Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (16)

Глава 6

По пътя към вкъщи срещнах Ксюша и Ромка — децата крачеха делово по прашната улица, хванати за ръце. Помахах им и Ксюша незабавно извика:

— А вашата Надечка отиде на разходка край реката с бабата!

Ухилих се. Все пак Людмила Ивановна не чуваше често по свой адрес „баба“ — като всяка московска петдесетгодишна жена и тя мразеше това обръщение.

— Добре, нека се разхождат — казах аз.

— А намерихте ли вълците? — извика Ромка.

— Не, избягали са твоите вълци — отвърнах аз.

Може би трябваше да кажа с психотерапевтична цел, че съм хванал вълците и съм ги предал в зоопарка? Впрочем в децата като че ли не беше останал някакъв страх след срещата с върколаците. Арина се беше потрудила добре.

Поздравявайки се с малобройните минувачи, аз стигнах до вкъщи. Светлана беше окупирала моя хамак — с бутилка бира и книгата „Фуаран — измислица или истина?“, отворена вече на последните страници.

— Интересно ли е? — попитах аз.

— Аха — кимна тя. Пиеше бирата съвсем просташки, от бутилката. — По-весело от е „Татко и морето“ на Туве Янсон. Сега разбрах защо преди не са издали всичките приказки за муминтролите. Последните изобщо не са детски. Туве Янсон сигурно е била в депресия, когато ги е писала.

— Писателите също имат право на депресия — казах аз.

— Ако пише детски книги, няма право! — отвърна сурово Светлана. — Детските книги трябва да бъдат добри. Иначе излиза като тракторист, който изорава накриво полето и казва: „В депресия съм, беше ми по-интересно да карам в кръг“, или лекар, който предписва на болния слабително заедно със сънотворно и обяснява: „Бях в лошо настроение и реших да се поразвлека малко.“

Тя се пресегна към масичката и остави фалшивия „Фуаран“.

— Ама че си строга, майко — поклатих глава аз.

— Майка съм, затова съм строга — отвърна в тон, Светлана. Засмя се: — Шегувам се. Така или иначе книжките са чудесни. Само че последните са много тъжни.

— Надюшка и майка ти са отишли на разходка край реката — казах аз.

— Срещна ли ги?

— Не, Оксана ми каза. Така и така, вашата Надя и бабата отидоха на разходка…

Светлана прихна и веднага направи застрашителна физиономия:

— Не казвай на майка ми! Ще се разстрои.

— Аз какво, да не съм камикадзе?

— По-добре разкажи как завърши походът ви?

— Вещицата избяга — казах аз. — Гонихме я до четвъртия слой на Сумрака, но все пак избяга…

— До четвъртия? — очите на Светлана блеснаха. — Сериозно ли говориш?

Седнах до нея — хамакът се залюля с негодувание, дърветата изскърцаха, но издържаха. Разказах накратко нашите приключения.

— А пък аз не съм била на четвъртия слой — изрече Светлана замислено. — Интересно как… Появяват ли се отново цветове?

— На мен дори ми стори, че има някакви миризми.

Светлана кимна разсеяно:

— Да, има такива слухове… Интересно.

Помълчах няколко секунди, а после казах:

— Светлана, трябва да се върнеш в Патрула.

За разлика от друг път Светлана замълча. Окуражен, аз продължих:

— Не бива да се живее с половин сила. Рано или късно ти…

— Да не говорим за това, Антоне. Не искам да ставам Велика Вълшебница. — Светлана се усмихна — Дребна битова магия — това е всичко, което ми е нужно.

Портата изтропа — Людмила Ивановна се връщаше. Погледнах я за миг, отклоних поглед и после отново се втренчих в нея, без да разбирам нищо.

Тъща ми сияеше. Човек можеше да си помисли, че е нахокала успешно някаква невъзпитана продавачка, намерила е сто рубли на улицата и се е здрависала с любимия си Якубович.

