Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Women in His Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Жените в неговия живот

Преводач: Надя Баева, Албена Арнаудова, Симона Георгиева

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Свят“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 954-415-030-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1826

История

  1. — Добавяне

Част втора
Урсула
Берлин
1938

Няма да се уплашиш от ужасите нощем,

от стрелата, която лети денем,

от ходещата в тъмата язва, от заразата,

която опустошава по пладне.

До тебе ще паднат

хиляда и десет хиляди теб отдесно,

но до тебе няма да се приближи.

Псалм 90

6

Жената стоеше пред кристалното огледало с резбована рамка и се взираше настойчиво в образа си. Завъртя се бавно и огледа роклята. Беше я купила по време на едно пътешествие до Париж преди три години от ателие на Жан Пату любимият й моделиер. Оттогава я беше обличала само веднъж. Установи, че е запазила несравнимия си стил и елегантност, с които се отличаваха всички модели на Пату.

Тази вечер искаше да облече семпла рокля и тъкмо заради това бе избрала тази — дълга до земята, надиплена на красиви гънки. Ръкавите стигаха до китките, силуетът бе издължен, деколтето изрязано по врата, а платката на гърба — силно набрана. Роклята беше от плътна коприна и скроена безупречно, ала най-много от всичко привличаше цветът, онова особено, известно в света на модата „синьо Пату“, клонящо към виолетово.

Едва ли можеше да се намери по-подходящ цвят, който да подчертае тъй добре нежната северна красота на жената. Косите й бяха лъскаво руси, кожата — гладка, с млечна белота, сиво-сините очи — сияйни, с гъсти светли мигли. Бе средна на ръст, но стройната фигура и дългите крака я правеха да изглежда по-висока. Особено красиви бяха изящните й глезени и аристократичните ръце с тънки, дълги пръсти.

Привлекателната външност и вроденият вкус бяха съчетание, което й придаваше изключителна елегантност и чар. От нея струеше женственост, изисканост и интелигентност. Името й беше Урсула Вестхайм. Беше на трийсет и четири години.

Доволна от обстоятелството, че роклята бе подходяща не само за приема и вечерята в Британското посолство, а и за меланхоличното й настроение, тя тръгна бавно към тоалетката си. Но когато стигна до камината от бял мрамор, спря и протегна ръце към яркия огън, който сгряваше стаята в тази студена зимна вечер.

След миг отново се озова в плен на мислите си, както твърде често й се случваше напоследък. През последните години самовглъбеността й се бе задълбочила. Трябваше да е нащрек, особено на обществени места, защото често се поддаваше на навика да отпътува с мислите си някъде далеч, където никой не можеше да я последва. Съпругът й Зигмунд се опитваше да проявява разбиране и беше безкрайно нежен и търпелив с нея, ала тя си даваше сметка, че роднините му, особено майка му и сестра му Хеди, я намират отчуждена и непроницаема. Не беше по силите й да се промени. Мислите й я преследваха като същински чудовища без образ, но затова пък още по-страшни.

Живееше с разяждаща я тревога, която изобщо не я напускаше. Нещо повече, вече никъде не се чувстваше в безопасност, освен може би в тази къща. Тя беше нейната обител, нейната крепост, изолираща я от грозния и враждебен свят. На моменти й се щеше никога да не я напуска: твърде малко неща зад стените й я привличаха.

Онзи Берлин, в който се бе родила и израсла, вече не съществуваше. Днес той беше град на страха, бруталността, злостта и предателството. Гестапо и тайната полиция непрестанно обхождаха улиците, бирариите, кафенетата; накъдето и да погледнеше човек, все виждаше есесовци с ледени лица или шумни групички от Хитлеровата гвардия, надути и позиращи със смешните си оперетни униформи, досущ като дървени войничета, с които се играе на бойни игри — само дето техните игри бяха опасни, пагубни и смъртоносни.

Миналата година бе ходила на прием във Френското посолство на Паризерплац, когато в залата внезапно влезе Хитлер, придружен от Гьобелс, Гьоринг и още неколцина приятелчета. Сториха й се смайващо дребни, незначителни и безлични в сравнение със снимките по вестниците, които ги представяха тъй могъщи и величествени. Видяха й се смешни в карнавалните си униформи и за един миг й бе трудно да ги приеме сериозно; бяха толкова арогантни, вулгарни и преизпълнени с важност. Но този миг бе мимолетен, защото тя действително ги приемаше сериозно. Властта, която олицетворяваха, бе прекалено реална. И ужасяваща.

