Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (43)

43

— Успехите на Максим са направо изключителни, нали? — каза Марго Деревенко и погледна Александър.

Съпругът й седеше в любимия си стол близо до прозореца, в малкия салон на къщата им на Фобур Сен Жермен. Беше приятна топла вечер в края на юли 1961-ва година и двамата току-що пиеха аперитива си преди вечеря.

Александър отпи глътка от уискито със сода и отговори:

— Да, наистина невероятно. Да имаш един милион лири, преди да си навършил трийсет години е изумително. Свалям му шапка.

— И е толкова мил с Анастасия — Марго се засмя, по-скоро на себе си. — Само като си помисля, че когато преди две години обявиха, че искат да се оженят, аз бях скептично настроена към него…

— Не и аз, знаеш много добре — отвърна Александър. — Изобщо не повярвах на всички онези глупави слухове, че бил плейбой. — После се усмихна и погледна жена си многозначително. — Всъщност, Марго, ако трябва да съм напълно откровен, аз се надявах Максим вече да се е налудувал, за да не се разлудува по-късно, когато са женени. Смятам, че преди да се ожени и да улегне, мъжът трябва да е опитал всичко.

— О, напълно съм съгласна с теб! — възкликна Марго. Тя се отпусна в малкото канапе с копринена дамаска в стил Луи XIV, кръстоса изящните си крака и замислено отпи глътка шампанско. След малко подхвърли: — Максим е много умен, нали, Алекс?

— Умен е слабо казано, скъпа моя. Мисля, че е истински гений — финансов гений.

— Така ли? Какво според теб го прави финансов гений?

— Трудно е да се каже — Александър се замисли. После остави чашата на малката старинна масичка до стола, стана и прекоси стаята. На вратата се обърна и я повика: — Ела с мен, Марго!

Озадачена, Марго го последва.

Той стоеше пред картината на Дега с танцьорките, облечени в зелено. Когато жена му приближи, той я попита:

— Какво е това?

— Картина, разбира се.

— Да. Но освен това е продукт, резултат от труда, ако трябва да съм по-точен, на един гений. „Уестинвест“, компанията, която Максим създаде от нищо, също е продукт на истински гений. Разбираш ли какво имам предвид?

Марго кимна.

Той продължи:

— Е, както не бих могъл да ти обясня този творчески порив, който дава сили на художника да създава възхитителни произведения на изкуството, така не бих могъл да ти обясня и какво е това у Максим, което му помага да прави една компания свръхпечеливша или да сключва невероятните си сделки. — Александър поклати глава и се усмихна. — Както не бих се наел да обяснявам гения на Рахманинов, Пучини, Шекспир или Емили Бронте.

— Значи това е дар божи — заключи Марго. — Артистичността е изключителен дар! Човек се ражда с него. Дарбата живее още от детството и разцъфва с годините. Значи както големите музиканти, писатели и художници се раждат с таланта си, така и Максим е роден с тази дарба. Веднъж Теди ми разправяше, че на шест-седем години бил истински математически гений. Дете — чудо.

— Да, помня. Но аз ти говоря за нещо много повече от съвършеното боравене с цифри. — Александър я хвана под ръка и двамата тръгнаха обратно към малката дневна. — Според мен нашият зет е неправдоподобно умен, притежава изключително бърз и остър ум и, което е по-важно, удивително въображение.

— За човек, който заяви, че не е в състояние да обясни какво е това финансов гений, ти се справи отлично — заяви Марго и го погледна с възхищение.

— Не, не съм, едва ли съм успял, Марго. Само докоснах повърхността, опитах се да опиша характера му. Но не бих претендирал, че съм опознал изцяло Максим, че съм го разбрал напълно, защото зная, че това е невъзможно.

Марго кимна с разбиране.

— Сигурна съм, че никой никога няма да успее да проникне изцяло в него. У него има неподозирани дълбочини, толкова е непроницаем понякога. Дори Анастасия ми е говорила за това.

Александър я погледна изпитателно.

— Няма проблеми, надявам се?

— Не, скъпи, абсолютно никакви. Те са все така лудо влюбени един в друг. Ти самият го виждаш.

