Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (5)

Глава 4

Съдбата, която според уверенията на нашите магове не съществува, беше благосклонна към мен.

Във фоайето на „Асол“ (е, не мога да нарека това помещение стълбищна площадка!) видях същата тази старица, до която се боеше да се приближи вампирът. Тя стоеше пред асансьора и гледаше замислено бутоните.

Погледнах през Сумрака и се убедих, че старицата е напълно объркана, почти в паника. Великолепната охрана не можеше да помогне тук — външно старицата беше напълно невъзмутима.

Аз решително се насочих към възрастната дама. Именно към „възрастната дама“, защото никак не й подхождаше добрата обикновена дума „старица“.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо? — попитах аз.

Възрастната дама ме погледна накриво. Без старческа подозрителност, а по-скоро смутено.

— Забравих къде живея — призна си тя. — Вие не знаете ли?

— Единайсети етаж — казах аз. — Ще разрешите ли да ви изпратя?

Сивите къдрици, през които прозираше тънка розова кожа, едва забележимо кимнаха.

— Осемдесет години — каза старицата. — Това го помня… Тежко е да се помни. Но го помня.

Хванах дамата под ръка и я поведох към асансьора. Някой от охранителите се насочи към нас, но престарялата ми спътница поклати глава:

— Господинът ще ме изпрати…

Господинът я изпрати. Възрастната дама позна вратата си и дори радостно ускори крачка. Апартаментът не беше заключен, беше великолепно ремонтиран и обзаведен, а в антрето обикаляше енергична девойка на около двайсет години и говореше отчаяно по телефона:

— Да, и долу гледах! Пак се измъкна…

Нашата поява докара девойката до възторг. Страхувам се само, че и милата усмивка, и трогателната загриженост бяха предназначени предимно за мен.

Младите и симпатични девойки не стават прислуга в такива домове заради добрата заплата.

— Машенка, донеси ни чай — прекъсна бърборенето й старицата. Навярно тя също не хранеше илюзии. — В голямата стая.

Девойката послушно се втурна към кухнята, но все пак се усмихна още веднъж и прошепна до самото ми ухо, предвидливо докосвайки ме с твърдата си гръд:

— Съвсем зле е вече… Аз се казвам Тамара.

Кой знае защо, не ми се искаше да се представям. Влязох след старицата в „голямата стая“. Много голяма. Със стари мебели от времето на Сталин и явни следи от работата на скъп дизайнер. По стените бяха окачени черно-бели снимки — отначало сметнах и тях за части от интериора, но после съобразих, че младата, ослепително красива белозъба девойка с пилотски шлем е същата тази дама.

— Бомбардирах фрицовете — каза скромно дамата, сядайки до кръглата маса, покрита с кадифена покривка с ресни. — Ето там, самият Калинин ми е връчвал орден…

Напълно вцепенен, аз седнах срещу бившата пилотка.

Такива като нея в най-добрия случай изживяват края на дните си в стари държавни вили или в огромните стари сгради сталинов тип. Но не и в елитни жилищни комплекси! Та тя е хвърляла бомби върху фашистите, а не е извозвала златния резерв от Райхстага!

— Внукът ми купи този апартамент — каза старицата, сякаш прочела мислите ми. — Голям апартамент. Не помня нищо тук… уж всичко е добре познато, а не помня…

Кимнах. Добър внук, няма спор. Ясно е, че да припишеш скъп апартамент на получилата множество ордени баба, а после да го получиш в наследство е много правилна крачка. Но при всички случаи постъпката е добра. Само дето е трябвало да се подбере по-грижливо прислугата. Не двайсетгодишна девойка, загрижена как да превърне в успешно капиталовложение младото си личице и хубавата си фигура, а възрастна, благонадеждна санитарка…

Старицата погледна замислено към прозореца и каза:

— По-добре да живеех в онези къщи, малките… Свикнала съм с тях…

Но аз вече не я слушах. Гледах към масата, затрупана с измачкани писма със забавния щемпел: „Получателят е напуснал.“ И нищо чудно. Като получатели фигурираха и всесъюзният водач Калинин, и генералисимус Йосиф Сталин, и другарят Хрушчов, и даже „драгият Леонид Илич Брежнев“.

