Мишел Фуко
Анормалните (10) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Лекция от 12 март 1975 г.

Онова, поради което психоаналитичната теория за кръвосмешението (опасността идва от детето) остава приемлива за буржоазното семейство. — Нормализацията на градския пролетариат и оптималното разпределение на работническото семейство (опасността идва от бащата и от братята). — Две теории за кръвосмешението. — Предшествениците на анормалното: психиатрично-съдебната и психиатрично-семейната система. — Проблематиката на сексуалността и анализът на нейните отклонения. — Основната теория за инстинкта и за сексуалността като епистемологично-политическа задача на психиатрията. — При първоизточниците на сексуалната психопатология (Хайнрих Кан). — Етиология на лудостите въз основа на историята на инстинкта и на сексуалното въображение. — Случаят с войника Бертран.

Бих искал да се върна на някои неща, за които нямах време да говоря миналия път. Струва ми се, че сексуалността на детето и на юношата е формулирана като проблем в началото на XVIII в. Тази сексуалност е определена първоначално под своята нерелационна форма, тоест, на първо място е поставен проблемът за автоеротизма и за мастурбацията; мастурбация, която е преследвана, мастурбация, която е обяснявана като най-голямата опасност. Въз основа на това телата, жестовете, поведенията, изразите на лицето, чертите на лицето, леглата, чаршафите, всичко това е поставено под надзор. Родителите са призовани да тръгнат на лов за миризмите, за следите, за белезите. Струва ми се, че именно тук става учредяването, организирането на една от новите форми на отношенията между родители и деца: започва нещо като голям двубой родители-деца, който според мен не е характерен за ситуацията на всяко семейство, а на определена форма на семейство в модерната епоха.

Със сигурност тук имаме транспониране на християнската плът в сферата на семейството. Транспониране в точния смисъл на думата, защото се получава териториално и пространствено преместване на изповедалнята: проблемът за плътта преминава в леглото. Транспониране, но не и трансформиране, но преди всичко редуциране, доколкото цялата тази строго християнска комплексност на ръководство на съзнанието, за която се опитах да говоря до известна степен и която задейства цяла поредица от понятия като възбуди, гъделичкания, желания, благосклонност, наслаждение, сладострастие, сега се оказва сведена до един-единствен проблем, до много простия проблем на жеста, на ръката, на връзката между ръката и тялото, до обикновения въпрос: „докосват ли се те?“. Но в същото време, когато присъстваме на редуцирането на християнската плът до изключително простия и конструктивен проблем, ставаме свидетели и на три трансформации. От една страна, преминаване към соматизирането: проблемът за плътта се стреми все повече и повече да се превърна в проблем на тялото, на физическото тяло, на болното тяло. На второ място, инфантилизиране, в смисъл, че проблемът за плътта — който е в крайна сметка проблем на всеки християнин, макар и да беше центриран с известна настойчивост около юношеството — сега е организиран главно около сексуалността или около детския и юношеския автоеротизъм. И най-сетне, на трето място, медикализиране, защото от сега нататък този проблем се отнася до такава форма на контрол и на рационалност, която се изисква от медицинското знание и от медицинската власт. Целият двусмислен и разклоняващ се дискурс за греха се свежда до прокламирането и до диагностицирането на една физическа опасност и до всички материални предпазни мерки за нейното предотвратяване.

Последният път се опитах да ви покажа, че именно такова преследване на мастурбацията според мен не е резултат от конституирането на тясното, клетъчно, субстантивно, съпружеско семейство. Струва ми се, че далеч без да бъде резултат от конституирането на семейство от нов тип, преследването на мастурбацията, напротив, е неин инструмент. Именно посредством това преследване, посредством този кръстоносен поход се конституира полека-лека ограничено и субстантивно семейство. Този кръстоносен поход с всички свои практически предписания, съдържащи се в него, е средството да се затегнат семейните отношения и да се затвори подобно на субстантивна, здрава и истински наситена тоталност централният правоъгълник родители-деца. Един от начините за коагулиране на съпружеското семейство бе родителите да станат отговорни за тялото на техните деца, за живота и за смъртта на техните деца и то чрез посредничеството на автоеротизъм, който е превърнат в баснословно опасен в и посредством медицинския дискурс.

С една дума, бих искал да отхвърля линеарната поредица: най-напред, конституиране, поради определен брой икономически причини, на съпружеското семейство; вътре в това съпружеско семейство забрана на сексуалността; въз основа на тази забрана патологична метаморфоза на тази сексуалност, невроза и въз основа на това просто проблематизиране на сексуалността на детето. Такава е общоприеманата схема. Струва ми се, че трябва по-скоро да се приеме цяла поредица кръгообразно свързани елементи, кръгообразно свързани, в които намираме валоризирането на тялото на детето, икономическото и афективно валоризиране на неговия живот, учредяването на страх около това тяло и на страх около сексуалността, доколкото тя е носителка на опасностите, криещи се пред и посредством тялото на детето; едновременно вменяване във вина и респонсабилизиране на родителите и на децата около самото цяло, подреждане на задължително статусна близост между родители и деца; следователно, организиране на ограничено и сгъстено семейно пространство; инфилтриране на сексуалността чрез цялото това пространство обхващане на това пространство от контрол или, във всеки случай, от медицинска рационалност. Струва ми се, че именно около тези процеси и въз основа на кръгообразното свързване на различните елементи в крайна сметка кристализира съпружеското семейство, ограниченото семейство, четиричленното семейство родители-деца, което характеризира поне една част от нашето общество.

На тази основа бих искал да прибавя две забележки.

Първата е следната. Ако приемем тази схема, приемаме, че проблематизирането на сексуалността на детето е свързана изначално с осъществяването на контакта между тялото на родителите и тялото на децата, със спускането на тялото на родителите върху тялото на децата разбирате интензивността, която придобива в края на XIX в. темата за кръвосмешението, тоест, едновременно затруднението и лекотата, с която е била приета. Трудно е да се приеме тази теза, защото именно от края на XVIII в. насам е говорено, обяснявано, свръхизобилно дефинирано, че сексуалността на детето е преди всичко автоеротична сексуалност, следователно, нерелационна сексуалност, която не може да бъде наслагвана над някаква сексуална връзка между индивидите. От друга страна, тази сексуалност, нерелационна и изцяло блокирана върху самото тяло на детето, е било възможно да се насложи върху сексуалността от възрастен тип. Разбира се, изключително трудно е било да се вземе отново тази сексуалност на детето и тя да се впише отново в една кръвосмесителна връзка с възрастния, да се постави отново в контакт или в непрекъснатост сексуалността на детето и сексуалността на възрастния чрез кръвосмешението или кръвосмесителното желание деца-родители. Следователно, трудно е да приемем, че родителите са били засегнати, обхванати от кръвосмесителното желание към техните деца, след като повече от сто години ги уверяват, че сексуалността на техните деца е напълно локализирана, блокирана, заключена с катинар вътре в този автоеротизъм. Но от друга страна, можем да твърдим, че целият този антимастурбационен кръстоносен поход, вътре в който ще се впише новият страх от кръвосмешението, е улеснил до известна степен приемането от страна на родителите на тезата, че техните деца ги желаят и то ги желаят кръвосмесително.

