Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (8)

8

— Добре че каза на Хенриета, че трябва да си тръгваме — каза Теодора Щайн на приятеля си Вили Херцог, който бе застанал в другия край на малкото фоайе и си обличаше палтото. — Утре трябва да ставам рано.

Вили взе шапката си и кимна.

— Остават ни само няколко часа сън. Аз също имам работа рано сутринта. Вечерта беше чудесна и прекарах приятно, но малко се проточи.

Теодора погледна вратата към хола, зад която се чуваха развеселени гласове, смехове и музика от грамофон. После сви рамене.

— Колко пъти навършваш двайсет и една години, Вили? — Въпросът беше реторичен и тя продължи: — Хенриета сигурно иска да запомни този ден. Не я осъждам. И аз ще постъпя така, когато стана на двайсет и една. Смятам да организирам страхотно празненство.

— Аз ще бъда ли поканен? — усмихна й се Вили.

— Ако си все още тук, Вили Херцог, а не си се отправил за Америка, както постоянно заплашваш — отвърна тя и го стрелна кокетно. — Все още ли възнамеряваш да заминеш при чичо си Натан в Бруклин да учиш за зъболекар?

— За лекар — поправи я той. — Работата е там, че американски визи се получават много трудно, Теодора. Мисля, че вече ти го обясних. Но баща ми има един приятел във Франкфурт, а той пък има приятел, който познава един чиновник в консулския отдел. Може да ни помогне. Срещу съответната цена, то се знае. Тъкмо затова баща ми вчера замина за Франкфурт с надежда да подкупи онзи човек и да получи три визи — за себе си, за сестра ми Клара и за мен. — Вили се покашля смутено. — Аз наистина искам да замина в Америка…, но… — Той отново се покашля и заби поглед в обувките си. После вдигна кротките си лешникови очи към Теодора. — Не искам да те напусна — изтърси той, като изненада и себе си, и нея. Е, най-после, каза го. Най-после бе намерил смелост да й каже онова, което мислеше постоянно от седмици наред. Отдъхна си и погледна Теодора с обожание.

Тя го гледаше изумена и не намираше думи да му отвърне.

Вили захвърли шапката си, прегърна я и я притисна до себе си.

— Обичам те, Теди — промълви и целуна копринената й руса коса. — Много те обичам.

— О…, Вили… Това да не би да е предложение?

Настана кратко мълчание. Най-сетне той отвърна:

— Дали искам да се оженя за теб? Да… Да, смятай го за предложение.

— О, Вили! Не знам какво да ти кажа. Ние сме само на деветнайсет години. Толкова сме млади. А и…

— Не ме ли обичаш?

Сега бе ред на Теодора да замълчи.

Запита се дали го обича наистина. Не беше уверена. Може би да. Той беше хубав, кротък и ученолюбив, мечтаеше да стане лекар и обноските му бяха много приятни. Госпожа Манделбаум, майката на Хенриета, казваше, че Вили е истинско съкровище. Наистина, той бе тъй спокоен и грижовен. Да, Вили беше добро момче. От една година се познаваха и никога не я бе разочаровал с поведението си. Но чак брак? Не беше мислила по тия въпроси. Все пак, можеше да се каже, че Вили е една добра партия. Пък и никак не й бе неприятно, когато я целуваше. Дори й хареса. Устните му бяха топли и меки и той винаги миришеше хубаво на сапун и „Кьолниш васер“. Беше мил с нея и никога не се опитваше да я принуди да стори нещо нередно. Когато я целуваше, винаги я обземаше особено чувство, сърцето й се разтупваше, ставаше й топло и страните й пламваха. Да, като се замислеше, май никак не бе безразлична към Вили. Не й се щеше да го загуби. Внезапно осъзна, че никога не би намерила по-добър от него.

— Мисля, че те обичам, Вили — рече бавно тя. И след кратко мълчание добави по-уверено: — Да, наистина те обичам.

— О, Теди! Толкова съм щастлив. А искаш ли да се омъжиш за мен?

Последва още една пауза и тя каза:

— Да, Вили Херцог, искам.