По-късно дошлите вождове явно не се бяха съхранили в паметта на старицата.

Не бяха необходими никакви способности на Различен, за да разбереш какво писмо е изпратила старицата преди три дни.

— Не мога без работа — оплака се старицата, улавяйки погледа ми. — Все моля да ме назначат в някое училище, в школа за летци… Да разкажа на младите как сме живели…

Все пак погледнах към нея през Сумрака и едва не изкрещях.

Старата авиаторка беше потенциална Различна. Може би не много силна, но абсолютно безспорна!

Само че да се инициира на такава възраст… не си го представях. На шейсет години, на седемдесет… но на осемдесет?

Та тя ще умре от напрежение. Ще отиде в Сумрака като безплътна обезумяла сянка…

Не можеш да провериш всички. Дори в Москва, където има толкова много патрулни.

Понякога откриваме своите братя и сестри прекалено късно…

Появи се девойката Тамара — с поднос, отрупан с купички със сладка и бонбони, чайник и красиви старинни чашки. Тя нареди безшумно купичките на масата.

А старицата вече дремеше, все така изправена и вкопчила се в креслото.

Изправих се тихичко и кимнах на Тамара:

— Ще тръгвам. А вие я наглеждайте по-внимателно, та тя забравя къде живее.

— Та аз не откъсвам поглед от нея — отвърна Тамара, трепкайки с мигли. — Какви ги говорите…

Проверих и нея. Никакви способности на Различен.

Обикновена млада жена. Дори добра по свой начин.

— Често ли пише писма? — попитах аз и леко се усмихнах.

Приемайки усмивката ми за разрешение, Тамара също се усмихна:

— През цялото време! И на Сталин, и на Брежнев… Забавно, нали?

Не счетох за нужно да споря.

 

 

От всички кафенета и ресторанти, с които беше натъпкан „Асол“, работеше единствено кафенето в супермаркета. Много приятно кафе — тераса на втория етаж, надвиснала над касовите апарати. С прекрасен изглед към цялата зала на супермаркета. Навярно е хубаво да си пиеш кафето тук преди приятната разходка за покупките, набелязвайки си маршрута на „шопинга“. Каква ужасна дума, чудовищен англицизъм, а се е впила в руския език като кърлеж в беззащитната си жертва!

Точно там похапнах, стараейки се да не се ужасявам от цените. После си взех двойно еспресо, купих си пакет цигари — които пуша съвсем рядко — и се опитах да си представя, че съм детектив.

Кой е изпратил писмото?

Различният-предател или човекът — клиент на Различния?

Като че ли и на двамата това не им беше нужно. Напълно неизгодно! А версията със страничен човек, опитващ се да предотврати инициирането, беше прекалено мелодраматична.

Мисли, мисли! Попадал си и в по-заплетени ситуации. Има предател-Различен. Той има клиент. Писмото е изпратено до Патрулите и Инквизицията. Значи най-вероятно писмото е изпратено от Различен. Силен, умен, добре осведомен различен.

Въпросът беше — защо?

Може би имаше отговор. За да не бъде осъществено същото това иницииране. За да предаде клиента в наши ръце и да не изпълни обещанието си.

Значи въпросът не беше в парите. По някакъв непонятен начин неизвестният клиент беше получил власт над Различния. Страшна, абсолютна власт, позволяваща му да си пожелае каквото му хрумне. Различният не може да си признае, че човек е получил такава власт над него. И прави ход с коня…

Така, така, така!

Запалих си цигара, отпих от кафето. Настаних се удобно в мекото кресло.