Тази лекота, редом или преплитайки се със затруднението, е обяснима и това може да се отчете доста лесно. От 1750–1760 г. насам, от средата на XVIII в. на родителите са казвали: прилагайте тялото си към това на децата си; гледайте децата си; доближавайте се до децата си; лягайте евентуално в леглото на децата си; вмъквайте се между завивките; наблюдавайте, дебнете, изненадвайте всички признаци на желание от страна на вашите деца; отивайте на пръсти нощем до леглото им, повдигайте завивките, гледайте какво правят там, поне правете нещо, за да им попречите. И ето че, след като са им казвали това в продължение на 100 години, им казват: опасното желание, което откривате, в материалния смисъл на думата, то е отправено към самите вас. Най-опасното в това желание е именно фактът, че то се отнася до вас.

Оттук и известен брой основни последствия, според мен три на брой. На първо място, на тази основа отношението на кръвосмесителна невъздържаност, организирано в продължение на цял век, в известен смисъл се обръща от родителите по посока на децата. В продължение на повече от един век от родителите се е изисквало да се доближават до своите деца; диктували са им поведение на кръвосмесителна невъздържаност. И ето че след един век те се оневиняват именно от виновността, която в крайните случаи може би са чувствали, отивайки да открият желаещото тяло на своите деца, и им се казва: не се безпокойте, вие не сте кръвосмесителите. Кръвосмешението не идва от вас към тях, от вашата невъздържаност, от вашето любопитство към тяхното тяло, което вие откривате напълно, а напротив, от тях към вас се развива кръвосмешението, защото именно те започват да ви желаят още от рождението си. Следователно в момента, в който етиологически се насища кръвосмесителната връзка деца-родители, родителите са морално оневинени от невъздържаността, от простъпката, от кръвосмесителното доближаване, на което са принуждавани в продължение на повече от един век. Следователно, това е първата морална полза, която прави приемлива психоаналитичната теория за кръвосмешението. На второ място, виждате, че всъщност се дава допълнителна гаранция на родителите, тъй като им се казва не само, че сексуалното тяло на децата им принадлежи по право, че те трябва да се грижат за него, че те трябва да го надзирават, да го контролират, да го изненадват, но че то им принадлежи на още по-дълбоко равнище, защото желанието на децата е насочено именно към тях. В такъв смисъл това е не само до известна степен материално притежание на тялото на детето, на което те са господари, но отгоре на всичко на самото желание, с което се оказва, че разполагат поради факта, че то е насочено тъкмо към тях. Може би новата гаранция, дадена на родителите, съответства на нова вълна в лишаването от притежание на тялото на детето от страна на семейството, когато в края на XIX в. разширяването на училищната система и на методите на дисциплинарно дресиране действително още повече са откъснали детето от семейната среда, вътре в която то било вписано. Всичко това би трябвало да бъде анализирано малко по-отблизо. Дори има и едно ново обсебване на сексуалността на детето посредством твърдението, че желанието на детето е насочено именно към родителите. По този начин се постига отслабване на контрола върху мастурбацията, без при това децата (поправка: родителите) да загубят притежанието върху сексуалността на децата, тъй като детското желание е било насочено към тях.

И най-сетне, трета причина, поради която тази теория на кръвосмешението е успяла, въпреки известни трудности, в крайна сметка да бъде приета като цяло, това е фактът, че поставяйки едно толкова ужасно нарушение вътре в самите взаимоотношения родители-деца, превръщайки кръвосмешението — абсолютно престъпление — в първоизточник на всички незначителни аномалии, се е засилвала наложителната потребност от външна намеса, от нещо като посреднически елемент, едновременно за да се анализира, да се контролира и да се коригира. С една дума се засилвала възможността от включване на медицинската технология в групата на междусемейните отношения. Нещо повече, осигурявано е било свързването на семейството с медицинската власт. В тази теория за кръвосмешението, появила се в края на XIX в., става въпрос в общи линии за един вид забележително възнаграждение за родителите, които вече се чувстват като обект на лудо желание и които, в същото време, откриват посредством същата тази теория, че самите те могат да бъдат обекти на едно рационално знание, що се отнася до взаимоотношенията им с техните деца: аз ще трябва не просто да откривам, подобно на съмняващ се прислужник, какво желае детето, като отивам вечер в стаята му и повдигам завивките; аз зная какво желае то благодарение на научно установено знание, тъй като това е медицинско знание. Следователно, аз съм субект на знанието и в същото време обект на това лудо желание. При тези условия е ясно по какъв начин — въз основа на психоанализата от началото на XX в. насам — родителите са успели да се превърнат (и то напълно доброволно!) в ревностни, трескави и очаровани агенти едновременно на една нова форма на медицинско нормализиране на семейството. Следователно мисля, че трябва да ситуираме отново функционирането на темата за кръвосмешението в една легитимна практика на кръстоносния поход срещу мастурбацията. В крайния случай това е един епизод или, във всеки случай, обръщане на позицията.

Втората забележка се състои в това, че току-що казаното от мен със сигурност не се отнася за обществото изобщо или за какъвто и да бил тип семейство. Антимастурбационният кръстоносен поход (мисля, че ви казах това в началото на последната лекция) се отнася почти изключително до буржоазното семейство. Но през периода, когато антимастурбаторският кръстоносен поход е бил в разгара си, редом, но без пряка връзка с него, се развива съвършено различна кампания, насочена към семейството от народа, или по-точно, към семейството на градския пролетариат, намиращ се в процес на конституиране. Този друг кръстоносен поход, който е до известна степен изместен във времето по отношение на първия (първият започва около 1760 г., вторият се ситуира на границата между двата века, в самото начало на XIX в. и достига своя разцвет около 1820–1840 г.) и е насочен към градското пролетарско семейство, се основава на съвършено други тези. Най-напред следната. Сега вече не: „Прилагайте директно тялото си към тялото на вашите деца“ — както се казва на буржоазното семейство. Разбира се, не и: „Премахвайте всички тези прислужнически семейни посредничества, които задръстват, смущават, безпокоят отношенията ви с вашите деца.“ Тази кампания се състои просто в следното: „Женете се, но не правете първо деца, за да не ги изоставите след това.“ Това е цяла кампания срещу свободния съюз, срещу незаконното съжителство, срещу екстра- или пара-семейната флуидност.

Не бих искал да продължавам анализа си по този въпрос, който несъмнено ще бъде прекалено труден и дълъг, искам само да посоча няколко хипотези, които в настоящия момент се възприемат в общи линии от повечето историци. А именно, че до XVIII в. в селата и сред градското, но бедно население, правилата на бракосъчетаване в крайна сметка са били до голяма степен спазвани. А броят на свободни съюзи и дори количеството на незаконно родени деца е учудващо ограничен. На какво се дължи това? Несъмнено на свещеническия контрол, на социалния контрол и до известна степен, може би, и на съдебния контрол. Вероятно и много по-основно на факта, че бракът е бил свързан с цяла система от размяна на богатства, дори и при относително бедните хора. Във всеки случай, той е бил свързан с поддържането или с трансформирането на социалния статут. Той е бил свързан и с натиска на общностните форми на живот в селата, в енориите и т.н. С една дума, бракът не е бил просто религиозна или юридическа санкция за сексуалните взаимоотношения. В крайна сметка, в него са се оказвали замесени всички социални персонажи, заедно със своите връзки.