Тя дори ходеше различно — леко, изправила рамене, вдигнала високо брадичка, усмихваше се благосклонно и тихо пееше:

— Ние сме родени, за да направим от приказката истина…

Чак разтърсих глава. Тъща ми ни се усмихна мило, помаха ни с ръка и направи две крачки в посока към къщата.

— Мамо! — извика я Светлана, скачайки на крака. — Мамо!

Тъща ми спря и я погледна, все още с блажена усмивка на лицето.

— Всичко ли е наред с теб, мамо? — попита Светлана.

— Напълно — отвърна нежно Людмила Ивановна.

— Мамо, къде е Надюшка? — произнесе Светлана, леко повишавайки тон.

— Отиде на разходка с приятелка — невъзмутимо отвърна тъщата.

Аз трепнах. Светлана възкликна:

— Какви ги говориш, мамо? Вече е вечер… децата да се разхождат сами… с каква приятелка?

— С моя приятелка — обясни тъщата, без да престава да се усмихва. — Не се бой. Да не съм някаква глупачка, че да пускам малката самичка?

— Каква твоя приятелка? — извика Светлана. — Мамо! Какво ти е? С кого е Надя?

Усмивката бавно изчезваше от лицето на тъща ми, отстъпвайки място на неувереност.

— С тази… тази… — тя се намръщи. — С Арина. Моя приятелка… Арина… приятелка?

Не успях да видя какво точно направи Светлана — само по кожата ми пробяга хлад от разкъсания Сумрак. Светлана леко се наведе към майка си, а тя застина с отворена уста, поемайки въздух на малки глътки.

Да четеш мислите на хората е доста трудно, далеч по-лесно е да ги накараш да говорят. Но от близките роднини можеш да извличаш информация точно така, както правим за по-бързо помежду си.

Впрочем аз нямах нужда от тази информация. И така разбрах всичко. И изведнъж ми стана не страшно, а пусто. Сякаш целият свят наоколо се вледени и застина.

— Върви да спиш! — извика Светлана на майка си. Людмила Ивановна се обърна и тръгна към къщата с походка на зомби.

Светлана ме погледна. Лицето й беше спокойно — и това страшно много ми пречеше да се взема в ръце. Все пак мъжът се чувства далеч по-силен, когато жена му е изплашена.

— Приближила се. Омаяла ги. Хванала е Наденка за ръка. Отишла с нея в гората — изтърси на един дъх Светлана. — А тя… още цял час се разхождала, глупачката безмозъчна!

В този момент разбрах, че Светлана е на прага на истерията.

Успях да дойда на себе си.

— Но какво е могла да направи тя срещу вещицата? — Хванах Светлана за раменете и я разтърсих. — Майка ти е просто човек!

В очите на Светлана блеснаха сълзи — и веднага изчезнаха. Тя ме отблъсна меко и каза:

— Отдръпни се, Антоне, ще те закача… ти и без това едва стоиш на краката си…

Не възразих нищо. След приключенията ни с Едгар не ставах за помощник. И Сила почти не беше останала, нямаше какво да споделя със Светлана.

Отдръпнах се на няколко крачки, прегърнах стеблото на грохналата ябълка, изживяваща последните си години. Затворих очи.

Светът около мен потрепна и аз усетих как Сумракът се размърда.

Светлана не започна да събира сили от околните, както бих направил аз. На нея й стигаше нейната собствена — упорито отричана, неизползвана… и натрупвала се. Казват, че след раждане жените-Различни и изпитват колосален прилив на Сила, а тогава аз не бях забелязал никакви промени в Светлана. Всичко е изчезвало някъде, криело се е, натрупвало се е… както се оказа — за черни дни.

Светът се обезцвети. Разбрах, че пропадам в Сумрака, в първия слой — напрежението на магията беше толкова голямо, че всичко, в което имаше поне малко магия, не се задържаше в човешката реалност. Книгата „Фуаран — измислица или истина?“ пропадна през масата и тупна тежко на земята. Някъде в далечината, през три къщи, на покрива, проблеснаха и мигновено изгоряха купища от синия мъх, живеещия в Сумрака паразит по емоциите.

