Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Сумрачен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Боряна Даракчиева

Художник: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-436-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1339

История

  1. — Добавяне

Глава 6

По средата на пътя за нас се залепи кола на пътна полиция. Направих заклинание, разсейващо вниманието на хората, и полицаите незабавно изостанаха. Обикновено с такова заклинание Различните предпазват колите си от кражба и аз даже се зарадвах на новото приложение, което му намерих. Впрочем след минута едва не ни блъсна някакъв камион и аз побързах да премахна заклинанието.

— Ще пристигнем на летището след петнайсет-двайсет минути — докладва Рома, въртейки волана. — Какво ще наредите, шефе?

С крайчеца на окото си забелязах, че Лас поклати глава и отпи. Вече излизахме от града и се носехме по пътя за летището. Доста приличен път, според руските стандарти.

— Пусни радиото — помолих аз. — Че нещо много тъжно пътуваме.

Рома го пусна. Завършваше прегледа на новините:

— … за радост на милионите читатели, чието тригодишно очакване вече завърши — говореше водещата. — И накрая — съобщение от космодрума „Байконур“, където се готви за старт съвместен руско-американски екипаж. Стартът е планиран за осемнадесет часа и тридесет и две минути московско време. А сега продължаваме нашата музикална програма…

— Искаш ли уиски? — попита Лас.

— Не, имам работа.

— Александър, стегни се, сега не е време за пиене! — извика бодро Роман. — Работа ни чака!

Явно този добродушен човек, който едва ли беше способен да заколи и кокошка, сега се мислеше за Джеймс Бонд. Или поне за негов помощник.

Всички ние не сме се наиграли напълно в детството си.

— Ти ще пазиш колата — казах му аз. — Това е много отговорна работа. Разчитаме на теб.

— Служа на Светлината! — изграчи Роман.

— Никога нямаше да повярвам… — изстена Лас на задната седалка. — И аз ли ще пазя колата?

— Да. Само че… много те моля, не се опитвай да бягаш.

Отзад се дочу бълбукане. Може би трябваше да обърна и Лас към Светлината? Така щеше да е по-човечно… че само се тормозеше човекът.

Но не ми остана време за размисъл. Колата влетя на площада пред аерогарата и със скърцане на спирачки спря пред входа. Никой не ни обърна внимание — закъснява човекът за полета си, често се случва…

Извадих бележката на Арина и погледнах „компаса“.

Стрелката се поклащаше, но все още показваше посоката.

Дали Костя беше усетил, че се приближавам? Хесер беше сигурен, че ще усети.

И какво ме чакаше?

Колкото и да беше странно, до този момент не изпитвах страх. Вътрешно не бях готов да гледам на Костя като на враг — при това враг, който е способен да извърши убийство. Аз бях маг второ равнище, а това не беше никак малко. Зад мен беше цялата мощ на Нощния патрул, а вече — нещо нечувано! — и на Дневния. И какво тогава можеше да ми направи един-единствен вампир, пък макар и Висш?

Обаче си спомних озъбеното лице на Витезслав.

Костя го е убил. Бил е по-силен.

— Лас — изрекох спокойно аз. — Имам една молба… Върви след мен. На известно разстояние. Ако нещо се случи… После ще дойдат при теб, разкажи им всичко.

Лас отпи, хвърли празната бутилка на седалката и каза разсъдливо:

— Защо пък да не дойда? Напред, бледолики Блейд!

Явно в момента морето му беше до колене. Да се напиеш е отчасти добър метод да се защитиш от вампир. Кръвта на пияния човек му е неприятна, а на силно пияния — дори отровна. Може би затова вампирите винаги са предпочитали Европа, а не Русия?

Но не е задължително вампирът да отпие от кръвта на убития човек. Храненето си е хранене, работата си е работа.

— Не се приближавай — повторих аз. — Стой далече!

— Пазете се, шефе! — помоли Роман. — Късмет! Разчитаме на вас!

