. Само че от момента, в който Марк и защитата изтъкват тази яснота като основен елемент на невиновността и на вменяемостта на Анриет Корние виждате, че трябва да се преобърне механизма, присъщ на деянието без полза или да се обърне смисълът на понятието деяние без полза. Понеже е трябвало това деяние без полза, т.е. без причина за съществуване, да бъде от такова естество, че да успее да преодолее бариерите, предпоставени от непокътнатото морално съзнание на Анриет Корние. От този момент имаме работа вече не с деяние без мотив или по-скоро наистина имаме работа с деяние, което на определено равнище е без основание. Но на друго равнище трябва да признаем съществуването в това деяние — на което е успяло да разруши, да преодолее, да прескочи по този начин, събаряйки ги, всички бариери на морала — нещо, което е енергия, вътрешно присъща на неговата абсурдност, динамика, на която то се явява носител и чийто носител е тя. Трябва да разпознаем сила, която е вътрешноприсъща. С други думи, анализът на защитата и анализът на Марк предполагат, че, ако действително въпросното деяние се изплъзва от механиката на облагите, това е единствено доколкото то е свързано със специфична динамика, която е в състояние да разруши цялата тази механика. Когато вземем отново прочутата фраза на Анриет Корние: „зная, че това заслужава смърт“, разбираме в този момент целия залог на проблема. Понеже, ако Анриет Корние е могла да каже в самия момент на извършване на това свое деяние: „зная, че това заслужава смърт“, това не доказва ли, че ползата, която тя е имала, която всеки индивид получава от живота, не е била достатъчно силна, за да послужи като принцип за блокиране на нуждата от убийство, на подтика към убийство, към вътрешноприсъщата динамика на подтика, поради който тя е извършила убийство? Виждате как всичко, включено в устройството на наказателната система, се оказва затруднено, почти блокирано, от подобен жест, понеже основните принципи на наказателното право, от периода на Бекария до Наказателния кодекс от 1810 г., са били следните: Така или иначе всеки винаги ще предпочете между смъртта на един индивид и своята собствена да се откаже от смъртта на своя враг, за да може да запази своя собствен живот. Но ако става дума за някой, срещу когото стои друг човек, който дори не е негов враг, и този някой се съгласява да убие този човек, знаейки при това, че поради това собственият му живот ще се окаже осъден, нима тук нямаме работа с една абсолютно специфична динамика, която механиката на Бекария, идеологическата механика, механиката на ползата през XVIII в., не е способна да разбере? Така навлизаме в една абсолютно нова сфера. Основните принципи, организирали упражняването на наказателната власт, които бяха поставяни под въпрос, оспорвани, отново привеждани в действие, минирани, пропукани от съществуването на това все пак парадоксално нещо в динамиката на едно деяние без облага, успяващо да срине най-фундаменталните интереси на всеки индивид.

Така в пледоарията на адвоката Фурние, в експертизата на Марк се появява цял нов род понятия, дори все още не точно сфера от понятия — която е все още неопределена. Лекарят Марк заявява по време на своята консултация: „неудържима насоченост“, „неустоимо чувство“, „почти неудържимо желание“, „ужасяваща наклонност, чийто произход е неизвестен“; той казва още, че тя е неудържимо подтиквана към „кървави деяния“. Ето как Марк характеризира случилото се. Виждате колко далеч сме вече от механиката на ползата в онзи неин вид, в която тя служеше като основа на наказателната система. Адвокатът Фурние говори за „някакво влияние, за което самата Анриет Корние съжалява“; той споменава за „силата на някаква силна страст“; говори за „наличието на изключителен фактор, чужд на обичайните закони на човешката организация“; той говори за „определено, неизменно решение, което се движи към своята цел, без да спира“; той говори за „влияние, което въвлякло всички сили на Анриет Корние и което, общо взето, властно ръководи всички мономани.“^[161] Виждате, че онова нещо, около което се въртят всички тези определения, цялата тази поредица от наименования, от термини, от прилагателни и т.н., сочещи динамиката на неудържимото, е нещо, което всъщност е получило наименование в текста: това е инстинктът. Това нещо е наименувано в текста: Фурние говори за „варварски инстинкт“, Марк говори за „инстинктивно действие“ или за „инстинктивна склонност“. Това е назовано по време на консултацията, по време на пледоарията, но бих казал, че то не е било разбирано. Все още не е било разбрано; не може и не е могло да бъде разбрано, тъй като в правилата за формиране на психиатричния дискурс по онова време не е имало нищо, което да даде възможност за наименуване на този съвършено нов обект. Докато лудостта е основно категоризирана като грешка, илюзия, бълнуване, лъжливо вярване, неподчинение на истината — а тя продължава да бъде такава в началото на XIX в. — добре разбирате, че като динамичен елемент, в чисто състояние, инстинктът не е могъл да намери място в този дискурс. Той е могъл да бъде назован, но не е могъл да бъде конструиран, нито да бъде разбиран. Ето защо в самия момент, когато и Фурние, и Марк назовават този инстинкт, в момента, когато са го посочили, те вече се опитват да си го възвърнат, да го реинвестират, в известен смисъл да го разтворят посредством презумпцията за нещо като бълнуване, понеже по онова време, тоест през 1826 г., бълнуването все още е конститутивният белег, във всеки случай най-основното определение за лудостта. Така Марк успява да каже това във връзка с този инстинкт, който е наименувал и чиято вътрешноприсъща и сляпа динамика е успял да улови у Анриет Корние. Той нарича това „деяние на бълнуване“, което не означава нищо, понеже става дума или за деяние, предизвикано от бълнуване, но случаят не е такъв (той не е в състояние да каже какво е бълнуването на Анриет Корние), или деяние на бълнуване означава толкова абсурдно деяние, че то се явява като еквивалент на бълнуването, но то не е бълнуване. Но тогава какво представлява това деяние? Марк не може да го назове, не може да каже какво е, не може да го разбере. Затова говори за „деяние на бълнуване“. Колкото до Фурние, адвокатът, той прави много интересна аналогия, на която обаче не трябва да отделяме по-голямо историческо значение от онова, което тя има в действителност. Във връзка с деянието на Анриет Корние Фурние заявява следното: всъщност, тя е действала като насън и се е събудила от съня си едва след като вече е извършила своето деяние. Подобна метафора може би е съществувала вече у психиатрите; във всеки случай, тя започва да се използва отново. Но в това позоваване на съня, в сравнението със съня не трябва да съзираме онзи род предшестване на съня и на желанието, които ще бъдат дефинирани в края на XIX в. Когато Фурние заявява „тя като че ли сънува“, той прави това всъщност, за да въведе отново, измамно, старото понятие лудост-умопомрачение, тоест лудост, при която субектът не осъзнава истината, при която той няма достъп до истината. Ако тя се държи като насън, то нейното съзнание не е истинско осъзнаване на истината. От този момент вече можем да припишем това на човек в състояние на умопомрачение.

Макар и пресъздадена под тези форми — от Фурние под формата на сън, от Марк под формата на странното понятие деяние на бълнуване, мисля все пак — и може би точно затова се спрях на това малко по-нашироко, — че тук имаме нахлуване на един обект или по-скоро на цяла област от нови обекти, на цяла серия от нови елементи, които всъщност ще бъдат наименувани, описани, анализирани и постепенно реинтегрирани или по-скоро развити вътре в психиатричния дискурс на XIX в. Това са импулсите, пулсациите, тенденциите, склонностите, автоматизмите; с една дума, всички понятия, всички елементи, които, за разлика от страстите през Класическата епоха, не са подчинени на изначално представяне, а напротив, на специфична динамика, по отношение на която представите, страстите, афектите ще заемат второстепенна, производна или подчинена позиция. При Анриет Корние виждаме механизъм, чрез който се извършва превръщането на едно деяние, що се отнася до което юридическата, медицинската и моралната скандалност смятаха, че то няма основание, в деяние, което поставя пред медицината и пред правото специфични въпроси, доколкото е свързано с динамиката на инстинкта. Така от деянието без основание преминахме към инстинктивното деяние.

Но всичко това става (посочвам ви това единствено заради историческите сходства) през времето, когато Жофроа Сент-Илер доказва, че чудовищните форми на някои индивиди не са нищо повече от продукт на нарушеното действие на природните закони.^[162] По същото време, във връзка с някои процеси — сред които делото Корние със сигурност е най-ясното и най-интересното — съдебната психиатрия започва да открива, че чудовищните деяния, тоест деянията без основание на някои престъпници, всъщност са извършвани не просто въз основа на тази празнота, която показва липсата на основание, а от определена болестна динамика на инстинктите. Когато казвам „открива“, зная, че това не е правилната дума, но аз не се интересувам от откриването, а от условията за възможността за появата, за конструирането, за регулираното използване на дадено понятие вътре в дадена дискурсивна форма. От значимостта на такова преплитане, въз основа на което ще може да се появи и да се формира понятието инстинкт; тъй като инстинктът, разбира се, ще бъде основният носител на проблема за аномалията или още двигателят, посредством който криминалната чудовищност и просто патологичната лудост ще намерят принципа за своето координиране. Тъкмо въз основа на инстинкта цялата психиатрия през XIX в. ще може да сведе до сферата на болестта и на психиатричната медицина всички смущения, всички нередности, всички основни смущения и всички дребни нередности в поведението, които не са свързани с лудостта в точния смисъл на думата. Тъкмо въз основа на понятието инстинкт около онова, което на времето бе проблемът за лудостта, ще може да се организира цялата проблематика на анормалното на равнището на най-елементарните и най-всекидневните поведения. Това преминаване към най-дребното, голямото отклонение, поради което чудовището, великото човекоядно чудовище от началото на XIX в. се оказа в крайна сметка разменено на дребно срещу всички онези малки извратени чудовища, които не престават да гъмжат от края на XIX в. насам, това преминаване от голямото чудовище към дребния дегенерат можеше да се извърши единствено с помощта на понятието инстинкт и посредством използването и функционирането на инстинкта в психиатричното знание, но и във функционирането на психиатричната власт.

Струва ми се, че това е второто значение на понятието инстинкт и неговата основна характерна черта. А именно, че заедно с инстинкта имаме съвършено нова проблематика, напълно нов начин на поставяне на проблема за патологичното в разреда на лудостта. Така през годините, последвали делото срещу Анриет Корние, се появява цяла поредица въпроси, които бяха все още неприемливи през XVIII в. Патологично ли е да притежаваш инстинкти? Болест ли е да оставяш да действат инстинктите ти, да оставяш да се развиват механизмите на инстинктите или това не е болест? Съществува ли определено устройство или механизъм на инстинктите, който да е патологичен, който да е болестен, който да е анормален? Има ли инстинкти, които сами по себе си са носители на нещо като болест или като недъг, или като чудовищност? Има ли анормални инстинкти? Можем ли да имаме власт над инстинктите? Можем ли да коригираме инстинктите? Можем ли да поправяме инстинктите? Съществува ли технология за лекуване на инстинктите? Така, както виждате, инстинктът ще се превърне, всъщност, в основна тема на психиатрията, която ще заема все по-значително място, покривайки бившата област на бълнуването и на умопомрачението, която бе централно ядро на знанието за лудостта и на практиката на лудостта до началото на XIX в. Пулсациите, импулсите, натрапливите мисли, появата на хистерията — лудост без абсолютно никакво бълнуване, лудост без абсолютно никаква грешка — използването на модела на епилепсията като чисто и просто освобождаване на автоматизмите, общият въпрос за двигателните или менталните автоматизми, всичко това ще заема все по-голямо, все по-централно място вътре в самата психиатрия. Заедно с понятието инстинкт ще се появи не само цялата тази област от нови проблеми, но и възможността психиатрията да бъде вписана отново не само в един медицински модел, който тя от дълго време е използвала, но и да бъде вписана в една биологична проблематика. Дали инстинктът на човека е инстинкт на животно? Дали извратеният инстинкт на човека е повторение на животинския инстинкт? Дали анормалният инстинкт на човека представлява възраждане на архаичните човешки инстинкти?

Цялото вписване на психиатрията в еволюционистката патология, вмъкването на еволюционистката идеология в психиатрията ще може да се осъществи не на основата на старото понятие бълнуване, а въз основа на понятието инстинкт. От момента, в който инстинктът се превръща в основен проблем на психиатрията, всичко това става възможно. И в края на краищата виждате, че психиатрията на XIX в. през последните години на този век ще се окаже обградена от две фундаментални технологии, които ще я блокират, от една страна, и ще предизвикат нов подем в нея, от друга страна. От една страна, евгеничната технология с проблема за наследствеността, за прочистването на расата и за коригирането на човешката система на инстинктите посредством прочистването на расата. Технология на инстинкта: ето какво е била евгениката от основаването си до Хитлер. От друга страна, изправена срещу евгениката, имаме другата основна технология на инстинктите, другото основно средство, предложено едновременно с нея при много забележителен синхрон, другата основна технология за коригиране и за нормализиране на устройството на инстинктите, каквато е психоанализата. Евгениката и психоанализата са двете основни технологии, създадени в края на XIX в., за да предоставят на психиатрията власт над сферата на инстинктите.

Извинете, че бях многословен както обикновено. Наблегнах толкова много на случая на Анриет Корние по методологична причина. Опитах се да ви покажа как през онзи период — посредством случаи, за които историята на Анриет Корние е само един пример — се извършва известна промяна. Тази промяна дава възможност за огромен процес, който все още не е завършил до наши дни, процесът, в резултат на който психиатричната власт в психиатричните болници, центрирана върху болестта, успява да се превърне в обща, вътрешна и външна по отношение на психиатричните клиники юрисдикция не на лудостта, а на анормалното и на всяко анормално поведение. Изходната точка, условието за историческата възможност за тази промяна се корени в излизането на бял свят на инстинкта. Опорната точка, задвижващият механизъм на тази промяна е проблематиката, технологията на инстинктите. Но всичко — и точно това исках да ви покажа — съвсем не се дължи на някакво вътрешно по отношение на психиатричното знание откритие, не се дължи и на някакъв идеологически ефект. Ако моята демонстрация е точна (защото това трябваше да бъде демонстрация), виждате въз основа на какво се е появило всичко това, всички тези епистемологични ефекти — а впрочем и технологични ефекти? От определена игра, от определено разпределение и от определено задвижване на властовите механизми — едните от които са характерни за съдебната институция, а другите за медицинската институция или по-скоро за медицинската власт и за медицинското знание. Тъкмо там, в това взаимодействие между двете власти, в тяхното различие и в тяхното задвижване, в нуждата, която имат една от друга, в опората, която намират една в друга, тъкмо там се е създал принципът на трансформирането. Според мен причината за преминаването от психиатрията на бълнуването към психиатрията на инстинкта, с всички последици от това преминаване, що се отнася до универсализирането на психиатрията като социална власт, се дължи на съединяването на властта.

През следващата седмица лекциите ми ще се състоят, въпреки ваканцията, и ще се опитам да ви покажа траекторията на развитието на инстинкта през XIX в., като започнем от Анриет Корние и стигнем до появата на евгениката, посредством организацията на понятието дегенерация.

Лекция на 12 февруари 1975 г.

Инстинктът като показател за интелигибилността на престъплението без мотив и ненаказуемото престъпление. — Разширяване на познанието и на психиатричното знание на основата на проблематизирането на инстинкта. — Законът от 1838 г. и ролята, изисквана от психиатрията относно публичната сигурност. — Психиатрия и административно регулиране, семейна потребност от психиатрията, конституиране на психиатрично-политическа дискриминация между индивидите. — Оста между доброволно и неволно, между инстинктивно и автоматично. — Разкъсването на симптоматологичната сфера. — Психиатрията се превръща в наука и технически метод за анормалните. — Анормалното: обширна област за вмешателство.

Обзе ме страх, който може би до известна степен е натрапчива мисъл: преди няколко дни имах впечатление — като си припомних какво съм говорил последния път по повод жената на Селестат, помните ли, онази, която беше убила дъщеря си, беше отрязала бута й и го беше изяла със зеле — че съм ви казал, че е била осъдена. Спомняте ли си това? Не? Споменах ли, че е била помилвана? И това ли не съм казал? Нищо ли не съм ви казал? Поне съм ви говорил за това, нали? Така или иначе, ако съм ви казал, че е била осъдена, това е грешка: тя е оправдана. Това променя до голяма степен нейната съдба (макар че не променя в никаква степен съдбата на дъщеря й), но всъщност не променя нещата, за които исках да ви разкажа във връзка с този процес, при който важното според мен е било настървението, с което са се опитали да се върнат към системата от мотиви, даваща възможност да се разбере престъплението и, евентуално, да му се придаде наказуем характер.

Помислих, че съм ви казал (което щеше да бъде грешка), че са я осъдили поради факта, че става дума за период на всеобщ глад и че тя е живеела в мизерия; в този смисъл е имала полза да изяде дъщеря си, защото не е имала нищо друго за ядене. Този аргумент наистина е използван и за малко е щял да повлияе върху решението, но тя всъщност е била оправдана. И е била оправдана поради следния факт, изтъкнат от адвокатите: в нейния шкаф е имало още провизии и следователно тя не е имала толкова голяма полза да изяде дъщеря си; че е можела да яде сланина, преди да изяде дъщеря си и че системата от мотиви тук не работи. Във всеки случай, въз основа на този факт тя е била (оправдана). Ако съм допуснал грешка, простете ми. Ето това е констатираната или реконструираната истина.

Да се върнем сега към момента, до който горе-долу бях стигнал миналия път, що се отнася до анализа на делото Анриет Корние. В случая с Анриет Корние имаме онзи вид сдържано, безцветно, истинско, безмълвно чудовище, чийто случай — за пръв път почти ясно и експлицитно — струва ми се, очертава понятието или по-скоро неговата съставка, инстинктът. Психиатрията открива инстинкта, но съдопроизводството и съдебната практика също го откриват. Какво представлява инстинктът? Това е онзи смесен елемент, който може да функционира в два регистъра, или ако щете, това е онзи вид сцепление, което дава възможност на два властови механизма да се свържат помежду си: наказателният механизъм и психиатричният механизъм; или, още по-точно казано, властовият механизъм, каквато е наказателната система, притежаващ собствени резерви от знания, успява да се задейства чрез механизма на знанието, какъвто механизъм е психиатрията, която от своя страна разполага със собствени властови резерви. Тези два механизма в последна сметка успяват да се задействат взаимно за пръв път по ефикасен начин, който става резултатен както в сферата на наказателното право, така и в сферата на психиатрията, чрез инстинктивния елемент, конституирал се тъкмо в този момент. Инстинктът наистина дава възможност да се сведе до интелигибилни граници онзи вид юридически скандал, какъвто би било престъплението без облага, без мотив и, следователно, ненаказуемото престъпление; а от друга страна, да превърне, от научна гледна точка, липсата на основание на дадено действие в позитивен патологичен механизъм. Ето каква е, според мен, ролята на този инстинкт, една от фигурите в играта на знание-власт.

Но делото срещу Анриет Корние, разбира се, е извънреден случай. През първите 30–40 години на XIX в. психиатричната медицина се позовава на инстинкта само когато няма друг изход. С други думи, при липсата на бълнуване, при липсата на умопомрачение, при липсата на душевно разстройство — които донякъде дефинират присъщия на психиатрията обект — при липсата на всичко това, в краен случай, тя прибягва до инстинкта. Достатъчно е, всъщност, да видим в кой момент инстинктът се намесва в голямата таксономична архитектура на психиатрията в началото на XIX в. за да открием изключително ограниченото място, което тя заема там. Инстинктът е силно разграничен в това построение, където имаме цяла серия лудости — постоянна лудост, прекъсваща се лудост, пълна лудост, частична лудост (т.е., която се отнася само до дадена област на поведение). Сред тези парцелирани лудости има някои, които обхващат разсъдъка, но не и останалата част от поведението, или напротив, лудости, които засягат останалата част от поведението, но не и разсъдъка. В самия обхват на тази последна категория откриваме определена лудост, която засяга не поведението изобщо, а определен тип поведение. Например: убийственото поведение. Тъкмо в този момент, в тази много ограничена област, откриваме появата на инстинктивната лудост, която в известен смисъл е последната тухла в пирамидалната постройка на таксономията. Според мен, следователно, инстинктът има много важно политическо място (искам да кажа, че при конфликтите, исканията, разпределението и преразпределението на властта в началото на XIX в. проблемът за инстинкта, за инстинктивната лудост има много голямо значение); но от епистемологична гледна точка това е твърде смесен и доста второстепенен фактор.

Проблемът, който бих искал да се опитам да разреша днес е следният: по какъв начин този регионален и второстепенен от епистемологична гледна точка фактор е успял да се превърне в абсолютно значим фактор, който успява да покрие или да обхване почти цялата тоталност в сферата на психиатричната дейност? Нещо повече, не само да покрие или да обхване тази област като цяло, а да конституира такъв елемент, че в разширяването на психиатричната власт и на психиатричното знание, в неговото мултиплициране, в постоянното отдръпване на границите му, в почти безкрайното разширяване на областта на неговата намеса, принципът е бил именно този елемент, а именно инстинктивния елемент. Именно това, генерализирането на психиатричната власт и на психиатричното знание на основата на проблематизирането на инстинкта, бих искал да изследваме сега.

Бих искал да ситуирам отново тази трансформация в онова, което според мен може да бъде приемано за детерминиращи я причини, елементи. Схематично можем да кажем следното. Именно под натиска на три процеса, и трите отнасящи се до включването на психиатрията във властовите механизми (механизми на власт, които са външни спрямо нея), тъкмо под натиска на тези три процеса се е извършила трансформацията. Първият процес, за който ще спомена набързо, е фактът, че във Франция поне (в другите страни този процес е почти същият, но изместен от хронологична гледна точка или от малко по-различни законодателни процеси), приблизително около 1840 г., психиатрията се вписва вътре в нова административна регулация. Още миналата година ви споменах накратко за това ново административно регулиране по повод конституирането на психиатричната, в известен смисъл на вътрешнопсихиатричната власт.^[163] Тази година бих искал да ви говоря за същото от външнопсихиатрична гледна точка. Новото административно регулиране изкристализира главно в прословутия закон от 1838 г.^[164] Знаете, вече ви казах няколко думи за това миналата година, че законът от 1838 г. дефинира между другото онова, което се нарича служебно интерниране, т.е. интернирането на даден умопомрачен в психиатрична клиника по искане или по-скоро по разпореждане на администрацията и по-точно на администрацията на префектурата.^[165] По какъв начин законът от 1838 г. урежда това служебно интерниране? От една страна, служебното интерниране трябва да бъде извършено в специализирано заведение, т.е. в заведение, чието първоначално предназначение е да приема болните, а втората негова функция е да ги лекува. Така че в закона от 1838 г. съвсем изрично е формулиран медицинския характер на интернирането, защото става дума за лечение, специализирания медицински характер на интернирането, тъй като става въпрос за заведение, чието предназначение е да приема психично болни. При приемането на закона от 1838 г. психиатрията е тържествено ръкоположена едновременно като медицинска, но и като специализирана дисциплина вътре в сферата на медицинската практика. От друга страна, чрез каква процедура се постига служебното интерниране, което трябва да бъде извършвано в тези заведения? По решение на префектурата, придружено (но без при това да бъде свързано по никакъв начин с тях) от медицински свидетелства, предшестващи решението. Понеже медицинското свидетелство може да бъде нещо като представяне, ако щете, пред администрацията на префектурата, за да се поиска действително интерниране. Но това не е необходимо; след като интернирането вече е решено от администрацията на префектурата, специализираното заведение и неговите лекари трябва да направят медицински доклад за състоянието на така интернирания субект, без при това изводите в този медицински доклад да обвързват по какъвто и да било начин администрацията на префектурата. Следователно, можем наистина да допуснем, че даден човек ще бъде затворен по нареждане на администрацията на префектурата. Лекарите ще направят заключение за липса на умопомрачение, но интернирането ще бъде осъществено. Третата характерна черта, която законът от 1838 г. придава на служебното интерниране е, че както гласи текстът, то трябва да бъде мотивирано от състоянието на умопомрачение на даден индивид, но умопомрачението трябва да бъде от такъв характер, че да застрашава обществения ред и сигурност. Виждате, че ролята на лекаря или по-скоро задействането на медицинската функция от административния апарат се оказва дефинирана ясно и в същото време двусмислено. Законът от 1838 г. наистина утвърждава ролята на една психиатрия, която да бъде определен научен и специализиран метод за публична хигиена; но вие виждате, че този закон принуждава психиатрията и психиатъра сами да си създават напълно нов проблем в сравнение с предходното, традиционно до този момент, научно устройство на психиатрията.

Навремето, когато лишаването от права се е явявало основна юридическа процедура що се отнася на лудостта, проблемът винаги е бил в това дали въпросният субект не таи в себе си дадено явно или прикрито състояние на лудост, което би го направило неправоспособен в качеството му на юридически субект, което би го дисквалифицирало като правен субект.^[166] Дали той е в състояние на съзнателност или на несъзнателност, на умопомрачение на съзнанието, което може да му пречи да продължава да упражнява основните си права? Но от момента, в който законът от 1838 г. влиза в сила, виждате, че въпросът, поставен пред психиатрията, вече е следният: пред нас е индивид, който е способен да наруши реда или да застраши обществената сигурност. Какво трябва да каже психиатърът, що се отнася до вероятното нарушение или опасност? Посредством административното решение пред психиатъра е поставен въпросът за нарушението, въпросът за безредието, проблемът за опасността. Когато психиатърът приема болен по служебно интерниране, той трябва да носи отговорност от гледна точка на психиатрията и едновременно с това от гледна точка на безредието и на опасността; без неговите изводи да обвързват администрацията на префектурата, той трябва да тълкува възможните връзки между лудостта, болестта, от една страна, и нарушението, безредието, опасността, от друга страна. Следователно, вече не белезите на неспособността на равнището на съзнанието, а огнищата на опасност на равнището на поведението. Така че виждате по какъв начин, във връзка с тази нова административна роля или на това ново административно отношение, включващо психиатричната дейност, непременно ще се появи съвършено нов тип обекти. Тенденцията на психиатричния анализ, на психиатричната експертиза ще бъде те да се изместят от онова, което мисли болният, към онова, което той прави, от онова, което, е способен да разбере, към онова, което той е способен да извърши, от онова, което може съзнателно да иска, към онова нежелано събитие, което би могло да се извърши в неговото поведение. Веднага виждате, че същевременно се извършва цялостно обръщане на значимостта. При мономанията, при онзи род специфични, крайни, чудовищни случаи имахме лудости, която може да бъде изключително опасна в своята специфичност. И ако психиатрите придават толкова голямо значение на мономанията, то е защото я приемат като доказателство за това, че наистина могат да възникнат случаи, при които лудостта да стане опасна. Психиатрите са имали нужда от нея, за да дефинират и конституират своята власт вътре в системите за регулиране на публичната хигиена. Но сега вече психиатрите нямат нужда да формулират, да показват, да доказват, да аргументират връзката между опасността и лудостта при тези чудовищни случаи. Самата администрация отбелязва връзката лудост-опасност, защото администрацията е тази, която изпраща даден субект за служебно интерниране единствено доколкото той е действително опасен, доколкото неговото умопомрачение като болестно състояние е свързано с опасност за човека или за обществената сигурност. Сега вече няма нужда от мономаниаци. Политическото доказателство, което се търсеше в епистемологичното конституиране на мономанията, тази политическа потребност сега се удовлетворява от администрацията и дори нещо повече. Служебно интернираните автоматически биват определяни като опасни. При служебното интерниране администрацията всъщност сама по себе си и фактически е извършила синтеза между опасност и лудост, който навремето трябваше да бъде доказван теоретично от мономанията. Тя осъществява синтеза между опасност и лудост не просто по повод на някои отделни случаи, на някои изключителни и чудовищни субекти; тя го извършва по отношение на всички индивиди, изпращани за интерниране. Така мономанията на убийството отведнъж престава да бъде онзи голям политическо-юридическо-научен проблем, какъвто беше в началото на века, доколкото самото желание за убийство или, във всеки случай, възможността от опасност, от безредие и от смърт, става коекстензивна за всички обитатели на психиатричните болници. Намиращите се в психиатрична болница виртуално са носители на смъртна опасност. Така голямото изключително чудовище, което убива, подобно на жената на Селестат или на Анриет Корние, или на Леже, или подобно на Папавоан, сега ще бъде възприемано сега като типична фигура, като реферативна фигура, следователно вече не великият мономан убиец, а незначителният маниак: благият, кротък, горестен, мил маниак, но онзи, който, разбира се, би искал да убива; но освен това онзи, който знае, че ще убива, че би могъл да убива и съвсем вежливо моли семейството си, администрацията, психиатъра да го затворят, за да може най-сетне да постигне щастието да не убива.

Така на Анриет Корние, за която ви говорих миналия път, можем да противопоставим един случай, коментиран от Беланже през 1847 г. (като самия случай е от 1840 г. (поправка: 1839 г.), т.е. през годините, непосредствено последвали изработването на закона от 1838 г.). Този случай му е разказан от Гратиоле и се състои в следното.^[167] Един земеделец от областта Ло, на име Гленадел, още от най-ранна възраст (около петнадесетгодишен, а в момента на процеса той е над четиридесетте, следователно, от 26 години), изпитвал желание да убие майка си. След като майката умира от естествена смърт, желанието му да убива се насочило към неговата снаха. За да избегне тези две опасности, да се спаси от собственото си желание за убийство, той се записал в армията, което щяло да му попречи да убие поне снаха си. На няколко пъти му давали отпуска. Той не ги използвал, за да не убие снаха си. Най-сетне бил окончателно освободен от армията. Постарал се да не се връща вкъщи и се върнал чак когато научил, че след майка му починала и снаха му. Но, за нещастие, снаха му била все още жива, известието било невярно и ето че той се настанил да живее редом с нея. И всеки път, когато желанието да я убие ставало прекалено силно, карал да го завържат с вериги и катинари за леглото му. Точно в този момент, най-сетне, след доста време, около 1840 г., самият той със съгласието на семейството си или семейството с неговото съгласие, повикват съдебен пристав, придружен, струва ми се, от лекар, който идва да установи състоянието му, за да се разбере какво може да се направи и дали наистина могат да го затворят. Разполагаме с протокола от посещението на съдебния пристав^[168], който го разпитва за живота му, задава му въпрос, например, как иска да убие снаха си. Той е завързан за леглото си с всички тези вериги, катинари и т.н.; цялото семейство се е събрало край леглото му, включително снахата и съдебният пристав.^[169] Тогава питат субекта: „Как искате да убиете снаха си?“. В този момент очите му се изпълват със сълзи, той поглежда снаха си и отвръща: „с най-нежния инструмент.“ Питат го дали мъката на неговия брат и на племенника му няма все пак да могат да го сдържат. Той отвръща, че разбира се, ще бъде опечален да причини мъка на брат си и на племенника си, но тъй или иначе, нямало да види тази мъка. Наистина, веднага след убийството, ако той го извършел, щял да бъде прибран в затвора и екзекутиран, което желаел най-много на света, защото зад желанието за убийство се криело желанието му да умре. В този момент го питат дали не иска по-здраво да го вържат и да му сложат по-тежки вериги и той отвръща с признателност: „Колко голямо добро ще ми направите!“^[170]

Струва ми се, че този случай е интересен. Не че за пръв път виждаме в психиатричната литература онова, което бих нарекъл почтителна мономания.^[171] Ескирол вече бе цитирал някои подобни случаи.^[172] Но това наблюдение има особено значение. От една страна, поради теоретичните, психиатричните изводи, които Беланже ще направи въз основа на него и към които ще се върна по-нататък; но и защото става дума за случай, идеален от научна, морална и юридическа гледна точка. Действително, никакво реално престъпление не го нарушава, болният напълно осъзнава своето състояние; той знае точно какво се е случило; измерва силата на своето желание, на своя подтик, на своя инстинкт; усеща тяхната непреодолимост; самият той иска да му сложат вериги, а може би и да го интернират. Следователно, той играе идеално ролята си на болен, осъзнаващ своята болест и приемащ юридическо-административно-психиатричната власт над себе си. Второ, имаме семейство, което също е добро, здраво семейство. Пред желанието на болния то признава неустоимостта на този подтик; семейството му слага вериги. А след това, като добро семейство, покоряващо се на препоръките на администрацията и чувствайки, че в него съществува опасност, това семейство извиква съдебен пристав, за да констатира както се полага състоянието на болния. Що се отнася до съдебния пристав, мисля, но пак без да съм сигурен, че и той е добър пристав и че е бил придружен от лекар, за да може да направи добър доклад за служебно интерниране или доброволно интерниране (в този случай, това несъмнено би било доброволно интерниране) в най-близкото психиатрично заведение. Тъй че имаме идеално сътрудничество между медицината, правосъдието, семейството и болния. Имаме съгласяващ се болен, обезпокоено семейство, бдителен съдебен пристав, учен лекар: всичко това заобикаля, обкръжава, овладява, улавя това прословуто желание да убиваш и да бъдеш убит, което се появява тук в чисто състояние, като двузначно желание за смърт или като дублирано желание за смърт. Бидейки заплаха за самия себе си, болният е опасен за другите и всички се събират именно около този малък тъмен, абсолютен, но напълно видим сегмент на опасност. Намираме се, ако щете, в сферата на психиатричното здраве. В центъра му инстинктът към смърт се появява в чиста форма, като току-що възникнал. Редом с него болният, е неговият носител, генераторът; от другата страна, забранената жена, неговия обект; а зад тях, съдебния вол и психиатричното магаре. Това е раждането на божието дете, инстинктът към смъртта, който е в процес на превръщане в първостепенен и основен обект на психиатричната религия. Когато казвам „инстинкт за смърт“, разбира се, не искам да визирам тук нещо като предвестник на фройдистко понятие.^[173] Бих искал просто да спомена, че тук с очевидност се появява вече привилегированият обект на психиатрията: а именно инстинктът, и то доколкото той е носител на най-чистата, най-абсолютната форма на опасност, смъртта — смъртта на болния и на онези, които го заобикалят — опасност, изискваща двойната намеса на администрацията и на психиатрията. Струва ми се, че тъкмо тук, с този вид представа за инстинкта като носител на смърт, започва много важен епизод в историята на психиатрията. Ще се опитам да ви обясня защо, по какъв начин, според мен това е второто раждане на психиатрията или истинското раждане на психиатрията, след онзи епизод на прото-психиатрия, която всъщност бе теорията или медицината на психическото заболяване. Ето какво исках да ви разкажа за този първоначален процес, който довежда до генерализиране на инстинктивния елемент и до универсализиране на психиатричната власт и на психиатричното знание: вписването на психиатрията в нов административен режим.

На второ място, другият процес, обясняващ това универсализиране, е реорганизацията на семейното искане. И тук отново трябва да се позовем на закона от 1838 г. С този закон се променят естеството и правилата на отношението между семейството и психиатричните и съдебните власти. Вече няма нужда семейството да издейства интернирането; то вече не разполага с двете средства, които имаше по-рано; във всеки случай, не по същия начин. На времето (е имало) два начина: единият, краткият, но съмнителен от юридическа гледна точка начин, е обикновеното интерниране от името на бащината власт; от друга страна, тежката и сложна процедура на запрещението, при която се е изисквало събиране на семеен съвет, а после бавна съдебна процедура, в края на която субектът можело да бъде интерниран от специален, предназначен за тази цел съд. Сега вече, след приемането на закона от 1838 г., непосредственото обкръжение на болния може да поиска онова, което се нарича доброволно въдворяване (доброволно въдворяване, разбира се, не е въдворяване, което самият болният желае, а въдворяване, което неговото обкръжение иска да му бъде наложено). Следователно, непосредственото обкръжение, т.е. главно най-близките членове на семейството, имат възможността да поискат интернирането и за да постигнат доброволно въдворяване, те трябва преди това да получат, в качеството на оправдателен документ, медицинско свидетелство (докато префектът няма нужда от подобно нещо, семейството може да постигне доброволно въдворяване единствено с помощта на медицинско свидетелство). След интернирането лекарят от медицинското заведение трябва да получи поръчителството на префекта, а от друга страна той трябва да формулира потвърждение на свидетелството, донесено в момента на влизането в медицинското заведение. Следователно, семейството се оказва свързано пряко, и при минимално използване на съдебната администрация, и дори на администрацията изобщо, с медицинското знание и с медицинската власт. То трябва да поиска от лекаря както необходимите оправдателни документи, за да мотивира интернирането, така и по-нататъшното потвърждаване на валидността на това интерниране. От този момент семейните искания спрямо психиатрията се променят. Те се променят по своята форма. Вече не семейството в широкия смисъл на думата (група, конституирана като семеен съвет), а най-близкото обкръжение иска пряко от лекаря не да дефинира юридическата неспособност на болния, а да характеризира опасността от него за семейството. Второ, това променящо формата си искане ще стане ново и по съдържание. Тъй като вече тъкмо опасността, която представлява лудия вътре в своето семейство, т.е. вътре в междусемейните отношения, ще бъде точката, за която ще се залови психиатричното знание, диагноза, прогноза. Психиатрията няма да има нужда да дефинира състоянието на съзнанието, на волята на болния, както беше в случая със запрещението. Психиатрията ще трябва да окачествява от психиатрична гледна точка цяла поредица от атитюди, от нарушения, от нередности, от заплахи, от опасности, които са от разреда на поведението, а не от разреда на бълнуването, на умопомрачението или на психическото заболяване. От сега нататък отношенията родители-деца, брат-сестра, съпруг-съпруга ще се превърнат при своите вътрешни изменения в област на изследване, в точка за вземане на решения, в място за намеса на психиатрията. От този момент психиатърът става действащо лице в междусемейните опасности в тяхната най-всекидневна форма. Психиатърът се превръща в лекар на семейството и в двата смисъла на думата: той е онзи лекар, който е изискван от семейството, който е конституиран като лекар по волята на семейството, но той е и лекарят, който трябва да лекува нещо, което става вътре в семейството. Това е лекарят, който трябва да поеме върху себе си от медицинска гледна точка тези нарушения, трудности и т.н., които могат да протичат на самата семейна сцена. Следователно, психиатрията се вписва като технически метод за коригиране, но и за възстановяване на онова, което бихме могли да наречем правосъдие, присъщо на семейството.

Мисля, че текстът, който характеризира най-добре тази много важна промяна в отношението психиатрия-семейство е книгата на Юлис Трела, публикувана през 1861 г. под заглавието La Folie lucide (Трезвата лудост).^[174] Книгата започва приблизително с редовете, които ще ви прочета. Виждаме, че психиатърът поема като своя задача не болния като такъв, не и семейството като такова, а всички онези изменения, които болният може да въведе в семейството. Психиатърът се намесва като лекар в отношенията болен-семейство. Какво откриваме, пише Юлис Трела, когато изследваме умопомрачените? Когато се изследват умопомрачените, не се търси в какво се състои тяхното умопомрачение, нито дори какви са симптомите за него. Какво откриваме? Откриваме „безкрайните мъчения, които са налагани от същества, засегнати от понякога нелечима болест (поправка: неразрушима) над превъзходни, жизнеспособни, производителни същества“. Тези „превъзходни, жизнеспособни, производителни същества“, това е останалата част на семейството, срещу която, следователно, стоят „съществата, засегнати от понякога нелечима болест (поправка: неразрушима)“. Действително, психично болният — пише Трела — „е необуздан, разрушителен, оскърбителен, агресивен“. Психично болният „убива всичко онова, което е добро“.^[175] И завършвайки увода към книгата си, Трела пише следното: „Написах това не от омраза към лудите, а в интерес на семействата.“^[176]

И тук се появява сфера от съвършено нови обекти от момента, в който се извършва тази промяна в отношенията психиатрия-семейство и ако, вместо мономана убиец виждаме маниака на Беланже, за който ви говорих преди малко тук, можем да ситуираме също така, като нов персонаж и нова сфера от обекти, превъплътени от този персонаж, индивида, който в общи линии би бил порочният индивид. Маниакът и порочният са двата нови персонажа. Ето едно описание, което датира от 1864 г. То е заето от книгата на Льогран дю Сол, La Folie devant les tribunaux (Лудостта пред съдилищата). Не искам да кажа, че това е първият персонаж от този тип в психиатрията, не, но той е много типичен за новия психиатризиран персонаж към средата на XVIII (поправка: XIX в.). Отнася се за лицето Клод С, който е „роден от почтени родители“, но отрано показва „изключително непослушание“: „той чупел и разрушавал с един вид удоволствие всичко, което попадало в ръцете му; биел децата на своята възраст, когато се смятал за по-силният; ако му попаднело в ръцете малко котенце, птичка той като че ли изпитвал удоволствие да ги кара да страдат, да ги измъчва. Колкото повече пораствал, толкова по-лош ставал; не се страхувал нито от баща си, нито от майка си, и най-вече към нея изпитвал особено силна омраза, макар че тя била много добра с него; оскърбявал я и я удрял винаги, когато не му давала онова, което искал. Той не обичал и брат си, който бил по-голям от него, толкова добър, колкото той самият бил лош. Когато го оставяли сам, той мислел само как да направи нещо лошо, да счупи някаква мебел, да открадне нещо, което смятал, че има някаква стойност; множество пъти се опитвал да подпали къщата. На петгодишна възраст вече се превърнал в ужас за всички съседски деца, на които причинявал всевъзможни злини, когато мислел, че никой не го вижда (…). След като срещу него били отправени оплаквания (а той бил само на пет години, нали така? М.Ф.), господин префектът наредил да го отведат в заведението за умопомрачени, където — пише М. Ботекс, имахме възможност да го наблюдаваме в продължение на повече от пет години. Тъй като там той е наблюдаван много акуратно и сдържан от страха, рядко имал възможност да върши злини, но нищо не могло да промени неговия лицемерен и покварен характер. Ласки, насърчения, заплахи, наказания — всичко използвано е безуспешно: успява единствено да запомни няколко молитви. Не успява да се научи да чете, макар че му се дават уроци в продължение на няколко години. След като излиза от лечебното заведение преди една година (в този момент той е на 11 години; М.Ф.), узнаваме, че е станал още по-лош и по-опасен, защото е по-силен и не се страхува вече от никого. Така например, той непрекъснато бие майка си и заплашва, че ще я убие. По-малкият му брат е негова постоянна жертва. Накрая един сакат просяк, който се придвижвал в малка каручка, спрял пред вратата на жилището на родителите му, които в момента отсъствали: Клод С. бутнал нещастника от каручката, започнал да го бие и избягал, след като счупил каручката му! (…) Принудили се да го поставят в изправително заведение; по-късно заради злодеянията си той вероятно ще прекара живота си в затвора, а може би и ще го отведат (…) на ешафода!“^[177]

Този случай ми изглежда интересен едновременно сам по себе си и, ако щете, поради начина, по който е анализиран и описван. Разбира се, можем да го сравним с други наблюдения от същия тип или с приблизително подобни. Имам пред вид, разбира се, наблюденията и докладите, направени по случая Пиер Ривиер.^[178] В делото по случая Пиер Ривиер откриваме много от елементите, които срещнахме в предишния доклад: убийство на птички, лошотата с малките братчета и сестрички, липсата на любов към майката и т.н. Но при Ривиер всички тези елементи функционират и като признаци, които са абсолютно двузначни, тъй като те функционират, за да отбелязват неизкоренимата лошотия в един характер (и, следователно, виновността на Ривиер или вменяемостта на Ривиер в неговото престъпление), или обратното, без нищо да се е променило, те фигурират в някои медицински доклади като неразположение, предшестващо лудостта и, следователно, като доказателство, че не може да се вменява престъпление на Ривиер. Така или иначе, тези елементи са организирани за друго нещо: те или са елементи, вестители на престъплението, или са предвестници на лудостта. Във всеки случай, сами по себе си те не означават нищо. Но виждате, че тук имаме работа с досието на едно момче, което (като се започне) от петгодишна възраст, е прекарало други пет години (следователно между 5 и 10 годишна възраст) в психиатрично заведение. Защо е станало това? Именно поради самите тези елементи, които сега са извлечени или от референция за голяма лудост, или от референция за голямо престъпление. Сами по себе си, като лошотия, поквареност, различни нарушения, нередност вътре в семейството, поради самия този факт те функционират като симптом за патологично състояние, изискващо интернирането. Сами по себе си те са причина за намеса. Ето че всички тези елементи, които навремето са били или криминализирани, или патологизирани, но посредством някаква вътрешна лудост, мисля, че сега са подложени с пълно право на медицинско лечение, на местна основа, още от своето възникване. Щом като някой е лош, той виртуално е подчинен на медикализиране: това е според мен първата полза от такова наблюдение.

Втората полза се състои в това, че психиатрията се намесва в нещо като надставена позиция по отношение на други инстанции на контрол: по отношение на семейството, по отношение на съседите, по отношение на изправителния дом. В известен смисъл психиатрията се вмъква между тези различни дисциплинарни елементи. Без съмнение, намесата на лекаря и мерките, които той ще вземе, са много специфични. Но всъщност, какво дефинира, какво откроява неговата задача, онова, което се превръща в цел на намесата му — всички тези елементи, които сега с пълно право са подложени на медицинско лечение още от възникването си? Това е дисциплинарната сфера, дефинирана от семейството, от училището, от съседите, от изправителния дом. Всичко това сега е обект на медицинската намеса. Следователно, психиатрията дублира тези инстанции, преглежда ги отново, размества ги, патологизира ги; така или иначе, тя патологизира онова, което бихме могли да наречем остатъци от дисциплинарните инстанции.

Струва ми се, че третата полза от текста, който ви прочетох, е в това, че междусемейните отношения и главно отношенията на любов или по-скоро тяхната липса конституират основната тъкан на наблюдението. Ако си спомняте някои от основните наблюдения на психиатрите от предходния период, наблюденията на Ескирол и на неговите съвременници, в тях много пъти става дума за отношенията между болния и неговото семейство. Дори твърде често става въпрос за отношенията между болен престъпник и неговото семейство. Но винаги се прибягва до тези отношения, за да се докаже, когато те са добри, че болният е луд. Най-доброто доказателство, че Анриет Корние е луда, е фактът, че е имала добри отношения със своето семейство. Онова, което, за един болен на Ескирол, превръща натрапчивата мисъл да убие жена си в болест, е именно фактът, че субектът, притежаващ тази натрапчива мисъл, е едновременно с това добър съпруг. Следователно, наличието на междусемейни отношения отпраща към лудостта, доколкото те са позитивни. Но въз основа на какво се извършва тук такова патологизиране на отношенията в междусемейната сфера? Именно въз основа на липсата на добри чувства. Това означава да не обичаш майка си, да причиняваш болка на малкия си брат, да се биеш с големия си брат, те всички съставляват, сами по себе си, патологични елементи. Следователно, вместо да ни отпращат към лудостта чрез своя позитивен характер, междусемейните отношения конституират патологични елементи вече поради тяхната липса.

Този случай бе цитиран. Ескирол прави една забележка, която би могла да ни отпрати към него, но сега не искам да определям точно времето на формиране на подобна нова сфера на психиатрична намеса. Искам просто да я характеризирам в нещо като гъмжило от наблюдения, които могат да бъдат дефинирани по онова време. С други думи, разкрива се една патология на лошите семейни чувства, която е в процес на конституиране. Ще ви дам друг пример относно проблема на лошите чувства. В книгата на Трела, за която ви говорех преди малко, La Folie lucide, имаме много добър пример за появата, според самия психиатър, на неприязненото семейно чувство, което в известен смисъл прави пробив в нормалното, нормативно добро развитие на семейните отношения и се оказва патологична трансгресия. Ето, точно това се получава в замяна на знаците на любов — низост. Имаме примера, „когато добродетелта на младата пожертвала се жена би била достойна за по-висока цел (…). Както много често се случва, годеницата не успяла да види нищо повече от елегантната фигура на онзи, чието благородно име тя щяла да вземе, но я оставили в неведение относно недъзите на неговия ум и низостта на неговите навици. Още не били (напълно) изтекли (след сватбата; М.Ф.) осем дни, и ето че младата булка, толкова хубава, толкова свежа, толкова духовита, колкото и млада била тя, открива, че г-н графът (нейния млад съпруг; М.Ф.) прекарва сутрешните си часове и влага всичките си усилия, за да прави малки топченца от своите екскременти и да ги подрежда по големина върху мраморната поставка на камината, пред стенния му часовник. Така всички мечти на горкото момиче умират изведнъж.“^[179] Разбира се, това предизвиква смях, но ми се струва, че е един от онези безбройни случаи, при които липсата на междусемейно чувство, замяната на добрия начин на действие с лошия начин на действие сама по себе си се оказва носител на патологични стойности, без никаква референция с нозографичната таблица на основните лудости, съставена от нозографите през предходния период.

Третият процес на универсализиране — първият беше задействането между психиатрия и административно регулиране; вторият, новата форма на семейното изискване за психиатрия (семейството като потребител на психиатрия) — и третият, появата на политическо искане по отношение на психиатрията. Всъщност другите искания (или другите процеси, които се опитах да уловя, онзи, който се ситуира от страната на администрацията, и онзи, който се ситуира от страната на семейството) бяха по-скоро размествания, трансформации на вече съществуващи отношения. Мисля, че политическото търсене, което е било формулирано по отношение на психиатрията, е ново и то се ситуира хронологически малко по-късно. Двете първи (искания) могат да бъдат забелязани през периода около 1840–1850 г. А едва през периода между 1850 и 1870–1875 г. се появява политическото искане по отношение на психиатрията. Какво представлява това искане? Струва ми се, че можем да кажем следното: започва да се изисква от психиатрията да предоставя нещо, което би могло да бъде наречено отличителен белег, психиатрично-политически белег сред индивидите или психиатричен отличителен белег с политически резултат между индивидите, групите, идеологиите, самите исторически процеси.

