Мишел Фуко
Анормалните (11) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лекции в Колеж дьо Франс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Anormaux, –1975 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и обработка на скановете
pano (2017 г.)
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Мишел Фуко

Заглавие: Анормалните

Преводач: Евгения Грекова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „ЛИК“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: Лекционен курс

Националност: Френска

Печатница: Издателство „ЛИК“

Излязла от печат: ноември 2000 г.

Редактор: Мария Серафимова

Художник: Марин Нешев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-607-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1138

История

  1. — Добавяне

Лекция на 19 март 1975 г.

Комбинираният образ: чудовището, мастурбиращият и човекът, който не може да бъде асимилиран от нормативната система на обучение. — Процесът срещу Шарл Жуй и семейството, включено в новата система за контрол и власт. — Детството като историческо условие за генерализирането на психиатричното знание и власт. — Психиатризирането на инфантилността и конституирането на наука за нормалното и анормалното поведение. — Основните теоретични конструкции на психиатрията през първата половина на XIX в. — Психиатрия и расизъм; психиатрия и социална защита.

Бих искал да приключа с проблема, който анализирах тази година, а именно появата на персонажа на анормалния, на сферата на аномалиите като привилегирован обект на психиатрията. Започнах, обещавайки ви, че ще направя генеалогия на анормалното, като тръгна от три персонажа: голямото чудовище, малкият мастурбатор и непослушното дете. В моята генеалогия липсва третото звено, извинете ме за това. Ще забележите общата схема в изложението, което ще направя сега. Нека оставим само набелязана неговата генеалогия, за която просто нямах време.

Във връзка с един конкретен процес днес бих искал да ви покажа, съвсем точно казано, комбинираната фигура на чудовището, на малкия мастурбатор, и в същото време на непокорния, или във всеки случай на човека, който не може да бъде асимилиран от нормативната система на обучение. Това е процес от 1867 г. и, както ще видите, той е изключително банален, но чрез него можем ако не точно да маркираме датата на зараждане на анормалния, поддаващ се на психиатризиране индивид, то поне да посочим приблизително периода и начина, по който е бил психиатризиран персонажът на анормалния. Това е обикновената история за един земеделец от района на Нанси, който през септември-октомври 1887 г. е обвинен пред кмета на селото си от родителите на малко момиче, което той наполовина, или отчасти, или почти е изнасилил. Срещу него е предявено официално обвинение. Той преминава през първо психиатрично изследване от местен лекар, а след това е изпратен в Марвиле, където се помещавала и според мен продължава все още да се помещава най-голямата психиатрична клиника в района на Нанси. Там в продължение на няколко седмици той е подложен на цялостно психиатрично изследване, извършено от двама психиатри, единият от които поне е известен и се нарича Боне[1]. Какво ни разкрива досието на този персонаж? В момента на извършване на деянието той е на около 40 години. Той е незаконно родено дете, майка му починала, когато бил много малък. Така той живял едва ли не на края на селото, не ходел на училище, полупиян, самотен, зле платен. С една дума, той е нещо като идиота на селото. И ви уверявам, че не е моя вината, че този персонаж се нарича Жуй. Разпитът на малкото момиче показва, че Шарл Жуй веднъж я е накарал да го мастурбира насред полето. Честно казано, малкото момиче Софи Адам и Шарл Жуй не били сами. Близо до тях имало друго малко момиче, което гледало, но което отказало да поеме щафетата, когато приятелката й поискала тя да го направи. След това те отишли и разказали цялата работа на някакъв селянин, който бил наблизо и се връщал от полето, като се хвалели, че както те се изразили, направили „maton“, тоест, на местния диалект — кисело мляко с Жуй[2]. Селянинът очевидно не се обезпокоил особено много, и едва малко по-късно, по време на някакъв празник на селото, Жуй завлича малката Софи Адам (освен ако самата Софи Адам не е повлякла Жуй, няма значение) в един крайпътен ров, водещ към Нанси. И там става нещо: може би нещо подобно на изнасилване. Във всеки случай, Жуй честно дава четири су на малкото момиченце, което веднага изтичва на панаира, за да си купи печени кестени. Разбира се, то не казва нищо на родителите си, страхувайки се, както разказва после, че ще я набият. И чак няколко дни по-късно майка й започва да подозира какво се е случило, когато перяла бельото на малката си дъщеря.

Фактът, че съдебната психиатрия е поела върху себе си подобен случай, че е отишла да търси някъде сред полята един човек, обвинен в нравствено нарушение (и щях да кажа много обикновен обвиняем, обвинен в много обикновено нарушение на много обикновените нрави), фактът, че тя е поела този персонаж, че му е направила първата психиатрична експертиза, а след това още едно много задълбочено, пълно, подробно изследване, че го е въдворила в психиатрично заведение, че е поискала и е получила от съдебния следовател прекратяване на углавното следствие по делото поради липса на престъпление, и фактът, че в крайна сметка е постигнала окончателно „затваряне“ (ако вярваме на този текст) на този персонаж, тук се получава нещо, което характеризира не само промяната в сферата на обектите, с които се е занимавала психиатрията, а изцяло нов начин на функциониране. Какво представлява всъщност това ново психиатрично функциониране, което виждаме в действие при подобно дело?

Бих искал да припомня примерния случай, от който тръгнах преди няколко месеци. Това беше процесът срещу Анриет Корние[3]. Както знаете, Анриет Корние е била прислужница, която обезглавила, фактически без да каже нито една дума, без никакво обяснение, без въобще да проговори, едно съвсем малко момиченце. Анриет Корние представлява просто един определен фон. Разбира се, и тя е била селянка, но селянка, дошла да живее в града. Пропаднало момиче в различен смисъл на думата, защото просто се мъкнела от място на място; била изоставена от своя съпруг или от своя любовник; имала няколко деца, които на свой ред изоставила; проституирала в една или друга степен. Пропаднала жена, но всъщност просто ням персонаж, който без никакви обяснения извършва това чудовищно деяние; чудовищно деяние, което по този начин нахлува в градската среда, където тя се намира и което е било извършено пред очите на наблюдаващите, наподобяващо фантастичен, мрачен, енигматичен метеор, за което никой не е могъл да каже каквото и да било. Никой не е щял да каже каквото и да било, ако психиатрите, поради известен брой теоретични и политически причини, за които ви споменах, не са се заинтересували.

Процесът срещу Шарл Жуй е доста аналогичен на по-горе казаното, но пейзажът сам по себе си е твърде различен. Следователно, Шарл Жуй в известен смисъл е много разпространеният персонаж на идиота на селото: той е простоватият, безмълвният. Той няма произход, той е незаконно роден, самият той вече няма никакви основи. Мести от едно място на друго: „Какво сте правили след четиринадесетгодишната си възраст? — Ами, ходих насам-натам, при един или друг“ — отговаря той. Той е отхвърлен и от училището: „Доволни ли бяха от вас в училището? — Не искаха да остана там.“ Той е бил изключен и от игрите: „Забавлявахте ли се понякога с другите момчета?“ Отговор: „Те не искаха да играят с мен.“ Той е бил изключен и от сексуалната игра. Психиатърът, с известно основание, му задава въпроса по повод на мастурбацията от страна на малките момичета, защо не е поискал това от по-големите момичета, вместо от по-малките. Жуй отговаря, че те са му се подигравали. Бил е отхвърлен дори в своето местоживеене: „Какво правехте, когато се връщахте от работа (……)? — Оставах в конюшнята.“ Разбира се, това е маргинален персонаж, но в селото, където живее, той изобщо не е чужденец — далеч не е чужд. Той е дълбоко вписан в социалната конфигурация, в която виждаме как се движи: там той просто функционира. Той функционира там по много строго икономически начин, след като в прекия смисъл на думата е един от отхвърлените работници; тоест, той е извършвал най-неприятната част от работата, онази, която никой не е искал да извършва, и му е заплащана най-ниската цена за това: „Колко пари получавате?“ Той отговаря: „Сто франка плюс храна и някакви дрехи.“ Но по онова време заплащането на земеделски работник в тази област се равнява на четиристотин франка. Така че той е нещо като емигрант на мястото си, той функционира, местопребивава в социалната маргиналност, конституирана от най-ниско заплащаните хора.[4]

В такава степен неговият колеблив, нестабилен характер изпълнява много точно определена икономическа и социална функция там, където той е. Според мен, самите сексуални игри, на които той се отдава и които са предмет на целия този процес, ако съдим по текста, са също толкова важни, колкото и икономическата му роля. Когато двете малки момичета отиват да направят мастурбация край гората или край пътя на един простоват човек, след това те просто се хвалят пред някой възрастен; разказват със смях за онова, което са направили, нещо като кисело мляко, и възрастният отговаря просто: „Така ли, вие просто сте две глупачки“![5] И събитието приключва дотук. Това очевидно се е вписвало в обичайния пейзаж и практика. Малкото момиче в една или друга степен се оставя да му сторят нещо; изглежда, то получава съвсем естествено дребни монети и изтичва на панаира, за да си купи печени кестени. Тя просто не казва нищо на своите родители, само за да не получи няколко шамара. Впрочем, по време на разпита Жуй разказва следното какво е направил. Направил го е само два пъти със Софи Адам, виждал е как тя го прави много често с други момчета. Впрочем, цялото село знаело за това. Един ден видял как Софи Адам мастурбира с момче на 13 или 14 години край пътя, докато през това време друго момиченце, седнало до тях, правело същото с друго момченце. Фактът, че всичко това съставлява част от изцяло семеен и толериран пейзаж, очевидно е бил признат от самите психиатри, след като Боне и Бюлар пишат в своите доклади: „Той е действал (…) подобно на това, както често действат помежду си деца от различен пол, имаме предвид (добавят те предпазливо) онези невъзпитани деца, при които надзорът и правилните принципи на живот не променят (достатъчно; М.Ф.) лошите им наклонности.“[6] Тук имаме нещо като селска детска сексуалност, свободна сексуалност, крайпътна сексуалност, горска сексуалност, която съдебната медицина в този момент пъргаво психиатризира. И то с такава пъргавина, че трябва да отбележа, тя наистина създава проблем, когато си помислим с какви трудности няколко години по-рано се психиатризира нещо все пак толкова енигматично, чудовищно, като престъплението на Анриет Корние или на Пиер Ривиер.

