Мишел Фуко
Анормалните (12) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Резюме на курса от лекции^[1]

Големият неопределен и смесен род на „анормалните“, страхът от който завладява в края на XIX в., не бележи просто една фаза на несигурност или някакъв до известна степен злощастен период в историята на психопатологията; той се формира в корелация с цяла съвкупност от институции за контрол, цяла серия от механизми за надзор и за разпределение; и когато почти напълно се оказва препокрит от категория на „дегенерацията“, той предизвиква смехотворни теоретични съчинения, които обаче имат продължителни реални последици.

Групата на анормалните се формирала въз основа на три елемента, чието конституиране не е точно синхронизирано.

1) Човешкото чудовище. Старинно понятие, чиято реферативна рамка е самият закон. Следователно това е юридическо понятие в широкия смисъл на думата, тъй като става дума не само за законите на обществото, но и за законите на природата; сферата на поява на чудовището е юридическо-биологическа сфера. Една след друга фигурите на съществото — полу-човек, полу-животно (валоризирани главно през Средновековието), на двойните индивидуалности (валоризирани преди всичко по време на Ренесанса), на хермафродитите (предизвиквали толкова много проблеми през XVII и XVIII в.) са израз на двойното нарушение, което показва, че човешкото чудовище е чудовище — то не е само изключение по отношение формата на рода, а нарушение, което то внася в юридическите правила (независимо дали става въпрос за законите на брака, за каноните на кръщаването или за правилата на наследяването). Човешкото чудовище съчетава в себе си невъзможното и забраненото. От тази гледна точка трябва да бъдат изследвани прочутите процеси срещу хермафродити, по време на които са се изправяли едни срещу други юристи и лекари, като се започне от процеса в Руан (началото на XVII в.) и се стигне до процеса срещу Ан Гранжан (средата на следващия век); както и от съчинения като Embryologie sacrée от Канджиамила, публикувано и преведено през XVIII в.

Оттук могат да бъдат разбрани определени двусмислия, които продължават да се съдържат в анализа и статута на анормалния, дори когато той е редуцирал и отнел присъщите на чудовището характерни черти. На първо място между всички тези двусмислия стои игра, която никога не е била напълно контролирана, а именно играта между природното изключение и нарушаването на правото. Те престават да се наслагват, без да престават да действат едно върху друго. Откъсването на „естественото“ от „природата“ видоизменя и юридическите последствия от трансгресията, но при все това не ги премахва напълно; то не ни отпраща просто към закона, но при все това не преустановява неговото действие; то поставя клопки пред него, предизвиквайки последици, задействайки механизми, отправяйки призив към пара-юридическите институции и към маргиналните медицински институции. В този смисъл бе възможно да се изследва развитието на съдебномедицинската експертиза в наказателното право, като се започне от „чудовищния“ акт, проблематизиран в началото на XIX в. (при процесите срещу Корние, Леже, Папавоан), и се стигне до появата на новото понятие „опасен“ индивид, на което е невъзможно да се припише медицински смисъл или юридически статут — но което при все това е основно понятие в съвременните експертизи. Когато днес поставят пред лекаря напълно безсмисления въпрос: опасен ли е този индивид? (въпрос, който противоречи на наказателното право, основаващо се единствено на осъждането на действията и постулиращ естествената връзка между болестта и нарушенията), чрез трансформациите, които трябва да се анализират, съдебните инстанции възобновяват двусмислеността на вечните стари чудовища.

2) Индивидът, който трябва да бъде коригиран. Това е по-скоро възникнал персонаж в сравнение с чудовището. Той е корелативен не толкова на императивите на закона и на каноничните форми на природата, колкото на методите на дресиране, заедно с присъщите им изисквания. Появата на „непоправимия“ е съвременна на създаването на дисциплинарните методи през XVII-XVIII в. — в армията, в училищата, в работилниците, а след това, малко по-късно, и в самите семейства. Новите процедури на дресиране на тялото, на поведението, на способностите поставят проблема за онези, които се изплъзват от нормативността, която вече не притежава суверенността на закон.