Бяло сияние обгърна Светлана. Тя движеше бързо ръце, сякаш тъчеше невидима плетка. След миг плетката стана видима — тънки като паяжина нишки се откъсваха от ръцете й и излитаха, гонени от несъществуващия вятър. Около Светлана забушува буря — и стихна, когато хиляди светещи нишки се разлетяха във всички посоки.

— Какво? — извиках аз. — Света!

Познавах заклинанието, което току-що беше направила. Дори можех сам да разгъна „снежната паяжина“ — може би не толкова ефективно и бързо, но…

Светлана не отговаряше. Тя вдигна ръце към небето, сякаш се молеше. Но ние не вярваме нито в богове, нито в Бог. Ние самите сме собствените си богове и собствените си демони.

От дланите на Светлана се откъсна и полетя величествено в небето шарена топка, сапунен мехур-гигант. Мехурът се разширяваше и бавно се въртеше около оста си. Тъмночервеното петно върху прозрачната му цветна обвивка ми напомни за планетата Юпитер. Когато при един от оборотите на мехура червеното петно се оказа срещу мен, аз усетих студено докосване, сякаш повя леден вятър.

Светлана беше създала „окото на мага“. Отново първо равнище… но да го направиш веднага след „снежната паяжина“!

С третото заклинание, толкова неуловимо бързо, че съобразих — тя отдавна го е пазила полуготово, точно за такива случаи, Светлана пусна от дланите си ято призрачни матовобели птици. Можеше да се каже, че са гълъби, само че клюновете им бяха твърде големи и остри, хищни.

За такова заклинание дори не бях чувал.

Светлана отпусна ръце. Сумракът се успокои, плъзна се обратно към нас, докосна ни внимателно с хищен хлад.

Излязох в обикновения свят.

След мен — и Светлана.

Тук нищо не се беше променило. Падналата на земята книга още не бе успяла да се затвори.

Само из цялото село виеха, лаеха и ръмжаха кучета.

— Света, какво? — попитах аз, хвърляйки се към нея.

Тя се обърна към мен — очите й бяха премрежени. Нейните невидими магически посланици още не се бяха разпръснали и сега, развъплътявайки се на десетки и стотици километри от нас, изпращаха своите последни доклади.

Аз знаех какви са.

— Празно… — прошепна Светлана. — Навсякъде е празно. Нито Надюшка… нито вещицата…

Очите й отново оживяха. Това означаваше, че магическата паяжина е изгоряла, белите птици са паднали на земята и са се стопили, многоцветното кълбо се е спукало в небето.

— Навсякъде е празно — повтори Светлана. — Антоне… трябва да се успокоим.

— Тя не е успяла да избяга надалеч — казах аз. — И не е направила нищо лошо на Надя, повярвай ми!

— Заложник? — попита Светлана. На лицето й се появи надежда.

— Районът е обкръжен от Инквизицията. Те имат свои методи, дори Арина не може да мине през загражденията.

— Така… — прошепна Светлана. — Ясно.

— За да избяга, ще има нужда от помощ — казах аз, не знам дали за да убедя Светлана, или себе си. — Но няма кой да й помогне доброволно. Затова е решила да ни шантажира.

— Можем ли да изпълним исканията й? — веднага хвана бика за рогата Светлана. Без да уточнява дали ще ги изпълним… А и къде да се денем? Всичко ще изпълним… ако можем.

— Трябва да изчакаме и да видим какво ще поиска.

Светлана кимна:

— Да… ще чакаме. Какво по-точно, обаждане ли? — И веднага изпъна ръка, поглеждайки към прозореца на спалнята.

След миг, разбивайки стъклото, от спалнята излетя подареният от Арина гребен. Светлана го взе в ръце гнусливо, сякаш беше някакво отвратително насекомо. Няколко секунди гледа гребена, а после, мръщейки се, го прекара през косата си.

Разнесе се тих, добродушен смях и някъде в главата ми гласът на Арина изрече:

— Е, здравей, мила. Ето че се запознахме. Свърши ли ти работа подаръчето?