Доколкото в началото на XIX в. се конституира, развива се градският пролетариат — всички тези причини за съществуване на брака, всички връзки, всички притегателни сили, които са придавали на брака неговата здравина и неговата необходимост, всички тези подпори на брака очевидно стават безполезни. Изведнъж започва да се развива един вид извънбрачна сексуалност, която може би е свързана не толкова с експлицитния бунт срещу задължителността на брака, колкото с простата констатация, че бракът, заедно със своята система от задължения и с всички свои институционални и материални основи, вече няма причина за съществуване, след като става въпрос за едно несигурно, очакващо работа или търсещо работа население, която работа, така или иначе, е несигурна и непостоянна и на временно място. Следователно, в работническите среди наблюдаваме развитието на свободния съюз (имаме известен брой признаци за това; във всеки случай, по този повод са били формулирани много протести през периода 1820–1840 г.).

Очевидно е, че в този крехък, епизодичен, временен характер на брака буржоазията е намирала определени предимства, при определени условия и в определени моменти, било то дори именно мобилността на работническото население, мобилността на работническата сила. Но от друга страна, много бързо настъпва моментът, в който стабилността на работническата класа става необходима поради икономически причини, както и поради причини на политическо рамкиране и контрол, не-мобилност, не-вълнения и т.н. Във всеки случай, оттук нататък, каквито и да са основанията за това, започва цяла кампания по въпроса за брака, която се разгръща много нашироко около 1820–1840 г.; това е кампания, осъществявана със средствата на обикновената пропаганда (публикуване на книги и т.н.), посредством икономически натиск, чрез съществуването на общества за взаимопомощ (които обаче са предоставяли помощ само на законно бракосъчетаните), посредством механизми като взаимоспомагателната каса, посредством политиката на жилищното настаняване и т.н. Но темата за брака, кампанията за матримониалното консолидиране е съпътствана и до известна степен коригирана от друга кампания, а именно: внимавайте много в сега вече здравото семейно пространство, което сте призвани да създадете и вътре в което ще трябва да живеете стабилно, в това социално пространство. Не се смесвайте, не се разделяйте, вземайте възможно най-голямо пространство. Нека между вас да има възможно най-малко контакти, нека семейните взаимоотношения да поддържат вътре в така дефинираното пространство своята специфичност и различията между индивидите, между възрастите, между половете, от този момент това е кампания срещу общите стаи, срещу общите легла между родители и деца, срещу общите легла за децата „от различен пол“. В крайна сметка, идеалът е отделното легло. Идеалното в тези работнически градчета, чиито проект се създава в момента, идеалното е прословутата малка къща от три стаи: една обща стая, една стая за родителите, една стаи за децата; или пък една стая за родителите, една стая за децата от мъжки пол, една стая за децата от женски пол.^[1] Следователно никакъв двубой, никакви контакти, никакво смесване. Това няма нищо общо с антимастурбаторската борба, чиято основна тема беше: „Сближавайте се с вашите деца, установявайте контакт с тях, гледайте най-отблизо тяхното тяло“; точно обратното: „Разпределяйте телата с максимално голямо разстояние между тях.“ Виждате, че в посоката на тази друга кампания се появява едно различно проблематизиране на кръвосмешението. Това вече не е опасността от кръвосмешението, идващо от страна на децата, чиято опасност е формулирана от психоанализата. Това е опасността от кръвосмешението брат-сестра; това е опасността от кръвосмешението баща-дъщеря. Основното е да се избегне да се оказва установен промискуитет от родители към децата и от първородния към другите деца, който ще бъде отговорен за възможното кръвосмешение.

И така, двете кампании, двата механизма, двата вида страх от кръвосмешението, чието формиране през XIX в. наблюдаваме, са абсолютно различни. Разбира се, кампанията за конституирането на това коагулирано, афективно интензивно буржоазно семейство около сексуалността на детето, а след това кампанията за разпределението и заздравяването на работническото семейство в крайна сметка ще доведат, не бих казал точно, до точка на взаимосвързване, до известна форма, която е в известен смисъл взаимозаменяема или обща в един или друг случай. Имаме нещо като семеен модел, който бихме могли да наречем междукласов. Това е малката клетка родители-деца, чиито елементи са диференцирани, но в много голяма степен солидарни и с това са едновременно свързани и застрашавани от кръвосмешението. Но мисля, че всъщност под тази обща форма, която е само обвивка и нещо подобно на абстрактна черупка, намираме два абсолютно различни процеси. От една страна процесът, за който ви говорех миналия път: процесът на сближаване-коагулиране, който дава възможност да се дефинира в обширната мрежа на семейството, притежаващо статути и богатства, една малка интензивна клетка, която се е групирала около опасно сексуализираното тяло на детето. А от другата страна имаме един друг процес. Това е процесът вече не на сближаването-коагулацията, а на стабилизирането-разпределението на сексуалните взаимоотношения: учредяването на оптимално разстояние около сексуалността на възрастните, която този път е смятана за опасна. В единия случай сексуалността на детето е опасна и тя призовава към коагулирани на семейството; в другия случай сексуалността на възрастния се смята за опасна и, обратно, изисква оптимално разпределение на семейството.

Два процеса на формиране, два начина за организиране на клетъчното семейство около опасността на сексуалността, два начина за постигане на едновременно опасна и необходима за семейното пространство сексуализация, два начина за отбелязване в нея на мястото на вкореняване на някаква авторитарна намеса, или по-скоро на авторитарна намеса, която да не бъде еднаква в единия или в другия случай. Към какъв тип външна рационалност призовава, от една страна, опасната, гибелна сексуализация на семейството, въз основа на сексуалността на детето, към каква форма на външна намеса призовава тя — дали към рационалност, която трябва да прониква в семейството, да бъде арбитър, да контролира и да коригира неговите вътрешни взаимоотношения? Очевидно това е медицината. На опасностите от детската сексуалност, над която бдят родителите, трябва да отговаря медицинската намеса и медицинската рационалност. За сметка на това, в други случаи сексуалността или по-скоро сексуализирането на семейството въз основа на кръвосмесителните и опасни наклонности на родителите и на първородните деца, това сексуализиране около възможното кръвосмешение, идващо отгоре, идващо от най-възрастните, изисква и външна сила, и намеса отвън, арбитраж или по-скоро решение. Но този път не от медицински тип, а от съдебен тип. От началото на века съдията или жандармът, или всички техни заместници вече са онези така наречени инстанции на социален контрол, на социална помощ — всички тези персонажи ще трябва да се намесват в семейството, за да предотвратяват опасността от кръвосмешение, която идва от родителите или от първородните синове. Следователно много формални аналогии, но всъщност процеси, които дълбоко се различават помежду си: от една страна, необходим призив към медицината; от друга страна, необходим призив към съда, към съдията, към полицията и т.н.