Бих искал да изложа следното в качеството на хипотеза. След английската революция през XVII в. е налице не цялостно изграждане, но във всеки случай възход и преформулиране на цялата юридическо-политическа теория за суверенитета, за споразумението, конституиращо суверенността, на отношенията между обща воля и нейните представителни инстанции. Независимо дали става въпрос за Хобс, Лок, а след това за всички френски теоретици, можем да твърдим, че тук е имало юридическо-политически дискурс, една от чиито роли (разбира се, не единствената) е била именно конституирането на онова, което бих нарекъл формален и теоретичен отличителен белег, даващ възможност да се разграничават добрите от лошите политически режими. Тези юридическо-политически теории за суверенитета не са изградени специално за такава цел, но действително са използвани с тази цел през целия XVIII в., едновременно като принцип за дешифриране на миналите и далечни във времето режими: Кои са добрите режими? Кои са легитимните режими? Кои са режимите в историята, които можем да признаем, в които можем да се разпознаем? В същото време, принцип за критика, за квалифициране или за дисквалифициране на настоящите режими. По такъв начин договорната теория или теорията за суверенитета в продължение на целия XVIII в. във Франция може да служи като ръководна нишка за реалната критика на политическия режим от страна на неговите съвременници. И това, след английската революция през XVII в.^[180]

След Френската революция в края на XVIII в., струва ми се, че политическата отличителна черта за миналото и за модерността е не толкова юридическо-политическият анализ на режимите и на държавите, колкото самата история. Т.е. на въпроса: Каква част от революцията трябва да спасяваме? Или още: Какво би могло да бъде прецизирано в бившето управление? Или още: Как да разпознаваме в онова, което се случва, кое трябва да бъде узаконено, и кое, напротив, трябва да бъде отстранено? — за разрешаване на всички тези въпроси бе предложена историята, поне теоретично, в качеството на разграничителен елемент. Когато Едгар Кине пише историята на третото съсловие и Мишле — народната история, те се опитват да открият, чрез историята на третото съсловие или чрез историята на народа, нещо като ръководна нишка, която да им позволи да дешифрират и миналото, и настоящето, която ще им позволи да дисквалифицират, да отстранят, да направят политически завидни или исторически нелегитимни известен брой събития, персонажи, процеси, и обратното, да преквалифицират останалите.^[181] Т.е., историята като политически разграничител между миналото и настоящето.^[182]

След третата голяма вълна революции, разтърсили Европа през периода между 1848 и 1870–71 г. — т.е., онази вълна от републикански, демократични, националистични, а понякога и социалистически революции — мисля, че отличителният белег, който се опитваха да използват и да задействат бе психиатрията и, общо взето, психологията; отличителен белег, който очевидно — по отношение на другите два: юридическо-политическият и историческият — е много по-слаб теоретично, но поне има предимството да бъде дублиран от ефективен инструмент за санкциониране и за изключване, тъй като медицината като власт, психиатричната клиника като институция са налице, за да санкционират действително дискриминационната операция. Фактът, че психиатрията е призована да изиграе тази роля, става очевиден във Франция от 1870 г. насам, а в Италия малко по-рано.^[183] Проблемът на Ломброзо е бил чисто и просто следният: или движенията, започнали в Италия през първата половина на XIX в. и продължени от Гарибалди, които Ломброзо вижда да се развиват, или завой към социализма или анархизма. Как можем да отделим сред тези движения онези, които могат да бъдат узаконени от онези, които, напротив, трябва да бъдат критикувани, изключени и санкционирани? Дали първите освободителни движения на Италия, първите движения към обединение на Италия, първите антиклерикални движения в Италия легитимират социалистическите и дори анархистичните движения, които започват да се появяват по времето на Ломброзо, или, напротив, тези по-скорошни движения компрометират по-старите? Как да се ориентирам в цялото това преплитане от вълнения и политически процеси? Разбира се Ломброзо, който е бил републиканец, антиклерикал, позитивист, националист, се е опитвал да установи прекъснатостта между движенията, които признавал и в които се разпознавал, и които, според него, са били действително легитимирани в историческия процес, и онези, на които бил съвременник, и на които е бил враг, и които е трябвало да бъдат дисквалифицирани. Ако можем да докажем, че съвременните движения са дело на хората, които принадлежат към девиантна от биологическа, анатомична, психологическа, психиатрична класа, тогава ще се получи принцип на дискриминация. А биологичната, анатомичната, психологичната, психиатричната наука ще даде възможност веднага да разпознаем в едно политическо движение онова, което е възможно наистина да се легитимира и онова, което трябва да се дисквалифицира. Тъкмо това твърди Ломброзо в своите приложения към антропологията. Той казва: антропологията като че ли ни дава средствата, за да диференцираме истинската, винаги плодотворна и полезна революция от метежа, от бунта, който винаги остава стерилен. Големите революционери — продължава той — а именно Паоли, Мацини, Гарибалди, Гамбета, Шарлот Корде и Карл Маркс, почти всички са били светци и гении и, впрочем, са имали прекрасни и хармонични лица.^[184] За сметка на това, като взима фотографиите на 41 парижки анархисти, той установява, че 31% от тези четиридесет и един имали сериозни физически недъзи. От 100 анархисти, арестувани в Турин, 34% не са притежавали чудесното хармонично лице на Шарлот Корде и на Карл Маркс (което наистина е признак, че представяното от тях политическо движение трябва да бъде дисквалифицирано исторически и политически, тъй като то вече е дисквалифицирано физиологически и психиатрично).^[185] Психиатрията е използвана по същия начин във Франция след 1871 и до края на века, следвайки модела на принципа на политическата дискриминация.

Тук искам отново да ви цитирам едно наблюдение, което според мен е нещо като продължение на маниака на Беланже и на малкото покварено момче на Льогран дю Сол, за което ви говорих. Този път това е едно наблюдение на Лаборд върху бивш комунар, екзекутиран през 1871 г. Ето психиатричният портрет, който той му прави: „Р. беше изсъхнал плод (игра на думи: (fruit sec: неудачник) — Бел.пр.) във всички значения на думата не защото му липсваше интелигентност, далеч не, но наклонностите му винаги го караха да прилага способностите си по несполучлив, незначителен или зловреден начин. Така, след като се опитал безуспешно да влезе в Политехниката, а след това в Централното училище, той най-сетне се обръща към медицинското обучение, но впоследствие остава само аматьор, безделник, който има нужда да се прикрива под привидността на някаква сериозна цел. Макар и да показва наистина известно прилежание при това учение, то е изключително за да почерпи от него някои сведения по свой вкус, благоприятни за атеистичните и материалистичните доктрини, с които той безочливо и цинично парадира и които свързва в политиката с най-крайната социалистическа и революционна система. Организиране на заговори, формиране на тайни дружества или присъединяване към тях, посещение на публични събрания и клубове, където излага на характерния със своето насилие и цинизъм език, подривните си и негативни теории за всичко достойно за уважение в семейството и в обществото, усърдно посещаване, заедно с поддръжниците си по свой избор, на някои заведения с лоша слава, където се говорело за политика interpocula (сигурно има хора, които знаят латински, но аз не зная какво означава interpocula; М.Ф.) и сред оргии, на най-различни съмнителни академии по атеизъм, долнопробен социализъм, прекомерен революционизъм, с една дума, най-дълбока порочност на чувствата и на разума, и най-сетне сътрудничество за популяризирането на безсрамните му доктрини в някои зловредни еднодневни вестничета, които, едва излезли, са сочени за преследване и наказание от страна на правосъдието: такива са заниманията и, може да се каже, цялото съществуване на Р. Разбираме, че при подобни обстоятелства той често е трябвало да има работа с полицията. Той прави нещо повече, показва публично своите изследвания (…). Един ден, на частно събрание, състоящо се от най-уважаваните и почитаеми хора, по-специално от млади госпожици с майките си (…), той се провиква насред всеобщото смайване: «Да живее революцията, долу свещениците!» Подобна черта у човек като този не е без значение (…). Такива импулсивни склонности намират в скорошните събития (т.е., Комуната; М.Ф.) най-благоприятен случай за реализация и за свободно развитие. Най-сетне настъпва този така желан ден, в който му е дадена възможност да приведе в изпълнение предпочитаната цел на своите мрачни стремежи: да държи в ръцете си абсолютната, неограничената власт за арести, за реквизиции, власт над живота на хората. Той я използва до голяма степен, охотата му е силна, удовлетворението трябва да бъде пропорционално на нея (…). След като бил предаден от случая, казват, че пред лицето на смъртта той имал смелостта да признае своето мнение. Дали това е станало, защото не е могъл да постъпи другояче? Както вече казах, Р. е бил едва на 26 години, но уморените му, бледи и вече дълбоко набръчкани черти носели отпечатъка на преждевременна старост, в погледа му липсвала искреност, което се дължи може би отчасти на силно късогледство. Всъщност, общият и обичаен израз на лицето му бил известна суровост, в него имало нещо свирепо и крайно арогантно, от сплесканите му и широки ноздри лъхала чувственост, също както и от дебелите му устни, покрити отчасти от дълга и гъста черна брада с жълтеникави оттенъци. Смехът му бил саркастичен, речта му — отсечена и властна, манията му да тероризира го карала да засилва гласа си така, че той ставал ужасно гръмък.“^[186]

Струва ми се, че при подобен текст вече достигаме (текстът е на повече от сто години) онова дискурсивно равнище, каквото е равнището на психиатричните експертизи, които ви прочетох в началото, по време на първата лекция тази година. Тъкмо този тип описание, този тип анализ, този тип дисквалификация, както виждате, се поема от психиатрията. Във всеки случай, струва ми се, че през периода между 1840 и 1870–75 година се конституират три нови референции за психиатрията: административна референция, която показва лудостта не на фона на обичайната истина, а на фона на един принудителен ред; семейна референция, поради която лудостта се изобразява на фона на чувства, афекти и задължителни отношения; политическа референция, поради която лудостта се изолира на фона на социалната стабилност и неподвижност. Оттук и известен брой последици и по-конкретно онези обобщения, за които ви говорих в началото на лекцията.

Най-напред имаме цял един нов механизъм на взаимоотношенията лудост-инстинкт. В случая с Анриет Корние, в случаите на мономания в убийството при Ескирол и психиатрите, бяхме в нещо като гранична област, конституирана от парадокса за някакво подобие на „инстинктивно бълнуване“, както те твърдят, на „непреодолим инстинкт“. Тази гранична област, която — корелативно на трите процеса, които ви посочих преди малко — полека-лека ще обхване, ще завземе цялата сфера на психическата патология. Най-напред у Причард откриваме понятието „морална лудост“, понятието „трезва лудост“ у Трела.^[187] Но това са все още само локални успехи, които в никакъв случай не разрешават проблемите, поставени от (жестоката) лудост. От периода 1845–1850 г. насам в психиатричната теория ще се извърши промяна или по-скоро двойна промяна, регистрираща по свой собствен начин новите функции на психиатричната власт, които се опитах да определя по-горе.

На първо място, изоставя се странното понятие, което психиатрите толкова много използваха, а именно „частична лудост“, този вид лудост, който засяга само нещо като сегмент в личността, обитаващ само кътче от съзнанието, който засягал само малък елемент от поведението, който не бил свързан по никакъв начин с останалата част от психологичната постройка или от личността на индивида. Сега вече в психиатричната теория ще се направи огромно усилие, за да се реунифицира лудостта и за да се докаже, че, дори когато се проявява единствено чрез някакъв много рядък, много специфичен, много дескриптивен, дори много странен симптом, колкото и локализиран да е симптомът, психическата болест винаги възниква само у индивид, който, в качеството си на индивид, дълбоко и тотално е луд. Трябва самият субект да бъде луд, за да може да се появи дори и най-странният, дори и най-редкият симптом. Няма частична лудост, а само локални симптоми за лудост, която обаче винаги е основна, често не очевидна, но винаги засяга субекта като цяло.

При тази реунификация, при това общо грундиране на лудостта виждаме появата на втора промяна: реунификацията вече не се извършва на равнището на съзнанието или на възприемането на истината, което беше основната завръзка на лудостта според психиатрите. От сега нататък конституирането на лудостта чрез нейните симптоми, дори и най-специфичните и най-локалните, ще се извършва на равнището на определено взаимодействие между съзнателно и несъзнателно. Луд е онзи, при който се оказва нарушено определянето на границите, взаимодействието, йерархията между съзнателно и несъзнателно. От този момент централната ос на изследванията на психиатрията вече няма да бъде дефинирана от логичните форми на мисълта, а от специфичните форми на спонтанност в поведението или поне тъкмо тази ос на спонтанността на поведението, оста на съзнателното и несъзнателното в поведението ще заеме първостепенно място. Струва ми се, че имаме най-ясна формулировка на пълната промяна на епистемологичната организация на психиатрията у Беланже в една негова статия от 1845 г. и в една друга от 1847 г., в които той пише, че онова, което характеризира лудия, е нещо подобно на състояние на сън. Но според него сънят не е състояние, при което човек се лъже относно истината, а е състояние, при което човекът не е господар на своята воля; това е състояние, при което индивидът е пронизан от несъзнателни процеси. Сънят се явява модел на всяко психическо заболяване именно в качеството си на средище на несъзнателните процеси. Втората основна мисъл у Беланже: всички останали феномени на лудостта ще се разгръщат именно въз основа на нарушението на реда и организацията на съзнателното и на несъзнателното. Сега всичко, което навремето, според психиатрията през XVIII в., но и според психиатрите в началото на XIX в., е било основен, фундаментален елемент на лудостта, по-конкретно халюцинациите, силните бълнувания, погрешните идеи, всичко това става второстепенно, преминава на второ равнище. Халюцинациите, острите бълнувания, манията, фиксидеята, маниакалното желание — всички те са резултат от несъзнателното упражняване на способностите, което преобладава над съзнателното им упражняване вследствие на болестно увреждане на мозъка. Тук имаме онова, което наричаме „принцип на Беланже.“^[188] Достатъчно е да припомним най-голямото безпокойство и най-значителното затруднение на психиатрите през предходния период: как можем да говорим за лудост, трябва ли наистина да говорим за лудост, дори когато не намираме и най-малко подозрение за бълнуване в основата на всичко? Виждате, че всичко е променено. Въпросът вече не е да се намери зад инстинктивното онзи малък елемент на бълнуване, който ще даде възможност да го впишем в лудостта. Вече ще се задава въпроса, каква е онази малка промяна от съзнателното към несъзнателното, криеща се зад всяко бълнуване, която може да ни позволи да разберем формирането на бълнуването. Принципът на Беланже — с примат върху въпроса за съзнателното, за спонтанното, за автоматичното, с твърдението, че дори и да са локализирани, симптомите за психическото заболяване засягат субекта като цяло — е в основата на втората психиатрия. Това е периодът — между 1845 г. и 1847 г., — през който психиатрите поемат щафетата от специалистите по нервни болести. Ескирол е последният от специалистите по нервни болести, защото последен поставя въпроса за лудостта, т.е. за отношението към истината. Беланже е първият психиатър във Франция (в Германия първи е Гризингер, горе-долу през същия период от време^[189]), защото именно той пръв поставя въпроса за съзнателното и несъзнателното, за инстинктивното и автоматичното вътре в самия процес на психичното заболяване.

От този момент, при такава същностно нова организация на психиатрията, при новото естество на психиатрията, ние сме изправени пред нещо като широко епистемологично отваряне на психиатрията, което се извършва в две посоки. От една страна, отваряне на симптоматично нова сфера: психиатрията ще може да се симптоматологизира или да изтъква като болестен симптом цяла съвкупност от феномени, които до този момент не са имали статут в разреда на психическото заболяване. Онова, поради което навремето, в медицината на специалистите по нервни заболявания, едно поведение можеше да фигурира като симптом за умствено заболяване не беше нито неговата рядкост, нито неговата абсурдност, а малката частица безумие, криеща се в подобно поведение. Отсега нататък симптоматологичното функциониране на поведението, онова, което дава възможност на даден елемент от поведението, на дадена форма на поведение да фигурира като симптом на възможна болест, ще бъде, от една страна, отклонението, което това поведение представлява по отношение на правилата за ред, за съгласуване, дефинирани или на основата на административното регулиране, или на семейните задължения, или на политическата и социалната нормативност. Следователно, тъкмо тези отклонения ще дефинират дадено поведение като вероятен болестен симптом. От друга страна, самият начин, по който тези отклонения се ситуират върху оста на съзнателното и несъзнателното. Отклонението от нормата на поведение и степента на загъване в автоматичното са двете променливи величини, които, в общи линии, от 1850 г. нататък дават възможност да се вписва едно поведение или в регистъра на психическото здраве или, обратно, в регистъра на психическата болест. Когато отклонението и автоматизмът са минимални, т.е., когато е налице адекватно и съзнателно поведение, общо взето, имаме здраво поведение. Когато, напротив, отклонението и автоматизмът нарастват (и не задължително, впрочем, с една и съща скорост и в една и съща степен), имаме състояние на болест, която трябва да се ситуира както по отношение на отклонението, така и по отношение на нарастващия автоматизъм. Ако точно това ще квалифицира едно поведение като патологично, разбираме, че сега психиатрията, в своята сфера на анализ, може да събира огромна маса от данни, от факти, от атитюди, които ще може да описва и чието симптоматологично значение ще изследва, въз основа на отклоненията от нормата и в зависимост от оста съзнателно-несъзнателно. С една дума, съвкупността от атитюди вече може да бъде изследвана, без да е необходимо, за да ги патологизираме, да се позоваваме на мисловно разстройство. Всяко поведение трябва да може да се ситуира върху тази ос, цялото протежение на която се контролира от психиатрията, оста на съзнателното и несъзнателното. Всяко поведение трябва също да може да бъде определено по отношение и в зависимост от дадена норма, която също е контролирана или поне се възприема като такава от психиатрията. За да функционира психиатрията вече няма нужда от лудостта, тя вече няма нужда от умопомрачението, тя вече няма нужда от бълнуването, тя вече няма нужда от разстройството. Психиатрията може да придава психиатричен характер на всяко поведение, без да се позовава на душевното разстройство. Психиатрията се освобождава от характера си на душевно разстройство. Тъкмо в този смисъл може да се твърди, че Ескирол все още е бил специалист по нервни заболявания; че Беланже и неговите последователи вече не са специалисти по нервни заболявания, а психиатри, доколкото вече не са специалисти по нервни заболявания. Виждате, че поради самия този факт, поради самото загубване на характера на душевно разстройство в психиатричната практика, поради факта, че не съществува вече такова задължително позоваване на поантата на бълнуването, на умопомрачението, на лудостта, след като вече няма подобно привеждане на връзката с истината, в крайна сметка пред психиатрията се открива като сфера за възможната й намеса, като сфера на симптоматологичните й валоризации цялата сфера от всички възможни атитюди. В крайна сметка, в поведенията на човека няма нищо, което да не е по един или друг начин изяснявано от психиатрична гледна точка, поради това премахване на привилегията на лудостта — тази илюзия за привилегията на лудостта, умопомрачението, душевното разстройство и т.н. — благодарение на премахването на характера на умопомрачението.

Но едновременно с почти безкрайното отваряне, което дава възможност на психиатрията да се превърне в медицинска юрисдикция на каквото и да било поведение, позоваването на оста съзнателно-несъзнателно ще даде възможност за нов тип свързване с органичната медицина. Онова, което показваше при специалистите по нервни болести, че психиатрията е наистина медицинска наука, беше фактът, че тя се подчинява на същите формални критерии: нозография, симптоматология, класификация, таксономия. Тя имаше нужда от цялата тази голяма конструкция от психиатрични класификации, от които Ескирол се възхищава, за да може нейният дискурс, анализи и самите й цели да бъдат наистина дискурс на психиатрията и цели на медицинската психиатрия. Медикализирането на дискурса, на практиката на специалистите по нервни болести преминаваше през този род изоморфно формално структуриране към медицинския дискурс ако не по онова време, то поне в предходния период от време (но това е друг въпрос). При новата психиатрична проблематика — т.е., психиатрично изследване, което ще бъде насочено към отклоненията в нормата по протежението на оста съзнателно-несъзнателно — психичните болести, психичните нарушения, нарушенията, с които се занимава психиатрията ще могат да бъдат поставени в известен смисъл в пряка връзка, на самото равнище на съдържанието и по-точно на равнището на дискурсивната форма на психиатрията, с всички органични или функционални нарушения, които смущават развитието на съзнателните поведения и главно с неврологичните нарушения. Следователно, отсега нататък психиатрията и медицината ще могат да общуват помежду си вече не посредством формалната организация на психиатричното знание и на психиатричния дискурс. Те ще могат да се свързват на равнището на съдържанието чрез посредничеството на междинната или на свързващата научна дисциплина — неврологията. Медицината и психиатрията ще могат да се свързват една с друга чрез посредничеството на цялата тази област, която се отнася до дислокацията на съзнателния контрол на поведението. Ще се конституира невропсихиатрия, която ще бъде утвърждавана от институциите малко по-късно. Но в центъра на тази нова област, която е разположена последователно от медицината и функционалното или органично нарушение до разстройството в поведенията, ще получим непрекъсната тъкан, в центъра на която, разбира се, ще открием епилепсията (или хистеро-епилепсията, разграничението все още не е направено по онова време) като неврологично нарушение, като функционално нарушение, проявяващо се чрез несъзнателното освобождаване на автоматизмите и способно на безброй градации. При тази нова организация на психиатричната сфера епилепсията ще служи за предавател. По начина, по който специалистите по нервни болести търсиха навсякъде умопомрачението, криещо се зад какъвто и да било симптом, така и психиатрите дълго време ще търсят слабата епилепсия, епилептичният еквивалент, във всеки случай, онзи слаб автоматизъм, който трябва да послужи като основа за всички психиатрични симптоми. Така в края на XIX — началото на XX в. се достига до онази теория, която е точно обратната на гледището на Ескирол^[190], в която ще бъдат дефинирани халюцинациите като сензорни епилепсии.^[191]

Следователно имаме, от една страна, нещо като разпръсване на симптоматологичната сфера, която психиатрията си поставя за задача да преглежда по посока на всички възможни смущения на поведението: като резултат, инвазия на психиатрията от страна на цяла маса поведения, които до този момент бяха получили само морален, дисциплинарен или съдебен статут. Всичко онова, което е безредие, недисциплинираност, безпокойство, непокорство, опърничавост, липса на привързаност и т.н., всичко това вече може да бъде психиатризирано. Едновременно с разширяването на симптоматологичната сфера се получава дълбоко врастване на психиатрията в медицината на тялото, възможност не за просто соматизиране на равнището на дискурса, а за основно соматизиране на психическото заболяване. Следователно, ще имаме истинска медицинска наука, която обаче ще се отнася до всички поведения: истинска медицинска наука, понеже имаме това врастване чрез неврологията в медицината на всички поведения, поради симптоматологичното разширение. Организирайки тази феноменологически отворена, но научно моделирана сфера, психиатрията ще свърже две неща. От една страна, тя ще въведе действително по цялата повърхност на наблюдаваната от нея област онова, което до този момент й е отчасти чуждо, а именно нормата, схващана като правило за поведение, като неформален закон, като принцип за съответствие; нормата, на която се противопоставя нередовността, безредието, странността, ексцентричността, денивелирането, отклонението. Тъкмо това въвежда тя, посредством разширяването на симптоматологичната сфера. Но нейното вписване в органичната или във функционална медицина с посредничеството на неврологията й дава възможност да извежда за себе си нормата, разбирана в друг смисъл: нормата като функционална изправност, като принцип на адаптирано и пригодено функциониране, „нормалното“, на което ще се противопоставя патологичното, болестното, дезорганизираното, дисфункционалното. И така, имаме свързване — вътре в тази сфера, организирана от новата психиатрия или от непознатата психиатрия, която идва да замени медицината на специалистите по нервни болести — имаме нагаждане и частично припокриване, теоретично все още трудно мислимо (но това е друг проблем), на две приложения на нормата, на две реалности на нормата: нормата като правило на поведение и нормата като функционална закономерност; нормата, която се противопоставя на неправилността на безредието, и нормата, която се противопоставя на патологичното и на болестното. Така че разбирате как е могло да се извърши обръщането, за което ви говорех. Вместо да среща на своята крайна граница, в твърде малкото, рядкото, изключителното, чудовищното кътче на мономанията, вместо да среща единствено там сблъсъка на безредието на природата и реда на закона, отсега нататък психиатрията ще бъде изтъкана изцяло, в основите си, от взаимодействието между двете норми. Смущението на природата ще нарушава и ще поставя под въпрос действието на закона вече не просто в изключителния образ на чудовището. Сега вече навсякъде, през цялото време, и до най-дребните, най-обикновените, най-всекидневните поведения, в най-обичайния обект на психиатрията, тя ще има работа с нещо, което, от една страна, ще има статут на нередовност по отношение на дадена норма и ще трябва едновременно с това да има статут на патологично дисфункциониране по отношение на нормалното. Конституира се смесена сфера, в която се преплитат в абсолютно стегната тъкан смущенията в реда и разстройствата във функционирането. В този момент психиатрията се превръща — не в крайните си граници и не в своите изключителни случаи, а непрекъснато, в своето всекидневие, в подробностите на дейността си; — тя се превръща в съдебномедицинска психиатрия. Между описанието на социалните норми и правила и медицинския анализ на аномалиите психиатрията ще бъде главно науката и техническия метод на анормалните, на анормалните индивиди и на анормалните поведения. От което, очевидно, първото следствие е, че срещата престъпление-лудост вече няма да бъде за психиатрията извънреден, а регулярен случай. Дребни престъпления, разбира се, и слаби психични заболявания, много малки престъпления и почти незабележими аномалии в поведението: в края на краищата, тъкмо това ще бъде организиращата и фундаменталната сфера на психиатрията. От 1850 г. насам, във всеки случай, след онези три основни процеса, които се опитах да ви опиша, психиатрията функционира в пространство, което от единия до другия край е съдебномедицинско, нормативно-патологично, дори в широкия смисъл на думата. В основата на своята дейност психиатрията поставя под въпрос болестната неморалност или по-скоро болестта на безредието. Така се разбира по какъв начин голямото чудовище, този краен случай, се е разтворил наистина в гъмжило от елементарни аномалии, искам да кажа в гъмжило от аномалии, което конституира най-съществената област на психиатрията. Така се извършва този обрат. Големият човекоядец от края на историята се е превърнал в Малкия човекоядец, в тълпата от Анормални Малки човекоядци, с които вече ще започва историята. През този период, който обхваща годините между 1840-1860-1875 г. се организира психиатрия, която може да се дефинира като технология на аномалията.

Възниква обаче един проблем. По какъв начин тази технология на аномалията се среща с цяла поредица от други процеси на нормализация, които не се отнасят до престъплението, до криминалността, до голямата чудовищност, а до нещо съвсем различно: всекидневната сексуалност? Ще се опитам да свържа нещата, като подхвана историята на сексуалността, на контрола върху сексуалността, от XVIII в. до момента, в който се намираме сега, т.е. общо взето до 1875 г.

Лекция на 19 февруари 1975 г.

Сферата на аномалията е проникната от проблема на сексуалността. — Древните християнски ритуали на признанието. — От тарифираната изповед до тайнството на разкаянието. — Развитието на духовенството. — „Практикуването на тайнството на покаянието“ от Луи Абер и „Инструкциите към покайващите се“ от Шарл Бороме. — От изповедта към каещите се на съзнанието. — Двойният дискурсивен филтър на живота в изповедта. — Признанието след събора в Трент. — Шестата заповед: моделите на разпитване на Пиер Милар и на Луи Абер. — Поява на сферата на удоволствието и желанието в обредните практики на покаянието и в духовните практики.

Лека-полека ще продължа да развивам въпросите, за които говорехме до сега. Последният път се опитах да ви покажа как пред психиатрията се открива един вид обширна сфера на намеса, сферата на онова, което можем да наречем анормално. Като се тръгне от локализирания, медицинско-юридически проблем за чудовището, се извършва нещо като разгръщане около понятието инстинкт, а по-късно, през периода 1845–1850 г., пред психиатрията се открива областта за контрол, за анализ, за намеса, която може да се нарече област на анормалното.

Тук искам да започна другата част от моите разсъждения — тази сфера на аномалията много бързо, почти от началото, се оказва обхваната от проблема за сексуалността. Това става по два начина. От една страна, общата сфера на аномалията ще бъде кодирана, ще бъде рамкирана, към нея веднага ще бъде приложен като обща рамка за анализ проблемът на наследствеността или, във всеки случай, откриването на феномените на наследствеността и на дегенерацията.^[192] Така целият медицински и психиатричен анализ на възпроизводствените функции ще се окаже замесен в методите за анализ на аномалията. Второ, вътре в конституираната от тази аномалия сфера ще бъдат откривани, разбира се, нарушенията, характерни за сексуалната аномалия — сексуална аномалия, която най-напред се проявява чрез серия от специфични случаи на аномалия, а по-късно, много бързо, през периода 1880–1890 г., ще се появи нещо като корен, основа, общ етиологичен принцип на повечето от останалите форми на аномалия. Всичко това започва твърде рано, още по времето, което се опитах да определя миналия път, т.е. около 1845–1850 г., и което се характеризира чрез психиатрията на Гризингер в Германия и тази на Беланже във Франция. Можем да открием в Annales médico-psychologiques от 1843 г. (несъмнено това не е първият случай, но ми се струва, че е един от най-ясните и най-значимите) психиатричен анализ по едно съдебно дело. Този доклад е направен от Бриер дьо Боамон, Ферю и Фовил, които правят анализ на сексуалната аномалия на преподавател педераст, на име Фере.^[193] През 1849 г. в Union médicale е публикувана статия от Микеа, озаглавена „Болестни девиации на половото желание“^[194] През 1857 г. този прочут Беланже, за когото вече говорихме, написва статия за „слабоумието и перверзията на половото чувство“.^[195] През 1860–1861 г., струва ми се, Моро дьо Тур пише книгата „Отклонения на половото чувство“.^[196] Освен това се появява цяла поредица немски психиатри, като например Крафт-Ебинг^[197], а през 1870 г. е отпечатана първата спекулативна, ако щете, теоретична статия върху хомосексуалността, от Вестфал.^[198] Следователно виждате, че периодът на възникването, във всеки случай, периодът на разцвета, на разгръщането на сферите на аномалията, а след това преминаването през нея, защо не и рамкирането й от проблема за сексуалността, стават почти по едно и също време.^[199]

И така, ще се опитам да анализирам какво представлява внезапното включване на проблема за сексуалността в психиатрията. Защото, ако е вярно, че сферата на аномалията е непосредствено свързана поне с няколко елемента, отнасящи се до сексуалността, за сметка на това, относителният дял на сексуалността в медицината на психичното заболяване бе ако не нищожна, то поне изключително ограничена. И така, какво става тогава? С какво се свързва периода 1845–1850 г.? Как така, тъкмо когато аномалията се превръща в сфера на легитимна намеса за психиатрията, сексуалността внезапно започва да създава проблем в психиатрията? Ще се опитам да ви покажа, че всъщност не се отнася за това, което бихме могли да наречем премахване на цензура, вдигане на забрана на словото. Не става въпрос за пробив — най-напред плахо технически и медицински — над сексуалността в едно табу на дискурса, на речта, в едно табу на изразяването, което тегне над тази сексуалност от най-дълбоката древност може би, във всеки случай, със сигурност, от XVII или XVIII в. насам. Мисля, че онова, което се случва около 1850 г. и което ще се опитам да анализирам малко по-късно, всъщност не е нищо повече от превъплъщение на една в никакъв случай не цензурна процедура, не процедура за прикриване или на лицемерие, а превъплъщение на много позитивна процедура, процедурата на принудителното и задължителното признание. В общи линии бих казал следното: на Запад сексуалността не е онова, което се премълчава, тя не е и онова, което сме задължени да премълчаваме, а онова, което сме задължени да признаваме. Макар и наистина да е имало периоди, през които мълчанието върху сексуалността да е било правило, това мълчание — което винаги е и напълно относително, което никога не е тотално и абсолютно — винаги е само една от функциите на позитивната процедура на признанието. Някои сфери на мълчание, някои условия и предписания за мълчание винаги са били налагани в корелация с една или друга техника на задължително признание. Мисля, че най-важното, най-фундаменталното е властовата процедура на принудителното признание. Тъкмо около тази процедура трябва да се търси, трябва да се проучва нейния механизъм, а именно, че правилото на мълчанието може да бъде действащо. С други думи, цензурата не е първостепенният и основният процес. Под цензура трябва да се разбира прикриване или просто лицемерие, това не е нищо повече от негативен процес, подчинен на позитивна механика, която ще се опитам да анализирам. И бих казал дори следното: макар и да е вярно, че през дадени периоди мълчанието или дадени сфери на мълчание, или някои специфични особености на функционирането на мълчанието действително са били изисквани от самия начин, по който е получавано признанието, за сметка на това можем лесно да открием периоди, през които се оказват съпоставени задължението на статусното, регламентираното, институционалното признание на сексуалността и много голямата свобода на равнището на останалите форми на изразяване на сексуалността.^[200]

Можем да си представим — не зная нищо за него, но можем да си представим, понеже ми се струва, че ще направи удоволствие на много хора — че правилото за мълчание върху сексуалността е започнало да тегне едва през XVII в. (да речем, в периода на формиране на капиталистическите общества), но преди това всички са могли да говорят каквото си искат за сексуалността.^[201] Може би! Вероятно така е било през Средновековието, дали свободата на изказване на сексуалността не е била много по-голяма през Средновековието, отколкото през XVIII в. или през XIX в. При все това, вътре в самата тази сфера на свобода е имало изцяло кодирана процедура, абсолютно взискателна, във висша степен институционализирана процедура на признаване на сексуалността, а именно изповедта. Бих казал обаче, че примерът със Средновековието не е достатъчно старателно анализиран от историците, за да може му се вярва. Да видим какво става днес. От една страна, в днешно време имаме цяла поредица от институционализирани процедури за признаване на сексуалността: психиатрията, психоанализата, сексологията. Но всички тези научно и икономически кодирани форми на признание на сексуалността са корелативни на онова, което може да се нарече относително разкрепостяване или свобода на равнището на възможните изказвания на сексуалността. Признанието не е един вид способ за преминаване през царството на мълчанието, въпреки правилата, обичаите или морала. Признанието и свободата на словото застават лице в лице, те взаимно се допълват. Хората толкова често ходят при психиатър, при психоаналитик, при сексолог, за да говорят за своята сексуалност, за да признават каква е тяхната сексуалност, защото навсякъде, в рекламата, в книгите, в романите, в киното, в порнографията, са налице всички механизми за призоваване, които отпращат индивида от всекидневното излагане на неговата сексуалност към институционалното и скъпо струващото й признаване при психиатъра, при психоаналитика и при сексолога. Следователно, в днешно време тук имаме представа, в която пред ритуализирането на признанието е поставен и корелативно съществува разклоняващ се дискурс върху сексуалността.

Когато се опитвам да очертая така, в основни линии, много смътно, този вид история на дискурса на сексуалността, в никакъв случай не искам да поставям проблема в рамките на цензурата на сексуалността. Кога имаме цензура на сексуалността? Откога хората са задължени да премълчават сексуалността? От кой момент и при какви обстоятелства хората са започнали да говорят за сексуалността? Ще се опитам да обърна малко проблема и да очертая историята на признанието на сексуалността. Тоест, при какви условия и в съответствие с какъв ритуал е била организирана, сред останалите дискурси върху сексуалността, една определена форма на задължителен и принудителен дискурс, какъвто е признанието за сексуалността? При това, разбира се, като ръководна нишка ще ми служи общият преглед на ритуала на покаянието.

И така, като се извинявам за схематичния начин на излагане на онова, което ще ви кажа, на онзи вид преглед, който ще се опитам (да направя), бих искал да помните определен брой неща, които са важни според мен.^[202] Първо, признанието, при своето възникване, не е спадало към ритуала на покаянието. Признанието става необходимо и задължително по-късно при християнския ритуал на покаянието. Второ, не трябва да се забравя, че ефикасността на това признание, ролята на признанието в процедурата на покаянието значително се е променила от Средновековието до XVII в. Това са нещата, за които намеквах преди две или три години и на които сега ще се върна много накратко.^[203]

Първо, в началото ритуалът на покаянието не е включвал задължително признание. Какво е представлявало покаянието при примитивното християнство? Покаянието е било статут, който човек е приемал свободно и доброволно в даден момент от своето съществуване поради определен брой причини, които можели да бъдат свързани с огромен, значителен и скандален грях, но този статут е могъл да бъде мотивиран и от съвършено друга причина. Във всеки случай, това е бил статут, вземан веднъж завинаги, обикновено по окончателен начин: човек не е могъл да се покайва само веднъж в живота си. Епископът и само епископът е имал правото да предоставя на онзи, който го е поискал, статут на каещ се. И това е ставало на публична церемония, по време на която каещият се бивал едновременно укоряван и насърчаван. След тази церемония каещият се влизал в ордена на каещите се, който налагал носене на власеница, на специални дрехи, забрана за полагане на грижи за чистотата, тържествено отлъчване от Църквата, неучастие в обредите, във всеки случай, в причестяването, налагане на строги пости, прекратяване на каквито и да било сексуални отношения и задължение да погребва мъртвите. Когато каещият се излизал от състоянието на покаяние (понякога той не излизал от него и оставал каещ се до края на живота си), това било вследствие на тържествен акт на помиряване, който премахвал неговият статут на каещ се, но не без да оставя известни следи, като например задължението за целомъдрие, което обикновено траело до края на живота му.

Добре виждате, че при този ритуал публичното признаване на грешките изобщо не е било изисквано, дори интимното признание не е било изисквано, макар че когато каещият се отивал при епископа, за да иска от него да му предостави статут на такъв, той обикновено му предоставял причините или доказателствата. Но идеята за общо изповядване на всички прегрешения през неговия живот, идеята, че самото признание би могло да има каквато и да било ефикасност при опрощаването на греха, е била абсолютно изключвана от системата. Ако е могло да има опрощаване на греховете, то е било единствено в зависимост от строгостта на мъките, които индивидът прилагал върху себе си или се съгласявал да прилага върху себе си, приемайки статута на каещ се. С тази стара система в даден момент се преплита (т.е. приблизително от VI в. насам) онова, което било наричано „тиражирано покаяние“, което има съвършено различен модел. А онова, за което ви говорех преди малко, твърде очевидно е направлявано по модела на свещеническото ръкополагане. За сметка на това, тиражираното покаяние има главно лаически, съдебен и наказателен модел. Тарифираното покаяние било учредено по пример на германическото покаяние. Тарифираното покаяние се състояло в следното. Когато даден вярващ извършел прегрешение, той можел или по-скоро трябвало (по това време, както виждате, започва преминаване от свободната възможност, от свободното решение към задължението) да отиде при свещеника, да му каже какво е прегрешението, което е извършил и на това прегрешение, което винаги трябвало да бъде тежко, свещеникът отговарял, предлагайки или налагайки покаяние: онова, което се наричало „изкупление“. На всяко прегрешение трябвало да съответства изкупление. Именно изпълнението и единствено изпълнението на това изкупление можело да доведе, без допълнителна церемония, до опрощаване на прегрешението. Следователно, все още се намираме в такъв тип система, в която единствено изкуплението — т.е., както ние бихме казали, осъщественото в точния смисъл на думата покаяние — самото извършване на това покаяние е давало възможност на християнина да получи опрощение на своето прегрешение. Що се отнася до самите наказания, те били тарифирани в този смисъл, че за всеки тип прегрешение е имало списък от задължителни наказания, точно както при лаическата наказателна система, за всеки вид престъпление е имало институционално удовлетворение, предоставяно на жертвата, за да може престъплението да бъде заличено. При тази система на тарифирано изкупление, която е от ирландски произход, следователно не латински, излагането на прегрешението започва да придобива ролята на необходимост. Действително, от момента в който, след всяко прегрешение, във всеки случай след всяко тежко прегрешение, трябва да се дава определено изкупление, и от момента, в който тарифата на това изкупление ви е посочена, предписана, наложена от свещеника, излагането на прегрешението, след извършването на всяко от тях, става абсолютно необходимо. Нещо повече, за да може свещеникът да прилага правилното опрощение, правилното наказание, за да може също така да прави разграничение между прегрешенията, които са тежки и онези, които не са, човек не само трябва да каже, че е извършил прегрешение, не само да каже, че е прегрешил, той трябва да оповести прегрешението, но трябва и да го разкаже, да разкаже обстоятелствата, да обясни как го е направил. Така полека-лека, посредством това покаяние, чийто произход е очевидно съдебен и лаически, започва да се формира типа ядро, все още малко ограничено и без друга ефективност, освен утилитарна: ядрото на признанието.

Един от теолозите на онова време, Алкуин, пише следното: „Наистина, какво би могла да направи свещеническата власт, за да може да опрости прегрешението, ако не познава връзките, които обвързват грешника? Лекарите също не биха могли да направят нищо, ако техните болни откажат да им показват своите рани. Така че грешникът трябва да отиде при свещеника така, както болният трябва да отиде при лекаря, като му обясни от какво страда и каква е неговата болест.“^[204] Но извън този род задължителни импликации, само по себе си признанието няма стойност, то няма ефикасност. То само дава възможност на свещеника да определи наказанието. Непризнанието ще предизвика опрощение на прегрешенията, по един или друг начин. В текстовете от онова време (т.е., между XVIII и XIX в. от християнската ера) намираме още нещо: а именно, че признанието, и то признанието, направено пред свещеника, все пак е нещо много трудно, нещо мъчително, което води до пораждането на чувство за срам. В този смисъл самото признание вече е нещо като наказание, нещо като начало на изкуплението. Алкуин пише за тази изповед, че е превърната в необходимост, за да може свещеникът да играе ролята си на квази-лекар, че това е жертва, защото тя предизвиква самоунижаване и защото ни кара да се изчервяваме. Тя предизвиква erubiscentia. Този, който се кае, се изчервява в момента, в който говори и заради това „той дава на Господ добро основание, за да му прости“ — пише Алкуин.^[205] Но въз основа на началната значимост, ефикасност, която се приписва на самия факт на признаване на греховете си, ще се извършат някои приплъзвания. Защото, ако фактът на признаване вече е начало на опрощение, дали не бихме могли, в края на краищата, да стигнем до следното: няма ли достатъчно много костващото, достатъчно унизителното признание да бъде само по себе си наказание? Дали няма да може, вследствие на това, да се заменят големите изкупления, каквито са например постенето, носенето на власеница, поклонението на светите места и т.н., с наказание, което би било просто изповядване на самото прегрешение? Така erubiscentia, самоунижението би съставлявало сърцевината, основната част на наказанието. Така около IX, X, XI в. изповедта започва да обхваща и миряните.^[206] В края на краищата, когато някой е извършил прегрешение и няма никакъв свещеник наблизо, той може чисто и просто да изкаже прегрешението си на някого (или на няколко души), който е до него, който в известен смисъл му е под ръка и ще се самоунижи, разказвайки своите прегрешения. Така ще има изповед, изкуплението ще се е задействало и Господ ще ни предостави опрощение на греховете.

Както виждате, полека-лека ритуалът на покаянието или по-скоро това квази-юридическо тарифиране на покаянието има тенденция да премине към символични форми. В същото време механизмът на опрощаване на греховете, онзи малък действащ елемент, който осигурява опрощаването на греховете, все повече се завърта около самото признание. И колкото повече механизмът на опрощаване на греховете се затяга около признанието, толкова повече властта на свещеника, и с още по-голямо основание властта на епископа, се оказва отслабена. Така през втората половина на Средновековието (от XII в. до началото на Ренесанса) Църквата започва да си възвръща в известна степен вътре в църковната власт онзи механизъм на признанието, който я беше лишил до известна степен от нейната власт по време на действието на опрощението. Великата доктрина на покаянието, която се формира през епохата на схоластиците, ще бъде характеризирана тъкмо от това ново включване на признанието вътре в засилената църковна власт. Това ще стане с помощта на няколко метода. На първо място, през XII в. (поправка: XIII в.) започва да се появява задължението за редовна изповед, поне веднъж годишно за миряните, веднъж на месец или дори на седмица за духовните лица.^[207] Следователно, човек вече не се изповядва, когато е извършил прегрешение. Той може, дори трябва да се изповядва веднага, щом като е извършил тежко прегрешение; но, така или иначе, той ще трябва да се изповядва редовно, поне всяка година. На второ място, задължението за непрекъснатост. Това означава, че всички прегрешения трябва да бъдат изказани поне от периода след предходното изповядване. Тук изчезва и смисълът на еднократността и се изисква тотализиране, поне частично тотализиране на изповядването от периода след предходното изповядване. И най-сетне, и най-вече, задължението за изчерпателност. Няма да е достатъчно да се съобщава прегрешението в момента, в който е извършено. И то, защото се смята за изключително тежко. Ще трябва да се изказват всички прегрешения, не само най-тежките, но и онези, които не са толкова тежки. Тъй като на свещеника ще се пада ролята да разграничава опростимия грях от смъртния грях; свещеникът трябва да извършва това много тънко разграничение, което правят теолозите между опростим и неопростим грях, които, както знаете, могат да се превръщат един в друг в зависимост от обстоятелствата, от времето на действието, в зависимост от личностите и т.н. И така, имаме задължение за редовност, за постоянство, за изчерпателност. А поради това и изключително разширяване на задължението за покаяние, следователно, за изповед, следователно, за самото признание.

На това значително разширяване (на покаянието — Бел.пр.) ще съответства засилваща се в същите пропорции власт на свещеника. Действително, редовността на изповедта ще бъде гарантирана от факта, че верующите не само ще бъдат задължени да се изповядват годишно, но ще трябва да се изповядват пред даден свещеник, един и същ, онзи, който е техният собствен свещеник, както се казва, онзи, на когото те се подчиняват, обикновено свещеникът на енорията. На второ място, онова, което ще гарантира постоянството на изповедта, което ще гарантира да не се забравя нищо от последната изповед насам, е фактът, че към обичайния ритъм на изповедите ще трябва да се прибави ритъмът, в известен смисъл с по-широк цикъл, на общата изповед. На вярващите се препоръчва, предписва се, да правят няколко пъти в живота си обща изповед, в която ще говорят за всички свои прегрешения от началото на живота си. И най-сетне, изчерпателността ще бъде гарантирана от факта, че свещеникът вече няма да се задоволява със спонтанното признание на верующия, който идва при него, след като е извършил прегрешение, и защото е извършил прегрешение. Изчерпателността ще бъде осигурена от факта, че свещеникът ще гарантира онова, което казва верующият: той ще го подтиква, ще му задава въпроси, ще уточнява неговото признание с помощта на методика за анализиране на съзнанието. По онова време (XII-XIII в.) се създава кодирана система за задаване на въпроси в съответствие с божиите заповеди, в съответствие със седемте най-големи грехове, а малко по-късно, в съответствие със заповедите на Църквата, със списък на добродетелите и т.н., така че тоталното признание при покаянието през XII в. ще се окаже тотално рамкирано от властта на свещеника. Но това не е всичко. Има и още нещо, което силно ще впише отново признанието в тази механика на свещеническата власт. Това е фактът, че все така от XII-XIII в. нататък свещеникът вече няма да бъде обвързан от тарифата на изкупленията. Той вече сам ще фиксира наказанията, които изисква в зависимост от прегрешенията, в зависимост от обстоятелствата, в зависимост от личностите, вече няма никаква задължителна тарифа. В декрета на Гратиен казва: „наказанията са самоволни.“^[208] На второ място и, преди всичко, свещеникът е вече единственият, който притежава „властта на ключовете“. Вече не може и дума да става, под предлог, че това ни кара да се изчервяваме, да разказваме собствените си прегрешения; вече не става дума за изповед на който и да било друг, освен на свещеник. Има покаяние само ако има изповед, но може да има изповед само ако изповедта е направена пред свещеник. В този момент властта на ключовете, притежавана единствено от свещеника, му предоставя възможността сам да опрощава прегрешенията или по-скоро да практикува ритуала на опрощаването, който е такъв единствено посредством него, т.е. посредством жестовете и думите на свещеника самият Господ опрощава греховете. В този момент покаянието се превръща в тайнство в тесния смисъл на думата. Именно през XII-XIII в. се формира обратната теология на покаянието. Преди този период покаянието е било действие, чрез което съгрешилият искал от Господ да му опрости греховете. От XII-XIII в. нататък, давайки свободно своето опрощение, самият свещеник ще предизвиква тази операция от божие естество, но с човешкото посредничество — опрощаването. От сега нататък може да се каже, че властта на свещеника е до голяма степен вместена и окончателно вписана в процедурата на признанието.

Целият обреден механизъм на покаянието, в онзи вид, в който ще го разпознаем не само към края на Средновековието, но и до наши дни, вече е приблизително фиксиран. То се характеризира от две или три основни черти. Първо, централно място на признанието в механизма на опрощаване на греховете. Трябва на всяка цена да се признава. Трябва на всяка цена да се признава всичко. Не трябва да се пропуска нищо. На второ място значително разширяване на сферата на това признание, доколкото вече не става дума просто да се признават тежките прегрешения, а да се признава всичко. И най-сетне, корелативно засилване на властта на свещеника, който отсега нататък дава опрощаването, и на неговото знание, защото сега вече вътре в тайнството на покаянието той трябва да контролира онова, което се казва, той трябва да задава въпроси, трябва да налага рамките на своето знание, на своя опит и на своите както теологични, така и морални познания. Така около признанието се формира нещо като централна част на покаянието, цял механизъм, в който са замесени властта и знанието на свещеника и на Църквата. Такова е централното и общо устройство на покаянието в онзи вид, в който то е фиксирано в средата на Средновековието и такова, каквото то продължава да функционира и до днес.