Погледнах го и си спомних прощалното напътствие на Завулон.

Колко си приличаме.

Колко си приличаме всички — Различните и хората, Тъмните и Светлите.

— Бавно, спокойно, без агресия — казах си аз, гледайки пушещите пред входа на аерогарата мъже. Повечето от тях бяха интелигентни, с вратовръзки. Чистачката с оранжев елек, захапала „Беломор“, изглеждаше странно сред тях. — Бавно и спокойно…

Тръгнах към сградата. Пушачите се отдръпнаха — в мен сега имаше толкова много Сила, че дори обикновените хора бяха способни да я почувстват.

Да я почувстват и да се отдръпнат благоразумно встрани.

Влязох и се огледах — Лас, усмихвайки се добродушно, вървеше след мен.

Къде си, Костя?

Къде си, Висши вампире, никога не убивал хора заради Сила?

Къде си ти, мечтаещият да стане Властелин на Света като в някой долнопробен холивудски екшън?

Там, където и момчето-вампир, опитващо се да излъже своята съдба…

Ще те убия.

Не „трябва да те убия“, не „мога да те убия“, не „искам да те убия“. Стига толкова уточнения. Вече минах през „трябва“ — целият в сълзи и сополи, интелигентски анализи и самооправдания. Минах през „мога“ — с комплексите и напъните на мага трето равнище, Различния, достигнал своя таван. Минах през „искам“ — през емоции и страсти, гняв и жалост.

Сега просто правя онова, което съм длъжен да направя.

Безразлични са ми фалшивите идеали и подправените цели, лицемерните лозунги и двуличните постулати. Вече не вярвам нито в Светлината, нито в Мрака. Светлината е просто поток фотони. Мракът е просто отсъствие на светлина. Хората са по-малките ни братя. Различните са солта на Земята.

Къде си, Костя Саушкин?

Накъдето и да си се отправил — към древните източни артефакти, към милиардната армия от китайци-магове — аз няма да ти позволя да победиш.

Къде си?

Спрях насред не особено голямата зала на провинциалното летище. Струваше ми се, че го усещам…

В мен се блъсна запотен мъж с куфари, извини се и продължи нататък. Мимолетно отбелязах — неиницииран Различен, Светъл, бои се да лети със самолети, долетял благополучно, отпуснал се — затова е станал забележим.

Сега това не ми беше интересно.

Костя?

Обърнах се така, сякаш ме повикаха. Втренчих се във вратата с надпис „Служебен вход“ и кодова брава.

Нечута от никого мелодия звънеше сред шума на летището.

Изглежда, той ме викаше.

Бутоните на кодовата брава послушно светнаха, когато протегнах ръка към тях. Четири, три, две, едно. Много хитър код…

Отворих вратата, огледах се, кимнах на Лас и притворих внимателно, за да не щракне бравата.

Празни, боядисани с унила зелена боя коридори. Тръгнах напред.

Мелодията ставаше все по-силна, увиваше се във въздуха, издигаше се и падаше. Като виртуозно изпълнение на класическа китара, смесено с тънките звуци на цигулка.

Ето какво е истински Зов на вампир, насочен към теб…

— Идвам, идвам… — измърморих аз, и завих към друга кодова брава. Отзад се хлопна врата. Лас беше влязъл след мен.

Нова брава, нов код. Шест, три, осем, едно.

Отворих вратата — и се озовах на пистата.

По бетона бавно пълзеше заоблен автобус. По-надалеч, ревейки с турбините си, маневрираше за старт един „Ту“.

На пет метра от вратата стоеше Костя. В ръцете си държеше малко пластмасово дипломатическо куфарче. Разбрах, че „Фуаран“ е там. Ризата на Костя беше скъсана, като че ли внезапно му бе станала твърде малка.

Явно, като е скочил от влака се е трансформирал, без да успее да се съблече докрай.

— Здрасти — каза Костя.