Във всеки случай, не трябва да се забравя паралелността в края на XIX в. на тези два механизма или на тези появяващи се две институционални тела. От една страна, психоанализата, която ще се появи като метод за управление на детското кръвосмешение и на всички смущаващи следствия от него в семейното пространство. А след това, едновременно с психоанализата — но мисля, въз основа на този втори процес, за който ви говорех вече — институциите за рамкиране на народните семейства, чиято основна функция в никакъв случай не е да направлява кръвосмесителните желания на децата, както се казва, а да „защитава децата, намиращи се в опасност“ — тоест, да ги защитава от кръвосмесителното желание на бащата и на майката — и да ги извежда извън семейната среда. В единия случай психоанализата ще вмъкне отново желанието в семейството (вие знаете кой доказва това по-добре от мен^[2]), но в другия случай не трябва да се забравя, че симетрично на това и по абсолютно съвременен начин имате и една друга, също толкова реална операция, която се състои в изтегляне на детето от семейството на основата на страха от кръвосмешението на възрастния.

Може би бихме могли да отидем и по-далеч в това организиране на двете форми на кръвосмешение, на двете институционални множества, които съответстват на тези две форми на кръвосмешение. Може би бихме могли да кажем, че има и две теории за кръвосмешението, които са радикално различни. Едната от тях, която представя кръвосмешението именно като фаталност на желанието, свързано с формирането на детето, онази теория, която потайно казва на родителите: „когато вашите деца се докосват, бъдете съвсем сигурни, че те си мислят именно за вас.“ Също така другата теория, социологическата, а не психоаналитичната теория за кръвосмешението, която описва забраната на кръвосмешението като социална необходимост, като условие на размяната и на имуществата, която пак казва потайно на родителите: „във всеки случай не докосвайте вие самите вашите деца. Няма нищо да спечелите от това, а честно казано, дори много ще загубите“ — било то дори само структурата на размяната, дефинираща и структурираща социалното цяло в неговата цялост. Бихме могли да се забавляваме по този начин, локализирайки действието на тези две форми на институционализиране, на методите за избягването му и на теоретизирането на кръвосмешението. Във всеки случай, бих искал да подчертая в крайна сметка именно абстрактния и академичен характер на всяка обща теория за кръвосмешението и по-конкретно на онзи вид етно-психоаналитичен опит, който се опитва да артикулира забраната на кръвосмешението на възрастния върху кръвосмесителното желание на децата. Бих искал да посоча абстрактния характер на всяка теория, състояща се в следното: в последна сметка именно защото децата прекалено много желаят родителите си, трябва да забраним на родителите да докосват своите деца. Два типа конституиране на семейната клетка, два типа дефиниране на кръвосмешението, две характеристики на страха от кръвосмешението, две групи институции около този страх: но бих казал, че съществуват две сексуалности, едната буржоазна, а другата пролетарска (или народна), бих казал, че е имало два начина на сексуализиране на семейството, или два начина на фамиализиране на сексуалността, две семейни пространства на сексуалността и на сексуалната забрана.^[3] И тази двойственост не може истински да бъде преодоляна от никаква теория.

Ето с какво бих искал да продължа лекцията си от миналия път. Сега бих искал да се върна малко назад и да се опитам да свържа тези няколко мисли върху сексуалността и онова, което ви бях казал за инстинкта и за персонажа на чудовището, защото мисля, че персонажът на анормалния — който ще придобие цялостния си статут и цялостната си широта в края на XIX в. — всъщност е имал двама или трима предшественици. Неговата генеалогия се състои от съдебното чудовище, за което ви говорих; това е бил, освен това, и малкият мастурбиращ, за който ви говорих през последните лекции; и най-сетне, третият, за който, за нещастие, няма да мога да ви говоря (но ще видите, че това няма много голямо значение), е недисциплинираният. Във всеки случай, бих искал сега да се опитам да видя по какъв начин са се нагодили една към друга проблематиката на чудовището и на инстинкта, и проблематиката на мастурбиращия и детската сексуалност.

Ще се опитам да ви покажа процеса на формиране на психиатрично-съдебна система въз основа на чудовището или на проблема за немотивирания престъпник. В следващата тема и въз основа на тази система видяхме появата на три неща, които според мен са важни. От една страна, дефинирането на една сфера, обща за криминалността и за лудостта. Една неясна, сложна, обратима сфера, защото се е изяснявало, че зад всяко престъпление е напълно възможно да съществува нещо като поведение на лудост, и обратното, и във всяка лудост би могъл да съществува риск от престъпление. Следователно, сфера от обекти, общи за лудостта и за престъплението. Второ, на тази база се е появила необходимостта ако не точно от съдебномедицинска институция, то поне от съдебномедицинска инстанция, представлявана от персонажа на психиатъра, какъвто вече започва да бъде криминалистът, психиатърът, който по принцип е единствен притежател на възможността да извършва разделение между престъплението и лудостта и да обсъжда каква опасност може да се крие вътре във всяка лудост. И най-сетне, на трето място, като привилегировано понятие в сферата от обекти, обхванати от психиатричната власт, се появява понятието за инстинкта като непреодолима пулсация, като нормално интегриране или анормално изместено поведение върху оста на желаното и нежеланото: това бе принципът на Беланже.^[4]

Какво ще видим, ако проследим сега другата филиация във вида, в който се опитах да я пресъздам, другото генеалогично разклонение? През XVIII в., като се тръгва от плътския грях, се формулира система, която не е съдебнопсихиатричната система, а семейно-психиатричната система, създадена не въз основа на голямото чудовище, а въз основа на онзи съвършено всекидневен персонаж на мастурбиращия юноша, превърнат в приказно чудовище или във всеки случай в опасно чудовище поради нуждите на самата кауза. Какво се появява в тази организация и на базата на тази система? От една страна, вече ви казах миналия път, основната принадлежност на сексуалността към болестта, или по-точно, на мастурбацията към общата етиология на болестта. В сферата на етиологията, в сферата на причините за болестта сексуалността, най-малкото под формата на мастурбация, се оказва елемент, едновременно константен и чест: константен, доколкото го откриваме навсякъде, но несигурен, доколкото мастурбацията може да предизвика каквато и да било болест. На второ място, в тази система се явява и необходимостта от медицинска инстанция за използване, за интервенция и за вътрешна рационализация на семейното пространство. И най-сетне, тази сфера, обща на болестта и на мастурбацията, съотнесена към медицинската власт-знание, е пронизана от елемент, понятието за който е в процес на създаване по онова време: това е понятието „склонност“ или сексуален „инстинкт“; сексуален инстинкт, който поради самата си крехкост е обречен да се изплъзне от хетеросексуалната и екзогамна норма. Следователно, от една страна, имаме включване на психиатрията в съдебната власт. На това включване психиатрията дължи проблематиката на неустоимия импулс при появата на сферата на инстинктивните механизми като сфера на привилегировани обекти. Но своето симетрично включване в семейната сфера (което се е извършило в съответствие със съвършено различно генеалогично разклонение) психиатрията дължи на една съвсем друга проблематика: това е проблематиката на сексуалността и на анализа на нейните отклонения.

