Христо Калчев
Лебедовата песен на майора (19)

19.

По ирония на съдбата и най-хитрите лисици в крайна сметка падат в капана. Козела не направи изключение. Изключението беше друго, че изненадани бяха ловците, не плячката.

— Знаете ли къде се намирате, Козел? — попита млад, елегантен, красив мъж.

— В някоя от тайните квартири на Мосад… — прегракнал каза Козела.

Все още му действаше упойката.

— Грешка, генерале! Мосад действа само и единствено на територията на Израел.

Козела му се изсмя в лицето.

— Don’t fuck me up man? — каза кротко Козела. — Казвайте каква е целта и да приключваме?

— О-о-о, далеч си от целта, г-н генерал — каза младият мъж. — Тепърва имаме много работа, колега!

После стана, включи осветлението в стая без прозорци, натисна някакъв невидим бутон и стената зад него се размести. В помещение, наподобяващо луксозен хол с мебел от птичи явор, той видя двама души, които познаваше много добре. — Морис Алкалай, великият „сабри“ и германо-евреина с американски паспорт Джон Хакел. Не познаваше единствено красивата млада жена, която седеше срещу него, но нямаше нужда да бъде нито Ванга, нито Нострадамус, за да се сети, че му предстои среща с Бенина Аберман.

— Началото на края или края на началото? — попита Козела.

— Зависи от теб, генерале — каза Бенина Аберман, стана и се премести до него. Тя беше наистина грациозна като кошута и носеше всички наследствени белези на племето си. Агресивност, съобразителност, и комбинирано с порода, екземпляра ставаше съвършен. Тези изкушения не действаха на Козела и той мислено се раздели с Флора и Крит. Нямаше, нито страхове, нито съжаления. Беше му дошло време, беше си свършил работата, време беше да затвори „великата книга на живота си“.

— Какъв е залогът, красива, млада госпожице? — иронично попита той.

— О-о-о, огромен! — каза младата дама. — За вас, спокойни старини, за мен охолно бъдеще, а за моя изстрадал народ средства за война с варварите.

— И всичко това е в моите ръце? — усмихнат каза Козела. — Сабри, Джон това момиченце ме мисли за Соломон?! Обяснете й кой съм, по дяволите!

— О-о-о, знам кой си, Козел! — продължи да говори Бенина. — Знам много повече, г-н генерал. Знам и каква работа ще свършим с вас.

Алкалай и Хакел мълчаха, като че ли не участваха в този разговор, но Козела много добре знаеше, че всичко това става под тяхна диктовка. Козела отпи чаша вода, потърси цигарите си. Не ги намери и погледна Алкалай през протежението на хола.

— Морис? Върнете ми цигарите! Искам водка, вода и лед или куршум, сабри. Няма друг начин да продължим разговора.

И Алкалай и Хакел познаваха добре Козела, а младата дама изглеждаше добре информирана. Така че капризите на стария воин бяха задоволени веднага. Когато оправи дишането си и реши, че е излязъл от упойката, Козела попита:

— Какво искате? Какво предлагате? И какви са ви гаранциите?

Бенина Аберман продължи разговора, макар че това все по-силно раздразваше Козела.

— Ти си единственият, който има достъп до моя полусъпруг, полубратовчед Володя Аберман. Той единствен знае това, което ни интересува и нас. Ти ни доставяш него. Срещу което получаваш свободата си и се оттегляш на остров Крит, където те чака г-жа Марин и малкия Осип.

Козела изтръпна. Тази млада, нагла курва знаеше всичко за него. И би й извил врата на мига, но не в присъствието на това обкръжение. Алкалай и Хакел бяха предостатъчна гаранция, че тази среща е изключително сериозна, ако не и съдбоносна.

— Как се казвате, млада госпожице? — попита Козела.

— Сара — каза Бенина. — Всеки евреин е Авраам, всяка еврейка е Сара, г-н Козел, но не това е нещото, което трябва да обсъждаме с вас! Да минем към същината на въпроса. — Бенина стана и се премести срещу него на канапето. — Обичам деловите мъже, г-н генерал. Къде е Володя Аберман?