Той хвана брадичката й и повдигна дребното й сърцевидно лице към своето; целуна вирнатото й носле, клепачите, а накрая и красивите тръпнещи устни. Целувката им продължи дълго и те стояха плътно притиснати един към друг. Накрая се разделиха, за да си поемат дъх.

Вили притисна главата й към рамото си и я помилва по косата. Останаха дълго така, слети в мълчалива прегръдка. Съзнаваха, че вече са се обрекли един на друг; моментът бе важен и скъпоценен и за двама им, затова искаха да го продължат.

Накрая Теодора се освободи от обятията му.

— Погледни часовника, Вили. Почти полунощ е. Трябва да тръгваме. Едва ще дремна и ще трябва да ставам да се оправям с Максим. Малкият винаги се буди рано.

— Да, хайде да вървим.

— Почакай да си сложа шапката. Навън е студено, а отзад на мотоциклета ще ми бъде още по-студено.

Теодора взе зеленото си каскетче от закачалката, нагласи го и върза на врата си шалче в същия цвят. После измъкна от джобовете на палтото си вълнени ръкавици, сложи ги и рече:

— Готова съм.

Двамата излязоха от апартамента на семейство Манделбаум и Вили затвори вратата. На стълбите обгърна раменете на Теодора и нежно я притегли към себе си.

— Да смятам ли, че вече сме си дали дума, Теодора? Ти ще станеш моя съпруга, нали?

Тя кимна с много сериозно изражение на лицето, ала светлозелените й очи искряха от щастие.

— Да, Вили. Да и на двата ти въпроса. Ще пиша на леля Кети в Лондон да й съобщя. Като моя единствена роднина тя трябва да знае, че съм… сгодена и… ще се омъжвам.

— А аз ще кажа на баща ми, когато се завърне от Франкфурт, и ще го уведомя също, че не мога да замина за Америка. Не и без теб. Ще трябва да ти взема виза, Теди. Ще остана в Берлин, докато и двамата не сме готови да заминем за Бруклин при чичо Натан.

Тя се усмихна, кимна и взе ръката му в своята. Слязоха заедно по стълбите и прекосиха фоайето към входната врата.

Когато Вили я отвори, за да излязат на улицата, Теодора се вкопчи в рамото му.

— Чуй! Не беше ли това шум от счупено стъкло?

— Точно това беше. Дано не е крадец, който се опитва да проникне в магазина на господин Манделбаум. Ще ида да проверя. Ти стой тук!

— Не! Не излизай, Вили! Може да е опасно.

Той не обърна внимание на предупреждението й и забърза към тясната уличка, но още на входа се сблъска с щурмовак, който стоеше втренчен в сградата. Мъжът сграбчи Вили за рамото и го дръпна грубо.

— Хей ти, кьорчо! Гледай къде вървиш!

— Моля да ме извините, господине — учтиво рече Вили, като се опитваше да се изтръгне от хватката му, но тя беше желязна. — Пуснете ме, ако обичате.

Щурмовакът само още по-здраво го стисна и се втренчи в лицето му на слабата светлина, която проникваше от фоайето през стъклената врата.

— Защо пък ще те пускам? Откъде да знам не си ли евреин? Това еврейска къща ли е? Казвай, евреин ли си?

Теодора, която слушаше с нарастваща тревога, не можа да се сдържи. Тя се втурна навън, преди Вили да е успял да отговори и може би неволно да изрече точно каквото не трябва.

— Пуснете го! — изкрещя тя. — Веднага го пуснете! — повтори и гласът й се извиси до крясък. — Нищо не сме направили!

— Направили сте, ако сте евреи. Казвайте, не сте ли гадни, вонящи евреи?

Той се ухили и садистично продължи да стиска рамото на Вили. При тая гледка Теодора цяла изтръпна и рязко пое въздух.

Вили стисна зъби и не издаде нито стон, въпреки силната болка.

— Хайде, признавайте — изръмжа щурмовакът. — Кажете си, че това е еврейска къща, а вие и двамата сте евреи.

— Никакви евреи не сме! Що за приказки са това?! — викна Теодора. Събрала цялата си дързост, тя го измери от горе на долу.