Оттук според мен произтичат две следствия. Първото, това е разбира се един невероятно екстензивен напредък в областта на възможното влияние на психиатрията. Миналата година се опитах да ви покажа по какъв начин — ограничено върху онова, което по традиция е било неспецифична сфера на намеса, психическото задоволяване, умопомрачението, умопобъркването — лудостта вътре в самите психиатрични заведения е била конституирана като ръководство на лудите чрез задействането на определена властова технология.^[5] Но ето че тази психиатрия сега се оказва включена в съвършено различна сфера, която изобщо вече не е сферата на спасението на лудите, а сферата на контрола на семейството и сферата на необходимата намеса в областта на наказателното право. Невероятно разширение: от една страна, психиатрията трябва да поеме отново грижата за цялата област от нарушенията и нередностите, що се отнася до закона; освен това, от друга страна, въз основа на своята технология на ръководство на лудите, тя трябва да поеме отново грижата за междусемейните отклонения. Като се започне от слабия суверенитет на семейството и се стигне до общата и тържествена форма на закона, сега се оказва, че психиатрията трябва да стане и трябва да функционира като технология на индивида, който ще бъде необходим за функционирането на основните властови механизми. Тя ще бъде един от вътрешните фактори, които ще бъдат откривани без разлика и обичайно в толкова различните властови механизми, каквито са семейството и съдебната система, в релацията родители-деца или в релацията държава-индивид, в управлението на междусемейните конфликти, както и в контрола или в анализа на нарушенията на законовите забрани. Обща технология на индивидите, която в крайна сметка ще откриваме навсякъде, където има власт: семейство, училище, работилница, съд, затвор и т.н.

Следователно невероятно се разширява сферата на намеса на психиатрията. Но в същото време психиатрията ще се окаже пред задача, съвършено нова за нея. Става въпрос за това, че психиатрията очевидно ще може да упражнява и то истински тази обща функция, тази вездесъщност или тази поливалентност единствено при условие, че е способна да организира една обща сфера на инстинкта и на сексуалността. Сега ако тя би искала наистина да обхваща цялата тази област, чиито граници се опитах да ви покажа, ако тя наистина би искала да функционира както в психиатрично-семейната система, така и в психиатрично-юридическата система, тя ще трябва да показва взаимосвързаното действие на инстинкта и на сексуалността, в крайните случаи действието на сексуалния инстинкт като формиращ елемент във всички ментални заболявания и дори още по-общо, във всички отклонения в поведението, независимо дали става въпрос за големите отклонения, които нарушават най-важните закони, или за дребните нередности, които видоизменят малката семейна клетка. С една дума, трябва да се конституира не само дискурс, но и методи за анализ, понятия, теории от такъв род, че вътре в самата психиатрия и без да се излиза извън нейните рамки да може да се върви от детския автоеротизъм до убийството, от дискретното и загатнато кръвосмешение чак до чудовищното човекоядство. От периода 1840–1850 г. насам (сега ще подхвана отново темата, свързана с Беланже, която бях изоставил) такава ще бъде вече задачата на психиатрията. В края на XIX в. проблемът ще се състои в установяването на двойките инстинкт-сексуалност, желание-лудост, удоволствие-престъпление, такива двойки, че от една страна, големите чудовища, възникнали в крайните граници на юридическия апарат ще могат да бъдат редуцирани, раздробени, анализирани, всекидневни и въведени в смекчен вид вътре в семейните отношения, така че, от друга страна, малките мастурбатори, съществуващи в семейното гнездо, да могат посредством последователни генезиси, уголемявания, измествания да се превърнат в онези прочути луди престъпници, които насилват, които режат на парчета и които изяждат. Как се извършва това обединяване? С други думи, как се изгражда двойната теория на инстинкта и на сексуалността като епистемологично-политическа задача на психиатрията от 1840–1850 г. насам? Ето за какво бих искал да ви говоря сега.

Това ново обединение ще се извърши първо чрез премахването на бариерите между мастурбацията и останалите сексуални отклонения. Спомняте си, наистина, че бях подчертал това по време на предишната лекция, а именно, че условието, при което мастурбацията е успяла да се превърне в основната грижа на семейното ядро, е бил всъщност фактът, че тя е била поставена встрани по отношение на всички останали дисквалифицирани или осъждани сексуални поведения. Аз се опитах да ви покажа по какъв начин мастурбацията винаги е била дефинирана като нещо много странично, много специфично. Толкова специфично, че от една страна, тя е била дефинирана като произтичаща от инстинкт или механизъм, който в никаква степен не е инстинктът или механизма, който можем да открием при нормалната, релационна и хетеросексуална сексуалност (теоретиците в края на XVIII в. са подчертавали факта, че детската мастурбация има съвършено различни механизми от тези на сексуалността на възрастните). От друга страна, в своите следствия сексуалността е била съпоставяна не с неморалността изобщо, и дори не със сексуалната неморалност и нередовност: нейните последствия са се развивали в сферата на соматичната патология. Тя е била телесна санкция, тя е била физиологична санкция, в краен случай дори анатомо-патологична санкция: тъкмо това в крайна сметка мастурбацията е носила в себе си като принцип на болестта. Както казах вече, в онзи вид, в който мастурбацията е била определена, анализирана, преследвана през XVIII в., в нея е имало, бих казал, възможно най-малко сексуалност. И можем несъмнено да кажем, че тъкмо тук се корени основният въпрос на кръстоносния поход. На родителите е казвано: „Заемете се с мастурбацията на децата си; така ще бъдете сигурни, че няма да се докоснете до тяхната сексуалност.“

Сега, от момента, в който психиатрията на XIX в. получава за задача да обхваща огромната сфера, която започва от семейната девиация и стига до законовото нарушение, психиатрията ще трябва, напротив, да има за задача съвсем не да изолира мастурбацията, а да свързва помежду им всички интра- или екстра-семейни девиации. Ще трябва психиатрията да успее да нарисува генеалогичното дърво на всички сексуални нарушения. Тъкмо тук откриваме като първа реализация на тази задача прочутите трактати по сексуална психопатология на XIX в., първият от които, както знаете, е Psychopathia sexualis от Хайнрих Кан, публикуван в Лайпциг през 1844 г. (доколкото зная, това е първият от трактатите по психиатрия, занимаващи се със сексуална психопатология, но е последният, който третира сексуалността на латински; за съжаление, той не е бил преведен, макар че това е текст, който доста ме заинтересува, доколкото е възможно при моето познаване на латинския език). Какво откриваме в този трактат? В книгата Psychopathia sexualis на Хайнрих Кан откриваме най-напред тъкмо темата, вписваща тази книга в теорията за сексуалността по онова време. А именно фактът, че чрез своите механизми, чрез общите си форми човешката сексуалност се включва в естествената история на една сексуалност, чиито произход можем да открием още при растенията. Това е утвърждаването на един сексуален инстинкт — nisus sexualis, — който е проява, не можем да кажем психическа проява, да кажем просто динамична проява, динамично проявление, израз на функционирането на сексуалните органи. Така както съществува чувство, усещане, динамика на чувството за глад, което съответства на хранителната система, така ще има и сексуален инстинкт, който съответства на функционирането на сексуалните органи. Това е много подчертано натурализиране на човешката сексуалност и в същото време принципът за нейното генерализиране.