— Дори и да знам, каква ми е гаранцията, че ако ви кажа след две минути няма да съм по-мъртъв и от него?

— О-о-о, той ни трябва жив, Козел! — отговорът на Йохан фон Веер прозвуча като от небитието. — Той наистина ни трябва жив! И не само на нас, приятелю, и на вас! Повярвайте ми!

Козела се развесели, той беше минал през иглени уши или на вълка през гъза, както казваха шопите и беше свикнал на какви ли не изненади и изпитания. По него беше стреляно многократно, семейството му беше избито до крак, а въобще не му се мислеше колко лични жертви са паднали от ръката му. Нищо сериозно не можеше да го уплаши. Още по-малко смъртта. Беше преживял инфаркт, очакваше следващия, дните му бяха преброени и той го знаеше идеално. Така че изпитанието, на което беше подложен, по-скоро го отегчаваше, отколкото го ужасяваше.

— Добър ден, барон фон Веер! — без да крие иронията си каза Козела. — Очаквах появяването ви!

Офицерът на Шин Бет не успя да скрие изненадата си.

— Вие сте по-информиран, отколкото очаквах генерале?

Този път Козела се разсмя искрено.

— А вие, значително по̀ самодейци от воини на държава, която е в битка от четиридесет и осма година до сега!

Фон Веер каза нещо на непознат за Козела език, това не можеше да бъде нищо друго, освен иврит, но за него нямаше значение. Важна беше целта и бързината на приключването. Беше започнало да му се пикае неудържимо, главата му се замая отново и все по-малко желание имаше да влиза в някакви контакти с тях.

— Сабри? — каза Козела. — Ако ще водя преговори, ще бъде единствено с тебе. Обсъдете на иврит този въпрос! Няма да позволя, нито на това момиченце, нито на този манекен да ме командват, каквото и да ми струва това!

Тогава се намеси Джон Хакел.

— Слушай ме внимателно, Козел! Един хитрец е измислил начин да прикрива, филмирайки хероин. Ти знаеш кой е той. По-скоро той търси достъп до тебе и се крие от нас като от чума. Ако неговите умения попаднат в ръцете на ислямисти или не дай боже на латиноамерикански наркотрафиканти ще стане страшно, колега! Милиарди долари ще излязат извън контрол, а ти знаеш какво значи това, нали?

Козела кимна, но не каза, нито да, нито не.

— Този човек трябва да ни попадне в ръцете, преди да са се добрали до него, я Хамаз, я момчетата на Ескобар. И ти трябва да ни помогнеш за това. За нас това е въпрос на кауза, за теб на оцеляване и разбира се на много пари. Свърши ни тази работа и ще получиш почетния Бен Гурион и завинаги ще престанеш да се грижиш за оцеляването си. Колко време ти трябва, за да вземеш подобно решение?

Козела запали цигара, поиска лист, писалка и написа един адрес.

— Намерете ми този млад човек в рамките на двадесет и четири часа — каза той. — На двадесет и петия ще получите отговор.

На бележката пишеше: — Любомир Лазов. Това беше синът на Аса.

 

 

Няколко часа по-късно вратата се отвори и Бенина влезе в помещението без прозорци, бутайки сервиетна количка пред себе си. Върху нея беше натрупала всичко необходимо за истински запой, а ако Козела имаше нужда от нещо, беше именно водка.

— Сельодка, миди, аншоа и сьомга? — каза тя като застана пред канапето му. — За другото знам!

— Водката ми е достатъчна, госпожице! — каза Козела.

Той беше в затвор и знаеше, че спи под наблюдение, и под контрол. Знаеше, че никакви действия не са му по силите, но водката му вършеше работа, а и любопитството му беше изострено. Когато си наля водка и отпи, той не се стърпя да зададе простия въпрос:

— Каква ти е далаверата, малката? Кауза или пари?

— Пари, разбира се?! — без грам свян отговори тя. — Каузата е за идиоти като тебе.