Има едно основно нещо, което трябва да бъде отбелязано. А именно, че психиатризирането се извършва върху тези практики, върху тези персонажи, които в крайна сметка са били така добре вписани в селския пейзаж по онова време. Смятам, че първото нещо, което трябва да имаме предвид, е фактът, че това психиатризиране не идва отгоре или не идва изключително отгоре. Това не е феномен на външно надкодиране, понеже психиатрията се появява там, където е имало проблем, скандал или някаква тайна, за да открие тайнствения персонаж на Жуй. В никакъв случай: трябва да започнем да откриваме именно в самата основа истинския механизъм на призива към психиатрията. Не трябва да забравяме, че точно семейството на малкото момиче открива фактите, посредством този прословут надзор над бельото, за който ви говорих във връзка с мастурбацията и по повод на онова, което ви казах, че такава е била една от онези препоръки, едновременно хигиенни и морални, които са предлагани на семействата от края на XVIII в. насам.[7] Следователно именно семейството забелязва, именно семейството разкрива самите факти пред кмета и именно то изисква от кмета да вземе мерки. Малкото момиченце е очаквало, че ще го напляскат; но всъщност семейството вече не е имало този вид реакция, то вече е било включено в една друга система на контрол и на власт. Дори първият експерт, който се нарича доктор Беше, се разколебава. Разбира се, той е могъл да каже пред този толкова известен, толкова познат персонаж: „Да, той прави това, той отговаря за това, което прави.“ Но в първия си доклад Беше пише следното: „Разбира се, от юридическа, от съдебна гледна точка той е отговорен за своите действия.“ Но в едно писмо, приложено към доклада и адресирано до съдията изпълнител, той пише, че у обвиняемия „моралното чувство не е достатъчно, за да може да се съпротивлява на животинските инстинкти“. Всъщност става дума за „малоумник, който може да бъде оневинен от своето умопомрачение“.[8] Доста хубаво, доста тайнствено изречение, що се отнася до това, което той иска да каже, но което в крайна сметка наистина показва, че този лекар (който несъмнено е селски или районен лекар, няма значение) очевиден призовава към възможността за по-сериозно и по-пълно психиатризиране. Всъщност изглежда самото село е поело върху себе си грижата за това дело, и е направило така, че то да премине от регистъра за очакваните от малкото момиче шамари в един съвършено друг регистър. Най-напред делото е било отнесено до кмета, а след това кметът го отнася до прокуратурата; впрочем, цялото население на Люпкур (името на селото), според доклада на специалистите психиатри, много силно е искало малката Софи Адам да бъде затворена в изправителен дом до навършване на пълнолетие.[9] И така, виждаме как се очертава, на едно ново и относително дълбоко равнище, ново безпокойство на възрастните, на дадено семейство, на дадено село, пред периферната неопределена сексуалност, при която са се съединявали маргинализирани деца и възрастни; виждаме освен това как на относително дълбоко ниво се очертава в общи линии прибягването до инстанция за контрол, която бих нарекъл инстанция на множествени включвания, защото в крайна сметка онова, което се изисква от страна на семейството, на селото, на кмета, и до известна степен от първия лекар, е именно изправителното училище за малкото момиче, а за възрастния — или съд, или психиатрично заведение.

И така, механизъм на призив в дълбочина, позоваване към онези висши инстанции, към онези технически, медицински, юридически инстанции за контрол по един неопределен, малко безличен и смесен начин: към всичко това призовава населението на селото, бидейки изправено пред факта, който само допреди няколко години несъмнено е щял да изглежда само напълно всекидневен и безобиден. Но как реагира самата психиатрия пред този призив? По какъв начин ще се извърши психиатризирането, следователно по-скоро исканото, отколкото налаганото психиатризиране? Мисля, че за да можем да разберем по какъв начин се създава психиатризирането на подобен персонаж, трябва в известен смисъл да се позовем на онзи модел, за който ви говорих преди малко, а именно моделът на Анриет Корние. Когато поискали тя да бъде психиатризирана, а казано с по-прости думи, да бъде доказана лудостта й, психиатричното заболяване на Анриет Корние, какво е било потърсено тогава? Най-напред са потърсили корпоралната корелация, тоест физически елемент, който би могъл да послужи най-малкото като задействаща причина за престъплението и са открили следната причина: менструацията.[10] Най-вече и още по-основно са се опитали да впишат действията на Анриет Корние, обезглавяването на детето, в някаква болест — разбира се, твърде трудно забележима, но чиито белези биха могли да бъдат открити поне от опитното око. Дори така, не без усилия, не без много големи хитрости, успяват да ситуират отново всичко това първо в известната промяна в настроението, която засегнала Анриет Корние в определен период от нейния живот и като че ли отбелязала коварното нашествие на болестта, която фактически е трябвало практически да остане без какъвто и да е било друг симптом, освен престъплението, но която вече се е проявявала чрез тази мъничка пукнатина в настроението; а после, вътре в самата тази промяна, се прави опит да бъде определен някакъв сам по себе си чудовищен, сам по себе си болестен и патологичен инстинкт, който преминава през цялото поведение подобно на метеор, инстинктът на убийството, който не прилича на нищо друго, инстинктът на убийството, който не съответства на никакъв мотив и не се вписва в никакво конституиране на удоволствието. Той присъства тук подобно на автоматизъм, който преминава като стрела през поведението на Анриет Корние и който не може да бъде оправдан от нищо, освен от патологична основа. Този внезапен, частичен, прекъснат, хетерогенен, неподобен на нищо характер на това действие, отношение на личността като цяло — тъкмо това е дало възможност за психиатризиране на действието на Анриет Корние.

Но в доклада, който Боне и Бюлар правят по случая Жуй, психиатризирането на действието, на поведението на Жуй се извършва по съвсем различен начин. То се извършва най-напред не чрез вписването в хронологично ситуиран процес, а посредством вписването в нещо като постоянно физическо съзвездие. За да се докаже, че в случая става дума за човек, подлежащ на психиатризиране, се прави опит, както постъпват самите психиатри, да се докаже, че поведението на Жуй е в тяхната компетентност, всъщност онова, от което имат нужда не е процес, а постоянни белези, които оставят структурен отпечатък върху индивида. И затова те правят следните забележки: „В сравнение с черепа, лицето не показва съответстващата симетрия, която би трябвало да бъде откривана обикновено. Между тялото и неговите крайници липсват пропорции. Черепът е развит по неправилен начин; челото има наклон назад, което, заедно със задното сплескване, образува нещо като конична форма; страничните му части също са сплескани, поради което теменните кости са малко по-високи от обичайното.“[11] Подчертавам всички тези забележки, които показват какво би трябвало да бъде нормалното положение, обикновеното разположение. Обвиняемият е подложен на цяла поредица измервания на тилно-челюстния диаметър, на челно-челюстния диаметър, предночелюстния диаметър; измерване на челно-тилния диаметър, на полуокръжността на предната задна част на черепа и т.н. По този начин се установява, че устата е прекалено широка и че небцето е хлътнало по начин, който е характерен за дебилността. Виждате, че никой от тези елементи, които са приведени по този начин при изследването, не съставлява причина, нито дори обикновен принцип за появата на болестта — както когато ставаше въпрос за наблюдението на Анриет Корние, за наличието на менструация в момента на извършване на действието. Всъщност всички тези елементи образуват, заедно със самото действие, нещо като полиморфно съзвездие. Деянието, неговите признаци се отнасят — и едните, и другите, в известен смисъл към една и съща плоскост, макар и тяхната природа да се отличава — до едно постоянно състояние, до едно конститутивно състояние, до вродено състояние. Дисморфностите на тялото са в известен смисъл физически и структурни източници за такова състояние, а отклоненията в поведението, именно онези отклонения, заради които Жуй е бил обвинен, са динамичните и инстинктивни източници.