Музиката изчезна, прекъсвайки на средата на нотата. Кимнах:

— Здрасти. Бързо си долетял.

— Долетял? — поклати глава Костя. — Не… на прилепите им е трудно на такова разстояние.

— И в какво се преобрази? Във вълк?

Абсурдният светски разговор завърши с абсолютно нелепия отговор на Костя:

— В заек. Огромен сив заек. Доскачах някак…

Не се сдържах и се изхилих. Представих си гигантския заек, бягаш по нивите и преодоляващ с огромни подскоци реки и огради. Костя разпери ръце:

— Е… наистина се получи смешно. Ти как си? Много… ли те… Зъбите ти цели ли са?

Постарах се да се усмихна колкото се може по-широко.

— Извинявай! — Костя наистина изглеждаше огорчен. — Това беше заради изненадата. Как разбра, че книгата е у мен? По коктейла ли?

— Да. За заклинанието е нужна кръв от дванайсет човека.

— Откъде знаеш? — попита замислено Костя. — Няма никаква информация за „Фуаран“… както и да е, няма значение. Искам да поговорим, Антоне.

— Аз също — съгласих се. — Предай се. Все още можеш да си спасиш живота.

— Аз отдавна съм нежив — усмихна се Костя. — Какво, забрави ли?

— Разбираш какво имам предвид.

— Антоне, не лъжи. Ти сам не си вярваш. Аз убих четирима Инквизитори!

— Трима — поправих го аз. — Витезслав и двама във влака. Третият оживя.

— Какво значение има? — намръщи се Костя. — И за един никога не са прощавали.

— Сега е особен случай — отвърнах. — Ще ти кажа честно. Висшите са наплашени. Ще те унищожат, но цената за победата ще е твърде висока. Висшите ще се съгласят на преговори.

Костя мълчеше и ме гледаше внимателно.

— Ако върнеш „Фуаран“, ако се предадеш доброволно, няма да те пипнат — продължих. — Та ти си законопослушен. Всичко е заради книгата, бил си афектиран…

Костя поклати глава:

— Изобщо не бях афектиран. Едгар не прие на сериозно думите на Витезслав. А аз — да. Преобразих се, отлетях до къщурката. Витезслав не очакваше капан… започна да ми показва книгата, да обяснява. Чух за кръвта на дванайсетте… и разбрах, че това е моят шанс. Той дори не възрази срещу експеримента. Сигурно е искал веднага да се убеди, че книгата е истинска. Едва когато разбра, че съм станал по-силен… тогава се разтревожи. Но вече беше късно.

— Но защо? — попитах аз. — Костя, та това е безумие! За какво ти е власт над света?

Костя вдигна вежди. Гледа ме известно време, после се засмя.

— Какви ги дрънкаш, Антоне? Каква власт? Ти не разбираш!

— Всичко разбирам — упорствах аз. — Тръгнал си за Китай, нали? Милиард магове под твоята власт?

— Идиоти — каза тихо Костя. — Всички сте идиоти. Само за едно можете да мислите… власт и сила… Не ми трябва тази власт! Аз съм вампир! Разбираш ли? Аз съм отхвърлен! По-зле от който и да е Различен! Не искам да бъда най-силният отхвърлен! Искам да бъда обикновен! Искам да стана като всички!

— Но „Фуаран“ не може да превърне Различен в човек… — промърморих аз.

Коста се захили и поклати глава:

— Антоне, използвай главата си! Напомпали са те със Сила и са те изпратили да ме убиеш, знам това. Но първо помисли! Разбери какво искам аз!

Вратата зад мен изскърца. Излезе Лас. Погледна ме смутено, после хвърли поглед към Костя.

Костя поклати глава.

— Попречих ли ви? — каза Лас, оценявайки ситуацията. — Извинете, вече си тръгвам…

— Стой — изрече сухо Костя. — Идваш даже много навреме.

Лас застина. Не долових заповед в гласа на Костя, но явно имаше такава.