— С детството, което е имал, нищо чудно, че е със сложен характер — отрони Александър, после погледна съпругата си и й каза поверително: — Понякога си мисля, че Максим си има добър дух, който му казва какво да прави. Никога няма да разбера откъде му идват тези блестящи идеи и мъдри решения и какво му подсказва безпогрешните ходове, които са гениални. Всъщност, Марго, всички начинания на нашия зет в бизнеса са смайващи. Не се съмнявам нито за миг, че Максим ще натрупа невероятно богатство и огромна власт. Това, че сега продаде „Уестинвест“ и получи чиста печалба един милион лири, е само началото. Не забравяй, че е само на двайсет и седем години.

— Той е изключителен търговец — отбеляза Марго. — И безспорно прекрасен съпруг, толкова всеотдаен и нежен, Александър, сигурна съм, че ще е и чудесен баща. Виждам го отсега. Направо е луд за мъничката Аликс.

— О, тази наша внучка! Хайде да се качим и да я погледнем, преди да излезем за вечеря, какво ще кажеш?

Марго му отвърна с възторжена усмивка и веднага скочи на крака. Двамата тръгнаха по стълбите към горния етаж, където някога беше стаята на Анастасия. Марго я беше обзавела отново и сега там беше детската стая за четиримесечното бебе на дъщеря им.

На вратата на съседната стая се появи бавачката Дженифър, англичанка. Когато чу стъпките им, тя се обърна и усмихната ги изчака да пресекат площадката.

— Дженифър, може ли да погледнем Аликс, преди да излезем на вечеря? — попита Марго.

— Разбира се, госпожо Деревенко. Тя спи дълбоко, както обикновено. — Младата жена се усмихна. — Такова чудесно бебе. Никога не плаче.

Марго и Александър прекосиха на пръсти полутъмната стая и се наведоха над малката си внучка, която спеше спокойно в люлеещото се кошче, украсено с панделки и фльонги от розова коприна.

Двамата вдигнаха глави, очите им се срещнаха и те се усмихнаха един на друг, щастливи и горди. После излязоха пак така тихо, за да не събудят бебето.

Когато слязоха в малкия салон, Александър каза:

— Много се радвам, че отидоха във Венеция на втори меден месец. Ако ни се усмихне щастието, може отново да ни дарят с внуче. Този път момче.

Марго му отвърна само с усмивка.

 

 

Венеция беше като сън, в който всичко се носеше бавно, леко, в мека синьо-сива мъгла, стелеща се над лагуната и каналите. В сумрака смътно се очертаваха силуетите на старинните сгради. Над града цареше спокойствие, умиротворение.

La Serenissima, прошепна Анастасия. С това име венецианците наричаха своя град от стотици години насам. La Serenissima… толкова неустоима в красотата и усамотението си, сякаш хваната в капан между небето и земята. Това беше любимото й място под слънцето, беше се влюбила в този град още когато дойде тук за пръв път като дете. Загадъчната му старинна красота, чувството, че сякаш си попаднал в чуден сън — всичко в него я омайваше и запленяваше.

В това ранно утро Анастасия стоеше на прозореца на апартамента в „Даниели“ и гледаше навън към лагуната, над която все още се разстилаше утринната мараня. Беше така преизпълнена с щастие, че не смееше да мисли за него от страх да не го загуби. Не предизвиквай ревността на боговете, каза си тя. Боса, все още полузаспала, тя залепи чело на стъклото, потънала в мисли. Те всички бяха отправени към Максим. Той изпълваше едновременно и мечтите, и живота й. Целият свят — слънцето, луната, звездите — за нея всичко съществуваше чрез нейния любим. Без него би била загубена.

Тя въздъхна. Скоро трябваше да си тръгват. Бяха тук вече седмица и времето на кратката им лятна почивка изтичаше. Всеки от дните тук беше вълшебен, прекрасен, сякаш отново караха медения си месец, само дето всичко беше още по-хубаво, ако това изобщо беше възможно. Този красив мой съпруг, каза си тя, та той е възхитителен. Обичаше го толкова много, че не можеше да понесе мисълта да бъде далеч от него дори за миг.