В общи линии, можем да кажем следното. В случая с Анриет Корние и по времето на медицината на психиатричното тълкуване на мономанията е бил създаван патологичен процес, подчинен и основаващ се на престъпление, което са искали да бъде избегнато под формата на симптом. В случая с Шарл Жуй и при психиатрия от този тип, напротив, престъплението се интегрира в схема от белези, които са постоянни и стабилни. Психиатрията на патологичните процеси, които учредяват прекъснатостите, в този период се замества от психиатрията на постоянното състояние, едно постоянно състояние, което се явява гарант за окончателния статут на отклонението. Каква е обаче общата форма на подобно състояние? В случая с Шарл Жуй и с онова, което е наричано „инстинктивна лудост“, което е изграждано в общи линии около случаи, подобни на този, а патологичният процес, който се е предполагало, че е основа на престъпното деяние, е имало две характерни черти. От една страна, нещо като издуване, като отичане, като възникване на инстинкта, разклоняване на неговия динамизъм. С една дума функционирането на инстинкта е било патологично белязано от крайност. И тъкмо с тази крайност е било свързано, именно като последица от самата тази крайност, едно крайно състояние, но болният не е могъл дори да си представи последиците от своето деяние; той не е бил способен — толкова е била голяма и непреодолима силата на инстинкта — да включи своите механизми в едно цялостно изчисляване на мотивите. Следователно, общо погледнато, проявява се раздуване, крайност на инстинкт, превърнал се в непреодолим, който е патологичното ядро. Като резултат — заслепление, липса на мотив, липса на пресметливост. Тъкмо това е наричано „инстинктивно безумие“. В случая с Шарл Жуй, напротив, признаците, които ще бъдат свързани в едно цяло, за да образуват онова състояние, което ще даде възможност за психиатризиране на деянието, проявяват много различна конфигурация, при която първостепенното, основното място не е (както в случая с мономанията, с инстинктивните лудости) крайността, прекалеността на инстинкта, който внезапно приема огромни размери; първостепенното, основното, онова, което е самото ядро на въпросното състояние, е недостатъчността, липсата, спирането на развитието. Тоест, в описанието, което Бюлар и Боне правят на нашия идиот, онова, което те се опитват да открият като принцип на поведението му не е някаква вътрешна крайност; това е по-скоро нещо като функционално неравновесие, поради което — при липсата на забрана или на контрол, или липсата на по-висши инстанции, които да осигуряват организирането, господството и подчиняването на по-нисшите инстанции — тези по-нисши инстанции се развиват за своя собствена сметка. В по-нисшите инстанции, в самите тях, не съществува нещо като патологичен ембрион, който внезапно ги кара да избухнат и да се размножават едновременно по сила, динамика и по ефекти. Изобщо не става въпрос за това, тези инстанции остават такива, каквито са; но те започват да дисфункционират единствено доколкото онова, което е трябвало едновременно да ги интегрира, да ги забранява, да ги контролира, се оказва извън играта.[12]

Не съществува вътрешноприсъщ на инстинкта баланс или по-скоро вид функционално неравновесие на съвкупността, нещо като неправилно устройство в структурата, поради което инстинкта или известен брой инстинкти започват да функционират „нормално“, в съответствие със собствения им режим, но „анормално“ в смисъл, че присъщия на тях режим не се контролира от инстанциите, които именно би трябвало да ги поемат като своя грижа, да ги ситуират отново и да ограничат тяхното действие. В доклада на Боне и Бюлар бихме могли да открием поредица примери за такъв нов тип анализ. Ще приведа само някои от тях. Струва ми се, че те имат значение за правилното разбиране на новото включване или на новия функционален филтър, чрез който се правят опити да се анализират патологичните поведения. Става въпрос, например, за начина, по който се описват детеродните органи на възрастен човек. И те отбелязват следното: „Въпреки много ниския ръст (на обвиняемия) и въпреки подчертаното спиране в неговото физическо развитие, неговите органи (генитални) са нормално развити, както при нормален мъж. Този факт се наблюдава при дебилите.“[13] При тях не се наблюдава ненормално развитие на гениталните органи, а фактът, че има контраст между детеродна система, която от анатомична гледна точка е напълно нормална, и известен недостатък в обгръщащата я структура, която би трябвало да ситуира отново на мястото й ролята на тези органи и то в истинските й пропорции.[14] Цялото клинично описание се прави по същия начин. Вследствие имаме реално съществуване на недостатък, който е първоначалното затруднение, изходната точка за поведението, което трябва да бъде анализирано. Обратното, всъщност преувеличението е само видима последица от този първоначален и основен недостатък, обратно на онова, което откривахме у специалистите по нервни болести, когато те всъщност търсят в яростната непреодолимост на инстинкта самото ядро на патологичното начало. Така откриваме в анализа цяла поредица от подобни текстове. Той не е лош — казват те за Жуй, дори е „благ“, но „моралното чувство липсва“: „не притежава достатъчни умствени сили, за да може сам да се съпротивлява срещу някои тенденции, за които би могъл (…) да съжалява по-късно, без при това да може да се заключи от това, че той няма да започне отново (…). Тези лоши инстинкти (…) на спирането на неговото първоначално развитие, ние знаем, че те понякога са изключително непреодолими при дебилите и дегенератите (…). След като първоначално е постигнат от умствено увреждане, след като не е имал възможността да получи никакво възпитание (…), той не притежава онова, което е необходимо, за да противодейства на склонността към злото и да може да устои успешно на сензориалните тирании (…). Той не притежава такава «власт над себе си», която да му позволява да отслабва подтиците на своите мисли и плътските последици от тях (…). За да бъде овладяно едно такова мощно скотство (…), той не получава помощта на способности, които биха могли трезво да преценят стойността на нещата.“[15]

Следователно виждате, че онова, което изисква психиатризирането и което ще характеризира състоянието не е прекаленост в смисъл на не-качество или абсурдност в смисъл на задоволяване (какъвто беше случаят например, когато са искали да психиатризират Анриет Корние), това е недостатък в рамките на забраната, това е спонтанност на по-нисшите инстинктивни процедури за задоволяване. Оттук и важността на тази „дебилност“, която функционално или изначално е свързана с отклоненията в поведението. Така че можем единствено да кажем, че именно състоянието на Жуй дава възможност той да бъде психиатризиран, именно онова, което е спряло в неговото развитие: не се отнася за процес, който се е включил или се е очертал върху него, или е преминал през неговия организъм, или през неговото поведение; това е спиране в развитието, тоест, това е просто неговата, инфантилност. Инфантилно поведение и инфантилно съзнание, психиатрията непрестанно цитира това: „Ние няма с какво да сравним неговия начин на действие, освен с поведението на дете, което е доволно, когато му правят комплименти.“[16] Следователно, детски характер на нравствеността на Жуй: „Също както децата, които са направили нещо лошо (…), той се страхува, че ще бъде наказан (…). Той ще разбере, че е постъпил зле, когато му се казва това; той ще обещае, че вече няма да прави така, но не ще оцени моралното значение на своите действия (…). Ние намираме, че той има инфантилен характер, без морална същност.“[17] Толкова детински характер при неговата сексуалност. Цитирах ви преди малко целия текст, в който психиатрите пишат следното: „Той е действал подобно на дете и по начина, по който много често виждаме да се държат помежду си децата от различен пол.“ Но „зле възпитаните деца, у които надзорът…“, и т.н.[18] Струва ми се, че тук е важният момент (във всеки случай, не зная дали той е важен, само исках да стигна дотам): а именно, че тук се дефинира нова позиция на детето по отношение на психиатричната практика. Става въпрос за създаването на непрекъснатост, или по-скоро на неподвижност на съществуването около детството. И именно това обездвижване на живота, на поведението, на успехите около детството, именно това дава основната възможност за психиатризиране.

Какво в анализа, който извършваха специалистите по нервни болести (онези от школата на Ескирол, онези, които са се занимавали с процеса срещу Анриет Корние) всъщност е давало възможност да се докаже, че субектът е бил болен? Фактът, че превръщайки се във възрастен човек, той в никаква степен не е приличал на детето, което е бил преди това. Какво се е казвало, за да се стигне до доказването, че Анриет Корние не е била отговорна за своето деяние? Спомнете си, че е казвано следното: „Когато била малка, тя била усмихнато, радостно, мило, любящо дете; но след като станала млада девойка, станала мрачна, меланхолична, мълчалива, не продумвала нито дума.“ Детството трябва да бъде поставено встрани от патологичния процес, за да може патологичният процес да функционира ефективно и да играе роля в безотговорността на субекта. Разбирате защо, при цялата тази медицина на менталното заболяване, признаците на детска лошота са били предмет на залог и на толкова важна борба. Спомнете си например колко старателно и същевременно яростно са се борили срещу Пиер Ривиер[19] около признаците на детска лошотия. Защото при наличието на такива признаци са могли в крайна сметка да постигнат два резултата. Могли са да кажат следното: много добре виждате, че когато бил много малък, той разпъвал на кръст жаби, убивал птички, горял стъклата на брат си. Тоест, че още тогава, в далечното му детство, се е подготвяло поведение, което е самото поведение на персонажа и което би трябвало един ден да го накара да убие майка си, брат си и сестра си. И следователно в това престъпление не сблъскваме с нещо патологично, тъй като целият живот от най-ранно детство наподобява престъплението. От този момент нататък добре разбирате, че след като психиатрите са искали да психиатризират нещата и да оневинят Ривиер, те са били задължени да кажат следното: но именно тези признаци за лошота са признаците за пароксистична лошота и то до такава степен пароксистична, че можем да ги открием само през определен период на неговото детство. Когато е бил по-малък от седемгодишен, не намираме такива признаци; а после, след навършването на седем години, именно тогава се започва. Следователно това означава, че патологичният процес вече е започнал, патологичен процес, който е трябвало десет или тринадесет години по-късно да достигне до престъплението, което вече познаваме. Оттук и цялата юридическо-психиатрична битка около детската лошота, една битка, чийто отзвук и чиито съдии можем да открием в цялата съдебна психиатрия, като се започне от 1820 г., 1860–1880 г. и дори по-късно.