— Натурален експеримент — каза Костя. — Гледай как се прави.

Той тръсна силно куфарчето, ключалките послушно се отвориха и отвътре тежко, солидно излетя книга.

„Фуаран“.

Подвързията наистина беше кожена — сиво-жълта. А ъгълчетата бяха обковани с медни триъгълници. Освен това книгата имаше миниатюрна ключалка, която не й позволяваше да се разтвори.

Костя хвана „Фуаран“ с една ръка и я разтвори с удивителна ловкост — сякаш отваряше вестник, а не държеше няколкокилограмов том. Пусна куфарчето, което звънко се удари в земята.

— Общо взето, тук има всякаква лирика — ухили се той. — Хроника на неуспешните експерименти. Рецептата е в края… и е съвсем проста.

Със свободната си ръка Костя извади от задния джоб металната манерка. Отпуши я и капна от кръвта право върху отворената страница.

Какво чаках?

Какво смяташе да прави той?

Всичко в мен крещеше — атакувай! Докато се е разсеял — удряй с пълна сила!

Но аз чаках, очарован от зрелището.

Капката кръв изчезваше от страницата. Топеше се и от нея се издигаше сиво-кафяв дим. А книгата… книгата започна да пее. Потискащ звук, наподобяващ гърлено пеене — почти като човешки глас, но в него нямаше нищо смислено.

— В името на Мрака и Светлината… — каза Костя, гледайки отворените страници. Там той виждаше нещо, недостъпно за мен. — Ом… Мриганкандата гаури… Аучитя дхвани… По моята воля… Мокша гаури…

Гласът на книгата — не се съмнявах, че звучи именно книгата — стана по-силен. Заглуши гласа на Костя и думите на заклинанието — и руските, и онези, на древния език, с който беше написан „Фуаран“.

Костя повиши глас, сякаш се опитваше да надвика книгата.

Дочух едва последната дума — пак „ом“.

Пеенето прекъсна на рязка, дисонантна нота.

Зад мен Лас изпсува и попита:

— Какво беше това?

— Море — ухили се Костя. Наведе се, вдигна куфарчето и прибра в него и книгата, и манерката. — Цяло море от нови възможности.

Обърнах се, като вече знаех какво ще видя. Примижах, улавяйки с поглед сянката на собствените си ресници, и погледнах към Лас през Сумрака.

Аурата на неиницииран Различен беше напълно отчетлива. Добре дошъл в нашата дружна компания…

— Ето така влияе на хората — каза Костя. На челото му се бяха появили капчици пот, но той изглеждаше много доволен. — Ето така.

— И в крайна сметка какво искаш? — попитах аз.

— Искам да бъда Различен сред Различни — каза Костя. — Искам всичко това да спре… Светли и Тъмни, Различни и хора, магове и вампири. Всички ще станат Различни, разбираш ли? Всички хора по света.

Разсмях се:

— Костя… ти изгуби две или три минути за един човек. Как си със смятането?

— Тук можеше да стоят двеста души — отвърна Костя, — и всички щяха да станат Различни. Тук можеше да стоят и десет хиляди. Заклинанието действа на всички, които са в полезрението ми.

— Но все пак…

— След половин час от космодрума Байконур към Международната космическа станция ще стартира поредният екипаж — каза Костя. — Мисля, че на космическия турист от Германия ще му се наложи да ми отстъпи мястото си.

Мълчах секунда, осмисляйки думите му.

— Аз ще си стоя тихо до илюминатора и ще гледам Земята — каза Костя. — Както се полага на космически турист. Ще гледам Земята, ще размазвам по хартията кръв от манерката и ще шепна заклинания. А там, долу, хората ще стават Различни. Всичките хора. — Разбираш ли? От бебетата в количките до старците в люлеещите се столове.

Сега той изглеждаше съвсем жив. Съвсем истински. Очите му горяха — не с вампирска сила, а с обикновен човешки ентусиазъм.

