Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Сумрачен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Боряна Даракчиева

Художник: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-436-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1339

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Половин ден се занимавах с някакви абсолютно дребни, никому непотребни неща. Навярно вампирът Костя би изкривил бледите си устни и би съобщил какво мисли за моята наивност…

Първо отидох в „Асол“, преоблякох се в дънки и обикновена риза, след което тръгнах към най-близкия нормален двор — към скучните панелни девететажни блокове. Там, за мое огромно удоволствие, намерих футболно игрище, на което два отбора от хулигани старша училищна възраст гонеха оръфана топка. Между другото, имаше и няколко млади мъже. Все пак току-що завършилото световно първенство по футбол, абсолютно безславно за нашия отбор, беше изиграло и положителна роля. В малкото оцелели дворове се завръщаше смятаният за изгубен завинаги дворен дух.

Приеха ме в единия от отборите. В онзи, в който имаше само един голям мъж — с внушително коремче, но крайно подвижен и разпален. Аз съм слабичък играч, но нали не се бяха събрали световните шампиони…

Тичах около час по прашната, утъпкана земя, крещях, стрелях във вратата от изпокъсана метална мрежа и дори вкарах няколко гола. Веднъж един як десетокласник успя ловко да ме събори и се усмихна снизходително.

Но аз не се обидих и не се разстроих.

Когато играта затихна — някак от само себе си аз отскочих до близкия магазин и купих минерална вода и бира, а за най-малолетните футболисти — напитка „Байкал“. Те, естествено, биха предпочели кока-кола, но беше време да отвикват от отвъдокеанската отрова.

Единственото, което ме наскърбяваше, беше осъзнаването на факта, че прекалено голямата щедрост ще предизвика най-разнообразни подозрения. Така че ми се наложи да творя добри дела умерено.

След като си взех довиждане със „своите“ и „чуждите“ играчи, аз се разходих до плажа, където с удоволствие се изкъпах в позамърсената, но прохладна вода „Асол“ се извисяваше встрани като помпозен дворец.

Нека си се извисява…

Най-смешното беше, че някой Тъмен маг на мое място би могъл да постъпи точно по същия начин. Не някой от съвсем младите, отдали се на недостъпни до момента удоволствия като пресни стриди и скъпи проститутки, а възрастен Тъмен, който е осъзнал, че всичко на света е само суета и суета на суетите.

Той би тичал по малкото игрище, би крещял, би ритал топката, би скърцал със зъби на неумело псуващите тийнейджъри: „Дръж си езика зад зъбите, новак!“ А после би отишъл на плажа да се плиска в мътната вода и би лежал на тревата, загледан в небето…

Къде е онова, което ни разделя? Добре, с нисшите. Тъмни всичко е ясно. Те са неживи. Принудени са да убиват, за да съществуват. Тук не може да помогне никаква словесна еквилибристика. Те са зло.

Къде е истинската граница?

И защо тя понякога е готова да изчезне? Ето в такива моменти, в които целият проблем е в един-единствен човек, пожелал да стане Различен? Един-единствен! И какви сили се хвърлят незабавно в издирването! Тъмните, Светлите, Инквизицията… И не само аз работя над този случай, аз съм просто придвижена напред пешка, която разузнава местността. Хесер бърчи чело, Завулон се мръщи, Витезслав се зъби. Човек е пожелал да стане Различен. Дръжте го, дръжте го!

А кой не би пожелал?

Не вечният глад на вампирите, не пристъпите на безумие на върколаците, а пълноценният живот на маг. Когато всичко е както при хората.

Само че по-хубаво.

Не те е страх, че ще ти откраднат скъпата музикална уредба от оставената без надзор кола.

Не се разболяваш от грип, а дори и да пипнеш някоя неизлечима гадост — на твоите услуги са Тъмните магьосници или Светлите лечители.

Не се замисляш как ще доживееш до заплата.

Не те плашат нощните улици и пияните клошари.

Дори от милицията не те е страх.

Сигурен си, че детето ти ще се прибере спокойно от училище, а няма да се натъкне на безумен маниак в подлеза.

