Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (15)

15

Максим седеше в купето, вперил очи в баща си.

— Защо няма да дойдеш с нас, татко? — с треперещо гласче попита той. До мига на тръгването изобщо не знаеше, че Зигмунд остава в Берлин; по личицето му бе изписано дълбоко разочарование, а в очите му личеше тревога.

— Защото имат нужда от мен в банката другата седмица, Максим. Но веднага, щом си свърша работата, ще дойда при вас в Париж — обясни Зигмунд с надежда да успокои детето.

— Но кога, татко?

— След около две седмици. А когато пристигна, тутакси заминаваме на морски курорт.

— Къде, татко?

— В Южна Франция, в Монте Карло или в Кан. Може да дойдем и в Сан Ремо, в Италия, или дори на Корсика. Но непременно ще изберем място с топъл климат, за да може мама да си почине, а аз и ти ще се забавляваме чудесно.

Слаба усмивка докосна устните на момчето, но бързо изчезна и то изрече умолително:

— Моля те, идвай бързо, татко. Моля те!

— Ще бързам, обещавам. А сега дай да ти сваля палтенцето, че в купето е топло — каза Зигмунд. Той повдигна Максим, свали му палтото и го подаде на Теди, а тя го сложи върху куфарите на лавицата.

Зигмунд се наведе и взе Максим на ръце. Прегърна го силно и притисна главата му до рамото си с безгранична обич. След миг го върна обратно на седалката и му се усмихна. Поправи малката му синя вратовръзка и приглади нежно русата му косица.

— Искам да бъдеш добро момче, Максим, и да се грижиш за мама, докато ме няма. И за Теди също, разбира се.

Максим кимна с много сериозен вид.

— Да, непременно, татко, но ти не се бави.

— Няма.

Зигмунд се наведе и целуна Максим, а той обви с ръце врата на баща си и се вкопчи в него. Никога не се бяха разделяли за повече от ден-два и мисълта, че баща му остава в Берлин го тревожеше и плашеше, макар че Теди и майка му щяха да пътуват с него във влака.

Зигмунд прегърна сина си за последен път, а после го пусна и се извърна, като се покашляше и бързо-бързо мигаше, за да отпъди внезапно бликналите сълзи. Нужно му бе известно време да се овладее. Едва тогава се обърна към Теди и й подаде ръка за сбогуване. Но тя я стисна с такава жар, че импулсивно Зигмунд я притегли към себе си и я прегърна с обич.

— Грижи се за тях, Теди, и се пази — промълви той, когато се разделиха.

— Непременно, господин Вестхайм, а вие се постарайте да не се тревожите.

Зигмунд кимна и погледна към малкия си син, чиито очи не се откъсваха от него.

— Пътуването с влак ще ти хареса, Максим. Ще бъде като истинско приключение и преди да се усетиш, вече ще бъдете в Париж… на почивка. Мама и Теди ще те заведат да видиш Айфеловата кула и разни други забележителности.

— Добре… Татко, бабчето ще дойде ли с теб?

— Да, разбира се.

Радостна усмивка грейна на лицето на Максим. Щастлив бе, че баба му ще бъде с тях по време на почивката. Скоро най-обичните му хора в целия свят щяха да са на курорт с него. Настани се удобно на седалката и взе дървеното конче, което татко му бе подарил вчера. Беше също като понито, което щеше скоро да му купи. Той му бе казал така. „Ще го имаш много скоро, обещавам“, добави татко му. Нямаше търпение това да стане. Сигурно бе прекрасно да имаш пони. От толкова дълго си мечтаеше за него. През лятото щеше да го язди в градината на вилата.

Като видя, че Максим вече е насочил вниманието си към дървеното конче, Зигмунд бързо излезе от купето, за да съкрати сбогуването, тъй болезнено и за него, и за останалите. Сърцето му бе изпълнено с мъка, а Урсула, не се и съмняваше в това, бе на ръба на сълзите. Тя го последва и двамата слязоха на перона, където останаха известно време и разговаряха.

Максим ги наблюдаваше, притиснал носле до стъклото. Но тъй като не чуваше какво си казват, отново върна вниманието си към дървеното конче. Започна да блъска с копитата му по дървената част на седалката, докато Теди не го смъмри да престане, при това доста строго, и той я послуша.