— Името ми е Теодора Мари-Тереза Шмид, а това е Вилхелм Браун. И двамата сме добри католици и добри германци. — Тя преглътна и пое дълбоко въздух. — Освен това сме добри нацисти. — И като изпъна ръка напред в нацистки поздрав, изрече отсечено: — Хайл Хитлер! Да живее прекрасният ни вожд! Да живее Третият райх!

Щурмовакът я зяпаше озадачен.

Същата бе и реакцията на Вили. Когато изтича на улицата, сърцето му едва не спря и той бе обзет от ужас повече за нея, отколкото за себе си. Ала сега вече вярваше в успеха на представлението й, защото на щурмовака не би му хрумнало, че някой евреин ще се осмели да говори така. Нейният гняв и арогантност бяха така правдоподобни и тя говореше с такава убеденост, че никой не би се усъмнил в истинността на думите й. Вили бе изпълнен с възхищение към нея заради самообладанието й.

А Теодора продължи настъплението си срещу щурмовака.

— Нали имате фенерче в ръката. Хайде, осветете ни! Осветете Вили. Какво се чудите? Сам ще се уверите, че не е евреин.

Тя изтръгна фенерчето от ръката му, включи го и го насочи към Вили.

Вили затаи дъх, вкаменен от страх и за двама им.

— Свали си шапката, Вили! — властно нареди тя и той нямаше как да не се подчини. Със свободната си ръка смъкна шапката, а устните му беззвучно шепнеха молитва.

— Я го вижте! — викна тя на щурмовака. — Погледнете го, де! Косата му е червеникаворуса и има повече лунички, отколкото някога сте виждали. Очите му са лешникови. Това еврейско лице ли е, питам аз? Не, чисто арийска физиономия!

С драматичен жест тя насочи фенерчето към себе си.

— Вижте мен! Че аз съм олицетворение на нордическия тип! — Теди преметна дългата си коса през рамо. — Имам руса коса, зелени очи и лице с цвят на роза. Имам ли семитски вид, а? Естествено, че не, защото не съм еврейка!

Най-сетне щурмовакът си върна дар слово.

— Външността понякога лъже — промърмори той. Ала въпреки това бе загубил войнствеността си и проявяваше колебание пред нейния гняв и потока от думи, изречени тъй надменно и самоуверено. Все още не пускаше Вили, дори го стисна още по-здраво.

Теодора се приближи до него и с леден глас продума:

— Вярно е това, което казахте. Външността понякога лъже. Може би изобщо не сте такъв, за какъвто се представяте. Преди малко казах „Хайл Хитлер“. Защо не ми отвърнахте по същия начин, както е прието? Надявам се, че сте лоялен към партията. — Тя гордо отметна глава и с още по-голяма арогантност заяви: — Баща ми е групенфюрер Шмид. Добър приятел е на райхсфюрер Химлер. — И като събра цялата си смелост, Теодора размаха фенерчето пред лицето на стъписания щурмовак. — Как ви е името, ефрейтор? — попита тя с присвити очи.

Мъжът реагира според нейните очаквания, като гневно отблъсна ръката й.

— Махнете тая светлина от очите ми! — викна той и издърпа фенерчето.

Без да й мигне окото, Теодора продължи.

— Чухте ли ме, ефрейтор? Баща ми е влиятелен човек и приятел на Химлер. Никак няма да му стане драго, като научи, че сме били задържани по тоя начин. Попитах за името ви, ефрейтор. Е, ще го кажете ли?

Щурмовакът очевидно бе повярвал на всичко, изречено от Теодора до момента, и при повторното споменаване на Химлер, началникът на Ес Ес, като че ток мина по тялото му. Той моментално пусна Вили.

Теодора мигом хвана Вили под ръка и го дръпна към себе си.

— Хайде, да си вървим.

— Да, най-добре си вървете! Прибирайте се у дома си! Скоро улиците няма да бъдат безопасни. Тази вечер сме организирали гонка на евреи.

Той се разсмя и се плесна по бедрото, сякаш бе изтърсил нещо много забавно. После им обърна гръб и се отдалечи, като осветяваше с фенерчето си витрините на магазините.

— Погледни какво е направил с витрината на Манделбаум! — изохка Вили.