Внезапно си спомни един стих от Песента на песните: „Възлюбленият ми е мой и аз негова“. Да, точно така е и при нас. Двамата принадлежаха един на друг. Анастасия си спомни и друг стих (от същата книга в Библията): „Болна съм от любов“. Колко точни са тези думи, каза си тя. Често й се струваше, че й прилошава, краката й се подкосяваха, цялата трепереше — толкова силно копнееше за него. Нямаше нито миг, в който да не изгаряше от желание да усеща ръцете му върху тялото си, да не жадува за близостта му. Беше невероятен любовник и прекрасен съпруг…

Толкова беше погълната от мисли за Максим, че не усети как той стана и прекоси стаята. Трепна от изненада, когато усети на раменете си хладните му силни ръце.

— Защо си станала толкова рано, любов моя? — прошепна той с топлия си мелодичен глас, заровил лице в дългите й руси коси. После я обърна към себе си.

— Не можех да спя — отвърна тя и докосна с ръка лицето му, вперила в него преливащия си от любов поглед.

Той се наведе към нея и тя към него, като жадно се търсеха с устни. Максим я обсипа с целувки и я привлече плътно до себе си. Останаха за миг вкопчени един в друг, после той я отдръпна от себе си, плъзна ръце надолу по гърба й и след това пак я привлече към себе си. Телата им сякаш бяха създадени едно за друго. Две половинки на цялото, помисли си той. С целувка разтвори устните й и езикът му жадно затърси нейния. Анастасия веднага усети как в нея се надига неудържимо желание да бъде с него. Цялото й тяло пламна от страст. Максим усети залялата я топлина през тънката копринена нощница, хвана я за ръка и я поведе към леглото. Знаеше, че тя го желае. Седнаха на ръба на леглото и той нежно започна да я целува. Отпуснаха се върху пухената завивка и целувките им станаха още по-страстни.

Максим я желаеше не по-малко, отколкото тя него, но след миг се отдръпна, повдигна се на лакът и като се наведе над нея, се вгледа в блестящите й очи. Обсипа с леки целувки челото, очите, носа, страните й. Тя протегна ръце към него, той се отпусна в тях, и отново започна да я целува страстно, толкова силно, че сякаш искаше да изпие устните й. Анастасия отвръщаше буйно на целувките му. Желаеше го толкова неудържимо силно, че тялото й се уви около неговото.

Макар превъзбуден, Максим се отдръпна за миг, за да се възхити на красотата й. Главата й беше отметната назад и очите му спряха върху дългата бяла шия. Тя беше тъй нежна. Максим долепи устни и притисна лице в гладката й кожа. Ръката му се плъзна и бавно загали гърдите й. Зърната им набъбнаха в пръстите му под копринената тъкан.

Той усети огромната си ерекция, така беше винаги, когато беше с Анастасия. Неволно изстена от удоволствие и плъзна ръката си по гладкия й корем.

Познаваше всяка нейна частица. Пръстите му се устремиха още по-надолу към най-съкровената част на тялото й и леко затрептяха. Анастасия извика и се изви към него, топлината на цялото й тяло сякаш се събра в тази нежна сърцевина на необузданата й страст.

Топлата нежна влага възбуждаше Максим неудържимо. Искаше му се да потъне в нея веднага, да я обладае, да я притежава цялата, но не го направи веднага, защото искаше да й достави удоволствие. Дръпна копринената нощница, която се свлече на рамото й. Протегна ръка и хвана нежно едната й гръд. В бледата утринна светлина кожата й светеше като гладката повърхност на перла, а когато я целуваше, беше хладна като мрамор. Устните му се плъзнаха по тялото й и тя въздъхна дълбоко. Той рязко се изправи, привдигна я, издърпа нощницата през главата й, после бързо, нетърпеливо съблече пижамата си.

Двамата се отпуснаха на леглото голи, извърнати един към друг, почти без да се докосват. Блестящите му тъмни очи я пронизваха. Когато заговори, гласът му беше дълбок и изпълнен с желание.