При този нов начин на психиатризиране, който се опитвам сега да дефинирам, при тази нова проблематика, признаците на лошота действат по съвършено различен начин. Доколкото възрастният човек наподобява онова, което е бил, когато е бил дете, тъкмо в този смисъл, в който бихме могли да установим непрекъснатостта детство-възрастност, тоест доколкото ще можем да открием в днешното деяние бившата лошота, именно тогава изведнъж ще можем действително да открием състоянието, което, заедно с неговите белези, е условието за психиатризиране. Специалистите по нервни заболявания всъщност са казвали на Анриет Корние: „Тогава ти не си била такава, каквато си станала по-късно; именно поради това не можем да те осъдим“; а на Шарл Жуй психиатрите казват: „Ако не можем да те осъдим, то е защото още като Дете вече си бил такъв, какъвто си сега.“ В този смисъл разбирате, че биографичните сведения са били изисквани по един или друг начин още от началото на XIX в., независимо дали от страна на медицината на менталната алиенация от типа на тази на Ескирол или от новата психиатрия, за която говоря сега. Но тази психиатрична биография се създава в съответствие със съвършено различни насоки, тя очертава съвършено различни пътища, тя произвежда съвършено различни ефекти на оневиняване. Когато в началото на века медицината на специалистите по нервни заболявания е твърдяла: „Той вече е бил такъв; той вече е бил такъв, какъвто е сега“ — изведнъж той бива обвиняван. Докато сега, когато се казва: „Такъв, какъвто е сега, той е бил и преди това“ — той се оневинява. Общо казано, онова, което ставало очевидно при експертизата на Жуй, е фактът, че детството започва да се превръща в свързващо звено на новото функциониране на психиатрията.

С две думи, бих казал следното. Анриет Корние убива едно дете. Успели са да я конституират като умствено болна единствено при условието, че са я отделили радикално и два пъти от детството. Отделяне от детето, което тя е убила, като се доказва, че между детето, което е убила и самата нея не е имало никакви връзки; тя практически не е познавала собственото си семейство: никакви връзки на омраза, никакви връзки на любов; тя едва е познавала (въпросното — Бел.пр.) дете. Минимални връзки с детето, което е убила: първото условие, за да може да се психиатризира Анриет Корние. Второто условие: самата тя да бъде отделена от собственото си детство. Трябва нейното минало, нейното детско минало, дори нейното минало на младо момиче да наподобява колкото се може по-малко деянието, което е извършила. Следователно радикален разрив между лудостта и детството. В случая с Шарл Жуй, напротив, той може да бъде психиатризиран единствено при условието, че бъде осигурено крайното доближаване и почти сливане с детството, което е имал, и дори с детето, с което е имал сношение. Трябвало е да се докаже, че Шарл Жуй и малкото момиче, което той в една или друга степен е изнасилил, в крайна сметка са били много близо един до друг, че са били от същата семка, че са били от същия род, че са били — тази дума не е използвана, но виждате, че тя се очертава — от същото равнище. Именно тяхната дълбока идентичност дава възможност за включване на психиатрията. Тъкмо защото детето, детството, инфантилността съществуват като обща черта между престъпника и жертвата, тъкмо затова Шарл Жуй в крайна сметка е психиатризиран. Детството като историческа фаза от развитието, като обща форма на поведението се превръща в най-висш инструмент за психиатризиране. И бих казал, че именно посредством детството психиатрията е успяла да улови възрастния и възрастните като цялост. Детството е било принцип за генерализиране на психиатрията; детството е било, както в психиатрията, така и другаде, клопката, поставена пред възрастния човек.

Сега бих искал да кажа две думи именно за това функциониране, за ролята, за мястото на детето в психиатрията. Защото смятам, че не толкова с въвеждането на детето, колкото на детството като централна и постоянна референция към психиатрията можем така ясно да уловим едновременно новото функциониране на психиатрията по отношение на медицината на менталното заболяване и типа функциониране, който продължава около един век, тоест чак до наши дни. Откриването на детето от страна на психиатрията. Бих искал да отбележа следното: първо, виждате, че ако онова, което ви казвам, явно това откриване на детето или на детството от страна на психиатрията не е закъснял, а доста преждевременен феномен. Имаме такъв пример още през 1867 г., но бихме могли, разбира се, да намерим и много други през последвалите години. И това е не само преждевременен феномен, но ми се струва (и точно това бих искал да покажа), че (този феномен) съвсем не може да бъде следствие от разширяването на психиатрията. Следователно, далеч без да смятам, че детството е нова територия, която от даден момент нататък е присъединена към психиатрията — струва ми се, че тъкмо възприемайки детството като цел на действие, едновременно на нейното знание и власт, именно по този начин психиатрията е успяла да се генерализира. Това според мен означава, че детството е едно от историческите условия за генерализирането на психиатричното знание и власт. Как може тази централна позиция на детството да извърши подобно генерализиране на психиатрията? Струва ми се, че е много лесно (ако повече резюмираме) да уловим генерализиращата роля на детството в психиатрията. Това е резултат от екстензивността на психиатрията като принцип за нейното генерализиране: тоест, именно в момента, в който детството или инфантилността се превръща във филтър за анализиране на поведението, разбирате, че от този момент, за да се психиатризира дадено поведение, вече няма да е необходимо, както е било по времето на медицината на специалистите по ментални заболявания, то да бъде вписвано в дадена болест, да бъде ситуирано отново вътре в дадена кохерентна и призната симптоматология. Вече няма да бъде необходимо да се открива вида малка частица безумие, която психиатрите, дори по времето на Ескирол, са търсили с такава ярост зад всяко действие, което според тях е било съмнително. За да може дадено поведение да бъде свързано с психиатрията, за да бъде възможно да бъде психиатризирано, става достатъчно то да бъде носител на какъвто и да било белег за инфантилност. Следователно от този момент, с пълно право, ще бъдат подложени на психиатрично изследване всички атитюди на детето, поне доколкото те ще бъдат способни да фиксират, да блокират, да спрат атитюда на възрастния и да се възпроизведат в него. И обратното, ще могат да бъдат психиатризирани всички атитюди на възрастния, доколкото те могат по един или друг начин, под формата на подобието, на аналогията или на причинната връзка да бъдат сведени и съотнесени до атитюдите на детето. Следователно се отнася за цялостно преминаване през всички атитюди на детето, защото е възможно те да носят в себе си възрастова фиксация; и обратното, тотално преминаване през атитюдите на възрастния, за да бъдат открити в тях каквито и да било следи от инфантилност. Тъкмо тук е първият резултат от генерализацията, привнесен чрез проблематизиране на детството в самата сърцевина на психиатричната сфера. И второ, въз основа на тази проблематизация на детството или на инфантилността ще стане възможно да се интегрират трите елемента, които са били отделени до този момент. Тези три елемента са следните: удоволствието и неговото конституиране; инстинктът и неговата механика; дебилността или, във всеки случай, закъснението, съпътствано от неговите инерции и липси.

Най-характерното за психиатрията по онова време, наречена „период на Ескирол“ (от началото на XIX в. докъм 1840 г.), резултатът, който вече подчертах, се състои в невъзможността да бъде открита точката на свързване между удоволствието и инстинкта. Не че удоволствието не може да фигурира в психиатрията от типа на Ескирол, но удоволствието винаги е съществувало единствено обхванато в безумието.[20] Тоест, приемано е било (впрочем, това е тема, доста предхождаща по време периода на Ескирол, която можем да открием още през XVII-XVIII в.[21]), а именно, че е възможно безумното въображение на даден субект идеално да носи в себе си прекия и непосредствен израз на дадено желание. Така можем да открием всички класически описания на човек, който, бидейки обхванат от любовна мъка, си представя, че изоставилото го лице, напротив, го покрива със своята нежност, със своята любов и т.н.[22] Покриването на безумието от страна на желанието се приема изцяло от класическата психиатрия. За сметка на това, за да функционира като патологична механика, инстинктът задължително трябва да бъде избавен от удоволствието, тъй като ако съществува удоволствие, то следователно инстинктът вече не е автоматичен. Инстинктът, придружен от удоволствието, е задължително признаван, регистриран от обекта като способен да предизвика удоволствие. Следователно, той по естествен начин влиза в рамките на някакво пресмятане, и следователно не можем да разглеждаме като патологичен процес самото силно действие на инстинкта, след като то е придружавано от удоволствието. Патологизирането от страна на инстинкта изключва удоволствието. Що се отнася до дебилността, тя от своя страна е била патологизирана ту като последен резултат от безумното, или характеризиращо умопомрачението развитие, ту, напротив, като вид фундаментално бездействие на инстинкта.

Но виждате сега, че при персонаж като този на Шарл Жуй, при такъв тип психиатризиран индивид като него, тези три елемента или, ако щете, тези три персонажа, се съединяват помежду си: малкият мастурбатор, голямото чудовище и най-сетне онзи, който се съпротивлява на всякакъв род дисциплина. От сега нататък инстинкта вече може напълно да бъде патологичен елемент, бидейки при това носител на удоволствие. Сексуалният инстинкт, удоволствията на Шарл Жуй са действително патологизирани на самото равнище, на което те се появяват, без да е необходимо да се извършва основното разделение удоволствие/инстинкт, изисквано през периода на инстинктивните мономании. Достатъчно е да се покаже, че процедурата, механиката на инстинкта и удоволствията, които той си доставя, са на инфантилно равнище и те биват белязани от дебилността. Удоволствие-инстинкт-недоразвитост: всичко това сега се конституира в една обща конфигурация. Следователно получава се обединяване на трите персонажа.

Третият начин, по който проблематизирането на детето дава възможност за генерализиране на психиатрията е моментът, в който детството, инфантилността, блокирането и имобилизирането около детството, съставляват най-висшата и привилегирована форма на чудовището. Психиатрията може да влезе в корелация, от една страна, с неврологията, а от друга, с общата биология. И тук, позовавайки се на психиатрията на Ескирол, бихме могли да споменем, че тя действително е успяла да се превърне в медицина единствено с цената на голям брой методи, които аз бих нарекъл подражателни. Трябвало е да бъдат установени симптоми, подобно на това, което става в органичната медицина. Трябвало е да бъдат наименувани, класирани, организирани различните болести по отношение една на друга. Необходимо е било да бъдат извършени етиологии от типа на органичната медицина, търсейки откъм тялото или от страна на предразположенията елементите, които биха могли да обяснят формирането на болестта. Медицината на психическите заболявания от типа на медицината на Ескирол е медицина като подражание. За сметка на това от момента, в който детството се разглежда като фокус, около който ще се организира психиатрията на индивидите и на поведенията, разбираме как е възможно да се задейства психиатрията не върху метода на подражанието, а върху метода на корелацията, в смисъл, че неврологията на развитието и на прекъсванията в развитието, както и общата биология — заедно с целия анализ, който може да бъде направен, както на равнището на индивидите, така и на равнището на родовете, на еволюцията, — всичко това в известен смисъл ще бъде отклонение, ще бъде онова отклонение и онзи гарант, в който психиатрията ще може да функционира като научно и като медицинско знание.