Не спираше да се пита как е възможно толкова много хора да се оставят да бъдат водени за носа от човек като Хитлер, произлизащ от утайката на обществото, който дори не беше германец, а необразован австрийски ефрейтор и не говореше правилен немски. Невероятно защо, но мнозина бяха убедени, че той радее за благоденствието на германската нация и бяха напълно попаднали под негово влияние. Благодарение на силния магнетизъм демагогията му омагьосваше тълпата. Нима хората не си даваха сметка какъв ужас се крие в неговото абсурдно кредо? Та той ги водеше по пътя към ада. Как бе възможно да го смятат за свой спасител.

Наскоро бе споделила тези си мисли с най-близката си приятелка Рената фон Тигал и Рената бе казала:

— Немците винаги са проявявали склонност да се кланят на фалшиви божества и да възвеличават фалшиви идоли. Никой от нас не бива да го забравя.

А Райнхард, съпругът на Рената, бе отбелязал с огорчение:

— Хитлер трябваше да бъде спрян още преди години. Западноевропейските страни имаха тази възможност. Но не го сториха и се боя, че сега е твърде късно. И за нас, и за тях.

Курт фон Витинген бе добавил тихо:

— Англичаните, французите и американците не успяха да проумеят един основен факт. Не икономическата ситуация кара нацистите да искат властта. Те просто искат власт.

Е, сега вече имаха власт. Пълна власт. Урсула неволно потрепери, вкопчи се за полицата над камината и отпусна глава върху ръцете си. Затвори очи. Какво да се прави? Какво да се прави? Този въпрос непрестанно я преследваше и отекваше в съзнанието й. Обзе я паника, но след миг вече бе успяла да се овладее. Онова, което тя и всички останали щяха да направят, бе просто да продължат да живеят. Това бе единственият отговор. Алтернатива нямаше. Ден за ден, каза си тя, ще живея ден за ден.

Вдигна глава и погледът й обходи стаята. Обстановката в спалнята бе тъй красива и успокояваща — бледозелени копринени тапети, завеси и дамаска на столовете и креслата. Мебелите бяха френски, внимателно подбирани един по един от любимия й стил Луи XVI, тук-там бяха разпръснати изящни украшения, събирани от нея през годините или наследени от семейството й. Купички от розов кварц, миниатюрни акварели, старинни кутийки за енфие, фигурки от майсенски порцелан и фотографии на скъпите й роднини и приятели в сребърни рамки.

И навсякъде вази със свежи цветя, които разпръскваха ярките си багри и ухания в стаята, обляна в мека светлина от лампите с розови копринени абажури.

Най-голямото съкровище в спалнята бяха картините. Очите й се спряха на платната от Реноар и за кой ли път им се полюбува, забравила всичко друго в преклонението и възторга си пред тях. Колко великолепни изглеждаха на фона на бледозелените стени! На две от тях бяха изобразени голи тела, третото бе портрет на майка и двете й дъщери, а четвъртото — пейзаж на лятна градина. Урсула обожаваше цветовете им: бледорозово и перленосиво, наситенорозово и искрящо златно, пастелни сини и зелени нюанси и изумително жълто. Всички бяха изпълнени със светлина, топлина, чувственост и носеха неизмерима радост за очите. Бяха част от колекцията Вестхайм, началото на която бе положено от Фридрих, дядото на Зигмунд, в края на деветнайсети век, непосредствено след историческата първа изложба на импресионистите в Париж през 1874-та година. Присъствието на тези картини бе огромна чест за нейния дом.

Урсула въздъхна и се изправи — Зигмунд отдавна се бе върнал от банката и сигурно я чакаше долу във вечерния си костюм. Трябваше да побърза. Той бе точен, затова мразеше другите да закъсняват. Отиде до тоалетката с венецианско огледало между двата прозореца и отвори черната кожена кутия за бижута.

Механично, без да се замисля, окачи на ушите си семпли диамантени обици, сложи годежния диамантен пръстен до златната си халка и заключи кутията. Не обичаше да носи много скъпи бижута. Дори в най-добрите години бе ненавиждала показността, а тези сега бяха най-лошите. Пък и защо да предизвиква завистта на околните.

Като се отдръпна от тоалетката, Урсула се погледна за последен път в огледалото и приглади с ръка късите си къдрави руси коси. После отиде до гардероба, където държеше палтата и пелерините си.

На вратата се почука и преди да успее да отговори, в стаята забързана влезе личната й камериерка Гизела.

— Готова ли сте, госпожо Вестхайм? Кое кожено палто да извадя?

