Христо Калчев
Лебедовата песен на майора (17)

17.

„Що за ебалник е тоя Йохан фон Веер?“ — мислеше Козела, докато се чудеше откъде да потърси сведения за него. Ако беше офицер на ДЕА, нито някой щеше да му даде информация, нито любопитството беше здравословно. Ако беше от хората на „сабри“, той щеше да го предупреди… не да го предупреди, а да го заплаши. Козела знаеше как действат хората на Алкалай. Едва ли беше човек на Хакел.

„Кой по дяволите беше тоя Йохан фон Веер?“ Не беше лесен отговорът на този въпрос, но беше единственият ключ към вратата. Нямаше никакъв друг начин да попадне на ноу-хауто, което търсеха всички банди по цял свят, освен ако не мине на пряка война. Козела беше стар и уморен човек, поне така се чувстваше. Филмите на уестърна отдавна не му бяха интересни. Но имаше и уменията, и ловкостта да не позволи на разни самодейци да го изпържат.

„Самодеец ли е Йохан фон Веер?“ — си мислеше Козела зареян във вълните на Средиземно море, когато се обади Лазар Лазов — Аса.

— Йон — каза той.

Козела го напуши смях, но се въздържа.

— Кажи Асо купа — беше отговорът.

— Сина ми е в твоя хотел, майка му в гроба, дължиш ми кръвнина, шефе!

Нервни тръпки като термити полазиха кожата на Козела. „Господи колко досадно нещо е животът!“ — помисли той, преди да каже:

— Искаш да се държиш като Тарас Булба, Лазаре?

— Убий това бясно куче, брат! — каза истеричния глас на бившия му подчинен. — Тогава съм на твое разположение. Не го ли направиш, забрави за мен!

— Ас, — каза Козела — аз съм губил синове, приятелю. Пред очите ми убиха момчетата. Не твърдя, че не си заслужиха съдбата, но в Библията пише, най-страшното нещастие е да се загуби хронологията. Родителите не бива да надживяват децата си, Ас!

Докаран до лудост и истерия Лазар Лазов — Аса отговори:

— Ебал съм ти майката, християнино! Или ликвидирай бясното куче Любомир Лазов, който е в триста и пета стая в твоя хотел или забрави за мен. А щом се позоваваш на Библията, не забравяй, че има Стар и Нов Завет. Единият отрича другия, Козел. Разбери нещо просто, че ако не се подложиш на християнското отмъщение, единственият изход са юдеите!

— Не разбирам — каза Козела, макар че беше разбрал всичко.

— Козел, — каза Аса — ако до четиридесетия ден не запаля свещ на гроба на жена си и не съм в състояние да й кажа: „Спи в мир, скъпа ти си отмъстена!“ аз нямам работа на този свят. Ако ти не ми помогнеш, обаче ти нямаш работа с мене. Имаш избор, или аз или търси Бенина Аберман. Докато не успокоя духа на жена си нямам работа с тебе.

„Dead line“ така изписа и менюто, така звучеше и в ушите му.

„Те са реални мъртъвци мислеше Козела, а аз жив покойник“ — когато набра телефона на Хакел:

— Слушай, американецо! — прегракнало каза той. — Търся едно момченце, което прилича на киноартист, но действа като харпия. Искам да го намериш в Италия.

— Името? — попита кротко Джон Хакел.

— Барон Йохан фон Веер — каза Козела.

— Не — каза Хакел. — О-о-о, не Козел, не, не, не…

После отново настана dead line.

 

 

Барон Йохан фон Веер не беше нито барон, нито се казваше Йохан. Истинското име му беше Исса, не беше фон, но беше „от“, което на немски означаваше същото. Единственото вярно нещо беше Веер. Това всъщност означаваше „меер“, но както мутрите се криеха зад прякори, така и хората от конспирацията, зад псевдоними. Ако някой беше попитал Бенина Аберман, какво значи барон Йохан фон Веер, тя спокойно можеше да му отговори: брат Исса от Варна край морето, но нито щеше да го направи, нито имаше право да го дешифрира, а и много добре знаеше, че има тайни, които струват човешкия живот.

Бенина Аберман ценеше своя живот и беше научена да пази чужди секрети.

— Кой е барон Йохан фон Веер? — попита я Майора, докато бяха голи под душа.

Бенина го погледна с бадемовите си очи и притискайки се към мокрото му тяло каза:

— Звучи ми като гаулайтер от Холокоста!

Майора разбра десет процента от отговора, а беше достатъчно честолюбив, за да поиска повече обяснения. Разбира се това беше грешка.

 

 

На другата сутрин го намериха заклан. Главата му беше в една свинска морга, тялото в друга, ръцете в трета. Цялата съдебна медицина на Република Италия в продължение на една седмица снаждаха парчетата от бившия пъзел наречен Михаил Митев — Майора.

В съдебните протоколи беше записано — „неизвестен извършител“, но в България всички приписаха тази работа на Козела. Единственият, който посмя да каже на глас това беше Ангел Гяволето, пред един регионален вестник. На другия ден го засипаха с град от куршуми.