Сега, за да се доближим най-сетне до нашата тема, бих искал да ви покажа какво се е случило от XVI в. насам, тоест онзи период, който се характеризира не с началото на дехристиянизация, а както показаха това някои историци, от фаза на християнизация в дълбочина.^[209] Като се започне от Реформацията и се стигне до лова на вещици, преминавайки през Събора в Трент, имаме цяла епоха, през която започват да се формират, от една страна, модерните държави, а в същото време се стесняват християнските рамки, що се отнася до индивидуалното съществуване. Относно покаянието и изповедта, поне в католическите страни (оставям настрана протестантските проблеми, ще се занимаем с тях от друга гледна точка по-нататък), мисля, че можем да характеризираме станалото по следния начин. От една страна, поддържане и експлицитно продължаване от страна на Трентския събор на обредния строеж на покаянието, за което ви говорих току-що, а освен това, развитие на цял огромен механизъм от дискурси и изследвания, от анализ и контрол вътре и около самото покаяние в точния смисъл на думата. Такова разгръщане придобива два аспекта. От една страна, разширяване на сферата на изповедта, тенденция към генерализиране на признанието. Всичко или почти всичко от живота, от действията, от мислите на даден индивид трябва да може да премине през филтъра на признанието, ако ли не, разбира се, в качеството на прегрешение, то поне в качеството на постоянен елемент за изследване, за анализ, какъвто изповедта вече изисква. Корелативно на това забележително разширение на сферата на изповедта и на признанието имаме още по-голямо засилване на властта на изповядващия; или по-скоро неговата власт в качеството му на наставник на опрощението; тази власт, която той е придобил от момента, в който покаянието се е превърнало в тайнство, ще бъде съпътствана от цяла съвкупност от съседни на нея власти, които ще я подкрепят и едновременно с това ще я разширяват. Около привилегията на опрощаването започва да се отграничава онова, което бихме могли да наречем право на анализ. За да поддържа обредническата власт на ключовете се формира емпиричната власт на окото, на погледа, на ухото, на изслушване на свещеника. Откъдето и забележителното развитие на епископалния стил, т.е. на онзи метод, даден на свещеника, за да ръководи душите. През същия период, през който държавите започват да поставят пред себе си техническия проблем за властта, която да упражняват върху телата и за средствата, чрез които действително би могло да се задейства властта върху телата, Църквата, от своя страна, изгражда метод за управляване на душите, какъвто метод е епископалността, дефинирана от Трентския събор^[210], а след това подета и развита от Шарл Бороме.^[211]

Разбира се, вътре в тази епископалност като технически метод за ръководене на душите покаянието има много голямо значение, щях да кажа почти изключително значение.^[212] Във всеки случай, от този момент нататък се развива литература, която бихме могли да наречем донякъде дублирана: литература, предназначена за изповедниците и литература, предназначена за изповядващите се. Но литературата, предназначена за каещите се, тези малки наръчници за изповядване, която им била предоставяна в ръцете, е всъщност само обратната страна на другата литература, предназначена за изповедниците, големите трактати върху съзнанието или върху изповедта, които свещениците трябва да притежават, трябва да знаят, с които трябва евентуално да се консултират, ако имат такава нужда. Струва ми се, че основна е точно литературата, предназначена за изповедниците, съставляваща доминиращият елемент. Именно в нея откриваме анализа на процедурата на изпитанието, вече предоставена на дискретността и на инициативата на свещеника и постепенно заемаща цялото пространство на покаянието и дори, до голяма степен, излизаща извън неговите рамки.

В какво се състои методът на покаянието, който свещеникът сега вече трябва да познава и да притежава, който той следва да налага на каещите се? Най-напред, необходима е цялостна квалификация на самия изповедник. Изповедникът трябва да притежава известен брой присъщи нему добродетели. На първо място авторитет, той трябва да има свещенически характер от една страна, а от друга страна, епископът трябва да го е оторизирал да изповядва. На второ място, свещеникът трябва да притежава друга добродетел — усърдието. (Следвам трактат по практика на покаянието, написан в края на XVII в. от Абер, който несъмнено е пример за прекалено сурова нравственост, но същевременно със сигурност е едно от най-разработените и най-изисканите съчинения за този метод на покаяние.^[213]) Освен авторитет, свещеникът трябва да притежава усърдие, т.е. известна „любов“ или „желание“. Но тази любов или желание, характеризиращо свещеника в качеството му на изповедник, не е „сладострастна любов“, а „любов на доброжелателство“: любов, която „привързва изповедника към интересите на другите“. Това е любов, която се бори срещу онези от християните или не-християните, „които се съпротивляват“ на Господ. И най-сетне, това е любов, която, напротив, „сгрява“ предразположените да служат на Бога. Следователно, тази любов, това желание, това усърдие трябва наистина да присъстват в действие при изповядването и при тайнството на покаянието.^[214] На трето място, свещеникът трябва да бъде свят, т.е. той не трябва да се намира в състояние на „опростим грях“, въпреки че в крайна сметка това не е канонична забрана.^[215] Щом като даден човек е посветен в духовен сан, дори и да е в състояние на непростим грях, опрощението, което ще дава, ще продължава да бъде валидно.^[216] Онова, което се подразбира под сакралност на свещеника е, че той трябва „да бъде твърд в практикуването на добродетелта“ именно поради всичките „изкушения“, на които ще го изложи свещеническата длъжност на покаянието. Изповедалнята — пише Абер — е подобна на „стаята на болен“, т.е. там цари „зловредна атмосфера“, която може да зарази самия свещеник с прегрешенията на каещия се.^[217] Следователно, потребна е сакралност на изповедника, която играе ролята на нещо като ризница или защита, като гаранция за непредаване на прегрешението в самия момент на неговото изказване. Вербална комуникация, но реална не-комуникация; комуникация на равнището на изказа, която не трябва да бъде комуникация на равнището на виновността. Онова, което каещият се показва от своето желание, не трябва да се превърне в желание на изповедника, откъдето и принципът за светостта.^[218] И най-сетне, изповядващият свещеник трябва да изпитва свещен ужас от опростимите грехове, и то не само що се отнася до греховете на другите, но и що се отнася до самия него. Тъй като, ако свещеникът не изпитва, не е движен от ужас към простимите грехове, що се отнася до самия себе си, тогава неговото милосърдие ще угасне тика, както огънят угасва от пепелта. Наистина, опростимите грехове заслепяват духа, те засягат плътта.^[219] От този момент любовта и усърдието на доброжелателството, която тласка изповедника към каещия се, но която е коригирана от сакралността, анулираща злото на греха в самия момент, в който то се предава — този двоен процес няма да може да действа, ако изповедникът е прекалено привързан към собствените си прегрешения и дори към опростимите си грехове.^[220]

Изповедникът трябва да бъде усърден, свят, изповедникът трябва да бъде и учен. Той трябва да бъде учен по три основания (продължавам да следвам трактата на Абер): той трябва да бъде учен „като съдия“, тъй като „трябва да знае какво е позволено и какво е забранено“; той трябва да познава закона, независимо дали са „божиите закони“ или „човешките закони“, независимо дали са „свещеническите закони“ или „гражданските“ закони; той трябва да бъде учен „подобно на лекар“, понеже трябва да разпознава в прегрешенията не само действието на нарушението, което е било извършено, а онова подобие на болест, което присъства зад прегрешението и което е причина за съществуването на прегрешението. Той трябва да познава „душевните болести“, той трябва да познава техните „причини“, той трябва да познава „лековете“ за тях. Той трябва да разпознава тези болести в зависимост от тяхното „естество“, трябва да ги разпознава в зависимост от техния „брой“. Той трябва да разграничава онова, което е истинска духовна болест, от онова, което е обикновено „несъвършенство“. И най-сетне, той трябва да може да разпознава болестите, които въвеждат в „опростим грях“ от онези, които въвеждат в „смъртен грях“. Следователно, бидейки учен като съдия^[221], бидейки учен като лекар^[222], той трябва да бъде учен и като „водач“.^[223] Понеже той трябва „да направлява съзнанието на своите каещи се“. Той трябва „да ги изважда от техните грешки и от техните заблуди“. Той трябва „да им помага да избягват премеждията“, които се явяват пред тях.^[224] И най-сетне, той е не само усърден, свят и учен, той трябва да бъде и предпазлив. Предпазливостта е изкуството, което изповедникът трябва да притежава, за да пригодява тези знания, това усърдие, тази сакралност към специфичните обстоятелства. „Да наблюдава всички обстоятелства, да ги сравнява едни с други, да открива онова, което е скрито зад онова, което се вижда, да предвижда какво може да се случи“, ето според Абер в какво трябва да се състои необходимата предпазливост на изповедника.^[225]

Въз основа на тази квалификация, която, както виждате, доста се различава от онази, която е била изисквана през Средновековието, произтичат някои неща. През Средновековието главното и достатъчното за свещеника в края на краищата е било, от една страна, да бъде ръкоположен като свещеник, второ, да изслушва прегрешенията, трето, да решава въз основа на това какво наказание да приложи, независимо дали прилага старата задължителна тарифа или избира произволно наказанието. Отсега нататък към тези обикновени изисквания се прибавя цяла поредица допълнителни условия, които ще квалифицират свещеника като лице, намесващо се като такова не толкова в тайнството, колкото в общото действие на изследване, на анализ, на коригиране и на напътствие на каещия се. Действително, поради това, задачите, които свещеникът ще трябва да изпълнява, са многобройни. Той не ще трябва просто да дава опрощение; той ще трябва най-напред да улеснява и да предизвиква благоразположението на каещия се. Това означава, че в момента, в който каещият се се явява, за да направи своята изповед, той ще трябва в известен смисъл да умее да го посрещне, да покаже, че е на негово разположение, че е отворен за изповедта, която ще чуе. Според Свети Шарл Бороме свещеникът трябва да приема „онези, които идват при него“ с „готовност и лекота“: никога не трябва „да ги връща, отвращавайки се от тази работа“. Второ правило, правилото на доброжелателното внимание или по-скоро на непроявяването на липса на доброжелателно внимание: никога „да не показва“ пред каещите се, „нито със знак, нито с думи“, че те не са изслушвани „доброволно“. И най-сетне, правило за онова, което бихме могли да наречем двойно утешение в наказанието. Каещите се, които отиват при изповедника, трябва да се утешават, установявайки, че самият изповедник „получава значително утешение и особено удоволствие от наказанията, които понасят за доброто и за утешението на своите души“. Съществува цяла система на наказанието и на наслаждението: наказание на каещия се, който не обича да признава своите грешки, утешението, което той изпитва, виждайки, че изповедникът, при когото отива, разбира се, изпитва мъка, когато слуша собствените му прегрешения, но се утешава за мъката, която си причинява така, осигурявайки чрез изповедта успокоението на душата на каещия се.^[226] Тъкмо това двойно инвестиране на мъката, на удоволствието, на облекчението — двойно вложение, идващо от страната на изповедника и от страната на каещия се — точно то осигурява добрата изповед.

Всичко това може да ви се стори теоретично и изтънчено. А всъщност е кристализирало вътре в една институция или по-скоро в малък предмет, в онова малко място, което е добре познато и се нарича изповедалня: изповедалнята като анонимно, публично място вътре в самата Църква, където всеки вярващ може да отиде и където винаги ще намери на разположение свещеник, който ще го изслуша, до когото той незабавно получава достъп, но от когото при все това е отделен от тънкото перде или решетка.^[227] Всичко това в известен смисъл е материално кристализиране на всички онези правила, които характеризират едновременно квалификацията и властта на изповедника. Първото упоменаване на изповедалнята имаме през 1516 г., т.е. една година след битката при Маринян.^[228] Преди XVI в. няма изповедални.^[229]

След характеризираното по този начин посрещане свещеникът ще трябва да потърси признаците на дълбокото покаяние. Той ще трябва да разбере дали каещият се, който се явява пред него, наистина е в онова състояние на дълбоко разкаяние, което би дало възможност за опрощаване на прегрешенията.^[230] Тогава той ще трябва да го подложи на известно изпитание, което е до известна степен вербално, до известна степен безмълвно.^[231] Той ще трябва да му задава въпроси относно подготовката на неговата изповед, относно момента, в който се е изповядвал за последен път.^[232] Ще трябва да го запита също, ако е сменил своя изповедник, защо е направил това. Дали не търси по-снизходителен изповедник, пред когото неговото разкаяние не би било истинско и дълбоко?^[233] Той ще трябва също така, без да казва нищо, да наблюдава поведението, начина му на обличане, неговите жестове, звука на гласа му, и разбира се, да прогонва жените, които идват „накъдрени, напудрени и белосани“.^[234]

След тази оценка на дълбокото разкаяние на каещия се той ще трябва да пристъпи към анализ на самата му съвест. Ако това е обща изповед, той ще трябва (тук цитирам известен брой правила, които са били публикувани в епархиите след Събора в Трент и в съответствие с епископалните правила, предписани от Шарл Бороме в Милано^[235]) да насърчава каещия се „сам в себе си да си представя целият свой живот“ и да го възпроизвежда в съответствие с определена схема. Най-напред, да преглежда важните периоди от съществуването си; второ, да огледа различните състояния, през които е преминавал: ергенство, бракосъчетание, длъжности, които е заемал; след това да започне да прави анализ на случаите на късмет и на злочестина, които е имал; да изрежда и да анализира различните страни, места и къщи, в които е живял.^[236] Свещеникът ще трябва да разпитва каещия се за предходните му изповеди.^[237] След това да го разпитва съответно, следвайки, най-напред списъка от „божиите заповеди“; след това списъка на „седемте смъртни гряха“; след това, списъка на „петте чувства на човека“; след това списъка на „църковните заповеди“; след това списъка на „делата на милосърдието“^[238]; след това трите основни добродетели; след това трите обикновени добродетели.^[239] И най-сетне, едва след този анализ, той ще може да му предостави „опрощението“.^[240] И тук, при изкуплението, изповедникът ще трябва да се съобразява с два аспекта на покаянието в точния смисъл на думата, с наказанието: наказателния аспект, наказанието в точния смисъл на думата, а след това с аспекта, наричан от Събора в Трент насам „лечебен“ аспект на изкуплението, лечебен или корективен, т.е. онова, благодарение на което каещият се в бъдеще ще може да бъде защитен от повтаряне на грешките.^[241] Това търсене на изкуплението с две лица, наказателно и лечебно, също ще трябва да се подчинява на определен брой правила. Каещият се ще трябва да приеме наказанието, и не само да го приеме, но да признае неговата полезност, дори необходимостта му. В този дух например Абер препоръчва на изповедника да изисква от каещия се сам да определя своето наказание, а след това да го убеждава, че неговото наказание не е достатъчно, ако избере прекалено леко наказание. Той ще трябва също да налага определен брой лекарства, в известен смисъл в съответствие с медицинските правила: лекуване на вредните неща с техните противоположности, например скъперничеството чрез милостинята, похотливостта чрез умъртвяването на плътта.^[242] И най-сетне, той ще трябва да намира онези наказания, които да са съобразени и със сериозността на грешките и с предразположенията, присъщи на каещия се.^[243]

Можем да продължаваме до безкрай изброяването на огромния арсенал от правила, обграждащи тази нова практика на покаянието или по-скоро това ново и забележително диверсифициране на механизмите на дискурса, на механизмите на разглеждане, на изследване и на анализ, които са внасяни в самото тайнство на покаянието. Не толкова разширяване на покаянието, а значително засилване на тайнството на покаянието, въвеждащо целия живот на индивидите не толкова в процедурата на опрощаването, колкото в общото изследване. Към това би трябвало да се прибави, че въз основа на Баромейския епископален стил, следователно от втората половина на XVI в. насам, ще се развива практикуването не точно на изповедта, а на насочване на съзнанието. В най-силно християнизираните среди, както и в най-плътно урбанизираните среди, в семинариите, както и до известна степен в колежите, правилото на покаянието и на изповедта се съпоставя с правилото или, във всеки случай, с оживеното препоръчване на насочване на съзнанието. Какво представлява ръководителят на съзнанието? Ще ви цитирам дефиницията и задълженията, според предписанието на семинарията в Шалон (това е предписание, датиращо от XVII в.), в което се казва следното: „поради желанието, което всеки един трябва да има относно своя напредък в усъвършенстването, семинаристите ще трябва да имат грижата да се виждат от време на време със своя наставник извън изповедта. «И какво ще кажат на този ръководител? Какво ще правят с този наставник?» Те ще обсъждат с него нещата, които се отнасят до техния напредък в добродетелта, начина, по който се държат с близките си и в действията си с другите. Те ще обсъждат с него и нещата, отнасящи се до тяхната личност и до техните вътрешни чувства.“^[244] (Дефиницията, която Олие дава за ръководители на съзнанието, е следната: „онзи, на когото съобщаваме своите душевни чувства.“^[245]) Следователно трябва да обсъждаме с ръководителя онова, което се отнася до личността и до чувствата: незначителните душевни мъки, изкушенията и лошите навици, отвращението към доброто, дори най-обичайните прегрешения, заедно с източниците за тяхното възникване, и средствата, с които трябва да си служим, за да се поправим. В своите Méditations (Медитации) Бьовле пише следното: „Щом като за научаването на най-незначителния занаят трябва да преминем през ръцете на учителите, щом като за здравето на тялото се консултираме с лекарите (…), колко повече трябва да се консултираме с лицата, които са сведущи, що се отнася до нашето душевно спасение.“ Следователно семинаристите трябва при тези обстоятелства да гледат на своя ръководител като на „ангел-пазител“. Те трябва да говорят с него „с отворена душа, с абсолютна искреност и доверие“, без „преструвки“, нито „прикритост“^[246]. Виждате, че освен този вид общо обхващане на речта и анализа на живота при изповедта, има и второ обхващане на същия този цял живот, до най-малките му подробности, при насочването на съзнанието. Това е двоен затворен кръг, двоен дискурсивен филтър, във вътрешността на който трябва да бъдат филтрирани всички поведения, всички обноски, всички отношения с другите, както и всички мисли, всички удоволствия, всички страсти (но ще се върна към това по-късно).

Всъщност, след тарифираното покаяние през Средновековието, до XVII-XVIII в. виждаме подобие на огромна еволюция, стремяща се да дублира действие, което дори не е било свещено в началото, цяла организирана техника от анализи, от обмислени избори, от постоянно ръководство на душите, на поведенията и в крайна сметка на телата; това е развитие, вписващо отново юридическите форми на закона, на нарушението и на наказанието, които в началото са моделирали покаянието — ново вписване на тези юридически форми в цяла сфера от похвати, които, както виждате, са от разреда на коригирането, на напътстването и лекуването. И най-сетне, това е еволюция, която се стреми да замени или, във всеки случай, да поддържа пунктуалното признаване на прегрешението посредством огромна дискурсивна разходка, която е постоянен преглед на живота пред свидетел — изповедникът или наставникът, който трябва същевременно да бъде съдия и лекар на този живот, — който, във всеки случай, определя наказанията и предписанията. Разбира се, тази еволюция, в онзи вид, в който много набързо ви я описах, е присъща на католическата църква. Ще видим еволюция от приблизително същия тип в протестантските страни, посредством изключително различаващи се институции, а освен това, при основно разширяване както на религиозната теория, така и на религиозните форми. Във всеки случай, през същия период, през който се конституира основната практика на изповедта — анализът на съзнанието и на ръководството на съзнанието в качеството на постоянен дискурсивен филтър на съществуването, виждаме да се появява, например в английските пуритански среди, методът на постоянната автобиография, при който всеки разказва сам на себе си и на останалите от своето обкръжение, на хората от същата общност, своя собствен живот, за да могат те да открият в него признаците на божия избор. Струва ми се, че тъкмо учредяването на този огромен цялостен разказ за съществуването вътре в религиозните механизми до известна степен се явява фон на всички технически методи и за изследване, и за медикализиране, на които ще бъдем свидетели по-късно.

След като вече сме установили този фон, бих искал да кажа няколко думи за шестата заповед, т.е. за греха на сладострастието и за мястото, което сладострастието и похотливостта заемат в организирането на общите процедури в изследване на душата. По какъв начин се е дефинирало признанието за сексуалността преди Трентския събор, т.е. през периода на „схоластичното“ покаяние, между XII и XVI в.? То е било ръководено главно от юридическите форми: когато са разпитвали каещия се или когато той е искал да каже нещо, ако е говорел спонтанно, то това са били прегрешения срещу определен брой сексуални правила. Тези правила са били най-вече блудството: сексуалният акт между лица, несвързани нито с клетва, нито с брак; второ, прелюбодеянието: сексуалният акт между свързани с брака лица или сексуалният акт между несвързани с брак личности; развратът: сексуалният акт, който се извършва с девственица, която се е съгласила, но с която не е необходимо да се жениш или да й даваш зестра; отвличането: отвличане чрез сила с прилагане на плътска обида. Освен това слабоволието: онези милувки, които не водят до легитимен сексуален акт; освен това содомията: сексуалната консумация в неестествено място; освен това кръвосмешението: сексуалният акт със свой роднина по кръвна или родствена линия до четвърто коляно; и най-сетне, идва скотството: сексуалният акт с животни. Но това филтриране на сексуалните задължения или нарушения се отнася винаги почти изцяло, почти изключително за онова, което бихме нарекли релационен аспект на сексуалността. Основните прегрешения срещу шестата заповед се отнасят до юридическите отношения между личностите: това са прелюбодеянието, кръвосмешението, отвличането. Те се отнасят до статута на личностите, в зависимост от това дали даден човек е свещеник или е вярващ. Те се отнасят и до формата на сексуалния акт: това е содомията. Те се отнасят, разбира се, до онези прословути милувки, които не водят до легитимен сексуален акт (в общи линии мастурбирането), но които фигурират сред тези прегрешения като част от тях, като един вид неизпълнение на сексуалния акт в неговата легитимна форма, т.е., във формата, изискваща се на равнището на отношенията с партньора.

От XVI в. нататък този вид рамки — които няма да отпаднат от текстовете, които все още дълго време ще срещаме, ще бъдат постепенно надхвърлени и погълнати от тройна трансформация. На първо място, на самото равнище на техническия метод на изповядването, въпросите относно шестата заповед ще поставят определен брой специфични проблеми както за изповедника, който не трябва да бъде омърсявай, така и за каещия се, който никога не трябва да признава по-малко от онова, което е направил, но който никога не трябва да научава по време на изповедта повече от онова, което знае. Следователно, признанието за прегрешенията на сладострастието трябва да бъде извършвано по такъв начин, че да запазва свещената непорочност на свещеника и естественото незнание на каещия се. Това предполага определен брой правила. Ще ги приведа набързо: изповедникът трябва да знае точно толкова, „колкото е необходимо“; той трябва да забрави всичко, което са му казали, щом като завърши изповедта; той трябва най-напред да задава въпроси относно „мислите“, за да не е необходимо да задава въпроси за действията в случай, че такива не са били извършени (и за да се избегне, следователно, предаване на някакво знание, което другият, каещият се, не притежава); той не трябва никога сам да назовава видовете прегрешения (например, никога не трябва да наименува содомията, слабоволието, прелюбодеянието, кръвосмешението и т.н). Но той ще задава въпроси на каещия се относно рода мисли, които е имал, какъв род действия е извършвал, „с кого“, и чрез тези въпроси, както пише Абер, той „ще извлече от устата на своя каещ се всички онези видове сладострастия, без да има опасност самия той да го обучи на някои от тях“.^[247]

Въз основа на тази технология отправната точка на изследването според мен ще се окаже значително променена. Мисля, че основната промяна в практиката на изповядването на прегрешенията на сладострастието от XVI в. насам се състои в това, че в крайна сметка най-важният първостепенен, фундаментален елемент на признанието при разкаянието не може да бъде релационния аспект на сексуалността. Не релационния аспект, а самото тяло на каещия се, неговите жестове, чувства, удоволствия, мисли, желания, интензивността и естеството на онова, което самия той изпитва — тъкмо това сега ще се окаже в сърцевината на такъв разпит, що се отнася до шестата заповед. Предишното изпитване е всъщност списък на позволените и забранените отношения. Новото изпитване представлява подробно изследване на тялото, нещо като анатомия на сладострастието. Именно тялото и различните части от него, тялото със своите различни усещания, а не, или поне много по-малко, законите на легитимния съюз, ще конституират принципа на артикулиране на прегрешенията на сладострастието. Тялото и неговите удоволствия се превръщат, в известен смисъл, в кодекс на плътското, много повече отколкото формата, изисквана от законния съюз.

Бих искал да ви дам два примера. От една страна модел на разпит върху шестата заповед, която намираме още в началото на XVII в., но в една книга — книгата на Милар, — която е в известен смисъл общоприетото, но все още неразработено, междинно и все още доста архаично практикуване на покаянието.^[248] В книгата си Grande Guide des curés (Основно ръководство на свещениците) Милар пише, че разпитът трябва да следва реда на следните въпроси: обикновено блудство, дефлориране на девственица, кръвосмешение, отвличане, прелюбодеяние, доброволно омърсяване, содомия и скотство; след това, безсрамни погледи и докосвания; след това, въпросът за танците, книгите, песните; след това, използването на афродизиаците; след това, той трябва да запита дали даденото лице се е гъделичкало и се е въргаляло, слушайки песни; и най-сетне, дали е носело дрехи и се е пудрило, за да се излага на показ.^[249] Виждате, че подобна, впрочем недодялана, организация на този разпит показва, че на първо място, най-важното в разпита са големите прегрешения на равнището на връзките с другите: блудство, дефлориране на девственица, кръвосмешение, отвличане и т.н., напротив, в един малко по-късен трактат, от края на XVII в., пак от същия Абер, редът, по който се поставят въпросите или по-скоро изходната точка за поставяне на тези въпроси ще бъде съвършено различен. Абер изхожда от следното: прегрешенията на похотливостта са толкова много на брой, практически са безкрайни, че възниква въпросът под каква рубрика, по какъв ред те да бъдат организирани и в какъв ред да се задават въпросите. На което Абер отвръща: „тъй като прегрешението на блудството се извършва по безкрайно много начини, от всички сетива на тялото и от всички сили на душата, изповедникът (…) ще преминава през всички сетива едни след други. След това ще разглежда желанията. И най-сетне, ще проучва мислите.“^[250] Виждате, че тялото е нещо като отправна точка за анализи на безкрайността от прегрешения на похотливостта. Следователно, изповедта ще протича вече, следвайки не този ред на значимост при нарушаването на законите на взаимоотношенията, а ще трябва да се ръководи от нещо като картография на прегрешимостта на тялото.^[251]

На първо място, осезанието: „не сте ли правили някакви непристойни докосвания? Какви? Къде?“ И ако каещият се „казва, че е било върху самия себе си“, ще го запитат: „поради каква причина?“ „О! Това било просто от любопитство (което е много рядко) или от сластолюбие, или за да се предизвикат непристойни движения? Колко пъти? Дали тези движения са стигнали usque adseminis effusionem?“^[252] Виждате, че сладострастието съвсем не започва от онова прословуто блудство, от незаконните отношения. Сладострастието започва от контакта със самия себе си. В реда на прегрешенията онова, което по-късно ще бъде статуята на Кондияк (сексуалната статуя на Кондияк, ако щете) се появява, превръщайки се не в аромат от рози, а при контакта със собственото си тяло.^[253] Изначалната форма на прегрешението срещу плътта не е връзка с онзи или с онази, на която нямаш право. Изначалната форма на прегрешението срещу плътта е да си имал контакт със самия себе си: да си докосвал самия себе си, това е мастурбацията. Второто след осезанието е зрението. Трябва да се анализират погледите: „Гледали ли сте непристойни предмети? Какви предмети? С каква цел? Придружени ли са били от чувствено удоволствие тези погледи? Довели ли са ви тези удоволствия до желания? Какви?“^[254] И тъкмо в погледа, в разреда на зрението и на погледа се анализира четенето. Както виждате, четенето може да се превърне в грях не пряко посредством мисълта, а най-напред по отношение на тялото. Четенето може да се превърне в прегрешение в качеството си на зрително удоволствие, в качеството на похотливост на погледа.^[255] На трето място е езикът. Удоволствията на езика са удоволствията от непристойните разговори на неприличните думи. Неприличните думи доставят удоволствие на тялото; неприличните разговори предизвикват похотливостта или са провокирани от похотливостта на нивото на тялото. Дали даден човек е произнесъл тези „непристойни думи“, тези „непристойни речи“, без да мисли за тялото? „Без да е имал каквото и да било непристойно чувство?“ „Били ли са те, напротив, придружени от вредни мисли? Били ли са придружени тези мисли от вредни желания?“^[256] Точно в този раздел за езика се осъжда сладострастието на песните.^[257] Четвъртият момент е слухът. Това е проблемът за удоволствието при слушането на непристойни думи, на разпуснати разговори.^[258] Изобщо ще трябва да се проблематизира и да се анализира цялата външна част на тялото. Дали човекът е правил „похотливи жестове“? Дали тези похотливи жестове той ги е правил сам или заедно с други? С кого?^[259] Дали се е „обличал“ по непристоен начин? Дали е изпитвал удоволствие от такова обличане?^[260] Играл ли е на непристойни „игри“?^[261] Правил ли е по време на „танц“ „чувствени движения, вземайки ръката на друго лице или виждайки женствени пози и поведения“^[262]? Дали е изпитвал удоволствие „чувайки даден глас, песен, мелодия“^[263]?

В общи линии, можем да твърдим, че тук сме свидетели на ново общо центриране на плътския грях около тялото. Вече не нелегитимната връзка, а самото тяло трябва да определя нещата. Тъкмо въз основа на тялото се поставя въпросът. С една дума: тук сме свидетели на свързването на плътта с тялото. Плътта, греховете на плътта са били преди всичко нарушаване на правилото на съединението. Сега плътският грях обитава самото тяло. Възможно е да се преследва плътския грях, разпитвайки тялото, различните части на тялото, различните чувствителни точки на тялото. Тялото и всички ефекти от удоволствието са се настанили там, точно това трябва сега да бъде точката на фокусиране на анализа на съвестта, що се отнася до шестата заповед. Различните нарушения на релационните закони, що се отнася до партньорите, до формата на акта, най-сетне всички тези неща, като се започне от блудството и се стигне до скотството, всичко това вече ще бъде само в известен смисъл развитие на тази първа и основна степен на прегрешението, каквото е отношението към самия себе си и чувствеността на самото тяло. И тогава на тази основа се разбира осъществяването на едно друго много съществено изместване. А именно, че основният проблем вече няма да бъде разграничението, което е тревожело схоластиците: реално действие и мисъл. Това ще бъде проблемът: желание и удоволствие.

Според схоластичната традиция — понеже изповедта не е била вътрешна съвест, а анализ на действията, външно съзнание, като изследване на действията, а е била вътрешното съзнание, което е трябвало да съди самия индивид — добре известно е било, че трябва да се съдят не само действията, но и намеренията, мислите. Но този проблем за отношението действие-мисъл е бил, всъщност, само проблем за намерението и за реализацията. От момента, в който при разглеждането на шестата заповед се поставя под въпрос самото тяло и неговите удоволствия, разграничението между онова, което е просто желан грях, приет грях и изпълнен грях е напълно недостатъчно, за да покрие сферата, която вече сме си определили. Цяла една огромна област придружава извеждането на тялото на първо място и се конституира онова, което бихме могли да наречем вид морална физиология на плътта, за която бих искал да ви дам някои кратки бележки.

В един изповедален наръчник от епархията в Страсбург през 1722 г. се изисква разглеждането на съвестта (и тази препоръка откриваме и у Абер, и у Шарл Бороме) да не започва от действията, а от мислите. И там е посочен един ред, а именно следващия: „трябва да се започва от простите мисли към мрачните мисли, т.е. към мислите, на които се спираме; после от тези мрачни мисли към желанията; а после, от незначителните желания към съгласяването; а след това, от съгласяването към повече или по-малко носещите грях действия, за да се стигне най-сетне до най-престъпните действия.“^[264] В трактата, за който ви говорех вече няколко пъти, Абер обяснява по следния начин механизмът на похотливостта или следователно водещата нишка, която трябва да бъде използвана, при анализа на значимостта на даден грях. Според него похотливостта започва с известно вълнение в тялото, чисто механично вълнение, предизвикано от Сатаната. Това вълнение в тялото събужда онова, което той нарича „чувствена съблазън“. Тази съблазън води до усещане на сладост, локализирано в самата плът, чувство за сладост и чувствена наслада или още приятен гъдел и възпламеняване. Този гъдел и възпламеняване предизвиква интерпретация на удоволствията, които започваме да разглеждаме, да сравняваме едни с други, да претегляме и т.н. Подобно разсъждение над удоволствията може да предизвика ново удоволствие, което е удоволствието от самата мисъл. Това е наслаждението от мисленето. Тогава мисловното наслаждение представя пред волята различните чувствени наслаждения, които са предизвикани от първоначалното вълнение на тялото, като непредизвикващи грях неща, а напротив, допустими и достойни да бъдат приети. И тъй като волята сама по себе си е сляпо свойство, волята сама по себе си не може да знае кое е добро и кое е лошо, тя се оставя да бъде убедена. От този момент съгласието е дадено, съгласието, което е първоначална форма на греха, което все още не е намерение, което дори не е още желание, но което в повечето случаи конституира онази опростима основа, върху която по-нататък ще се развие грехът. След това следва една мащабна дедукция на самия грях, към която преминавам сега.

Виждате, че всички тези тънкости ще конструират сега пространството, в което ще протича изследването на съвестта. Вече не законът и нарушението на закона, а старият юридически модел, предложен от тарифираното покаяние от едно време служи като ръководна нишка, а цялата диалектика на наслаждението, на тъгата, на удоволствието, на желанието, която ще бъде съблюдавана от епископалния стил на XVIII в. на Алфонс де Лигуори дава общата и относително проста формулировка, която ще бъде следвана от цялата епископална литература през XIX в.^[265] При Алфонс де Лигуори има вече само четири момента: импулсът, който е първата мисъл за извършване на злото, след това съгласието (чийто генезис, според Абер ви посочих преди малко), следва наслаждението, което наслаждение е последвано или от удоволствието, или от снизходителността.^[266] Насладата действително е удоволствието на настоящето; желанието е насладата, когато е насочена към бъдещето; съгласието, това е насладата, когато тя е отправена към миналото. Във всеки случай, на фона на който ще протича сега самата операция на изследване на съвестта, и следователно, операцията на признанието и на заповедта, присъща на покаянието, този фон е сега напълно нов. Разбира се, законът присъства; естествено, забраната, свързана със закона също присъства; наистина става въпрос да се уловят нарушенията; но цялата операция по изследването сега е насочена към този род доказателство за удоволствието и за желанието, което от сега нататък е истинският партньор в операцията и в тайнството на покаянието. Обръщането е пълно или, ако щете, обръщането е радикално: преминава се от закона към самото тяло.

Естествено, този сложен механизъм не е репрезентативен за действителната, едновременно масирана и разширена практика на изповедта от XVI или XVII в. насам. Известно е, че в практиката изповедта е била такъв род ритуален акт, извършван почти от цялото католическо население през XVII и през първата половина на XVIII в., което започва вече да се разпада през втората половина на XVIII в. Тези годишни, масирани изповеди, осигурявани или от ордените на просяците или на грешните, или от местните свещеници, със своята недодяланост и бързина, очевидно не са имали нищо общо със сложната конструкция, за която ви говорех преди малко. Само че би било погрешно да виждаме в такава конструкция просто теоретично построение. Рецептите на сложната и пълна изповед, за които ви говорех, всъщност са били задействани на определено равнище и главно на втора степен. Тези рецепти са били задействани, когато е ставало въпрос не да се възпитава средния вярващ от народа, а самите изповедници. С други думи, съществувала е цяла дидактика на покаянието и правилата, за които ви разказах подробно преди малко, се отнасят именно до дидактиката на покаянието. Практиката на покаянието, във вида в който ви я изложих, се е развила в семинариите (институции, които са наложени и едновременно с това измислени, дефинирани и учредени от Трентския събор, които са били нещо като педагогически училища на духовенството). Но можем да твърдим следното. А именно, че семинариите са били изходната точка, а често и моделът на големите учебни заведения, предназначени за обучение, което ние наричаме средно образование. А големите колежи на йезуитите и на ораторите са били или продължение, или имитация на тези семинарии, така че изтънчената технология на изповедта не е била, разбира се, разпространена практика, но не е била и чиста мечта, чиста утопия. Тя действително е формирала елитите. И е достатъчно да видим по какъв масов начин всички трактати, например трактатите върху страстите, които са публикувани през XVII и XVIII в., са заемали от цялостния фон на християнския епископален стил, за да се разбере, че в крайна сметка елитите на XVII-тия и на XVIII-тия век почти изцяло са познавали задълбочено понятията, схващанията, методите за анализ, схемите за разглеждане, които са специфични за изповедта.

Повечето са свикнали да центрират историята на изповедта по време на Контрареформацията, т.е. от XVI до XVII в., върху проблема на казуистиката.^[267] Но аз не смятам, че това е истински нов момент. Несъмнено, казуистиката има важно значение като залог в борбата между различните ордени, между различните социални и религиозни групи. Но сама по себе си казуистиката не е била някаква новост. Казуистиката се вписва в много старата традиция, каквато е традицията на архаичния юридизъм на изповедта: изповедта като санкция срещу нарушенията, изповедта като анализ на специфичните обстоятелства, при които е извършено дадено нарушение. Всъщност, казуистиката се вкоренява още в тарифираното наказание. Новото в нея, въз основа на Трентския епископален стил и на XVI в., е именно тази технология на душата и на тялото, на душата в тялото, на душата носителка на удоволствие и на желание. Тази технология, с всички свои методи за анализи, идентификация, ръководство и за трансформация — тъкмо това според мен съставлява основната част от новостта на този епископален стил. От този момент нататък започва да се формира или да се създава цяла поредица от нови обекти, които са едновременно от порядъка на душата и на тялото, форми на удоволствие, специфични особености на удоволствието. Така преминаваме от старата тема, че тялото е първоизточникът на всички грехове, към идеята, че съществува похотливост във всички грехове. И това твърдение не е просто абстрактно твърдение, не е просто теоретичен постулат: а необходимото изискване за този технически метод за намеса и за новия начин на упражняване на властта. От XVI в. насам около тези процедури на признанието при изповедта става идентифициране на тялото и на плътта, ако щете, въплъщаване на тялото и инкорпориране на плътта, които ще предизвикат появата в мястото на съединяване на душата и на тялото на изначалното действие на желанието и на удоволствието в пространството на тялото и в самите корени на съзнанието. Конкретно това означава, че мастурбацията ще бъде изначалната форма на поддаващата се на изповядване сексуалност, искам да кажа, на подлежащата на изповядване сексуалност. Дискурсът на признанието, дискурсът на срама, на контрола, на коригирането на сексуалността започва главно от мастурбацията. И още по-конкретно огромният технически апарат на покаянието действително постига ефект единствено в семинариите и в колежите, т.е. в онези места, където единствената форма на сексуалност, която е трябвало да бъде контролирана, е била, разбира се, мастурбацията.

Имаме кръгообразен процес, който е много типичен за тези технологии на знанието и на властта. Най-изтънчените маркирания на новото християнизиране, което започва през XVI в., довеждат до властови институции и до специализации на знанието, които придобиват форма в семинариите, в колежите; с една дума, в институции, където се очертава по привилегирован начин не сексуалната връзка между индивидите, не законните и незаконни сексуални отношения, а изолираното и изпълнено с желание тяло. Мастурбиращият юноша, тъкмо той ще бъде сега все още не скандалната, но вече обезпокоителната фигура, която ще обитава и то все повече и повече, посредством тези семинарии и колежи, които се разпространяват и се умножават, ръководенето на съзнанието и признанието на греха. Всички нови методи и правила на признанието, които са били развивани от Трентския събор насам — този род гигантска интериоризация, в дискурса на покаянието, на цялостния живот на индивидите — всъщност са тайно фокализирани около тялото и мастурбацията.

Ще завърша със следното. По същото това време, т.е. през XVI-XVII в., започва да се развива в армията, в колежите, в работилниците, в училищата цяла една система за дресиране на тялото, а именно дресирането на празното тяло. Въвеждат се нови методи за надзираване, за контрол, за разпределение в пространството, за записване и т.н. Имаме цялостно обхващане на тялото от властовите механики, които се стремят да го направят едновременно покорно и полезно. Тук имаме нова политическа анатомия на тялото. И така, ако разглеждаме вече не армията, работилниците, началните училища и т.н., а тези технически методи на покаянието, онова, което е било практикувано в семинариите и в колежите, произлезли от тях, виждаме едно обхващане на тялото, което не е обхващане на полезното тяло, не е обхващане, отнасящо се за регистъра на способностите, а се извършва на равнището на желанието и на благоприличието. Така, изправена пред политическата анатомия на тялото, имаме морална физиология на плътта.^[268]

Следващия път бих искал да ви покажа две неща: по какъв начин моралната физиология на плътта или на въплътеното тяло, или на инкорпорираната плът, се свързва с проблемите на дисциплината на ефективното тяло в края на XVIII в.; по какъв начин се е конституирало онова, което бихме могли да наречем педагогическа медицина на мастурбирането и по какъв начин тя е свела проблема за желанието до проблема за инстинкта, проблема за инстинкта, който именно заема централно място в организирането на аномалията. Следователно, тъкмо тази мастурбация, очертана по такъв начин в признанието на изповедта през XVII в., тъкмо тази мастурбация, превръщайки се в педагогически и медицински проблем, ще отведе сексуалността в сферата на аномалията.

Лекция на 26 февруари 1975 г.

Нова процедура на изследване: дисквалифицират на тялото като плът и вменяването на вина в тялото посредством плътта. — Направляването на съзнанието, развитието на католическия мистицизъм и феноменът на обсебването от зли духове. — Разграничение между обсебването от духове и магьосничеството. — Обсебването от духове в Луден. — Конвулсията като пластична и видима форма на борбата в тялото на обладаната от духове. — Проблемът за обсебените от духове и техните конвулсии не се вписва в историята на болестта. — Антиконвулсивните средства: стилистично модулиране на изповедта и на насочването на съзнанието; призив към медицината; прибягването до помощта на дисциплинарните и възпитателните системи през XVII в. — Конвулсията като неврологичен модел на менталното заболяване.

Миналия път се опитах да ви покажа по какъв начин — вътре в самата практика на изповедта и в самия метод на направляване на съзнанието, се оформя ако не напълно, то от XVI в. насам поне се развива — категорията на желанието и на удоволствието. С една дума можем да кажем следното: на духовното ръководство отговаря плътското нарушение, плътското нарушение като дискурсивна област, като сфера за намеса, като обект на познание за това ръководство. От тялото, от тази материална телесност, към която теологията и практиката на изповедта през Средновековието съотнасяха просто първопричината за греха, започва да се отграничава сложната и едновременно с това неясна област на плътта, която е сфера на упражняване на властта и едновременно с това на обективизирането й. Става въпрос за тяло, през което преминава цяла серия от механизми, наричани „съблазън“, „гъделичкане“ и т.н.; тяло, обитавано от многобройни по интензивност удоволствия и наслади; тяло, движено, поддържано, евентуално сдържано, от воля, която дава съгласие или не, която изпитва удоволствие или отказва да изпитва удоволствие. С една дума: чувственото и сложно тяло на сладострастието. Според мен тъкмо такава е корелацията на новия властов метод. И точно това исках да ви покажа, а именно квалифицирането на тялото като плът, което в същото време е дисквалифицирането му като плът; вменяването във вина на тялото от плътта, което е в същото време възможност за дискурс и за аналитично изследване на тялото; едновременното определяне на вината в тялото и на възможността да се обективизира това тяло като плът — всичко това е в корелация с онова, което можем да наречем нова процедура на изпитване.

Опитах се да ви покажа, че изпитването се подчинява на две правила. От една страна, то трябва да бъде колкото е възможно коекстензивно на съществуването като цяло: независимо дали това е изпитването, извършвано при изповедта или изпитването, което извършваме заедно със своя ръководител на съзнанието — така или иначе, човешкото съществуване като цяло трябва да бъде прекарано през филтъра на изпитването, на анализа и на дискурса. Всичко, което човек е казал, всичко, което е направил, трябва да премине през това дискурсивно рамкиране. От друга страна, това изпитване се извършва при взаимоотношения на авторитет, при властови взаимоотношения, които са много строги и едновременно с това твърде ексклузивни. Вярно е, че трябва да кажеш всичко на ръководителя, или да кажеш всичко на изповедника, но трябва да го казваш само на него. Следователно изпитването, което характеризира тези нови методи на духовно ръководство, се подчинява, от една страна, на правилата на изчерпателността, а от друга, на извънредността. Така че стигаме до следното. От своята поява като обект на безкраен аналитичен дискурс и на постоянен надзор плътта е свързана едновременно със създаването на процедура на пълно изпитване и със създаване на правило за свързано с него мълчание. Трябва да казваш всичко, но трябва да го казваш само тук и само на него. Трябва да го казваш само в изповедалнята, по време на акта на изповядване или по време на процедурата на ръководство на съзнанието. Следователно, да говориш само тук и само на него не е, разбира се, основно и изначално правило за мълчание, върху което да се наслагва при определени случаи, в качеството на корелативна, необходимостта от признанието. Те са били свързани в това сложно цяло (за което ви говорех последния път), в което мълчанието, правилото на мълчанието, правилото на не-казването, е корелативно на друг механизъм, а именно механизмът на изказването: трябва да казваш всичко, но трябва да го казваш само при определени условия, по време на определен ритуал и пред определено, строго детерминирано лице. С други думи, навлизаме не в епоха, през която плътта трябва да бъде най-сетне сведена до мълчанието, а в епоха, през която плътта се явява корелативна на властова система, на властов механизъм, притежаващ изчерпателна дискурсивност и организирано заобикалящо я мълчание около това задължително и постоянно признание. Следователно властта, която се упражнява при духовното ръководство, не учредява мълчанието, не-казването като основно правило; тя просто го формулира като необходимо спомагателно средство или като условие за функционирането на напълно позитивното правило на изказването. Плътта е онова, което назоваваме, плътта е онова, за което говорим, плътта е онова, което изразяваме. През XVII в. (така ще бъде и през XVIII, и през XIX в.) сексуалността е главно не онова, което се прави, а онова, което се признава: тъкмо за да можем да го признаем при правилните условия, и още повече затова, трябва да го премълчаваме при всички останали.

Миналият път се опитах да пресъздам пред вас приблизително историята тъкмо на такъв род механизъм на признанието — мълчанието. Разбира се, този апарат, този метод на духовно ръководство, проявяващи плътта като свой обект или като обект на ексклузивен дискурс, не засяга тоталността на християнското население. Този апарат на труден и изтънчен контрол, тази тоталност от желания и удоволствие, която се поражда в корелация с него — всичко това, разбира се, засяга само един тънък слой от населението, а именно онзи, който е могъл да бъде засегнат от сложните и изтънчени форми на християнизиране: най-висшите слоеве на населението, семинариите, манастирите. Очевидно е, че при онова огромно масово годишно изповядване, което по-голямата част от градските или селските населения са практикували през XVII и през XVIII в. (изповедта по време на пасхалното причестяване), не откриваме почти нищо от тези относително изтънчени механизми. При все това мисля, че те имат значение по две причини. Първата ще разгледам накратко; за сметка на това ще се спра по-нашироко на втората.

Първата причина: без съмнение, именно на основата на този метод се е развивал (от втората половина на XVI в. нататък, във Франция преди всичко от XVII в. нататък) католическият мистицизъм, в който темата за плътта има толкова голямо значение. Вземете например във Франция всичко, което се е случило, всичко, което е било казано между отец Сюрен и г-жа Гийон.^[269] Сигурно е, че тези теми, тези нови обекти, тази нова форма на дискурс, са свързани с новите методи на духовно ръководство. Но мисля, че погледнато по-разгърнато — ако не по-разгърнато, то поне по-надълбоко — тази тоталност на желанието, тази цялост на похотливостта се проявява при някои слоеве от населението, които са по-широки, но които, във всеки случай, задействат известен брой по-дълбоки процеси, в сравнение с дискурса на малко софистицирания мистицизъм на г-жа Гийон. Искам да поговоря за онова, което бихме могли да посочим като фронт на християнизирането в дълбочина.

И така, на върха апаратът за ръководство на съзнанието проявява тези форми на мистицизъм, за които ви говорех преди малко. А после, в основата, той проявява друг феномен, който е свързан с първия и му съответства, който намира в него цяла поредица механизми за опора, но в крайна сметка ще има съвършено различна съдба: този феномен е обладаването от духове. Мисля, че обладаването от духове, като много типичен феномен за изграждането на нов апарат за контрол и за власт в Църквата, трябва да се съпостави с магьосничеството, от което се отличава доста радикално. Разбира се, магьосничеството през XV и в XVI в. и обладаването от духове през XVI и през XVII в. са в нещо като историческа приемственост. Можем да твърдим, че магьосничеството или големите епидемии на магьосничество, развиващи се от XV в. до началото на XVII в., а после големите вълни на обладаните от духове, които се разпространяват от края на XVI до началото на XVIII в., трябва да бъдат подредени и едните и другите отново сред общите следствия на голямото християнизиране, за което ви говорих. Но това са две серии от съвършено различни следствия, основаващи се върху добре разграничени механизми.

Магьосничеството (във всеки случай така твърдят историците, които понастоящем се занимават с този проблем) изразява борбата, която новата вълна от християнизиране, започнала в края на XV и началото на XVI в., е организирала около и срещу определен брой култови форми, които първите и много бавни вълни на християнизирането през Средновековието са оставили ако не съвършено непокътнати, то поне все още жизнеспособни, от Античността до онзи момент. Магьосничеството наистина е един вид периферен феномен. Там, където християнизирането все още не се е утвърдило, там, където култовите форми са продължили да съществуват векове, може би хилядолетия наред, християнизирането през XV-XVI в. среща препятствия, опитва се да ги преодолее, предлага на тези препятствия едновременно форма за изява и на противопоставяне. Тогава магьосничеството бива кодирано, възобновено, осъждано, потискано, изгаряно, унищожавано от механизмите на Инквизицията. Следователно магьосничеството наистина е обхванато вътре в този процес на християнизиране, но това е феномен, които се помества по външните граници на християнизирането. Следователно периферен феномен, по-скоро селски, отколкото градски; феномен, който можем да открием и в крайморските области, в планинските области, именно там, където не са проникнали големите традиционни огнища на християнизиране от Средновековието насам, т.е. градовете.

Що се отнася до обсебването от зли духове, макар и то да се вписва също в това християнизиране, започващо отново от края на XV в. насам, то би било по-скоро вътрешна, отколкото външна последица. То е по-скоро противоудар на едно завземане не на нови области, не на нови географски или социални сфери, а религиозно и подробно завземане на тялото и то чрез двойния механизъм, за който ви споменах преди малко, от страна на изчерпателен дискурс и на изключителен авторитет. Впрочем това се отбелязва незабавно от факта, че в крайна сметка магьосничеството е главно онова, което се разобличава отвън, от страна на властите, от страна на знатните граждани. Вещицата е жена, която живее в края на селото или в края на гората. Вещицата е лоша християнка. Но за сметка на това, какво представлява обсебената от зли духове (онази от XVI, най-вече от XVII и началото на XVIII в.)? Тя в никакъв случай не е разобличавана от някой друг, тя самата признава, тя самата се изповядва, и то се изповядва спонтанно. Впрочем, това не е жена от село, а градска жена. Като започнем от Луден и стигнем до гробището Сен-Медар в Париж, винаги малкият или голям град се превръща в сцена на обсебването от духове.^[270] Нещо повече, тя дори не е коя да е градска жена, а монахиня. При това вътре в самия манастир тя ще бъде по-скоро игуменката или настоятелката, а не послушницата. В самата основа на християнската институция, в центъра на механизмите на духовно ръководство и на онова ново изповедничество, за което ви говорих, тъкмо там се появява този вече не маргинален, а, напротив, абсолютно централен персонаж в новата технология на католицизма. Магьосничеството се появява по външните граници на християнството. Обсебването от духове се появява във вътрешното средище, там, където християнството се опитва да вмъкне своите механизми на власт и на контрол, там, където то се опитва да забие своите дискурсивни задължения в самото тяло на индивидите. Именно там, в момента, в който то се опитва да задейства индивидуализиращи и задължителни механизми на контрол и на дискурс, именно там се появяват обсебените от духове.