И накрая, най-важното според мен (и това е четвъртият начин, по който детството се превръща във фактор за генерализация на психиатрията) се състои във факта, че детството и инфантилността на поведението предлагат като обект на психиатрията не толкова и дори може би изобщо вече не някаква болест или патологичен процес, а определено състояние, което се характеризира като състояние на неравновесие, тоест състояние, при което елементите започват да функционират по начин, който, без да бъде патологичен, без да бъде носител на патогенност, все пак не е нормален. Тоест, това е поява на инстинкт, който сам по себе си не е болест, който сам по себе си е здрав, но който анормално се появява тук, сега, или много рано или много късно, и при толкова слабо наличие на контрол; появата на подобен тип поведение, което само по себе си не е патологично, но вътре в съзвездието, в което то фигурира, не би трябвало да се появява по нормален начин — всичко това става система от референции, сфера от обекти, които, във всеки случай, психиатрията се опитва да рамкира. Неуместността, разместването в структурите, които се явяват в контраст с нормалното развитие и ще конституират общия обект на психиатрията. И едва на второстепенно място, по отношение на главната аномалия, болестите са подобно на епифеномен по отношение на състоянието, което е основно състояние на анормалия.

Превръщайки се в наука за инфантилността на атитюдите и на структурите, психиатрията може би ще се превърне в наука за нормалните и анормалните поведения. Така че бихме могли да направим следните две заключения. Първото е, че посредством нещо подобно на огънато развитие, фокусирайки се все повече и повече върху това малко кътче на смътно съществуване, каквото е детството, психиатрията е успяла да се изгради като обща инстанция за анализ на поведенията. И то не завоювайки тоталността на живота, не обхващайки развитието на индивидите от раждането им до тяхната смърт като цяло; но, ограничавайки се все повече и повече, търсейки все по-дълбоко в детството, именно така психиатрията е успяла да се превърне в онзи вид инстанция за общ контрол върху поведенията, ако щете в титулярен съдия на поведенията изобщо. В този смисъл разбирате защо и по какъв начин психиатрията е успяла да прояви толкова силно яростно старание, пъхайки си носа сред бавачките или в детството. Не защото тя е искала да добави допълнителна част към своята вече и без това огромна сфера; не защото е искала да колонизира още една малка част от съществуването, до която не се е била докоснала; напротив, защото там съществува един инструмент за нейното възможно универсализиране. Същевременно добре разбирате — и това е второто следствие, върху което искам да наблегна — че виждайки как по този начин психиатрията се фокусира около детството и го превръща в инструмент за своето универсализиране, струва ми се можем ако не да премахнем, то поне да разобличим или, във всеки случай, просто да подчертаем онова, което бихме могли да наречем тайната на модерната психиатрия, на онази психиатрия, която се учредява около 1860 г.

Действително, ако ситуираме около тези години (1850–1870) зараждането на една психиатрия, различаваща се от старата медицина на специалистите по ментални заболявания (чиито символи са били Пинел и Ескирел)[23], трябва да видим, че все пак именно тази нова психиатрия създава безизходицата по един въпрос, който до този момент е бил същностен за легитимиране на медицината на менталното заболяване. Тя просто създава безизходица по отношение на болестта. Тогава психиатрията престава да бъде метод и знание за болестта или само второстепенно може да се превърне — и едва ли не в краен случай — в метод и знание за болестта. През периода около 1850–1870 г. (а именно периода, за който говоря сега) психиатрията изоставя едновременно безумието, менталното заболяване, позоваването на инстинкта, а после и самата болест. Сега тя започва да взема под внимание поведението, неговите отклонения, неговите аномалии; тя взема референциите си от нормативното развитие. Следователно сега тя вече не се занимава главно с болестта или с болестите; това е медицина, която чисто и просто поставя патологичното в задънена улица. И вие виждате в какво положение се намира тя от средата на XIX в. насам. Парадоксално положение, защото медицината на психическото заболяване всъщност се е конституирала като наука съвсем в началото на XIX в., подреждайки лудостта сред другите болести; чрез цял куп процедури (между които процедури, аналогични на онези, за които вече говорих преди малко) тя е формулирала лудостта като болест. По такъв начин тя вече е успяла да се конституира като специфична наука редом и вътре в самата медицина. Именно визирайки лудостта чрез анализа на симптомите, чрез класификацията на формите, чрез търсенето на етиологии, тя най-сетне е успяла да изгради специфична за лудостта медицина: това е медицината на специалистите по ментални заболявания. Но ето че около 1850–1870 г. става въпрос тя да запази статута си на медицина, тъй като тъкмо този статут на медицина обсебва онези следствия от властта (или поне една част от тях), които тя се опитва да генерализира. Но изведнъж тя прилага тези властови следствия и този статут на медицина, който е неин принцип, към нещо, което в самия неин дискурс вече няма статут на болест, а статут на аномалия.

За да нарека нещата по малко по-прост начин, бих казал, че когато психиатрията се конституира като медицина на душевното разстройство, тя психиатризира една лудост, която може би не е болест, но за да бъде действително медицина, тя наистина е длъжна да разглежда и да оценява в своя собствен дискурс като болест. Тя успява да установи своето властово отношение над лудите единствено учредявайки отношение към обекта, което е отношение на обекта на медицината по отношение на болестта: ти ще бъдеш болест за знание, което тогава ще ме оторизира да функционирам като медицинска власт. Ето в общи линии какво е твърдяла психиатрията в началото на XIX в. Но от средата на XIX в. насам се появява властова релация, която се поддържа (която все още и до днес продължава да се поддържа) единствено доколкото е медицински квалифицирана власт, но такава медицински квалифицирана власт, която подлага на своя контрол сфера от обекти, дефинирани като непатологични процеси. Депатологизиране на обекта: такова е било условието, за да може по този начин, макар и медицинска, властта на психиатрията да се генерализира. По това време възниква следният проблем: как е възможно да функционира такова технологично устройство, такова властово умение, че в него знанието да депатологизира задействането на сфера от обекти, която то при все това предлага на друга власт, която от своя страна може да съществува единствено като медицинска власт? Медицинска власт върху непатологичност: струва ми се, че тук именно е основният проблем — но вие може би ще ми кажете, че е и очевидният проблем на психиатрията. Във всеки случай той се формира тъкмо тук и именно около това обхващане на детството като централна точка, въз основа на която е могла да бъде извършена генерализацията.

Сега бих искал да ситуирам отново много симетрично историята на случилото се по онова време, и то от този момент нататък. За да бъдат задвижени двете връзки, една властова връзка и една връзка между обекти, които не вървят в една и съща посока, които дори са хетерогенни, медицинско отношение на власт и отношение към депатологизирани обекти, психиатрията през втората половина на XIX в. е била принудена да конструира известен брой неща, които бихме могли да наречем основни теоретични построения, те не са в такава степен израз, изразяване на ситуацията, но всъщност са основни изисквания. Струва ми се, че трябва да се опитаме да анализираме основните структури, основните теоретични дискурси на психиатрията в края на XIX в. Трябва да ги анализираме в рамките на технологичните ползи, от момента, в който вече става въпрос посредством тези теоретични или спекулативни дискурси да се поддържат или евентуално да се отличат властовите и може би познавателните следствия от психиатрията. Бих искал просто да изразя схематично основните теоретични конструкции. И най-напред, конституирането на една нова нозография, и то в три аспекта.

На първо място, да бъдат организирани и описани вече не като симптоми на дадена болест, а просто като синдроми, в известен смисъл валидни сами по себе си, като синдроми за аномалии, като анормални синдроми, цяла една поредица от отклоняващи се, девиантни и т.н. поведения. И така, през втората половина или по-скоро през третата третина на XIX в. наблюдаваме онова, което бихме могли да наречем консолидиране на девиациите в добре специфицирани, автономни и разпознаваеми синдроми. По този начин пейзажът на психиатрията започва да се обитава от огромно население, което тъкмо в този момент за нея е напълно ново за нея: хората, които са носители не на симптоми на дадена болест, а на синдроми, които сами по себе си са анормални, на девиации, консолидирани в аномалии. Имам цяла дълга серия от подобни случаи. Смятам, че един от първите подобни синдроми за аномалия е прословутата агорафобия, описана от Крафт-Ебинг, последвана от клаустрофобията.[24] През 1867 г. във Франция откриваме медицинска дисертация, написана от Забе и посветена на маниаците-подпалвачи.[25] След това имаме клептоманите, описани от Гори през 1879 г.[26]; ексхибиционистите, описани от Лазег през периода около 1877 г.[27]. През 1870 г. с Archives de neurologie Вестфал описва хомосексуалистите. За пръв път хомосексуалността се появява като синдром вътре в самата област на психиатрията.[28] След това имаме дълга поредица… мазохистите се появяват някъде към 1875–1880 г. Това е цяла история на едно ограничено население от анормални, цяла история на синдромите на анормалност, които практически се появяват в психиатрията към 1865–1870 г. и които ще я населяват чак до края на XX в. (поправка: XIX в.). Когато например дадено дружество за защита на животните организира кампания срещу вивисекцията, Манян, един от големите психиатри в края на XIX в., открива един синдром: това е синдромът на антививисекционистите.[29] Но бих искал да наблегна именно на факта, че всичко това, както виждате, не е симптом на болест, а синдром, тоест частична и устойчива конфигурация, отнасяща се до общо състояние на аномалия.[30]