— Слушай, стара твар… — започна Светлана, като държеше гребена пред себе си.

— Знам, знам, скъпа. Всичко знам. Ако само косъм падне от главата на Наденка, ти на края на света ще ме намериш, от петия слой ще ме измъкнеш, жила по жила ще ми изскубнеш, на парчета ще ме накълцаш и свинете ще нахраниш. Знам всичко, което искаш да кажеш. И ти вярвам — така и ще направиш.

Гласът на Арина беше сериозен. Тя не се подиграваше, а напълно сериозно обясняваше как, по нейно мнение, трябва да постъпим с нея. А Светлана мълчеше, стиснала гребена. Едва когато вещицата млъкна, тя каза:

— Добре. Тогава няма да губим време. Искам да поговоря с Надюшка.

— Наденка, кажи „здрасти“ на мама — помоли Арина.

Чухме съвсем весело гласче:

— Здрасти!

— Надюша, всичко ли е наред с теб? — попита напрегнато Светлана.

— Аха… — каза Надя.

И веднага заговори Арина:

— Вълшебнице, няма да причиня зло на дъщеря ти. Стига да не направиш някоя глупост. От вас искам много малко — изведете ме извън кордона и ще си получите дъщеричката обратно.

— Арина — казах аз, хващайки Светлана за ръката. — Районът е отцепен от Инквизицията. Осъзна ваш ли това?

— Иначе нямаше да искам помощ — отвърна сухо вещицата. — Мисли, чароплетецо! Във всяка ограда ще се намери гнила дъска, във всяка мрежа — дупка. Изведи ме и ще ти върна дъщерята.

— А ако не успея?

— Тогава ще ми е все едно — отрони Арина. — Ще си пробия път с бой. А момиченцето ви, да ме прощава те, ще убия.

— Защо? — попитах аз много спокойно. — Каква полза ще имаш?

— Как така каква? — учуди се Арина. — Ако успея да мина, следващия път на всички ще им е ясно, че не се шегувам. Освен това… познавам един, който обича да върши мръсната работа с чужди ръце. Добре ще ми заплати за смъртта на дъщеря ви.

— Ще опитаме — каза Светлана, стискайки здраво ръката ми. — Чуваш ли, вещице? Не закачай детето, ще те измъкнем!

— Ето, че се разбрахме — сякаш се зарадва Арина. — Тогава мислете как да изляза от кордона. Имате три часа. Ако измислиш нещо по-рано, чароплетке, вземи пак гребена и се среши.

— Само не пипай Надюшка! — извика Светлана с разтреперан глас и веднага направи лек пас с лявата ръка. Гребенът се покри с ледена кора. Светлана го хвърли на масата и промърмори:

— Стара мръсница… Антоне?

Цяла секунда се гледахме един друг. Сякаш си прехвърляхме инициативата. Пръв заговорих аз:

— Света, рискът е твърде голям. Тя няма да се справи с нас в открит бой. Затова връщането на Надя ще означава за нея да се изложи на ударите.

— Ще й намерим коридор… изход… — прошепна жена ми. — Нека излезе извън обсадата и да остави Наденка. Веднага ще я намеря. Ако ще и да отиде в друг град и там да остави Надя! Ще отворя проход… знам как. Ще успея! След минутка ще съм там!

— Правилно — кимнах аз. — След минута. А после? Вещицата няма да успее да избяга надалеч. А веднага щом върне Надя, ще поискаш да намериш Арина и да я развъплътиш.

Светлана кимна:

— Да я разкъсам, не да я развъплътя. Единственият изход за вещицата е да използва нашата помощ, но все пак ще убие Надя. Антоне, какво да правим в такъв случай? Да извикаме Хесер?

— Ами ако тя усети? — отговорих с въпрос аз.

— Да позвъним? — предложи Светлана.

Замислих се и кимнах. Все пак Арина беше доста изостанала от живота. Ще се досети ли, че можем да се свържем с Хесер не по магически път, а по обикновен клетъчен телефон?