Започваше да се оформя нещо. По какъв начин един Различен може да стане роб на човек? На обикновен човек, та дори и да е богат, влиятелен, умен…

Вариантът беше само един, и той изобщо не ми харесваше. Нашият тайнствен Различен-предател можеше да се окаже в положението на златната рибка от приказката — да даде на човека честна дума да изпълни всяко негово желание. Та нали рибката също не е очаквала, че обезумялата старица (между другото, като споменах за старицата — трябва да съобщя на Хесер за намирането на потенциална Различна) ще поиска да стане Морска Владетелка.

И точно тук се криеше главният проблем.

И на вампирите, и на върколаците, и на Тъмните магове не им пукаше за дадената дума.

Както са обещали, така ще си вземат думите обратно. А ако човек тръгне да си търси правата, дори и гърлото му ще прегризат.

Значи прибързаното обещание е дадено от Светъл маг!

Възможно ли е това?

Възможно е.

И то много лесно. Ние всички сме си малко наивни, прав е Костя. Нас могат да ни измамят заради човешките ни слабости, заради чувството ни за вина и прочие романтика…

И така — предателят е сред нас. Той е дал дума, И сега няма да си изясняваме по каква причина. Той е в капан. Ако се откаже да изпълни обещанието си, Светлият маг може да се развъплъти…

Стоп! Отново любопитен момент. Аз мога да Обещая на някой човек да изпълня „каквото поиска“. Но ако ме помолят за нещо неизпълнимо… е, не знам за какво точно, не за нещо трудно, противно или забранено, а именно неизпълнимо… например да загася Слънцето или да превърна човек в Различен… Какво ще отговоря? Че е невъзможно. По никакъв начин. И ще бъда прав и няма да имам никакви основания за развъплътяване. А човекът, получил власт над мен, ще трябва да се примири с това и да поиска нещо друго… Пари, здраве, изумителен сексапил, успех в играта на бридж и нюх за опасностите. Изобщо — обикновените човешки радости, които един силен Различен е способен да осигури.

Но Различният-предател изпада в паника! В такава паника, че насъсква срещу своя „господар“ едновременно двата Патрула и Инквизицията. Той е притиснат в ъгъла, страхува се да не отиде завинаги в Сумрака.

Значи той наистина може да превърне човек в Различен!

Значи невъзможното е възможно. Има начин. Той не е достояние на мнозина, но го има…

Изведнъж се почувствах зле.

Предателят е някой от нашите най-стари и знаещи магове. Не е задължително да е маг извън категория, не е задължително да заема много важен пост. Но е много опитен и допуснат до най-големите тайни…

Кой знае защо веднага си помислих за Семьон.

За Семьон, който знае такива неща, че понякога на него, Светлия маг, му правят знака наказващ Огън.

„Живея вече втори век…“

Може би.

Той знае страшно много.

Кой друг?

Има още мнозина стари, опитни магове, които не работят в Патрула. Живеят в Москва, гледат телевизия, пият бира, ходят на мачове…

Но аз не ги познавам, ето къде е проблемът. Не искат те, мъдрите и оттеглили се, да се набъркват с безкрайната война между Патрулите.

С кого да се посъветвам? На кого да изложа ужасните си догадки? На Хесер? На Олга? Та те потенциално също влизат в кръга на заподозрените.

Не, не вярвам да са проявили нехайство. Не и очуканата от живота Олга, а за хитрия Хесер дума пък да не става — те не биха проявили такова нехайство, не биха дали неизпълнимо обещание на човек. Но и Семьон не би могъл! Не вярвам, че мъдрият — в изконния, народен смисъл на думата мъдър — Семьон ще се прецака така…

Значи някой друг от нашите най-опитни магове се е издънил.

А как ще изглеждам, ако повдигна такова обвинение? „Струва ми се, че е виновен някой от нас. От Светлите. Най-вероятно Семьон. Или Олга. Или са мият вие, Хесер…“

Как след това ще ходя на работа? Как ще гледам приятелите си в очите?

Не, не мога да изказвам такива подозрения. Трябва да знам със сигурност.