За този инстинкт, този nisus sexualis, описван от Кан, съвокуплението (тоест, хетеросексуалният релационен сексуален акт) е едновременно естествено и нормално. Но — както пише Х. Кан — то не е достатъчно, за да детерминира изцяло или по-скоро да канализира напълно силата и динамизма на този инстинкт. Сексуалният инстинкт излиза извън границите на своята естествена цел, и то излиза извън тези граници по естествен начин. С други думи, по отношение на съвокуплението, той е нормално извънреден и частично маргинален.^[6] По този начин, както пише Х. Кан, излизането извън границите на силата на сексуалния инстинкт по отношение на крайната цел на съвокуплението се проявява, емпирично се доказва от известен брой неща, главно от сексуалността на децата и най-вече от проявяващата се сексуалност по време на детската игра. Когато децата играят действително, забелязваме — макар че определянето на сексуалните им органи все още е в своето начало и че сексуалният nisus все още не е придобил своята сила — че техните игри са, напротив, много ясно поляризирани от сексуална гледна точка. Игрите на момичетата и игрите на момчетата не са еднакви, което много добре доказва, че цялостното поведение на децата, дори и в игрите им, е поддържано, основавано върху сексуалния nisus чрез сексуалния инстинкт, който вече се е специфицирал, макар че органичният апарат, който той трябва да задвижи и през който трябва да преминава, за да го отведе до съвокуплението, все още далеч не може да направи това. Съзираме съществуването на този сексуален nisus и в една съвършено различна област, която вече не е сферата на играта, а сферата на любопитството. Така например, пише Х. Кан, седем или осем годишните деца вече изпитват много голямо любопитство не само към своите сексуални органи, но и към органите на партньорите от собствения или от противоположния пол. Във всеки случай, тук — в самото функциониране на духа, на желанието за знание, което съществува при децата и което, впрочем, дава възможност да бъдат възпитавани — тук виждаме наличието, функционирането на сексуалния инстинкт. Следователно сексуалният инстинкт в своята сила, в най-динамичната си форма преминава доста отвъд простото решаване: той започва преди и излиза извън неговите граници.^[7] Разбира се, този сексуален инстинкт се оказва по същество финализиран, фокусиран към съвокуплението.^[8] Но тъй като то е в известен смисъл само негова хронологически погледнато последна цел, разбирате защо този инстинкт по своята природа е крехък: той е прекалено силен, той е прекалено преждевременен, той е прекалено обширен, той обхваща прекалено целия организъм и цялото поведение на индивидите, за да може действително да се настанява, да се извършва единствено във възрастното и хетеросексуалното съвокупляване. И в този смисъл, както обяснява Х. Кан — той е подложен на цяла поредица аномалии, той винаги е изложен на опасността да се отклони по отношение на нормата. Именно от тази съвкупност от аберации, едновременно естествени и анормални, ще се конституира сферата на psychopathia sexualis и тъкмо по този начин Хайнрих Кан изгражда династията на различните сексуални аберации, които според него образуват цяла, и то единна сфера.^[9] И той ги изброява: onania (онанизмът); педерастията като любов към малките деца; имаме онова, което той нарича лесбийска любов, а именно любовта на мъжките или женски индивиди, без значение, към индивиди от собствения пол; по-нататък изнасилване на трупове, скотство, следва шестата аберация.^[10] Общо взето, във всички тези трактати по сексуална психопатология винаги има нещо особено… струва ми се, че Крафт-Ебинг е смятал, че една от най-големите сексуални аберации е била проявявана от хората, които, вървейки по улицата, с ножица отрязват примерно плитките на малките момиченца. И ето точно това е фиксидеята!^[11] Няколко години по-рано Хайнрих Кан открива съществуването на съществена сексуална аберация, която много го вълнува и която се състои в това да се прави любов със статуи. Във всеки случай тук за пръв път откриваме голямата глобална династия на сексуалните аберации. Но в тази обща сфера на psychopathia sexualis онанизмът — който, както виждате, фигурира като една от тези аберации и който, следователно, е само един елемент в тази обща класа — изпълнява изцяло специфична роля, той има съвършено привилегировано място. Действително, откъде произлизат останалите перверзни, онези, които са различни от онанизма? Как е възможно да съществува подобно отклонение по отношение на естествения акт? Е, факторът за отклонението всъщност е въображението, тоест онова, което той нарича phantasia, болестното въображение. Точно такова въображение преждевременно създава желанието или по-скоро, водено от преждевременни желания, започва да търси някакви допълнителни, производни, заместителни начини, за да се задоволи. Както той пише в своята книга, phantasia, въображението подготвя пътя към всички сексуални отклонения. Следователно сексуалните аномалии се появяват винаги при децата или при онези деца, които, бидейки все още деца, са използвали сексуално поляризирано въображение посредством онанизма и мастурбацията.^[12] Струва ми се, че в този анализ на Хайнрих Кан, който може до известна степен да изглежда недодялан, че в историята на психиатричната проблематизация на сексуалността има определен брой твърде интересни моменти. От една страна следния: за инстинкта е естествено да бъде анормален. Второ, разминаването между естествеността и нормалността в инстинкта или още вътрешна присъща и неопределена връзка между естественост на инстинкта и анормалност на инстинкта се появява по привилегирован и детерминиращ начин по време на детството. Трета важна тема: съществува привилегирована връзка между сексуалния инстинкт и phantasia или въображението. Докато на времето инстинктът е призоваван, всъщност, за да служи като опора за ординарни, непреодолими, автоматични действия, непридружени от мисли или представи, сексуалният инстинкт, описван сега от Хайнрих Кан, е свързан с въображението. Именно въображението разкрива пред него пространството, в което той ще може да развива своето анормално естество. Именно във въображението се проявяват последиците от прекъсването между естественост и нормалност и именно въображението на такава основа ще послужи като посредник, като замяна на всички тези причини и патологични резултати на сексуалния инстинкт.^[13]

В общи линии можем да кажем следното. По същото това време психиатрията е в процес на откриване на инстинкта, но (спомняте си за какво ставаше дума преди три или четири лекции) този инстинкт всъщност заема алтернативна позиция по отношение на безумието. Там, където не можем да открием безумие, непременно трябва да призовем немите и автоматични механизми на инстинкта. Но ето че Хайнрих Кан открива посредством сексуалния инстинкт друг инстинкт, който разбира се, съвсем не е от сферата на безумието, но при все това носи със себе си някаква интензивна, привилегирована и постоянна връзка с въображението. Тъкмо това взаимодействие между инстинкта и въображението, тяхното дублиране и тяхната система на взаимодействие ще дадат възможност да се установи една приемственост, започваща от механиката на инстинкта и достигаща до значителното разгръщане на безумието. С други думи, вмъкването на въображението чрез сексуалния инстинкт в устройството на инстинктите ще има основно значение за плодотворността на анализа на психиатричните понятия.

