Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (12)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Редакция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Христо Калчев

Заглавие: Лебедовата песен на майора

Издател: Световит

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

ISBN: 954-976-155-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1781

История

  1. — Добавяне

5.

Когато е влюбен, един евреин е много глупав, когато е глупав, евреинът е най-големият глупак на света. За известно време Влад Аберман беше и двете. Сега, побягнал панически, той имаше малко места за укритие и недостатъчно средства. Жена му Бенина беше някъде из Варна, братовчедите му мъртви, а трансфера с картофеното пюре — провален. „Какво ми остава? — си мислеше Влад Аберман. — Хотел «Вилхелмина» в Хага.“

Ноу-хауто продължаваше да е негово притежание, но според принципите на пазарната търговия една стока, а още повече интелектуална, за да види бял свят се нуждаеше от три основни принципа — спонсориране, реализация и дистрибуция. Той не разполагаше с нито един от тези три аргумента. И вместо да бъде един от най-богатите хора в света, той беше един уплашен, дребен дивеч в гората наречена „ъндърграунд“. Всяко връщане в Латинска Америка беше смъртна присъда, всяко връщане в България — доживотен затвор. И все пак трябваше да има някакъв изход от тази на пръв поглед безнадеждна ситуация. Влад Аберман замина за Остенде, Белгия и набра номера на Бенина. На седмия позив се включи гласова поща и той й предаде съобщение, което можеше да бъде или фатално, или решаващо: „Чакай ме на телефона на християнската Коледа! Все още аз управлявам влака. В.А.!“ След това замина за Малмьо.

На много бандитски групи им течаха лигите от мерак да се докопат до него. Неговите 65 кила лично тегло не интересуваха никого, нито бяха нечия заплаха. Но той беше открил един метод, беше го официализирал, а това значеше, че или трябва да го реализира, и да овладее структурите, или като агнец божий да наведе глава на заколение. Предал беше съкровената си тайна, не на хората, с които би искал да я сподели.

Малмьо, като всеки пристанищен град на богатия Север, беше пълен с човешки боклук от цял свят. След седемнадесет часа вечерта беше почти изключено да срещнеш някой швед, освен в прелитаща покрай тебе кола, но заведенията бяха пълни с хора от всички раси по света. Влад Аберман знаеше, че най-добрия начин да се смеси с тълпата и да потъне в нея е да имитира расовата си непригодност към държавата, в която гастролира. Затова влезе в първото пристанищно заведение, обяви на бармана, че е аржентински креол, представи се като Аберадо и след като му остави сто долара бакшиш и имитира пиянство, започна да му задава на пръв поглед неутрални въпроси. Какви хора живеят в Швеция, късо ли е лятото, студена ли е зимата, какъв е курсът на долара, еврото има ли шанс. Малко по малко барманът започна да общува с пияния си, но щедър аржентински гост. Предложи му проститутки. Аберадо отложи офертата, беше му рано, все още му се пиеше и му се говореше, както сам той заяви. Предложи питие на бармана. Беше двадесет часа. Барманът прие. Тогава Влад Аберман му каза:

— Гунър, аз не съм правен в гъз и не съм паднал с последния дъжд. Предлагам ти уиски, а не чай. Обидиш ли ме с курвенска консумация, няма да ме видиш повече.

Усмихнат до уши, барманът разкъса капачката на бутилка „Олдс Смъглър“ и напълни две чаши.

— Сеньор Аберадо, аз работя десет години тук и имам нюх за клиентите. Приемете това питие от мене!

Влад Аберман не каза ни да, ни не, но продължи да имитира пиене.

— Що за хора идват в това заведение, Гунър? — попита той.

— О, приятелю, боклукът на света! Виждаш ли на онази маса? — посочи му четири души мъже и три жени в едно от сепаретата. — Това са хървати — усташи. Виж в другия край — там са девет души.

— От къде знаеш? — попита Влад.

— Аз съм длъжен да знам всичко — отговори Гунър. — Сърби. Тия народи се мразят в червата си, а имат една граница и говорят един език. Излязат ли от заведението, полицията брои труповете на пристана.

— Сериозно? — имитирайки изненада, попита Влад Аберман. — Какво делят тия мъже? Жени ли?

— Не, приятелю, — отговори Гунър — друса ги вековна омраза. Има едно-единствено племе, пак там някъде из Балканите, което балансира между тях.

— Curious! — възкликна Аберман. — Това ми намирисва на границата на Еквадор, Боливия, Колумбия и Венецуела.

— Точно така — каза започналия да се напива Гунър.

Като всеки човек, който е прекарал двадесет часа на крак и обслужил хиляда души, той беше грохнал от умора и не го съзнаваше, но Влад Аберман, разчиташе именно на това.

— Не съм бил нито в Латинска Америка, нито на Балканите! — продължи фъфлейки Гунър, който не знаеше, че това е последната му нощ в живота. — Това обаче, което мога да ти кажа, сеньор Алберадо, е, че никой, не мрази никого повече от съседа си. Десет години наблюдавам това.

Влад Аберман се пресегна, взе бутилката, разбира се остави петдесет долара под салфетката на бармана, доля две чаши и попита:

— Да речем, че в Латинска Америка, както ти се изразяваш, приятелю, някой успява да се справи… То това не е вярно. Всяка една от тия държави, които спомена има нелегални партизански армии, но тука в Европа кой пречи на тези две групи мъже да се избият на място? Нали се мразят?

Гунър се задави с глътка уиски, изплю я в умивалника и каза основното и най-важно нещо:

— Междинното звено, сеньор. На масата пред дансинга има една жена с червена рокля. Виждаш ли я?

— Да, — каза Алберадо — пред очите ми е.

— Виждаш ли мъжете около нея?

— Естествено, приятелю, не съм сляп.

Тогава Гунър каза решаващата фраза:

— Това е българската мафия, приятелю! Те са тези, които задържат откровената война.

Влад Аберман нямаше нужда от повече. Той се разплати на бара и излизайки от заведението се задържа на масата на българите.

— Господа, — на английски каза той — аз съм български евреин. Моят народ е много задължен на вашия. Срам ме е, че не говоря езика ви, но отраснах другаде и не можах да го науча. Ще приемете ли по едно питие от мен?

Влад Аберман тежеше колкото бицепса на всеки един от тримата на масата. С пооредялата си косица и златните очилца, той беше комична гледка в очите на хората, при които седна. Но те го поканиха.

— Аз се казвам Влад Аберман — каза той. — На бармана се пробутах за Аберадо. Имам нужда от вашето съдействие, пичове! — всичко беше казано на английски, пичове на български.

На масата избухна див смях.

— Какво искаш бе, малкия? Нещо за ебане?

— Аз не — отговори кротко Влад, — но вие ако имате нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

Късно през нощта той съобщи какво всъщност иска и от техен гост се превърна в техен господар. Оставаше тяхна грижа да го свържат с Козела. Успееха ли да го направят, те щяха да бъдат богати хора, ако не — просяци. Въпрос на избор.

На другия ден Влад щеше да се върна от Малмьо в Остенде. Той вече разполагаше със своя структура.