— Бързо, Вили! Бързо! — пошушна Теодора, хвана го за ръка и двамата затичаха в обратната посока, далеч от дома и от бижутерийния магазин на Манделбаум. Когато излязоха на Курфюрстендам, веднага забелязаха, че на улицата цари пълен хаос, затова продължиха колкото могат по-бързо до електрическия стълб, където Вили бе паркирал мотоциклета си. С облекчение откриха, че никой не го е докосвал, но съзнаваха, че нямат никакво време за губене. Качиха се на него запъхтени.

— Дръж се здраво — поръча Вили и Теди го обгърна през кръста. Мотоциклетът подскочи и се понесе по булеварда с главоломна скорост.

А по него се движеха коли и камиони и спираха до тротоара пред магазини, кафенета и сгради. От тях се изсипваха щурмоваци и цивилни, които размахваха прътове, палки и пистолети. Като обезумели те тичаха във всички посоки и трошаха витрините на магазините, чиито собственици бяха евреи, като изхвърляха стоката на улицата, чупеха столове и маси в кафенетата и ломяха с брадви вратите на жилищните сгради. Сред шума от чупене на стъкла и врати се чуваха дивите тържествуващи викове на озверялата тълпа, водена от щурмоваците.

Теодора цяла трепереше. Като се вкопчи по-здраво във Вили, тя викна в ухото му:

— По-бързо, по-бързо! Да се махаме оттук!

Чу се изсвирването на гумите на мотоциклета, той се понесе с още по-стремглава скорост и само след минути Курфюрстендам бе зад гърба им. Вили караше по Стюлерщрасе, която преминаваше в Тиргартенщрасе, а там бе домът на семейство Вестхайм. Теодора живееше у тях и се грижеше за малкия Максим.

Сега се намираха на Фазаненщрасе. Пред тях беше прекрасната старинна Централна синагога и когато я наближиха, и двамата бяха поразени. Щурмоваци и хулигани чупеха прозорците и се опитваха да подпалят сградата с горящи факли.

Вили усили скоростта до краен предел, колкото и да бе опасно, за да се махнат възможно най-бързо от сцената на това ужасно варварство. По улицата лежаха разхвърляни молитвеници и обезумялата тълпа ги тъпчеше с истеричен смях и с нецензурни крясъци.

— Не мога да повярвам, че палят синагогата — изстена Теодора в ухото на Вили и притиснала лице в гърба му, се разхлипа. Най-сетне пресякоха Кантщрасе и подкараха по Будапещерщрасе. Това бе дълга и виеща се улица, която водеше направо до Стюлерщрасе. С огромно облекчение Вили установи, че там е спокойно и съвсем безлюдно; сякаш се бяха прехвърлили на друга планета, такъв покой цареше. Паркира край пътя под едно дърво и скочи от мотоциклета.

Теодора още плачеше, притиснала ръце до очите си, за да спре бликащите сълзи.

— Прости ми, Боже! Прости ми, задето се отрекох от произхода си и от това, което съм!

Вили я взе в прегръдките си, а тя продължи да плаче безутешно, притисната до него. Той я милваше по гърба и се опитваше да я успокои.

— Господ ще ти прости. Сигурен съм. Та ти ни спаси. Със своята съобразителност и дързост. Притежаваш истинска еврейска мъдрост, Теди. И кураж, който ни отърва.

— Не биваше да отричам, че сме евреи — простена тя. — Това беше грях, Вили!

— Но той ни спаси. И само това има значение.

Тя погледна мрачното му лице и попита през сълзи:

— Защо, Вили? Защо? Защо вършат това? И защо подпалват синагогата?

Той помълча един миг и после с болка и гняв в гласа отвърна:

— Нацистите превърнаха предразсъдъците в омраза. Тази вечер те съсипват, палят и оскверняват всичко, което принадлежи на евреи, защото ни мразят с ужасна, отмъстителна злоба.

— О, Вили!

Той я притисна до себе си, за да не види тя неочакваните сълзи, които замъглиха очите му.

Теодора се мъчеше да потисне риданията си. След малко се овладя и успокои.

— Вили?

— Да, Теди?

— Те искат да ни убият всичките — промълви тя над рамото му.

Той не отговори. Знаеше, че е права. И се боеше.