Христо Калчев
Лебедовата песен на майора (6)

6.

— Ти, педераст ли си? — попита агресивен млад простак, стриган до голо. На ръцете му имаше татуировки, включително фалангите бяха изрисувани, така, че Влад нямаше смисъл да гадае. Тялото на това младо животно беше картинна галерия изрисувано от примитивисти.

Влад се усмихна фалшиво, съзнаваше, че не е постигнал необходимата маска, но въпреки това каза:

— И да съм, какво значение има за тебе?

— Не обичам педерасти — продължи да настоява младият простак.

Влад Аберман имаше нужда от контакта с тези българи, най-малко с техният бръснат говорител.

— Вижте момчета — каза той, — има два типа педерастия. Ако ме питате дали съм хомосексуалист, отговорът е не — не съм. Женен съм. Жена ми живее във Варна, но има един друг вътрешен педерастлък, който е много по-отвратителен. Предлагам ви да не го внасяме на масата. Какво ще пиете, господа? Имам сериозни идеи, а и предложения. Ако искате да ги изслушате, аз съм на ваше разположение. Ако не, веднага ще ви освободя от присъствието си.

— Кой си ти? — попита този, който в същност предизвика интереса на Аберман. — И какъв е поводът да черпиш?

— Така започват сериозните разговори, господа! — каза Аберман. — Да се запознаем. Аз съм евреин. Мразите ли евреите, господине? — Аберман се обърна към татуирания простак.

Не последва отговор, въпросът беше сложен за умствения капацитет на попитания.

— Нямам нищо против евреите, — отговори този, който всъщност беше причината да се състои разговора. — Казвам се Кирил. Това са Сашо и Петър. Ние сме престъпници, господин евреин!

— О-о-о, знам! — усмихнат каза Влад Аберман. — Аз не съм Мария Магдалена и не ви предлагам да постъпите в манастир.

— Тогава да видим темата? — остро додаде Кирил.

— След питиетата, Сирил! — каза Аберман. — Ако влезем напред във взаимоотношенията си можем да минем на по-конкретни факти.

— Педераст ли си, — попита простакът — да или не?

— Сирил, — каза Аберман — разкарай тоя боклук от масата, ако искаш да водим делови разговори! Нека отиде на бара да ползва моят кредит там! И още нещо, приятелю. Има афиш в присъствието ви. Истинските бизнесмени изглеждат другояче, разбираш ли?

— Чакай на бара — каза Кирил.

Гласът му беше тих, хрипкав, но достатъчно категоричен, за да останат трима души на масата. Тогава Влад Аберман се обърна към третото лице — къдрав, мургав мъж с мустаци, ала Рудолф Валентино и вадейки най-любезната интонация, която можеше да изстиска от гласа си, попита:

— Интересува ли те моята сексуална ориентация, приятелю?

— Не си мой тип! — просто отговори мъжът.

— Но ти ми харесваш! — каза Аберман-Аберадо. — Сирил, сигурен ли си, че тайна между трима души е тайна?

— Не — отговори този, който се беше представил под това име.

— Тогава нека да останем на четири очи!

С едно кимване на главата Кирил отстрани следващия си партньор.

— Слушай, Аберадо, — каза той — в джоба ми има четиридесет и четвърти калибър, а ония двамата, които виждаш на бара са в състояние да държат заведението в кръгова отбрана минимум една седмица. Много внимавай какво ще ми отговориш сега!

— Целият съм в слух — каза Аберман.

— Защо си на тази маса?

— По принуда — отговори Влад.

— Кой те прати? — продължи да пита Кирил.

— Имам идеи и възможности! — гърлено каза Аберман. — Ориентирах се в обстановката на заведението. Хървати мразят сърби, сърби мразят шиптъри, бошнаци мразят хървати и всички мразят всички. На една маса видях трима българи. Аз, евреинът, знам, че вие нямате пряко участие в тази вулканична супа, затова дойдох при тебе.

— Защо при мен? — остро попита Кирил.

— Защото ми приличаш на Пол Нюман на млади години и защото не обичам да общувам с кретени.

— Слушай, Аберадо! — каза Кирил. — Ти ми приличаш на клоун, боклук, сух клон. Уди Алън е красавец в сравнение с тебе. Сега ще задам един въпрос и внимавай какво ще ми отговориш, момче. Ако си дошъл да се подпичкваш с мен, утре ще те намерят в Хелсингьор. И така. Защо си тук?

— Имам нужда от помощ.

— По-конкретно? — попита мрачно Кирил.

— Сега ще ти кажа нещо смъртоносно и опасно за двама ни, приятелю! — каза Влад Аберман. — Трябва да намеря един човек, бивше ченге, бивш генерал от всички възможни служби, бивш бандит и най-страшният човек в България. Помогнеш ли ми, ние ще бъдем най-богатите хора в Европа с тебе, ако не — мъртви плъхове.

— Кой е човекът? — попита Кирил.

— Генерал Иван Милетиев. — Козела — кротко произнесе Влад Аберман.

Кирил, а той въобще не се казваше така, се задави, повърна на масата, очите му плувнаха в сълзи, скочи и хукна към тоалетната. Върна се след петнадесетина минути блед като платно. Седна срещу Влад Аберман, каза:

— Прости ми, винаги съм имал слаб стомах. Казвам се Любомир Лазов и не знам дали знаеш какво искаш от мене?

— О, Любо — усмихнат каза Аберадо — моето име е Володя Аберман и много добре знам какъв риск поемаме, приятелю. Намери Козела и ти ще бъдеш един от богатите хора в Европа. И още нещо — когато се срещаме, а ще ни се налага да се срещаме често, дръж горилите си на бара!

— Каква ми е далаверата? — попита Любомир Лазов.

— Да почнем с един милион долара, момче! — каза Влад Аберман и стана от масата. — На бара ще оставя координатите. Не ме търси в Швеция. Нито живея тук, нито ще остана десет минути след като се разделим. Ако намериш начин да се свържеш с Козела — потърси ме. Ако не — забрави за тази среща.

Влад Аберман отиде на бара, плати сметката в кеш, излезе от заведението, взе първото такси и се отправи към порт Малмьо. Двадесет минути по-късно пътуваше за Копенхаген.

Любомир Лазов остана сам на масата: „Дядо Коледа ли беше дошъл, елена Рудолф ли, Снежанка или джуджетата? Кой по дяволите беше тоя смешник, който търсеше достъп до Козела?“ Любо набра телефона на баща си, не беше го чувал от осемнадесет месеца. Знаеше, че старото ченге го презира и няма да го пожали в критична ситуация.

— Кажи боклук!? — чу той гласа на баща си. — Надявах се да си мъртъв, срам на семката ми!

— Остави тия глупости за партийните събрания — каза синът — можеш ли да ме поставиш във връзка с Козела? Направиш ли го, обещавам ти никога повече да не чуеш за мене и да забравиш, че си имал син!

— Не мога да забравя, че съм имал син — кретен! — изкрещя Аса. — Майка ти всяка нощ плаче за тебе. Обади й се изрод, иначе ако ми паднеш, лично ще те застрелям!

— Свържи ме с Козела, Ас! — кротко каза синът. — Тогава ще се обадя и завинаги ще престана да бъда твое унижение.