Урсула се усмихна с прекрасната си усмивка и отвърна:

— Няма да обличам палто, Гизела. Ще се наметна с кадифената пелерина. Ще са ми нужни и чифт бели велурени ръкавици. Почакай ме тук, след малко се връщам.

— Да, госпожо Вестхайм.

Урсула излезе в коридора и отвори вратата срещу спалнята. Вътре светеше лампата на нощното шкафче и стаята тънеше в полумрак. Тя приближи на пръсти до леглото и се загледа в момченцето, което спеше кротко, пъхнало пухкава ръка под розовата бузка. Наведе се, помилва го по русата коса и лекичко го целуна.

Момчето се размърда. Отвори очи и със сънено гласче измърмори:

— Мути? Аз те чаках да дойдеш.

Урсула усети прилив на гореща обич и му се усмихна. Когато беше край детето, изживяваше мигове на несравнима радост. Близо до леглото имаше стол, тя го притегли, седна и го хвана за ръчичката.

— Обличах се, милото ми. С татко трябва да излезем тази вечер.

— Татко дойде да ме целуне. Другото лято ще ми купи пони — сподели с нея малкият й син, вече съвсем разбуден. Широко разтворените му кафяви очи блестяха от възбуда.

Урсула се наведе към него и отново го целуна. Той притисна топлото си личице към бузата й и обгърна шията й с ръчички. Тя го погали по главата, преизпълнена с нежност. Толкова силно обичаше това четиригодишно момченце. Нейното единствено дете, нейното сърчице. Толкова се боеше за него. Нищо не биваше да му се случи. Щеше да го брани с цената на живота си.

Като отпъди тревожните мисли, с които вече живееше почти непрекъснато, тя пое дълбоко дъх и каза:

— Другото лято, когато отидем на вилата, там ще те чака твоето пони. Татко ще се погрижи за това.

— Мути?

— Да, Максим?

— Татко ще ме научи ли да яздя?

— Разбира се, миличък — отвърна тя усмихнато.

— А как ще се казва понито?

— Не зная. Нали още не сме го избрали. Но ще ти намерим едно тъкмо за теб. Хайде сега, време е да спиш.

Тя намести снежнобелите възглавници под главата му, но детето все още не искаше да я пусне и продължаваше да я притиска силно, едва ли не отчаяно. Тя нежно се освободи от вкопчилите се ръчички и каза мило:

— Ти си чудесно момченце, Максим, ти си сладурчето на мама. Много те обичам.

— И аз те обичам, мути.

— Лека нощ, сладък мой. Приятни сънища — прошепна тя.

— Лека нощ — отвърна той и се прозя с натежали клепачи. Урсула знаеше, че ще е заспал дълбоко още преди да е стигнала до вратата. Тихичко се върна в своята стая, откъдето взе пелерината, ръкавиците и вечерната чантичка.

— Лека нощ, Гизела — извърна се тя от прага. — И, моля те, не си прави труда да ме чакаш.

— Но, госпожо Вестхайм, нали винаги ви помагам да…

— Не, не, не е необходимо — прекъсна я Урсула. — Мога да се справя и сама, благодаря ти.

Тя прекоси коридора до стълбите, които се спускаха величествено към просторното фоайе. Домът на семейство Вестхайм бе на Тиргартенщрасе, в един от най-красивите жилищни квартали на Берлин.

По средата на стълбите Урсула се спря и се ослуша.

В музикалния салон Зигмунд свиреше на пиано и до слуха й долетяха мелодичните звуци на Бетовеновата „Лунна соната“ — красиви… нежни…, ала тъй безкрайно тъжни. Внезапно гърлото й се стегна от неочаквано нахлулите чувства и очите и се напълниха със сълзи. Тази вечер повече от всеки друг път точно тази музика я вълнуваше необяснимо.

Постоя още един миг, за да се овладее. Възхищаваше се на Зигмунд — свиреше наистина вълшебно. Ако не беше преуспяващ банкер, с неговия талант би могъл да бъде прочут пианист. Ала банкерството беше в кръвта му. Семейната традиция продължаваше от векове. Предавана бе от баща на син, още откакто Якоб Вестхайм, основателят на династията, бе открил търговската банка във Франкфурт през 1690-та година. Фамилията се бе преместила в Берлин преди повече от сто години и инвестиционната банка „Вестхайм“ в Жендарменмаркт, финансовия квартал на Берлин, датираше от 1820-та година.