Кой знае защо, изглеждаше ми неудобно да повикам сервитьорката. Отидох до бара, помолих да ми направят още едно кафе. Облегнах се на парапета и погледнах надолу.

А там видях моя познат от нощес. Китаристът и колекционер на забавни тениски, щастливият притежател на голяма английска клозетна чиния стоеше край открития басейн, пълен с живи омари. На лицето на Лас беше изписана усилена умствена дейност. После той се усмихна и подкара количката си към касата. Застанах нащрек.

Лас бавно сложи върху движещата се лента скромните си покупки, сред които особено се открояваше бутилка чешки абсент. А докато плащаше, каза:

— Знаете ли, там имате един басейн с омари…

Момичето зад касата започна да се усмихва, потвърждавайки с целия си вид, че има такъв басейн, омарите в него си плуват и двойка живи членестоноги ще подхожда много добре на абсента, кефира и замразените пелмени.

— Та значи — продължи невъзмутимо Лас, — сега видях как един от омарите се качи на гърба на друг, изпълзя навън и се скри под онези хладилници…

Момичето започна да примигва. След минута при касата се появиха двама охранители и яка лелка-чистачка. След като изслушаха ужасната новина за бягството, те хукнаха към хладилниците.

Лас плати, поглеждайки към залата.

А преследването на несъществуващия омар беше в разгара си. Чистачката бъркаше с дръжката на четката си под хладилника, охранителите се суетяха наоколо. Дочух единият от тях да казва:

— Към мен, подгони го към мен. Вече почти го виждам!

С изражение на тиха радост на лицето Лас тръгна към изхода.

— По-внимателно с четката, ако повредиш капака, няма да охлажда! — предупреждаваше охранителят.

Опитвайки се да прогоня от лицето си недостойната за Светъл маг усмивка, аз взех от момичето чашата си с кафе. Не, този не би изрязвал с ножички букви от вестници. Прекалено скучно занимание.

Телефонът ми звънна.

— Здравей, Света — казах аз в слушалката.

— Как върви работата, Антоне?

Този път гласът й не беше толкова тревожен.

— Пия кафе. Пообщувах с колегите. От конкурентните фирми.

— Аха — каза Светлана. — Браво. Антоне, не се ли нуждаеш от моята помощ?

— Ама ти… не си в щата — объркано казах аз.

— Не ми пука! — отсече моментално Светлана. — Аз се тревожа за теб, а не за Патрула.

— Засега няма нужда — отвърнах аз. — Как е Надюшка?

— Помага на мама да сготви борш — засмя се Светлана. — Така че обедът ще закъснее. Да я повикам ли?

— Ъхъ — казах аз, отдъхвайки си, и седнах до прозореца.

Но Надка не взе слушалката и не пожела да разговаря с тате.

На двегодишна възраст такъв инат е обичаен.

Поговорих със Светлана още малко. Искаше ми се да я попитам изчезнали ли са лошите предчувствия, но се сдържах. По гласа й личеше, че са изчезнали.

Разговорът приключи, но не бързах да прибирам телефона. Не си струваше да звъня в офиса. А дали да не проведа с някой личен разговор?

Нали трябва да излизам в града, да се срещам с хора, да движа бизнеса си, да сключвам нови договори?

Набрах номера на Семьон.

Стига съм си играл на детектив. Светлите не се лъжат помежду си.

 

 

Най-подходящи за срещи — не съвсем делови, но не и съвсем лични — са малките кръчми, с най-много пет-шест масички. Някога в Москва нямаше такива. Щом е заведение за обществено хранене, непременно трябваше да бъде с помещение за хубава разпивка.

Сега се появиха.

Това с нищо незабележимо кафе беше в самия център, на Солянка. Врата в стената, направо от улицата, пет масички, малък бар — в „Асол“ дори в апартаментите стойките на баровете бяха по-внушителни.