Всичко това се изразява от факта, че сцената на обсебване от духове, заедно със своите основни елементи, се различава напълно и ясно от сцената на магьосничеството. Централният персонаж във феномените на обсебването ще бъде изповедникът, ръководителят, водачът. Ще ги намерите тъкмо в големите истории за обзети от духове през XVII в.: Гофриди в Екс^[271], Грандие в Луден.^[272] В историята в Сен-Медар, в началото на XVIII в., обсебеният от духове ще бъде реален персонаж, макар че вече е изчезнал в момента, когато става обсебването от духове: това е дяконът Пари.^[273] Следователно именно свещеният персонаж, именно онзи персонаж, който притежава властта на свещеника (следователно, властта на ръководство, властта на авторитета и на дискурсивната принуда), именно той ще бъде в центъра на сцената на обсебването и механизмите на обсебването. Докато при магьосничеството имаме просто един вид двойна форма, като дяволът заема едната страна, а магьосницата другата, при обсебването имаме система на триъгълни отношения и дори малко по-сложни от триъгълни отношения. Ще има и матрица с три страни: Дяволът, разбира се; обсебената монахиня на другия край; но между тях, затваряйки взаимоотношението в триъгълник, ще имаме фигурата на изповедника. А изповедникът или ръководителят е вече доста сложна фигура, която незабавно се раздвоява. Тъй като имаме изповедник, който в началото е бил добрият изповедник, добрият ръководител, а в даден момент се превръща в лош, преминава от другата страна; или пък имаме две групи изповедници или ръководители, които ще се нападат помежду си. Това е много ясно, например в историята в Луден, където срещу представител на бялото духовенство (свещеникът Грандие) са изправени други ръководители или изповедници, които ще се намесят, представлявайки черното духовенство — това е първата двойственост. После, вътре в това черно духовенство имаме нов конфликт, ново раздвояване между онези, които ще бъдат патентованите заклинатели и онези, които ще играят ролята едновременно на ръководители и на лечители. Конфликт, съперничество, двубой, конкуренция между капуцините, от една страна, и йезуитите от другата, и т.н. Във всеки случай, този централен персонаж на ръководителя или на изповедника ще се демултиплицира, дедублира в зависимост от конфликтите, присъщи на самата църковна институция.^[274] Колкото до обсебената от духове, третата точка, триъгълникът, тя също ще се дедублира, в този смисъл, че тя вече няма да бъде, подобно на магьосницата, опора на дявола, негова покорна слугиня. Това е много по-сложно. Разбира се, обладаната от духове ще бъде онази, която е във властта на дявола. Но веднага след като тази власт се установи, след като се задълбочи, след като проникне в тялото на обсебената, тя ще срещне съпротива. Обладаната от духове е онази, която се съпротивлява на дявола. В същия момент, в който се оказва вместилище на дявола. Така че в нея незабавно ще се появи двойственост: онова, което е свързано с дявола и което вече не е тя, превърнала се просто в дяволски механизъм; а освен това и една друга инстанция, съпротивляващото се вместилище, което ще трябва да използва собствените си сили срещу дявола или да търси подкрепата на ръководителя, на изповедника, на Църквата. Тогава в нея ще се смесят зловредните следи от Демона, а после благотворните следи от божията или свещената защита, към които тя призовава. Можем да твърдим, че обладаната от зли духове парцелира и ще парцелира до безкрайност тялото на магьосницата, което дотогава (ако приемем схемата на магьосничеството в неговата проста форма) е било соматична особеност, в което проблемът за разделението още не е поставян. Тялото на магьосницата е било просто в услуга на дявола или е било заобиколено от известен брой сили. А тялото на обладаната от духове е множествено тяло, тоест тяло, което в известен смисъл се изпарява, изчезва в едно многообразие от сили, които се борят помежду си, от сили, усещания, които я нападат и преминават през нея. Феноменът на обсебването ще бъде характеризиран съвсем общо много повече от тази неопределена множественост, отколкото от великия дуел между доброто и злото.

Бихме могли да споменем още следното. В основните магьоснически процедури, изработени от Инквизицията, тялото на магьосницата е единствено тяло, което е просто в услуга или, при нужда, пронизвано от безбройните армии на Сатаната, Асмодей, Велзевул, Мефистофел и т.н. Шпренгер наброява хиляди и хиляди такива дяволи, които ходели по света (не си спомням точно дали е наброил 300 000 хиляди, но това няма значение).^[275] В случая с тялото на обсебената имаме нещо друго: сега самото тяло на обсебената е седалището на безкрайна множественост от движения, трусове, усещания, треперене, болки и удоволствия. На тази основа виждате по какъв начин и защо при обсебването изчезва един от елементите, основни при магьосничеството: това е съглашението. Магьосничеството винаги е имало формата на обмен: „Ти ще ми дадеш своята душа — казвал Сатаната на магьосницата, — а аз ще ти дам една част от моята власт“; или още Сатаната казвал: „Аз те притежавам плътски и ще те притежавам плътски всеки път, когато поискам. В замяна на това ти ще можеш да призоваваш моето свръхестествено присъствие всеки път, когато имаш нужда“; „Аз ти давам удоволствие — казва Сатаната, — но ти ще можеш да правиш колкото си искаш зло. Аз те пренасям в Сабат, но ти ще можеш да ме призоваваш, когато си поискаш и аз ще бъда там, където поискаш“. Един принцип на размяната, който е белязан именно от съглашението, санкциониращо един трансгресивен сексуален акт. Това е посещението на злия дух, това е целувката по задника на козела от Сабат.^[276]

При обсебването, напротив, няма споразумение, скрепено в някакво действие, а инвазия, коварно и непобедимо проникване на дявола в тялото. Връзката на обсебената с дявола не е от порядъка на споразумението; тази връзка е от порядъка на обитаването, на средището, на импрегнирането. Превръщане на онзи, който някога е бил големият черен дявол, появяващ се край леглото на магьосницата и показващ й гордо своя вдигнат член: тази фигура ще бъде заменена с нещо съвършено различно. Например, онази сцена, с която, донякъде, са започнали обсебванията в Луден: „Понеже игуменката си беше легнала вече, със запалена свещ край себе си (…), тя почувства, без нищо да вижда (следователно, изчезване на образа, изчезване на тази голяма черна форма; М.Ф.), една ръка, която се затвори в нейната и постави в ръката й три трънки от глог. (…) Въпросната игуменка и други монахини, след получаването на въпросните трънки, почувствали странни промени в своето тяло (…), така че понякога те изгубвали всякакъв разсъдък и били разтърсвани от силни конвулсии, които като че ли произтичали от необикновени причини.“^[277] формата на дявола вече е изчезнала, неговият образ, присъстващ и добре очертан, се е заличил. Имаме усещания, предаване на някакъв предмет, различни и странни промени в тялото. Няма сексуално обсебване: само това коварно проникване на тялото от странни усещания. Или още нещо, което също е записано в протокола на историята в Луден, която можете да намерете в книгата на Мишел дьо Серто Обсебването в Луден (La Possession de Loudun): „В самия ден, когато сестра Аниес, послушница в манастира на урсулинките, се изповядвала, тя била обсебена от дявола.“ И ето как е станало обсебването: „Магията била един букет индийски рози, който се озовал върху стъпалото към общата спалня в манастира. Майката-игуменка, когато го взела, го помирисала, което направили и някои други след нея; начаса всички били обсебени. Започнали да викат и да призовават Грандие, когото всички те тъй силно заобичали, че нито останалите монахини, нито други някои били в състояние да ги задържат (ще се върна на този въпрос по-нататък; М.Ф.). Искали да отидат да го намерят и, за да сторят това, се качвали и тичали, по ризи, по всички покриви на манастира, по дърветата, и стъпвали по самите краища на клоните им. И като издавали ужасяващи викове, останали под сланата, под града и дъжда, така останали те там четири или пет дена, без да ядат.“^[278]

Следователно, съвършено различна система на обсебване, съвършено различно дяволско посвещаване. Не като сексуален акт, не големият призрак от сяра, а бавно проникване в тялото. Както и изчезва системата на размяна. Вместо системата на размяна, имаме безкрайни игри на заместване: тялото на монахинята ще бъде заменено от тялото на дявола. В момента, когато, опитвайки се да намери подкрепа извън себе си, монахинята отваря уста, за да получи просфората, дяволът внезапно се заменя с нея, или, във всеки случай, един от дяволите, Велзевул. Велзевул изплюва обратно просфората през устата на монахинята, отворила уста, за да я погълне. Така и дискурсът на дявола заменя самите думи на молитвата. В момента, когато монахинята иска да каже молитвата Pater, дяволът отвръща на нейно място, на собствения си език: „Проклинам го.“^[279] Но тези заменяния не са без борба, без конфликт, без интерференции, без съпротива. В момента, в който получава просфората, която след това ще изплюе обратно, монахинята се хваща с ръка за гърлото, за да се опита да прогони от гърдите си дявола, който се кани да изплюе обратно просфората, която тя в момента поглъща. Или още, когато заклинателят иска да накара дявола да каже името си, тоест да го идентифицира, демонът отвръща: „Забравих името си. (…) Изгубих го в слюнката си.“^[280] Цялата тази игра на заменяния, на изчезвания, на борби, характеризира сцената, самата пластика на обсебването, силно отличаваща се следователно от всички игри на илюзията, присъщи на магьосничеството. Виждате, че центърът на всичко това, играта на съгласието на обсебения субект, е много по-сложна от играта на съгласието при магьосничеството.

При магьосничеството волята на магьосницата е замесена в него, всъщност е воля от юридически тип. Магьосницата се съгласява с предложената размяна: ти ми предлагаш удоволствие и могъщество, аз ти давам моето тяло, аз ти давам моята душа. Магьосницата се съгласява с размяната, тя подписва съглашение: всъщност, тя е юридически субект. В това свое качество тя може да бъде наказана. При обсебването (можете да предусетите това от всички подробности, които ви посочих преди малко) волята е натоварена с всички двусмислености на желанието. Волята желае и не желае. Така например в разказа на майката-игуменка Жан дез’ Аниес, пак по повод историята в Луден, много ясно се вижда извънредно тънкото действие на волята върху самата себе си, волята, която се утвърждава и веднага след това се изплъзва.^[281] Заклинателите казали на майката-игуменка Жан дез’ Аниес, че демонът въвежда в нея такива усещания, че тя не може да разпознае в това игра на демона.^[282] Но игуменката Jeanne des Agnes знае отлично, че когато й казват това, заклинателите все пак не казват истината и че те не са изследвали дъното на душата й. Тя признава, че това не е толкова просто и че ако демонът е успял да вмъкне в нея тези различни усещания, зад които той се крие, то е защото всъщност тя го е разрешила. Такова вмъкване се извършва посредством играта на дребни удоволствия, на неуловими усещания, на незабележими съгласия, на нещо като малко постоянно съгласие, при което волята и удоволствието се преплитат помежду си и довеждат до измамата. Измама за майката-игуменка, която вижда само удоволствието и не вижда злото; измама и за заклинателите, тъй като мислят, че това е дяволът. Както самата тя казва при своята изповед: „Дяволът често ме измамваше с някакво малко съгласие, с което приемах вълненията и други изключителни неща, които той правеше по тялото ми.“^[283] Или още: „Случи ми се, за мое голямо смущение, че през първите дни, когато отец Лактанс ми беше даден за ръководител и за заклинател, аз не одобрявах начина му на действие в много дребни неща, макар че той беше много добър, а аз самата бях лошата.“^[284] Така например, отец Лактанс предлага на монахините да ги причести просто пред желязната ограда на манастира. При това майката-игуменка се ядосва, започва да си говори на себе си: „Мислех си в самата себе си, че щеше да бъде по-добре той да следва начина на действие на другите свещеници. Понеже се спрях нехайно на тази мисъл, дойде ми наум, че за да унижи този отец, демонът е направил някакво непочтително деяние на много светото Тайнство. Бях толкова нещастна, че не се съпротивлявах достатъчно силно на тази мисъл. Когато отидох на (оградата; М.Ф.) за причестяването, дяволът обхвана главата ми и след като бях получила свещената просфора и вече бях я почти преглътнала, дяволът я изхвърли в лицето на свещеника. Добре зная, че не съм направила това действие по свое желание, но съм съвсем сигурна, за мое голямо объркване, че съм дала възможност на дявола да направи това и че той никак нямаше да има сила да го направи, ако аз не бях се свързала с него.“^[285] Откриваме отново темата завръзката, която е била в самата основа на операцията на магьосничеството, връзката с дявола. Но виждате, че при тази игра на удоволствието, на съгласието, на не-отказа, на малката благосклонност, сме доста далеч от голямата юридическа тежест на съгласието, давано веднъж завинаги и удостоверено от магьосницата, когато тя подписва съглашението си с дявола.

Два вида съгласие, но и два вида тяло. Както знаете, омагьосаното тяло се е характеризирало главно с две черти. От една страна, тялото на магьосниците е било тяло, заобиколено или, в известен смисъл, ползващо се от цяла поредица предимства, които едни са смятали за реални, други за илюзорни, но това няма значение. Тялото на магьосницата е способно да се пренася и да бъде пренасяно; то е способно да се появява и да изчезва, то става невидимо, то става и непобедимо при някои случаи. С една дума, то е обхванато от един вид трансматериалност. То се характеризира и от факта, че винаги е носител на белези, които са петна, зони на нечувствителност и всички те конституират нещо като знаци на демона. Това е методът, чрез който демонът може да разпознава своите; и обратното, това е и начинът, чрез който инквизиторите, хората на Църквата, съдиите, могат да разпознават магьосницата. Общо взето, тялото на магьосницата, от една страна, се ползва с предимства, които й дават възможност да участва в дяволската сила и които следователно й позволяват да се изплъзва от преследващите я, но, от друга страна, тялото на магьосницата е белязано и този белег я свързва колкото с демона, толкова и със съдията или със свещеника, които преследват демона. Тя бива обвързвана чрез тези негови белези в същия момент, в който била възхвалявана чрез неговите предимства.

Тялото на обсебената е напълно различно. То не е обвито с предимства; то е средище на една драма. Именно това тяло, вътре в това тяло се проявяват различните сили, техният сблъсък. Това не е пренасяно тяло: това е тяло, пронизвано в цялата си дълбочина. Това е тялото на обкръжението и на контра-обкръжението. Всъщност това е тяло-крепост: крепост, която е обкръжена и обсадена. Тяло-цитадела, тяло-битка: битка между демона и обсебената, която се съпротивлява; битка между онази част от обсебената, която се съпротивлява, и онази част от самата нея, която се съгласява и се предава; битка между демоните, заклинателите, ръководителите и обсебената, която ту им помага, ту ги предава, като е от страната на демона посредством играта на наслажденията, или от страната на ръководителите и на заклинателите посредством своята съпротива. Всичко това конституира соматичния театър на обсебването. Ето един пример: „Колко удивително беше, че тъй като (на дявола; М.Ф.). му бе наредено на латински да позволи на Жана дез’ Аниес да доближи ръцете си в знак на молитва, забелязваше се едно насилствено подчинение и ръцете се доближаваха, треперейки. И след като тя получи Свещеното Тайнство в устата си, той искаше, ръмжейки подобно на лъв, да го изхвърли. Като му бе наредено да не проявява никаква непочтителност, се виждаше как (демонът; М.Ф.) престава, а Светото Тайнство слиза в стомаха й. Виждаше се как тялото й се повдига, за да повърне и тъй като му се забрани да го стори, той отстъпи.“^[286] Виждаме, че тялото на магьосницата, което можеше да бъде пренасяно и да става невидимо, сега се заменя (или е свързано с това тяло) от ново тяло, разкъсвано на части, ново тяло, обхванато от постоянно вълнение и треперене, тяло, посредством което можем да наблюдаваме различните епизоди от битката, тяло, което храносмила и изхвърля, тяло, което приема и отхвърля в онзи род физиологично-теологически театър, какъвто представлява тялото на обсебената. Това, според мен, го противопоставя много ясно на тялото на магьосницата. Нещо повече, тази битка несъмнено има своя знак, но този знак в никакво степен не е онзи белег, който намираме у магьосниците. Белегът или знакът на обсебената не е например петното, което откривахме върху тялото на магьосниците. Това е нещо съвършено различно, това е елемент, който ще има основно значение в медицинската и религиозна история на Запада: това е конвулсията.

Какво представлява конвулсията? Конвулсията е онази пластична и видима форма на битката в тялото на обсебената. Откриваме всемогъществото на демона, неговите физически успехи в тази страна от феномените на конвулсията, която съставлява твърдостта, нечувствителността към ударите. И пак в същия този феномен на конвулсията откриваме — като чисто механично следствие от битката, в известна степен като разтърсване на онези сили, които се сблъскват помежду си — откриваме и безпокойството, треперенето и т.н. Откриваме и цяла поредица от неволни, но значими жестове: тя се отбранява, плюе, заема поведение на отказ, изрича непристойни, невернически, богохулни думи, но те винаги са автоматични. Така се конституират последователните епизоди на битката, атаките и контраатаките, победата на единия или на другия. И най-сетне, задушаванията, припадъците бележат онзи момент, в който тялото ще бъде унищожено в тази битка поради самата крайност на намиращите се в наличие сили. Тук за пръв път по толкова ясен начин се проявява надценяването на конвулсивния елемент. Конвулсията е онова огромно понятие-паяжина, което простира своите нишки както от страна на религията и на мистицизма, така и от страна на медицината и на психиатрията. Именно тази конвулсия ще бъде залогът в една много важна битка, продължила два века и половина, между медицината и католицизма.

Но преди да говоря отново за тази битка, бих искал да ви покажа, че всъщност плътта, която се проявява вследствие на духовната практика през XVI-XVII в., тази плът, подтиквана в известна степен, се превръща в конвулсивна плът. Тя се появява в сферата на онази нова практика, под формата на ръководенето на съзнанието, като завършек, като цел на новото завоюване на тялото, каквото е било ръководенето на душите след събора в Трент. Конвулсивното тяло е тялото, пронизано от правото на изпитване, тялото, подложено на задължението на изчерпателното признание и тялото, изправящо се срещу правото на изпитване, срещу задължението на изчерпателното признание. Това е тялото, противопоставящо на нормата на завършения дискурс или мълчанието, или викът. Тялото, противопоставя на правилото на духовното ръководство силните трусове на неволния бунт или още малките предателства на тайното съгласие. Конвулсивното тяло е едновременно краен ефект и точка на обръщане в онези механизми на телесно обсебване, които са били организирани от новата вълна на християнизирането през XVI в. Конвулсивното тяло е последицата от съпротивата срещу тази християнизация на равнището на индивидуалните тела.

В общи линии, можем да кажем следното: така както магьосничеството, без съмнение, е било едновременно следствие, точка на обръщане и средище на съпротива на тази вълна на християнизация, и на нейните инструменти, каквито са били Инквизицията и съдилищата на Инквизицията, по същия начин обсебването е било резултат и точка на обръщане на този друг метод за християнизация, каквато е била изповедалнята и ръководенето на съзнанието. Онова, което представлява магьосничеството пред света на Инквизицията, точно същото представлява и обсебването пред изповедалнята. Струва ми се следователно, че проблемът за обсебените и за техните конвулсии не трябва да бъде вписван в историята на болестите. Ще можем да разберем защо обсебените, защо хората, разтърсвани от конвулсии (са се появили; М.Ф.) не като пресъздаваме историята на физическите или умствени заболявания на Запад. Мисля, че това не може да бъде направено и като се пресъздава историята на суеверията или на начините на мислене: хората с конвулсии или обсебените се появяват не защото хората са вярвали в дявола. Мисля, че пресъздавайки историята на взаимоотношенията между тялото и властовите механизми, които го обземат, можем да достигнем до разбирането за това как и защо по онова време са се появили, заменяйки малко по-ограничените феномени на магьосничеството, новите феномени на обсебването. В своята поява, в своето развитие и в механизмите, които са негова основа, обсебването съставлява част от политическата история на тялото.

Може би ще ми кажете, че като правя такова рязко разграничение (което се опитах да направя преди малко) между магьосничеството и обсебването, все пак рискувам да пропусна известен брой доста очевидни феномени, дори и взаимното проникване на двата феномена — магьосничество и обсебване — в края на XVI и началото на XVII в. Във всеки случай още от началото на развитието си в края на XV в. магьосничеството винаги е съдържало в крайните си области известен брой елементи, свързани с обсебването. Напротив, в основните разкази за обсебване, появили се най-вече в началото на XVII в., действието, присъствието на магьосника все пак е твърде очевидно и подчертано. Историята в Луден, която се ситуира около 1632 г., е пример за това взаимно проникване. Имаме много елементи на магьосничество: съда на Инквизицията, мъченията и в крайна сметка, санкцията на кладата за онзи, който е бил посочен като магьосник в тази история, тоест, за Юрбен Грандие. Следователно, цялостен магьоснически фон. Но след това, едновременно с това, редом с него, смесен с него, цял фон, който е пейзажът на обсебването. Тук вече не присъства съдът на Инквизицията с мъченията и кладата, а параклис, спални помещения, изповедалня, оградата на манастира и т.н. Двойният апарат, този на обсебването и на магьосничеството, е съвсем очевиден в тази история от 1632 г.

Но мисля, че можем да кажем следното: до XVI в. обсебването, без съмнение, не е нищо повече от една страна на магьосничеството; по-късно, от XVII в. нататък (вероятно от около 1630–1640 г.) съществува, поне във Франция, тенденция към обратната връзка, а именно, че магьосничеството проявява тенденция да бъде само едно измерение, и то невинаги присъстващо, на обсебването. Ако историята в Луден е толкова скандална, ако тя е останала в историята и все още се помни, то е защото представлява най-систематичният и едновременно с това най-отчаяният, най-осъденият на неуспех опит за ново вписване на феномена на обсебването, абсолютно типично за новите властови механизми на Църквата, в старото богослужение, на лов на вещици. Струва ми се, че историята в Луден е типична история на обсебване, поне в началото си. Наистина всички персонажи, фигуриращи в тази история от 1632 г., са персонажи, вътрешни по отношение на Църквата: монахини, свещеници, монаси, кармелитки, йезуити и т.н. Външните персонажи се появяват само като второстепенни, като съдии или представители на централната власт. Но изначално това е вътрешна история на Църквата. Не присъстват онези маргинални персонажи, онези нехристиянизирани персонажи, които откриваме в историите за магьосничеството. Самият пейзаж на историята е изцяло дефиниран не само вътре в Църквата, но и в даден и определен манастир. Този пейзаж е съставен от спалните помещения в манастира, параклисите, манастирите. Що се отнася до елементите, задействани в тази история, както ви припомних преди малко, това са усещанията, почти упойващия мирис на рози, изпълващ ноздрите на монахините.^[287] Това са конвулсии, гърчове. С една дума, това е плътско безпокойство.

Мисля, че всъщност е станало така, че — когато при тази история е конфронтирана (несъмнено, можем да открием същия механизъм в историите в Екс и останалите) с всички феномени, които са били до такава степен по посоката на новия й властов метод и същевременно са били точката, момента, в който тези властови методи са стигнали до своите граници и до точката си на обръщане — Църквата решава да ги контролира. Тя е започнала да унищожава конфликтите, породени от самия метод, който е използвала, за да упражнява своята власт. И тогава, тъй като не е имала средства, за да контролира последиците от новия властов механизъм, от организирания нов властов механизъм, тя отново е вписала в старите методи за контрол, характерни за лова на вещици, феномена, който е трябвало да констатира и е успяла да го овладее единствено при условието, че би успяла да го опише като магьосничество. Ето защо пред тези феномени на обсебване, които се разпространявали в манастира на урсулинките в Луден, е трябвало на всяка цена да се намери магьосника. Но се оказва, че единствениятт, който можел да играе ролята на магьосник, бил именно човек, принадлежащ към Църквата, защото всички персонажи, замесени отначало в историята, били църковни персонажи. Църквата е била принудена да отреже един от своите членове и да посочи като магьосник човек, който е свещеник. Така свещеникът на Луден, Юрбен Грандие, бил принуден да играе ролята на магьосник; насилствено му приписали тази роля в една типична история на обсебване. Изведнъж са реактивирани или продължени процедури, които вече били започнали да изчезват — механизмите на процесите срещу магьосничеството и процедурите на Инквизицията. В този случай те били задействани и използвани отново, но за да се постигне контрол и овладяване на феномените, свързани всъщност със съвършено различно нещо. В историята в Луден Църквата се опитва да отнесе всички плътски вълнения на обсебването към традиционната, юридически позната форма на дяволското съглашение на магьосничеството. Така Грандие бил ръкоположен като магьосник и същевременно принесен в жертва в качеството си на такъв, (игра на думи: sacrer — ръкополагам et sacrifier — принасям в жертва — Бел.пр.)

Но подобна операция е била много скъпа, разбира се. От една страна, поради самоосакатяването, на което Църквата била принудена и очевидно щяла да бъде принуждавана отново при всички истории от този тип, ако се задействат старите процедури на лов на вещици. Това е била скъпо струваща операция и поради реактивирането на напълно архаичните форми на намеса в сравнение с новите форми на свещеническа власт. Как е било възможно да се задейства по съответен начин съд като този на Инквизицията през епохата на духовното ръководство? А освен това, такава операция е струвала скъпо, защото е било необходимо да се използва тип юрисдикция, която е понасяна все по-трудно от гражданската власт на административната монархия. Така че в Луден Църквата се сблъсква с пароксистичните следствия от собствените й нови механизми на управление, с пароксистичните следствия от собствената й нова властова индивидуализираща технология; и виждаме как тя се проваля, когато прибягва регресивно и архаично към инквизиторските методи на контрол. Смятам, че в тази история в Луден, за пръв път виждаме много ясно да се формулира един от основните проблеми на католическата Църква от средата на XVII в. насам. Можем да характеризираме този проблем по следния начин: как е възможно да се запазят и да се развиват технологиите на ръководство на душите и на телата, създадени от Трентския събор? Как да бъде продължено основното дискурсивно рамкиране и основното разпитване на плътта, избягвайки последиците, които са тяхна опозиция, тези следствия-съпротиви, чиито най-видими пароксистични и театрални форми са конвулсиите на обсебените? С други думи казано, как е възможно ръководство на душите в съответствие с формулировката от Трент, без сблъсък в определен момент с конвулсията на телата? Как да се ръководи плътта, без да се попада в клопката на конвулсиите: струва ми се, че това е бил главният проблем и основният спор на Църквата със самата себе си по повод сексуалността, тялото и плътта от XVII в. насам. Да се прониква в плътта, да се прекарва тя през филтъра на изчерпателния дискурс и на постоянното изпитване, следователно да бъде подлагана в подробности на една изключителна власт; като резултат, да се поддържа постепенно правилното ръководство на плътта, да се обсебва тя на равнището на ръководството, но като се избягва на всяка цена измъкването, изплъзването, бягството, алтернативната власт, каквото е обсебването, да се притежава ръководството на плътта, без тялото да отвръща на подобно ръководство с феномена на съпротивата, каквато е обсебването.

Струва ми се, че именно за да разреши този проблем Църквата учредява известен брой механизми, които бих нарекъл основни антиконвулсивни механизми. Ще поставя тези антиконвулсивни механизми в три рубрики. На първо място, един вътрешен регулатор. В самите практики на изповядването, в самите практики на ръководство на съзнанието сега се налага едно допълнително правило, а именно правилото на дискретността. Тоест, човек ще трябва да продължава да казва всичко при насочването на съзнанието, ще трябва да продължава все така да признава всичко при практиката на покаянието, но не трябва да го споделя по произволен начин. Вътре в самото общо правило на изчерпателното признание ще се наложи стилово правило или риторични императиви. Ето какво искам да кажа по-точно. В едно ръководство по изповядване от първата половина на XVII в., написано от Тамбурини под наименованието Methodus expeditae confessionis (ако не се лъжа бърз, експресен метод за изповядване), намираме в подробности каква би могла да бъде, каква би трябвало да бъде правилната изповед, що се отнася до шестата заповед (а следователно, до греха на сладострастието) преди въвеждането на този стилистичен регулатор.^[288] Ето няколко примера за онова, което е трябвало да бъде казвано или за въпросите, които трябвало да бъдат поставяни от изповедника по време на покаяние от този род. Що се отнася до греха на mollities, тоест, за доброволното омърсяване без съединяване на телата,^[289] е трябвало каещият се да казва — в случай, че е извършил такова прегрешение — за какво точно е мислел, докато е извършвал това омърсяване. Понеже, в зависимост от това дали е мислел за едно или за друго, се е променял и видът грях. Разбира се, мислите за кръвосмешение са били много по-сериозно прегрешение, отколкото за обикновено блудство, дори и това винаги да води до доброволно омърсяване без съединяване на телата.^[290] Трябвало е да се пита, или във всеки случай, да се разбере от устата на самия каещ се дали си е служил с някакъв инструмент^[291] или с ръката на другиго^[292], или дали си е служил с някаква част от тялото на другиго. Трябвало е да каже каква е била тази част от тялото, с която той си е послужил.^[293] Било необходимо той да казва дали си е послужил с тази част от тялото единствено поради утилитарна причина или е бил подтикван от affectus particularis, от специфично желание.^[294] Когато се говорело за греха содомия, също трябвало да се поставят определен брой въпроси и да бъдат казвани определен брой неща.^[295] Ако е ставало дума за двама мъже, които постигали наслаждение, трябвало те да се запитват дали това е ставало, смесвайки телата си и движейки ги, което представлява истинската содомия.^[296] В случая с две жени, напротив, ако омърсяването се дължало просто на нуждата от освобождаване на либидото (explenda libido, пише в текста), тогава това не е много сериозно прегрешение, това е само mollities.^[297] Но ако омърсяването се дължи на привързаност към същия пол (който е неправилният пол, тъй като става дума за жена), тогава имаме работа с непълна содомия.^[298] Що се отнася до содомията между мъж и жена, ако тя се дължи на желание към женския пол изобщо, това е просто copulatio fornicaria.^[299] Но ако, напротив, содомията на даден мъж с дадена жена се дължи на специфично влечение към долните й части, тогава това е частична содомия, тъй като желаната част от тялото не е естествената; категорията, разбира се, е тази на содомията, но тъй като полът е обичайният — тъй като става дума за жена и мъж — то содомията няма да бъде абсолютна, а просто частична.^[300]

Такъв е типът информация, която по статут е трябвало да бъде събирана при дадена изповед (бидейки при все това expedita confessio, тоест, бърза изповед). Ето защо, за да се противодейства на тези индуктивни следствия от това правило на изчерпателния дискурс, били формулирани известен брой смекчаващи принципи. Някои от тези смекчаващи принципи се отнасят до самия материален сценарий на изповядването: необходимостта от тъмнина; появата на решетка в малкото пространство на изповедалнята; правилото, според което изповедникът не трябва да гледа изповядващия се в очите, ако това е жена или младеж (това правило е формулирано от Анджело де Клавазио).^[301] Има и други правила, отнасящи се до дискурса, едното от тях например се състои в следния съвет към изповедника: „Да прави така, че греховете да се признават подробно, само по време на първата изповед, а след това, при последващите изповеди, да се позовават на тях (но без да ги описват и засягат подробно) на греховете, които са били посочени при първата изповед. Наистина ли сте извършили онова, което бяхте извършили според вашата първа изповед, или не сте направили онова, което бяхте направили според вашата първа изповед?“^[302] По този начин се избягва нуждата от ефективно, директно използване на дискурса на признанието, в точния смисъл на думата. Но и нещо по-сериозно и по-важно: йезуитите създават цяла нова реторика, каквато е методиката на инсинуацията.

Инсинуацията е част от онзи прословут лаксизъм, в който са били обвинявани йезуитите и който, не трябва да забравяме, винаги има два аспекта: несъмнено, лаксизъм на равнището на покаянието, тоест, леко опрощаване на греховете, поне от момента, от който може да се намерят известен брой обстоятелства, позволяващи те да бъдат смекчени; но лаксизъм и на равнището на изказването. Лаксизмът на йезуитите дава възможност на каещия се да не казва всичко или, във всеки случай, да не уточнява, като лаксисткият принцип е следният: по-добре е изповедникът да опрости едно прегрешение, което той смята за обикновено, докато то е смъртен грях, вместо да въведе чрез самата изповед нови изкушения в духа, в тялото, в плътта на своя покайващ се. Така Римският събор през 1725 г.^[303] дава изрични съвети за предпазливост на изповедниците, що се отнася до техните каещи се, и най-вече, когато те са младежи, а още повече деца. Така че стигаме до парадоксалната ситуация, при която две правила действат вътре в структурата на признанието, която се опитвам да анализирам вече в продължение на две лекции: едното правило е правилото на изчерпателната и изключваща дискурсивност, а другото е новото правило за ограничен изказ. Трябва да се казва всичко, но трябва да се казва възможно най-малко; или, да се казва възможно най-малко, това е тактическият принцип в една стратегия, според която трябва да се казва всичко. Така например, в края на XVIII — началото на XIX в., Алфонс де Лигуори дава цяла поредица от правила, които характеризират съвременната изповед и формите на признание при модерното и съвременното покаяние.^[304] Алфонс де Лигуори, който продължава да поддържа принципа на изчерпателното признание, в своята инструкция върху шестата заповед, преведена на френски под заглавието Защитникът на младите хора (Le Conservateur des jeunes gens) пише следното: „При изповедта трябва да откриваме не само всички извършени действия, но и (всички) чувствени докосвания, всички нечисти погледи, всички неприлични разговори, особено ако те са предизвикали (поправка: изпитали) удоволствие (…) Така ще могат да бъдат извадени на бял свят всички нечестиви мисли.“^[305] Но в друг текст, който е Поведението на изповедника (La Conduite du confesseur) той пише, че когато се говори за шестата заповед — особено когато се изповядват деца — трябва да са спазва най-голяма сдържаност. Най-напред, трябва да се питат „със заобиколни и малко неясни въпроси“; те да бъдат питани просто „дали са изричали лоши думи, дали са играли с други малки момчета или други малки момичета, дали това е било скришно“. След това, трябва да бъдат запитвани „дали са правили грозни и лоши неща. Често децата отговарят отрицателно. Затова е полезно да им се задават въпроси, които ги карат да отговорят, например: Колко пъти сте правили това? Десет, петнадесет пъти?“ Трябва да ги запитват „заедно с кого си лягат, дали след като вече са в леглото, се забавляват с ръцете си. На малките момичета да им се задава въпроса дали са имали приятелство с някого, дали той е имал лоши мисли, дали е казвал лоши думи, лоши забавления. И в зависимост от техния отговор ще се върви по-нататък“. Но трябва винаги да се избягва „да се задава въпроса“, както на малките момичета, „така и на малките момчета, adfuerit seminis effusio“ (няма нужда да превеждам това; М.Ф.) („имало ли е изливане на семенна течност“ — Бел.пр.). „По-добре е при разговора с тях да не се изпълнява изискването за материален интегритет на изповедта, отколкото да станем причина те да научават злото, което не познават, или да им внушаваме желание да го познаят“. Те трябва да бъдат просто запитвани „дали са носили подаръци, дали са правили някакви услуги на мъже или жени. На малките момичета трябва да се задава въпроса дали са получавали подаръци от подозрителни лица“ и, по-специално, от църковни лица или от монаси!^[306] Виждате, че тук е осъществен съвършено различен механизъм на признанието, основаващ се на непроменено правило: необходимостта да се създаде цяла поредица от стилистични и реторични методи, даващи възможност да се казват нещата, без те да бъдат назовавани. Именно тук целомъдреното кодиране на сексуалността ще се вмъкне в една практика на признанието, от което в онзи текст на Тамбурин от средата на XVII в., който ви цитирах преди малко, все още не е имало никаква следа. Ето първото антиконвулсивно средство, използвано от Църквата: това е стилистичното моделиране на изповедта и на ръководенето на съзнанието.

Вторият метод, вторият механизъм, прилаган от Църквата, е външният трансфер, а не вътрешният регулатор: изхвърлянето на самата конвулсия. Мисля, че Църквата се е стремяла (и то относително рано, още през втората половина на XVII в.) да установи разграничението между несигурната, греховна плът, която трябва да бъде контролирана и наглеждана от насочването на съзнанието и да бъде покривана от неговия подробен и безкраен дискурс, а освен това, тази прословута конвулсия, с която се сблъскваме, и която е едновременно последното следствие и най-видимата съпротива; конвулсията, от която Църквата ще се опита да се освободи, да се откаже от нея, за да не може тя да постави отново в своя капан целия механизъм на управление на душите. Конвулсивното, тоест, самите пароксизми на обсебването, трябва да бъдат прехвърлени в нов регистър дискурс, който вече няма да бъде дискурса на покаянието и на насочването на съзнанието, а едновременно с това и в друг механизъм на контрол. Тъкмо тук започва великото и прословуто прехвърляне на властта в ръцете на медицината.

Бихме могли да кажем схематично следното. Действително, през големите епизоди на процесите за магьосничество, а по-точно срещу свещеническата власт, срещу злоупотребите на Инквизицията, се е прибягвало до медицината и до лекарите.^[307] Главно гражданската власт или организацията на магистратурата са се опитвали да включат медицинския въпрос в проблема за магьосничеството, но като външна промяна на църковната власт.^[308] Сега вече самата свещеническа власт призовава медицината, за да може да се освободи от проблема, от въпроса, от клопката, която обсебването противопоставя на ръководството на съзнанието, във вида, в който то е било учредено през XVI в.^[309] Разбира се, това е плах, противоречив, сдържан призив, защото, въвеждайки лекаря в историите на обсебването, се въвежда и самата медицина в теологията, лекарите — в манастирите, и изобщо юрисдикцията на медицинското знание — в тази категория на плътта, която новата свещеническа епископалност беше конституирала като сфера. Плътта, посредством която Църквата е осигурявала своя контрол над телата, сега, чрез този различен начин за анализ и за ръководство на тялото, действително рискува да бъде конфискувана от друга власт, а именно от светската власт на медицината. Откъдето и, разбира се, недоверието по отношение на медицината; откъдето и недомлъвките, които самата Църква ще противопоставя на собствената си нужда от помощта на медицината. Понеже тази помощ не може да бъде анулирана. Вече е станало необходимо конвулсията да престане да бъде онова, чрез което, в рамките на ръководството на съзнанието, ръководените ще въстават телесно и плътски срещу своите ръководители, така че да ги поставят в клопка и, в известен смисъл, да ги обсебват алтернативно. Трябва да се прекъсне този механизъм, в който ръководенето се обръща и се оковава. В този смисъл е необходимо радикално прекъсване, което да превърне конвулсията в автономен, чужд феномен, напълно различен по своето същество от онова, което може да става вътре в механизма на ръководство на съзнанието. И тази потребност, разбира се, ще става толкова по-належаща, колкото конвулсиите се артикулират по-пряко върху религиозната или политическата съпротива. Когато конвулсиите вече няма да бъдат откривани просто в манастирите на урсулинките, а например, у жителите на Сен-Менар (тоест, в относително долен слой от населението), или у протестантите от Севен, медицинското кодиране изведнъж се превръща в абсолютен императив. Така че, между Луден (1632), обсебените от Сен-Менар или от Севен (началото на XVIII в.), между тези две поредици феномени се завързва цяла история: това е историята на конвулсията като инструмент и като залог за двубой на религията срещу самата себе си и на религията срещу медицината.^[310] На тази основа ще се появят две серии феномени. От една страна, от XVIII в. нататък конвулсията ще се превърне в медицински обект. Действително, от XVIII в. нататък конвулсията (или всички феномени, сродни на конвулсията) конституира основната сфера, която ще бъде толкова плодовита, толкова важна за лекарите: болестите на нервите, припадъците, кризите. Онова, което християнската епископалност бе организирала като плът, е в процес на превръщане в медицински обект. Тъкмо по този начин, присъединявайки към себе си тази плът, която всъщност й е предложена от самата Църква, въз основа на феномена на конвулсията, медицината ще започне да си пробива път, и то за пръв път, в сферата на сексуалността. С други думи, медицината открива болестите със сексуална връзка, произход или основа не чрез разширяване на традиционните разсъждения на гръцката и на средновековната медицина върху uterus или върху настроенията, а доколкото е станала нейна следовница от тази сфера на плътта, очертана и организирана от свещеническата власт, тъкмо дотолкова, доколкото по искане на самата Църква тя е нейна наследница или частична наследница, медицината успява да се превърне в хигиенен контрол и в научен претендент за сексуалността. Значимостта на онова, което на времето са наричали „нервна система“, на патологията, произтича от факта, че тъкмо тази система е изиграла ролята на първото основно анатомично и медицинско кодиране на областта от плътта, която християнското изкуство на покаянието до този момент е покривало просто с помощта на понятия като „движения“, „примамки“, „гъделичкания“ и т.н. Нервната система, анализът на нервната система, дори и фантастичната механика, която ще бъде приписвана на нервната система през XVIII в., всичко това е начин за прекодиране с медицински термини на тази сфера от обекти, която практиката на покаянието изолира и конституира от XVI в. насам. Похотливостта е била греховната душа на тялото. Но от XVIII в. насам нервната система се превръща в рационалното и научно тяло на тази плът. Нервната система с пълно право заема мястото на похотливостта. Такава е материалната и анатомична версия на предишната похотливост.

Като резултат, разбираме защо изследването на конвулсията като пароксистична форма на действието на нервната система ще се превърне в първата основна форма на невропатологията. Мисля, че не може да се подценява историческото значение на тази конвулсия в историята на психическите заболявания, защото, припомнете си какво ви казах по време на последните лекции, а именно че около 1850 г. психиатрията най-сетне се освобождава от нервните заболявания. Тя престава да бъде анализ на грешката, на бълнуването, на илюзията, за да се превърне в анализ на всички нарушения на инстинкта. Психиатрията си предоставя инстинкта, неговите нарушения, цялото объркване между съзнателно и несъзнателно, като своя присъща сфера. Конвулсията (тоест, това пароксистично вълнение на нервната система, за медицината през XVIII в. е било начин да прекодира старата конвулсия и всички сладострастни последици от похотта на християнското наследие) сега ще се появи като несъзнателно освобождаване на автоматизмите. От този момент тя съвсем естествено ще конституира неврологичния модел на умственото заболяване. В онзи вид, в който ви я описах, психиатрията преминава от анализ на умственото заболяване като бълнуване към анализ на аномалията като нарушение на инстинкта. По същото време или много по-рано, още през XVIII в., едно друго разклонение е в процес на отделяне, разклонение със съвсем различен произход, защото става въпрос за тази прословута християнска плът. Плътта на похотливостта, прекодирана посредством конвулсията в нервната система — в момент, в който ще трябва да се обмисля и анализира нарушението на инстинкта, ще доведе до един модел. Моделът ще бъде конвулсията, в качеството й на автоматично и яростно освобождаване на основните и инстинктивни механизми на човешкия организъм: конвулсията ще бъде самият прототип на лудостта. Разбира се, ясно ви е как се е изградил в условията на психиатрията на XIX в. онзи според нас хетероклитен монумент, каквато е прословутата хистеро-епилепсия. В средата на XIX в. хистеро-епилепсията (която цари от 1850 г. до ликвидирането от Шарко през 1875–1880 г.) е начин за анализиране, под формата на нервна конвулсия, на нарушението на инстинкта във формата, в която е била проявена при анализа на умствените заболявания и по-специално на чудовищностите.^[311] Така виждате как се преливат една в друга дългата история на християнското признание и на чудовищното престъпление (за което ви говорих миналия път), която сега се присъединява към толкова характерните за психиатрията по онова време анализ и понятия, а именно хистеро-епилепсията.

Тук имаме все по-подчертано вмъкване на конвулсията в медицинския дискурс и практика. След като е прогонена от сферата на духовното ръководство, конвулсията, наследена от медицината, ще й послужи като модел за анализ, що се отнася до феномените на лудостта. Но докато конвулсията все повече и повече се вмъква в сферата на медицината, католическата Църква, от своя страна, все повече и повече се стреми да се освободи от тази конвулсия, която представлява пречка пред нея, да облекчи от опасността на конвулсията онази плът, която тя контролира и то още повече поради това, че конвулсията служи в същото време на медицината в борбата й срещу Църквата. Всеки път, когато лекарите правят анализ на конвулсията, то е за да се опитат да покажат едновременно с това до каква степен феномените на магьосничеството и на обсебването са, всъщност, само патологични феномени. В този смисъл, колкото повече медицината конфискува за себе си конвулсията, колкото повече медицината се опитва да отвърне с конвулсията на цяла поредица от вярвания или ритуали, толкова повече Църквата се опитва да се освободи възможно най-бързо и колкото се може по-радикално от тези прословути конвулсии. Така че при новата голяма вълна от християнизация, която залива XIX в., конвулсията се превръща във все по-дисквалифициран обект в християнската, католическата, а всъщност и в протестантската благочестивост. Конвулсията става все по-дисквалифицирана и е заменена от нещо друго, а именно от видението. Църквата дисквалифицира конвулсията или дава възможност на медицината да дисквалифицира конвулсията. Тя не желае повече да чува за всичко онова, което би могло да припомня това коварно обладаване на тялото от наставника чрез тялото на монахинята. За сметка на това, тя ще трябва да оцени видението, тоест видението вече не на дявола, нито дори коварното усещане, което монахините са изпитвали през XVII в. Това видение е видението на Дева Мария: това е видение от разстояние, едновременно близко и далечно, в известен смисъл близко, но и недостижимо. Но, тъй или иначе, виденията през XIX в. (видението от Салет, както и видението от Лурд са типични) абсолютно изключват сблъсъка. Правилото за не-контакт, за не-сблъсък, за не-смесване между духовното тяло на Дева Мария и материалното тяло на постигнатия от видение е сред основните правила в системата на виденията, която се създава през XIX в. Видение от разстояние, без допир, на самата Дева Мария; следователно, имаме видение, чийто субект вече не са монахините, които са представлявали клопка за ръководството на съзнанието. Субектът вече ще бъде детето, невинното дете, детето, което едва сега е достигнало до опасната практика на ръководството на съзнанието. Именно в ангелския поглед на детето, тъкмо пред този поглед, пред това лице ще се появи лицето на плачещата в Ла Салет или шепотът на онази, която лекува в Лурд. Лурд е отговор на Луден, или във всеки случай, конституира друг, много значителен епизод в дългата история на плътта.

В общи линии бихме могли да кажем следното. А именно, през периода 1870–1890 г. се установява нещо като разговор Лурд — Ла Салет, от една страна, и Ла Салпетриер, от друга страна, като зад това стои фокусиращата и историческа точка на Луден, и се образува триъгълник. От едната страна е Лурд, който казва: „Може би наистина сатанизмите в Луден са били хистерии по същия начин, както и в Салпетриер. Да оставим на Салпетриер сатанизмите на Луден. Но това не ни засяга по никакъв начин, защото вече се занимаваме само с виденията и с малките деца.“ На което Салпетриер отвръща: „Онова, което Луден и Лурд са направили, и ние можем също да направим. Ние правим конвулсии, ние можем да направим и видения.“ На което Лурд отвръща: „Лекувайте колкото си искате. Има известен брой хора, които не можете да излекувате и които ние ще лекуваме.“ И така, както виждате, в същата голяма династия на историята на конвулсиите се конституира преплитането и битката между свещеническата и медицинската власт. От Луден до Лурд, до Ла Салет или до Лизио^[312] се извършва преместване, преразпределение на медицинските и на религиозните обсебвания на тялото, един вид пренасяне на плътта, взаимно преместване на конвулсиите и на виденията. И мисля, че всички тези феномени, които са толкова важни за появата на сексуалността в сферата на медицината, не могат да бъдат разбрани в рамките на науката или на идеологията, в рамките на историята на мисленето, в рамките на социологическата история на болестите, а просто чрез историческото изследване на технологиите на властта.

И най-сетне, остава третото антиконвулсивно средство. Първото беше преминаването от правилото на изчерпателния дискурс към стилистиката на резервирания дискурс; второто беше предаването на самата конвулсия на медицинската власт. Третото антиконвулсивно средство, за което ще ви говоря следващия път, е следното: опората, която свещеническата власт е потърсила от страната на дисциплинарните и възпитателни системи. За да се контролира, да се премахне, да се заличи окончателно феноменологията на обсебване, поставяща клопки пред новата механика на свещеническата власт, са правени опити да се задейства ръководството на съзнанието и на плътта, на всички нови форми на религиозен опит във вътрешността на дисциплинарните механизми, организирани по същото време, независимо дали в казармите, в училищата, в болниците и т.н. Ще взема само един пример от цялото организиране или, ако щете, вмъкване на духовните методи, присъщи на католицизма от Трентския събор в новите дисциплинарни системи, които се очертават и се изграждат през XVII в., примерът, от който ще тръгна следващия път, това е примерът на М. Олие: когато основава семинарията в Сен-Сюлпис, той решава да построи сграда, съответстваща на задачата, която си е поставил. Семинарията в Сен-Сюлпис, проектирана от Олие, е трябвало да задейства и то във всички подробности онези методи за духовен контрол, за самоанализ, за изповядване, които са били характерни за Тридентинската благочестивост. Необходима е била подходяща за това сграда. Но Олие не знаел как да построи такава семинария. И така, той отива в Нотр-Дам и моли Дева Мария да му каже по какъв начин да построи своята семинария. И наистина, Дева Мария се явява пред него и държи в ръката си план, който е планът за семинарията в Сен-Сюлпис. Но Олие е изумен от следното: там няма спални помещения, а само отделни стаи. Именно това, а не устройството на параклиса, размерите на самия параклис и т.н., е основната черта на този план за строеж, представен от Дева Мария. Дева Мария не е бъркала. Тя прекрасно е знаела, че клопките, поставяни в края на методите за духовно ръководство, са подклаждани именно през нощта и в леглото. Тоест, именно леглото, нощта, телата, разглеждани в подробностите им и в самото протичане на евентуалните им сексуални действия, тъкмо това е принципът на всички клопки, в които са попадали няколко години преди това ръководителите на съзнанието, недостатъчно подготвени за онова, което в действителност представлява плътта. Тази плът, едновременно богата, сложна, пронизана от усещания, разтърсвана от конвулсии, с които е трябвало да се справят ръководителите на съзнанието — трябвало е да бъде установен точно процеса на тяхното конструиране, на тяхното възникване, да се разбере какви са били механизмите на функционирането им. Дисциплинарните апарати (колежи, семинарии и т.н.), рамкирайки телата, ситуирайки ги отново в едно педантично аналитично пространство, дават възможност този род сложна и малко нереална теология на плътта да бъде заменена с точното наблюдение на сексуалността, с нейното конкретно и реално протичане. Следователно, именно тялото, и именно нощта, подготовката за сън, нощните дрехи, леглото: точно между чаршафите трябвало да се търсят механизмите, пораждащи всички тези вълнения на плътта, изразени от тридентинския епископален стил, които той се е старал да контролира и чрез които, в края на краищата, попада в клопка.^[313] И така, в сърцевината, в ядрото, в самото средище на всички тези плътски нарушения, свързани с новото духовно ръководство, ще открием тялото, надзираваното тяло на юношата, тялото на мастурбиращия. Идущия път ще ви говоря точно за това.