— Обичам те, Анастасия. Не можеш да си представиш колко те обичам, скъпа моя. Не мога да намеря подходящите думи, за да ти го кажа. „Обичам те“ ми изглежда толкова слабо.

— Зная, и с мен е така — прошепна тя, протегна ръка и го погали, преизпълнена с копнеж.

Той се надвеси над нея и се вгледа в огромните й сиво-сини очи.

— Ти си целият ми живот — каза той.

Тя се усмихна, изпъна жадно тялото си, разтвори бедра и притвори очи. Той се наведе над изящната й източена снага, като поглъщаше с очи младостта и красотата й. Започна да целува гърдите й, първо едната, после другата, бавно, докато се втвърдиха от възбуда. После устните му се плъзнаха надолу, към корема й, по-надолу и по-надолу… Галеше я, а тялото й се виеше и притискаше към неговото. Анастасия извика задъхано името му.

Той се привдигна и я обви с ръце. Лицето й беше озарено от любов и обожание. Копнееше да се слее с него, също както и той.

Максим простена и потъна дълбоко в нея. Тя се прилепи плътно до тялото му и обви с крака гърба му. Той я подхвана с ръце, привдигна я към себе си и двамата се залюляха във вълшебния ритъм, който бяха открили още през първата си брачна нощ. Телата им в пълна хармония приближаваха кулминацията на възбудата и страстта. Когато достигнаха до нея, той промълви името й с любов и нежност.

 

 

Лежаха все още прегърнати. Максим каза:

— Миналата година, когато бяхме тук, ти забременя с Аликс. Как искам, скъпа моя, и сега да сме направили същото.

— Също като татко — разсмя се тя, както беше положила глава на гърдите му, собственически преметнала ръка през тялото му. Повдигна очи и го загледа с насмешлива тържественост. — За съжаление ми се струва, че засега не сме успели. Само засега. Защо да не опитаме пак? Толкова е прекрасно да се правят деца, наистина не мога да се сетя за нещо, което обичам повече от това.

Максим се усмихна.

— Но вие сте ненаситна, госпожо Уест!

— Ако наистина е така, вината е само твоя. Ти си този, който ме научи на всички лоши и потайни неща, ти ми показа всичко, което сега зная — тя се разсмя, плъзна ръка по слабините му и ги погали.

— Но ти се оказа изключително въодушевена и талантлива ученичка — промълви той, усещайки, че отново я желае. Повдигна лицето й към своето, целуна я и само след миг отново я облада.

 

 

По обед наеха лодка до Торчело, едно от островчетата в лагуната, където преди време е имало рибарско селище. Разходиха се по старите улички, после се отправиха към любимата си кръчма. Джовани, собственикът на заведението, ги познаваше добре. Поздрави ги и ги заведе в градината.

— Две кампарита със сода, Джовани — поръча Максим, след като ги бяха настанили.

— Si, Signore — отвърна с поклон Джовани и усмихнат се отдалечи.

Масата беше под голям сенник от плетени сламени рогозки. Слънцето се процеждаше през тях и хвърляше нежни отблясъци върху лицето на Анастасия. От светлината косите й грееха като златни. Максим, който не можеше да откъсне поглед от нея, започна бавно да рецитира:

— „Красива е като нощта безоблачна, обсипана в звезди.“

— Байрон — отвърна тя на погледа му. — Съвсем подходящо за Венеция, нали той самият е бил влюбен в този град. Скъпи, благодаря ти… ужасно ме ласкаеш.

— Сякаш е писал за теб, Анастасия. Господи, страшно си красива. О, господи, колко те обичам!

— И аз теб — тя се усмихна и се отпусна в стола. Тази малка, съвсем обикновена и непретенциозна кръчмичка беше едно от любимите й места — позанемарена, но именно затова очарователна. Площадката, където седяха, гледаше към просторни поляни с лехи орлови нокти, рози и тъмночервени като бургундско вино азалии. Дърветата около масата пазеха прохлада в горещия августовски ден — внушителни кипариси, върби и огромна магнолия с цветове като човешка длан и дебели тъмнозелени листа, които блестяха като полирани.