Телефонът на Светлана беше останал вкъщи. Тя го измъкна оттам със същия небрежен пас, както и гребена. Погледна ме още веднъж и аз кимнах.

Време беше да се моли за помощ. Време е да се настоява за помощ. За цялата мощ на московския Нощен патрул. В края на краищата Хесер имаше свои, неизвестни на нас планове за Наденка…

— Почакайте! — извика някой откъм портата.

Обърнахме се, вероятно изпъвайки прекалено рязко ръце в бойна стойка. За нас светът вече не беше обикновеният, човешкият. Сега живеехме в света на Различните — опасен свят, в който всичко се решава от силата на заклинанията и скоростта на реакцията.

Но не се наложи да се сражаваме.

До оградата стоеше млад човек, а край него — три деца, две момчета и момиче. И мъжът, и децата бяха облечени в нещо сиво-зелено, полувоенно, напомнящо униформата на разгромена армия. Мъжът беше на около двайсет и пет, децата — на около десет. Не беше възможно да им е баща, дори брат — чертите на лицата им бяха твърде различни.

Само едно нещо беше общо — тъмната аура. Дива, космата, изобщо не съответстваща на симпатичните лица и изрядните къси прически.

— Ето че и нашите върколаци се появиха — промърморих аз. Мъжът леко наведе глава, признавайки правотата ми.

Какъв глупак съм!

Търсих възрастен с три деца, а изобщо не си направих труда да проверя в пионерския лагер!

— Дошли сте да се предадете ли? — поинтересува се студено Светлана. — Не сте избрали точния момент!

Колкото и слаби Различни да бяха, те трябваше да са доловили неотдавнашния вихър на Силата и онази лъхаща от Светлана мощ, която не оставяше никакви шансове на върколаци, вампири и други магически дребосъци. В момента Светлана можеше да ги закопае до шия в земята само с едно махване на ръката.

— Почакайте! — каза мъжът бързо. — Изслушайте ни! Казвам се Игор. Аз… Аз съм регистриран Тъмен Различен, шесто равнище.

— Град? — попита бързо Светлана.

— Сергиев Посад.

— Децата? — продължи разпита тя.

— Петя от Звенигород, Антон от Москва, Галя от Коломни…

— Регистрирани? — уточни Светлана. Явно й се искаше да чуе „не“, след което съдбата на Игор щеше да бъде решена.

Децата разтвориха безмълвно ризите си. Момичето се поколеба, но също разкопча горното копче. Всички имаха печати.

— Това няма да ти помогне много — промърмори Светлана. — Вървете в плевнята, там ще чакате оперативната група. Ще обясниш пред съда защо си извел малките на лов за хора.

Но Игор отново поклати глава. На лицето му се отрази искрено вълнение, при това не за него самия, ето кое беше удивителното!

— Почакайте! Моля ви! Това е важно! Нали имате дъщеря? Момиче, Различна, Светла, на две-три години?

— Ние видяхме къде я отведоха — тихо каза моят малък адаш.

Побутнах Светлана встрани, излязох напред и попитах:

— Какво искате?

Знаехме какво искат върколаците. И върколаците знаеха, че ние разбираме всичко. Най-неприятното беше, че на тях им беше ясно, че ще се съгласим на размяна.

Но винаги има подробности, които си струва да се обсъдят.

— Обвинение в дребна небрежност — бързо каза Игор. — По време на разходка случайно попаднахме пред очите на децата и ги изплашихме.

— Ти си ловувал, звяр такъв! — не издържа Светлана. — Ти и малките сте ловували човешки деца!

— Не! — заклати глава Игор. — Децата се развълнуваха, решиха да поиграят с човешките деца. Аз отидох, отведох ги. Виновен съм, недоглеждане.

Той беше пресметнал всичко много добре. Не можех да затворя очи пред случилото се, дори да исках. Вече беше даден ход на случая. Въпросът беше само в това как ще класифицираме станалото. Опит за убийство — това със сигурност означаваше развъплътяване за Игор и строг контрол над малките. Дребна небрежност — само протокол, глоба и „особен контрол“ над по-нататъшното му поведение.