Часовникът във фоайето зазвънтя и махалото отмери шест удара, прекъсвайки мислите й. Тя забързано слезе по стълбите, остави пелерината на старинното канапе под големия гоблен, прекоси черно-белия мраморен под и влезе в музикалния салон. Спря на прага и се загледа в съпруга си — толкова красив, с вечерен костюм и черна папийонка.

В момента, в който я забеляза, Зигмунд стана и тръгна към нея. Кестеняв, с яркосини очи и топла, искрена усмивка, той бе среден на ръст, строен и хубав, с изразителни черти. Беше на трийсет и шест години и бяха женени от петнайсет години.

Той я обгърна с ръка и докосна бузата й с устни. Бяха се познавали през целия си живот и родителите им се бяха надявали, че един ден ще се оженят, което и направиха, и по този начин обединиха две елитни немски семейства. Ала това не бе уреден брак. Зад него се криеше голяма любов в истинския смисъл на думата. Бяха се влюбили един в друг още като деца и не бяха поглеждали към никой друг. Бяха съвършена двойка.

Зигмунд я отдръпна от себе си и се вгледа в лицето й.

— Много си красива тази вечер, Урсула.

Слаба усмивка се появи на устните й и в очите й припламна любов, но тя замълча.

Той я прегърна през кръста и я поведе към фоайето.

— Канех се да изпия чаша шампанско с теб, но вече няма време. Трябва да тръгваме. Обещах на Ирина, че ще й правим компания на приема, и не искам да я караме да чака, тъй като ще бъде сама.

Урсула кимна.

— Разбира се, скъпи.

Гласът й бе тих, едва доловим. Зигмунд спря, извърна я към себе си и я погледна изпитателно. Смръщи се, когато видя тревогата в очите й и сянката, която легна внезапно на лицето й.

— Какво се е случило? Кажи, какво има.

— Нямам никакво желание да ходим там, Зигмунд.

— Ти толкова се зарадва, когато пристигна поканата! Каква е тази промяна на настроението в последната минута? — попита я озадачен.

— Не съм се радвала чак толкова — възрази тя.

— Сама знаеш, че нашето присъствие е важно. Посланикът ни очаква.

Тя помълча и после рече замислено:

— Там ще има нацисти.

— Да, ще има. Но нацистите напоследък са навсякъде. Не бива да се разстройваш.

Тя отново замълча, после отвърна по-разгорещено, отколкото й бе присъщо:

— Но аз се разстройвам, Зиги. Ние сме евреи.

— Също и германци, Урсула. Истински германци, каквито са били и дедите ни в продължение на векове. Не забравяй, че и двамата произхождаме от известни стари фамилии. Нещо повече, като инвестиционен банкер аз съм много важен и полезен за правителството и държавата, както неведнъж съм изтъквал. Знаеш, че те имат нужда от мен да им помогна за изграждането на икономиката, както и заради връзките ми с чуждестранни банкери и индустриалци, и чуждестранната валута и златото, с които оперира банката. — Той отново я прегърна, притисна я към себе си и заяви с уверен тон: — Ние не сме в опасност, Урсула, моля те, повярвай ми.

Тя се отдръпна и го погледна право в очите.

— Нацистите ме ужасяват. Не мога да понасям да са близо до мен. Нетърпимо ми е да дишам същия въздух с тях.

— Знам, знам. Но много от добрите ни приятели също ще бъдат тази вечер и ние ще бъдем с тях. Рената и Райнхард, Курт и Арабела фон Витинген, Ирина… — Гласът му замря. Едва ли бе успял да я успокои.

— Да, много от нашите приятели наистина ще бъдат там, Зиги — промълви тя. — Включително и онези, които са вече членове на нацистката партия. Това не ми е приятно.

Той кимна в знак на съгласие, после се покашля с гримаса и отсече:

— Не, вече е късно да се извиним, трябва да тръгваме. Не искам да карам Ирина да чака, пък и не ми се ще да обиждаме сър Невил Хендерсън със закъснението си.

— Да, разбира се — веднага отвърна тя и се насили да се усмихне. Нямаше смисъл да разваля настроението му.

Той се усмихна, стисна ръката й и двамата излязоха от музикалния салон във фоайето. Зигмунд взе пелерината. Тъкмо я намяташе, когато от слугинските помещения в задната част на къщата се появи Валтер, икономът. Той кимна почтително и отиде до закачалката, за да донесе палтото на Зигмунд.

— Благодаря, Валтер. Ще го взема на ръка — каза Зигмунд.

Икономът сгъна внимателно палтото и му го подаде, после ги изпрати до вратата и им пожела приятна вечер.