— Антоне, та самият ти си мечтал за това, нали? Изобщо да няма хора! Всички да са равни!

— Мечтаех всички да станат Различни — казах аз. — Но не и изобщо да няма хора.

Костя се намръщи.

— Стига! Това е словесна еквилибристика… Антоне, ние имаме шанс да променим света към по-добро. Фуаран не е могла — в нейното време не е имало космически кораби. Хесер и Завулон също не могат — те нямат книгата. А ние можем! Не искам никаква власт, разбери! Искам равенство! Свобода!

— Щастие за всички, даром? — попитах аз. — И никой да не остане пренебрегнат[1]?

Той не разбра и кимна:

— Да, щастие за всички! Земята — за Различните! И никакво разделяне! Антоне, искам да тръгнеш с мен. Присъедини се към мен!

— Това е забележителна идея! — възкликнах аз, като го гледах в очите. — Браво, Костя!

Никога не съм можел да лъжа. А да излъжеш вампир е почти невъзможно. Но сигурно на Костя много му искаше да се съглася.

Той се усмихна. Отпусна се.

И в този момент аз вдигнах ръка и ударих със „сивия молебен“.

Това изобщо не приличаше на онзи удар, който нанесох във влака. Силата бушуваше в мен, изливаше се от върховете на пръстите ми — и не свършваше! Кой може да знае, че е проводник, докато не включат тока?

Заклинанието беше видимо дори в човешкия свят. Змиевидни сиви нишки се изтръгваха от ръцете ми, оплитаха Костя, притискаха го и го блъскаха, завиваха го в сив потрепкващ пашкул. В Сумрака ставаше нещо невъобразимо — светът се запълваше с бушуваща сива прах, в сравнение с която обикновената сива мъгла изглеждаше цветна. Помислих си, че ако в радиус от няколко километра има обикновени, регистрирани вампири, това никак няма да им се отрази добре. Рикошетът от заклинанието ще ги развъплъти…

Костя падна на едното си коляно. Дърпаше се, опитвайки се да се измъкне, но сивият молебен изсмукваше Силата му с по-голяма бързина от тази, с която той успяваше да произнесе заклинание.

— Мамка му! — възкликна възхитено Лас зад гърба ми.

През мен никога не бе минавала толкова Сила.

Със света наоколо ставаше нещо странно. Самолетът на пистата се обезцвети, превръщайки се в сива каменна канара. Небето се обезцвети, стана бледо и ниско. Ушите ми бяха сякаш запушени с памук.

Като че ли Сумракът нахлуваше в нашия свят…

Но не можех да спра. Усещах, че ако отслабя натиска дори за секунда, Костя ще се измъкне и ще удари в отговор. Ще удари така, че няма да има какво да събират… от мен, разбира се. Щях да остана размазан върху бетонната писта, а не Костя…

Той вдигна глава. Погледна ме — не злобно, по-скоро обидено и с недоумение, и бавно разпери ръце…

Нима все още имаше запас от Сила?

Във въздуха около него се очерта прозрачна синкава призма, която прекъсна сивите нишки на заклинанието, завъртя се и се сви в точка. Изчезна.

Заедно с вампира.

Костя се беше измъкнал през портал.

Силата все още бушуваше в мен. Силата на хиляди Различни, прехвърлена от Хесер и Завулон, щедра неконтролирана Сила, търсеща приложение. Човешката Сила, достигнала до мен през трета ръка…

Достатъчно…

Свих длани, смачквайки сивите нишки в тежък кок.

Достатъчно…

Тук няма повече врагове.

Достатъчно…

Двубоят между магове е фехтовка, а не удари с тояги.

Достатъчно.

Костя се беше оказал по-ловък.

Леко ме тресеше, но успях да спра. Небето отново се оцвети в синьо, а самолетът ускоряваше по пистата.

Костя си бе тръгнал.

Избягал ли беше?