— Добре — казах аз бързо, за да не ме изпревари Светлана. — Ако помогнете, ще имате „дребна небрежност“.

Нека аз да отговарям за тези думи.

Игор се отпусна. Сигурно е очаквал по-продължителен спор.

— Галя, разказвай — нареди той и поясни: — Тя ги е видяла… Галка ни е немирница, не я свърта на едно място…

Светлана се приближи до момичето, а аз направих знак на Игор да се отдръпнем встрани. Той отново застана нащрек, но послушно тръгна след мен.

— Няколко въпроса — обясних аз. — И те съветвам да отговориш честно.

Игор кимна.

— Как си получил право да инициираш три чужди деца? — попитах аз, преглъщайки напиращата да се залепи за фразата ми дума „животно“.

— Те всичките бяха обречени — отвърна Игор. — Учех в медицинския институт. Бях на практика в детската онкология… и трите умираха от левкоза. Там имаше и един лекар-Различен. Светъл. Той ми предложи… да ухапя трите и да ги превърна във върколаци. Те да се излекуват, а той, от своя страна, да получи правото да изцели няколко други деца.

Мълчах. Спомнях си този случай от миналата година. Глупава, непобираща се в никакви рамки явна договорка между Тъмен и Светъл, която и двата Патрула предпочетоха да забравят. Светлият беше спасил двайсет деца, пресилил се, използвайки редкия шанс да изцелява наистина, но ги спасил. Тъмните бяха получили три върколака. Малка размяна. Всички бяха щастливи, включително децата и техните родители. Бяха приети някакви поредни уточнения към Договора, за да се избегнат подобни случаи в бъдеще. А този прецедент се постараха да забравят бързо…

— Осъждаш ли ме? — попита Игор.

— Не съм аз този, който може да те съди — прошепнах аз. — Добре. Каквото и да те е накарало… добре. Втори въпрос. Защо си ги помъкнал да ловуват? Не лъжи, сега не лъжи! Ти си ловувал! Възнамерявал си да нарушиш Договора!

— Не се сдържах — отвърна спокойно Игор. — Защо да лъжа? Измъкнах малките на разходка, специално подбрах най-пустия район. И изведнъж — тези деца… Живи. Миришат вкусно. Не се сдържах. А малките… едва тази година хванаха първия си заек, усетиха вкуса на кръвта.

Той се усмихна — виновно, смутено, много искрено. После поясни:

— Мозъкът работи по друг начин, когато си в животинско тяло. Следващият път ще бъда по-внимателен.

— Добре — казах аз.

А какво можех да кажа? Сега, когато животът на Надюшка висеше на косъм? Дори и да лъжеше, реших да не го разпитвам повече.

— Антоне! — извика ме Светлана. — Улавяй!

Погледнах я и в главата ми се завъртя поредица от образи.

… Красива жена в дълга старческа рокля, с пъстра забрадка с цветчета…

… Крачещо до нея момиченце… изостава… жената го взема на ръце…

… Покрай реката…

… Трева… висока трева… защо е толкова висока — над главата…

… Прескачам ручея — с четирите си лапи, навеждам нос до земята, улавям дирята…

… Рядка горичка, преминаваща в неравна полянка… ровове, канали…

… Мирис… какъв странен мирис има тази земя… вълнуващ е… кара ме да подвивам опашка…

… Жената с момичето в ръце се спуска в дълбок ров…

… Назад… назад… това е онази същата вещица, тя самата, това е нейната миризма…

— Какво е това? — попита Светлана. — Ако е наблизо, защо не ги намерих?

— Бойно поле — прошепнах аз, изхвърляйки от главата си видените от момичето-вълче образи. — Тук е била фронтовата линия, Света. Цялата земя е пропита е кръв. Там трябва да се търси целенасочено, за да намериш нещо. Все едно да претърсваш Кремъл с магия.