И най-сетне, най-важният факт, що се отнася до тази книга на Кан, е, че в нея откриваме и следната съществена според мен теза. А именно, че въз основа на механизма на инстинкта и на въображението сексуалният инстинкт ще бъде първоизточник не само на соматичните нарушения. В своята книга Хайнрих Кан все още се занимава с всички онези старинни етиологии, за които ви говорих през последната лекция, според които частичната парализа, общата парализа, туморът на мозъка например понякога могат да възникнат от прекомерна мастурбация. Откриваме всичко това в неговата книга, но там откриваме и нещо, което не можехме да намерим в така наречения анти-мастурбаторски кръстоносен поход: сама по себе си мастурбацията може да доведе до цяла поредица от нарушения, които едновременно са полови и психиатрични. И така се организира единна сфера на сексуалната аномалия в областта на психиатрията. Тази книга е написана през 1844 г., следователно виждате в кой период от време е ситуирана. Това е горе-долу онзи период, през който Причард пише прочутата си книга върху моралните лудости, която не точно поставя окончателна точка на въпроса, но, във всеки случай, поставя спирачка пред развитието на теорията за менталното заболяване, концентрирано около безумието; цяла поредица от нарушения в не-безумното поведение влизат в сферата на психиатрията.^[14] През 1844 г., т.е. през периода, когато Гризингър поставя основите на невропсихиатрията, свързани с общото правило, а именно, че обяснителните и аналитичните принципи на менталните заболявания трябва да бъдат еднакви с принципите, обясняващи неврологичните отклонения.^[15] И най-сетне през 1844 г., т.е. горе-долу по времето, когато Беланже, за когото ви говорих вече, установява примата на оста съзнателно-несъзнателно, що се отнася до предишната привилегия на безумието.^[16] И така, в общи линии периодът 1844–1845 г. е краят на специалистите по нервни болести; това е началото на психиатрия или на невропсихиатрия, организирана около импулсите, инстинктите и автоматизмите. Това е и периодът, който отбелязва края на измислицата за мастурбацията, или във всеки случай това е появата на психиатрия, на анализ на сексуалността, който се характеризира с откриването на онзи сексуален инстинкт, който преминава през цялостно поведение, като се започне от мастурбацията и се стигне до нормалното поведение на човека. Това е периодът, когато, посредством Хайнрих Кан, се конституира психиатрична генеалогия на сексуалните нарушения. И отново според тази книга това е периодът, когато се дефинира първостепенната и етиологичната роля на въображението или по-скоро на въображението, обединено с инстинкта. И най-сетне, това е моментът, през който детските периоди на развитие на инстинктите и на въображението придобиват първостепенно значение в етиологията на болестите и по-специално на психическите заболявания. Следователно в книга на Хайнрих Кан откриваме нещо, което бихме могли да наречем дата, във всеки случай дата на поява на сексуалността и на сексуалните отклонения в сферата на психиатрията.

Струва ми се обаче, че това е само първоначален период. Премахване на преградите около мастурбацията, която е била толкова силно подчертавана и едновременно маргинализирана от кръстоносния поход, за който ви говорих по време на миналата лекция. Премахване на бариерите: от една страна, мастурбацията се свързва със сексуалния инстинкт изобщо, с въображението и чрез него с цялата сфера на аберациите и, в края на краищата, с болестите. Но е необходимо (и това е втората задача, или във всеки случай, второто действие, извършено от психиатрията в средата на XIX в.) да се дефинира този род допълнителна власт, която ще придаде на сексуалния инстинкт съвършено специфична роля в генезиса на нарушенията, които не са сексуални нарушения: конституиране на етиология на лудостите или на менталните заболявания въз основа на историята на сексуалния инстинкт и на свързаното с него въображение. Следователно трябва да се освободим от старата етиология, за която ви говорих миналия път (онази етиология, която е преминавала през изтощението на тялото, изтощението на нервната система и т.н.), за да открием механизма, присъщ на сексуалния инстинкт и на неговите аномалии. Имаме известен брой теоретични свидетелства, твърдения, подобни тъкмо на това твърдение на Хайнрих Кан, за етиологичното валоризиране и на тази допълнителна причинност, която ще бъде приписвана все по-подчертано на сексуалния инстинкт, а именно твърдението: „Сексуалният инстинкт управлява целия психически и физически живот на човека.“ Но бих искал най-вече да се спра на един определен случай, който добре показва до каква степен се измества механиката на сексуалния инстинкт по отношение на механиката на всички други инстинкти, така че той да изиграе тази основна етиологична роля.

Това е история, която се случила между 1847 и 1849 г., а именно историята на войника Бертран.^[17] Доскоро класирах тази история в категорията на историите за мономанията, забележителни случаи за която бяха историите на Анриет Корние, например, на Леже, Папавоан и т.н. Струва ми се дори (и ако аз съм направил това, извинявам се), че съм ситуирал хронологически тази история около периода на 1830 г.^[18] Във всеки случай, независимо дали е била хронологическа грешка или не, струва ми се, че съм направил историческа или епистемологична грешка, както щете го наречете. Тъй като тази история, или поне най-малко някои нейни страни или някои нейни последици довежда до съвършено различна конфигурация в сравнение с аферата Корние, за която ви говорих преди 5 или 6 седмици. Войникът Бертран бил заловен един ден в гробището Монпарнас в момента, когато извършвал насилие върху трупове. От 1847 г. нататък (той е бил заловен през 1849 г.), той е извършил значителен брой профанации в провинциални гробища или в гробища в района на Париж. Но когато броят на тези профанации започнал да се увеличава, когато те започнали да придобиват постоянен характер, в един момент му поставили клопка и струва ми се, че през май 1849 г. една вечер Бертран бил ранен от жандармите, които бдели там на стража и се укрил в болницата във Вал дьо Грас (тъй като бил войник) и там съвършено спонтанно направил признание пред лекарите. Той признал, че от 1847 г. нататък, от време на време, постоянно или не, но по принцип непрекъснато, бил обхванат от желание да отваря гробовете, да изважда от тях труповете, да нарязва с ножа си тези трупове, да изважда вътрешностите им, а след това да ги разпръсва, да ги закача върху кръстовете и по клоните на дърветата, така че да се получи една голяма гирлянда. Но, разказвайки за това, Бертран не е посочил, че сред профанираните по този начин трупове количеството на женските трупове е било значително по-голямо от количеството мъжки трупове (един или двама мъже само, струва ми се, а всички останали, около 15 на брой, са били трупове на жени и по-специално трупове на млади момичета). Именно след като били обезпокоени от този факт, лекарите или съдебните следователи наредили да се направи проучване на гробовете. И било установено, че има следи от сексуално насилие върху остатъците от тези трупове, които, между другото, били в много напреднал стадий на разложение.

Какво се е случило в този момент? Самият Бертран и първият му лекар (военен лекар на име Маршал, извършил експертизата му, поръчана от военния съд, който трябвало да съди Бертран представят нещата по следния начин.^[19] Те твърдят следното (като Бертран говори в първо лице, а Маршал говори като специалист по нервни болести): „В началото имах желанието най-вече да отворя тези гробове; имах желанието да унищожа тези трупове, които обаче вече бяха унищожени.“^[20] Както казва Маршал с научни изрази, Бертран е засегнат от „деструктивна мономания“. Тази деструктивна мономания е била типична мономания, тъй като е ставало въпрос за унищожаване на нещо, което вече е било в състояние на много напреднало разпадане. Разкъсването на тези вече полуразложили се тела е било един вид яростен стремеж към унищожение в чисто състояние. Както обяснява Маршал, след като вече е била установена деструктивната мономания, този войник Бертран бил обзет от втора мономания, която в известен смисъл се е включила в първата, и чийто действително патологичен характер е потвърден именно от първия вид мономания. Втората мономания е „еротична мономания“, състояща се в използване на тези трупове или на остатъците от трупове за извличане на сексуално удоволствие.^[21] Маршал прави много интересно сравнение с един друг случай, регистриран няколко месеца или няколко години по-рано. Това е историята на психически дебил, затворен в болницата на град Трой, който общо взето изпълнявал работата на прислужник в моргата и имал достъп до нея. И именно там, в тази морга, той задоволявал своите сексуални желания върху труповете на жените, които намирал.^[22] Но, както казва Маршал, в подобен случай няма еротична мономания, тъй като имаме работа с човек, който има сексуални потребности. Той не може да задоволи тези сексуални потребности с живия персонал на болницата, никой не може да му помогне и да го подкрепи. В крайна сметка налице са само трупове и следователно естествената и в известен смисъл рационална механика на мотивите съвършено естествено го подтиква да насилва труповете. В този смисъл въпросният психически дебил не би могъл да бъде смятан за засегнат от еротична мономания. За сметка на това обаче, войникът Бертран, който е започнал да проявява патологичното си състояние чрез мания за деструкция, прекарва през деструктивната мономания този различен симптом, а именно, еротичната мономания, когато е бил напълно в състояние да задоволява съвършено нормално своите сексуални нужди. Той е млад, няма отклонения в поведението, има пари. Защо не е намерил просто проститутка, за да задоволи своите нужди? Изведнъж Маршал има възможност — с понятията, които са напълно еднакви с понятията в анализа на Ескирол — да припише сексуалното поведение на Бертран на някаква мономания или на някакъв род еротично зараждане на деструктивна в своята основа мономания.