Да, разбира се, тук е разковничето. Твоите близки са в безопасност, те дори са изключени от вампирската лотария. Но ти не можеш да ги спасиш от старост и смърт.

И все пак това е още много далеч. Някъде далеч напред.

Общо взето, е много по-приятно да бъдеш Различен.

Освен това, ако се откажеш от инициирането, няма да спечелиш нищо, дори роднините ти — хора ще имат пълното право да те нарекат глупак. Та нали като станеш различен, ти ще можеш да се застъпиш за тях. Както разправяше Семьон… изтровили му на човека кравите, а синът-Различен осигурил следовател да помогне. Все пак родна кръв. Нищо не може да се направи…

Потрепнах, сякаш през мен пуснаха електрически ток. Скочих и се вторачих в „Асол“.

Защо Светъл маг може да даде на човек необмислено обещание да изпълни всяко негово желание?

Само по една причина!

Ето я следата!

— Измисли ли нещо, Антоне? — разнесе се глас откъм гърба ми.

Обърнах се и погледнах в тъмните стъкла на очилата на Костя. Той беше само по бански, както и трябва да бъде на плажа, но и с детска плетена шапка, кацнала на темето му като тюбетейка (явно я беше отмъкнал от някой малчуган без угризения на съвестта) слънчеви очила.

— Напича слънчицето, а? — попитах аз ехидно.

Костя се намръщи:

— Потиска ме. Виси в небето като ютия… Да не искаш да кажеш, че на теб не ти е жега?

— Жега ми е — признах си аз. — Но това е друга жега.

— Хайде без язвителност, а? — помоли Костя. Седна на пясъка и гнусливо измъкна изпод себе си някакъв фас. — Сега се къпя само нощем. Но ето, че дойдох… да поговоря с теб.

Засрамих се. Пред мен седеше навъсен млад мъж, нищо че беше нежив. Но аз помнех начумереният тийнейджър, колебаещ се пред вратата на апартамента ми. „Не бива да ме каните на гости, та нали съм вампир, тогава ще мога да дойда през нощта и да ви ухапя…“

Този хлапак беше удържал достатъчно дълго. Пиеше свинска и донорска кръв. Мечтаеше отново да стане жив. „Като Пинокио“ — явно след като е прочел Колоди или е гледал „Изкуствен разум“, е намерил вярното сравнение.

Само Хесер да не ме беше пращал на лов за вампири…

Не, глупости. Природата щеше да си вземе своето и Костя щеше да получи лиценз.

Все пак нямам право да му се надсмивам. Аз имам огромно преимущество — жив съм.

Мога без срам да се приближавам към стари хора. Именно без срам — защото Витезслав излъга. Не страхът и отвращението го отблъскваха от старците.

А срамът.

— Извинявай, Костя — казах аз и легнах до него на пясъка. — Нека да поговорим.

— Струва ми се, че постоянните обитатели на „Асол“ нямат нищо общо — започна мрачно Костя. — Клиентът е сред онези, които идват епизодично.

— Ще се наложи да проверим всички — въздъхнах аз престорено.

— И това не е всичко. Трябва да търсим и предателя.

— Ние го търсим.

— Виждам как го търсиш… Какво, разбра ли, че е някой от вашите?

— От къде на къде? — възмутих се аз. — Напълно възможно е и някой Тъмен да се е издънил…

Известно време обсъждахме ситуацията. Изглежда, бяхме стигнали едновременно до едни и същи изводи.

Само че сега аз бях на половин крачка напред. И не смятах да помагам на Костя.

— Изпратили са писмото с онази купчина писма, който строителят е донесъл в пощата — говореше Костя, без да подозира за коварството ми. — Това е било най-лесното. Всички тези гастарбайтери живеят в старото училище, там имат общежитие. Слагат всички писма на масата на дежурния на първия етаж. Сутринта някой отива до пощата и ги изпраща. За един Различен не е проблем да влезе в общежитието, да отмести погледа на дежурния… или просто да изчака, докато онзи отиде до тоалетната, и да хвърли писмото в общата купчина. И край! Никакви следи.

— Просто и сигурно — съгласих се аз.

— В стила на Светлите — намръщи се Костя. — Да бъркат в жаравата с чужди ръце.