Лекция на 5 март 1975 г.

Проблемът за мастурбацията между християнския дискурс на плътта и сексуалната психопатология. — Трите форми на соматизиране на мастурбацията. — Детството, призовано под патологична отговорност. — Предпубертетната мастурбация и прелъстяването от възрастния: грешката идва отвън. — Нова организация на семейното пространство и контрол: премахване на посредничествата и пряко прилагане на тялото на родителите към тялото на децата. — Културната инволюция на семейството. — Медикализирането на новото семейство и признанието на детето пред лекаря, продължение на християнските методи на признанието. — Медицинското преследване на детството чрез методите на ограничаване на мастурбацията. — Конституирането на клетъчното семейство, поемащо грижата за тялото и живота на детето. — Естествено и публично възпитание.

Последния път се опитах да ви покажа по какъв начин тоталността от желанието и удоволствието се появява, както изглежда, в корелация с новата вълна от християнизация, развила се през XVI-XVII в. Тази тоталност се разпростира, според мен, с лекота, с благосклонност, във всички методи на ръководене на душите, на духовно ръководство, на подробно изповядване; с една дума, върху онова, което може да бъде наречено аналитично покаяние. Опитах се да ви покажа предишния път същата тоталност от удоволствие и желание, обратно обхваната от страна на властовите механизми, да ви разкрия по какъв начин — чрез игра на опозиции, съучастие, на контравласти — тази съвкупност ги обхваща отново, за да ограничи и накара да функционират като че ли наопаки всички механизми, които са се опитали да я рамкират. И това става в крайната форма на конвулсията. Най-сетне, опитах се да ви покажа по какъв начин вътре в самата християнска технология на ръководство на индивидите е направен опит за контрол на последствията от конвулсията на плътта, на тялото, изтъкано от движение, вълнение и удоволствие, и то по различни начини, в заведения за обучение, каквито са семинариите, пансионите, училищата, колежите и т.н.

Сега бих искал да характеризирам развитието на този контрол вътре в заведенията за християнска учебна подготовка, и най-вече католическата образователна подготовка през XVII и XVIII в. (поправка: през XVIII и XIX). От една страна, все по-ясна тенденция към смекчаване на онази бъбрива недискретност, на дискурсивното подчертаване на наслаждението като цяло, което е поставяло своя белег върху методите на XVII в., що се отнася до ръководството на душите. Правят се опити да се угасят, в известен смисъл, всички вербални пожари, запалили се от самия анализ на желанието и на удоволствието, от самия анализ на тялото. Изтрива се, завоалира се, метафоризира се, изобретява се цяла нова стилистика на дискретността при изповядването и при ръководството на съзнанието: това е Алфонс де Лигуори.^[314] Но едновременно със заличаването, със завоалирането, с метафоризирането, паралелно с опитите за въвеждане на правило, ако не за мълчание, то поне за discretio maxima, в същото това време самата архитектура, разпределението на пространството и на нещата, начинът на разполагане на спалните помещения, начинът на институционализиране на надзора, самият способ, по който се строи и по който чиновете и масите се подреждат в класната стая, цялото това видимо пространство, което се организира толкова старателно (формата, уредбата на отходните места, височината на вратите, изключването на тъмните места), всичко това в училищните заведения замества — и то за да го накара да замлъкне — недискретния дискурс на плътта, налаган от ръководството на съзнанието. С други думи, материалните начинания трябва да направят безполезно цялото това разгорещено разговаряне, създадено от посттридентинския християнски метод през XVI-XVII в. Ръководството на душите ще бъде толкова по-загатнато, а следователно, толкова по-мълчаливо, колкото по-ограничено стане рамкирането на телата. Така че в колежите, в семинариите, в училищата за него се говори възможно най-малко, но всичко в устройството на пространството и на нещата, всичко сочи опасностите от това тяло на наслаждението. Да се говори възможно най-малко, но всичко за него.

И ето че внезапно — насред това огромно замълчаване, насред голямото прехвърляне на задачата да се контролират душите към нещата и към пространството, телата и желанията — изниква шум на фанфари, започва внезапно и шумно приказване, което няма да спре в продължение на цял век (тоест, до края на XIX в.) и което, под видоизменена форма, несъмнено продължава до наши дни. През 1720–1725 г. (не си спомням вече точно) в Англия е публикувана книга под заглавието Опата, която е приписвана на Бекер^[315]; по средата на XVIII в. се появява на бял свят прочутата книга на Тисо^[316]; през 1770–1780 г. в Германия Базедов^[317], Залцман^[318] и т.н., също подхващат големия дискурс за мастурбацията. Бекер в Англия, Тисо в Женева, Базедов в Германия: виждате, че това са все протестантски страни. Изобщо не е учудващо, че този дискурс за мастурбацията се появява в страните, в които ръководството на съзнанието под тридентинска и католическа форма, от една страна, и големите образователни заведения, от друга, не са съществували. Блокирането на проблема от съществуването на тези учебни заведения, от методите на ръководство на съзнанието, обяснява факта, че в католическите страни проблемът е бил поставен със същата сила малко по-късно. Но става въпрос за разминаване само от няколко години. Много бързо след публикуването във Франция на книгата на Тисо, проблемът, дискурсът, безкрайното дърдорене за мастурбацията започва и няма да престане в продължение на цял век^[319] И така в средата на XVIII в. внезапно изниква изобилие от текстове, книги, но и проспекти, пропагандни брошури, за които трябва да отбележим две неща. Най-напред, в дискурса за мастурбацията имаме нещо съвършено различно от онова, което бихме могли да наречем християнски дискурс за плътта (чиято генеалогия се опитах миналия път да ви покажа); но и много различен от онова, което един век по-късно (от 1840–1850 нататък), ще бъде psychopathia sexualis, сексуалната психопатология, като първият текст, в който се споменава за това, е книгата на Хайнрих Кан през 1840 г. (поправка: 1844 г.)^[320] И така през периода между християнския дискурс за плътта и сексуалната психопатология възниква един много специфичен дискурс за мастурбацията. Това в никакъв случай не е онзи дискурс за плътта, за който ви говорих миналата лекция, поради една много проста причина, която веднага става очевидна: а именно, че думите, самите понятия за желанието, за удоволствието, никога не се намесват в него. От няколко месеца преглеждам с доста голямо любопитство, но и с доста голямо отегчение цялата тази литература. Един-единствен път открих следното изречение: „Защо мастурбират юношите?“ Около 1830–1840 г. на един лекар внезапно му идва следната мисъл: „Може би защото това им доставя удоволствие!“^[321] И то един-единствен път. Следователно това е дискурс, в който напълно липсват желанието и удоволствието, за разлика от предходната християнска литература.

От друга страна, също така интересен е фактът, че изобщо не става дума все още за онова, което ще бъде сексуалната психология или сексуалната психопатология на Кан, Крафт-Ебинг^[322], Хевлок Елис^[323], доколкото тук сексуалността почти отсъства. Разбира се, има позовавания на нея. В тях се загатва за общата теория на сексуалността в онзи вид, в който е била създадена по онова време в духа на философията на природата. Много интересно е да се отбележи, че в тези текстове за мастурбацията практически никога не се намесва сексуалността на възрастния. Нещо повече: сексуалността на детето също. Намесва се мастурбацията сама по себе си, практически без никаква връзка нито с нормалните атитюди на сексуалността, нито дори с анормалните. Открих само два пъти много дискретен намек за факта, че прекалено развитата детска мастурбация би могла да доведе у някои субекти до дадени форми на желание с хомосексуална тенденция.^[324] Но санкцията срещу прекомерната мастурбация и в двата случая беше по-скоро безсилието, отколкото хомосексуалността. Следователно в тази литература се визира самата мастурбация, и то в известен смисъл откъсната, ако не и напълно освободена от своя сексуален контекст, мастурбацията в нейната специфика. Впрочем можем да открием текстове, в които се твърди, че между мастурбацията и нормалната, нерелационна сексуалност, действително съществува разлика в естеството и че съвършено различни механизми правят така, че даден човек мастурбира и даден човек желае някого.^[325] Следователно това е парадоксално. Ние се намираме в нещо като област, не смея да кажа промеждутъчна, но напълно различаваща се от дискурса на плътта и от сексуалната психопатология.

Вторият момент, на който бих искал да наблегна, това е фактът, че дискурсът върху мастурбацията придобива в много по-малка степен формата на научен анализ (макар че позоваването на научния дискурс в него е силно, ще се върна на този въпрос по-нататък), отколкото формата на истинска кампания: става въпрос за насърчаване, за съвети, за предписания. Тази литература се състои от учебници, някои от които са предназначени за родителите. Така например откриваме бележки на един баща около 1860 г. относно начина, по който да се пречи на децата да мастурбират.^[326] Имаме трактати, които, напротив, са предназначени за самите деца, за самите юноши. Най-прочутият от тях е Книга без заглавие (Livre sans titre), тя няма заглавие, но в нея са включени илюстрации, тоест, от една страна, страници, на които се анализират всички ужасяващи последствия от мастурбацията, а на отсрещната страница — все по-отпуснатото, съсипано, отслабнало и бледо лице на младия мастурбиращ, който изтощава силите си.^[327] В тази кампания се съдържат и институции, чиято цел е да лекуват или да се грижат за мастурбиращите деца, пропагандни брошури за лекарства, призиви на лекари, които обещават на родителите да излекуват децата им от този порок. Една институция, например като тази на Залцман в Германия, утвърждава, че е единствената институция в цяла Европа, където децата няма никога да мастурбират.^[328] Можете да откриете там предписания, проспекти за лекарства, за апарати, за бандажи, върху които ще се върнем по-късно. Ще завърша този много кратък преглед на истински кампанийния характер, подобен на кръстоносен поход, на тази антимастурбаторска литература с един дребен факт. По време на Империята (във всеки случай, през последните години на XVIII и началото на XIX в. във Франция) изглежда е бил организиран музей от восъчни фигури, който родителите били приканвани да посетят заедно със своите деца, ако те са показвали някакви признаци на мастурбиране. В този музей на восъчни фигури били представени, под формата на статуя, всички увреждания на здравето, които биха постигнали мастурбиращия индивид. Този музей на восъчни фигури, едновременно музей Гревен и Дюитрен на мастурбацията, изглежда е изчезнал от Париж около 1820 г., но откриваме следи от него в Марсилия през 1825 г. (и доста лекари от Париж се оплакват от факта, че вече нямат на разположение подобен малък театър).^[329] Не зная дали той все още съществува в Марсилия!

И ето че възниква един проблем. Как става така, че внезапно, в средата на XVIII в., и то с такъв обхват и с такава недискретност, започва подобен кръстоносен поход! Този феномен е известен, не го измислям (във всеки случай поне не напълно)! Той предизвика известни коментари и относително неотдавнашното публикуване на една книга, История на сексуалното репресиране (Histoire de la repression sexuelle) от Ван Юсел, в която се отделя значително и, струва ми се, полагащо му се място на феномена на появата на мастурбацията като проблем от средата на XVIII в. Обяснителната схема на Ван Юсел е следната. Тази схема е набързо извлечена, в общи линии, от Маркузе и се състои най-вече в следното.^[330] Когато се развива капиталистическото общество, тялото, което до този момент — пише Ван Юсел — е било „орган на удоволствието“, се превръща и трябва да се превърне в „инструмент за постигане на успехи“, успехи, които са необходими поради самите изисквания на производството. Оттук и едно разцепление, разрив в тялото, което е потискано в качеството си на орган на удоволствието и, напротив, закодирано, дресирано като инструмент за производство, като инструмент за постигане на успехи. Подобен анализ не е неверен, той до такава степен е общ, че не може да бъде неверен; но не смятам, че дава възможност да се напредне много в обяснението на същностните феномени на подобна кампания и кръстоносен поход. Общо взето, малко съм притеснен при този анализ от използването на серии от понятия, които едновременно са психологически и негативни: поставянето тук, в самия център на анализа, например, на понятието „репресиране“ или „потискане“; както и използването на понятието „орган на удоволствието“, „инструмент за постигане на успехи“. Всичко това ми се струва едновременно психологично и негативно: от една страна, известен брой понятия, които може би могат да имат стойност при психологичния или психоаналитичния анализ, но които, по мое мнение, не могат да отчитат механиката на един исторически процес; от друга страна, негативни понятия в смисъл, че те не изразяват по какви причини кампания, подобна на този анти-мастурбаторски кръстоносен поход, е довела до известен брой позитивни конституиращи последствия в самата история на обществото.

Освен това, според мен в тази история има две неща, предизвикващи затруднения. А именно, ако е вярно, че антимастурбаторската кампания през XVIII в. се е вписвала в процес на потискане на тялото на удоволствието и в прослава на тялото, постигащо успехи или на производителното тяло, все пак има две неща, които не се отчитат достатъчно точно. Първото е следното: защо е ставало въпрос именно за мастурбацията, а не, в крайна сметка, за сексуалната дейност изобщо? Ако наистина са искали да потискат или да сдържат тялото на удоволствието, защо е трябвало да се превъзнася и да се подчертава по този начин единствено мастурбацията, а не е поставена под въпрос сексуалността в най-общата й форма? Но именно от 1850 г. насам сексуалността започва да бъде анализирана от медицинска и дисциплинарна гледна точка в най-общата й форма. От друга страна, много странно е, че този анти-мастурбаторски кръстоносен поход се отнася предимно за децата, или, във всеки случай, за юношите, а не за работещите хора. Нещо повече, това е главно кръстоносен поход, засягащ децата и юношите от буржоазните среди. Антимастурбаторската борба излиза на дневен ред винаги и единствено в тези среди, в учебните заведения, предназначени за тях, а освен това, винаги в качеството си на предписания към буржоазните семейства. Обикновено, ако действително е ставало дума чисто и просто за потискане на тялото на удоволствието и за прослава на производителното тяло, казано в общи линии, би трябвало да е налице репресиране на сексуалността изобщо и по-конкретно на сексуалността на възрастния, на трудещия се възрастен, или, ако щете, на сексуалността на възрастния работник. Но се получава нещо различно; имаме работа с поставянето под въпрос не на сексуалността, а на мастурбацията и то на мастурбацията при детето и при юношата от буржоазен произход. Мисля, че трябва да се опитаме да отчетем именно този феномен и то чрез по-подробен анализ, и то анализ, по-подробен от този на Ван Юсел.

За да се опитаме да разберем това (не ви гарантирам в никакъв случай, че ще ви дам решение на въпроса, мога дори да ви кажа, че общият ескиз на решение, който ще ви дам, по всяка вероятност е много несъвършен, но все пак трябва да се опитаме да напреднем малко), би трябвало да разгледаме отново не точно самите теми на тази кампания, а по-скоро тактиката или различните теми на кампанията, на кръстоносния поход, в качеството им на тактически показатели. Първото нещо, което прави впечатление, разбира се, е онова, което бихме могли да наречем (на първо време и по съображения за по-подробен анализ) вменяване във вина на децата. Всъщност, още от пръв поглед забелязваме, че в този анти-мастурбаторски кръстоносен поход не става въпрос толкова за вменяване във вина на децата. Напротив, учудващото е, че установяваме този анти-мастурбаторски дискурс съдържа минимум анализ. В много малка степен например става въпрос за различните форми на сексуален или на друг вид порок, каквито би могла да предизвиква мастурбацията. Не е посочен общия генезис на неморалността въз основа на мастурбацията. Когато се забранява на децата да мастурбират, те са заплашвани не с бъдещия живот на възрастен, погубен в разврат и пороци, а с бъдещия живот на възрастен, парализиран изцяло от болестите. Тоест, вече не става дума толкова за морализиране, колкото за соматизиране, за патологизиране. И това соматизиране се извършва под три различни форми.

На първо място, откриваме онова, което бихме могли да наречем фикция за тоталната болест. В текстовете от кръстоносния поход постоянно можем да открием неправдоподобното описание на нещо като полиморфна, абсолютна болест, без ремисия, която кумулира в себе си всички симптоми на всички възможни болести, или, във всеки случай, значително количество симптоми. Признаците на болестта се наслагват един върху друг в измършавялото и опустошено тяло на младия мастурбиращ. Един пример (и аз го избирам не от най-съмнителните, най-маргиналните текстове от кръстоносния поход, а от научен текст): това е статията на Серюрие в Речник на медицинските науки (Dictionnaire des sciences médicales), речник, който е бил нещо като библия на сериозните лекари в началото на XIX в. Ето текста: „Този млад човек беше изпаднал в най-пълен маразъм, погледът му беше напълно угаснал. Той задоволяваше навсякъде, където се намираше, своите естествени нужди. Тялото му излъчваше особено отвратителна миризма. Кожата му имаше землист оттенък, говорът му беше несигурен, очите му бяха хлътнали, всичките му зъби бяха оголени, а венците в язви, които бяха белег за скорбутно израждане. За него смъртта вече можеше да бъде само щастлив край на дългите му мъчения.“^[331] И така, разпознаваме тук портрета на младия мастурбатор, заедно с неговите основни характерни черти: изтощение; загуба на тегло; инертно, изпито и изхабено тяло; постоянно изпразване; отвратително изтичане от вътрешността към външността; воняща атмосфера, заобикаляща тялото на болния; следователно, невъзможност за другите да се доближават до него; полиморфизъм на симптомите. Цялото тяло е покрито и завладяно; няма нито един квадратен сантиметър свободен. И най-сетне, присъствието на смъртта, защото скелетът вече прозира под оголените зъби и под хлътналите очи. Тук се намираме в центъра, щях да кажа на научната фантастика, но за да отделим жанровете, нека да споменем, че сме насред една научна измислица, създадена и предавана в самата периферия на научния дискурс. Казвам периферията, но всъщност ви цитирах Речника на медицинските науки тъкмо за да не ви цитирам някое от онези незначителни писания, публикувани под името на лекари, а понякога и от лекари без научен статут.

Втора форма на соматизиране: най-интересното е, че тази кампания, която придобива, следователно, формата на научна измислица за тоталната болест, можем да открием (или поне намираме последиците и отзвуците от нея, както и някои нейни елементи) дори и в най-регламентираната медицинска литература, съответстваща в най-голяма степен на нормите за научност в медицинския дискурс по онова време. Тогава, ако вземем не книгите, посветени на мастурбацията, а различните книги, написани може би по повод различни болести, от лекари с най-висок статут по онова време, ще открием този път мастурбацията не като първопричина за такъв род измислена и тотална болест, а като възможна причина за всички възможни болести. Тя фигурира постоянно в етиологичната картина на различните болести. Тя е причина за менингит — пише Серес в книгата си Сравнителна анатомия на мозъка (Anatomie comparée du cerveau).^[332] Тя е причина за енцефалит и за вътрешно възпаление на мозъчната ципа — пише Пейен в книгата си Есе върху енцефалита (Essai sur l’encéphalite).^[333] Тя е причина за миелит и за различни поражения на гръбначния мозък — така пише Дюпюитрен в статията си в сп. La Lancette française през 1833 г.^[334] Тя е причина и за болест на костите и за израждането на костната тъкан — пише през 1803 г. Боайе в книгата си Уроци по костните болести (Leçons sur les maladies des os).^[335] Тя е причина и за болести на очите, и по-конкретно за аморозата — това пише Сансон в статията „Аморозата“ в Речник на медицинските науки (Dictionnaire des sciences médicales) (поправка: Речник по практическа медицина и хирургия (Dictionnaire de medicine et de chirurgie pratieuqes))^[336]; така пише и Скарпа в своята книга Трактат за очните болести (Traité de maladies des yeux).^[337] В една статия, публикувана в Revue médicale от 1833 г., Бло обяснява, че тя се намесва често, ако не постоянно, в етиологията на всички сърдечни болести^[338] И най-сетне, ще я открием, разбира се, като първопричина за възникването на белодробно възпаление и за туберкулозата — така твърди през 1797 г. Портал в книгата си Наблюдения върху природата и лекуването на рахита (Observations sur la nature et le traitement du rachitisme).^[339] И тази теза за връзката между белодробната туберкулоза и мастурбацията съществува през целия XIX в. Силно преоценявания и в същото време абсолютно двусмислен характер на младата болна от туберкулоза, чак до края на XIX в., трябва да бъде обясняван отчасти от факта, че туберкулозноболната винаги отнася със себе си своята страшна тайна. И разбира се, това е последната точка, която ще откриете постоянно цитирана от специалистите по нервни болести като първоизточник на лудостта^[340] В тази литература тя се появява ту като причина за такъв род измислена и тотална болест, ту напротив, като старателно разпределена в самата етиология на различните болести.^[341]

И най-сетне, третата форма, в която ще открием принципа на соматизирането: лекарите по онова време са призовали и са предизвикали, по причини, които ще се опитам да обясня по-нататък, нещо като действително хипохондрично безумие у младите хора, у своите болни; хипохондрично безумие, посредством което лекарите са се опитвали да накарат болните сами да свързват всички симптоми, които те могат да имат, с първоначалната и най-голяма грешка, а именно мастурбацията. В трактатите по медицина, в цялата литература от пропагандни брошури от проспекти и т.н., нещо като литературен род, който би могъл да бъде наречен „писма от болния“. Дали това писмо от болния е било написано, дали е било измислено от самите лекари? Някои от тях, онези, които са публикувани от Тисо например, със сигурност са съчинени от самия него; някои други със сигурност са автентични. Това е цял литературен род, автобиографията на мастурбатора, която е изцяло центрирана върху неговото тяло, върху историята на неговото тяло, върху историята на неговите болести, на неговите усещания, на всички онези различни смущения, събирали се от най-ранното му детство, или, във всеки случай, от юношеството му, до момента, в който той признава за тях.^[342] Ще ви цитирам само един пример за всичко това от една книга на Розие, под заглавието Тайните навици при жените (Les Habitudes secrètes chez les femmes). Ето самия текст (впрочем, това е текст, написан от мъж, но няма значение): „Поради този навик изпаднах в най-ужасно състояние. Нямам ни най-малка надежда да запазя поне няколко години от живота си. Всеки ден изпитвам ужасна тревога. Виждам как с големи крачки към мен се приближава смъртта (…). Оттогава (откакто започна този мой лош навик; М.Ф.) бях обхванат от непрестанна, засилваща се слабост. Сутрин, когато ставах от леглото (…), се чувствах зашеметен. Крайниците ми по всички стави издаваха звук, наподобяващ звука, който би издавал скелет, ако някой го беше помръднал. Няколко месеца по-късно (…) започнах всяка сутрин на ставане да плюя, да храча кръв, понякога чиста, понякога съсирена. Имах нервни кризи, които не ми позволяваха да помръдна ръцете си. Бях замаян, а от време на време усещах болки в сърцето. Количеството кръв, изтичащо от мен (…), непрекъснато се увеличава (а освен това получих и хрема; М.Ф.).“^[343]

И така, от една страна, научната измислица за тоталната болест; на второ място, етиологичното закодиране на мастурбацията в най-добре установените нозографични категории; и най-сетне, организирането под ръководството на самите лекари на нещо като хипохондрична тематика, като соматизиране на последиците от мастурбацията в дискурса, в съществуването, в усещанията, в самото тяло на болния.^[344] Не бих казал в никакъв случай, че е имало пренасяне на мастурбацията или вписване на мастурбацията в моралния регистър на прегрешението. Точно обратното, бих казал, че посредством тази кампания ставаме свидетели на соматизирането на мастурбацията, което с много голяма сила е отправено към тялото или, във всеки случай, чиито последици се отпращат в много голяма степен към тялото, по нареждане на лекарите, и към дискурса и към опита на субектите. Посредством цялото това начинание, което, както виждате, е много силно вкоренено вътре в медицинския дискурс и в медицинската практика, посредством цялата тази научна измислица се очертава онова, което бихме могли да наречем неизчерпаема причинна сила на детската сексуалност, или най-малкото, на мастурбацията. Струва ми се, че в общи линии наблюдаваме следното. Поради самия факт и по насърчение на самите лекари мастурбацията е в процес на установяване, подобно на разпръсната, обща, полиморфна етиология, която дава възможност да се отнесе към мастурбацията, тоест към определено сексуално запрещение, цялата сфера на патологичното, и то чак до смъртта. Бихме могли да намерим много потвърждения за това във факта, че в тази литература откриваме постоянно идеята, например че мастурбацията като такава няма присъща симптоматология, но че от нея би могла да произтече каквато и да било болест. Там откриваме и идеята, че времето, през което може да има последици от нея, е абсолютно произволно: дадена старческа болест може абсолютно да се дължи на детската мастурбация. В крайния случай умиращият от старост човек всъщност умира от своята детска мастурбация и поради нещо подобно на преждевременно изтощаване на своя организъм. Така мастурбацията се превръща в причината, в универсалната причинност за всички болести.^[345] Посягайки с ръка към своя полов орган, детето всъщност веднъж завинаги поставя на карта целия си живот, и то без да може изобщо да прецени последиците от това, дори и да е вече относително пораснало и съзнателно. По времето, когато патологичната анатомия започва да открива в тялото нанасяща вреда причинност, която ще основе новата клинична и позитивна медицина на XIX в., по същото това време (тоест, в края на XVIII и в началото на XIX в.) се развива антимастурбаторска кампания, която проявява, редом със сексуалността, а по-точно редом с автоеротизма и с мастурбацията, друга медицинска причинност, друга патолого-генетична причинност, която — в сравнение с органичната причинност, която са започнали да откриват големите клиницисти, големите анатомо-патолози на XIX в.^[346] — играе допълваща и едновременно с това условна роля. Сексуалността ще даде възможност да бъде обяснено всичко, което иначе не може да бъде обяснено. Това е и допълнителна причина, защото тя наслагва към видимите причини, към причините, които могат да бъдат посочени в тялото нещо като историческа етиология, заедно с отговорност на самия болен по отношение на собствената си болест: ако си болен, то е защото ти сам си пожелал това; ако твоето тяло е засегнато, то е защото ти си го докосвал.

Разбира се, този вид патологична отговорност на самия човек по отношение на собствената си болест не е някакво ново откритие. Мисля, че в този момент тя преминава през двойна промяна. Действително в традиционната медицина, в онази медицина, която все още е съществувала до края на XVIII в., лекарите винаги са се опитвали да припишат известна отговорност на самия болен заради неговите собствени симптоми и болести и то посредством режима на живот. Именно крайностите в режима, самите крайности, непредпазливостта, всичко това е правило субекта отговорен за болестта, от която той е бил засегнат. Сега тази обща причинност се концентрира около сексуалността, или по-скоро около самата мастурбация. Въпросът: „Какво си правил с ръката си?“ започва да замества стария въпрос: „Какво си правил със своето тяло?“ От друга страна — едновременно с преминаването на тази отговорност на болния спрямо собствената му болест от режим на живот изобщо към мастурбацията в частност — сексуалната отговорност, която до този момент в медицината на XVIII в. е била признавана и приписвана главно що се отнася до венерическите болести, и единствено при венерическите болести, сега се оказва, че е обхванала всички болести. Свидетели сме на взаимно проникване между откриването на автоеротизма и приписването на патологична отговорност: авто-патологизирането. С една дума, действието се вменява като патологична отговорност и това няма да бъде забравено през целия XIX в.

И ето че посредством този род обща етиология, причинна сила, която се приписва на мастурбацията, детето става отговорно за целия свой живот, за своите болести и за своята смърт. То е отговорно за всичко това, но дали е виновно за всичко това? Това е въпрос, на който бих искал да се спра. Струва ми се, че именно хората, водили кръстоносния поход, много са наблягали върху факта, че детето не може да бъде смятано за истински виновно за своята мастурбация. Защо е така? Според тях причината е, че не съществува ендогенна причинност за мастурбацията. Разбира се, пубертетът, възбудите в настроението през този период, развитието на половите органи, натрупването на вътрешна течност, напрежението върху стените и общата възбудимост на нервната система, всичко това може да обясни факта, че детето мастурбира, но трябва да бъде снета вината за мастурбацията от самата природа на детето в неговото развитие. Впрочем, на времето Русо е казал следното: тук не става въпрос за природата, а се отнася за пример.^[347] Ето защо, когато поставят въпроса за мастурбацията, лекарите от онова време наблягат върху факта, че тя не е свързана с естественото развитие в пубертета и най-голямото доказателство за това е, че тя се появява още преди него. От края на XVIII в. насам постоянно можем да открием цяла поредица наблюдения върху мастурбацията при деца в предпубертетна възраст и дори при много малки деца. Моро дьо ла Сарт прави наблюдения върху две малки момичета, които мастурбирали на седемгодишна възраст.^[348] През 1812 Розие наблюдава малко момиче олигофрен, на седем години, в детския приют на улица дьо Севр, което мастурбира.^[349] Сабатие е събрал спомените на млади момичета, които признават, че мастурбирали преди да са навършили шест години.^[350] В текста си от 1836 г., озаглавен Лекарят в приютите за сираци (Le M Médecin des salles d’asile) Сьориз пише следното: „Видяхме в една от стаите на приюта (и другаде) деца на две-три години, занимаващи се със съвършено автоматични действия, които като че ли показваха една много специфична чувствителност.“^[351] И най-сетне, в книгата си Спомени на един баща (Mémento du père de famille) през 1860 г., дьо Бурж пише следното: „Трябва да се надзирават децата още от люлката.“^[352]

Значението, приписвано на тази предпубертетна мастурбация, се дължи именно на желанието да се оневини в известен смисъл детето или, във всеки случай, природата на детето, от феномена на мастурбацията, който, при все това, в известен смисъл го прави отговорно за онова, което ще му се случи в бъдеще. И така, кой е виновен за това? Виновни са външните събития, тоест случайността. През 1827 г., в книгата си Трактат по хигиена, прилагана към младежите (Traité d’hygiène appliquée à la jeunesse), доктор Симон пише следното: „Често пъти, още от най-ранна възраст, около четири или петгодишни, а понякога и в още по-ранна възраст, децата, водещи заседнал живот, са подтиквани от случайността (най-напред) или са привлечени от нещо като сърбеж да посегнат с ръка към половите си органи и възбудата, произтичаща от лекото търкане, предизвиква прилив на кръв в тях, което става причина за нервно вълнение и за мигновена промяна във формата на органа, което предизвиква любопитството им.“^[353] И така, виждаме случайност, случаен жест, чисто технически, при който удоволствието не се намесва. Единственият момент, в който се появява психизъм, е в качеството на любопитство. Но макар и да се позоваваме на случая, това не е най-често срещаното явление. Най-често посочваната причина за мастурбацията по време на кръстоносния поход срещу нея е прелъстяването, прелъстяването от възрастния: прегрешението идва отвън. „Как можем да си представим — пише Мало в книгата си, озаглавена Модерният Тисо (Le Tissot moderne), — че без връзка с някой мастурбиращ ние сами можем да станем престъпни? Не, именно съветите, недомлъвките, откровеностите, примерите пробуждат мисълта за този род сладострастие. Би трябвало човек да има много покварена душа, за да си представи още при раждането си някаква противоестествена крайност, чиято чудовищност ние самите едва можем да дефинираме.“^[354] С една дума, тук природата няма нищо общо. А примерите? Това може да бъде доброволен пример, даден от по-голямо дете, но най-често това са неволните и неблагоразумни насърчения от страна на родителите, на възпитателите, по време на грижите за тялото, тези „непредпазливи и гъделичкащи ръце“, както се казва в един текст от онова време.^[355] Става въпрос напротив за съзнателните и този път по-скоро порочни, отколкото непредпазливи насърчения от страна на кърмачките например, които трябва да слагат децата в леглото, за да спят. Тук се визира чисто и просто прелъстяване от страна на прислужниците, възпитателите, учителите. Цялата кампания срещу мастурбацията се ориентира много бързо, може да се каже още от началото, срещу сексуалното прелъстяване на децата от страна на възрастните; още повече от възрастните, от непосредствено заобикалящите ги, тоест от всички онези персонажи, които на времето са конституирали статусните фигури в домакинството на даден дом. Домашни прислужници, гувернантки, възпитатели, чичото, лелята, братовчедите и т.н., всички те се намесват между добродетелта на родителите и естествената невинност на децата и въвеждат измерението на порочността. Още през 1835 г. Деланд пише следното: „Трябва да се пазим най-вече от жените, от домашните прислужнички; (тъй като) тъкмо на техните грижи се поверяват малките деца, те често търсят в тях компенсация на принудителното ергенство, на което са осъдени.“^[356] Желание на възрастните към децата, тъкмо в това е първопричината за мастурбацията. Андрио цитира примера, който той повтаря в цялата литература по онова време, и който ще ми позволите да ви прочета сега тук. Той отново, чрез нещо като пароксистичен, ако не баснословен разказ, ни очертава основното съмнение; или по-скоро той много добре маркира целта на кампанията: това е цел срещу домакинството в най-широкия смисъл на думата. Тази кампания е насочена срещу персонажите, които са посредници в семейството. Едно малко момиченце започнало да линее край своята кърмачка. Родителите се обезпокоили от това. Един ден те влезли в стаята, където била кърмачката и каква била яростта им, „когато откриват тази нещастница (става въпрос за кърмачката) изтощена, неподвижна, със своето кърмаче, което още търсело чрез ужасяващо и неизбежно стерилно движение на устните си някаква храна, която само гърдите й биха могли да й доставят!!!“^[357] И така, ние сме обсебени напълно от фиксидеята за домашните прислужници. Дяволът присъства, редом с детето, под формата на възрастен, но главно под формата на възрастния като посредник.

Следователно, вменяване във вина на това посредническо и зловредно пространство на дома много повече, отколкото на детето, което обаче, в крайна сметка, ни отпраща към виновността на родителите, понеже именно защото родителите не желаят пряко да поемат грижата за своите деца, именно затова стават тези нещастни случаи. Именно липсата на грижи от тяхна страна, тяхното невнимание, техният мързел, техният стремеж към спокойствие, в крайна сметка, се оказват замесени във въпроса за мастурбацията на децата. Те трябва само да присъстват и да си отварят очите. В този смисъл съвсем естествено достигаме — и това ще бъде третата важна точка в тази кампания — до осъждането на родителите и на взаимоотношенията между родители и деца в семейното пространство. С тази кампания, организирана по повод мастурбацията на децата, родителите са обект на увещания или, по-скоро на осъждане: „Подобни факти — пише Мало — които се умножават до безкрайност, задължително поставят необходимостта от по-голяма предпазливост на бащите и майките.“^[358] Този кръстоносен поход влага обвиненията срещу родителите в устата на самите деца, посредством всички онези малки изтощени мастурбиращи, които са на ръба между живота и смъртта и които, в момента на смъртта, се обръщат за последен път към своите родители и им казват, подобно на един от тях, цитиран от Дусен-Дюбрьой: „Какви варвари са те (…), родителите, учителите, приятелите, които не са предупредили за опасността, към която води този порок.“ А Розие пише следното: „Нима родителите (…), които оставят поради осъдително нехайство своите деца да изпаднат в порок, който ще ги погуби, нима те не се излагат на опасността да чуят един ден този вик на отчаяние от едно дете, загиващо по такъв начин от своя голям грях: «Горко на онези, които ме погубиха!»“^[359]

Струва ми се — и според мен това е третата важна точка в тази кампания — че в нея всъщност се изисква нова организация, нова физика на семейното пространство: премахване на всички посредници, ако това е възможно, премахване на домашните прислужници, във всеки случай, много стриктно надзираване на домашните прислужници, като идеалното решение се състои в това детето да живее само, в обеззаразено от сексуална гледна точка семейно пространство. „Ако можехме да дадем за компания на малкото момиченце само нейната кукла — пише Деланд, или пък на малкото момченце — неговите кончета, оловни войничета и барабанчета, щяхме да направим много голямо добро. Подобно състояние на изолация би могло да бъде безкрайно благотворно за тях.“^[360] Това е, ако щете, една идеална ситуация — детето да остане само със своята кукла или със своите барабанчета. Идеална, но напълно неосъществима ситуация. Всъщност, семейното пространство трябва да бъде пространство на постоянен надзор. Децата трябва постоянно да бъдат надзиравани — по време на подготовката им за сън, в момента на лягането им, при ставането им, по време на сън. Родителите трябва постоянно да следят около децата, да следят техните дрехи, тяхното тяло. Тялото на детето трябва да бъде постоянен обект на тяхното внимание. Такава е първата грижа на възрастния. Тялото трябва да се разгадава от родителите, подобно на поле от възможните признаци на мастурбацията. Ако цветът на лицето на детето е бледо, ако лицето му е като повехнало, ако клепачите му са синкави или виолетови, ако в погледа му има известна отпадналост, ако има уморен или отпуснат вид още в момента, в който става от леглото — известно е, че причината е: мастурбацията. Ако е трудно да ги накарате да излязат от леглото навреме: това е мастурбацията. Необходимо е да присъствате в най-важните и опасни моменти, когато си лягат и когато стават от леглото. Родителите трябва да организират също така цяла поредица клопки, благодарение на които биха могли да уловят детето в самия момент, в който то извършва нещо, което не е толкова прегрешение, колкото основа на всички негови болести. Ето какви съвети дава Деланд на родителите: „Наглеждайте постоянно онзи, който постоянно търси тишина и усамотение, който остава дълго време сам, без да може да посочи някакви основателни причини за това усамотение. Нека вашата бдителност се насочва главно към онези моменти, които следват вечерното лягане и които предшестват ставането му; точно тогава мастурбаторът може да бъде хванат на местопрестъплението. Неговите ръце никога не са извън леглото и той обича да крие главата си под завивките. Веднага щом като си е легнал, той като че ли вече е потънал в дълбок сън: това обстоятелство, което винаги предизвиква недоверието на опитния човек, е едно от обстоятелствата, които допринасят най-много за предизвикване или подхранване на убедеността на родителите в този факт. (…) Отвийте внезапно тогава младия човек и откривате ръцете му, ако не е имал време да ги премести, върху органите, с които той злоупотребява или някъде близо до тях. Може да откриете също така члена му в ерекция или дори следи от неотдавнашна полюция: тя би могла да бъде разпозната и по специфичната миризма, която се излъчва от леглото или по пръстите му, напоени с тази миризма. Не се доверявайте главно на младежите, чиито ръце в леглото или по време на сън са в току-що описаното от мен положение. (…) Следователно, можем да смятаме сперматичните белези за сигурни доказателства за онаниране, когато субектите все още не са влезли в пубертета, и като възможно най-сигурни признаци за този навик, когато младежите са малко по-възрастни.“^[361]

Извинете ме за това, че цитирам всички тези подробности (и то под портрета на Бергсон!)^[362], но ми се струва, че тук сме свидетели на организирането на цяла семейна драматургия, която всички добре познаваме, а именно голямата семейна драматургия на XIX и XX в.: този малък театър на комедията и трагедията в семейството, с неговите легла, чаршафи, нощното време, лампите, пристъпването крадешком, специфични миризми, със старателно изследваните петна по чаршафите; цялата тази драматургия, която безкрайно доближава любопитството на възрастния до тялото на детето. Една незначителна симптоматология на удоволствието. Това все по-тясно доближаване на възрастния до тялото на детето, в момента, в който тялото на детето е в състояние на удоволствие, в края на краищата ще срещне предписание, симетрично на предписанието на самотата, за което ви говорих преди малко, а именно непосредственото физическо присъствие на възрастния редом с детето, почти върху детето. Ако е необходимо — пишат лекарите, подобно на Деланд — трябва да се спи дори редом с младия мастурбатор, за да му се попречи да мастурбира, да се спи в една и съща стая с него и евентуално в същото легло.^[363]

Съществува цяла поредица от методи, за да може по-добре да се свърже в известна степен тялото на родителя с тялото на детето, намиращо се в състояние на удоволствие, или с тялото на детето, на което трябва да се попречи достъпа до състоянието на удоволствие. Така някои слагали децата да спят с вързани ръце с въженца и едно въженце, завързано за ръката на възрастния. Така че, ако детето размърдало ръцете си, възрастният да се събуди. Такава е, например историята за юношата, който накарал да го вържат, по собствено желание, за един стол в стаята на по-големия му брат. На стола били поставени малки звънчета, и така, по този начин, той спял. Но щом като започвал да се движи по време на съня си и понечвал да мастурбира, звънчетата започвали да звънят и брат му се събуждал.^[364] Това е и историята, разказана от Розие, за младата пансионерка, чиято игуменка забелязала, че има „тайни навици“. Игуменката веднага „потреперила“. „От този момент“ тя решава да споделя „нощем леглото си с младата болна; през деня не й позволява нито за миг да се изплъзва от погледа й“. По този начин, „няколко месеца по-късно“, игуменката (на манастира или на пансиона) успява да върне младата пансионерка на нейните родители, които с гордост могли тогава да представят пред света една млада жена, изпълнена с „разум, здраве, разсъдък; всъщност, една много мила жена!“^[365]

Но мисля, че зад всички тези детинщини има една много важна тема. Това е предписанието за прякото, непосредствено и постоянно прилагане на тялото на родителите към тялото на децата. Премахване на посредниците — но това, изразено с позитивни термини, означава следното: отсега нататък тялото на децата ще трябва да бъде надзиравано от родителите в нещо като двубой. Безкрайна близост, контакт, квазисмесване; императивно наслагване на телата на едните върху телата на другите; настойчиво задължение на погледа, на присъствието, на общността, на контакта. Ето какво пише Розие по повод примера, който ви цитирах преди малко: „Майката на една подобна болна ще се превърне, така да се каже, в сянка, в нещо като дреха, на своята дъщеря. Когато някаква опасност заплашва малките на саригата (мисля, че това е един вид кенгуру; М.Ф.), тя не се ограничава с това да се тревожи за тях, а направо ги поставя вътре в себе си.“^[366] Обвиване на детето от тялото на родителите: струва ми се, че тук се очертава (извинете ме за дългото отклонение, за ходовете и контра-ходовете) централната цел на тази маневра или на този кръстоносен поход. Става въпрос за конституирането на ново семейно тяло.

До средата на XVIII в. аристократичното и буржоазното семейство (тъй като тази кампания се ограничава тъкмо в тези семейни форми) все пак е било главно един вид релационна съвкупност, връзка от отношения на възходящо родство, на низходящо родство, на странично родство, на родство по линия на братовчеди, по първородство, по брачни връзки, които са съответствали на схеми за предаване на родството, на разделянето и на разпределението на социалните блага и социалните статути. Сексуалните забрани са се отнасяли главно до взаимоотношенията. Сега е в процес на конституиране нещо като ограничено, твърдо, субстантивно, масивно, корпоративно, афективно ядро на семейството: семейството-клетка, заемащо мястото на релационното семейство, семейството-ядро с неговото корпорално пространство, с неговото афективно пространство, с неговото сексуално пространство, което е изцяло запълнено от директните взаимоотношения родители-деца. С други думи, не бих искал да кажа, че преследваната и забранявана сексуалност на детето в известен смисъл е резултат от формирането на ограниченото, да кажем, съпружеско или роднинско семейство през XIX в. Напротив, бих казал, че то е един от неговите конституиращи елементи. Именно оценявайки сексуалността на детето, а по-точно мастурбационната дейност на детето, оценявайки подложеното на сексуална опасност тяло на детето, именно тогава на родителите е бил даден императив да ограничат широкото и полиморфно пространство на домочадието и да създадат заедно с децата си, с потомството си, нещо като общо тяло, обвързано от грижата за детската сексуалност, от грижата за детския автоеротизъм и за мастурбацията: родители, бдете над вашите възбудени дъщери и над ерекцията на вашите синове и точно по този начин наистина и изцяло ще се превърнете в родители! Не забравяйте образа на саригата, за която ни разказа преди малко Розие. Става дума да се конституира семейство-кенгуру: тялото на детето като основен елемент от тялото на семейството. Инструментът, елементът, векторът на конституиране на онова, което бихме могли да наречем голяма или, ако щете, малка културна инволюция на семейство около отношенията родител-дете, е именно означаването на сексуализираното тяло на детето, авто еротизираното тяло на детето. Не-релационната сексуалност, автоеротизмът на детето като точка на захващане, като точка на вкореняване на задълженията, на виновността, на властта, на загрижеността, на физическото присъствие на родителите — тъкмо това е било един от факторите за конституирането на здраво и солидарно семейство, на корпорално и афективно семейство, на малко семейство, което се развива, разбира се, вътре в семейството-мрежа, но и за сметка на него и което конституира семейството-клетка, заедно с неговото тяло, заедно с неговата физическо-афективна субстанция и с неговата физическо-сексуална субстанция. Разбира се, възможно е (просто предполагам), щото от историческа гледна точка голямото релационно семейство, онова голямо семейство, създадено от позволени и забранени отношения, да се е конституирало въз основа на забраната на кръвосмешението. Аз бих казал, от своя страна, че малкото афективно, здраво, субстантивно семейство, което характеризира нашето общество, чието зараждане, във всеки случай, наблюдаваме в края на XVIII в., се е конституирало въз основа на докосващото кръвосмешение на погледите и на жестовете около тялото на детето. Тъкмо този вид кръвосмешение, това епистемофилично кръвосмешение, кръвосмешението на контакта, на погледа, на надзираването, тъкмо този вид кръвосмешение е било в основата на модерното семейство.

Разбира се, така императивно предписания в клетъчното семейство пряк контакт родител-дете дава абсолютно тотална власт на родителите над децата. Тотална власт — и да, и не. Защото всъщност, когато родителите се оказват призовани, когато им е предписано от този въпросен кръстоносен поход да поемат грижата за педантичния, подробен, почти отблъскващ контрол над тялото на техните деца, в самия този момент и дотолкова, доколкото им е предписвано това, те всъщност се отпращат към един съвършено друг тип контрол и друг тип отношения. Ето какво искам да кажа. Когато се казва на родителите: „Внимавайте много, вие не знаете какво става с тялото на децата ви, в леглото на децата ви“, в момента, когато мастурбацията се поставя на морален дневен ред като квази-първоначална препоръка в новата етика на новото семейство, в самия този момент, както си спомняте, мастурбацията вече се вписва не в регистъра на неморалността, а в регистъра на болестта. Създава се нещо като универсална практика, нещо като „хикс“ — опасен, нечовешки и чудовищен „хикс“, от който може да произтече всяка една болест. Така че този родителски и вътрешен контрол, който се налага върху бащите и майките, задължително ги включва в един външен медицински контрол. От вътрешния родителски контрол се изисква да моделира своите форми, критерии, намеси, решения, според медицинските мотиви, според медицинското знание: именно защото децата ви ще се разболеят, именно защото на равнището на тялото им ще се извърши една или друга физиологична или функционална, а евентуално дори увреждаща промяна, която лекарите добре познават, именно по тази причина — те трябва да бъдат надзиравани. Затова отношението родители-деца, което се намира в сходен процес на заздравяване в нещо подобно на сексуално-корпорално единство, трябва да бъде хомогенно на отношението лекар-болен; то трябва да бъде продължение на отношението лекар-болен. Тези бащи или майки, тъй близки до тялото на децата, тези бащи или майки, които буквално покриват със собственото си тяло тялото на детето, трябва да бъдат едновременно и диагностици, терапевти, да бъдат едновременно и здравни работници. Това означава също така, че техният контрол е подчинен, че той трябва да се отваря към медицинската, хигиенната намеса, че трябва още при първата тревога да прибягва до външната и научна инстанция на лекаря. С други думи, в самия момент, когато семейството-клетка се затваря в едно сгъстено афективно пространство, то е обхванато, в името на болестта, от рационалност, която включва същото това семейство във външна медицинска технология, власт и технология. Новото семейство, субстантивното, афективното и сексуалното семейство се оказва в същото време и медикализирано семейство.