Игор се приближи, изкашля се деликатно и попита:

— Всичко честно ли е? Може би да изчакаме следователите в лагера? Или да не прибързваме, смяната свършва след седмица, тогава сам ще дойда в Нощния патрул за обяснения…

Замислих се. Опитах се да съпоставя видяното с картата на местността, която си спомнях. Двайсетина километра… ох, не е ходила пеша вещицата. Съкратила е пътя — вещиците го умеят това. С кола не можехме да я догоним, нямах джип, а в цялото село нямаше нито „Нива“, нито УАЗ-ка. Само трактор ставаше за такива пътища…

Впрочем, можеше да се влезе в Сумрака.

А още по-добре щеше да стане с ускоряване.

— Света — погледнах я аз в очите, — ти ще останеш тук.

— Какво? — тя чак се разстрои от тези думи.

— Вещицата не е глупава. Тя няма да ни остави три часа за размисъл. Ще се свърже с нас преди това. Именно с теб — от мен тя не очаква подвизи. Ти ще останеш и когато вещицата те повика, ще говориш с нея. Кажи й, че съм отишъл да подготвя коридор през блокадата, излъжи я нещо, а аз ще те повикам и ще я разсея.

— Няма да се справиш — каза Светлана. — Антоне, не можеш да я надвиеш! А аз не знам колко бързо ще отворя портала. Дори не знам дали ще мога! Не съм опитвала, само съм чела за това! Антоне!

— Няма да съм сам — отвърнах аз. — Нали, Игор?

Той пребледня и заклати глава:

— Ей, патрулен… Не сме се разбирали така!

— Разбрахме се, че ще помогнеш — напомних му аз. — Но не сме уточнявали какво влиза в помощта. Е?

Игор хвърли поглед към своите подопечни, намръщи се и въздъхна:

— Мръсник си ти, патрулен… По-лесно ми е да се бия с маг, отколкото с вещица! Та нейната магия е изцяло от земята! Направо убива…

— Нищо, ще бъдем заедно — казах аз. — И петимата.

Дечицата — принуждавах се да мисля за тях като за дечица — се спогледаха. Галя бутна Петя с юмруче и му прошепна нещо.

— А те защо са ти? — повиши глас Игор. — Патрулен! Та те са деца!

— Вълчета-върколаци — поправих го аз. — Едва не изяли деца. Искаш ли да изкупиш вината си? Да се отървеш от присъдата? Тогава стига си дрънкал напразно!

— Чичо Игор, нас не ни е страх — изрече Петя неочаквано.

Моят адаш го подкрепи:

— Ние сме с теб!

Те ме гледаха спокойно, без обида. Явно не са и очаквали друго.

— Те още нищо не могат — каза Игор. — Патрулен…

— Нищо, ако разсеят вещицата — и това няма да е малко. Трансформирайте се!

Светлана се извърна. Но не каза нищо.

Върколаците започнаха да се събличат безмълвно. Само момичето се огледа стеснително и се скри зад храстите с касис, останалите не се притесняваха.

Забелязах с крайчеца на окото си, че по пътя се приближава някаква селска лелка с ведро, пълно с картофи. Сигурно ги беше изкопала от колхозното поле. Виждайки ставащото зад оградата, тя се спря, но в момента не ми беше нея. И без това не бях в най-добрата си форма, не исках да хабя сили и за случайни свидетели. Трябваше да се науча да бягам. Да бягам много бързо, така че да не изоставам от върколаците.

— Нека да ти помогна — каза Светлана. Прекара ръка по въздуха — и аз усетих как тялото ми изтръпна приятно, а мускулите на краката ми се изпълниха със сила. Веднага ми стана горещо, сякаш бях влязъл в презатоплена сауна. „Ход“ е простичко заклинание, но трябва да се прилага извънредно внимателно. Ако покрай краката засегнеш и миокарда, можеш да си докараш някой инфаркт.

До мен Игор изстена хрипливо и се изви като дъга — с ръце и крака на земята и обърнат към небето гръбнак, сякаш счупен по средата. Ето откъде са приказките за необходимостта да прескочат през гнил пън… Кожата му потъмня, покри се с яркочервени петна и разцъфна в снопчета мокра, стремително израстваща козина.