Кой знае защо не се обидих. Само се усмихнах подигравателно, обърнах се по гръб и погледнах към небето, към нежното жълто слънчице.

— Добре де, и ние така правим… — измърмори Костя.

Аз мълчах.

— Е, какво, да не искаш да кажеш, че никога не сте използвали хора в своите операции? — възмути се Костя.

— Случвало се е. Използвали сме, но не сме ги подвеждали.

— Тук Различният също не ги е подвеждал, просто ги е използвал — заяви непоследователно Костя, съвсем забравил за „бъркането в жаравата“. — Мисля си… има ли смисъл да продължаваме по тази следа? Засега предателят заличава следите си много умело. Ще гоним призрак…

— Разправят, че преди два дни на двама от охранителите на „Асол“ им се привидяло нещо страшно в храстите — казах аз. — Те даже стреляли.

Очите на Костя светнаха.

— Провери ли ги вече?

— Не — казах аз. — Аз съм маскиран, нямам никаква възможност.

— Може ли аз да ги проверя — попита алчно Костя. — Слушай, ще отбележа, че ти…

— Провери ги — разреших аз.

— Благодаря, Антоне! — върху лицето на Костя разцъфна усмивка и той ме ръгна здравата с юмрук в рамото. — Все пак ти си човек на място! Благодаря!

— Продължавай с усърдието в службата — не се сдържах аз. — Може да получиш още извънредни лицензи.

Костя млъкна и веднага се навъси. Вторачи се в реката.

— Колко хора уби, за да станеш Висш вампир? — попитах аз.

— Какво значение има за теб?

— Просто така… интересно ми е.

— Отвори си някак архивите и виж — усмихна се криво Костя. — Толкова ли е трудно?

Не беше никак трудно, разбира се. Но аз никога не бях гледал досието на Костя. Не исках да научавам това…

— Чичо Костя, дай шапката! — изписукаха настоятелно до нас.

Погледнах към мъничкото, четиригодишно момиченце, притичало до Костя. Наистина — избудалкал е момиченцето, взел му е шапката…

Костя послушно свали от главата си шапката и я даде на детенцето.

— Ще дойдеш ли пак довечера? — попита момиченцето, нацупвайки устнички и поглеждайки към мен. — Да ми разкажеш приказка?

— Ъхъ — кимна Костя.

Момиченцето засия и се затича към младата жена, която събираше багажа си встрани. Само пясъка изпод петичките на малката ме изпръска.

— Ти си откачил! — извиках аз и скочих на крака. — Още тук ще те стрия на прах!

Сигурно лицето ми е било страшно. Костя побърза да извика:

— Ти какво? Какво ти става, Антоне? Това ми е племенница! Майка й ми е сестра! Те живеят в Строгино, а аз тези дни им гостувам, за да не пресичам целия град!

Сепнах се.

— Какво реши, че пия кръв от нея ли? — попита Костя, все още гледайки ме с опасение. — Иди да провериш! Никакви ухапвания! Това ми е племенницата, ясно ли ти е? Аз заради нея когото искаш ще заровя в гроба!

— Пфу! — изплюх се аз. — А какво можех да си помисля? „Ще дойдеш ли пак довечера“? „Да ми разкажеш приказка“?

— Типичен Светъл… — каза Костя, вече по-спокойно. — Щом съм вампир, значи съм говедо, така ли?

Нашето крехко примирие не само че свърши, но и се превърна в нормална студена война. Костя седеше и се нервираше, а аз стоях и се упреквах за прекалено прибързаните изводи. Не се издават лицензи за деца под дванайсет години, а Костя не е такъв глупак, че да ловува без лиценз.

Но какво да се прави… подведох се.

— Ти нали имаш дъщеря — изведнъж се сети Костя. — На тази възраст, нали?

— По-малка — отвърнах аз. — И по-хубава.

— Ясно, щом е твоя, значи е най-хубавата — усмихна се Костя. — Добре, Городецки. Всичко разбрах. Да забравим. И благодаря за насочването.

— Няма за какво — казах аз. — Може би онези охранители нищо не са видели. Пийнали са водка или са пушили някаква гадост…

— Ще проверим — каза бодро Костя. — Всичко ще проверим.