Не, просто си бе тръгнал. Никога не бях чувал за вампири, способни да създадат пряк портал. Явно и Висшите не бяха очаквали от Костя подобен финт.

Той беше тръгнал към летището, знаейки, че всички ще си помислят за самолети и хеликоптери и ще се отпуснат — има време, можем да прихванем вампира във въздуха, можем да вдигнем изтребители, да го ударим с ракета…

А той беше подготвил предварително пряк портал. Само половин час преди старта на ракетата — не би успял да долети! А и нямаше да допуснат самолет до Байконур — каквато ще да е, но там все пак има ПВО. Затова и успя да изскочи изпод пресата на „сивия молебен“ — заклинанието за портала вече е било готово, „окачено“, като бойните заклинания при оперативните магове.

Значи не е вярвал, че ще мина на негова страна. Или най-малкото сериозно се е съмнявал в това. Но за него все пак беше важно, много важно да ме победи — не с чиста Сила, какво да говорим за Сила, когато той стана Висш, а аз си останах маг второ равнище, макар и натъпкан със Сила назаем. Най-чистата, най-категоричната победа е, когато противникът ти признае, че си прав. Когато се предаде без бой. Когато премине под твоите знамена.

Все пак съм глупак. Смятах го ту за приятел, ту за враг. А той не беше нито едното, нито другото. Той просто искаше да докаже своята истина. И така се получи, че обект за това доказателство станах аз. Вече не приятел, още не враг. Само носител на другата истина.

— Той телепортира ли се? — попита Лас.

— Какво? — Обърнах се и го погледнах. — Ами… нещо такова. Отвори портал и замина. Как разбра?

— Видях го в някаква компютърна игра, приличаше… — каза Лас с леко съмнение. След миг уточни възмутено: — Много приличаше!

— Не само хората правят игри… — обясних аз. — Да, той замина. В Байконур. Иска да замени космическия турист…

— Да, чух — каза Лас. — Ама че глупак.

— Разбираш ли защо е глупак? — попитах аз.

Лас изсумтя.

— Ако всички хора станат магове… Днес само ще те напсуват в трамвая, но утре ще те изпепелят на място. Днес на неприятния съсед само ще му издраскат вратата с гвоздей или ще пратят анонимен донос на данъчните, но утре ще му отправят проклятие или ще му изсмучат кръвта. Маймуната на мотоциклет е хубава само в цирка, не и по улиците… Още по-малко пък маймуна с автомат.

— Смяташ, че повечето са маймуни ли? — уточних аз.

— Всички сме маймуни.

— Направо си за Патрула — промърморих аз. — Почакай малко… ще поискам помощ.

— Какъв Патрул? — напрегна се Лас. — Не, благодаря! Не съм маг, слава Богу!

Затворих очи и се вслушах. Тишина.

„Хесер!“

Тишина.

„Хесер! Учителю!“

„Съвещавахме се, Антоне.“

В мисления разговор няма интонации. И все пак… все пак почувствах сянка на умора в думите на Хесер.

„Той отиде в Байконур. «Фуаран» наистина действа. Той иска да превърне всички хора на Земята в Различни!“

Млъкнах, защото разбрах, че Хесер е наясно. Той бе видял и чул всичко. Дали с моите очи и уши, дали с други магически методи — не беше важно.

„Трябва да го спреш, Антоне. Последвай го и го спри.“

„А вие?“

„Ние държим канала. Снабдяваме те със Сила. Знаеш ли колко Различни даваха Сила за «сивия молебен»?“

„Досещам се.“

„Антоне, аз няма да мога да се справя с него. И Завулон няма да може да се справи. И Светлана. Сега можем само едно — да ти осигуряваме енергетично захранване. Теглим Сила от всички Различни в Москва. Ако се наложи, ще започнем да я теглим директно от хората. Няма време да се преустройваме, за да използваме други магове като проводници. Костя трябва да бъде спрян от теб… с наша помощ. Алтернативата е ядрен удар по Байконур.“

