Христо Калчев
Лебедовата песен на майора (3)

3.

В София върлуваше „ВИС 1“. Гражданството гледаше с усмивка на така наречените борчески бригади, не се отнасяше сериозно към тази дерматологична зараза върху общественото тяло в София. Съществуваше „Градът на истината“, а демократите се мъчеха да съборят Андрей Луканов и Петър Младенов от власт и никой не се отнасяше сериозно към някаква борческа бригада, която се опитва да рекетира реститутските и раздържавени структури, които Филип Димитров и Георги Марков, през главата на бившите комунисти, успяха да създадат.

Това беше най-тежкото национално късогледство. Историческите аналогии не вършат работа никому, но би трябвало да бъдат вземани предвид. Няма две държави, които да са огледален образ една на друга, но неминуемо процесите в тях протичат по подобен начин, ако ситуацията им е подобна. Това се случи и в България. Когато Майора дойде в София, той имаше избор да потърси т.н. интелигенция — там щеше да се чувства некомфортно — нямаше необходимите титли за тази цел. За това с интуицията си на „невестулка“ още първата вечер той отиде в прословуто кафене „Магура“. Това беше началото на Майора и триумфа му. Не минаха и три години и той превзе престъпния свят на държавата.

Беше десет и тридесет, студена, оцъклена нощ, Майора пиеше чай и се стараеше да проникне в това шибано глаголно време, което англичаните наричаха, „бъдеще време в миналото“. Грета, учителката му, си беше тръгнала придружена от бодигардове, но той продължаваше да се взира в тази безумна граматическа материя. „Стар съм“… мислеше той, макар че още не беше навършил четиридесет години. Амбицията му да учи английски беше по-силна от всичко, а той беше човек на волята и знаеше, че ще се справи. Все още се взираше върху глаголното време, когато му се обади постовата охрана.

— Шефе, „чистачите“ са тук.

— Заведи ги в стражевата приемна! Дай им каквото искат, аз идвам след десетина минути.

Майора знаеше резултата. „Вършачите“ нямаше да посмеят да се явят пред очите му, ако не бяха свършили работата си. А щом бяха тука значеше, че Колята е мъртъв. „Един боклук по-малко!“ мислеше Майора, затвори учебниците, облече сакото си и взе асансьора за партера.

Тия боклуци, „чистачите“ бяха ликвидирали Колята по най-вандалският начин. Бяха спрели трафопоста, атакували жилището му и стреляли пред баща му и единият му син. Имаше поне десетина свидетеля, които щяха да потвърдят, че нападателите са трима. А това значеше, че екзекуцията не може да се припише на Козела. Майора им тегли една майна на ум, остави Попето да се разплати с тях и се разкара. „Веднъж почне ли кръвопролитието никога не спира, д’еба мама му!“, мислеше той, докато пътуваше с асансьора към Пентхауса на билдинга си. Тогава иззвъня телефона. „Анонимен“ се изписа на дисплея и Майора дълго се колеба дали да включи. Все пак любопитството му надделя.

— Да — каза той с неукрепналия си глас, което го смушваше и дразнеше, а понякога и унижаваше.

— Здравей, Майоре! — каза Козела от другия край на линията. — Как си момче?

— Здравословното ми състояние ли ви интересува, господин генерал? — объркан и смутен попита той.

— А, не, приятелю. Ако някой трябва да се грижи за здравето си, то това съм аз. Ако ти рискуваш нещо, то това е животът си. До кога смяташ да живееш на ръба на бръснача, момче?

След кратък размисъл Майора попита:

— Предлагаш ли нещо, генерале?

— Нямам друга причина да се обадя, господин Митев. Крайно време е да приберем бойните знамена.

Майора излезе от кабинета и тръгна към офиса си.

— Как ще стане това, генерале?

— Коректно… — каза кротко Козела. — С подялба на приоритети. Тогава ще ти простя боливийската измама.

— Не те разбирам?! — каза Майора, но не звучеше убедително.

— О, разбираш ме много добре! — кротко каза Козела. — Слушай ме внимателно, Майоре. Основният играч напусна невредим бойното поле. Евреинът, който единствен знаеше ноу-хауто на далаверата. Той ще намери начин да продаде идеята си на някой друг. Но в сделката задължително ще влиза и твоята глава.

„Така е мама му стара“ — помисли Майора. Той знаеше, че това е истината, а кой знае защо вътрешното чувство му подсказваше, че чува добронамерен тон от устата на легендарния Козел.

— Добре, Козел — прегракнало каза Майора, — да приемем, че си прав и всичко, което казваш, ще се сбъдне. Какви са моите средства за защита?

— Точно това трябва да обсъдим! — каза Козела. — Ти остави няколко семейства на улицата, няколко деца сираци. Не, че аз не съм го правил, но винаги съм си поемал отговорността, а и разноските, момче. С две думи моето предложение е следното: или ти заиграваш по моята свирка, или аз започвам да те пържа в България! Избереш ли второто, бял ден няма да видиш, Майоре. Давам ти една седмица за размисъл. Аз ще те потърся. Не от този телефон, разбира се.

Майора почувства, че разговорът е към края си, а знаеше, че не бива да го прекъсва така.

— Козел, Козел, господин генерал, не затваряй, къде си за бога?

— На майка ти у путката! — кресна Козела и затвори телефона.