Той потърка с длан темето си и стана.

— Тръгваме ли? — попитах аз.

— Потиска ме — отвърна Костя, поглеждайки нагоре. — Аз изчезвам.

И наистина изчезна, като преди това отклони погледите на всички наоколо. Само някаква мътна сянка увисна за секунда във въздуха.

— Фукльо — казах аз и се преобърнах по корем.

Честно казано, и на мен ми беше горещо, но реших принципиално да не си тръгвам заедно с Тъмния.

Трябваше да обмисля още някои неща, преди да отида при охраната на „Асол“.

 

 

Витезслав се беше постарал здравата. При моята поява върху лицето на началника на охраната разцъфна добродушна усмивка.

— О, какви гости са дошли! — обяви той, отмествайки някакви книжа. — Чай, кафе?

— Кафе — реших аз.

— Андрей, донеси ни кафе — нареди началникът. — С лимонче! — И бръкна в сейфа, откъдето измъкна бутилка хубав грузински коняк.

Охранителят, който ме бе съпроводил до кабинета, беше леко объркан, но не започна да спори.

— Някакъв проблем? — попита началникът, режейки ловко лимона. — Ще пийнете ли коняче, Антоне? Хубаво е конячето, честна дума!

А аз дори не знаех как се казва… Предишният началник на охраната ми харесваше повече. Той беше искрен в отношението си към мен.

Но предишният началник на охраната никога не би ми дал информацията, която сега се надявах да получа.

— Трябва да прегледам досиетата на всички обитатели — казах аз, и добавих с усмивка: — В такава сграда със сигурност проверявате всички. Нали?

— Разбира се — съгласи се веднага началникът. — Парите са си пари, но тук са се събрали да живеят сериозни хора, не ни трябват бандити… Всички досиета, така ли?

— Всички — казах аз. — Всички, които са купили апартаменти тук, без значение дали вече са се нанесли, или не.

— Досиетата на истинските собственици или на тези, на чието име са писани апартаментите? — уточни любезно началникът.

— На истинските.

Началникът кимна и отново бръкна в сейфа.

След десет минути седях на бюрото му и прелиствах прецизно подредените, не прекалено дебели папки. От разбираемо любопитство започнах със самия мен.

— Трябвам ли ви още? — попита началникът.

— Не, благодаря. — Измерих на око количеството папки. — Ще ми трябва около час.

Началникът излезе и тихичко затвори вратата след себе си.

Аз потънах в четене.

Както се изясни, Антон Городецки беше женен за Светлана Городецкая и има двугодишна дъщеря Надежда Городецкая. Антон Городецки имаше дребен бизнес — фирма за търговия с млечни хранителни продукти. Мляко, кефир, извара, кисело мляко…

Знаех я тази фирма. Обикновена дъщерна фирма на Нощния патрул, заработваща пари за нас. В Москва има двайсетина такива и в тях работят най-обикновени хора, които не подозират у кого отива печалбата.

Общо взето, всичко е скромно, простичко и мило. А на ливадата, кой пасе на ливадата? Правилно, Различните. Няма да търгувам с водка, я…

Сложих настрана досието си и се заех с останалите обитатели.

Разбира се, в досиетата нямаше, и не би могло да има, цялата информация за хората. Все пак службата за охрана дори и на най-разкошния жилищен комплекс не е КГБ.

Но и на мен не ми трябваше много. Информация за роднините. На първо място — за родителите.

Веднага отмествах встрани тези, чиито родители бяха живи и здрави. На друга купчина трупах досиетата на онези, чиито родители са починали.

Най-много ме интересуваха израсналите в детски домове — такива се оказаха двама — и онези, на които в графите „баща“ или „майка“ имаше черта.

Такива бяха осем човека.

Наредих тези досиета пред себе си и се заех да ги изучавам внимателно.

Веднага отсях единия, расъл в детски дом — според досието му той беше близък с криминалните кръгове. Оказа се, че през последната година е бил извън Русия и въпреки молбите на правоохранителните органи, явно не смяташе да се връща.

После отсях двама от непълните семейства.