„Няма да мога да отворя пряк портал.“

„Ще можеш. Порталът още не се е затворил докрай, трябва да намериш отвора и отново да го активираш.“

„Хесер, не ме надценявай! Дори с вашата Сила аз съм маг второ равнище!“

„Антоне, опомни се. Ти стоя пред Саушкин, когато той произнесе заклинанието. Вече не си второ равнище.“

„А… какво?“

„Над първото има само едно равнище. Висше. Стига приказки, върви след него!“

„Но как да го победя?“

„Както искаш.“

Отворих очи.

Лас стоеше пред мен и махаше с ръка пред очите ми.

— О! Жив си! — зарадва се той. — Та за какъв Патрул става дума? Какво, аз сега също ли съм маг?

— Почти — казах аз и пристъпих напред.

Ето тук стоеше Костя… падна… разпери ръце… появи се порталът…

В човешкия свят нямаше нищо.

Духа вятър, по бетона шумоли смачкан на топка целофан от цигарена опаковка…

В Сумрака нямаше нищо.

Сива мъгла, каменни канари на мястото на сградите, мърдащите пипалца на синия мъх…

Вторият слой на Сумрака.

Тежка, оловна мъгла… призрачна, мъртвешка светлина от тежките лъчи… синя искрица на мястото на портала…

Аз протегнах ръка —

в човешкия свят,

в първия слой на Сумрака,

във втория слой на Сумрака… —

и хванах с пръсти гаснещата синя искрица.

Почакай. Недей да гаснеш. Ето ти Сила — ревяща енергия, разкъсваща границата между световете. Изтича от пръстите като огнени капки върху гаснещи въглени…

Расти, отваряй се, излез под яркото слънце, още ще трябва да поработиш! Усещам следата на онзи, който е отворил портала. Виждам как го е направил. Ще успея да повторя пътя му.

И дори не ми трябват заклинания — всички тези смешни формули на непознати древни езици, както не трябваха и на вещицата Арина, варяща своите отвари, както не трябват на Хесер и Светлана.

Значи това било да бъдеш Висш маг?

Не да заучаваш схеми, а да чувстваш движението на Силата?

Колко удивително… и колко просто.

И работата не е дори във възможностите, не е в поразяващата сила на огненото кълбо или мощността на „фриза“. Зареден с чужда Сила, или натрупал много собствена, дори обикновен маг може да удари така, че и на Висшия да му дойде в повече. Работата е в свободата. Като разликата между плувец, дори и най-талантливия, и най-мързеливия делфин.

Колко ли е било трудно на Светлана да живее с мен, забравяйки за своята Сила, забравяйки за своята свобода? Това не е разликата между силния и слабия това е разликата между здравия и инвалида…

Но нали обикновените хора живеят? Живеят и със слепи, и с парализирани. Защото главното все пак не е в свободата. Свободата с оправданието на подлеците и глупаците. Казвайки „свобода“, те мислят не за чуждата свобода, а за собственото си робство.

И дори Костя — който не беше нито глупак, нито подлец — се бе хванал на същата въдица, чиято кукичка вече беше разкъсала бузите на революционери от всички цветове — от Спартак до Троцки, от гражданина Робеспиер до команданте Че Гевара, от Емелян Пугачов до безименния шахид.

А нямаше ли да се хвана и аз самият само преди десет, преди пет години?

Ако ми бяха казали „всичко може да се промени веднага, и то към по-добро“?

Може би ми е провървяло.

Поне с онези, които бяха до мен. Онези, които винаги клатеха глава със съмнение при думите „свобода и равенство“.

Порталът се разтвори пред мен. Синя призма, сияещи нишки — ребрата, проблясваща лента — стените…

Разтворих нишките с ръце и влязох.

Бележки

[1] Цитат от финалната сцена на повестта „Пикник край пътя“ на Братя Стругацки. — Бел.прев.