А и в посетителите нямаше нищо особено. Заведението не беше от онези клубове по интереси, които обичаше да колекционира Хесер — тук се събират почитателите на подводното плуване, а там — крадците-рецидивисти.

Кухнята пък изобщо не претендираше за нищо. Два вида наливна бира, останалите видове алкохол, кренвирши от микровълновата печка и пържени картофки. Стоки за масова употреба.

Може би затова Семьон предложи да се срещнем тук? Той беше в пълна хармония с това кафене. Впрочем и аз не се откроявах особено много…

След като издуха шумно пяната от бирата — бях виждал подобно нещо само в старите филми — Семьон отпи от „Калинското златно“ и ме погледна умиротворяващо:

— Разказвай.

— Знаеш ли за кризата? — веднага хванах бика за рогата аз.

— За коя по-точно? — уточни Семьон.

— Кризата с анонимните писма.

Семьон кимна. Дори уточни:

— Току-що оформих временната регистрация на пражкия гост.

— Ето какво си мисля — казах аз, въртейки халбата върху чистата покривка. — Подателят е Различен.

— Несъмнено! — каза Семьон. — Пий си бирата. Ако искаш, после ще ти помогна да изтрезнееш.

— Не можеш, защитен съм.

Семьон ме погледна, примижа и се съгласи, че съм защитен и не е по силите му да пробие непроницаемата за магии черупка, сложена ми не от друг, а от сам Хесер.

— Та така — продължих аз, — ако подателят е Различен, какво иска да постигне?

— Изолиране или унищожаване на своя клиент-човек — отвърна спокойно Семьон. — Явно е обещал прибързано да го направи Различен, но сега се дърпа.

Всичките ми героични умствени усилия се оказаха напразни. Семьон, който не се занимаваше пряко със задачата, прекрасно беше разгадал всичко сам.

— Това е Светъл Различен — казах аз.

— Защо? — учуди се Семьон.

— Тъмните имат куп други начини да се откажат от обещанието си.

Семьон се замисли, бодна си едно картофче и каза, че, изглежда, е така, но той не би отричал стопроцентово участието на Тъмните. Защото и Тъмните могат да дадат такава прибързана клетва, че да не могат да я заобиколят. Например да се закълнат в Мрака, призовавайки за свидетел изначалната Сила, след което няма къде да мърдаш.

— Съгласен съм — казах аз. — И все пак шансовете да се е прецакал някой от нашите са по-големи.

Семьон кимна и отвърна:

— Не съм аз.

Извърнах поглед.

— Не се притеснявай — каза меланхолично Семьон. — Ти разсъждаваш правилно и вършиш всичко правилно. И ние бихме могли да се издъним. И аз бих могъл да объркам работата. Благодаря, че ме покани да поговорим, а не хукна право при началството… Давам ти дума, Светъл маг Антон Городецки, че не съм изпращал добре познатите ти писма и не знам кой е подателят.

— Знаеш ли, много се радвам — казах честно аз.

— А ако знаеш аз как се радвам — усмихна се Семьон. — Виж какво ще ти кажа, провинилият се Различен е много нагъл. Не стига, че е привлякъл Патрулите, но е забъркал и Инквизицията. Или няма грам мозък в главата, или е обмислил всичко много добре. В първия случай — край с него, във втория — ще се измъкне. Залагам две срещу едно, че ще се измъкне.

— Семьоне, не излиза ли тогава, че обикновен човек може да се превърне в Различен? — попитах аз. Честността е най-добрата политика.

— Не знам — поклати глава Семьон. — По-рано смятах, че е невъзможно. Но като се имат предвид последните събития — има някаква вратичка. Много тясна, много неприятна, но я има.

— Защо неприятна? — хванах се аз за думата.

— Защото иначе щяхме да я използваме. Какво предимство е, например, да можем да направим президента от нашите! И не само президента — всички повече или по-малко влиятелни хора. Щеше да има приложение към Договора, регламентиращо реда на иницииране, щеше да го има и същото противопоставяне, но на ново равнище.