Единият се оказа слаб Тъмен маг, познат ми от някакъв незначителен случай. Него със сигурност в момента го разследваха Тъмните. Ако не са намерили нищо — значи той няма нищо общо.

Вторият беше доста известен естраден изпълнител, за когото съвсем случайно знаех, че от три месеца е в чужбина — САЩ, Германия, Израел. Навярно заработваше за ремонта.

Останаха седем. Хубаво число. За момента можех да се съсредоточа върху него.

Отворих папките и започнах да чета по-внимателно. Две жени, петима мъже… Кой от тях можеше да представлява интерес за мен?

„Хлопов, Роман Лвович, четирийсет и две годишен, бизнесмен…“ Лицето не предизвикваше никакви асоциации. Може би е той? Може би…

„Комаренко, Андрей Иванович, трийсет и една годишен, бизнесмен…“ О, какво волево лице! И достатъчно млад… Той ли е? Възможно е… Не, невъзможно! Сложих настрана досието на бизнесмена Комаренко. Човек, който на трийсетгодишна възраст жертва такива сериозни пари за построяването на храмове и изобщо се отличава с „повишена религиозност“, няма да поиска да стане Различен.

„Равенбах, Тимур Борисович, шейсет и една годишен, бизнесмен…“ Достатъчно младолик за възрастта си. Дори волевият юноша Андрей Иванович срамежливо би навел поглед при среща с Тимур Борисович. Даже лицето ми беше познато, по телевизията ли го бях виждал или…

Оставих папката. Ръцете ми се изпотиха. Полазиха ме тръпки по гърба.

Спомнях си лицето не от телевизията, по-точно — не само от телевизията…

Не може да бъде!

— Не може да бъде! — повторих мислите си на глас. Сипах си чашка коняк, изпих я на екс. Погледнах лицето на Тимур Борисович — спокойно, умно, леко издължено лице.

Не може да бъде.

Отворих папката и започнах да чета. Роден в Ташкент. Баща… неизвестен. Майка… умряла в самия край на войната, когато мъничкият Тимур не е имал и пет години. Отгледан в детски дом. Завършил строителен техникум, после — строителен институт. Издигнал се по комсомолска линия. Някак си успял да не влезе в партията. Създал една от първите в СССР строителни кооперации. Впрочем, не толкова е строил, колкото е търгувал с вносни фаянсови плочки и санитарна техника. Преместил се в Москва… основал фирма… занимавал се с политика… не е бил, не е членувал, не е вербуван… съпруга, развод, втора съпруга…

Бях намерил човека-клиент.

А най-ужасното беше, че същевременно бях открил и предателя-Различен.

Откритието ми беше толкова неочаквано, че сякаш се рушеше самото мироздание.

— Как сте могли — изрекох с укор аз. — Как сте могли… шефе…

Защото, ако Тимур Борисович се подмладеше с десет-петнайсет години, щеше да стане точно копие на Хесер, със светско име Борис Игнатиевич, живял преди шейсет години точно в тези краища… Ташкент, Самарканд и останалата много средна Азия…

Повече от всичко ме порази дори не грешката на шефа. Хесер — престъпник? Това беше толкова невероятно, че дори не предизвикваше емоции.

Порази ме колко лесно шефът е паднал в капана.

Излиза, че преди шейсет години в далечен Узбекистан на Хесер му се е родило дете. После на Хесер са му предложили работа в Москва, а майката на детето, обикновена жена, е умряла през смутните години на войната. Малкото човече Тимур, чийто баща бил Велик Маг, попаднало в детски дом…

Какво ли не се случва. Хесер може и да не знае за съществуването на Тимур. А може и да знае, но по някаква причина да не взема участие в съдбата му. Но ето, че нещо е трепнало в бащата, трогнал се е, срещнал се е с остарелия си син и е дал прибързано обещание…

И точно това е удивителното!

Хесер се е занимавал с интриги стотици, хиляди години. Нито една произнесена от него дума не е била случайна. А да се мине така?

Невероятно.

Но факт.