— Но ти пееш в хора на Мосад? — каза Козела.

— Така ти се струва… — отговори Бенина. — Аз пея в моя хор и изпълнявам централната партия. Ако приемеш да ми партнираш, може да се получи музика? Откажеш ли — лошо и за двамата. Аз бедна, ти — мъртъв.

— Поне си откровена — усмихнат каза Козела.

— Бъди и ти — каза Бенина — и няма да съжаляваш, Козел! Къде е Влад?

— Не преди отговорът на моите въпроси, госпожице! — каза той. — Наздраве! Аз съм много по-отдавна мъртъв, отколкото който и да било от вас може да предположи. Къде са Алкалай и Хакел?

— Заминаха — каза Бенина. — Баронът и аз останахме твои надзиратели.

Малко по-късно в стаята влезе „сабри“.

— Здравей, Иван! — каза той.

— Позна ли ме — каза доста запилия Козел.

— Виждам, че се разбирате с госпожица Бенина?!

— О-о-о, ни най-малко — каза Козела. — Току-що ме излъга, че си заминал.

— Сега заминавам, Козел. Дойдох да се сбогувам. Ние не лъжем никого.

— Аз съм с обратни впечатления, сабри — каза Козела. — От тебе знам, че Йохан фон Веер и Володя Аберман ще се срещнат на Фиомичино.

— Да, Козел — кимна Алкалай, — това беше първоначалната информация. Някакъв обаче се е представил за Аберман. Някакъв самодеец и наемник. Нещо повече, арабите знаят, че Цион се готвят да им ударят балтията от кокаинов път. Намери Влад Аберман, Козел, иначе всички ние ще станем пушечно месо на рязаните.

 

 

На другия ден му докараха Любомир Лазов, малкия Ас.

— Седни, боклук, — каза Козела, когато останаха на четири очи.

Притеснен и уплашен до смърт, младият мъж се отпусна на стола срещу него.

— Ти уби майка си, Ас — каза Козела.

— Неволно, г-н генерал — изфъфли той.

— Неволно, но е факт. Няма да обсъждаме причините. Баща ти я последва в небитието.

— Не!!! — изкрещя малкия Лазов.

— Да! — каза Козела. — Ти си кръгъл сирак и безотечественик. Ще дойдеш с мен, боклук. От днес нататък ти си мой роб! Ясно ли ти е?

— Какво искате да кажете? — изфъфли младокът.

— Това, което чуваш — каза Козела — и нито дума повече! От днес нататък ти нямаш воля. Волята ти съм аз. Ще седиш тук, докато те заведат там, където ще ти кажа какво да правиш. А дотогава яж, спи, гледай телевизия и не задавай въпроси. Ядосаш ли ме, ти си мъртъв, младок! Аз не прощавам на тези, които взривяват колибката ми!

След това набра телефона.

— Да действаме, г-це Аберман! Или взехте друго решение?

— О-о-о, не Козел! Ще действаме! — каза Бенина. — След десет минути съм при вас!

 

 

На двадесет и седми януари ковчегът с тялото на Майора беше пломбиран и замина за България. Ковчегът беше тежък, луксозен, тежеше двеста и петдесет килограма и беше придружаван от Аса, Бенина и фон Веер. Една несъществена подробност — властите не знаеха, че в този сандък, вместо трупа на Майора имаше двеста килограма кокаин, първата пратка от флотацията на Влад Аберман. Два дни по-късно Козела, младият евреин и Алкалай излетяха за Русия с личния самолет на „сабри“. От днес нататък пътя на кокаина щеше да върви на зигзаг. Ла Пас, Боливия — Краснодар, Русия — Мегало Кастро, Крит — Солерно, Италия и от там ще се разпръсва като чума из широкия свят.

Тялото на Майора беше посрещнато с почести.

Мутрите го погребаха през нощта. Хората на фон Веер изровиха ковчега и акцията започна. Странно нещо беше „пътя на коприната“. Той някога беше тръгнал от Китай за Европа, сега вървеше в обратна посока, но вървеше и щеше да върви докато свят светува.