— А аз мислех, че това е съвсем забранено — признах си аз. — Срещнали се Висшите, договорили се да не нарушават баланса… заплашили се взаимно с абсолютното оръжие…

— С какво? — застина изведнъж Семьон.

— Ами с абсолютното оръжие. Помниш ли, че ми разказа за термоядрената бомба с безкрайна мощност? Една при нас, една при американците… Навярно и в магията има нещо подобно…

Семьон се разкикоти:

— Какви ги говориш, Антоне! Няма такива бомби, това е фантастика, измислица! Учи физика! Съдържанието на тежка вода в океаните е прекалено малко за самоподдържаща се термоядрена реакция!

— Но тогава защо ми го разказа? — разстроих се аз.

— Та ние тогава си говорихме за всякакви измишльотини. Не очаквах, че ще ми повярваш…

— Какъв си само… — промърморих аз, отпивай от бирата си. — Между другото, тогава не можах да спя добре през нощта…

— Няма абсолютно оръжие, спи спокойно — усмихна се Семьон. — Нито истинско, нито магическо. А ако допуснем, че все пак е възможно да се инициират обикновени хора, то това ще е твърде трудна и гадна процедура със странични ефекти. С други думи — никой не иска да я използва. Нито ние, нито Тъмните.

— И ти не знаеш за такава процедура? — уточних аз още веднъж.

— Не знам. — Семьон се замисли. — Не, със сигурност не знам. Да се разкриеш пред хора, да им дадеш нареждания или, да речем, да привлечеш доброволци — това се е случвало. Но такова нещо, да превърнеш нужния ти човек в Различен — никога не съм чувал.

Отново задънена улица.

Кимнах, гледайки мрачно халбата си.

— Не си давай много зор — посъветва ме Семьон. — Има два варианта: или Различният е глупак, или е много хитър. В първия случай ще го намерят Тъмните или Инквизиторите. Във втория — няма да го намерят, но ще открият човека и ще го отучат да иска странни неща. Виж, такива случаи са ми известни…

— Какво да правя? — попитах аз. — Не споря, забавно е да поживееш на такова интересно място. Още повече на служебни разноски…

— Ами живей — каза спокойно Семьон. — Или се обажда гордостта ти? Искаш да изпревариш всички и да намериш предателя?

— Не обичам да оставям нещата недовършени — признах аз.

Семьон се засмя:

— Вече сто години само с това се занимавам, да оставям нещата недовършени… Имаше например едно дело за отравяне на добитъка на заможния селянин Безпутнов в Костромска губерния. Ах, какво дело беше, Антоне! Загадка! Кълбо от интриги! Магическо отравяне, толкова хитро осъществено… с прехвърляне на отровата през конопено поле.

— Нима добитъка яде коноп? — поинтересувах се неволно аз.

— Че кой ще му даде? От този коноп селянинът Безпутнов си изплел въже. С това въже водел добитъка. През него преминала отровата. Хитра отрова, бавна, методична. И на сто версти^[1] наоколо — нито един регистриран Различен! Заселих се в това селце, заех се да търся злодея…

— Нима тогава са работили толкова качествено? — изумих се аз. — Заради някакъв добитък, някакъв селянин, да се внедрява патрулен?

Семьон се усмихна:

— Всякак работеха едно време. Синът на този селянин беше Различен, той помоли да се застъпим за баща му, че той едва не беше вързал бесило с това въже. И така, заселих се аз, саможив човек, обзаведох се с домакинство и даже започнах да се присламчвам към една вдовичка. А междувременно търсех. Осъзнах, че, попадам на следите на древна вещица, много добре за маскирана и нерегистрирана в никой от Патрулите. Представяш ли си каква интрига? Вещица, която беше на двеста-триста години! Беше набрала сила като маг първо равнище! И така, играех си аз на Нат Пинкелтон… търсех… беше ми някак неудобно да викам на помощ Висшите магове. Постепенно се появиха някои следи, кръгът на заподозрените се очерта. Една от тях, между другото, беше същата тази вдовица, която беше настроена благосклонно към мен…

— И какво? — попитах аз с възторг. Нищо, че Семьон обича да послъгва, тази история, изглежда, беше истинска.