— По-бързо! — изграчих аз. Въздухът излизаше от устата ми горещ и влажен, дори ми се стори, че виждам пара от дишането си, сякаш бях на студено. Беше непоносимо трудно да стоя на едно място — тялото ми жадуваше за движение.

Утешаваше ме само едно — върколаците изпитваха същото.

Големият вълк се озъби. Кой знае защо, последни се промениха зъбите му. Човешките зъби изглеждаха комично и същевременно потискащо във вълчата паст. Изведнъж ми хрумна странната мисъл, че върколаците са принудени да се справят без пломби и коронки.

Впрочем организмът им беше доста по-здрав от човешкия. Върколаците не страдаха от кариес.

— Да тр-ръгваме — излая хрипливо вълкът. — Ж-жега.

Дотичаха и вълчетата — скимтящи, също мокри, сякаш изпотени. Едното все още имаше човешки очи, но не можах да определя дали е момче, или е момичето.

— Да бягаме — казах аз и хукнах — без да се обръщам към Светлана, без да се замислям дали някой ще ни види. После щях да се оправям, или Светлана щеше да заличи следите.

Но улиците бяха пусти, дори лелката с ведрото си беше заминала. Може би Светлана бе разгонила хората по къщите им? Много добре, ако беше така. Странно зрелище е това — човек, бягащ по-бързо, отколкото му е позволено от природата, и четири вълка, следващи го по петите.

Краката ми сякаш сами ме носеха напред. Ботуши-бързоходки в детските приказки, бързокракият приятел на барон Мюнхаузен — ето как се изобразява тази малка магия в човешките митове. Само че в приказките не е казано колко болезнено се удрят петите ти в асфалта…

След минутка вече бяхме завили към реката и стана по-лесно да се бяга по меката почва. Тичах редом с вълците, като някакъв деликатен Иван Царския син, който не иска да изморява сивия си приятел. Вълчетата леко изостанаха — на тях им беше по-трудно. Върколаците бяха много силни, но скоростта им не идваше от магията.

— Какво… си… намислил? — излая вълкът. — Какво… ще… правиш?

Само ако знаех отговора!

Боят между Различни означава манипулации на Силата, разтворена в Сумрака. Аз имах второ равнище, което не е малко, а Арина изобщо излизаше извън класификацията. Но тя беше вещица, което беше хем плюс, хем минус. Не би могла да вземе със себе всичките си талисмани, амулети и отвари, затова пък можеше да черпи Сила непосредствено от природата. В града способностите й биха намалели, но тук се увеличаваха. За да направи сериозна магия, тя би трябвало да вземе някой амулет, което щеше да е загуба на време… но пък натрупаният в амулета заряд би могъл да е чудовищно силен.

Не знаех. Имаше твърде много променливи. Не бих рискувал да предскажа дори изхода от схватката между Арина и Хесер. Най-вероятно Великият Маг би победил, но нямаше да му е лесно.

А какво бих могъл да противопоставя аз на вещицата?

Скорост?

Тя ще навлезе в Сумрака, където се чувства далеч по-уверено, и с всеки следващ слой на Сумрака аз ще бъда все по-бавен и по-бавен за нея.

Изненада?

Отчасти. Все пак се надявах, че Арина няма да очаква появата ми.

Обикновена физическа сила? Да я фрасна по кратуната с камък…

Но за целта трябваше да се доближа до нея.

По всичко личеше, че си струва да се приближа възможно най-близо до нея, и веднага щом тя се разсее, да я нападна. Да я ударя примитивно и грубо.

— Слушай! — извиках аз към вълка. — Когато се приближим, ще вляза в Сумрака. Ще ви изпреваря и ще се промъкна към вещицата. Вие вървете открито. Когато ви заговори и си отвлече вниманието — ще я нападна. Тогава помагайте.

— Добр-ре — изръмжа вълкът, без да изразява отношението си към този план.