Ще ви дам само два примера за процеса на затваряне на семейството и обхващането на това ново семейно пространство от медицинската рационалност. Единият от тях е проблемът за признанието. Родителите трябва да надзирават, да дебнат, да ходят на пръсти, крадешком, да повдигат завивките, да спят редом (с детето); но след като злото е открито, те не трябва незабавно да поискат намесата на лекаря, за да го излекува. Лечението ще бъде истинско и ефективно само ако болният е съгласен и взема участие в него. Трябва болният да признае своята болест; той трябва да разбере последиците от нея; той трябва да приеме лечението. С една дума, той трябва да признае. Но в същите текстове от този кръстоносен поход е казано изрично, че това признание на детето не може и не трябва да бъде направено пред родителите. То може да го направи единствено пред лекар: „От всички доказателства — пише Деланд — най-важното е да се получи признанието“. Признанието премахва „всякакъв род съмнения“. То прави „по-искрено“ и „по-ефикасно действието на лекаря“. То пречи на субекта да откаже лечението. То поставя лекаря и „всички лица с авторитет (…) в положение, което им дава възможност да вървят право към целта и вследствие на това да постигнат тази цел“.^[367] По същия начин, в книгата на един английски автор, а именно Ла Мерт, се води много интересна дискусия за това дали признанието трябва да се прави пред семейния лекар или пред специализиран лекар. И същият този автор прави следното заключение: не, признанието не трябва да се прави пред семейния лекар, тъй като той е все още прекалено близък до семейството.^[368] Той трябва да е наследник единствено на колективните тайни, а индивидуалните тайни трябва да бъдат разкривани пред специалист. И в цялата тази литература съществува дълга поредица от примери за излекуване, постигнато благодарение на признанията, направени пред лекари. Така че виждаме детска сексуалност, детска мастурбация, превърнала се в постоянен обект на родителски надзор, разпознаване, контрол. Но в същото време тази сексуалност ще се превърне в обект на признание и на дискурс, но отвън, от страна на лекаря. Вътрешно медикализиране на семейството и на връзката родители-деца, но външна дискурсивност в отношението към лекаря; премълчаване на сексуалността вътре в самите рамки на семейството, където тя, обаче, бива проявявана от системата на надзор, но там, където тя се проявява, не трябва да бъде изказвана. За сметка на това трябва да бъде изказвана извън границите на това пространство, пред лекаря. Следователно, налице е организиране на детската сексуалност вътре в самата семейна връзка, в механиката на семейната власт, но имаме и изместване на изразяването на сексуалността по посока на медицинската институция и власт. Сексуалността, това са онзи род неща, които не могат да бъдат изказани пред никой друг освен пред лекар. Физическа интензивност на сексуалността в семейството, дискурсивна екстензивност извън семейството и в сферата на медицината. Именно медицината ще може да говори за сексуалността и да кара сексуалността да говори, от момента, в който именно семейството я проявява, именно семейството я надзирава.^[369]

Друг елемент, който показва включването на семейната власт в медицинската власт, е проблемът за инструментите. За да попречи на мастурбацията, семейството трябва да се превърне в агент на медицинското знание. Като се започне от тялото на детето и се стигне до методите на лекаря, семейството трябва, всъщност, да служи просто като посредник и трансмисия. Оттук произтичат и онези медицински предписания, които лекарите дават на детето и които семейството трябва да прилага. Имаме цяла поредица то тях в проспектите, в медицинските текстове, за които ви говорих преди това. Имаме прословутите нощници, които можете вероятно още да видите, с връзки в долната част; имаме корсетите, имаме бандажите. Имаме прочутия колан на Ялад-Лафон, който е бил използван в продължение на десетки години и съдържа нещо като метален корсет, който трябва да бъде слаган върху долната част на корема, като при момчетата в него имало нещо като малка метална тръба, в долния край на която е имало малки дупчици, за да могат да уринират, който отвътре е бил облицован с кадифе и е бил заключван с катинари в продължение на цяла седмица. И един път на седмица, в присъствието на родителите отключвали катинарите и почиствали малкото момче. В началото на XIX в. този вид колан е използван най-много във Франция.^[370] Имаме и онези механични средства, подобно на пръчицата на Вендер, която е била изобретена през 1811 г. и която се състои в следното. Просто взимали малка пръчица, разцепвали я донякъде, изпразвали я отвътре и я поставяли върху члена на малкото момче, след което цялото това нещо се завързвало. И както твърди самият Вендер, това е било достатъчно, за да отстрани каквото и да било сладострастно усещане.^[371] Хирург като Лалеман предлагал да се постави постоянна сонда в уретера на момчетата. Изглежда, в самото начало на XIX в. Лалеман е използвал акупунктурата, във всеки случай поставянето на игли в областта на гениталиите, срещу мастурбацията. Имаме и различните химически средства, разбира се, като опиатите, използвани например от Данила, баните или измиването с най-различни химически разтвори.^[372] Хирургът на Наполеон, Лари, изобретил и лекарство, което имало доста драстичен вид. То се състояло в следното. В уретера на момчето се инжектирал разтвор от онова, което той нарича (не ми е известно какво точно е това) производно на карбонатната сода (дали това е сода бикарбонат? не зная). Но преди това здраво завързвали члена в основата, така че този разтвор от сода бикарбонат да остава постоянно в уретера и да не достига до пикочния мехур; което, както изглежда, е предизвиквало увреждания, за които са били необходими няколко дни или няколко седмици за лечение и през това време не е имало мастурбация.^[373] Изгаряне на уретера, изгаряне и отрязване на клитора при момичетата.^[374] Изглежда в самото начало на XIX в. Антоан Дюбоа отрязал клитора на болна, която се опитвали напразно да излекуват, завързвайки ръцете и краката й. Отрязали й клитора „само с един удар на медицинския нож“ — пише Антоан Дюбоа. След това изгорили отрязаното място „с нажежено желязо“. Успехът бил „пълен“.^[375] През 1822 г., след неуспешен опит, Греф (той изгорил главата на болна, т.е. предизвикал рана, белег от изгаряне върху главата на болната и инжектирал в раната винен камък, за да не може да се излекува, но въпреки това мастурбацията продължила) практикувал също отрязването на клитора. „Разумът“ на болната — който бил изчезнал, но според мен никога не се е развивал (тя била дебил) — „който до известна степен е бил ограничаван дотогава, започнал да се развива“.^[376]

Разбира се, през XIX в. се е дискутирало относно легитимността на тези кастрации или квази-кастрации, но великият теоретик на мастурбацията Деланд пише през 1835 г., че „подобно решение, далеч без да засяга моралното чувство, е в съответствие и с най-строгите му изисквания. Така че се постъпва просто както обикновено, когато се ампутира даден крайник; второстепенното се жертва в полза на основното, дадена част заради цялото“. Е, какво толкова! — пише той, какво толкова става, когато се махне клитора на една жена, какво е следствието? „Най-голямата последица от това“ е фактът, че, ампутираната по този начин жена ще бъде поставена „във вече и така многобройната категория“ на жените, които са „безчувствени“ към любовните удоволствия, „което не им пречи да станат добри майки и образцови съпруги (поправка: предани)“.^[377] И отново през 1883 г. хирургът Гарниер практикува отрязване на клитора на момичетата, прибягвали до мастурбация^[378].

Във всеки случай — посредством всичко онова, което трябва да наречем голямо физическо преследване на детството и на мастурбацията през XIX в., което, без да има последици, има почти същия обхват като преследванията срещу магьосниците през XVI-XVII в. — се установява нещо като интерференция и приемственост между медицината и болния. Установяване на контакт между медицината и сексуалността чрез посредничеството на семейството: семейството — викайки на помощ лекаря, получавайки, приемайки и прилагайки при нужда леченията, предписани от лекаря — свързва сексуалността, от една страна, и онази медицина, която до този момент практически е имала много далечна и индиректна връзка със сексуалността. Самото семейство се превръща в агент на медикализиране на сексуалността в своето собствено пространство. Така се очертават сложни взаимоотношения с един вид разделение, след като от една страна, имаме безмълвен надзор, недискурсивното обхващане на тялото на детето от страна на родителите, а от друга страна, онзи екстрасемеен, научен дискурс или дискурса на признанието, локализиран единствено в медицинската практика, явяваща се по този начин наследница на методите на християнското признание. Редом с това разделение имаме приемствеността, която, заедно със семейството, в семейството, предизвиква постоянни постъпки от страна на сексуалната медицина, нещо като медикализиране на сексуалността, все по-подчертано медикализиране, което въвежда в семейното пространство методите, формите на медицинската намеса. Общо казано, движение на размяна, което задейства медицината като средство за етичен, корпорален, сексуален контрол в семейния морал и за сметка на това проявява като медицинска потребност нарушенията, които са вътрешни за семейното тяло, центрирано върху тялото на детето. Пороците на детето, виновността на родителите призовават медицината да медикализира този проблем за мастурбацията, за сексуалността на детето, за тялото на детето изобщо. Медико-семейното преплитане конституира едновременно етична и патологична сфера, в която сексуалните поведения са определени като обект за контрол, принуда, изследване, оценяване, намеса. С една дума, инстанцията на медикализираното семейство функционира като принцип на нормализация. Точно това семейство, на което е била предоставена цялата непосредствена власт и без посредничество върху тялото на детето, но което е контролирано отвън от медицинското знание, медицинските методи, сега, през първите десетилетия на XIX в., ще започне да проявява, ще може да започне да проявява нормалното и анормалното в разреда на сексуалното. Семейството ще стане принципа на детерминиране, на дискриминиране на сексуалността, а също така принципът на ограничаване на анормалното.

Разбира се, има един въпрос, на който би трябвало да се отговори и той е следният: от къде идва тази кампания и какво означава тя? Защо се извежда мастурбацията като най-голям проблем или, във всеки случай, като един от най-значимите проблеми в отношенията между родители и деца? Мисля, че трябва да ситуираме тази кампания отново вътре в един общ процес на конституиране на семейството-клетка, за което ви говорех преди малко, което — въпреки привидната си затвореност — ни отвежда до детето, до индивидите, до телата и до жестовете, една власт, която придобива формата на медицински контрол. Всъщност, от стесненото семейство, от семейството-клетка, от корпоралното и субстантивно семейство е било поискано да поеме грижата за тялото на детето, което в края на XVIII е започнало да се превръща във важен залог по две причини. От една страна, от това стеснено семейство е било поискано да поеме грижата за тялото на детето, просто защото то е живо и защото не трябва да умре. Политическият и икономическият интерес, който започва да се открива в продължаването живота на детето е, разбира се, една от причините, поради които се проявява стремежът разпуснатия, полиморфен и сложен апарат на голямото релационно семейство да бъде заменено с ограничения, интензивен и траен апарат на семейния надзор, с надзора на децата от страна на родителите им. Родителите имат работа с деца, родителите трябва да се грижат за своите деца, да се грижат в два смисъла на думата: да попречат на това те да умрат и, разбира се, да ги надзирават и в същото време ги дресират. Бъдещият живот на децата е в ръцете на родителите. Държавата иска от родителите, новите форми или новите взаимоотношения на производство изискват разходите, направени поради самото съществуване на семейството, на родителите и на децата, и на родилите се деца, да не станат безполезни поради преждевременната смърт на децата. Следователно, поемане грижата за тялото и живота на децата от страна на семейството: със сигурност това е една от причините, поради които от родителите се изисква да обръщат по такъв начин постоянно и интензивно внимание на тялото на децата.

Струва ми се, във всеки случай, че именно в този контекст трябва да се ситуира антимастурбационния кръстоносен поход. Всъщност това е само един епизод от нещо като по-обширния кръстоносен поход, който ви е много добре известен, а именно кръстоносния поход за естественото възпитание на децата, но какво означава прословутата идея за естествено възпитание, която се развива през втората половина на XIX в. (поправка: XVIII в.)? Това е идеята за възпитание, което, първо, би било изцяло или главно поверено на самите родители, като естествени възпитатели на своите деца. Всички домашни прислужници, наставници, гувернанти, гувернантки и т.н. заменят, и то възможно най-точно, естествената връзка между родители и деца. Но идеалното би било тези посредници да изчезнат и родителите наистина да поемат пряко грижата за децата. Но естествено възпитание означава и следното: то трябва да се подчинява на определена схема на рационалност, да се подчинява на определен брой правила, които именно трябва да осигуряват просъществуването на децата, от една страна, и тяхното дресиране и нормализирано развитие, от друга страна. Но тези правила и тяхната рационалност се притежават от инстанции от рода на възпитателите, на лекарите, на педагогическото знание, на медицинското знание. С една дума цяла поредица от технически инстанции, които рамкират и стоят над самото семейство. Когато в края на XVIII в. е отправен призив за организирането на естествено възпитание, той е бил едновременно изискване за подобен непосредствен контакт между родители и деца, за подобно заместване на малкото семейство край тялото на детето и, в същото време, рационализиране или проникване на педагогическа или медицинска рационалност и дисциплина в отношението родители-деца. Като се стеснява по този начин семейството, придава му се толкова компактен и стегнат вид, то в действителност започва да се поддава на проникването на политически и морални критерии. То започва да се поддава на проникването на определен тип власт; то започва да се поддава на проникването на цяла една властова техника, която се предава в семействата чрез медицината и чрез лекарите.

Но там, където срещаме сексуалността в същия момент, в който искаме по този начин от родителите да поемат в известен смисъл сериозно и пряко грижата за децата в самата им корпоралност, в самото им тяло, т.е., в техния живот, в просъществуването им, във възможността за дресирането им — какво става там, поне на равнището на социалните слоеве, за които ви говорих до сега, т.е., в общи линии, на аристокрацията и на буржоазията? В същия този момент от родителите се изисква не само да дресират своите деца, за да могат те да бъдат полезни за държавата, но от същите тези семейства се изисква те да преотстъпят наистина децата на държавата, да й поверят ако не основното им възпитание, то поне образованието, то поне техническата подготовка за едно образование, което ще бъде пряко или косвено контролирано от държавата. Виждаме появата на основното изискване за държавно образование или за образование, контролирано от държавата, именно в момента, когато започва кампанията срещу мастурбацията във Франция и в Германия, около 1760–1780 г. Тук откриваме Ла Шалотоа и нейното Есе върху националното възпитание; това е темата, че възпитанието трябва да бъде осигурявано от държавата.^[379] По същото това време, така или иначе, я намирате в книгата на Базедов Philantropinum — т.е. идеята за възпитание, предназначено за облагодетелстваните класи в обществото, но което би трябвало да се осъществява не в съмнителното пространство на семейството, а в пространството, контролирано от държавата, от специализирани институции.^[380] Във всеки случай, това е периодът — дори извън самите тези проекти или тези примерни произведения, подобно на Philantropinum на Базедов, — през който в цяла Европа се развиват големите възпитателни заведения, големите училища и т.н.: „Ние имаме нужда от нашите деца — се твърди там. — Дайте ни ги. И освен това имаме нужда, както и вие имате нужда, тези деца да бъдат нормално възпитавани. Следователно, поверете ни тези деца, за да можем ние да ги възпитаваме в съответствие с определени правила.“ Така че в момента, в който се изисква семействата да поемат грижата за самото тяло на децата, в момента, в който се изисква от тях да осигуряват живота и просъществуването на децата, от тях се изисква и да се освободят от същите тези деца, да се освободят от реалното им присъствие, от властта, която те могат да упражняват върху тях. Разбира се, от родителите се изисква да се грижат за децата и да се освободят от тялото на децата не по едно и също време. Но при все това от тях се изисква един процес на размяна: „Пазете децата си живи и здрави, здрави телесно, послушни и способни, за да можем да ги прекараме през един механизъм, върху който вие нямате контрол, и който ще бъде системата на възпитание, на обучение, на подготовка на държавата.“ Струва ми се, че в този род двойно искане: „заемете се с децата си“, после: „освободете се по-късно от същите тези деца“, сексуалното тяло на детето служи в известен смисъл като разменна монета. На родителите се казва: „в тялото на детето има нещо, което така или иначе ви принадлежи безспорно и което никога няма да напуснете, понеже то никога няма да ви напусне: това е тяхната сексуалност. Сексуалното тяло на детето е онова, което принадлежи и което винаги ще принадлежи на семейното пространство и върху което никой друг няма да има действителна власт и отношение. Но за сметка на това, когато ние конституираме за вас тази толкова тотална, толкова пълна сфера на власт, ние искаме от вас да ни отстъпите тялото, ако щете годността на децата. Ние искаме от вас да ни дадете тези деца, за да ги превърнем в нещо, от което ние действително имаме нужда.“ Разбирате добре къде се крие измамата в тази размяна, тъй като задачата, предоставена на родителите, се състои именно в това да поемат притежанието върху тялото на децата, да го открият, да бдят над него толкова продължително, че те да не могат никога да мастурбират. Но не само че никога никой родител не е попречил на децата си да мастурбират, но и лекарите по онова време го заявяват по съвършено груб и циничен начин: така или иначе, всички деца мастурбират. Всъщност ние включваме родителите в тази безкрайна задача на притежание и на контрол върху една детска сексуалност, която така или иначе ще им се изплъзва. Но благодарение на това влизане в притежание на сексуалното тяло родителите ще изоставят онова друго тяло на детето, което е неговото тяло за постигане на успех или тялото му на годност.

Сексуалността на детето е онази клопка, посредством която здравото, афективно, субстантивно и клетъчно семейство се е конституирало и под убежището на която детето е било иззето от семейството. Сексуалността на детето е онази клопка, в която са попаднали родителите. Това е привидна клопка — искам да кажа, това е реална клопка, но е предназначена за родителите. Тя е била един от векторите за конституирането на здравото семейство. Тя е била един от инструментите за размяна, дали възможност да се премести детето от средата на своето семейство в институционализираното и нормализирано пространство на образованието. Тя е онази фиктивна част, без стойност, онази фалшива монета, оставена в ръцете на родителите; фалшива монета, на която родителите, както много добре знаете, обаче ужасно много държат, понеже дори през 1974 г., когато става въпрос сексуалното обучение на децата да се извършва в училище, родителите биха имали правото, ако познаваха историята, да кажат: Ами, вече два века ни лъжат! Вече два века ни казват: дайте ни вашите деца, и вие ще запазите тяхната сексуалност; дайте ни вашите деца, и ние ви гарантираме, че тяхната сексуалност ще се развива в семейно пространство, контролирано от вас. Дайте ни вашите деца и тогава вашата власт върху сексуалното тяло, върху тялото на удоволствието на децата ви ще бъде запазена. И ето сега психоаналитиците започват да им казват: „Дайте ни го! Дайте ни го! Тялото на удоволствието на децата“; а държавата, психолозите, психопатолозите и т.н. казват: „Дайте ги на нас! Дайте ни на нас това възпитание!“ Ето това е голямата измама, в която е уловена властта на родителите. Фиктивна власт, но чието фиктивно организиране даде възможност за реалното конституиране на това пространство, на което толкова се държеше, поради причините, които ви посочих преди малко, онова субстантивно пространство, около което се е стеснило голямото релационно семейство и вътре в което животът на детето, тялото на детето е едновременно надзиравано, но и валоризирано и сакрализирано. Според мен сексуалността на децата не засяга толкова децата, колкото родителите. Във всеки случай, именно около подозрителното легло възниква модерното семейство, поразено и пренаситено от сексуалност и обезпокоено от медицинска гледна точка.

Тъкмо тази така обхваната, така конституирана вътре в семейството сексуалност лекарите — които още от края на XVIII в. имат контрол върху нея — ще вземат отново в свои ръце в средата на XIX в., за да конституират с инстинкта, за който ви говорех в предходните лекции, голямата сфера на аномалиите.

Лекция от 12 март 1975 г.

Онова, поради което психоаналитичната теория за кръвосмешението (опасността идва от детето) остава приемлива за буржоазното семейство. — Нормализацията на градския пролетариат и оптималното разпределение на работническото семейство (опасността идва от бащата и от братята). — Две теории за кръвосмешението. — Предшествениците на анормалното: психиатрично-съдебната и психиатрично-семейната система. — Проблематиката на сексуалността и анализът на нейните отклонения. — Основната теория за инстинкта и за сексуалността като епистемологично-политическа задача на психиатрията. — При първоизточниците на сексуалната психопатология (Хайнрих Кан). — Етиология на лудостите въз основа на историята на инстинкта и на сексуалното въображение. — Случаят с войника Бертран.

Бих искал да се върна на някои неща, за които нямах време да говоря миналия път. Струва ми се, че сексуалността на детето и на юношата е формулирана като проблем в началото на XVIII в. Тази сексуалност е определена първоначално под своята нерелационна форма, тоест, на първо място е поставен проблемът за автоеротизма и за мастурбацията; мастурбация, която е преследвана, мастурбация, която е обяснявана като най-голямата опасност. Въз основа на това телата, жестовете, поведенията, изразите на лицето, чертите на лицето, леглата, чаршафите, всичко това е поставено под надзор. Родителите са призовани да тръгнат на лов за миризмите, за следите, за белезите. Струва ми се, че именно тук става учредяването, организирането на една от новите форми на отношенията между родители и деца: започва нещо като голям двубой родители-деца, който според мен не е характерен за ситуацията на всяко семейство, а на определена форма на семейство в модерната епоха.

Със сигурност тук имаме транспониране на християнската плът в сферата на семейството. Транспониране в точния смисъл на думата, защото се получава териториално и пространствено преместване на изповедалнята: проблемът за плътта преминава в леглото. Транспониране, но не и трансформиране, но преди всичко редуциране, доколкото цялата тази строго християнска комплексност на ръководство на съзнанието, за която се опитах да говоря до известна степен и която задейства цяла поредица от понятия като възбуди, гъделичкания, желания, благосклонност, наслаждение, сладострастие, сега се оказва сведена до един-единствен проблем, до много простия проблем на жеста, на ръката, на връзката между ръката и тялото, до обикновения въпрос: „докосват ли се те?“. Но в същото време, когато присъстваме на редуцирането на християнската плът до изключително простия и конструктивен проблем, ставаме свидетели и на три трансформации. От една страна, преминаване към соматизирането: проблемът за плътта се стреми все повече и повече да се превърна в проблем на тялото, на физическото тяло, на болното тяло. На второ място, инфантилизиране, в смисъл, че проблемът за плътта — който е в крайна сметка проблем на всеки християнин, макар и да беше центриран с известна настойчивост около юношеството — сега е организиран главно около сексуалността или около детския и юношеския автоеротизъм. И най-сетне, на трето място, медикализиране, защото от сега нататък този проблем се отнася до такава форма на контрол и на рационалност, която се изисква от медицинското знание и от медицинската власт. Целият двусмислен и разклоняващ се дискурс за греха се свежда до прокламирането и до диагностицирането на една физическа опасност и до всички материални предпазни мерки за нейното предотвратяване.

Последният път се опитах да ви покажа, че именно такова преследване на мастурбацията според мен не е резултат от конституирането на тясното, клетъчно, субстантивно, съпружеско семейство. Струва ми се, че далеч без да бъде резултат от конституирането на семейство от нов тип, преследването на мастурбацията, напротив, е неин инструмент. Именно посредством това преследване, посредством този кръстоносен поход се конституира полека-лека ограничено и субстантивно семейство. Този кръстоносен поход с всички свои практически предписания, съдържащи се в него, е средството да се затегнат семейните отношения и да се затвори подобно на субстантивна, здрава и истински наситена тоталност централният правоъгълник родители-деца. Един от начините за коагулиране на съпружеското семейство бе родителите да станат отговорни за тялото на техните деца, за живота и за смъртта на техните деца и то чрез посредничеството на автоеротизъм, който е превърнат в баснословно опасен в и посредством медицинския дискурс.

С една дума, бих искал да отхвърля линеарната поредица: най-напред, конституиране, поради определен брой икономически причини, на съпружеското семейство; вътре в това съпружеско семейство забрана на сексуалността; въз основа на тази забрана патологична метаморфоза на тази сексуалност, невроза и въз основа на това просто проблематизиране на сексуалността на детето. Такава е общоприеманата схема. Струва ми се, че трябва по-скоро да се приеме цяла поредица кръгообразно свързани елементи, кръгообразно свързани, в които намираме валоризирането на тялото на детето, икономическото и афективно валоризиране на неговия живот, учредяването на страх около това тяло и на страх около сексуалността, доколкото тя е носителка на опасностите, криещи се пред и посредством тялото на детето; едновременно вменяване във вина и респонсабилизиране на родителите и на децата около самото цяло, подреждане на задължително статусна близост между родители и деца; следователно, организиране на ограничено и сгъстено семейно пространство; инфилтриране на сексуалността чрез цялото това пространство обхващане на това пространство от контрол или, във всеки случай, от медицинска рационалност. Струва ми се, че именно около тези процеси и въз основа на кръгообразното свързване на различните елементи в крайна сметка кристализира съпружеското семейство, ограниченото семейство, четиричленното семейство родители-деца, което характеризира поне една част от нашето общество.

На тази основа бих искал да прибавя две забележки.

Първата е следната. Ако приемем тази схема, приемаме, че проблематизирането на сексуалността на детето е свързана изначално с осъществяването на контакта между тялото на родителите и тялото на децата, със спускането на тялото на родителите върху тялото на децата разбирате интензивността, която придобива в края на XIX в. темата за кръвосмешението, тоест, едновременно затруднението и лекотата, с която е била приета. Трудно е да се приеме тази теза, защото именно от края на XVIII в. насам е говорено, обяснявано, свръхизобилно дефинирано, че сексуалността на детето е преди всичко автоеротична сексуалност, следователно, нерелационна сексуалност, която не може да бъде наслагвана над някаква сексуална връзка между индивидите. От друга страна, тази сексуалност, нерелационна и изцяло блокирана върху самото тяло на детето, е било възможно да се насложи върху сексуалността от възрастен тип. Разбира се, изключително трудно е било да се вземе отново тази сексуалност на детето и тя да се впише отново в една кръвосмесителна връзка с възрастния, да се постави отново в контакт или в непрекъснатост сексуалността на детето и сексуалността на възрастния чрез кръвосмешението или кръвосмесителното желание деца-родители. Следователно, трудно е да приемем, че родителите са били засегнати, обхванати от кръвосмесителното желание към техните деца, след като повече от сто години ги уверяват, че сексуалността на техните деца е напълно локализирана, блокирана, заключена с катинар вътре в този автоеротизъм. Но от друга страна, можем да твърдим, че целият този антимастурбационен кръстоносен поход, вътре в който ще се впише новият страх от кръвосмешението, е улеснил до известна степен приемането от страна на родителите на тезата, че техните деца ги желаят и то ги желаят кръвосмесително.

Тази лекота, редом или преплитайки се със затруднението, е обяснима и това може да се отчете доста лесно. От 1750–1760 г. насам, от средата на XVIII в. на родителите са казвали: прилагайте тялото си към това на децата си; гледайте децата си; доближавайте се до децата си; лягайте евентуално в леглото на децата си; вмъквайте се между завивките; наблюдавайте, дебнете, изненадвайте всички признаци на желание от страна на вашите деца; отивайте на пръсти нощем до леглото им, повдигайте завивките, гледайте какво правят там, поне правете нещо, за да им попречите. И ето че, след като са им казвали това в продължение на 100 години, им казват: опасното желание, което откривате, в материалния смисъл на думата, то е отправено към самите вас. Най-опасното в това желание е именно фактът, че то се отнася до вас.

Оттук и известен брой основни последствия, според мен три на брой. На първо място, на тази основа отношението на кръвосмесителна невъздържаност, организирано в продължение на цял век, в известен смисъл се обръща от родителите по посока на децата. В продължение на повече от един век от родителите се е изисквало да се доближават до своите деца; диктували са им поведение на кръвосмесителна невъздържаност. И ето че след един век те се оневиняват именно от виновността, която в крайните случаи може би са чувствали, отивайки да открият желаещото тяло на своите деца, и им се казва: не се безпокойте, вие не сте кръвосмесителите. Кръвосмешението не идва от вас към тях, от вашата невъздържаност, от вашето любопитство към тяхното тяло, което вие откривате напълно, а напротив, от тях към вас се развива кръвосмешението, защото именно те започват да ви желаят още от рождението си. Следователно в момента, в който етиологически се насища кръвосмесителната връзка деца-родители, родителите са морално оневинени от невъздържаността, от простъпката, от кръвосмесителното доближаване, на което са принуждавани в продължение на повече от един век. Следователно, това е първата морална полза, която прави приемлива психоаналитичната теория за кръвосмешението. На второ място, виждате, че всъщност се дава допълнителна гаранция на родителите, тъй като им се казва не само, че сексуалното тяло на децата им принадлежи по право, че те трябва да се грижат за него, че те трябва да го надзирават, да го контролират, да го изненадват, но че то им принадлежи на още по-дълбоко равнище, защото желанието на децата е насочено именно към тях. В такъв смисъл това е не само до известна степен материално притежание на тялото на детето, на което те са господари, но отгоре на всичко на самото желание, с което се оказва, че разполагат поради факта, че то е насочено тъкмо към тях. Може би новата гаранция, дадена на родителите, съответства на нова вълна в лишаването от притежание на тялото на детето от страна на семейството, когато в края на XIX в. разширяването на училищната система и на методите на дисциплинарно дресиране действително още повече са откъснали детето от семейната среда, вътре в която то било вписано. Всичко това би трябвало да бъде анализирано малко по-отблизо. Дори има и едно ново обсебване на сексуалността на детето посредством твърдението, че желанието на детето е насочено именно към родителите. По този начин се постига отслабване на контрола върху мастурбацията, без при това децата (поправка: родителите) да загубят притежанието върху сексуалността на децата, тъй като детското желание е било насочено към тях.

И най-сетне, трета причина, поради която тази теория на кръвосмешението е успяла, въпреки известни трудности, в крайна сметка да бъде приета като цяло, това е фактът, че поставяйки едно толкова ужасно нарушение вътре в самите взаимоотношения родители-деца, превръщайки кръвосмешението — абсолютно престъпление — в първоизточник на всички незначителни аномалии, се е засилвала наложителната потребност от външна намеса, от нещо като посреднически елемент, едновременно за да се анализира, да се контролира и да се коригира. С една дума се засилвала възможността от включване на медицинската технология в групата на междусемейните отношения. Нещо повече, осигурявано е било свързването на семейството с медицинската власт. В тази теория за кръвосмешението, появила се в края на XIX в., става въпрос в общи линии за един вид забележително възнаграждение за родителите, които вече се чувстват като обект на лудо желание и които, в същото време, откриват посредством същата тази теория, че самите те могат да бъдат обекти на едно рационално знание, що се отнася до взаимоотношенията им с техните деца: аз ще трябва не просто да откривам, подобно на съмняващ се прислужник, какво желае детето, като отивам вечер в стаята му и повдигам завивките; аз зная какво желае то благодарение на научно установено знание, тъй като това е медицинско знание. Следователно, аз съм субект на знанието и в същото време обект на това лудо желание. При тези условия е ясно по какъв начин — въз основа на психоанализата от началото на XX в. насам — родителите са успели да се превърнат (и то напълно доброволно!) в ревностни, трескави и очаровани агенти едновременно на една нова форма на медицинско нормализиране на семейството. Следователно мисля, че трябва да ситуираме отново функционирането на темата за кръвосмешението в една легитимна практика на кръстоносния поход срещу мастурбацията. В крайния случай това е един епизод или, във всеки случай, обръщане на позицията.

Втората забележка се състои в това, че току-що казаното от мен със сигурност не се отнася за обществото изобщо или за какъвто и да бил тип семейство. Антимастурбационният кръстоносен поход (мисля, че ви казах това в началото на последната лекция) се отнася почти изключително до буржоазното семейство. Но през периода, когато антимастурбаторският кръстоносен поход е бил в разгара си, редом, но без пряка връзка с него, се развива съвършено различна кампания, насочена към семейството от народа, или по-точно, към семейството на градския пролетариат, намиращ се в процес на конституиране. Този друг кръстоносен поход, който е до известна степен изместен във времето по отношение на първия (първият започва около 1760 г., вторият се ситуира на границата между двата века, в самото начало на XIX в. и достига своя разцвет около 1820–1840 г.) и е насочен към градското пролетарско семейство, се основава на съвършено други тези. Най-напред следната. Сега вече не: „Прилагайте директно тялото си към тялото на вашите деца“ — както се казва на буржоазното семейство. Разбира се, не и: „Премахвайте всички тези прислужнически семейни посредничества, които задръстват, смущават, безпокоят отношенията ви с вашите деца.“ Тази кампания се състои просто в следното: „Женете се, но не правете първо деца, за да не ги изоставите след това.“ Това е цяла кампания срещу свободния съюз, срещу незаконното съжителство, срещу екстра- или пара-семейната флуидност.

Не бих искал да продължавам анализа си по този въпрос, който несъмнено ще бъде прекалено труден и дълъг, искам само да посоча няколко хипотези, които в настоящия момент се възприемат в общи линии от повечето историци. А именно, че до XVIII в. в селата и сред градското, но бедно население, правилата на бракосъчетаване в крайна сметка са били до голяма степен спазвани. А броят на свободни съюзи и дори количеството на незаконно родени деца е учудващо ограничен. На какво се дължи това? Несъмнено на свещеническия контрол, на социалния контрол и до известна степен, може би, и на съдебния контрол. Вероятно и много по-основно на факта, че бракът е бил свързан с цяла система от размяна на богатства, дори и при относително бедните хора. Във всеки случай, той е бил свързан с поддържането или с трансформирането на социалния статут. Той е бил свързан и с натиска на общностните форми на живот в селата, в енориите и т.н. С една дума, бракът не е бил просто религиозна или юридическа санкция за сексуалните взаимоотношения. В крайна сметка, в него са се оказвали замесени всички социални персонажи, заедно със своите връзки.

Доколкото в началото на XIX в. се конституира, развива се градският пролетариат — всички тези причини за съществуване на брака, всички връзки, всички притегателни сили, които са придавали на брака неговата здравина и неговата необходимост, всички тези подпори на брака очевидно стават безполезни. Изведнъж започва да се развива един вид извънбрачна сексуалност, която може би е свързана не толкова с експлицитния бунт срещу задължителността на брака, колкото с простата констатация, че бракът, заедно със своята система от задължения и с всички свои институционални и материални основи, вече няма причина за съществуване, след като става въпрос за едно несигурно, очакващо работа или търсещо работа население, която работа, така или иначе, е несигурна и непостоянна и на временно място. Следователно, в работническите среди наблюдаваме развитието на свободния съюз (имаме известен брой признаци за това; във всеки случай, по този повод са били формулирани много протести през периода 1820–1840 г.).

Очевидно е, че в този крехък, епизодичен, временен характер на брака буржоазията е намирала определени предимства, при определени условия и в определени моменти, било то дори именно мобилността на работническото население, мобилността на работническата сила. Но от друга страна, много бързо настъпва моментът, в който стабилността на работническата класа става необходима поради икономически причини, както и поради причини на политическо рамкиране и контрол, не-мобилност, не-вълнения и т.н. Във всеки случай, оттук нататък, каквито и да са основанията за това, започва цяла кампания по въпроса за брака, която се разгръща много нашироко около 1820–1840 г.; това е кампания, осъществявана със средствата на обикновената пропаганда (публикуване на книги и т.н.), посредством икономически натиск, чрез съществуването на общества за взаимопомощ (които обаче са предоставяли помощ само на законно бракосъчетаните), посредством механизми като взаимоспомагателната каса, посредством политиката на жилищното настаняване и т.н. Но темата за брака, кампанията за матримониалното консолидиране е съпътствана и до известна степен коригирана от друга кампания, а именно: внимавайте много в сега вече здравото семейно пространство, което сте призвани да създадете и вътре в което ще трябва да живеете стабилно, в това социално пространство. Не се смесвайте, не се разделяйте, вземайте възможно най-голямо пространство. Нека между вас да има възможно най-малко контакти, нека семейните взаимоотношения да поддържат вътре в така дефинираното пространство своята специфичност и различията между индивидите, между възрастите, между половете, от този момент това е кампания срещу общите стаи, срещу общите легла между родители и деца, срещу общите легла за децата „от различен пол“. В крайна сметка, идеалът е отделното легло. Идеалното в тези работнически градчета, чиито проект се създава в момента, идеалното е прословутата малка къща от три стаи: една обща стая, една стая за родителите, една стаи за децата; или пък една стая за родителите, една стая за децата от мъжки пол, една стая за децата от женски пол.^[381] Следователно никакъв двубой, никакви контакти, никакво смесване. Това няма нищо общо с антимастурбаторската борба, чиято основна тема беше: „Сближавайте се с вашите деца, установявайте контакт с тях, гледайте най-отблизо тяхното тяло“; точно обратното: „Разпределяйте телата с максимално голямо разстояние между тях.“ Виждате, че в посоката на тази друга кампания се появява едно различно проблематизиране на кръвосмешението. Това вече не е опасността от кръвосмешението, идващо от страна на децата, чиято опасност е формулирана от психоанализата. Това е опасността от кръвосмешението брат-сестра; това е опасността от кръвосмешението баща-дъщеря. Основното е да се избегне да се оказва установен промискуитет от родители към децата и от първородния към другите деца, който ще бъде отговорен за възможното кръвосмешение.

И така, двете кампании, двата механизма, двата вида страх от кръвосмешението, чието формиране през XIX в. наблюдаваме, са абсолютно различни. Разбира се, кампанията за конституирането на това коагулирано, афективно интензивно буржоазно семейство около сексуалността на детето, а след това кампанията за разпределението и заздравяването на работническото семейство в крайна сметка ще доведат, не бих казал точно, до точка на взаимосвързване, до известна форма, която е в известен смисъл взаимозаменяема или обща в един или друг случай. Имаме нещо като семеен модел, който бихме могли да наречем междукласов. Това е малката клетка родители-деца, чиито елементи са диференцирани, но в много голяма степен солидарни и с това са едновременно свързани и застрашавани от кръвосмешението. Но мисля, че всъщност под тази обща форма, която е само обвивка и нещо подобно на абстрактна черупка, намираме два абсолютно различни процеси. От една страна процесът, за който ви говорех миналия път: процесът на сближаване-коагулиране, който дава възможност да се дефинира в обширната мрежа на семейството, притежаващо статути и богатства, една малка интензивна клетка, която се е групирала около опасно сексуализираното тяло на детето. А от другата страна имаме един друг процес. Това е процесът вече не на сближаването-коагулацията, а на стабилизирането-разпределението на сексуалните взаимоотношения: учредяването на оптимално разстояние около сексуалността на възрастните, която този път е смятана за опасна. В единия случай сексуалността на детето е опасна и тя призовава към коагулирани на семейството; в другия случай сексуалността на възрастния се смята за опасна и, обратно, изисква оптимално разпределение на семейството.

Два процеса на формиране, два начина за организиране на клетъчното семейство около опасността на сексуалността, два начина за постигане на едновременно опасна и необходима за семейното пространство сексуализация, два начина за отбелязване в нея на мястото на вкореняване на някаква авторитарна намеса, или по-скоро на авторитарна намеса, която да не бъде еднаква в единия или в другия случай. Към какъв тип външна рационалност призовава, от една страна, опасната, гибелна сексуализация на семейството, въз основа на сексуалността на детето, към каква форма на външна намеса призовава тя — дали към рационалност, която трябва да прониква в семейството, да бъде арбитър, да контролира и да коригира неговите вътрешни взаимоотношения? Очевидно това е медицината. На опасностите от детската сексуалност, над която бдят родителите, трябва да отговаря медицинската намеса и медицинската рационалност. За сметка на това, в други случаи сексуалността или по-скоро сексуализирането на семейството въз основа на кръвосмесителните и опасни наклонности на родителите и на първородните деца, това сексуализиране около възможното кръвосмешение, идващо отгоре, идващо от най-възрастните, изисква и външна сила, и намеса отвън, арбитраж или по-скоро решение. Но този път не от медицински тип, а от съдебен тип. От началото на века съдията или жандармът, или всички техни заместници вече са онези така наречени инстанции на социален контрол, на социална помощ — всички тези персонажи ще трябва да се намесват в семейството, за да предотвратяват опасността от кръвосмешение, която идва от родителите или от първородните синове. Следователно много формални аналогии, но всъщност процеси, които дълбоко се различават помежду си: от една страна, необходим призив към медицината; от друга страна, необходим призив към съда, към съдията, към полицията и т.н.

Във всеки случай, не трябва да се забравя паралелността в края на XIX в. на тези два механизма или на тези появяващи се две институционални тела. От една страна, психоанализата, която ще се появи като метод за управление на детското кръвосмешение и на всички смущаващи следствия от него в семейното пространство. А след това, едновременно с психоанализата — но мисля, въз основа на този втори процес, за който ви говорех вече — институциите за рамкиране на народните семейства, чиято основна функция в никакъв случай не е да направлява кръвосмесителните желания на децата, както се казва, а да „защитава децата, намиращи се в опасност“ — тоест, да ги защитава от кръвосмесителното желание на бащата и на майката — и да ги извежда извън семейната среда. В единия случай психоанализата ще вмъкне отново желанието в семейството (вие знаете кой доказва това по-добре от мен^[382]), но в другия случай не трябва да се забравя, че симетрично на това и по абсолютно съвременен начин имате и една друга, също толкова реална операция, която се състои в изтегляне на детето от семейството на основата на страха от кръвосмешението на възрастния.

Може би бихме могли да отидем и по-далеч в това организиране на двете форми на кръвосмешение, на двете институционални множества, които съответстват на тези две форми на кръвосмешение. Може би бихме могли да кажем, че има и две теории за кръвосмешението, които са радикално различни. Едната от тях, която представя кръвосмешението именно като фаталност на желанието, свързано с формирането на детето, онази теория, която потайно казва на родителите: „когато вашите деца се докосват, бъдете съвсем сигурни, че те си мислят именно за вас.“ Също така другата теория, социологическата, а не психоаналитичната теория за кръвосмешението, която описва забраната на кръвосмешението като социална необходимост, като условие на размяната и на имуществата, която пак казва потайно на родителите: „във всеки случай не докосвайте вие самите вашите деца. Няма нищо да спечелите от това, а честно казано, дори много ще загубите“ — било то дори само структурата на размяната, дефинираща и структурираща социалното цяло в неговата цялост. Бихме могли да се забавляваме по този начин, локализирайки действието на тези две форми на институционализиране, на методите за избягването му и на теоретизирането на кръвосмешението. Във всеки случай, бих искал да подчертая в крайна сметка именно абстрактния и академичен характер на всяка обща теория за кръвосмешението и по-конкретно на онзи вид етно-психоаналитичен опит, който се опитва да артикулира забраната на кръвосмешението на възрастния върху кръвосмесителното желание на децата. Бих искал да посоча абстрактния характер на всяка теория, състояща се в следното: в последна сметка именно защото децата прекалено много желаят родителите си, трябва да забраним на родителите да докосват своите деца. Два типа конституиране на семейната клетка, два типа дефиниране на кръвосмешението, две характеристики на страха от кръвосмешението, две групи институции около този страх: но бих казал, че съществуват две сексуалности, едната буржоазна, а другата пролетарска (или народна), бих казал, че е имало два начина на сексуализиране на семейството, или два начина на фамиализиране на сексуалността, две семейни пространства на сексуалността и на сексуалната забрана.^[383] И тази двойственост не може истински да бъде преодоляна от никаква теория.

Ето с какво бих искал да продължа лекцията си от миналия път. Сега бих искал да се върна малко назад и да се опитам да свържа тези няколко мисли върху сексуалността и онова, което ви бях казал за инстинкта и за персонажа на чудовището, защото мисля, че персонажът на анормалния — който ще придобие цялостния си статут и цялостната си широта в края на XIX в. — всъщност е имал двама или трима предшественици. Неговата генеалогия се състои от съдебното чудовище, за което ви говорих; това е бил, освен това, и малкият мастурбиращ, за който ви говорих през последните лекции; и най-сетне, третият, за който, за нещастие, няма да мога да ви говоря (но ще видите, че това няма много голямо значение), е недисциплинираният. Във всеки случай, бих искал сега да се опитам да видя по какъв начин са се нагодили една към друга проблематиката на чудовището и на инстинкта, и проблематиката на мастурбиращия и детската сексуалност.

Ще се опитам да ви покажа процеса на формиране на психиатрично-съдебна система въз основа на чудовището или на проблема за немотивирания престъпник. В следващата тема и въз основа на тази система видяхме появата на три неща, които според мен са важни. От една страна, дефинирането на една сфера, обща за криминалността и за лудостта. Една неясна, сложна, обратима сфера, защото се е изяснявало, че зад всяко престъпление е напълно възможно да съществува нещо като поведение на лудост, и обратното, и във всяка лудост би могъл да съществува риск от престъпление. Следователно, сфера от обекти, общи за лудостта и за престъплението. Второ, на тази база се е появила необходимостта ако не точно от съдебномедицинска институция, то поне от съдебномедицинска инстанция, представлявана от персонажа на психиатъра, какъвто вече започва да бъде криминалистът, психиатърът, който по принцип е единствен притежател на възможността да извършва разделение между престъплението и лудостта и да обсъжда каква опасност може да се крие вътре във всяка лудост. И най-сетне, на трето място, като привилегировано понятие в сферата от обекти, обхванати от психиатричната власт, се появява понятието за инстинкта като непреодолима пулсация, като нормално интегриране или анормално изместено поведение върху оста на желаното и нежеланото: това бе принципът на Беланже.^[384]

Какво ще видим, ако проследим сега другата филиация във вида, в който се опитах да я пресъздам, другото генеалогично разклонение? През XVIII в., като се тръгва от плътския грях, се формулира система, която не е съдебнопсихиатричната система, а семейно-психиатричната система, създадена не въз основа на голямото чудовище, а въз основа на онзи съвършено всекидневен персонаж на мастурбиращия юноша, превърнат в приказно чудовище или във всеки случай в опасно чудовище поради нуждите на самата кауза. Какво се появява в тази организация и на базата на тази система? От една страна, вече ви казах миналия път, основната принадлежност на сексуалността към болестта, или по-точно, на мастурбацията към общата етиология на болестта. В сферата на етиологията, в сферата на причините за болестта сексуалността, най-малкото под формата на мастурбация, се оказва елемент, едновременно константен и чест: константен, доколкото го откриваме навсякъде, но несигурен, доколкото мастурбацията може да предизвика каквато и да било болест. На второ място, в тази система се явява и необходимостта от медицинска инстанция за използване, за интервенция и за вътрешна рационализация на семейното пространство. И най-сетне, тази сфера, обща на болестта и на мастурбацията, съотнесена към медицинската власт-знание, е пронизана от елемент, понятието за който е в процес на създаване по онова време: това е понятието „склонност“ или сексуален „инстинкт“; сексуален инстинкт, който поради самата си крехкост е обречен да се изплъзне от хетеросексуалната и екзогамна норма. Следователно, от една страна, имаме включване на психиатрията в съдебната власт. На това включване психиатрията дължи проблематиката на неустоимия импулс при появата на сферата на инстинктивните механизми като сфера на привилегировани обекти. Но своето симетрично включване в семейната сфера (което се е извършило в съответствие със съвършено различно генеалогично разклонение) психиатрията дължи на една съвсем друга проблематика: това е проблематиката на сексуалността и на анализа на нейните отклонения.

Оттук според мен произтичат две следствия. Първото, това е разбира се един невероятно екстензивен напредък в областта на възможното влияние на психиатрията. Миналата година се опитах да ви покажа по какъв начин — ограничено върху онова, което по традиция е било неспецифична сфера на намеса, психическото задоволяване, умопомрачението, умопобъркването — лудостта вътре в самите психиатрични заведения е била конституирана като ръководство на лудите чрез задействането на определена властова технология.^[385] Но ето че тази психиатрия сега се оказва включена в съвършено различна сфера, която изобщо вече не е сферата на спасението на лудите, а сферата на контрола на семейството и сферата на необходимата намеса в областта на наказателното право. Невероятно разширение: от една страна, психиатрията трябва да поеме отново грижата за цялата област от нарушенията и нередностите, що се отнася до закона; освен това, от друга страна, въз основа на своята технология на ръководство на лудите, тя трябва да поеме отново грижата за междусемейните отклонения. Като се започне от слабия суверенитет на семейството и се стигне до общата и тържествена форма на закона, сега се оказва, че психиатрията трябва да стане и трябва да функционира като технология на индивида, който ще бъде необходим за функционирането на основните властови механизми. Тя ще бъде един от вътрешните фактори, които ще бъдат откривани без разлика и обичайно в толкова различните властови механизми, каквито са семейството и съдебната система, в релацията родители-деца или в релацията държава-индивид, в управлението на междусемейните конфликти, както и в контрола или в анализа на нарушенията на законовите забрани. Обща технология на индивидите, която в крайна сметка ще откриваме навсякъде, където има власт: семейство, училище, работилница, съд, затвор и т.н.

Следователно невероятно се разширява сферата на намеса на психиатрията. Но в същото време психиатрията ще се окаже пред задача, съвършено нова за нея. Става въпрос за това, че психиатрията очевидно ще може да упражнява и то истински тази обща функция, тази вездесъщност или тази поливалентност единствено при условие, че е способна да организира една обща сфера на инстинкта и на сексуалността. Сега ако тя би искала наистина да обхваща цялата тази област, чиито граници се опитах да ви покажа, ако тя наистина би искала да функционира както в психиатрично-семейната система, така и в психиатрично-юридическата система, тя ще трябва да показва взаимосвързаното действие на инстинкта и на сексуалността, в крайните случаи действието на сексуалния инстинкт като формиращ елемент във всички ментални заболявания и дори още по-общо, във всички отклонения в поведението, независимо дали става въпрос за големите отклонения, които нарушават най-важните закони, или за дребните нередности, които видоизменят малката семейна клетка. С една дума, трябва да се конституира не само дискурс, но и методи за анализ, понятия, теории от такъв род, че вътре в самата психиатрия и без да се излиза извън нейните рамки да може да се върви от детския автоеротизъм до убийството, от дискретното и загатнато кръвосмешение чак до чудовищното човекоядство. От периода 1840–1850 г. насам (сега ще подхвана отново темата, свързана с Беланже, която бях изоставил) такава ще бъде вече задачата на психиатрията. В края на XIX в. проблемът ще се състои в установяването на двойките инстинкт-сексуалност, желание-лудост, удоволствие-престъпление, такива двойки, че от една страна, големите чудовища, възникнали в крайните граници на юридическия апарат ще могат да бъдат редуцирани, раздробени, анализирани, всекидневни и въведени в смекчен вид вътре в семейните отношения, така че, от друга страна, малките мастурбатори, съществуващи в семейното гнездо, да могат посредством последователни генезиси, уголемявания, измествания да се превърнат в онези прочути луди престъпници, които насилват, които режат на парчета и които изяждат. Как се извършва това обединяване? С други думи, как се изгражда двойната теория на инстинкта и на сексуалността като епистемологично-политическа задача на психиатрията от 1840–1850 г. насам? Ето за какво бих искал да ви говоря сега.