Действително, на нивото на клиничната картина, е абсолютно сигурно, че деструктивната симптоматология в количествено отношение е значително по-важна от еротичната симптоматология. А през 1849 г. в списанието L’ Union médicale психиатърът Микеа предлага противоположен анализ, в който се стреми да покаже, че именно „еротичната мономания“ е в центъра на патологичното състояние на Бертран Bertrand и че „деструктивната мономания“ всъщност е само производна мономания или, във всеки случай, болест, която в основни линии е болест на инстинкта, който по онова време е наричан „полов“.^[23] Анализът на Микеа е твърде интересен. Той започва с доказването на факта, че тук в никакъв случай не става въпрос за безумие и прави разлика между вампиризма и историята на войника Бертран. Какво означава вампиризъм? Вампиризмът — пише той — е безумие, при което даден жив човек приема, в състояние на нещо като кошмар (той казва: „това е нещо като дневен вид кошмар“), че мъртъвците или определена категория мъртъвци излизат от своите гробове и нападат живите.^[24] При Бертран положението е обратното. На първо място, при него няма налице безумие и самия той, всъщност, не е персонажът на вампира. Самият той не се е претопил в безумната тема на вампира, понеже е по-скоро нещо като противоположност на вампир. Той е жив човек, който обитава мъртвите и в известна степен изсмуква кръвта на мъртвите: следователно, никаква следа от безумна вяра. Тук попадаме в не-безумната лудост. По този въпрос няма спорове. Но в тази не-безумна лудост има две симптоматични цялости: деструктивната, от една страна, и еротичната от друга. Според Микеа, въпреки не особено силното симптоматологично значение на еротизма, тъкмо той има най-голямо значение. Разбира се, — и без съмнение Микеа вероятно не е имал необходимата концептуална и аналитична подготовка, за да може да направи това — той не създава генеалогия на симптомите на основата на еротизма. Но той формулира основния принцип, общия принцип на една възможна генеалогия.^[25] Той пише следното: така или иначе, сексуалният инстинкт е най-важният и „най-силният от всички нужди, които стимулират човека и животното“.^[26] Така че, от чисто количествен аспект, от гледна точка на динамиката или от гледна точка на системата на инстинктите, при наличието на нарушение на инстинктите, така или иначе трябва да се позоваваме на сексуалния инстинкт като възможна причина, тъй като от всички останали той е най-силният, най-върховният, най-всеобхватният. Но този сексуален инстинкт, пише той, намира начин да се задоволява, във всеки случай, той произвежда удоволствие по много различен начин от действията, които осигуряват единствено продължението на рода.^[27] Т.е., според Микеа, съществува абсолютно основно не-съответствие, абсолютно естествено за инстинкта не-съответствие между удоволствието и оплождащото действие. И той вижда доказателството за това несъответствие в мастурбацията на децата още преди пубертета, в удоволствието, което изпитват жените, независимо дали са бременни или са след менопауза, т.е. когато те не могат да бъдат оплодени.^[28]

Следователно инстинктът се откъсва от действието на оплождането поради самия факт, че е основен производител на удоволствие и защото това удоволствие може да се локализира или по-скоро да се актуализира чрез безкрайна поредица от действия. Действието на създаване на поколение или на пресъздаване на поколение е само една от формите, под които удоволствието, като принцип на вътрешно присъщото устройство на сексуалния инстинкт, действително може да бъде задоволено или да бъде възпроизведено. В този смисъл именно в качеството си на производител на удоволствие, което по природа не е свързано с възпроизводството, сексуалният инстинкт ще може да предизвика цяла серия от атитюди, които са обект на възпроизводството. И Микеа ги изрежда: „гръцката любов“, „животинството“, „привличането от безчувствен (по природа) обект“, „привличането от (човешкия) труп“, (привличането от унищожението, привличането от смъртта на някого), като пораждащи „удоволствие“.^[29] Така че поради самата си сила сексуалният инстинкт е най-важният и следователно господстващ инстинкт в общата система на инстинктите. Но като принцип, произвеждащ удоволствието (и като принцип, производител на удоволствие където и да било, когато и да било и при каквито и да било обстоятелства), той се включва във всички останали и удоволствието, което се изпитва при задоволяване на даден инстинкт ще трябва да бъде съотнасяно, от една страна, към самия инстинкт, а от друга страна, към сексуалния инстинкт, който в известен смисъл е всеобщ производител на универсалното удоволствие. Струва ми се, че заедно с анализа на Микеа в психиатрията навлиза един нов обект или по-скоро едно ново понятие, което никога преди това не е имало там своето място, освен, може би, само когато е прозирало, понякога се е очертавало (аз ви говорех за това миналата година) чрез някои анализи на Льоре: това е ролята на удоволствието.^[30] Сега удоволствието се превръща в психиатричен или в поддаващ се на психиатризиране обект. Откъсването на сексуалния инстинкт от възпроизводството се осигурява от механизмите на удоволствието и именно това откъсване дава възможност да се конституира общата сфера на аберациите. Неподчиненото на нормалната сексуалност удоволствие е основа за цялата поредица инстинктивно анормални, изкривени, подлежащи на психиатризиране поведения. По този начин се очертават — за да заменят вече старата теория за лудостта, която беше концентрирана върху представата, върху мотива и върху грешката — теорията за инстинкта и теорията за неговите аберации, която се свързва с въображението и с удоволствието.

Следващия път бих искал да ви говоря за начина, по който — откривайки за себе си новата сфера на инстинкта, свързан с въображението и с удоволствието, новата поредица инстинкт-въображение-удоволствие, която за нея е единственият начин да преглежда цялата политически приписана й сфера, или може би, приписана й от организацията на властовите механизми — психиатрията, притежаваща средството, за да обхване тази сфера, сега бива принудена да го превърне във вътрешноприсъщи й концептуална теория и строеж. Струва ми се, че тъкмо в това се състои теорията за дегенерирането. При дегенерацията, при персонажа на дегенерата откриваме общата формулировка на обхващането от психиатрията на поверената й от властовите структури сфера на намеса.