— О, Максим — възкликна внезапно тя. — Тук е толкова красиво, нали? И толкова спокойно. Никога не съм била толкова щастлива. Никога през живота си.

— Аз пък съм винаги щастлив, щом съм с теб, независимо къде сме — отвърна чистосърдечно Максим. — Ти ми помагаш да забравя болката. — В мига, в който промълви тези думи, той съжали, защото знаеше, че никога досега не й го бе казвал. Обикновено гледаше да не споделя мислите си. По природа беше изключително затворен.

Тя се взря в него и веждите й се свиха от недоумение. Тъкмо щеше да каже нещо, когато келнерът се приближи с питиетата.

— Grazie, grazie — каза Максим, взе чашата, докосна я до нейната и отпи. — Чудесно е, страшно освежава.

Анастасия също отпи, после остави чашата си и го погледна напрегнато.

— Какво искаше да кажеш с това, че ти помагам да забравиш болката?

Как можах да го кажа, упрекна се Максим.

— Честно казано, не зная какво точно исках да кажа — излъга той и бързо добави, ловко излизайки от неудобното положение. — Всички жени, с които съм излизал и които съм обичал, преди да те срещна, ме разочароваха непрестанно. Като си мисля, бил съм винаги самотен. Да, тъкмо това исках да кажа… — Той протегна ръка и стисна дългите й тънки пръсти. — С теб всичко е различно.

Тя засия.

— Максим, толкова се радвам. Не бих могла да понеса мисълта, че някога дори за миг си бил нещастен или тъжен. А като дете, беше ли самотен?

Той поклати глава.

— Разбира се, че не! — възкликна той, но гласът му прозвуча излишно приповдигнато. — Нали имах Теди, а също и доброто старо Хлапе.

Джовани се появи отново и им съобщи специалитетите за деня. Когато се отправи към кухнята, Максим заговори за предстоящото му посещение в Берлин, където трябваше да се види с Ирина Трубецкой.

— Не искаш ли да дойдеш с мен? Мисля да замина около десети.

— Много искам да дойда, пък и мисълта, че ще съм далеч от теб, е непоносима — отвърна Анастасия и отново леко смръщи вежди. — Но не ми се иска пак да оставям Аликс сама. Поне не толкова скоро след това пътешествие до Венеция. Нали нямаш нищо против?

— Естествено, че имам нещо против, но те разбирам — усмихна се той с обич и нежно я загледа.

След няколко минути обедът беше поднесен. За предястие бяха поръчали гореща полента с мънички запържени скариди с различни изтънчени подправки. Залети с мазнина, те бяха толкова меки и сочни, че се топяха в устата като масло. После ядоха fritto misto — дребни хрупкави рибки. Блюдото отлично се допълваше от поднесената зелена салата и обикновения местен хляб. Максим беше избрал изстудено бяло вино, което беше пил и друг път във Венеция, леко, бистро, зеленикаво на цвят, доста младо — подходящо вино за този обед.

— Ох, че беше вкусно! — възкликна Анастасия, когато свършиха. — Но ми се хапва още нещо. Мислиш ли, че съм започнала да ям за двама?

— Най-вероятно дори за трима, ако съдя по това колко сме ненаситни един за друг, откакто пристигнахме във Венеция — отвърна Максим с дяволита усмивка. — Искрено се надявам да е така. Много ще се радвам на близначета.

Тя се разсмя, очарована от думите му. Когато келнерът дойде, за да прибере чиниите им, тя си поръча от дребните диви ягоди, които растат в тази част на Италия и Франция и са най-вкусни без да им се добавя сметана или захар. Максим предпочете резен сирене „Бел Паезе“ с грозде и поиска черно кафе и за двамата.

След като обядваха, отидоха с лодка до остров Джудеча, в другия край на лагуната.

Тръгнаха да се разхождат пеша по улицата, която гледаше точно към Джудеча Канал надолу към Канале Гранде, там, където се вливаха в лагуната.

Прегърнал Анастасия през раменете, Максим спря и се загледа в далечината. Пред тях сред водата лежеше като на длан Венеция — величествена, вълшебна, цялата блестяща под следобедното слънце.