„Възбраната“ е била юридическата мярка, с помощта на която даден индивид е бивал поне частично дисквалифициран като правен субект. Тези юридически и негативни рамки отчасти са запълнени, а отчасти заменени от съвкупност от методи и начини, чрез които се предприема дресиране на онези, които се съпротивляват на унифицирането, и се извършва корекция на непоправимите. „Затварянето“, практикувано в широки мащаби от XVII в. нататък, може да се приеме като вид междинна формулировка между негативната процедура на юридическата възбрана и позитивните поправителни методи. Затварянето фактически изключва законите и функционира извън законите, но то си приписва като оправдание необходимостта да се поправят хората, да се подобряват, да бъдат водени те към разкаяние, да ги връща към „добрите чувства“. На основата на тази неопределена, но притежаваща от историческа гледна точка решаващо значение форма, трябва да бъде изследвана появата на определени исторически дати, на различните изправителни институции и на категориите индивиди, към които те са адресирани. Това е технико-институционалното зараждане на слепите, глухонемите, дебилите, изоставащите в развитието, нервноболните, неуравновесените.

Превърнал се вече в банално и безцветно чудовище, анормалният на XX в. е и потомък на непоправимите, появили се в маргиналността на модерните методи за „дресиране“.

3) Онанистът. Съвършено нова фигура за XVIII в. Той се появява в корелация с новите връзки между сексуалността и семейната организация, с новото положение на детето в родителската група, с новото значение, приписвано на тялото и на здравето. Появява се сексуалното тяло на детето.

Всъщност тази поява има дълга предистория: паралелното развитие на методите за ръководство на съзнанието (при новия епископален стил, породен от Реформата и от Събора в Трент) и на възпитателните институции. Като започнем от Герсон и стигнем до Алфонс де Лигуори, посредством задължението за признанието в изповедта и много силно кодираната практика на изтънчените изпитвания, се осигурява общо дискурсивно рамкиране на сексуалното желание, на чувственото тяло и на греха на mollities. Бихме могли схематично да кажем, че традиционният контрол на забранените връзки (прелюбодеяние, кръвосмешение, содомия, скотство) е бил дублиран от контрола върху „плътта“ при елементарните движения на сладострастието.

Но на този фон кръстоносният поход срещу мастурбацията достига до разрив. Той започва шумно най-напред в Англия, около 1710 г., при публикуването на книгата Onania, а после и в Германия, след това се развихря във Франция, около 1760 г., при публикуването на книгата на Тисо. Причината за съществуването на този поход е енигматична, но последиците са безбройни. И едната, и другите могат да бъдат детерминирани единствено като се вземат предвид някои от основните черти на тази кампания. Би било наистина неправилно да виждаме в нея — и то от гледна точка, близка до Рейх, вдъхновил неотдавна съчиненията на Ван Юсел — единствено процес на репресиране, свързан с новите изисквания на индустриализацията: производителното тяло против тялото на удоволствието. През XVIII в. поне този кръстоносен поход всъщност не придобива формата на всеобща сексуална дисциплина: той е насочен предимно, ако не изключително, срещу юношите или децата и още по-точно срещу онези от тях, които са от богати или състоятелни семейства. Той определя сексуалността или най-малкото сексуалното използване на собственото тяло като първопричина за безкрайна поредица от физически заболявания, резултатите от които могат да се появят във всички форми и всяка възраст на човека. Неограничената етиологична сила на сексуалността на равнището на тялото и на болестите е една от най-постоянните теми не само в текстовете на новия медицински морал, но и в най-сериозните съчинения по медицинска патология. Макар и по този начин детето да става отговорно за собственото си тяло или за собствения си живот при „злоупотребата“ със своята собствена сексуалност, родителите биват разобличавани като истинските виновници за това: липсата на надзор, немарливостта, а най-вече липсата на интерес към собствените им деца, към тяхното тяло и поведение, която е причина да ги поверяват на кърмачки, детегледачки, възпитатели — всички посредници, които постоянно са разобличавани като инициатори на разпуснатостта (Фройд ще подхване тук първоначалната си теория за „съблазняването“). Посредством тази кампания се очертава императива на едно ново отношение родители-деца, а по-широко погледнато, на нова система на междусемейните отношения: заздравяване и интензифициране на отношенията баща — майка — деца (за сметка на многобройните връзки, характеризирали обширното „домочадие“), обръщане на системата на семейните задължения (които преди това се движат по посока от децата към родителите и които сега са с тенденция да превърнат детето в първостепенен и постоянен обект на задълженията на родителите, призовани да поемат морална и медицинска отговорност до края на потомството си), поява на принципа на здравето като основен закон на семейните връзки, подреждане на семейната клетка около тялото — и около сексуалното тяло — на детето, организиране на непосредствена физическа връзка, на нещо като двубой родители-деца, в който комплексно се преплитат желанието и властта, и най-сетне, необходимост от контрол и от външно медицинско знание, което да бъде арбитър и да регулира новите отношения между задължителната бдителност на родителите и тъй крехкото, уязвимо, поддаващо се на възбуда тяло на децата. Кръстоносният поход срещу мастурбацията изразява устройството на ограниченото семейство (родители-деца) като нов апарат на знанието-власт. Обсъждането на сексуалността на детето и на всички аномалии, за които тя би могла да носи вина, е бил един от методите за конституиране на това ново устройство. Малкото кръвосмесително семейство, характеризиращо нашите общества, миниатюрното, наситено от сексуална гледна точка семейно пространство, в което сме възпитани и в което живеем, се е формирало именно там.