— Такова! — въздъхна Семьон. — Дойде метежа в Петроград. Революцията. Както разбираш, на никой не му беше до хитрата вещица. Лееха се реки от човешка кръв. Отзоваха ме. Исках да се върна, да намери злодейката, но все нямах време. А после решиха да правят язовир на мястото на селото и преселиха всички. Може би онази вещица вече я няма.

— Жалко — казах аз.

Семьон кимна:

— Такива истории при мен колкото искаш. Така че не се разпалвай, не си давай много зор.

— Ако беше Тъмен — признах си аз, — щях да реша, че се опитваш да отклониш подозрението от себе си.

Семьон само се усмихна:

— Не съм Тъмен, Антоне. И ти добре знаеш това.

— И не знаеш нищо за инициирането на хора — въздъхнах аз. — А аз така се надявах…

Семьон стана по-сериозен.

— Антоне, ще ти кажа още нещо. Момичето, което обичах повече от всичко на света, умря през двайсет и първа година. От старост.

Погледнах го и не поех риска да се усмихна. Семьон не се шегуваше.

— Ако знаех как да я направя Различна… — прошепна Семьон, гледайки някъде в далечината. — Само ако знаех… Разкрих се пред нея. Направих всичко за нея. Тя никога не боледуваше. Тя и на седемдесет и три изглеждаше най-много на трийсет. Тя дори в гладуващия Петербург не се нуждаеше от нищо, а при проверка на документите й червеноармейците губеха дар слово… Бях дал пълномощното й за подпис лично на Ленин. Но не можах да й дам да изживее моето време. Това не е по силите ни. — Той мрачно ме погледна в очите. — Ако знаех как да инициирам Любов Петровна, не бих питал никого. Бих преминал през всичко. Самият аз бих се развъплътил — само и само да я направя Различна…

Семьон се изправи и въздъхна:

— А сега, честно казано, ми е все едно. Не ме вълнува дали хората могат да се превръщат в Различни, или не. И теб не би трябвало да те вълнува. Жена ти е Различна. Дъщеря ти — също. Такова щастие и то само на един човек? Самият Хесер не може да мечтае за подобно нещо.

Той излезе, а аз поседях още малко и си допих бирата. Собственикът на кафенето — който беше и сервитьор, и готвач, и барман — дори не гледаше към мен. Семьон беше сложил над масата магическа завеса при излизането си.

Какво съм се притеснил всъщност?

Тримата Инквизитори душат навсякъде. Талантливият вампир Костя се носи около „Асол“ в облика на прилеп. Ще изяснят, непременно ще изяснят кой е пожелал да стане Различен. А подателя на писмото или ще го намерят, или не.

А мен това какво ме интересува?

Жената, която обичам, е Различна. Освен това доброволно се е отказала от работата в Патрула, от блестящата кариера на Велика Вълшебница. И всичко е заради мен, идиота. За да мога аз, заседналият завинаги на второ равнище на Силата, да не се комплексирам…

И Надюшка е Различна! Няма да ми се наложи да изпитвам ужаса на Различните, чиито деца порастват, остаряват и умират. Рано или късно ще разкрием на Наденка нейната природа и тя ще пожелае да стане Велика, няма никакво съмнение. И ще стане Най-великата. Може би дори ще промени този несъвършен свят към нещо по-добро.

А аз си играя на някакви детински шпионски игри. Терзая се как да изпълня задачата, вместо да намина вечерта при веселия съсед или да се позабавлявам — изключително заради целите на маскировката — в казиното.

Изправих се, сложих парите на масата и излязох. След някой и друг час завесата ще се разсее, собственикът на кафенето ще види парите и празните халби и ще си спомни, че някакви невзрачни мъже са пили бира тук.