Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (4)

4

В слушалката прозвуча непознат женски глас:

— Кантората на Аликс Уест. С какво мога да ви бъда полезна?

— Бих желал да говоря с госпожица Уест, моля — каза Максим.

— Съжалявам, но госпожица Уест не е тук. Мога ли да попитам кой я търси?

— Баща й. С кого говоря?

— О, добро утро, сър Максимилиан! — с внезапно променен почтителен тон изчурулика гласът. — Аз съм Джералдин Боней, новата й сътрудничка. Аликс отлетя за Калифорния тази сутрин. По работа.

— Кога ще се върне?

— Надявам се, че в понеделник ще е тук, сър Максимилиан. Утре има среща с клиент в Бевърли Хилс и ако не се появят неочаквани проблеми, ще пристигне обратно в неделя вечерта. Каза, че утре по някое време ще ми позвъни. Да й предам ли нещо?

— Не, недейте — подхвана Максим, после млъкна, а мисълта му работеше бързо. — Всъщност, госпожице Боней, предпочитам да не й казвате, че съм се обаждал. Подготвил съм й изненада — импровизира той. — Затова, моля ви, нито дума. Иначе всичко ще се развали.

— Разбира се, сър Максимилиан, нито дума! — увери го Джералдин Боней и любезно добави: — За всеки случай, ако решите да й телефонирате довечера или в събота, Аликс е отседнала в хотел „Бел Еър“.

— Не, няма да й се обаждам. Нали разбирате… изненадата. Но все пак ви благодаря за информацията.

— За мен беше удоволствие да разговарям с вас, сър Максимилиан.

— Също и за мен, госпожице Боней. Благодаря ви. Дочуване.

Известно време ръката на Максим се задържа върху телефонната слушалка. Бореше се с разочарованието, че в същия ден, когато пристигна в Ню Йорк, Аликс го бе напуснала. Толкова искаше да я види, да прекара известно време с нея. Трябваше да я извести предварително, че се прибира в Ню Йорк за почивните дни, но в такъв случай тя със сигурност щеше да избяга под някакъв претекст. Отдавна бе открил, че с Аликс е най-успешен методът на изненадата.

Въздъхна при мисълта, че тя вероятно продължава да му се сърди, макар винаги да го отричаше. Сигурен беше, че враждебното й отношение към него е постоянно подклаждано от брат й Майкъл, който от детинство й влияеше по-силно от всеки друг. Майкъл също имаше причини да таи горчивина по отношение на баща си. Максим го чувстваше, макар и той като сестра си да отричаше, че нещо не е в ред. Деца, измърмори Максим на себе си. Защо правят всичко така трудно. Сякаш животът не беше достатъчно тежък и без деца, които да създават проблеми и да ги раздуват неоправдано!

Той се завъртя в креслото зад бюрото и се загледа в снимката на Аликс в сребърна рамка, поставена редом с други семейни снимки на абаносовата масичка под прозореца. Беше правена преди шест години, на двайсет и първия й рожден ден, и той отново бе поразен в каква красива жена се бе превърнало някогашното рошаво и палаво дете. Руса, с прекрасна бяла кожа и фини черти на лицето, чието изражение неизменно бе тъй ведро и спокойно, че чак дъхът му спираше, когато го гледаше. Най-красивото у нея бяха очите й — големи, сиво-зелени, изпълнени със загадъчна светлина. Тялото й — високо и стройно, приковаваше погледа с неподражаемата си грация. Освен привлекателна външност дъщеря му притежаваше жив и интелигентен ум, който се проявяваше особено блестящо в сферата на бизнеса и финансите. Почти не отстъпваше на брат си, а това вече означаваше много, защото Майкъл бе изключително умен.

Аликс бе проявила желание да работи с него още ненавършила двайсет години и той бе очарован от идеята да включи дъщеря си в бизнеса. Всичко бе планирано и подготвено. И изведнъж, преди четири години, точно когато трябваше да постъпи в нюйоркския клон, дойде сериозното им скарване. Поводът бе връзката й с един мъж, който по негово мнение бе силно дискредитиран и непочтен, а покрай другото имаше и допълнителни проблеми, всъщност тъй незначителни и глупави, та не си струваше да си ги припомня. И тъй, тя му бе обърнала гневно гръб и бе започнала своя самостоятелен бизнес.

Бе открила своя кантора в центъра на Манхатън като посредник за покупко-продажба на антики и произведения на изкуството. Контактите й бяха предимно с видни английски и европейски дилъри и художествени галерии. Няколко години по-рано бе посещавала курсове по история на изкуството в „Сотбис“ в Лондон, тъй че познанията й бяха значителни. Освен това беше надарена с критичния усет на експерт, който от пръв поглед разпознава както истинската ценност, така и имитацията. Тези качества, към които се прибавяше вроден вкус и делова интуиция, се бяха оказали безценна комбинация. Постигнала бе успех от самото начало и той безкрайно се гордееше с нея. И все пак му липсваше присъствието й. Хубаво би било да работят заедно.