Въпреки суетнята и шума по оживения перон, Урсула говореше много тихо, тъй като не желаеше никой да я чуе. Хвана ръката на Зигмунд.

— Сега съжалявам, че се съгласих с този план. Не мога да понеса мисълта, че оставаш тук. Мисля, че трябваше да тръгнем заедно. Моля те, Зиги, нека сваля Максим и Теди от влака, докато още има време.

— Не, и дума да не става — отвърна той тихо, но твърдо. — Казах ти, не желая да чакате до края на месеца. Мисля, че е много по-разумно да се изтеглим по двама и по трима, за да не привличаме вниманието. До десетина дни Хеди, Зигрид и Томас ще пристигнат при вас в Париж, а накрая ще дойда и аз с мама.

— Да, Зиги, знам, но не можеш да си представиш колко ми е неприятно, че те оставям тук. Тревожа се за теб. Всичко може да се случи — прошепна тя.

— Нищо няма да се случи. Искам вие с Максим да напуснете Берлин. Като знам, че сте в безопасност, ще дишам по-спокойно.

Свирката на влака изсвири пронизително, придружена с облаци от пара и пушек, които ги обгърнаха, а един железничар се забърза по перона, като размахваше червен флаг и надуваше свирка. Влакът Берлин — Париж всеки момент щеше да потегли и покрай тях бързаха пътници, пристигнали в последния момент и решени да се качат на секундата.

Докато ги блъскаха от всички страни, Зигмунд прегърна Урсула и я целуна.

— Обичам те, Урсула.

— И аз те обичам, Зиги, с цялото си сърце.

Гласът й трепереше. Той повдигна брадичката й и се вгледа в тъжните й сиво-сини очи.

— Не бива да плачеш, любов моя. Скоро ще бъда при теб и Максим. Вие сте моят живот и нищо не може да ни раздели. Поне не за дълго.

— Да — промълви тя, като с всички сили се бореше, да се овладее.

През целия си живот се бяха обичали, никога не бяха живели един без друг, освен в ученическите си години. Сега, когато го оставяше, имаше чувството, че оставя част от себе си, от плътта си.

— Трябва да се качваш вече — каза Зиги и приглушено добави: — Бъди много внимателна във влака. Постоянно трябва да си нащрек. Дръж очите и ушите си отворени и говори колкото е възможно по-малко. Бъди любезна, повече не се иска. Не завързвай сложни разговори.

— Да — отрони тя.

— Влакът е претъпкан с есесовци, гестаповци и армейски офицери, но в това няма нищо необичайно, не се притеснявай. Някои от тях вероятно отиват в отпуск, други пътуват по служба.

Тя кимна.

Зиги продължи бързо и все така тихо:

— На границата, освен митничарите и граничните служители ще има полиция. И гестаповски агенти също. Това е в реда на нещата тези дни. Ако се държиш спокойно, както е в природата ти, всичко ще е наред.

— Да, Зиги, разбирам. — Гърлото й бе стегнато и тя не бе способна да каже нищо повече. После се извърна и бързо тръгна към влака.

Зигмунд я последва и й помогна да се качи по стъпалата.

— Хайде — подкани я той, — влизай във вагона. — И веднага затвори вратата зад нея.

Тя мигом отвори прозореца и протегна ръката си към него. Той я стисна здраво.

Колелата бавно се завъртяха, заскърцаха върху релсите и влакът потегли със скорост на охлюв. Той закрачи по платформата, като все още не пускаше ръката й и се взираше в лицето й, което познаваше така добре и обичаше още от момчешките си години; прекрасното лице, сега смъртнобледо. Смелата й усмивка в един миг помръкна, чертите й се сгърчиха и по страните й се затъркаляха сдържаните до този миг сълзи.

— Недей, мила, недей — окуражително стисна той ръката й, но влакът набра скорост и пръстите й се изплъзнаха от неговите.

Вдигна ръка и й помаха за сбогом, а когато влакът излезе от гарата, продължи да стои неподвижен на перона, взрян в него, докато не се изгуби от погледа му. Едва тогава бавно пое към банката на Жендарменмаркт.