Това ново обединение ще се извърши първо чрез премахването на бариерите между мастурбацията и останалите сексуални отклонения. Спомняте си, наистина, че бях подчертал това по време на предишната лекция, а именно, че условието, при което мастурбацията е успяла да се превърне в основната грижа на семейното ядро, е бил всъщност фактът, че тя е била поставена встрани по отношение на всички останали дисквалифицирани или осъждани сексуални поведения. Аз се опитах да ви покажа по какъв начин мастурбацията винаги е била дефинирана като нещо много странично, много специфично. Толкова специфично, че от една страна, тя е била дефинирана като произтичаща от инстинкт или механизъм, който в никаква степен не е инстинктът или механизма, който можем да открием при нормалната, релационна и хетеросексуална сексуалност (теоретиците в края на XVIII в. са подчертавали факта, че детската мастурбация има съвършено различни механизми от тези на сексуалността на възрастните). От друга страна, в своите следствия сексуалността е била съпоставяна не с неморалността изобщо, и дори не със сексуалната неморалност и нередовност: нейните последствия са се развивали в сферата на соматичната патология. Тя е била телесна санкция, тя е била физиологична санкция, в краен случай дори анатомо-патологична санкция: тъкмо това в крайна сметка мастурбацията е носила в себе си като принцип на болестта. Както казах вече, в онзи вид, в който мастурбацията е била определена, анализирана, преследвана през XVIII в., в нея е имало, бих казал, възможно най-малко сексуалност. И можем несъмнено да кажем, че тъкмо тук се корени основният въпрос на кръстоносния поход. На родителите е казвано: „Заемете се с мастурбацията на децата си; така ще бъдете сигурни, че няма да се докоснете до тяхната сексуалност.“

Сега, от момента, в който психиатрията на XIX в. получава за задача да обхваща огромната сфера, която започва от семейната девиация и стига до законовото нарушение, психиатрията ще трябва, напротив, да има за задача съвсем не да изолира мастурбацията, а да свързва помежду им всички интра- или екстра-семейни девиации. Ще трябва психиатрията да успее да нарисува генеалогичното дърво на всички сексуални нарушения. Тъкмо тук откриваме като първа реализация на тази задача прочутите трактати по сексуална психопатология на XIX в., първият от които, както знаете, е Psychopathia sexualis от Хайнрих Кан, публикуван в Лайпциг през 1844 г. (доколкото зная, това е първият от трактатите по психиатрия, занимаващи се със сексуална психопатология, но е последният, който третира сексуалността на латински; за съжаление, той не е бил преведен, макар че това е текст, който доста ме заинтересува, доколкото е възможно при моето познаване на латинския език). Какво откриваме в този трактат? В книгата Psychopathia sexualis на Хайнрих Кан откриваме най-напред тъкмо темата, вписваща тази книга в теорията за сексуалността по онова време. А именно фактът, че чрез своите механизми, чрез общите си форми човешката сексуалност се включва в естествената история на една сексуалност, чиито произход можем да открием още при растенията. Това е утвърждаването на един сексуален инстинкт — nisus sexualis, — който е проява, не можем да кажем психическа проява, да кажем просто динамична проява, динамично проявление, израз на функционирането на сексуалните органи. Така както съществува чувство, усещане, динамика на чувството за глад, което съответства на хранителната система, така ще има и сексуален инстинкт, който съответства на функционирането на сексуалните органи. Това е много подчертано натурализиране на човешката сексуалност и в същото време принципът за нейното генерализиране.

За този инстинкт, този nisus sexualis, описван от Кан, съвокуплението (тоест, хетеросексуалният релационен сексуален акт) е едновременно естествено и нормално. Но — както пише Х. Кан — то не е достатъчно, за да детерминира изцяло или по-скоро да канализира напълно силата и динамизма на този инстинкт. Сексуалният инстинкт излиза извън границите на своята естествена цел, и то излиза извън тези граници по естествен начин. С други думи, по отношение на съвокуплението, той е нормално извънреден и частично маргинален.^[386] По този начин, както пише Х. Кан, излизането извън границите на силата на сексуалния инстинкт по отношение на крайната цел на съвокуплението се проявява, емпирично се доказва от известен брой неща, главно от сексуалността на децата и най-вече от проявяващата се сексуалност по време на детската игра. Когато децата играят действително, забелязваме — макар че определянето на сексуалните им органи все още е в своето начало и че сексуалният nisus все още не е придобил своята сила — че техните игри са, напротив, много ясно поляризирани от сексуална гледна точка. Игрите на момичетата и игрите на момчетата не са еднакви, което много добре доказва, че цялостното поведение на децата, дори и в игрите им, е поддържано, основавано върху сексуалния nisus чрез сексуалния инстинкт, който вече се е специфицирал, макар че органичният апарат, който той трябва да задвижи и през който трябва да преминава, за да го отведе до съвокуплението, все още далеч не може да направи това. Съзираме съществуването на този сексуален nisus и в една съвършено различна област, която вече не е сферата на играта, а сферата на любопитството. Така например, пише Х. Кан, седем или осем годишните деца вече изпитват много голямо любопитство не само към своите сексуални органи, но и към органите на партньорите от собствения или от противоположния пол. Във всеки случай, тук — в самото функциониране на духа, на желанието за знание, което съществува при децата и което, впрочем, дава възможност да бъдат възпитавани — тук виждаме наличието, функционирането на сексуалния инстинкт. Следователно сексуалният инстинкт в своята сила, в най-динамичната си форма преминава доста отвъд простото решаване: той започва преди и излиза извън неговите граници.^[387] Разбира се, този сексуален инстинкт се оказва по същество финализиран, фокусиран към съвокуплението.^[388] Но тъй като то е в известен смисъл само негова хронологически погледнато последна цел, разбирате защо този инстинкт по своята природа е крехък: той е прекалено силен, той е прекалено преждевременен, той е прекалено обширен, той обхваща прекалено целия организъм и цялото поведение на индивидите, за да може действително да се настанява, да се извършва единствено във възрастното и хетеросексуалното съвокупляване. И в този смисъл, както обяснява Х. Кан — той е подложен на цяла поредица аномалии, той винаги е изложен на опасността да се отклони по отношение на нормата. Именно от тази съвкупност от аберации, едновременно естествени и анормални, ще се конституира сферата на psychopathia sexualis и тъкмо по този начин Хайнрих Кан изгражда династията на различните сексуални аберации, които според него образуват цяла, и то единна сфера.^[389] И той ги изброява: onania (онанизмът); педерастията като любов към малките деца; имаме онова, което той нарича лесбийска любов, а именно любовта на мъжките или женски индивиди, без значение, към индивиди от собствения пол; по-нататък изнасилване на трупове, скотство, следва шестата аберация.^[390] Общо взето, във всички тези трактати по сексуална психопатология винаги има нещо особено… струва ми се, че Крафт-Ебинг е смятал, че една от най-големите сексуални аберации е била проявявана от хората, които, вървейки по улицата, с ножица отрязват примерно плитките на малките момиченца. И ето точно това е фиксидеята!^[391] Няколко години по-рано Хайнрих Кан открива съществуването на съществена сексуална аберация, която много го вълнува и която се състои в това да се прави любов със статуи. Във всеки случай тук за пръв път откриваме голямата глобална династия на сексуалните аберации. Но в тази обща сфера на psychopathia sexualis онанизмът — който, както виждате, фигурира като една от тези аберации и който, следователно, е само един елемент в тази обща класа — изпълнява изцяло специфична роля, той има съвършено привилегировано място. Действително, откъде произлизат останалите перверзни, онези, които са различни от онанизма? Как е възможно да съществува подобно отклонение по отношение на естествения акт? Е, факторът за отклонението всъщност е въображението, тоест онова, което той нарича phantasia, болестното въображение. Точно такова въображение преждевременно създава желанието или по-скоро, водено от преждевременни желания, започва да търси някакви допълнителни, производни, заместителни начини, за да се задоволи. Както той пише в своята книга, phantasia, въображението подготвя пътя към всички сексуални отклонения. Следователно сексуалните аномалии се появяват винаги при децата или при онези деца, които, бидейки все още деца, са използвали сексуално поляризирано въображение посредством онанизма и мастурбацията.^[392] Струва ми се, че в този анализ на Хайнрих Кан, който може до известна степен да изглежда недодялан, че в историята на психиатричната проблематизация на сексуалността има определен брой твърде интересни моменти. От една страна следния: за инстинкта е естествено да бъде анормален. Второ, разминаването между естествеността и нормалността в инстинкта или още вътрешна присъща и неопределена връзка между естественост на инстинкта и анормалност на инстинкта се появява по привилегирован и детерминиращ начин по време на детството. Трета важна тема: съществува привилегирована връзка между сексуалния инстинкт и phantasia или въображението. Докато на времето инстинктът е призоваван, всъщност, за да служи като опора за ординарни, непреодолими, автоматични действия, непридружени от мисли или представи, сексуалният инстинкт, описван сега от Хайнрих Кан, е свързан с въображението. Именно въображението разкрива пред него пространството, в което той ще може да развива своето анормално естество. Именно във въображението се проявяват последиците от прекъсването между естественост и нормалност и именно въображението на такава основа ще послужи като посредник, като замяна на всички тези причини и патологични резултати на сексуалния инстинкт.^[393]

В общи линии можем да кажем следното. По същото това време психиатрията е в процес на откриване на инстинкта, но (спомняте си за какво ставаше дума преди три или четири лекции) този инстинкт всъщност заема алтернативна позиция по отношение на безумието. Там, където не можем да открием безумие, непременно трябва да призовем немите и автоматични механизми на инстинкта. Но ето че Хайнрих Кан открива посредством сексуалния инстинкт друг инстинкт, който разбира се, съвсем не е от сферата на безумието, но при все това носи със себе си някаква интензивна, привилегирована и постоянна връзка с въображението. Тъкмо това взаимодействие между инстинкта и въображението, тяхното дублиране и тяхната система на взаимодействие ще дадат възможност да се установи една приемственост, започваща от механиката на инстинкта и достигаща до значителното разгръщане на безумието. С други думи, вмъкването на въображението чрез сексуалния инстинкт в устройството на инстинктите ще има основно значение за плодотворността на анализа на психиатричните понятия.

И най-сетне, най-важният факт, що се отнася до тази книга на Кан, е, че в нея откриваме и следната съществена според мен теза. А именно, че въз основа на механизма на инстинкта и на въображението сексуалният инстинкт ще бъде първоизточник не само на соматичните нарушения. В своята книга Хайнрих Кан все още се занимава с всички онези старинни етиологии, за които ви говорих през последната лекция, според които частичната парализа, общата парализа, туморът на мозъка например понякога могат да възникнат от прекомерна мастурбация. Откриваме всичко това в неговата книга, но там откриваме и нещо, което не можехме да намерим в така наречения анти-мастурбаторски кръстоносен поход: сама по себе си мастурбацията може да доведе до цяла поредица от нарушения, които едновременно са полови и психиатрични. И така се организира единна сфера на сексуалната аномалия в областта на психиатрията. Тази книга е написана през 1844 г., следователно виждате в кой период от време е ситуирана. Това е горе-долу онзи период, през който Причард пише прочутата си книга върху моралните лудости, която не точно поставя окончателна точка на въпроса, но, във всеки случай, поставя спирачка пред развитието на теорията за менталното заболяване, концентрирано около безумието; цяла поредица от нарушения в не-безумното поведение влизат в сферата на психиатрията.^[394] През 1844 г., т.е. през периода, когато Гризингър поставя основите на невропсихиатрията, свързани с общото правило, а именно, че обяснителните и аналитичните принципи на менталните заболявания трябва да бъдат еднакви с принципите, обясняващи неврологичните отклонения.^[395] И най-сетне през 1844 г., т.е. горе-долу по времето, когато Беланже, за когото ви говорих вече, установява примата на оста съзнателно-несъзнателно, що се отнася до предишната привилегия на безумието.^[396] И така, в общи линии периодът 1844–1845 г. е краят на специалистите по нервни болести; това е началото на психиатрия или на невропсихиатрия, организирана около импулсите, инстинктите и автоматизмите. Това е и периодът, който отбелязва края на измислицата за мастурбацията, или във всеки случай това е появата на психиатрия, на анализ на сексуалността, който се характеризира с откриването на онзи сексуален инстинкт, който преминава през цялостно поведение, като се започне от мастурбацията и се стигне до нормалното поведение на човека. Това е периодът, когато, посредством Хайнрих Кан, се конституира психиатрична генеалогия на сексуалните нарушения. И отново според тази книга това е периодът, когато се дефинира първостепенната и етиологичната роля на въображението или по-скоро на въображението, обединено с инстинкта. И най-сетне, това е моментът, през който детските периоди на развитие на инстинктите и на въображението придобиват първостепенно значение в етиологията на болестите и по-специално на психическите заболявания. Следователно в книга на Хайнрих Кан откриваме нещо, което бихме могли да наречем дата, във всеки случай дата на поява на сексуалността и на сексуалните отклонения в сферата на психиатрията.

Струва ми се обаче, че това е само първоначален период. Премахване на преградите около мастурбацията, която е била толкова силно подчертавана и едновременно маргинализирана от кръстоносния поход, за който ви говорих по време на миналата лекция. Премахване на бариерите: от една страна, мастурбацията се свързва със сексуалния инстинкт изобщо, с въображението и чрез него с цялата сфера на аберациите и, в края на краищата, с болестите. Но е необходимо (и това е втората задача, или във всеки случай, второто действие, извършено от психиатрията в средата на XIX в.) да се дефинира този род допълнителна власт, която ще придаде на сексуалния инстинкт съвършено специфична роля в генезиса на нарушенията, които не са сексуални нарушения: конституиране на етиология на лудостите или на менталните заболявания въз основа на историята на сексуалния инстинкт и на свързаното с него въображение. Следователно трябва да се освободим от старата етиология, за която ви говорих миналия път (онази етиология, която е преминавала през изтощението на тялото, изтощението на нервната система и т.н.), за да открием механизма, присъщ на сексуалния инстинкт и на неговите аномалии. Имаме известен брой теоретични свидетелства, твърдения, подобни тъкмо на това твърдение на Хайнрих Кан, за етиологичното валоризиране и на тази допълнителна причинност, която ще бъде приписвана все по-подчертано на сексуалния инстинкт, а именно твърдението: „Сексуалният инстинкт управлява целия психически и физически живот на човека.“ Но бих искал най-вече да се спра на един определен случай, който добре показва до каква степен се измества механиката на сексуалния инстинкт по отношение на механиката на всички други инстинкти, така че той да изиграе тази основна етиологична роля.

Това е история, която се случила между 1847 и 1849 г., а именно историята на войника Бертран.^[397] Доскоро класирах тази история в категорията на историите за мономанията, забележителни случаи за която бяха историите на Анриет Корние, например, на Леже, Папавоан и т.н. Струва ми се дори (и ако аз съм направил това, извинявам се), че съм ситуирал хронологически тази история около периода на 1830 г.^[398] Във всеки случай, независимо дали е била хронологическа грешка или не, струва ми се, че съм направил историческа или епистемологична грешка, както щете го наречете. Тъй като тази история, или поне най-малко някои нейни страни или някои нейни последици довежда до съвършено различна конфигурация в сравнение с аферата Корние, за която ви говорих преди 5 или 6 седмици. Войникът Бертран бил заловен един ден в гробището Монпарнас в момента, когато извършвал насилие върху трупове. От 1847 г. нататък (той е бил заловен през 1849 г.), той е извършил значителен брой профанации в провинциални гробища или в гробища в района на Париж. Но когато броят на тези профанации започнал да се увеличава, когато те започнали да придобиват постоянен характер, в един момент му поставили клопка и струва ми се, че през май 1849 г. една вечер Бертран бил ранен от жандармите, които бдели там на стража и се укрил в болницата във Вал дьо Грас (тъй като бил войник) и там съвършено спонтанно направил признание пред лекарите. Той признал, че от 1847 г. нататък, от време на време, постоянно или не, но по принцип непрекъснато, бил обхванат от желание да отваря гробовете, да изважда от тях труповете, да нарязва с ножа си тези трупове, да изважда вътрешностите им, а след това да ги разпръсва, да ги закача върху кръстовете и по клоните на дърветата, така че да се получи една голяма гирлянда. Но, разказвайки за това, Бертран не е посочил, че сред профанираните по този начин трупове количеството на женските трупове е било значително по-голямо от количеството мъжки трупове (един или двама мъже само, струва ми се, а всички останали, около 15 на брой, са били трупове на жени и по-специално трупове на млади момичета). Именно след като били обезпокоени от този факт, лекарите или съдебните следователи наредили да се направи проучване на гробовете. И било установено, че има следи от сексуално насилие върху остатъците от тези трупове, които, между другото, били в много напреднал стадий на разложение.

Какво се е случило в този момент? Самият Бертран и първият му лекар (военен лекар на име Маршал, извършил експертизата му, поръчана от военния съд, който трябвало да съди Бертран представят нещата по следния начин.^[399] Те твърдят следното (като Бертран говори в първо лице, а Маршал говори като специалист по нервни болести): „В началото имах желанието най-вече да отворя тези гробове; имах желанието да унищожа тези трупове, които обаче вече бяха унищожени.“^[400] Както казва Маршал с научни изрази, Бертран е засегнат от „деструктивна мономания“. Тази деструктивна мономания е била типична мономания, тъй като е ставало въпрос за унищожаване на нещо, което вече е било в състояние на много напреднало разпадане. Разкъсването на тези вече полуразложили се тела е било един вид яростен стремеж към унищожение в чисто състояние. Както обяснява Маршал, след като вече е била установена деструктивната мономания, този войник Бертран бил обзет от втора мономания, която в известен смисъл се е включила в първата, и чийто действително патологичен характер е потвърден именно от първия вид мономания. Втората мономания е „еротична мономания“, състояща се в използване на тези трупове или на остатъците от трупове за извличане на сексуално удоволствие.^[401] Маршал прави много интересно сравнение с един друг случай, регистриран няколко месеца или няколко години по-рано. Това е историята на психически дебил, затворен в болницата на град Трой, който общо взето изпълнявал работата на прислужник в моргата и имал достъп до нея. И именно там, в тази морга, той задоволявал своите сексуални желания върху труповете на жените, които намирал.^[402] Но, както казва Маршал, в подобен случай няма еротична мономания, тъй като имаме работа с човек, който има сексуални потребности. Той не може да задоволи тези сексуални потребности с живия персонал на болницата, никой не може да му помогне и да го подкрепи. В крайна сметка налице са само трупове и следователно естествената и в известен смисъл рационална механика на мотивите съвършено естествено го подтиква да насилва труповете. В този смисъл въпросният психически дебил не би могъл да бъде смятан за засегнат от еротична мономания. За сметка на това обаче, войникът Бертран, който е започнал да проявява патологичното си състояние чрез мания за деструкция, прекарва през деструктивната мономания този различен симптом, а именно, еротичната мономания, когато е бил напълно в състояние да задоволява съвършено нормално своите сексуални нужди. Той е млад, няма отклонения в поведението, има пари. Защо не е намерил просто проститутка, за да задоволи своите нужди? Изведнъж Маршал има възможност — с понятията, които са напълно еднакви с понятията в анализа на Ескирол — да припише сексуалното поведение на Бертран на някаква мономания или на някакъв род еротично зараждане на деструктивна в своята основа мономания.

Действително, на нивото на клиничната картина, е абсолютно сигурно, че деструктивната симптоматология в количествено отношение е значително по-важна от еротичната симптоматология. А през 1849 г. в списанието L’ Union médicale психиатърът Микеа предлага противоположен анализ, в който се стреми да покаже, че именно „еротичната мономания“ е в центъра на патологичното състояние на Бертран Bertrand и че „деструктивната мономания“ всъщност е само производна мономания или, във всеки случай, болест, която в основни линии е болест на инстинкта, който по онова време е наричан „полов“.^[403] Анализът на Микеа е твърде интересен. Той започва с доказването на факта, че тук в никакъв случай не става въпрос за безумие и прави разлика между вампиризма и историята на войника Бертран. Какво означава вампиризъм? Вампиризмът — пише той — е безумие, при което даден жив човек приема, в състояние на нещо като кошмар (той казва: „това е нещо като дневен вид кошмар“), че мъртъвците или определена категория мъртъвци излизат от своите гробове и нападат живите.^[404] При Бертран положението е обратното. На първо място, при него няма налице безумие и самия той, всъщност, не е персонажът на вампира. Самият той не се е претопил в безумната тема на вампира, понеже е по-скоро нещо като противоположност на вампир. Той е жив човек, който обитава мъртвите и в известна степен изсмуква кръвта на мъртвите: следователно, никаква следа от безумна вяра. Тук попадаме в не-безумната лудост. По този въпрос няма спорове. Но в тази не-безумна лудост има две симптоматични цялости: деструктивната, от една страна, и еротичната от друга. Според Микеа, въпреки не особено силното симптоматологично значение на еротизма, тъкмо той има най-голямо значение. Разбира се, — и без съмнение Микеа вероятно не е имал необходимата концептуална и аналитична подготовка, за да може да направи това — той не създава генеалогия на симптомите на основата на еротизма. Но той формулира основния принцип, общия принцип на една възможна генеалогия.^[405] Той пише следното: така или иначе, сексуалният инстинкт е най-важният и „най-силният от всички нужди, които стимулират човека и животното“.^[406] Така че, от чисто количествен аспект, от гледна точка на динамиката или от гледна точка на системата на инстинктите, при наличието на нарушение на инстинктите, така или иначе трябва да се позоваваме на сексуалния инстинкт като възможна причина, тъй като от всички останали той е най-силният, най-върховният, най-всеобхватният. Но този сексуален инстинкт, пише той, намира начин да се задоволява, във всеки случай, той произвежда удоволствие по много различен начин от действията, които осигуряват единствено продължението на рода.^[407] Т.е., според Микеа, съществува абсолютно основно не-съответствие, абсолютно естествено за инстинкта не-съответствие между удоволствието и оплождащото действие. И той вижда доказателството за това несъответствие в мастурбацията на децата още преди пубертета, в удоволствието, което изпитват жените, независимо дали са бременни или са след менопауза, т.е. когато те не могат да бъдат оплодени.^[408]

Следователно инстинктът се откъсва от действието на оплождането поради самия факт, че е основен производител на удоволствие и защото това удоволствие може да се локализира или по-скоро да се актуализира чрез безкрайна поредица от действия. Действието на създаване на поколение или на пресъздаване на поколение е само една от формите, под които удоволствието, като принцип на вътрешно присъщото устройство на сексуалния инстинкт, действително може да бъде задоволено или да бъде възпроизведено. В този смисъл именно в качеството си на производител на удоволствие, което по природа не е свързано с възпроизводството, сексуалният инстинкт ще може да предизвика цяла серия от атитюди, които са обект на възпроизводството. И Микеа ги изрежда: „гръцката любов“, „животинството“, „привличането от безчувствен (по природа) обект“, „привличането от (човешкия) труп“, (привличането от унищожението, привличането от смъртта на някого), като пораждащи „удоволствие“.^[409] Така че поради самата си сила сексуалният инстинкт е най-важният и следователно господстващ инстинкт в общата система на инстинктите. Но като принцип, произвеждащ удоволствието (и като принцип, производител на удоволствие където и да било, когато и да било и при каквито и да било обстоятелства), той се включва във всички останали и удоволствието, което се изпитва при задоволяване на даден инстинкт ще трябва да бъде съотнасяно, от една страна, към самия инстинкт, а от друга страна, към сексуалния инстинкт, който в известен смисъл е всеобщ производител на универсалното удоволствие. Струва ми се, че заедно с анализа на Микеа в психиатрията навлиза един нов обект или по-скоро едно ново понятие, което никога преди това не е имало там своето място, освен, може би, само когато е прозирало, понякога се е очертавало (аз ви говорех за това миналата година) чрез някои анализи на Льоре: това е ролята на удоволствието.^[410] Сега удоволствието се превръща в психиатричен или в поддаващ се на психиатризиране обект. Откъсването на сексуалния инстинкт от възпроизводството се осигурява от механизмите на удоволствието и именно това откъсване дава възможност да се конституира общата сфера на аберациите. Неподчиненото на нормалната сексуалност удоволствие е основа за цялата поредица инстинктивно анормални, изкривени, подлежащи на психиатризиране поведения. По този начин се очертават — за да заменят вече старата теория за лудостта, която беше концентрирана върху представата, върху мотива и върху грешката — теорията за инстинкта и теорията за неговите аберации, която се свързва с въображението и с удоволствието.

Следващия път бих искал да ви говоря за начина, по който — откривайки за себе си новата сфера на инстинкта, свързан с въображението и с удоволствието, новата поредица инстинкт-въображение-удоволствие, която за нея е единственият начин да преглежда цялата политически приписана й сфера, или може би, приписана й от организацията на властовите механизми — психиатрията, притежаваща средството, за да обхване тази сфера, сега бива принудена да го превърне във вътрешноприсъщи й концептуална теория и строеж. Струва ми се, че тъкмо в това се състои теорията за дегенерирането. При дегенерацията, при персонажа на дегенерата откриваме общата формулировка на обхващането от психиатрията на поверената й от властовите структури сфера на намеса.

Лекция на 19 март 1975 г.

Комбинираният образ: чудовището, мастурбиращият и човекът, който не може да бъде асимилиран от нормативната система на обучение. — Процесът срещу Шарл Жуй и семейството, включено в новата система за контрол и власт. — Детството като историческо условие за генерализирането на психиатричното знание и власт. — Психиатризирането на инфантилността и конституирането на наука за нормалното и анормалното поведение. — Основните теоретични конструкции на психиатрията през първата половина на XIX в. — Психиатрия и расизъм; психиатрия и социална защита.

Бих искал да приключа с проблема, който анализирах тази година, а именно появата на персонажа на анормалния, на сферата на аномалиите като привилегирован обект на психиатрията. Започнах, обещавайки ви, че ще направя генеалогия на анормалното, като тръгна от три персонажа: голямото чудовище, малкият мастурбатор и непослушното дете. В моята генеалогия липсва третото звено, извинете ме за това. Ще забележите общата схема в изложението, което ще направя сега. Нека оставим само набелязана неговата генеалогия, за която просто нямах време.

Във връзка с един конкретен процес днес бих искал да ви покажа, съвсем точно казано, комбинираната фигура на чудовището, на малкия мастурбатор, и в същото време на непокорния, или във всеки случай на човека, който не може да бъде асимилиран от нормативната система на обучение. Това е процес от 1867 г. и, както ще видите, той е изключително банален, но чрез него можем ако не точно да маркираме датата на зараждане на анормалния, поддаващ се на психиатризиране индивид, то поне да посочим приблизително периода и начина, по който е бил психиатризиран персонажът на анормалния. Това е обикновената история за един земеделец от района на Нанси, който през септември-октомври 1887 г. е обвинен пред кмета на селото си от родителите на малко момиче, което той наполовина, или отчасти, или почти е изнасилил. Срещу него е предявено официално обвинение. Той преминава през първо психиатрично изследване от местен лекар, а след това е изпратен в Марвиле, където се помещавала и според мен продължава все още да се помещава най-голямата психиатрична клиника в района на Нанси. Там в продължение на няколко седмици той е подложен на цялостно психиатрично изследване, извършено от двама психиатри, единият от които поне е известен и се нарича Боне^[411]. Какво ни разкрива досието на този персонаж? В момента на извършване на деянието той е на около 40 години. Той е незаконно родено дете, майка му починала, когато бил много малък. Така той живял едва ли не на края на селото, не ходел на училище, полупиян, самотен, зле платен. С една дума, той е нещо като идиота на селото. И ви уверявам, че не е моя вината, че този персонаж се нарича Жуй. Разпитът на малкото момиче показва, че Шарл Жуй веднъж я е накарал да го мастурбира насред полето. Честно казано, малкото момиче Софи Адам и Шарл Жуй не били сами. Близо до тях имало друго малко момиче, което гледало, но което отказало да поеме щафетата, когато приятелката й поискала тя да го направи. След това те отишли и разказали цялата работа на някакъв селянин, който бил наблизо и се връщал от полето, като се хвалели, че както те се изразили, направили „maton“, тоест, на местния диалект — кисело мляко с Жуй^[412]. Селянинът очевидно не се обезпокоил особено много, и едва малко по-късно, по време на някакъв празник на селото, Жуй завлича малката Софи Адам (освен ако самата Софи Адам не е повлякла Жуй, няма значение) в един крайпътен ров, водещ към Нанси. И там става нещо: може би нещо подобно на изнасилване. Във всеки случай, Жуй честно дава четири су на малкото момиченце, което веднага изтичва на панаира, за да си купи печени кестени. Разбира се, то не казва нищо на родителите си, страхувайки се, както разказва после, че ще я набият. И чак няколко дни по-късно майка й започва да подозира какво се е случило, когато перяла бельото на малката си дъщеря.

Фактът, че съдебната психиатрия е поела върху себе си подобен случай, че е отишла да търси някъде сред полята един човек, обвинен в нравствено нарушение (и щях да кажа много обикновен обвиняем, обвинен в много обикновено нарушение на много обикновените нрави), фактът, че тя е поела този персонаж, че му е направила първата психиатрична експертиза, а след това още едно много задълбочено, пълно, подробно изследване, че го е въдворила в психиатрично заведение, че е поискала и е получила от съдебния следовател прекратяване на углавното следствие по делото поради липса на престъпление, и фактът, че в крайна сметка е постигнала окончателно „затваряне“ (ако вярваме на този текст) на този персонаж, тук се получава нещо, което характеризира не само промяната в сферата на обектите, с които се е занимавала психиатрията, а изцяло нов начин на функциониране. Какво представлява всъщност това ново психиатрично функциониране, което виждаме в действие при подобно дело?

Бих искал да припомня примерния случай, от който тръгнах преди няколко месеци. Това беше процесът срещу Анриет Корние^[413]. Както знаете, Анриет Корние е била прислужница, която обезглавила, фактически без да каже нито една дума, без никакво обяснение, без въобще да проговори, едно съвсем малко момиченце. Анриет Корние представлява просто един определен фон. Разбира се, и тя е била селянка, но селянка, дошла да живее в града. Пропаднало момиче в различен смисъл на думата, защото просто се мъкнела от място на място; била изоставена от своя съпруг или от своя любовник; имала няколко деца, които на свой ред изоставила; проституирала в една или друга степен. Пропаднала жена, но всъщност просто ням персонаж, който без никакви обяснения извършва това чудовищно деяние; чудовищно деяние, което по този начин нахлува в градската среда, където тя се намира и което е било извършено пред очите на наблюдаващите, наподобяващо фантастичен, мрачен, енигматичен метеор, за което никой не е могъл да каже каквото и да било. Никой не е щял да каже каквото и да било, ако психиатрите, поради известен брой теоретични и политически причини, за които ви споменах, не са се заинтересували.

Процесът срещу Шарл Жуй е доста аналогичен на по-горе казаното, но пейзажът сам по себе си е твърде различен. Следователно, Шарл Жуй в известен смисъл е много разпространеният персонаж на идиота на селото: той е простоватият, безмълвният. Той няма произход, той е незаконно роден, самият той вече няма никакви основи. Мести от едно място на друго: „Какво сте правили след четиринадесетгодишната си възраст? — Ами, ходих насам-натам, при един или друг“ — отговаря той. Той е отхвърлен и от училището: „Доволни ли бяха от вас в училището? — Не искаха да остана там.“ Той е бил изключен и от игрите: „Забавлявахте ли се понякога с другите момчета?“ Отговор: „Те не искаха да играят с мен.“ Той е бил изключен и от сексуалната игра. Психиатърът, с известно основание, му задава въпроса по повод на мастурбацията от страна на малките момичета, защо не е поискал това от по-големите момичета, вместо от по-малките. Жуй отговаря, че те са му се подигравали. Бил е отхвърлен дори в своето местоживеене: „Какво правехте, когато се връщахте от работа (……)? — Оставах в конюшнята.“ Разбира се, това е маргинален персонаж, но в селото, където живее, той изобщо не е чужденец — далеч не е чужд. Той е дълбоко вписан в социалната конфигурация, в която виждаме как се движи: там той просто функционира. Той функционира там по много строго икономически начин, след като в прекия смисъл на думата е един от отхвърлените работници; тоест, той е извършвал най-неприятната част от работата, онази, която никой не е искал да извършва, и му е заплащана най-ниската цена за това: „Колко пари получавате?“ Той отговаря: „Сто франка плюс храна и някакви дрехи.“ Но по онова време заплащането на земеделски работник в тази област се равнява на четиристотин франка. Така че той е нещо като емигрант на мястото си, той функционира, местопребивава в социалната маргиналност, конституирана от най-ниско заплащаните хора.^[414]

В такава степен неговият колеблив, нестабилен характер изпълнява много точно определена икономическа и социална функция там, където той е. Според мен, самите сексуални игри, на които той се отдава и които са предмет на целия този процес, ако съдим по текста, са също толкова важни, колкото и икономическата му роля. Когато двете малки момичета отиват да направят мастурбация край гората или край пътя на един простоват човек, след това те просто се хвалят пред някой възрастен; разказват със смях за онова, което са направили, нещо като кисело мляко, и възрастният отговаря просто: „Така ли, вие просто сте две глупачки“!^[415] И събитието приключва дотук. Това очевидно се е вписвало в обичайния пейзаж и практика. Малкото момиче в една или друга степен се оставя да му сторят нещо; изглежда, то получава съвсем естествено дребни монети и изтичва на панаира, за да си купи печени кестени. Тя просто не казва нищо на своите родители, само за да не получи няколко шамара. Впрочем, по време на разпита Жуй разказва следното какво е направил. Направил го е само два пъти със Софи Адам, виждал е как тя го прави много често с други момчета. Впрочем, цялото село знаело за това. Един ден видял как Софи Адам мастурбира с момче на 13 или 14 години край пътя, докато през това време друго момиченце, седнало до тях, правело същото с друго момченце. Фактът, че всичко това съставлява част от изцяло семеен и толериран пейзаж, очевидно е бил признат от самите психиатри, след като Боне и Бюлар пишат в своите доклади: „Той е действал (…) подобно на това, както често действат помежду си деца от различен пол, имаме предвид (добавят те предпазливо) онези невъзпитани деца, при които надзорът и правилните принципи на живот не променят (достатъчно; М.Ф.) лошите им наклонности.“^[416] Тук имаме нещо като селска детска сексуалност, свободна сексуалност, крайпътна сексуалност, горска сексуалност, която съдебната медицина в този момент пъргаво психиатризира. И то с такава пъргавина, че трябва да отбележа, тя наистина създава проблем, когато си помислим с какви трудности няколко години по-рано се психиатризира нещо все пак толкова енигматично, чудовищно, като престъплението на Анриет Корние или на Пиер Ривиер.

Има едно основно нещо, което трябва да бъде отбелязано. А именно, че психиатризирането се извършва върху тези практики, върху тези персонажи, които в крайна сметка са били така добре вписани в селския пейзаж по онова време. Смятам, че първото нещо, което трябва да имаме предвид, е фактът, че това психиатризиране не идва отгоре или не идва изключително отгоре. Това не е феномен на външно надкодиране, понеже психиатрията се появява там, където е имало проблем, скандал или някаква тайна, за да открие тайнствения персонаж на Жуй. В никакъв случай: трябва да започнем да откриваме именно в самата основа истинския механизъм на призива към психиатрията. Не трябва да забравяме, че точно семейството на малкото момиче открива фактите, посредством този прословут надзор над бельото, за който ви говорих във връзка с мастурбацията и по повод на онова, което ви казах, че такава е била една от онези препоръки, едновременно хигиенни и морални, които са предлагани на семействата от края на XVIII в. насам.^[417] Следователно именно семейството забелязва, именно семейството разкрива самите факти пред кмета и именно то изисква от кмета да вземе мерки. Малкото момиченце е очаквало, че ще го напляскат; но всъщност семейството вече не е имало този вид реакция, то вече е било включено в една друга система на контрол и на власт. Дори първият експерт, който се нарича доктор Беше, се разколебава. Разбира се, той е могъл да каже пред този толкова известен, толкова познат персонаж: „Да, той прави това, той отговаря за това, което прави.“ Но в първия си доклад Беше пише следното: „Разбира се, от юридическа, от съдебна гледна точка той е отговорен за своите действия.“ Но в едно писмо, приложено към доклада и адресирано до съдията изпълнител, той пише, че у обвиняемия „моралното чувство не е достатъчно, за да може да се съпротивлява на животинските инстинкти“. Всъщност става дума за „малоумник, който може да бъде оневинен от своето умопомрачение“.^[418] Доста хубаво, доста тайнствено изречение, що се отнася до това, което той иска да каже, но което в крайна сметка наистина показва, че този лекар (който несъмнено е селски или районен лекар, няма значение) очевиден призовава към възможността за по-сериозно и по-пълно психиатризиране. Всъщност изглежда самото село е поело върху себе си грижата за това дело, и е направило така, че то да премине от регистъра за очакваните от малкото момиче шамари в един съвършено друг регистър. Най-напред делото е било отнесено до кмета, а след това кметът го отнася до прокуратурата; впрочем, цялото население на Люпкур (името на селото), според доклада на специалистите психиатри, много силно е искало малката Софи Адам да бъде затворена в изправителен дом до навършване на пълнолетие.^[419] И така, виждаме как се очертава, на едно ново и относително дълбоко равнище, ново безпокойство на възрастните, на дадено семейство, на дадено село, пред периферната неопределена сексуалност, при която са се съединявали маргинализирани деца и възрастни; виждаме освен това как на относително дълбоко ниво се очертава в общи линии прибягването до инстанция за контрол, която бих нарекъл инстанция на множествени включвания, защото в крайна сметка онова, което се изисква от страна на семейството, на селото, на кмета, и до известна степен от първия лекар, е именно изправителното училище за малкото момиче, а за възрастния — или съд, или психиатрично заведение.

И така, механизъм на призив в дълбочина, позоваване към онези висши инстанции, към онези технически, медицински, юридически инстанции за контрол по един неопределен, малко безличен и смесен начин: към всичко това призовава населението на селото, бидейки изправено пред факта, който само допреди няколко години несъмнено е щял да изглежда само напълно всекидневен и безобиден. Но как реагира самата психиатрия пред този призив? По какъв начин ще се извърши психиатризирането, следователно по-скоро исканото, отколкото налаганото психиатризиране? Мисля, че за да можем да разберем по какъв начин се създава психиатризирането на подобен персонаж, трябва в известен смисъл да се позовем на онзи модел, за който ви говорих преди малко, а именно моделът на Анриет Корние. Когато поискали тя да бъде психиатризирана, а казано с по-прости думи, да бъде доказана лудостта й, психиатричното заболяване на Анриет Корние, какво е било потърсено тогава? Най-напред са потърсили корпоралната корелация, тоест физически елемент, който би могъл да послужи най-малкото като задействаща причина за престъплението и са открили следната причина: менструацията.^[420] Най-вече и още по-основно са се опитали да впишат действията на Анриет Корние, обезглавяването на детето, в някаква болест — разбира се, твърде трудно забележима, но чиито белези биха могли да бъдат открити поне от опитното око. Дори така, не без усилия, не без много големи хитрости, успяват да ситуират отново всичко това първо в известната промяна в настроението, която засегнала Анриет Корние в определен период от нейния живот и като че ли отбелязала коварното нашествие на болестта, която фактически е трябвало практически да остане без какъвто и да е било друг симптом, освен престъплението, но която вече се е проявявала чрез тази мъничка пукнатина в настроението; а после, вътре в самата тази промяна, се прави опит да бъде определен някакъв сам по себе си чудовищен, сам по себе си болестен и патологичен инстинкт, който преминава през цялото поведение подобно на метеор, инстинктът на убийството, който не прилича на нищо друго, инстинктът на убийството, който не съответства на никакъв мотив и не се вписва в никакво конституиране на удоволствието. Той присъства тук подобно на автоматизъм, който преминава като стрела през поведението на Анриет Корние и който не може да бъде оправдан от нищо, освен от патологична основа. Този внезапен, частичен, прекъснат, хетерогенен, неподобен на нищо характер на това действие, отношение на личността като цяло — тъкмо това е дало възможност за психиатризиране на действието на Анриет Корние.

Но в доклада, който Боне и Бюлар правят по случая Жуй, психиатризирането на действието, на поведението на Жуй се извършва по съвсем различен начин. То се извършва най-напред не чрез вписването в хронологично ситуиран процес, а посредством вписването в нещо като постоянно физическо съзвездие. За да се докаже, че в случая става дума за човек, подлежащ на психиатризиране, се прави опит, както постъпват самите психиатри, да се докаже, че поведението на Жуй е в тяхната компетентност, всъщност онова, от което имат нужда не е процес, а постоянни белези, които оставят структурен отпечатък върху индивида. И затова те правят следните забележки: „В сравнение с черепа, лицето не показва съответстващата симетрия, която би трябвало да бъде откривана обикновено. Между тялото и неговите крайници липсват пропорции. Черепът е развит по неправилен начин; челото има наклон назад, което, заедно със задното сплескване, образува нещо като конична форма; страничните му части също са сплескани, поради което теменните кости са малко по-високи от обичайното.“^[421] Подчертавам всички тези забележки, които показват какво би трябвало да бъде нормалното положение, обикновеното разположение. Обвиняемият е подложен на цяла поредица измервания на тилно-челюстния диаметър, на челно-челюстния диаметър, предночелюстния диаметър; измерване на челно-тилния диаметър, на полуокръжността на предната задна част на черепа и т.н. По този начин се установява, че устата е прекалено широка и че небцето е хлътнало по начин, който е характерен за дебилността. Виждате, че никой от тези елементи, които са приведени по този начин при изследването, не съставлява причина, нито дори обикновен принцип за появата на болестта — както когато ставаше въпрос за наблюдението на Анриет Корние, за наличието на менструация в момента на извършване на действието. Всъщност всички тези елементи образуват, заедно със самото действие, нещо като полиморфно съзвездие. Деянието, неговите признаци се отнасят — и едните, и другите, в известен смисъл към една и съща плоскост, макар и тяхната природа да се отличава — до едно постоянно състояние, до едно конститутивно състояние, до вродено състояние. Дисморфностите на тялото са в известен смисъл физически и структурни източници за такова състояние, а отклоненията в поведението, именно онези отклонения, заради които Жуй е бил обвинен, са динамичните и инстинктивни източници.

В общи линии, можем да кажем следното. В случая с Анриет Корние и по времето на медицината на психиатричното тълкуване на мономанията е бил създаван патологичен процес, подчинен и основаващ се на престъпление, което са искали да бъде избегнато под формата на симптом. В случая с Шарл Жуй и при психиатрия от този тип, напротив, престъплението се интегрира в схема от белези, които са постоянни и стабилни. Психиатрията на патологичните процеси, които учредяват прекъснатостите, в този период се замества от психиатрията на постоянното състояние, едно постоянно състояние, което се явява гарант за окончателния статут на отклонението. Каква е обаче общата форма на подобно състояние? В случая с Шарл Жуй и с онова, което е наричано „инстинктивна лудост“, което е изграждано в общи линии около случаи, подобни на този, а патологичният процес, който се е предполагало, че е основа на престъпното деяние, е имало две характерни черти. От една страна, нещо като издуване, като отичане, като възникване на инстинкта, разклоняване на неговия динамизъм. С една дума функционирането на инстинкта е било патологично белязано от крайност. И тъкмо с тази крайност е било свързано, именно като последица от самата тази крайност, едно крайно състояние, но болният не е могъл дори да си представи последиците от своето деяние; той не е бил способен — толкова е била голяма и непреодолима силата на инстинкта — да включи своите механизми в едно цялостно изчисляване на мотивите. Следователно, общо погледнато, проявява се раздуване, крайност на инстинкт, превърнал се в непреодолим, който е патологичното ядро. Като резултат — заслепление, липса на мотив, липса на пресметливост. Тъкмо това е наричано „инстинктивно безумие“. В случая с Шарл Жуй, напротив, признаците, които ще бъдат свързани в едно цяло, за да образуват онова състояние, което ще даде възможност за психиатризиране на деянието, проявяват много различна конфигурация, при която първостепенното, основното място не е (както в случая с мономанията, с инстинктивните лудости) крайността, прекалеността на инстинкта, който внезапно приема огромни размери; първостепенното, основното, онова, което е самото ядро на въпросното състояние, е недостатъчността, липсата, спирането на развитието. Тоест, в описанието, което Бюлар и Боне правят на нашия идиот, онова, което те се опитват да открият като принцип на поведението му не е някаква вътрешна крайност; това е по-скоро нещо като функционално неравновесие, поради което — при липсата на забрана или на контрол, или липсата на по-висши инстанции, които да осигуряват организирането, господството и подчиняването на по-нисшите инстанции — тези по-нисши инстанции се развиват за своя собствена сметка. В по-нисшите инстанции, в самите тях, не съществува нещо като патологичен ембрион, който внезапно ги кара да избухнат и да се размножават едновременно по сила, динамика и по ефекти. Изобщо не става въпрос за това, тези инстанции остават такива, каквито са; но те започват да дисфункционират единствено доколкото онова, което е трябвало едновременно да ги интегрира, да ги забранява, да ги контролира, се оказва извън играта.^[422]

Не съществува вътрешноприсъщ на инстинкта баланс или по-скоро вид функционално неравновесие на съвкупността, нещо като неправилно устройство в структурата, поради което инстинкта или известен брой инстинкти започват да функционират „нормално“, в съответствие със собствения им режим, но „анормално“ в смисъл, че присъщия на тях режим не се контролира от инстанциите, които именно би трябвало да ги поемат като своя грижа, да ги ситуират отново и да ограничат тяхното действие. В доклада на Боне и Бюлар бихме могли да открием поредица примери за такъв нов тип анализ. Ще приведа само някои от тях. Струва ми се, че те имат значение за правилното разбиране на новото включване или на новия функционален филтър, чрез който се правят опити да се анализират патологичните поведения. Става въпрос, например, за начина, по който се описват детеродните органи на възрастен човек. И те отбелязват следното: „Въпреки много ниския ръст (на обвиняемия) и въпреки подчертаното спиране в неговото физическо развитие, неговите органи (генитални) са нормално развити, както при нормален мъж. Този факт се наблюдава при дебилите.“^[423] При тях не се наблюдава ненормално развитие на гениталните органи, а фактът, че има контраст между детеродна система, която от анатомична гледна точка е напълно нормална, и известен недостатък в обгръщащата я структура, която би трябвало да ситуира отново на мястото й ролята на тези органи и то в истинските й пропорции.^[424] Цялото клинично описание се прави по същия начин. Вследствие имаме реално съществуване на недостатък, който е първоначалното затруднение, изходната точка за поведението, което трябва да бъде анализирано. Обратното, всъщност преувеличението е само видима последица от този първоначален и основен недостатък, обратно на онова, което откривахме у специалистите по нервни болести, когато те всъщност търсят в яростната непреодолимост на инстинкта самото ядро на патологичното начало. Така откриваме в анализа цяла поредица от подобни текстове. Той не е лош — казват те за Жуй, дори е „благ“, но „моралното чувство липсва“: „не притежава достатъчни умствени сили, за да може сам да се съпротивлява срещу някои тенденции, за които би могъл (…) да съжалява по-късно, без при това да може да се заключи от това, че той няма да започне отново (…). Тези лоши инстинкти (…) на спирането на неговото първоначално развитие, ние знаем, че те понякога са изключително непреодолими при дебилите и дегенератите (…). След като първоначално е постигнат от умствено увреждане, след като не е имал възможността да получи никакво възпитание (…), той не притежава онова, което е необходимо, за да противодейства на склонността към злото и да може да устои успешно на сензориалните тирании (…). Той не притежава такава «власт над себе си», която да му позволява да отслабва подтиците на своите мисли и плътските последици от тях (…). За да бъде овладяно едно такова мощно скотство (…), той не получава помощта на способности, които биха могли трезво да преценят стойността на нещата.“^[425]

Следователно виждате, че онова, което изисква психиатризирането и което ще характеризира състоянието не е прекаленост в смисъл на не-качество или абсурдност в смисъл на задоволяване (какъвто беше случаят например, когато са искали да психиатризират Анриет Корние), това е недостатък в рамките на забраната, това е спонтанност на по-нисшите инстинктивни процедури за задоволяване. Оттук и важността на тази „дебилност“, която функционално или изначално е свързана с отклоненията в поведението. Така че можем единствено да кажем, че именно състоянието на Жуй дава възможност той да бъде психиатризиран, именно онова, което е спряло в неговото развитие: не се отнася за процес, който се е включил или се е очертал върху него, или е преминал през неговия организъм, или през неговото поведение; това е спиране в развитието, тоест, това е просто неговата, инфантилност. Инфантилно поведение и инфантилно съзнание, психиатрията непрестанно цитира това: „Ние няма с какво да сравним неговия начин на действие, освен с поведението на дете, което е доволно, когато му правят комплименти.“^[426] Следователно, детски характер на нравствеността на Жуй: „Също както децата, които са направили нещо лошо (…), той се страхува, че ще бъде наказан (…). Той ще разбере, че е постъпил зле, когато му се казва това; той ще обещае, че вече няма да прави така, но не ще оцени моралното значение на своите действия (…). Ние намираме, че той има инфантилен характер, без морална същност.“^[427] Толкова детински характер при неговата сексуалност. Цитирах ви преди малко целия текст, в който психиатрите пишат следното: „Той е действал подобно на дете и по начина, по който много често виждаме да се държат помежду си децата от различен пол.“ Но „зле възпитаните деца, у които надзорът…“, и т.н.^[428] Струва ми се, че тук е важният момент (във всеки случай, не зная дали той е важен, само исках да стигна дотам): а именно, че тук се дефинира нова позиция на детето по отношение на психиатричната практика. Става въпрос за създаването на непрекъснатост, или по-скоро на неподвижност на съществуването около детството. И именно това обездвижване на живота, на поведението, на успехите около детството, именно това дава основната възможност за психиатризиране.

Какво в анализа, който извършваха специалистите по нервни болести (онези от школата на Ескирол, онези, които са се занимавали с процеса срещу Анриет Корние) всъщност е давало възможност да се докаже, че субектът е бил болен? Фактът, че превръщайки се във възрастен човек, той в никаква степен не е приличал на детето, което е бил преди това. Какво се е казвало, за да се стигне до доказването, че Анриет Корние не е била отговорна за своето деяние? Спомнете си, че е казвано следното: „Когато била малка, тя била усмихнато, радостно, мило, любящо дете; но след като станала млада девойка, станала мрачна, меланхолична, мълчалива, не продумвала нито дума.“ Детството трябва да бъде поставено встрани от патологичния процес, за да може патологичният процес да функционира ефективно и да играе роля в безотговорността на субекта. Разбирате защо, при цялата тази медицина на менталното заболяване, признаците на детска лошота са били предмет на залог и на толкова важна борба. Спомнете си например колко старателно и същевременно яростно са се борили срещу Пиер Ривиер^[429] около признаците на детска лошотия. Защото при наличието на такива признаци са могли в крайна сметка да постигнат два резултата. Могли са да кажат следното: много добре виждате, че когато бил много малък, той разпъвал на кръст жаби, убивал птички, горял стъклата на брат си. Тоест, че още тогава, в далечното му детство, се е подготвяло поведение, което е самото поведение на персонажа и което би трябвало един ден да го накара да убие майка си, брат си и сестра си. И следователно в това престъпление не сблъскваме с нещо патологично, тъй като целият живот от най-ранно детство наподобява престъплението. От този момент нататък добре разбирате, че след като психиатрите са искали да психиатризират нещата и да оневинят Ривиер, те са били задължени да кажат следното: но именно тези признаци за лошота са признаците за пароксистична лошота и то до такава степен пароксистична, че можем да ги открием само през определен период на неговото детство. Когато е бил по-малък от седемгодишен, не намираме такива признаци; а после, след навършването на седем години, именно тогава се започва. Следователно това означава, че патологичният процес вече е започнал, патологичен процес, който е трябвало десет или тринадесет години по-късно да достигне до престъплението, което вече познаваме. Оттук и цялата юридическо-психиатрична битка около детската лошота, една битка, чийто отзвук и чиито съдии можем да открием в цялата съдебна психиатрия, като се започне от 1820 г., 1860–1880 г. и дори по-късно.