 

 

„Бенина Аберман, къде ли се крие тази кукличка?“ — мислеше Козела, докато се подготвяше за акцията. Подстрига се, облече тъмносин костюм, тъмно синя връзка на бели точки. Сложи фалшиви диоптърови очила, пъхна „Глока“ под колана си и излезе от хотела. „Защо Хакел изпитва такава паника, само при споменаването на името Йохан фон Веер?“ — помисли той разсеяно. Ами отговорът се съдържаше във въпроса. Щом Джон Хакелман, евреинът, изпитва такъв респект към някакво си абстрактно име, значи това име не е никаква абстракция, а нещо, което има реални релефи и носи своя потенциал. Било на заплаха, било на респект.

— Морис, — каза Козела, скитайки из улиците на Амалфи — свържи ме с емисаря на Мосад!

— Кой по-точно — попита „сабри“.

— В Италия се подвизава като Йохан фон Веер.

Морис Алкалай беше прехвърлил седемдесет и пет години, беше стар, уморен тигър, сетивата му бяха закърнели, реакциите ставаха все по-бавни. Старостта го беше налегнала, а това е краят на живота. А когато започне студения полъх от отвъдното, човек губи реална представа за света.

— Чакай малко, — каза Морис и след десетина секунди попита — пишеш ли Козел, или ще запомниш?

— Пиша — каза той не вярващ на ушите си.

И „сабри“ му продиктува единадесет цифри. Това беше повече от достатъчно.

— Ас, — каза Козела — включи всички възможни оператори, да ми издирят местонахождението на този номер. — Продиктува му телефона на фон Веер. — Трябва ми до утре! Този, който ще знае точното местонахождение, трябва да донесе във Фиомичино две ампули диазепам, един саван и да се появи с дипломатическа кола. Свършиш ли тази работа приятелю, аз лично ще присъствам на панихидата на жена ти — после затвори телефона.

Ергенска вечер

С ръце в джобовете, с чувство, че е свършил петдесет на сто от работата си, Козела продължи да скита из града. Загуби стотина долара в една бинго зала, опита да играе боулинг в едно открито плажно заведение, доскуча му бързо. Хапна на крак някакъв рибен сандвич с бира, стори му се мазен, не го дояде и продължи да скита към казиното, което беше крайната му цел. Но го отлагаше, защото знаеше, че там щеше да пие водка, а времето напредваше. Вече от десет дена не беше говорил с Флора. Знаеше, че я държи на тръни и че е създал предостатъчно напрежение на остров Крит, но и да се обадеше, нямаше какво да й каже. Щеше да се обади само при положение, че щеше да обяви завръщането си.

Звъня телефона — „anonymous“. Козела се поколеба миг — два, но включи апарата.

— Да — каза той.

— Генерал Милетиев?! — чу женски глас.

— Имате грешка — отговори той, но несъзнателно отговори на български.

— Не, нямам грешка, — продължи жената — но вие ще сгрешите ако се отнесете несериозно към мен!

— А коя сте вие? — попита Козела.

— Сериозен въпрос, генерале и отговорът трябва да е на висота. Предлагам ви да се срещнем!

Подсъзнателно Козела знаеше с кого говори, но все още му трябваха опорни точки.

— Вижте какво, госпожице — уклончиво каза той. — Нямам нищо против да убиете Майора. В нашите среди се казва „ебал съм му майката — изтекли му дните“, но е повече от нахално да ми прехвърляте вашите отговорности.

— Точно това искам да обсъдим! — каза звънливия развеселен дамски глас. — Нито аз убих Майора, нито се опитвам да ви натопя, г-н генерал! Но, вие имате нужда от мен, аз от вас.

— Секс ли ми предлагате? — изнервен до крайност попита Козела.

— Ако се налага… Сексът отдавна не е разменна монета, генерале и вие отдавна не сте човек, който не може да си го доставите в необходимите количества.

— Добре, Бенина Аберман, — попита Козела — какво предлагате?

След дълго мълчание дамският глас проговори отново:

— Вие сте гений, генерале! Искам да се срещна с вас, макар, че, честна дума изтръпвам от ужас при мисълта, че това е възможно.

— Какво рискувате? — попита Козела.

— Всичко — отговори Бенина.

— А какво ще спечелите, ако риска се оправдае? — продължи да пита той.

— Всичко — продължи да отговаря тя. Беше ред на Козела да мисли.

— В една среща винаги има двама души, Бенина, — каза той. — Разбрах вашата част притеснения и очаквания. Да обсъдим този, който наричате генерал Милетиев?

— Само на, четири очи, Козел — каза тя. Старият артист й се изсмя в слушалката.

— Добре момиченце, как да постъпим? Аз да дойда в Солерно, ти в Амалфи или да се срещнем на неутрална територия?

— Ще помисля, г-н генерал — каза Бенина — тази вечер ще получите отговор.

После линията заглъхна.