— Най-красивата гледка, която някога съм виждал — каза Максим и се обърна към нея. — Погледни колко са съвършени очертанията на куполите, върховете на кулите и сградите.

Погледът и на двамата се плъзна към Палата на дожите, към дворците на някогашните венециански благородници, църквите на Паладио и солните къщи, където преди векове хората добивали сол от лагуната. Бяха като омагьосани от невероятната красота на този град, сякаш изникнал сред спокойната вода.

— Нищо чудно, че художници като Каналето и Търнър са искали да рисуват Венеция — каза Анастасия. — Има ли художник, който не би пожелал да увековечи върху платното си тази красота?

— Красотата на този град е вечна и несравнима с нищо друго — отвърна Максим, а в гласа му се долавяше истинско възхищение.

Хванати ръка за ръка, те продължиха разходката си чак до края на Джудеча, после се върнаха обратно и взеха лодката, която ги закара в „Даниели“.

 

 

Лежаха в огромното легло, върху дебелите меки пухени възглавници, същите, каквито Максим помнеше още от детските си години в Берлин. След обяда и разходките се чувстваха лениви и отпаднали, но спалнята беше приятно прохладна и спокойна. Жаркото слънце не проникваше през дървените капаци на прозорците.

Максим прокара устни по голата й ръка, като се наслаждаваше на копринената й кожа и нежен аромат. Загоряла от слънцето, тя ухаеше приятно. Кожата й имаше съвсем лек привкус на сол, явно от вятъра, който ги беше духал в лодката на връщане от остров Джудеча. Кожа като злато, с цвят на кайсия и също толкова нежна на допир, каза си той и леко прокара пръсти от рамото й надолу до китката. Разцъфнал розов цвят.

Анастасия го погледна с огромните си очи и томително се усмихна. Последният час, през който се бяха любили дълго, я беше преизпълнил с нежност, чак до отмаляване, а освен това й се спеше от виното, което пи на обед.

— Защо не си подремнеш — предложи той, като се наведе и я целуна по косата.

— Точно това ще направя — отвърна тя и като се сви сред възглавниците като в гнездо, придърпа чаршафа върху голото си тяло.

Той остана, облегнат на лакът, загледан в нея, потънал в съзерцание, преизпълнен с любов. Тя беше невероятно момиче, от нея струеше толкова топлина и радост, готова беше да се раздаде цялата. А освен това с изненада откри, че е и изключително чувствена и страстна, нещо, което му доставяше огромно удоволствие.

Този мой малък ангел от картина на Ботичели се оказа страшно сексапилен, помисли си той и се усмихна при спомена за медения им месец. Когато се ожени, Анастасия беше девствена, и въпреки това той научи от нея за секса повече, отколкото от която и да е предишна жена в живота му. У нея нямаше и помен от фалшива скромност или сдържаност. Още в първите месеци след сватбата той вече знаеше какво й доставя най-голямо удоволствие, тъй като тя го показваше съвсем открито. Заедно с това, колкото и странно да беше, тя му откри собственото му тяло. С нея то като че ли беше по-изпълнено с живот от всякога. Обожаваше тялото му и не криеше това, защото обичаше да получава от него всички удоволствия. В същото време тя умееше да го задоволява като никоя друга жена досега. Когато се любеха, забравяха за всички условности, и във възбудата и екстаза на страстта си намираха неизказани наслади.

Максим се измъкна от леглото, отиде към прозореца и застана там, където беше стояла сутринта Анастасия. Впери възхитения си поглед над водата към невероятно красивата гледка на стария град в светлината на залязващото слънце.

Споменът за тези дни във Венеция щеше да остане у него завинаги, спомен за мекотата на въздуха… спокойствието… влагата, сиво-синьото небе, което напомняше цвета на нейните очи… уханните нощи… пляскането на водата, която се удряше в крайбрежните подпори. Венеция щеше да живее винаги в мислите му с образа на неговата изящна, красива Анастасия, неговата скъпа мечтателна съпруга, момичето на мечтите му, любовта на живота му, единствената съпруга, която би искал някога да има.