Втората характерна черта на новата нозография, която се изгражда на тази основа, се състои в това, което бихме могли да наречем завръщане на безумието, тоест преоценка на проблема за безумието. Действително, доколкото безумието е било традиционно ядрото на менталното заболяване, разбирате какъв интерес са имали психиатрите от момента, в който сферата на тяхната намеса е била толкова анормална, да се опитат да го покрият с безумието, тъй като тъкмо при безумието са имали медицински обект. Те са можели да превърнат анормалното в болест в случай, че успеят да открият следите или белезите на безумието във всички тези анормални поведения, чиято основна „синдроматология“ са установявали в момента. По този начин медикализирането на анормалното е предполагало или е изисквало, или, във всеки случай, е правило желателно нагаждането на анализа на безумието към анализа на действията на инстинкта и на удоволствията. Всъщност, прибавянето на последиците от безумието към механиката на инстинктите, към устройството на удоволствието, тъкмо това всъщност би позволило да се конституира една истинска медицина на менталното заболяване, истинска психиатрия на анормалното. И така виждате, пак през третата третина на XIX в., как се развиват основните типологии на безумието, но типологии на безумие, чиито принцип вече не е, както по времето на Ескирол, обектът, тематика на безумието, а в много по-голяма степен корените на инстинкта и на афекта, устройството на инстинкта и на удоволствието, което е основа на безумието. И така виждаме появата на основните класификации на безумието — изброявам ги: мания за преследване, мания за притежание, вирулентните кризи на еротоманите и т.н.

Третата характерна черта на нозографията е появата (и ми се струва, че в това е най-същественото) на твърде странното понятие „състояние“, въведено през периода около 1860–1870 г. от Фалре, което откриваме по-късно формулирано отново по хиляди начини, главно под определението „психична основа“[31]. Но какво означава „състояние“? Състоянието като привилегирован психиатричен обект е не точно болест и дори изобщо не е болест — със свое начало, свои причини, свой процес на протичане. Състоянието е нещо като постоянна причинна основа, въз основа на която могат да се развиват известен брой процеси, известен брой епизоди, тъкмо които вече ще бъдат самата болест. С други думи казано, състоянието е онази анормална основа, чрез която болестите стават възможни. Вие бихте могли да ми кажете: каква е разликата между понятието състояние и старото традиционно понятие предразположение? Предразположението е било, от една страна, обикновена виртуалност, която не е карала индивида да излиза извън нормалното: човек е могъл да бъде и нормален, и предразположен към дадена болест.

От друга страна, предразположението е предразполагало именно към даден тип болести, а не към друг тип болести. Състоянието — в онзи вид, в който Фалре, а след това и неговите последователи ще използват това понятие — има следните специфични особености. А именно, че не може да бъде открито тъкмо при нормалните индивиди; това не е в една или в друга степен акцентирана характерна черта. Състоянието е истинска радикална отличителна черта. Онзи, който е субект на подобно състояние, онзи, който е носител на подобно състояние, не е нормален индивид. От друга страна, състоянието, характеризиращо тъй наречения анормален индивид, съдържа в себе си следната специфична особеност: неговата етиологична плодовитост е тотална, тя е абсолютна. Състоянието може да произвежда абсолютно каквото и да било и абсолютно в който и да било момент и по какъвто и да било ред. Могат да съществуват физически заболявания, които да се включат в това състояние. Може да има и психически болести. Като например дисморфията, функционалното нарушение, импулсът, престъпното деяние, пиянството. С една дума, всичко онова, което може да бъде или патологично, или девиантно, в поведението или в тялото, може действително да се създаде именно въз основа на състоянието. Това означава, че състоянието не се изразява в някаква, в една или друга степен, силно изявена черта. Състоянието се състои главно в един вид, общ на инстанциите за координиране на индивида. Общо нарушение в действието на възбудите и на забраните; прекъснато и непредвидимо освобождаване на онова, което би трябвало да бъде забранено, интегрирано и контролирано; липса на динамично единство — всичко това характеризира състоянието.

Виждате обаче, че това понятие за състояние показва две основни предимства. Първото е, че то дава възможност да се съпостави който и да било физически елемент или девиантно поведение, колкото и несвързани и отдалечени да са те един от друг, с нещо като единна основа, която да ги отчита, основа, която да се отличава от състоянието на здраве, без при това обаче да бъде болест. Следователно това е невероятна способност за интегриране на понятието състояние, което е едновременно във връзка с не-здравите, но може да приеме в своята сфера каквото и да било поведение от момента, в който то е девиантно — физиологически, психологически, социологически, морално и дори юридически. Очевидно е, че способността за интегриране на понятието за състояние в патологията, в медикализирането на анормалното е удивителна. В същото време, още едно второ предимство, възможно е посредством понятието за състояние да бъде открит някакъв физиологически модел. Такъв бе моделът, представян последователно от Люис, Беланже, Джексън и т.н.[32] Що е това състояние? То е именно структурата или структурната съвкупност, характерна за един индивид, който или е спрял в своето развитие, — или е регресирал от едно състояние на по-напреднало развитие към състояние на по-изостанало развитие.

Нозографията на синдромите, нозографията на безумието, нозографията на състоянията — всичко това отговаря в психиатрията от края на XIX в. на онзи род основна задача, която тя не е можела да не си поставя и при изпълнението на която тя не е могла да не постигне успех: основната задача да бъде изтъкната медицинската власт върху сфера, чието необходимо разширяване е изключвало възможността тя да бъде организирана около някаква болест. Това е парадоксът за патология на анормалното, предизвикал като елемент на функциониране тези основни теории или тези основни структурирания. Само че ако изолираме или ако валоризираме (както са направили всички тези психиатри, като се започне от Фалре или от Гризингер и се стигне до Манян или Крепелин[33]) понятието за състояние, нещо като причинна основа, която сама по себе си е аномалия, ще трябва да поставим това състояние отново в поредица, която да може да го произвежда и да го легитимира. Кое тяло би могло да произвежда състояние, което да маркира цялостно и по окончателен начин тялото на даден индивид? Откъдето и потребността (и тук достигаме до друго огромно теоретично построение на психиатрията в края на XIX в.) да бъде открит онзи заден корпус, който в известен смисъл ще оправдава, ще обяснява чрез собствената си причинност появата на индивид, жертва, субект, носител на състоянието на дисфункциониране. Какво ще представлява този заден корпус, това тяло, стоящо зад анормалното тяло? Това е тялото на родителите, това е тялото на прадедите, това е корпусът на семейството, това е корпусът на наследствеността.

Изследването на наследствеността или приписването на първопричината за анормалното състояние на наследствеността конституира онази „метасоматизация“, чиято необходимост е създадена от цялата тази конструкция. Такава метасоматизация и изследването на наследствеността на свой ред показват известен брой предимства при психиатричната технология. Най-напред, неопределен причинен лаксизъм, който се характеризира в същото време с това, че всичко може да бъде причина за каквото и да било. От теорията на психиатричната наследственост е установено, че не само някаква болест от даден тип може да предизвика у потомците болест от същия тип, но и че тя може да предизвика, със също толкова голяма вероятност, каквато и да е друга болест от какъвто и да било тип. Нещо повече, не е задължително дадена болест да предизвиква друга, а нещо като порок, като недостатък. Например, пиянството ще предизвика у потомството каквато и да било друга форма на девиация в поведението, независимо дали това е алкохолизмът, разбира се, или някаква друга болест, като туберкулозата например, или психическо заболяване, или дори престъпно поведение. От друга страна, този причинен лаксизъм, който е приписван на наследствеността, дава възможност да се установяват най-фантастичните или, във всеки случай, най-гъвкавите наследствени мрежи. Ще бъде достатъчно да се открие в която и да било точка от мрежата на наследствеността някакъв девиантен елемент, за да може въз основа на това да се обясни появата на дадено състояние у даден потомствен индивид. Ще ви дам просто един пример за крайно либералното функциониране на наследствеността или на етиологията в сферата на наследствеността. Това е изследване на Ломброзо върху престъпник от италиански произход. Този италиански престъпник се е наричал Мисдеа[34]. Семейството му било изключително многобройно. И тогава се прави генеалогично дърво на семейството му, за да може да се улови точката на формиране на „състоянието“. Дядото му не бил много умен, но бил много трудолюбив. Имал чичо дебил, друг чичо, който бил твърде странен, сприхав, трети чичо, който бил куц, четвърти чичо, който бил свещеник, полу-дебил, сприхав, а що се отнася до баща му, той бил чудноват и пияница. По-големият му брат бил непристоен епилептик и пияница, по-малкият му брат бил здрав, четвъртият бил сприхав пияница, петият имал непокорен характер. И така, вторият от цялата тази поредица бил нашият убиец.[35] Виждате, че наследствеността функционира подобно на фантастично тяло на аномалиите, били те корпорални, психически, функционални, поведенчески, които ще бъдат първоизточник — на равнището на това мета-тяло — на тази метасоматизация — за появата на „състоянието“.

