Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (19)

Пролог

Той сънуваше рядко.

А сега дори не спеше. И все пак това беше почти сън, почти блян, миг преди пробуждането…

Лек, чист, почти детски блян…

— Продухване… налягане… ключът е на старт…

Сребристият корпус на ракетата сред лека мъгла.

Лумтящите под дюзите пламъци.

Всяко дете мечтае да стане космонавт — докато не чуе за десети път: „Какъв искаш да станеш, космонавт ли?“.

Различните престават да мечтаят за космоса, когато станат Различни.

Сумракът е по-интересен от чуждите планети. Разкриващата се сила е по-притегателна от славата на космонавта.

Но сега отново му се привиждаше ракета — стара, нелепа ракета, издигаща се в небето.

Земята, плуваща под краката или над главата.

Дебелото кварцово стъкло на илюминатора.

Странни мечти за Различен, нали?

Земята… облачен воал… светлинките на градовете… хора.

Милиони. Милиарди.

И той — гледащ към тях от орбита.

Различен в космоса… какво по-смешно от това? Само Различният срещу Пришълеца. Веднъж гледа един фантастичен филм и внезапно си помисли, че сега е моментът, в който смелата Рипли трябва да влезе в Сумрака… и да бие, да бие, да бие тромавите, безпомощни гадове.

Помисли — и се разсмя.

Пришълците не съществуват.

Но космосът съществува. Само че по-рано не беше ясно защо съществува.

Сега той разбра.

Стоеше със затворени очи, бленувайки за малката, бавно въртяща се под краката му Земя.

Всяко дете мечтае да стане великан — докато не се замисли за какво му е нужно това.

Сега той знаеше всичко.

Частите на пъзела се събраха.

И неговото предназначение като Различен.

И неговата нелепа мечта за космоса.

И малкото томче, подвързано с човешка кожа, изписано с прилежен ръкописен почерк.

Той взе книгата, която лежеше направо върху дъсчения под.

Отвори на първата страница.

Буквите не бяха избледнели — пазеше ги простичка, но надеждна магия.

Този език отдавна не звучеше по Земята. Някой индолог би решил, че наподобява санскрит, но малцина биха разбрали, че е пайшачи.

Но за Различните е достъпен дори мъртвият език.

„Нека ви опази Слоноликия, клатещ глава ту нагоре, ту надолу, като Шива, разхождащ се нагоре-надолу по Уме! Нека Ганапати ме изпълни със сладката влага на мъдростта!

Името ми е Фуаран, аз съм от жените в славния град Канакапури.

Изпълнителят на Желанията, съпругът на Парвати, ме награди щедро в дните на своята младост, дарявайки ми умението да ходя в света на призраците. Докато в нашия свят цветчето, завъртяно от вятъра, пада от цъфтящото дърво, в този свят минава цял ден — такава е неговата природа. И в този свят е скрита велика сила…“

Той затвори „Фуаран“.

Сърцето туптеше забързано в гърдите му.

Велика сила!

Появила се от ръцете на вещица, загинала преди почти две хилядолетия.

Безстопанствена, безпризорна, скрита дори от Различните.

Ничия Сила.