Може би все още не беше късно. Сигурно имаше начин да я примами в „Уест Интернешънъл“. Той бе решен да се сдобрят. В съзнанието му отекваше гласът на майка му: „Никога не е прекалено късно да излекуваш сърдечните рани, които си нанесъл, Максим. Никога не е прекалено късно да се върнеш при обичан човек и да заличиш обидата.“ Майка му го беше казвала безброй пъти, а той винаги й бе вярвал. И продължаваше да й вярва. Не му оставаше друго, защото тази вяра засилваше надеждата му, че ще спечели отново Аликс, че пак ще бъдат тъй близки, както някога.

Никога не бе копнял така за нечие присъствие, както за това на дъщеря си. Беше близо до пълното отчаяние.

Обстоятелството, че срещата им се отлага за няколко дни, предизвикваше у него физическа болка — усещаше я в гърдите си, тъпа и потискаща, както никога досега.

Но не, това не беше съвсем вярно. Беше изпитвал подобен копнеж много, много отдавна.

По Урсула.

Максим отново спря поглед върху снимката на Аликс.

Тя имаше същата прекрасна руса коса и безупречна бяла кожа като Урсула, същите невероятно красиви блестящи очи, от които струеше мечтателност и ведрина.

Урсула. Напоследък често мислеше за нея, без да може да си обясни причината. Нима болезнените му чувства към Аликс събуждаха някогашните чувства към нея, другата жена, която бе обичал толкова силно, така всеотдайно? Бе погребал тези чувства преди дълго време, погребал ги бе дълбоко, затова бе тъй стъписан, когато преди няколко седмици лицето й бе изникнало тъй ярко в паметта му. Все още си спомняше всичко, свързано с Урсула.

Отключи най-горното чекмедже на бюрото си и взе черния кожен портфейл, който никога не носеше у дома. Отвори го и погледна снимката на Урсула. Беше черно-бяла, вече избеляла, но времето не беше помрачило искрящите очи и усмивката, пълна с доверие и надежда.

Портфейлът беше износен, тук-таме кожата се бе прокъсала. Той го поглади, унесен в спомени. Бе принадлежал на Зигмунд…

Когато прибра портфейла, бе изненадан от бучката в гърлото си и от смъденето в очите. Като отхвърли решително този изблик на чувства, Максим стана и закрачи по кремавия килим. Загледа се през уплътнените с фина метална мрежа прозорци към Парк авеню. Беше така потиснат, че не виждаше почти нищо. Меланхолията, която го бе обзела в Лондон в ранните часове на деня, не го напускаше, а сега, отгоре на всичко, го бяха налегнали и спомени. Напрегна волята си, за да се съсредоточи върху настоящето; трябваше да направи някои планове. Бе дошъл в Ню Йорк за уикенда с надежда да види дъщеря си; тъй или иначе Аликс нямаше да бъде тук чак до понеделник, може би дори до вторник. Днес беше петък. Пред него беше целият уикенд.

Какво да прави? Къде да иде?

Откриваха се най-различни възможности, но нито една не го привличаше. Например апартаментът му на Пето авеню, но ако се прибереше там, неизбежно го очакваше сблъсък с Адриана, чиято единствена цел бе да провокира скандали. Можеше да иде в къщата на Сътън Плейс, където бе настанил Блеър, но в такъв случай го очакваха два дни, изпълнени с мърморене и прикрити закани — всъщност вече съвсем не и прикрити. Разполагаше и с фермата в Кънектикът, но ако идеше там, имаше опасност Адриана, чула за пристигането му, да довтаса, за да се кара с него в провинцията, вместо в града. Напоследък бе твърде войнствено настроена.

Всъщност му се искаше да бъде сам. Съвсем сам.

А за тая цел имаше само едно, при това идеално място — къщата му на плажа в Ийст Хамптън. Винаги я държаха готова за пристигането му. Бе удобна за целогодишно обитаване и през зимата парното бе постоянно включено. Елайъс Мълвейни, неговият градинар и къщен майстор, се грижеше за вилата и я наглеждаше почти всеки ден. Госпожа Мълвейни ходеше веднъж седмично да избърсва праха. Трябваше само да телефонира на Елайъс и да му поръча да отиде до къщата, за да усили отоплението, както и да уговори идването на госпожа Мълвейни в събота, за да му приготви нещо за ядене.

Максим приближи до бюрото, доволен от идеята да остане сам за два дни в Ийст Хамптън. Щеше да се отдаде на това рядко удоволствие, самотата, и да се опита да сложи в ред мислите си. Щеше да слуша музика и да прави дълги разходки по плажа. Но най-вече щеше да ликвидира този хаос в главата и в сърцето си.

Личният му живот отдавна имаше нужда да бъде поставен в ред, но засега не бе съумял да предприеме никакви действия. Може би бе назрял моментът да вземе някои решения по отношение на Адриана и Блеър. Само тогава щеше да е в състояние да командва себе си и да се измъкне от кризата, която заплашваше да го погълне.

Извади тефтерчето си и набра номера на Елайъс Мълвейни на Лонг Айланд. Звъня дълго, ала никой не вдигна. Погледна часовника на бюрото. Беше само единайсет. Елайъс вероятно правеше обичайната си обиколка — наглеждаше и други къщи и вършеше дребни услуги на постоянните жители в селцето. А госпожа Мълвейни сигурно бе отишла да пазарува за почивните дни.