Не е необходимо да си специалист по физиогномика, за да разпознаеш най-близки роднини в Тимур Борисович и Борис Игнатиевич. Дори и аз да си премълча — Тъмните ще направят това откритие. Или Инквизиторите. Ще притиснат възрастния бизнесмен… а и защо да го притискат? Та нали ние не сме зли рекетьори. Ние сме Различни. Витезслав ще го погледне в очите или Завулон ще щракне с пръсти — и Тимур Борисович ще започне да разказва всичко като на изповед.

А какво ще стане с Хесер?

Замислих се. Е… ако си признае, че той е изпратил писмата… значи не е имал лош умисъл… общо взето, той има право да се разкрие пред човек…

Известно време прехвърлях в мислите си точките на Договора, допълненията и уточненията, прецедентите и изключенията, препратките и бележките под линия…

Получаваше се доста забавен резултат.

Щяха да накажат Хесер, но не особено строго. Най-много да получи порицание от европейското бюро на Нощния патрул и нещо привидно страшно, но не кой знае колко смислено от Инквизицията. Хесер нямаше да изгуби дори поста си.

Само дето…

Представих си каква веселба щеше да настане в Дневния патрул. Как ще се усмихва Завулон. С какво неподправено любопитство Тъмните ще започнат да се интересуват от семейните работи на Хесер, да предават поздрави до неговия син-човек.

Разбира се, за толкова години, колкото е изживял Хесер, всеки би изградил черупка около себе си, би се научил да понася подигравките. Но в момента не исках да съм на негово място.

А нали и нашите момчета няма да се сдържат. Не, никой няма да тръгне да упреква Хесер, нито ще злослови зад гърба му, обаче ще има усмивчици и клатене на глави в недоумение, и шепнене: „Остарява все пак великият, остарява…“

Не изпитвах никакво сляпо преклонение и възторг пред Хесер. Възгледите ни се различаваха прекалено много. Все още не можех да му простя някои неща…

Но така да се изложи!

— Какви си ги забъркал, Велики? — казах аз. Прибрах всички папки в отворения сейф и си сипах още една чашка коняк.

Мога ли да помогна на Хесер?

Как?

Като се добера пръв до Тимур Борисович?

А после? Да му направя заклинание за мълчание? Но ще го премахнат, ще се намерят майстори.

А ако принудя бизнесмена да напусне Русия? Да избяга, сякаш го гонят всички градски престъпни групировки, заедно с всички правоохранителни органи.

Може и да замине. Да се скрие някъде в тундрата или в Полинезия.

Така му се пада. Нека през остатъка от живота си ходи на лов за тюлени или събаря кокосови орехи от палмите! Приискало му се, значи, да става Морска Владетелка…

Вдигнах слушалката на телефона и набрах централата на нашия офис, въведох допълнителните цифри и се свързах с изчислителната ни лаборатория.

— Да? — попита слушалката с гласа на Толик.

— Толик, намери ми един човек. Бързо.

— Кажи ми името и ще опитам — отвърна Толик без никаква изненада.

Изредих му всичко, което знаех за Тимур Борисович.

— Ха. Че какво още ти трябва за него? — учуди се Толик. — На коя страна спи или кога за последен път е бил на зъболекар?

— Къде е сега — казах мрачно аз.

Толик изсумтя, но от другата страна на линията чу се бодрото тракане на клавишите.

— Има мобилен телефон — казах аз за всеки случай.

— Не учи учения. Има даже два мобилни телефона… И двата се намират… намират се… Така, само да отворя картата…

Аз чаках.

— Жилищен комплекс „Асол“. А къде по-точно дори ЦРУ не може да ти каже, не достига точност за позициониране.

— Имаш бутилка от мен — казах аз и затворих. Скочих. Впрочем… накъде съм тръгнал, след като пред мене е мониторът на службата за наблюдение?

Не ми се наложи да търся дълго.

Тимур Борисович тъкмо влизаше в асансьора. След него вървяха двамина с каменни физиономии. Двама охранители. Или охранител и шофьор, който по съвместителство е и втори охранител.

Изключих монитора и скочих. Изтичах в коридора тъкмо навреме, за да се натъкна на началника на охраната.

— Успяхте ли? — засия той.

— Ъхъ — кимнах му аз на бегом.

— Нуждаете ли се от помощ? — извика разтревожено началникът подире ми.

Аз само поклатих глава.