Другото предимство на наследствената причинност, по-скоро морално, отколкото епистемологично предимство, се състои във факта, че в момента, в който анализът на детството и на неговите аномалии ясно показва, че сексуалният инстинкт не е свързан по принцип с функцията на възпроизводството (спомнете си какво ви казах миналия път за това), наследствеността ще даде възможност отговорността за отклоненията, които могат да бъдат констатирани у потомците, да се прехвърли върху предходните механизми на възпроизводство, върху прародителите. С други думи казано, теорията за наследствеността ще даде възможност на психиатрията на анормалното да не бъде просто метод за изследване на сексуалното удоволствие или на сексуалния стимул, и честно казано, да не бъде изобщо технология на сексуалното удоволствие-инстинкт, а технологията бракосъчетанието — здравословно и нездравословно, полезно и опасно, благотворно или зловредно бракосъчетание. Психиатрията започва да се насочва към проблема за възпроизводството тъкмо в момента, в който тя е интегрирала в сферата на своя анализ всички отклонения на сексуалния инстинкт, които са показвали признаци на нерепродуктивно функциониране на този инстинкт.

Следователно ново морализиране на равнището на тази фантастична етиология. И в крайна сметка, може да се каже следното: нозографията на анормалните състояния — ситуирана отново в големия корпус, едновременно полицефален, лабилен, колебаещ се, изплъзващ се корпус на наследствеността — ще се формулира в прословутата теория за дегенерирането. Формулировката на „дегенерирането“ е дадена през 1857 г. от Морел[36], тоест по същото време, когато Фалре вече е премахвал понятието мономания и е изграждал понятието състояние.[37] Това е същият период, през който Беланже, Гризингер, Люис предлагат неврологични модели на анормалното поведение. Това е същият период, през който Люка анализира сферата на патологичната наследственост.[38] Дегенерирането е най-важната теоретична част от медикализирането на анормалното. С една дума, можем да кажем, че дегенериралият от митологична — или от научна гледна точка, както щете — е медикализиран нормален.

Но на тази основа и именно въз основа на изграждането на персонажа на дегенериралия, поставен отново на дървото на наследствеността и носител на състояние, което не е състояние на болест, а е състояние на аномалия, можем да видим не само, че дегенерирането дава възможност за функционирането на психиатрията, при която властовата връзка и връзката с обекта не се развиват в една и съща посока. Нещо повече: дегенериралият ще даде възможност за истински подем на психиатричната власт. Действително, откакто психиатрията добива възможността да припише каквото и да било отклонение, девиантност, закъснение в развитието на дадено състояние на дегенериране, можете да видите, че тя вече има възможност за безкрайна намеса в човешките поведения. Но предоставяйки си правото да преминава над болестта, предоставяйки си правото да премълчава болестното и патологичното и да свързва директно девиацията на поведенията със състояние, което се явява едновременно наследствено и окончателно, психиатрията си предоставя вече властта да не се опитва да лекува. Разбира се, медицината на менталното заболяване в началото на века е отделяла много голямо място на неизлечимостта, но тъкмо неизлечимостта е била дефинирана като такава в зависимост от това каква е трябвало да бъде най-важната роля на медицината на психическите заболявания, а именно лечението. Неизлечимостта е била единствено актуалната граница на една основна лечимост на лудостта. Но от момента, в който лудостта се представя реално като технология на анормалното, на анормалните състояния, фиксирани наследствено чрез генеалогията на индивида, добре разбирате, че самият проект за лечение няма никакъв смисъл. Действително, терапевтичното значение изчезва заедно с патологичното съдържание на сферата, покривана от психиатрията. Психиатрията вече не се стреми да лекува или поне вече не се опитва главно да лекува. Тя може да предложи (и това действително се случва по онова време) да функционира просто като защита на обществото срещу окончателните опасности, на които то може да стане жертва от страна на хората в анормално състояние. Въз основа на медикализирането на анормалното, въз основа на препречването на пътя пред болестното и следователно пред терапевтиката, психиатрията ще може действително да предостави функция, която ще бъде просто функция на защита и на ред. Тя си приписва ролята на генерализирана социална защита и посредством понятието наследственост си приписва едновременно с това правото за намеса в семейната сексуалност. Тя се превръща в наука за научна защита на обществото, в наука за биологична защита на рода. Бих искал да се спра именно на това, на този момент, през който психиатрията, превръщайки се в наука и в управление на индивидуалните аномалии, взема максималната за онова време власт. Тя действително успява (прави го в края на XIX в.) да претендира да замени самото правосъдие; и не само правосъдието, но и хигиената; и не само хигиената, но в крайна сметка и по-голямата част от манипулациите и видовете контрол над обществото, за да се превърне в обща инстанция за защита на обществото от опасностите, които го застрашават отвътре.

Виждате как при тези условия, на основата на понятието за дегенериране, въз основа на анализите на наследствеността, психиатрията може действително да се включи или по-скоро да предостави място на расизма, който по онова време е бил доста различен от онова, което бихме нарекли традиционен, исторически расизъм, „етнически расизъм“.[39] Расизмът, който възниква в психиатрията през онзи период, е расизъм срещу анормалното, това е расизмът срещу индивидите, които, бидейки носители или на дадено състояние, или на даден белег, или на какъвто и да било недостатък, могат да предадат на своите наследници по най-случаен начин непредвидимите последици от злото, което носят в себе си или по-скоро на не-нормалното, което те носят. Следователно това е расизъм, чиято функция няма да бъде в такава степен превенция или защита на една група срещу друга, колкото откриване в самата дадена група на всички онези, които биха могли да бъдат истински носители на опасност. Това е вътрешен расизъм, расизъм, който дава възможност да се филтрират всички индивиди в дадено общество. Разбира се, между този расизъм и онзи традиционен расизъм, който на Запад е бил главно антисемитския расизъм, се е извършила много бързо цяла поредица взаимодействия, но без при това някога да е съществувала действително вътрешносвързана организация между тези две форми на расизъм и то особено преди възникването на нацизма. Не трябва да виждаме нещо учудващо във факта, че немската психиатрия е функционирала толкова спонтанно в самия нацизъм. Новият расизъм, неорасизмът, който е присъщ на XX в. като средство за вътрешна защита на обществото срещу неговите анормални, е породен от самата психиатрия, а нацизмът просто е включил този нов расизъм в етническия расизъм, който е имал ендемичен характер през XIX в.

Така че според мен новите форми на расизъм, появили се в Европа в края на XIX и в началото на XX в., трябва да бъдат исторически отнесени към психиатрията. При все това е сигурно, че макар и предоставила възможност за този ендемизъм, психиатрията далеч не се е резюмирала в онази форма на расизъм, която е конфискувала само относително ограничена част от него. Но дори и след като се е освободила от този расизъм или след като не е активирала действително тези форми на расизъм, дори и в тези случаи психиатрията винаги е функционирала от края на XIX в. насам главно като инстанция за социална защита. Опитах се да ви покажа въз основа на прословутите три въпроса, поставени понастоящем пред психиатрите, които трябва да свидетелстват пред съда: „Опасен ли е индивидът? Може ли обвиняемият да бъде подложен на наказание? Възможно ли е обвиняемият да бъде излекуван?“ — именно във връзка с тези три въпроса се опитах да ви покажа до каква степен те са безсмислени, що се отнася до юридическата постройка на наказателния кодекс, в онази негова форма, която все още функционира. Това са въпроси без значение, що се отнася до правото, въпроси без значение и по отношение на психиатрия, която действително би била насочена към болестта; но това са въпроси, които имат съвършено определен смисъл от момента, в който те са поставяни пред психиатрията, функционираща главно като социална защита, или ако възприемем термините от XIX в., която функционира като „лов на дегенератите“. Дегенератът е носител на опасност. Дегенерат е онзи, който, каквото и да се случи, не може да подлежи на наказание. Дегенерат е онзи, който във всеки случай няма да може да бъде излекуван. Тези три въпроса, които от медицинска гледна точка са без значение, които от патологична гледна точка са без значение, които от юридическа гледна точка са без значение, имат много точно значение в медицината на анормалното, която не е медицина на патологичното и на болестта; следователно в медицина, която продължава всъщност да бъде психиатрия на дегенериралите. В този смисъл можем да кажем, че въпросите, които все още се поставят от съдебната система пред психиатрите, реактивират постоянно проблематика, която е проблематиката на психиатрията на дегенериралите в края на XIX в. Но тези прословути юбюескови описания, които все още откриваме в съдебномедицинските експертизи и в които се прави такова невероятно описание едновременно на наследствеността, на развитието, на детството, на поведението на индивида, имат абсолютно точен исторически смисъл. Това са остатъци (разбира се, след като вече е премахната прословутата теория, голямото систематизиране на дегенериралите, извършено през целия период, като започнем от Морел и стигнем до Манян), ератичните части на тази теория за дегенерирането, които действително се наместват, и то нормално, в отговор на поставените от съда въпроси, но те сами по себе си имат исторически произход в теорията за дегенерирането.

Аз всъщност се опитах да ви покажа, че литературата, която изглежда едновременно трагична и налудничава, има своята историческа генеалогия. И до днес откриваме все още действащи онези методи и понятия, абсолютно свързани с функционирането, с технологията на психиатрията през втората половина на XIX в. Ще се опитам да разгледам отново проблема за функционирането на психологията като социална защита в края на XIX в., приемайки за изходна точка проблема за анархията, за социалното безредие, за психиатризирането на анархията. Следователно, това ще бъде изследване върху политическото престъпление, социалната защита и психиатрията на реда.[40]

Бележки

[1] Вж. H. Bonnet & J. Bulard, Rapport médico-légal sur l’état mental de Charles-Joseph Jouy, inculpé d’attentats aux moeurs, Nancy, 1868. Боне и Бюлар са били главни лекари в обществената психиатрична болница в Марвиле, където Ш. Жуй е бил затворен, след обявяването на несъстоятелност на престъплението. М. Фуко се позовава на този случай в La Volonté de savoir, op. cit., p. 43–44.