Няма проблем, каза си Максим, рано или късно ще открия единия от двамата. След това натисна копчето на секретарската уредба.

— Дъглас, би ли дошъл, моля те?

— Разбира се, веднага.

Само след секунди в кабинета влезе Дъглас, личният секретар на Максим в нюйоркската му кантора. Носеше купчина книжа. Роден и отраснал в Ню Йорк, Дъглас бе трийсет и три годишен, нисък, чернокос, с открито и приятно лице. Той имаше готовност да работи по всяко време на денонощието, стига да се наложи. Беше личен секретар на Максим от пет години и му бе изцяло предан, готов да брани шефа си със зъби и с нокти.

— Ето правните документи за сделката „Мистъл“. Секретарката на Питър Хейлброн току-що остави тази бележка относно присъединяването на „Блейн-Грегсън“ — съобщи Дъглас. Той постави книжата в хромираното кошче в десния ъгъл на бюрото и седна на стола срещу Максим.

— Благодаря ти — каза Максим и погледна купчината документи в кошчето. — След малко ще се занимая с тях. Искам да свършиш няколко неща за мен, Дъглас. Най-напред ангажирай кола под наем, която да бъде пред кантората в четири часа. Прати някоя от секретарките до „Блумингсдейл“, за да ми купи студено пиле, картофена салата, сирене „бри“, франзела и прясно мляко.

— Добре — каза Дъглас, без да успее да скрие изненадата в гласа си. — Заминавате ли някъде?

Неуловима усмивка пробяга по лицето на Максим.

— Така изглежда. Ще ми се да отскоча до къщата в Ийст Хамптън за събота и неделя. Сам. Нужен ми е малко покой, време за размисъл. Не искам никой да знае къде съм.

— Разбира се — кимна Дъглас. — Разчитайте на мен. Ще се обадя за колата и ще изпратя Алис до универсалния магазин. Сигурен ли сте, че храната ще ви стигне. Да ви взема още нещо?

— Не. Пилето и салатата ще ми стигнат за тази вечер, а в събота сутринта ще пазарувам в Ийст Хамптън.

— Доста смело от ваша страна да тръгнете в четири часа — осмели се да коментира Дъглас. — Ще има страхотно насрещно движение от Лонг Айланд. Може би ще е по-добре да тръгнете към шест.

— О, през зимата движението не е чак толкова натоварено.

— Как да ви кажа… — Но Дъглас не продължи, тъй като забеляза, че мисълта на Максим е вече другаде. Той стана и тръгна към вратата.

Максим посегна към документите в хромираното кошче, но в следващия миг каза:

— А, да, и попитай, моля те, дали Питър ще може да отдели време за един обяд с мен. Ако е свободен, съобщи във „Фор Сийзънс“ да ми запазят обичайната маса за един часа.

— Да, сър Максим — рече Дъглас, отвори вратата и безшумно я затвори зад себе си.

Питаше се дали Максим наистина ще прекара уикенда сам… или пък имаше среща с някоя нова любовница. Щастливец, помисли си Дъглас, има си всичко, а в това отношение дори повече от всичко. Какво не бих дал да съм на негово място!

Но искам ли го наистина, запита се той, когато седна зад бюрото си след минута. Бих ли приел Адриана за съпруга? А и приятелката му, онази от Сътън Плейс, не е много по-добра. Грейм Лонгдън я наричаше Лакомата лъвица и с право.

Та той бе истински избраник на съдбата, как бе попаднал в такова положение? Дъглас бе стигнал до извода, че най-умните и проницателни в бизнеса мъже невинаги проявяват достатъчно разум, що се отнася до жените в живота им.

Той се обади на Питър Хейлброн, началник на екипа по присъединяване на нови компании на „Уест Интернешънъл“.

— Питър, тук е Дъг. Шефът пита дали можеш да обядваш с него днес към един. Надявам се да можеш, защото ми изглежда умърлушен.

— Разбира се… Ще се освободя — отговори Питър. — Какво точно искаш да кажеш с това „умърлушен“?

— Ами, когато пристигна сутринта, стори ми се, че е загрижен за нещо, дори разтревожен. Видя ми се и малко тъжен, а може и да съм се излъгал. Във всеки случай такива настроения не са му присъщи. Знаеш колко добре умее да скрива чувствата си.

— Да. Според теб нещо свързано с работата ли е или лично?

— Не съм сигурен… Лично като че ли.

— Сигурно, защото тук нямаме никакви проблеми, нито пък в лондонския клон, доколкото знам… Ако имаше нещо, аз щях да знам. — Той се покашля. — Каквото и да е, едва ли е нещо сериозно, иначе щеше да каже. Може просто да е уморен.

— Може би — съгласи се Дъглас, решил, че ще е най-разумно да запази дискретност. Нямаше никакво намерение да обменя предположения или да клюкарства с Питър. — През последните няколко седмици пътува доста. Между другото, никой не знае, че е в града, освен мен, теб и твоята секретарка. Не иска да се разчува.