„Анормалният“ индивид, който от края на XIX в. насам привлича вниманието на толкова много институции, дискурси и видове знания, произхожда едновременно от юридическо-природната изключителност на чудовището, от множеството непоправими индивиди, поети в корективните системи, в системите на универсалната тайна на детската сексуалност. Наистина трите фигури на чудовището, на непоправимия и на онаниста всъщност не се смесват напълно помежду си. Всяка от тях се вписва в самостоятелни системи на научна референция: чудовището — в тератология и ембриология, за пръв път намерили голямата си научна кохерентност в трудовете на Жофроа Сент-Илер; непоправимият — в психо-физиологията на усещанията, на двигателната функция и на способностите. Онанистът — в теорията за сексуалността, която се изгражда бавно на основата на Psychopathia sexualis на Кан.

Но специфичността на тези референции не трябва да ни кара да забравяме трите основни феномена, които отчасти я анулират или най-малкото я модифицират: създаването на обща теория за „дегенерацията“, която, от произведението на Морел (1857) и по-нататък, в продължение на повече от половин век, ще служи като теоретична рамка и паралелно с това като социално и морално легитимиране на всички методи за откриване, класифициране и намеса над анормалните; конституиране на комплексна изолационна мрежа, която, на границата между медицината и правосъдието, да е едновременно структура за „приемане“ на анормалните и като инструмент за „защита“ на обществото; и най-сетне, развитието, посредством което съвсем наскоро появилият се в историята елемент (проблемът за детската сексуалност) ще препокрие двата други елемента, за да се превърне през XX в. в най-плодотворния принцип за обяснение на всички аномалии.

Антифизисът, който ужасът от чудовището навремето постави на изключително внимание, това е именно универсалната сексуалност на децата, която сега вмъква този ужас във всички незначителни аномалии на всекидневието.

От 1970 г. насам поредица от лекции разглежда бавното формиране на знанието и на властта за нормализация на основата на традиционните процедури на наказанието. Курсът от лекции през учебната година 1975–1976 г. ще завърши този цикъл с изследване на механизмите, посредством които, от края на XIX в. насам, се претендира, че „се защитава обществото“.

* * *

Семинарът през тази учебна година бе посветен на анализа на трансформациите на психиатричната експертиза в сферата на наказателното дело, като се започне с прословутите случаи на криминална чудовищност (основен случай Анриет Корние) и се стигне до диагностицирането на „анормалните“ престъпници.