[2] Вж. H. Bonnet & J. Bulard, op. cit., p. 3.

[3] Вж. по-горе лекцията от 5 февруари.

[4] H. Bonnet & J. Bulard, op. cit., p. 8–9.

[5] Ibid., p. 3.

[6] Ibid., p. 10.

[7] Вж. по-горе лекцията от 12 март.

[8] Този доклад на Béchet можете да намерите в H. Bonnet & J. Bulard, Rapport médico-légal…, op. cit., p. 5–6.

[9] Ibid., p. 4: „Бащата на малката Адам се оплаква много от дъщеря си, която е много недисциплинирана, въпреки всичките наказания. Населението на Люпкур (…) много би искало малката Адам да бъде затворена в изправителен дом до навършване на пълнолетието си (…). Изглежда, че в Люпкур нравите са доста изпуснати при децата и младите хора.“ Вж. сведенията, дадени от J. Bulard, в качеството му на председател на Обществото за защита на детството (carton Rp. 8941–8990 de la Bibliothèque nationale de France).

[10] Вж. по-горе лекцията от 5 февруари. Вж. J.-E.-D. Esquirol, Des maladies mentales…, op. cit., I, p. 35-36; II, p. 6,52; A. Brierre de Boismont, De la menstruation considérée dans ses rapports physiologiques et pathologiques avec la folie, Paris, 1842 (което се разглежда отново в „Recherches bibliographiques et cliniques sur la folie puerpérale, précédées d’un aperçu sur les rapports de la menstruation et de l’aliénation mentale“, Annales médico-psychologiques, 1851, III. p. 574–610); E. Dauby, De la menstruation dans ses rapports avec la folie, Paris, 1866.

[11] H. Bonnet & J. Bulard, Rapport médico-légal…, op. cit., p. 6.

[12] Ibid., p. 11: „Жуй е незаконороден и е бил порочен по рождение. Психическият му провал се е развивал едновременно с органичното му дегенериране. При все това той има способности, но те са доста ограничени. Ако той още от детството си е бил възпитаван и е бил в съприкосновение с общите принципи, съставляващи закона на живота и на обществото, и най-сетне, ако той беше подложен на морализаторска сила, той щеше да може да получи, да намери усъвършенстване на своя разум, да се научи да мисли по-решително, да подобри поквареното си морално чувство, отдадено без спирачка на импулси, специфични за изостаналите от неговия тип, може би дори сам да се научи на стойността на дадено деяние. При все това той все пак щеше да бъде винаги несъвършен, но медицинската психология би могла да го постави в границите на определена отговорност пред гражданствеността.“

[13] ’Ibid., p. 10–11.

[14] Ibid., p. 11: „Този факт се наблюдава у имбецилите и тъкмо това отчасти отчита техните склонности, тъй като те имат органи, които ги подтикват към това; и тъй като те нямат способност да преценяват ценността на нещата и морално чувство, което да ги сдържа, те внезапно се оставят да ги повлекат тези склонности.“

[15] Ibid., p. 9–12.

[16] Ibid., p. 7.

[17] Ibid., p. 9.

[18] Ibid., p. 10.

[19] Вж. вече цитираното досие Moi, Pierre Rivière…

[20] Става дума за автори, които преди завоя, извършен от Гризингер и Фалре (вж. по-горе лекцията от 12 февруари}, са прилагали идеите на J.-E.-D. Esquirol, Note sur la monomanie homicide, Paris, 1827.

[21] Тази тема присъства още в съчинения, подобни на това на Th. Fienus, De viribus imagionationis tractatus, Londini, 1608.

[22] На еротичната меланхолия (love melancholy) е посветен първият том на R. Burton, The Anatomy of Melancholy, Oxford, 1621, и произведението на J. Ferrand, De la maladie d’amour nu mélancolie erotique, Paris, 1623.

[23] Вж. например J.-P. Falret, Des maladies mentales et des asiles d’aliénés. Leçons cliniques et considérations générales, Paris, 1864, p. Ill: „Сенсуалистката теория на Лок и Кондийяк господстваше по това време почти абсолютно (…). Тази доктрина на философите (…) бе привнесена от Пинел в сферата на психопатологията.“ Много по-радикално е схващането за дистанцията („Теориите на нашите учители Пинел и Ескирол господстваха по абсолютен начин в психиатричната медицина (…). Рядко можем да срещнем подобни научни доктрини, достатъчно твърдо установени, за да могат да се съпротивляват на последователните усилия на три поколения“) и за съзнанието за разрива около петдесетата годишнина в J. Falret, Études cliniques sur les maladies mentales et nerveuses, Paris, 1890, p. V-V1I.

[24] Според H. Legrand du Saulle, Étude clinique sur la peur des espaces (agoraphobie des Allemands), névrose émotive, Paris, 1878, p. 5, терминът не е бил измислен от P. Крафт-Ебинг, а от K. Вестфал, „Die Agoraphobie. Eine neuropathische Erscheinung“, Archiv für Psychiatrie und Nervenkrankheiten, 111/ 1, 1872, p. 138–161, на основата на идеята на Гризингер от 1868.

[25] Тезата на E. Zabé, Les Aliénés incendiaires devant les tribuneaux, Paris, 1867, е била предхождана от тази на Ch.-Ch.-H. Marc, De la folie…, op. cit., II, p. 304–400 (първоначално публикувана под заглавието: „Considérations médico-légales sur la monomanie et particulièrement sur la sur la monomanie incendiaire“, Annales d’hygiène publique et de médecine légale, X, 1833, p. 388–474); H. Legrand du Saulle, De la monomanie incendiaire, Paris, 1856 (вж. пак De la folie devant les tribunaux, op. cit., p. 461–484).

[26] Th. Gorry, Des aliénés voleurs. Non-existence de la kleptomanie et des monomanies en général comme entités morbides, Paris, 1879. Вж. също Ch.-Ch.-H. Marc, De la folie…, op. cit., II, p. 247–303.

[27] Ch. Lasègue, „Les exhibitionnistes“, Union médicale, 50,1 mai 1877, p. 709–714 (puis in Études médicales, 1, Paris, 1884, p. 692–700). Вж. l’article cité, „Des exhibitionnistes“, от V. Magnan.

[28] J. C. Westphal, „Die conträre Sexualempfindung…“, art. cit. (trad, fr.: „L’attraction des sexes semblables“, Gazette des hôpitaux, 75, 29 juin 1878); Вж. H. Gock, „Beitrag zur Kennthiss der contraren Sexualempfindung“, Archiv für Psychiatrie und Nervenkrankheiten, V, 1876, s. 564-574; J. C. Westphal, „Zur conträre Sexualempfindung“, Archiv für Psychiatrie und Nervenkrankheiten, VI, 1876, s. 620–621.

[29] V. Magnan, De la folie des antivivisectionnistes, Paris, (s. d.: 1884).

[30] Вж. M. Foucault, La Volonté de savoir, op. cit., p. 58–60.

[31] Вж. J.-P. Falret, Des maladies et des asiles d’aliénés, op. cit., p.: „Вместо да се връща назад към първоначалните увреждания при психическите заболявания, лекарят-специалист трябва да изследва комплексните психически състояния в онзи вид, в който те съществуват в природата.“

[32] Изследванията на Ж.-Ж.-Ф. Беланже бяха цитирани по-горе в лекцията от 12 февруари. Трудовете на Ж. Люис, на които се позовава М. Фуко, бяха събрани в Études de physiologie et de pathologie cérébrales. Des actions reéflexes du cerveau, dans les conditions morbides de leurs manifestations, Paris, 1874. През периода между 1879 и 1885 г. Дж. А. Джексън издава списанието по неврология Brain. Вж. по-специално неговото есе On the Anatomical and Physiological Localisation of Movements in the Brain (1875), в Selected Writings, London, 1931. Интересът на Фуко към Croonian Lectures на Jackson и на джексонизма се появява по времето на Maladie mentale et Psychologie, Paris, 1995, p. 23, 30–31 (reed. de Mentalité mentalité et Personnalité, Paris, 1954).

[33] Към вече цитираните автори трябва да добавим E. Kraepelin, Lehrbuch der Psychiatrie, Leipzig, 1883: Id. Die psychiatrischen Aufgaben des Staates, Jena, 1900 (в превод на френски: Introduction à la psychiatrie clinique, Paris, 1907, и по-специално стр. 5–16, 17–28, 88–99).

[34] По повод Misdea, вж. C. Lombroso & A. G. Bïanchi, Misdea е la nouva scuola pénale, Torino, 1884, p. 86–95.

[35] Вж. генеалогичното дърво на Misdea, ibid., p. 89.

[36] B.-A. Morel, Traité des dégérénescences…, op. cit.

[37] Вж. J.-P. „De la non-existence de la monomanie“ et „De la folie circulaire“, in Id., Des maladies mentales et des asiles d’aliénés, op. cit., p. 425–448, 456–475 (първото издание на тези две статии е от 1854).

[38] P. Lucas, Traité philosophique et physoilogique de l’hérédité naturelle…, op. cit.

[39] Вж. M. Foucault, Il faut défendre la société, op. cit., p. 230 et passim.

[40] М. Фуко посвещава семинара си от 1976 „на изследването на категорията на «опасния индивид»“ в криминалната психиатрия, сравнявайки „понятията, свързани с темата за «социалната защита» с понятията, свързани с новите теории за гражданската отговорност в онзи вид, в който те са се появили в края на XIX в.“ (Dits et Écrits, III, p. 130). Този семинар поставя край на научните изследвания, посветени на психиатричната експертиза, започнати през 1971.