При този нов начин на психиатризиране, който се опитвам сега да дефинирам, при тази нова проблематика, признаците на лошота действат по съвършено различен начин. Доколкото възрастният човек наподобява онова, което е бил, когато е бил дете, тъкмо в този смисъл, в който бихме могли да установим непрекъснатостта детство-възрастност, тоест доколкото ще можем да открием в днешното деяние бившата лошота, именно тогава изведнъж ще можем действително да открием състоянието, което, заедно с неговите белези, е условието за психиатризиране. Специалистите по нервни заболявания всъщност са казвали на Анриет Корние: „Тогава ти не си била такава, каквато си станала по-късно; именно поради това не можем да те осъдим“; а на Шарл Жуй психиатрите казват: „Ако не можем да те осъдим, то е защото още като Дете вече си бил такъв, какъвто си сега.“ В този смисъл разбирате, че биографичните сведения са били изисквани по един или друг начин още от началото на XIX в., независимо дали от страна на медицината на менталната алиенация от типа на тази на Ескирол или от новата психиатрия, за която говоря сега. Но тази психиатрична биография се създава в съответствие със съвършено различни насоки, тя очертава съвършено различни пътища, тя произвежда съвършено различни ефекти на оневиняване. Когато в началото на века медицината на специалистите по нервни заболявания е твърдяла: „Той вече е бил такъв; той вече е бил такъв, какъвто е сега“ — изведнъж той бива обвиняван. Докато сега, когато се казва: „Такъв, какъвто е сега, той е бил и преди това“ — той се оневинява. Общо казано, онова, което ставало очевидно при експертизата на Жуй, е фактът, че детството започва да се превръща в свързващо звено на новото функциониране на психиатрията.

С две думи, бих казал следното. Анриет Корние убива едно дете. Успели са да я конституират като умствено болна единствено при условието, че са я отделили радикално и два пъти от детството. Отделяне от детето, което тя е убила, като се доказва, че между детето, което е убила и самата нея не е имало никакви връзки; тя практически не е познавала собственото си семейство: никакви връзки на омраза, никакви връзки на любов; тя едва е познавала (въпросното — Бел.пр.) дете. Минимални връзки с детето, което е убила: първото условие, за да може да се психиатризира Анриет Корние. Второто условие: самата тя да бъде отделена от собственото си детство. Трябва нейното минало, нейното детско минало, дори нейното минало на младо момиче да наподобява колкото се може по-малко деянието, което е извършила. Следователно радикален разрив между лудостта и детството. В случая с Шарл Жуй, напротив, той може да бъде психиатризиран единствено при условието, че бъде осигурено крайното доближаване и почти сливане с детството, което е имал, и дори с детето, с което е имал сношение. Трябвало е да се докаже, че Шарл Жуй и малкото момиче, което той в една или друга степен е изнасилил, в крайна сметка са били много близо един до друг, че са били от същата семка, че са били от същия род, че са били — тази дума не е използвана, но виждате, че тя се очертава — от същото равнище. Именно тяхната дълбока идентичност дава възможност за включване на психиатрията. Тъкмо защото детето, детството, инфантилността съществуват като обща черта между престъпника и жертвата, тъкмо затова Шарл Жуй в крайна сметка е психиатризиран. Детството като историческа фаза от развитието, като обща форма на поведението се превръща в най-висш инструмент за психиатризиране. И бих казал, че именно посредством детството психиатрията е успяла да улови възрастния и възрастните като цялост. Детството е било принцип за генерализиране на психиатрията; детството е било, както в психиатрията, така и другаде, клопката, поставена пред възрастния човек.

Сега бих искал да кажа две думи именно за това функциониране, за ролята, за мястото на детето в психиатрията. Защото смятам, че не толкова с въвеждането на детето, колкото на детството като централна и постоянна референция към психиатрията можем така ясно да уловим едновременно новото функциониране на психиатрията по отношение на медицината на менталното заболяване и типа функциониране, който продължава около един век, тоест чак до наши дни. Откриването на детето от страна на психиатрията. Бих искал да отбележа следното: първо, виждате, че ако онова, което ви казвам, явно това откриване на детето или на детството от страна на психиатрията не е закъснял, а доста преждевременен феномен. Имаме такъв пример още през 1867 г., но бихме могли, разбира се, да намерим и много други през последвалите години. И това е не само преждевременен феномен, но ми се струва (и точно това бих искал да покажа), че (този феномен) съвсем не може да бъде следствие от разширяването на психиатрията. Следователно, далеч без да смятам, че детството е нова територия, която от даден момент нататък е присъединена към психиатрията — струва ми се, че тъкмо възприемайки детството като цел на действие, едновременно на нейното знание и власт, именно по този начин психиатрията е успяла да се генерализира. Това според мен означава, че детството е едно от историческите условия за генерализирането на психиатричното знание и власт. Как може тази централна позиция на детството да извърши подобно генерализиране на психиатрията? Струва ми се, че е много лесно (ако повече резюмираме) да уловим генерализиращата роля на детството в психиатрията. Това е резултат от екстензивността на психиатрията като принцип за нейното генерализиране: тоест, именно в момента, в който детството или инфантилността се превръща във филтър за анализиране на поведението, разбирате, че от този момент, за да се психиатризира дадено поведение, вече няма да е необходимо, както е било по времето на медицината на специалистите по ментални заболявания, то да бъде вписвано в дадена болест, да бъде ситуирано отново вътре в дадена кохерентна и призната симптоматология. Вече няма да бъде необходимо да се открива вида малка частица безумие, която психиатрите, дори по времето на Ескирол, са търсили с такава ярост зад всяко действие, което според тях е било съмнително. За да може дадено поведение да бъде свързано с психиатрията, за да бъде възможно да бъде психиатризирано, става достатъчно то да бъде носител на какъвто и да било белег за инфантилност. Следователно от този момент, с пълно право, ще бъдат подложени на психиатрично изследване всички атитюди на детето, поне доколкото те ще бъдат способни да фиксират, да блокират, да спрат атитюда на възрастния и да се възпроизведат в него. И обратното, ще могат да бъдат психиатризирани всички атитюди на възрастния, доколкото те могат по един или друг начин, под формата на подобието, на аналогията или на причинната връзка да бъдат сведени и съотнесени до атитюдите на детето. Следователно се отнася за цялостно преминаване през всички атитюди на детето, защото е възможно те да носят в себе си възрастова фиксация; и обратното, тотално преминаване през атитюдите на възрастния, за да бъдат открити в тях каквито и да било следи от инфантилност. Тъкмо тук е първият резултат от генерализацията, привнесен чрез проблематизиране на детството в самата сърцевина на психиатричната сфера. И второ, въз основа на тази проблематизация на детството или на инфантилността ще стане възможно да се интегрират трите елемента, които са били отделени до този момент. Тези три елемента са следните: удоволствието и неговото конституиране; инстинктът и неговата механика; дебилността или, във всеки случай, закъснението, съпътствано от неговите инерции и липси.

Най-характерното за психиатрията по онова време, наречена „период на Ескирол“ (от началото на XIX в. докъм 1840 г.), резултатът, който вече подчертах, се състои в невъзможността да бъде открита точката на свързване между удоволствието и инстинкта. Не че удоволствието не може да фигурира в психиатрията от типа на Ескирол, но удоволствието винаги е съществувало единствено обхванато в безумието.^[430] Тоест, приемано е било (впрочем, това е тема, доста предхождаща по време периода на Ескирол, която можем да открием още през XVII-XVIII в.^[431]), а именно, че е възможно безумното въображение на даден субект идеално да носи в себе си прекия и непосредствен израз на дадено желание. Така можем да открием всички класически описания на човек, който, бидейки обхванат от любовна мъка, си представя, че изоставилото го лице, напротив, го покрива със своята нежност, със своята любов и т.н.^[432] Покриването на безумието от страна на желанието се приема изцяло от класическата психиатрия. За сметка на това, за да функционира като патологична механика, инстинктът задължително трябва да бъде избавен от удоволствието, тъй като ако съществува удоволствие, то следователно инстинктът вече не е автоматичен. Инстинктът, придружен от удоволствието, е задължително признаван, регистриран от обекта като способен да предизвика удоволствие. Следователно, той по естествен начин влиза в рамките на някакво пресмятане, и следователно не можем да разглеждаме като патологичен процес самото силно действие на инстинкта, след като то е придружавано от удоволствието. Патологизирането от страна на инстинкта изключва удоволствието. Що се отнася до дебилността, тя от своя страна е била патологизирана ту като последен резултат от безумното, или характеризиращо умопомрачението развитие, ту, напротив, като вид фундаментално бездействие на инстинкта.

Но виждате сега, че при персонаж като този на Шарл Жуй, при такъв тип психиатризиран индивид като него, тези три елемента или, ако щете, тези три персонажа, се съединяват помежду си: малкият мастурбатор, голямото чудовище и най-сетне онзи, който се съпротивлява на всякакъв род дисциплина. От сега нататък инстинкта вече може напълно да бъде патологичен елемент, бидейки при това носител на удоволствие. Сексуалният инстинкт, удоволствията на Шарл Жуй са действително патологизирани на самото равнище, на което те се появяват, без да е необходимо да се извършва основното разделение удоволствие/инстинкт, изисквано през периода на инстинктивните мономании. Достатъчно е да се покаже, че процедурата, механиката на инстинкта и удоволствията, които той си доставя, са на инфантилно равнище и те биват белязани от дебилността. Удоволствие-инстинкт-недоразвитост: всичко това сега се конституира в една обща конфигурация. Следователно получава се обединяване на трите персонажа.

Третият начин, по който проблематизирането на детето дава възможност за генерализиране на психиатрията е моментът, в който детството, инфантилността, блокирането и имобилизирането около детството, съставляват най-висшата и привилегирована форма на чудовището. Психиатрията може да влезе в корелация, от една страна, с неврологията, а от друга, с общата биология. И тук, позовавайки се на психиатрията на Ескирол, бихме могли да споменем, че тя действително е успяла да се превърне в медицина единствено с цената на голям брой методи, които аз бих нарекъл подражателни. Трябвало е да бъдат установени симптоми, подобно на това, което става в органичната медицина. Трябвало е да бъдат наименувани, класирани, организирани различните болести по отношение една на друга. Необходимо е било да бъдат извършени етиологии от типа на органичната медицина, търсейки откъм тялото или от страна на предразположенията елементите, които биха могли да обяснят формирането на болестта. Медицината на психическите заболявания от типа на медицината на Ескирол е медицина като подражание. За сметка на това от момента, в който детството се разглежда като фокус, около който ще се организира психиатрията на индивидите и на поведенията, разбираме как е възможно да се задейства психиатрията не върху метода на подражанието, а върху метода на корелацията, в смисъл, че неврологията на развитието и на прекъсванията в развитието, както и общата биология — заедно с целия анализ, който може да бъде направен, както на равнището на индивидите, така и на равнището на родовете, на еволюцията, — всичко това в известен смисъл ще бъде отклонение, ще бъде онова отклонение и онзи гарант, в който психиатрията ще може да функционира като научно и като медицинско знание.

И накрая, най-важното според мен (и това е четвъртият начин, по който детството се превръща във фактор за генерализация на психиатрията) се състои във факта, че детството и инфантилността на поведението предлагат като обект на психиатрията не толкова и дори може би изобщо вече не някаква болест или патологичен процес, а определено състояние, което се характеризира като състояние на неравновесие, тоест състояние, при което елементите започват да функционират по начин, който, без да бъде патологичен, без да бъде носител на патогенност, все пак не е нормален. Тоест, това е поява на инстинкт, който сам по себе си не е болест, който сам по себе си е здрав, но който анормално се появява тук, сега, или много рано или много късно, и при толкова слабо наличие на контрол; появата на подобен тип поведение, което само по себе си не е патологично, но вътре в съзвездието, в което то фигурира, не би трябвало да се появява по нормален начин — всичко това става система от референции, сфера от обекти, които, във всеки случай, психиатрията се опитва да рамкира. Неуместността, разместването в структурите, които се явяват в контраст с нормалното развитие и ще конституират общия обект на психиатрията. И едва на второстепенно място, по отношение на главната аномалия, болестите са подобно на епифеномен по отношение на състоянието, което е основно състояние на анормалия.

Превръщайки се в наука за инфантилността на атитюдите и на структурите, психиатрията може би ще се превърне в наука за нормалните и анормалните поведения. Така че бихме могли да направим следните две заключения. Първото е, че посредством нещо подобно на огънато развитие, фокусирайки се все повече и повече върху това малко кътче на смътно съществуване, каквото е детството, психиатрията е успяла да се изгради като обща инстанция за анализ на поведенията. И то не завоювайки тоталността на живота, не обхващайки развитието на индивидите от раждането им до тяхната смърт като цяло; но, ограничавайки се все повече и повече, търсейки все по-дълбоко в детството, именно така психиатрията е успяла да се превърне в онзи вид инстанция за общ контрол върху поведенията, ако щете в титулярен съдия на поведенията изобщо. В този смисъл разбирате защо и по какъв начин психиатрията е успяла да прояви толкова силно яростно старание, пъхайки си носа сред бавачките или в детството. Не защото тя е искала да добави допълнителна част към своята вече и без това огромна сфера; не защото е искала да колонизира още една малка част от съществуването, до която не се е била докоснала; напротив, защото там съществува един инструмент за нейното възможно универсализиране. Същевременно добре разбирате — и това е второто следствие, върху което искам да наблегна — че виждайки как по този начин психиатрията се фокусира около детството и го превръща в инструмент за своето универсализиране, струва ми се можем ако не да премахнем, то поне да разобличим или, във всеки случай, просто да подчертаем онова, което бихме могли да наречем тайната на модерната психиатрия, на онази психиатрия, която се учредява около 1860 г.

Действително, ако ситуираме около тези години (1850–1870) зараждането на една психиатрия, различаваща се от старата медицина на специалистите по ментални заболявания (чиито символи са били Пинел и Ескирел)^[433], трябва да видим, че все пак именно тази нова психиатрия създава безизходицата по един въпрос, който до този момент е бил същностен за легитимиране на медицината на менталното заболяване. Тя просто създава безизходица по отношение на болестта. Тогава психиатрията престава да бъде метод и знание за болестта или само второстепенно може да се превърне — и едва ли не в краен случай — в метод и знание за болестта. През периода около 1850–1870 г. (а именно периода, за който говоря сега) психиатрията изоставя едновременно безумието, менталното заболяване, позоваването на инстинкта, а после и самата болест. Сега тя започва да взема под внимание поведението, неговите отклонения, неговите аномалии; тя взема референциите си от нормативното развитие. Следователно сега тя вече не се занимава главно с болестта или с болестите; това е медицина, която чисто и просто поставя патологичното в задънена улица. И вие виждате в какво положение се намира тя от средата на XIX в. насам. Парадоксално положение, защото медицината на психическото заболяване всъщност се е конституирала като наука съвсем в началото на XIX в., подреждайки лудостта сред другите болести; чрез цял куп процедури (между които процедури, аналогични на онези, за които вече говорих преди малко) тя е формулирала лудостта като болест. По такъв начин тя вече е успяла да се конституира като специфична наука редом и вътре в самата медицина. Именно визирайки лудостта чрез анализа на симптомите, чрез класификацията на формите, чрез търсенето на етиологии, тя най-сетне е успяла да изгради специфична за лудостта медицина: това е медицината на специалистите по ментални заболявания. Но ето че около 1850–1870 г. става въпрос тя да запази статута си на медицина, тъй като тъкмо този статут на медицина обсебва онези следствия от властта (или поне една част от тях), които тя се опитва да генерализира. Но изведнъж тя прилага тези властови следствия и този статут на медицина, който е неин принцип, към нещо, което в самия неин дискурс вече няма статут на болест, а статут на аномалия.

За да нарека нещата по малко по-прост начин, бих казал, че когато психиатрията се конституира като медицина на душевното разстройство, тя психиатризира една лудост, която може би не е болест, но за да бъде действително медицина, тя наистина е длъжна да разглежда и да оценява в своя собствен дискурс като болест. Тя успява да установи своето властово отношение над лудите единствено учредявайки отношение към обекта, което е отношение на обекта на медицината по отношение на болестта: ти ще бъдеш болест за знание, което тогава ще ме оторизира да функционирам като медицинска власт. Ето в общи линии какво е твърдяла психиатрията в началото на XIX в. Но от средата на XIX в. насам се появява властова релация, която се поддържа (която все още и до днес продължава да се поддържа) единствено доколкото е медицински квалифицирана власт, но такава медицински квалифицирана власт, която подлага на своя контрол сфера от обекти, дефинирани като непатологични процеси. Депатологизиране на обекта: такова е било условието, за да може по този начин, макар и медицинска, властта на психиатрията да се генерализира. По това време възниква следният проблем: как е възможно да функционира такова технологично устройство, такова властово умение, че в него знанието да депатологизира задействането на сфера от обекти, която то при все това предлага на друга власт, която от своя страна може да съществува единствено като медицинска власт? Медицинска власт върху непатологичност: струва ми се, че тук именно е основният проблем — но вие може би ще ми кажете, че е и очевидният проблем на психиатрията. Във всеки случай той се формира тъкмо тук и именно около това обхващане на детството като централна точка, въз основа на която е могла да бъде извършена генерализацията.

Сега бих искал да ситуирам отново много симетрично историята на случилото се по онова време, и то от този момент нататък. За да бъдат задвижени двете връзки, една властова връзка и една връзка между обекти, които не вървят в една и съща посока, които дори са хетерогенни, медицинско отношение на власт и отношение към депатологизирани обекти, психиатрията през втората половина на XIX в. е била принудена да конструира известен брой неща, които бихме могли да наречем основни теоретични построения, те не са в такава степен израз, изразяване на ситуацията, но всъщност са основни изисквания. Струва ми се, че трябва да се опитаме да анализираме основните структури, основните теоретични дискурси на психиатрията в края на XIX в. Трябва да ги анализираме в рамките на технологичните ползи, от момента, в който вече става въпрос посредством тези теоретични или спекулативни дискурси да се поддържат или евентуално да се отличат властовите и може би познавателните следствия от психиатрията. Бих искал просто да изразя схематично основните теоретични конструкции. И най-напред, конституирането на една нова нозография, и то в три аспекта.

На първо място, да бъдат организирани и описани вече не като симптоми на дадена болест, а просто като синдроми, в известен смисъл валидни сами по себе си, като синдроми за аномалии, като анормални синдроми, цяла една поредица от отклоняващи се, девиантни и т.н. поведения. И така, през втората половина или по-скоро през третата третина на XIX в. наблюдаваме онова, което бихме могли да наречем консолидиране на девиациите в добре специфицирани, автономни и разпознаваеми синдроми. По този начин пейзажът на психиатрията започва да се обитава от огромно население, което тъкмо в този момент за нея е напълно ново за нея: хората, които са носители не на симптоми на дадена болест, а на синдроми, които сами по себе си са анормални, на девиации, консолидирани в аномалии. Имам цяла дълга серия от подобни случаи. Смятам, че един от първите подобни синдроми за аномалия е прословутата агорафобия, описана от Крафт-Ебинг, последвана от клаустрофобията.^[434] През 1867 г. във Франция откриваме медицинска дисертация, написана от Забе и посветена на маниаците-подпалвачи.^[435] След това имаме клептоманите, описани от Гори през 1879 г.^[436]; ексхибиционистите, описани от Лазег през периода около 1877 г.^[437]. През 1870 г. с Archives de neurologie Вестфал описва хомосексуалистите. За пръв път хомосексуалността се появява като синдром вътре в самата област на психиатрията.^[438] След това имаме дълга поредица… мазохистите се появяват някъде към 1875–1880 г. Това е цяла история на едно ограничено население от анормални, цяла история на синдромите на анормалност, които практически се появяват в психиатрията към 1865–1870 г. и които ще я населяват чак до края на XX в. (поправка: XIX в.). Когато например дадено дружество за защита на животните организира кампания срещу вивисекцията, Манян, един от големите психиатри в края на XIX в., открива един синдром: това е синдромът на антививисекционистите.^[439] Но бих искал да наблегна именно на факта, че всичко това, както виждате, не е симптом на болест, а синдром, тоест частична и устойчива конфигурация, отнасяща се до общо състояние на аномалия.^[440]

Втората характерна черта на новата нозография, която се изгражда на тази основа, се състои в това, което бихме могли да наречем завръщане на безумието, тоест преоценка на проблема за безумието. Действително, доколкото безумието е било традиционно ядрото на менталното заболяване, разбирате какъв интерес са имали психиатрите от момента, в който сферата на тяхната намеса е била толкова анормална, да се опитат да го покрият с безумието, тъй като тъкмо при безумието са имали медицински обект. Те са можели да превърнат анормалното в болест в случай, че успеят да открият следите или белезите на безумието във всички тези анормални поведения, чиято основна „синдроматология“ са установявали в момента. По този начин медикализирането на анормалното е предполагало или е изисквало, или, във всеки случай, е правило желателно нагаждането на анализа на безумието към анализа на действията на инстинкта и на удоволствията. Всъщност, прибавянето на последиците от безумието към механиката на инстинктите, към устройството на удоволствието, тъкмо това всъщност би позволило да се конституира една истинска медицина на менталното заболяване, истинска психиатрия на анормалното. И така виждате, пак през третата третина на XIX в., как се развиват основните типологии на безумието, но типологии на безумие, чиито принцип вече не е, както по времето на Ескирол, обектът, тематика на безумието, а в много по-голяма степен корените на инстинкта и на афекта, устройството на инстинкта и на удоволствието, което е основа на безумието. И така виждаме появата на основните класификации на безумието — изброявам ги: мания за преследване, мания за притежание, вирулентните кризи на еротоманите и т.н.

Третата характерна черта на нозографията е появата (и ми се струва, че в това е най-същественото) на твърде странното понятие „състояние“, въведено през периода около 1860–1870 г. от Фалре, което откриваме по-късно формулирано отново по хиляди начини, главно под определението „психична основа“^[441]. Но какво означава „състояние“? Състоянието като привилегирован психиатричен обект е не точно болест и дори изобщо не е болест — със свое начало, свои причини, свой процес на протичане. Състоянието е нещо като постоянна причинна основа, въз основа на която могат да се развиват известен брой процеси, известен брой епизоди, тъкмо които вече ще бъдат самата болест. С други думи казано, състоянието е онази анормална основа, чрез която болестите стават възможни. Вие бихте могли да ми кажете: каква е разликата между понятието състояние и старото традиционно понятие предразположение? Предразположението е било, от една страна, обикновена виртуалност, която не е карала индивида да излиза извън нормалното: човек е могъл да бъде и нормален, и предразположен към дадена болест.

От друга страна, предразположението е предразполагало именно към даден тип болести, а не към друг тип болести. Състоянието — в онзи вид, в който Фалре, а след това и неговите последователи ще използват това понятие — има следните специфични особености. А именно, че не може да бъде открито тъкмо при нормалните индивиди; това не е в една или в друга степен акцентирана характерна черта. Състоянието е истинска радикална отличителна черта. Онзи, който е субект на подобно състояние, онзи, който е носител на подобно състояние, не е нормален индивид. От друга страна, състоянието, характеризиращо тъй наречения анормален индивид, съдържа в себе си следната специфична особеност: неговата етиологична плодовитост е тотална, тя е абсолютна. Състоянието може да произвежда абсолютно каквото и да било и абсолютно в който и да било момент и по какъвто и да било ред. Могат да съществуват физически заболявания, които да се включат в това състояние. Може да има и психически болести. Като например дисморфията, функционалното нарушение, импулсът, престъпното деяние, пиянството. С една дума, всичко онова, което може да бъде или патологично, или девиантно, в поведението или в тялото, може действително да се създаде именно въз основа на състоянието. Това означава, че състоянието не се изразява в някаква, в една или друга степен, силно изявена черта. Състоянието се състои главно в един вид, общ на инстанциите за координиране на индивида. Общо нарушение в действието на възбудите и на забраните; прекъснато и непредвидимо освобождаване на онова, което би трябвало да бъде забранено, интегрирано и контролирано; липса на динамично единство — всичко това характеризира състоянието.

Виждате обаче, че това понятие за състояние показва две основни предимства. Първото е, че то дава възможност да се съпостави който и да било физически елемент или девиантно поведение, колкото и несвързани и отдалечени да са те един от друг, с нещо като единна основа, която да ги отчита, основа, която да се отличава от състоянието на здраве, без при това обаче да бъде болест. Следователно това е невероятна способност за интегриране на понятието състояние, което е едновременно във връзка с не-здравите, но може да приеме в своята сфера каквото и да било поведение от момента, в който то е девиантно — физиологически, психологически, социологически, морално и дори юридически. Очевидно е, че способността за интегриране на понятието за състояние в патологията, в медикализирането на анормалното е удивителна. В същото време, още едно второ предимство, възможно е посредством понятието за състояние да бъде открит някакъв физиологически модел. Такъв бе моделът, представян последователно от Люис, Беланже, Джексън и т.н.^[442] Що е това състояние? То е именно структурата или структурната съвкупност, характерна за един индивид, който или е спрял в своето развитие, — или е регресирал от едно състояние на по-напреднало развитие към състояние на по-изостанало развитие.

Нозографията на синдромите, нозографията на безумието, нозографията на състоянията — всичко това отговаря в психиатрията от края на XIX в. на онзи род основна задача, която тя не е можела да не си поставя и при изпълнението на която тя не е могла да не постигне успех: основната задача да бъде изтъкната медицинската власт върху сфера, чието необходимо разширяване е изключвало възможността тя да бъде организирана около някаква болест. Това е парадоксът за патология на анормалното, предизвикал като елемент на функциониране тези основни теории или тези основни структурирания. Само че ако изолираме или ако валоризираме (както са направили всички тези психиатри, като се започне от Фалре или от Гризингер и се стигне до Манян или Крепелин^[443]) понятието за състояние, нещо като причинна основа, която сама по себе си е аномалия, ще трябва да поставим това състояние отново в поредица, която да може да го произвежда и да го легитимира. Кое тяло би могло да произвежда състояние, което да маркира цялостно и по окончателен начин тялото на даден индивид? Откъдето и потребността (и тук достигаме до друго огромно теоретично построение на психиатрията в края на XIX в.) да бъде открит онзи заден корпус, който в известен смисъл ще оправдава, ще обяснява чрез собствената си причинност появата на индивид, жертва, субект, носител на състоянието на дисфункциониране. Какво ще представлява този заден корпус, това тяло, стоящо зад анормалното тяло? Това е тялото на родителите, това е тялото на прадедите, това е корпусът на семейството, това е корпусът на наследствеността.

Изследването на наследствеността или приписването на първопричината за анормалното състояние на наследствеността конституира онази „метасоматизация“, чиято необходимост е създадена от цялата тази конструкция. Такава метасоматизация и изследването на наследствеността на свой ред показват известен брой предимства при психиатричната технология. Най-напред, неопределен причинен лаксизъм, който се характеризира в същото време с това, че всичко може да бъде причина за каквото и да било. От теорията на психиатричната наследственост е установено, че не само някаква болест от даден тип може да предизвика у потомците болест от същия тип, но и че тя може да предизвика, със също толкова голяма вероятност, каквато и да е друга болест от какъвто и да било тип. Нещо повече, не е задължително дадена болест да предизвиква друга, а нещо като порок, като недостатък. Например, пиянството ще предизвика у потомството каквато и да било друга форма на девиация в поведението, независимо дали това е алкохолизмът, разбира се, или някаква друга болест, като туберкулозата например, или психическо заболяване, или дори престъпно поведение. От друга страна, този причинен лаксизъм, който е приписван на наследствеността, дава възможност да се установяват най-фантастичните или, във всеки случай, най-гъвкавите наследствени мрежи. Ще бъде достатъчно да се открие в която и да било точка от мрежата на наследствеността някакъв девиантен елемент, за да може въз основа на това да се обясни появата на дадено състояние у даден потомствен индивид. Ще ви дам просто един пример за крайно либералното функциониране на наследствеността или на етиологията в сферата на наследствеността. Това е изследване на Ломброзо върху престъпник от италиански произход. Този италиански престъпник се е наричал Мисдеа^[444]. Семейството му било изключително многобройно. И тогава се прави генеалогично дърво на семейството му, за да може да се улови точката на формиране на „състоянието“. Дядото му не бил много умен, но бил много трудолюбив. Имал чичо дебил, друг чичо, който бил твърде странен, сприхав, трети чичо, който бил куц, четвърти чичо, който бил свещеник, полу-дебил, сприхав, а що се отнася до баща му, той бил чудноват и пияница. По-големият му брат бил непристоен епилептик и пияница, по-малкият му брат бил здрав, четвъртият бил сприхав пияница, петият имал непокорен характер. И така, вторият от цялата тази поредица бил нашият убиец.^[445] Виждате, че наследствеността функционира подобно на фантастично тяло на аномалиите, били те корпорални, психически, функционални, поведенчески, които ще бъдат първоизточник — на равнището на това мета-тяло — на тази метасоматизация — за появата на „състоянието“.

Другото предимство на наследствената причинност, по-скоро морално, отколкото епистемологично предимство, се състои във факта, че в момента, в който анализът на детството и на неговите аномалии ясно показва, че сексуалният инстинкт не е свързан по принцип с функцията на възпроизводството (спомнете си какво ви казах миналия път за това), наследствеността ще даде възможност отговорността за отклоненията, които могат да бъдат констатирани у потомците, да се прехвърли върху предходните механизми на възпроизводство, върху прародителите. С други думи казано, теорията за наследствеността ще даде възможност на психиатрията на анормалното да не бъде просто метод за изследване на сексуалното удоволствие или на сексуалния стимул, и честно казано, да не бъде изобщо технология на сексуалното удоволствие-инстинкт, а технологията бракосъчетанието — здравословно и нездравословно, полезно и опасно, благотворно или зловредно бракосъчетание. Психиатрията започва да се насочва към проблема за възпроизводството тъкмо в момента, в който тя е интегрирала в сферата на своя анализ всички отклонения на сексуалния инстинкт, които са показвали признаци на нерепродуктивно функциониране на този инстинкт.

Следователно ново морализиране на равнището на тази фантастична етиология. И в крайна сметка, може да се каже следното: нозографията на анормалните състояния — ситуирана отново в големия корпус, едновременно полицефален, лабилен, колебаещ се, изплъзващ се корпус на наследствеността — ще се формулира в прословутата теория за дегенерирането. Формулировката на „дегенерирането“ е дадена през 1857 г. от Морел^[446], тоест по същото време, когато Фалре вече е премахвал понятието мономания и е изграждал понятието състояние.^[447] Това е същият период, през който Беланже, Гризингер, Люис предлагат неврологични модели на анормалното поведение. Това е същият период, през който Люка анализира сферата на патологичната наследственост.^[448] Дегенерирането е най-важната теоретична част от медикализирането на анормалното. С една дума, можем да кажем, че дегенериралият от митологична — или от научна гледна точка, както щете — е медикализиран нормален.

Но на тази основа и именно въз основа на изграждането на персонажа на дегенериралия, поставен отново на дървото на наследствеността и носител на състояние, което не е състояние на болест, а е състояние на аномалия, можем да видим не само, че дегенерирането дава възможност за функционирането на психиатрията, при която властовата връзка и връзката с обекта не се развиват в една и съща посока. Нещо повече: дегенериралият ще даде възможност за истински подем на психиатричната власт. Действително, откакто психиатрията добива възможността да припише каквото и да било отклонение, девиантност, закъснение в развитието на дадено състояние на дегенериране, можете да видите, че тя вече има възможност за безкрайна намеса в човешките поведения. Но предоставяйки си правото да преминава над болестта, предоставяйки си правото да премълчава болестното и патологичното и да свързва директно девиацията на поведенията със състояние, което се явява едновременно наследствено и окончателно, психиатрията си предоставя вече властта да не се опитва да лекува. Разбира се, медицината на менталното заболяване в началото на века е отделяла много голямо място на неизлечимостта, но тъкмо неизлечимостта е била дефинирана като такава в зависимост от това каква е трябвало да бъде най-важната роля на медицината на психическите заболявания, а именно лечението. Неизлечимостта е била единствено актуалната граница на една основна лечимост на лудостта. Но от момента, в който лудостта се представя реално като технология на анормалното, на анормалните състояния, фиксирани наследствено чрез генеалогията на индивида, добре разбирате, че самият проект за лечение няма никакъв смисъл. Действително, терапевтичното значение изчезва заедно с патологичното съдържание на сферата, покривана от психиатрията. Психиатрията вече не се стреми да лекува или поне вече не се опитва главно да лекува. Тя може да предложи (и това действително се случва по онова време) да функционира просто като защита на обществото срещу окончателните опасности, на които то може да стане жертва от страна на хората в анормално състояние. Въз основа на медикализирането на анормалното, въз основа на препречването на пътя пред болестното и следователно пред терапевтиката, психиатрията ще може действително да предостави функция, която ще бъде просто функция на защита и на ред. Тя си приписва ролята на генерализирана социална защита и посредством понятието наследственост си приписва едновременно с това правото за намеса в семейната сексуалност. Тя се превръща в наука за научна защита на обществото, в наука за биологична защита на рода. Бих искал да се спра именно на това, на този момент, през който психиатрията, превръщайки се в наука и в управление на индивидуалните аномалии, взема максималната за онова време власт. Тя действително успява (прави го в края на XIX в.) да претендира да замени самото правосъдие; и не само правосъдието, но и хигиената; и не само хигиената, но в крайна сметка и по-голямата част от манипулациите и видовете контрол над обществото, за да се превърне в обща инстанция за защита на обществото от опасностите, които го застрашават отвътре.

Виждате как при тези условия, на основата на понятието за дегенериране, въз основа на анализите на наследствеността, психиатрията може действително да се включи или по-скоро да предостави място на расизма, който по онова време е бил доста различен от онова, което бихме нарекли традиционен, исторически расизъм, „етнически расизъм“.^[449] Расизмът, който възниква в психиатрията през онзи период, е расизъм срещу анормалното, това е расизмът срещу индивидите, които, бидейки носители или на дадено състояние, или на даден белег, или на какъвто и да било недостатък, могат да предадат на своите наследници по най-случаен начин непредвидимите последици от злото, което носят в себе си или по-скоро на не-нормалното, което те носят. Следователно това е расизъм, чиято функция няма да бъде в такава степен превенция или защита на една група срещу друга, колкото откриване в самата дадена група на всички онези, които биха могли да бъдат истински носители на опасност. Това е вътрешен расизъм, расизъм, който дава възможност да се филтрират всички индивиди в дадено общество. Разбира се, между този расизъм и онзи традиционен расизъм, който на Запад е бил главно антисемитския расизъм, се е извършила много бързо цяла поредица взаимодействия, но без при това някога да е съществувала действително вътрешносвързана организация между тези две форми на расизъм и то особено преди възникването на нацизма. Не трябва да виждаме нещо учудващо във факта, че немската психиатрия е функционирала толкова спонтанно в самия нацизъм. Новият расизъм, неорасизмът, който е присъщ на XX в. като средство за вътрешна защита на обществото срещу неговите анормални, е породен от самата психиатрия, а нацизмът просто е включил този нов расизъм в етническия расизъм, който е имал ендемичен характер през XIX в.

Така че според мен новите форми на расизъм, появили се в Европа в края на XIX и в началото на XX в., трябва да бъдат исторически отнесени към психиатрията. При все това е сигурно, че макар и предоставила възможност за този ендемизъм, психиатрията далеч не се е резюмирала в онази форма на расизъм, която е конфискувала само относително ограничена част от него. Но дори и след като се е освободила от този расизъм или след като не е активирала действително тези форми на расизъм, дори и в тези случаи психиатрията винаги е функционирала от края на XIX в. насам главно като инстанция за социална защита. Опитах се да ви покажа въз основа на прословутите три въпроса, поставени понастоящем пред психиатрите, които трябва да свидетелстват пред съда: „Опасен ли е индивидът? Може ли обвиняемият да бъде подложен на наказание? Възможно ли е обвиняемият да бъде излекуван?“ — именно във връзка с тези три въпроса се опитах да ви покажа до каква степен те са безсмислени, що се отнася до юридическата постройка на наказателния кодекс, в онази негова форма, която все още функционира. Това са въпроси без значение, що се отнася до правото, въпроси без значение и по отношение на психиатрия, която действително би била насочена към болестта; но това са въпроси, които имат съвършено определен смисъл от момента, в който те са поставяни пред психиатрията, функционираща главно като социална защита, или ако възприемем термините от XIX в., която функционира като „лов на дегенератите“. Дегенератът е носител на опасност. Дегенерат е онзи, който, каквото и да се случи, не може да подлежи на наказание. Дегенерат е онзи, който във всеки случай няма да може да бъде излекуван. Тези три въпроса, които от медицинска гледна точка са без значение, които от патологична гледна точка са без значение, които от юридическа гледна точка са без значение, имат много точно значение в медицината на анормалното, която не е медицина на патологичното и на болестта; следователно в медицина, която продължава всъщност да бъде психиатрия на дегенериралите. В този смисъл можем да кажем, че въпросите, които все още се поставят от съдебната система пред психиатрите, реактивират постоянно проблематика, която е проблематиката на психиатрията на дегенериралите в края на XIX в. Но тези прословути юбюескови описания, които все още откриваме в съдебномедицинските експертизи и в които се прави такова невероятно описание едновременно на наследствеността, на развитието, на детството, на поведението на индивида, имат абсолютно точен исторически смисъл. Това са остатъци (разбира се, след като вече е премахната прословутата теория, голямото систематизиране на дегенериралите, извършено през целия период, като започнем от Морел и стигнем до Манян), ератичните части на тази теория за дегенерирането, които действително се наместват, и то нормално, в отговор на поставените от съда въпроси, но те сами по себе си имат исторически произход в теорията за дегенерирането.

Аз всъщност се опитах да ви покажа, че литературата, която изглежда едновременно трагична и налудничава, има своята историческа генеалогия. И до днес откриваме все още действащи онези методи и понятия, абсолютно свързани с функционирането, с технологията на психиатрията през втората половина на XIX в. Ще се опитам да разгледам отново проблема за функционирането на психологията като социална защита в края на XIX в., приемайки за изходна точка проблема за анархията, за социалното безредие, за психиатризирането на анархията. Следователно, това ще бъде изследване върху политическото престъпление, социалната защита и психиатрията на реда.^[450]

Резюме на курса от лекции^[451]

Големият неопределен и смесен род на „анормалните“, страхът от който завладява в края на XIX в., не бележи просто една фаза на несигурност или някакъв до известна степен злощастен период в историята на психопатологията; той се формира в корелация с цяла съвкупност от институции за контрол, цяла серия от механизми за надзор и за разпределение; и когато почти напълно се оказва препокрит от категория на „дегенерацията“, той предизвиква смехотворни теоретични съчинения, които обаче имат продължителни реални последици.

Групата на анормалните се формирала въз основа на три елемента, чието конституиране не е точно синхронизирано.

1) Човешкото чудовище. Старинно понятие, чиято реферативна рамка е самият закон. Следователно това е юридическо понятие в широкия смисъл на думата, тъй като става дума не само за законите на обществото, но и за законите на природата; сферата на поява на чудовището е юридическо-биологическа сфера. Една след друга фигурите на съществото — полу-човек, полу-животно (валоризирани главно през Средновековието), на двойните индивидуалности (валоризирани преди всичко по време на Ренесанса), на хермафродитите (предизвиквали толкова много проблеми през XVII и XVIII в.) са израз на двойното нарушение, което показва, че човешкото чудовище е чудовище — то не е само изключение по отношение формата на рода, а нарушение, което то внася в юридическите правила (независимо дали става въпрос за законите на брака, за каноните на кръщаването или за правилата на наследяването). Човешкото чудовище съчетава в себе си невъзможното и забраненото. От тази гледна точка трябва да бъдат изследвани прочутите процеси срещу хермафродити, по време на които са се изправяли едни срещу други юристи и лекари, като се започне от процеса в Руан (началото на XVII в.) и се стигне до процеса срещу Ан Гранжан (средата на следващия век); както и от съчинения като Embryologie sacrée от Канджиамила, публикувано и преведено през XVIII в.

Оттук могат да бъдат разбрани определени двусмислия, които продължават да се съдържат в анализа и статута на анормалния, дори когато той е редуцирал и отнел присъщите на чудовището характерни черти. На първо място между всички тези двусмислия стои игра, която никога не е била напълно контролирана, а именно играта между природното изключение и нарушаването на правото. Те престават да се наслагват, без да престават да действат едно върху друго. Откъсването на „естественото“ от „природата“ видоизменя и юридическите последствия от трансгресията, но при все това не ги премахва напълно; то не ни отпраща просто към закона, но при все това не преустановява неговото действие; то поставя клопки пред него, предизвиквайки последици, задействайки механизми, отправяйки призив към пара-юридическите институции и към маргиналните медицински институции. В този смисъл бе възможно да се изследва развитието на съдебномедицинската експертиза в наказателното право, като се започне от „чудовищния“ акт, проблематизиран в началото на XIX в. (при процесите срещу Корние, Леже, Папавоан), и се стигне до появата на новото понятие „опасен“ индивид, на което е невъзможно да се припише медицински смисъл или юридически статут — но което при все това е основно понятие в съвременните експертизи. Когато днес поставят пред лекаря напълно безсмисления въпрос: опасен ли е този индивид? (въпрос, който противоречи на наказателното право, основаващо се единствено на осъждането на действията и постулиращ естествената връзка между болестта и нарушенията), чрез трансформациите, които трябва да се анализират, съдебните инстанции възобновяват двусмислеността на вечните стари чудовища.

2) Индивидът, който трябва да бъде коригиран. Това е по-скоро възникнал персонаж в сравнение с чудовището. Той е корелативен не толкова на императивите на закона и на каноничните форми на природата, колкото на методите на дресиране, заедно с присъщите им изисквания. Появата на „непоправимия“ е съвременна на създаването на дисциплинарните методи през XVII-XVIII в. — в армията, в училищата, в работилниците, а след това, малко по-късно, и в самите семейства. Новите процедури на дресиране на тялото, на поведението, на способностите поставят проблема за онези, които се изплъзват от нормативността, която вече не притежава суверенността на закон.

„Възбраната“ е била юридическата мярка, с помощта на която даден индивид е бивал поне частично дисквалифициран като правен субект. Тези юридически и негативни рамки отчасти са запълнени, а отчасти заменени от съвкупност от методи и начини, чрез които се предприема дресиране на онези, които се съпротивляват на унифицирането, и се извършва корекция на непоправимите. „Затварянето“, практикувано в широки мащаби от XVII в. нататък, може да се приеме като вид междинна формулировка между негативната процедура на юридическата възбрана и позитивните поправителни методи. Затварянето фактически изключва законите и функционира извън законите, но то си приписва като оправдание необходимостта да се поправят хората, да се подобряват, да бъдат водени те към разкаяние, да ги връща към „добрите чувства“. На основата на тази неопределена, но притежаваща от историческа гледна точка решаващо значение форма, трябва да бъде изследвана появата на определени исторически дати, на различните изправителни институции и на категориите индивиди, към които те са адресирани. Това е технико-институционалното зараждане на слепите, глухонемите, дебилите, изоставащите в развитието, нервноболните, неуравновесените.

Превърнал се вече в банално и безцветно чудовище, анормалният на XX в. е и потомък на непоправимите, появили се в маргиналността на модерните методи за „дресиране“.

3) Онанистът. Съвършено нова фигура за XVIII в. Той се появява в корелация с новите връзки между сексуалността и семейната организация, с новото положение на детето в родителската група, с новото значение, приписвано на тялото и на здравето. Появява се сексуалното тяло на детето.

Всъщност тази поява има дълга предистория: паралелното развитие на методите за ръководство на съзнанието (при новия епископален стил, породен от Реформата и от Събора в Трент) и на възпитателните институции. Като започнем от Герсон и стигнем до Алфонс де Лигуори, посредством задължението за признанието в изповедта и много силно кодираната практика на изтънчените изпитвания, се осигурява общо дискурсивно рамкиране на сексуалното желание, на чувственото тяло и на греха на mollities. Бихме могли схематично да кажем, че традиционният контрол на забранените връзки (прелюбодеяние, кръвосмешение, содомия, скотство) е бил дублиран от контрола върху „плътта“ при елементарните движения на сладострастието.

Но на този фон кръстоносният поход срещу мастурбацията достига до разрив. Той започва шумно най-напред в Англия, около 1710 г., при публикуването на книгата Onania, а после и в Германия, след това се развихря във Франция, около 1760 г., при публикуването на книгата на Тисо. Причината за съществуването на този поход е енигматична, но последиците са безбройни. И едната, и другите могат да бъдат детерминирани единствено като се вземат предвид някои от основните черти на тази кампания. Би било наистина неправилно да виждаме в нея — и то от гледна точка, близка до Рейх, вдъхновил неотдавна съчиненията на Ван Юсел — единствено процес на репресиране, свързан с новите изисквания на индустриализацията: производителното тяло против тялото на удоволствието. През XVIII в. поне този кръстоносен поход всъщност не придобива формата на всеобща сексуална дисциплина: той е насочен предимно, ако не изключително, срещу юношите или децата и още по-точно срещу онези от тях, които са от богати или състоятелни семейства. Той определя сексуалността или най-малкото сексуалното използване на собственото тяло като първопричина за безкрайна поредица от физически заболявания, резултатите от които могат да се появят във всички форми и всяка възраст на човека. Неограничената етиологична сила на сексуалността на равнището на тялото и на болестите е една от най-постоянните теми не само в текстовете на новия медицински морал, но и в най-сериозните съчинения по медицинска патология. Макар и по този начин детето да става отговорно за собственото си тяло или за собствения си живот при „злоупотребата“ със своята собствена сексуалност, родителите биват разобличавани като истинските виновници за това: липсата на надзор, немарливостта, а най-вече липсата на интерес към собствените им деца, към тяхното тяло и поведение, която е причина да ги поверяват на кърмачки, детегледачки, възпитатели — всички посредници, които постоянно са разобличавани като инициатори на разпуснатостта (Фройд ще подхване тук първоначалната си теория за „съблазняването“). Посредством тази кампания се очертава императива на едно ново отношение родители-деца, а по-широко погледнато, на нова система на междусемейните отношения: заздравяване и интензифициране на отношенията баща — майка — деца (за сметка на многобройните връзки, характеризирали обширното „домочадие“), обръщане на системата на семейните задължения (които преди това се движат по посока от децата към родителите и които сега са с тенденция да превърнат детето в първостепенен и постоянен обект на задълженията на родителите, призовани да поемат морална и медицинска отговорност до края на потомството си), поява на принципа на здравето като основен закон на семейните връзки, подреждане на семейната клетка около тялото — и около сексуалното тяло — на детето, организиране на непосредствена физическа връзка, на нещо като двубой родители-деца, в който комплексно се преплитат желанието и властта, и най-сетне, необходимост от контрол и от външно медицинско знание, което да бъде арбитър и да регулира новите отношения между задължителната бдителност на родителите и тъй крехкото, уязвимо, поддаващо се на възбуда тяло на децата. Кръстоносният поход срещу мастурбацията изразява устройството на ограниченото семейство (родители-деца) като нов апарат на знанието-власт. Обсъждането на сексуалността на детето и на всички аномалии, за които тя би могла да носи вина, е бил един от методите за конституиране на това ново устройство. Малкото кръвосмесително семейство, характеризиращо нашите общества, миниатюрното, наситено от сексуална гледна точка семейно пространство, в което сме възпитани и в което живеем, се е формирало именно там.

„Анормалният“ индивид, който от края на XIX в. насам привлича вниманието на толкова много институции, дискурси и видове знания, произхожда едновременно от юридическо-природната изключителност на чудовището, от множеството непоправими индивиди, поети в корективните системи, в системите на универсалната тайна на детската сексуалност. Наистина трите фигури на чудовището, на непоправимия и на онаниста всъщност не се смесват напълно помежду си. Всяка от тях се вписва в самостоятелни системи на научна референция: чудовището — в тератология и ембриология, за пръв път намерили голямата си научна кохерентност в трудовете на Жофроа Сент-Илер; непоправимият — в психо-физиологията на усещанията, на двигателната функция и на способностите. Онанистът — в теорията за сексуалността, която се изгражда бавно на основата на Psychopathia sexualis на Кан.

Но специфичността на тези референции не трябва да ни кара да забравяме трите основни феномена, които отчасти я анулират или най-малкото я модифицират: създаването на обща теория за „дегенерацията“, която, от произведението на Морел (1857) и по-нататък, в продължение на повече от половин век, ще служи като теоретична рамка и паралелно с това като социално и морално легитимиране на всички методи за откриване, класифициране и намеса над анормалните; конституиране на комплексна изолационна мрежа, която, на границата между медицината и правосъдието, да е едновременно структура за „приемане“ на анормалните и като инструмент за „защита“ на обществото; и най-сетне, развитието, посредством което съвсем наскоро появилият се в историята елемент (проблемът за детската сексуалност) ще препокрие двата други елемента, за да се превърне през XX в. в най-плодотворния принцип за обяснение на всички аномалии.

Антифизисът, който ужасът от чудовището навремето постави на изключително внимание, това е именно универсалната сексуалност на децата, която сега вмъква този ужас във всички незначителни аномалии на всекидневието.

От 1970 г. насам поредица от лекции разглежда бавното формиране на знанието и на властта за нормализация на основата на традиционните процедури на наказанието. Курсът от лекции през учебната година 1975–1976 г. ще завърши този цикъл с изследване на механизмите, посредством които, от края на XIX в. насам, се претендира, че „се защитава обществото“.

* * *

Семинарът през тази учебна година бе посветен на анализа на трансформациите на психиатричната експертиза в сферата на наказателното дело, като се започне с прословутите случаи на криминална чудовищност (основен случай Анриет Корние) и се стигне до диагностицирането на „анормалните“ престъпници.