Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (18)

Епилог

Тъща ми кудкудякаше около Надечка, докато я слагаше да спи:

— Ах как си измисляш, ах, фантазьорке…

— Ние се разхождахме с лелката… — спореше сънливо дъщеря ми.

— Разхождахте се, разхождахте… — потвърди радостно тъща ми.

Светлана се намръщи с болка. Рано или късно на всички Различни им се налага да манипулират спомените на своите роднини, а в това няма нищо приятно.

Разбира се, имахме избор. Можехме да разкрием истината — или част от истината — на близките ни хора. Но това също не води до нищо добро.

— Лека нощ, дъще — каза Светлана.

— Вървете, вървете — изсумтя тъща ми. — Съвсем са уморили моето момиченце, моята сладка…

Излязохме от стаята и Светлана затвори плътно вратата. Стана тихо, само старият стенен часовник тихо цъкаше.

— Абсолютно глезене — казах аз. — Не бива така с детето…

— С момиче може — не се съгласи Светлана. — Още повече тригодишно. Антоне… да идем в градината.

— В градината, хайде в градината — съгласих се бодро. — Да вървим.

Без да се уговаряме, ние отидохме при хамака. Седнахме един до друг и аз почувствах, че Светлана се опитва да се отдръпне, колкото и трудно да е това в хамак.

— Започни от самото началото — посъветвах я аз.

— От началото… — въздъхна Светлана. — Няма да стане от началото. Всичко е твърде объркано.

— Тогава ми обясни защо пусна вещицата?

— Тя знае твърде много, Антоне, и ако има съд… ако всичко това се разкрие…

— Но тя е престъпничка!

— Обаче не ни е направила нищо лошо, нали? — каза Светлана тихо, сякаш уговаряше себе си. — Мисля, че в нея няма истинска кръвожадност. Повечето вещици са наистина зли, но има и такива…

— Предавам се! — вдигнах ръце аз. — Арина Родионова и на върколаците попречи, и Надя не пипна, така си беше. Ами провала на експеримента?

— Та тя обясни.

— Какво е обяснила? Че за по-малко от сто години Русия е отишла по дяволите? Че вместо нормално общество е построена бюрократична диктатура… с всички произтичащи от това последствия.

— Нали чу — иначе хората биха узнали за нас!

Въздъхнах дълбоко, опитвайки се да събера мислите си.

— Света… ама какви ги приказваш? Преди пет години ти самата беше човек! Ние си оставаме хора… само че малко по-развити. Е, нов клон от еволюцията. И да разберат хората — какво толкова!

— Ние не сме по-развити — поклати глава Светлана. — Антоне… когато ме повика, аз се досетих, че вещицата ще наблюдава Сумрака, и скочих веднага в петия слой. Мисля, че освен Хесер и Олга, никой от нашите не е бил там…

Тя замълча и аз разбрах — това е, което Светлана не иска да каже. Нещо наистина ужасно.

— Какво има там, Света? — прошепнах аз.

— Бях доста дълго там — продължи Светлана. — Общо взето, разбрах някои неща. По какъв начин — това сега не е важно.

— Е?

— В онази книга на вещиците всичко е написано вярно, Антоне. Ние не сме истински магове. Ние не притежаваме повече способности от хората. Ние сме като синия мъх от първо ниво. Помниш ли онзи пример от книгата, за температурата на тялото и околната среда? Та така, у всички хора магическата температура е трийсет и шест градуса и шест десети. Онези, които са много щастливи или много нещастни, имат треска. Тяхната температура е по-висока. Цялата тази енергия, цялата тази Сила — тя грее света. При нас температурата на тялото е под нормата. Ние улавяме чуждата Сила и можем да я преразпределяме. Ние сме паразити. При някой слаб Различен, като Егор, температурата е трийсет и четири градуса. При теб, например, тя е двайсет. При мен — десет.

Отговорих веднага. Вече бях мислил за това, още като прочетох книгата.

— И какво от това, Света? Какво от това? Хората не могат да използват своята Сила. Ние можем. Каква е разликата?

— Разликата е там, че хората никога няма да се примирят с това. Дори и най-добрите винаги поглеждат със завист към онези, на които е дадено повече. Към спортистите, красавците и красавиците, към гениалните и талантливите. А тук дори няма от какво да се оплачеш… съдба, случайност. А сега си представи, че си обикновен човек. Съвсем обикновен. И изведнъж научаваш, че някои живеят стотици години, могат да предсказват бъдещето, да изцеляват и да проклинат. И всичко е сериозно, всичко е истинско! И всичко това — за твоя сметка! Ние сме паразити, Антоне. Точно като вампирите. Точно като синия мъх. Ако това излезе наяве, ако измислят някакъв прибор, който да отделя хората от Различните, тогава ще започнат да ни преследват и изтребват. Ако се разпръснем сред хората, ще ни изловят поединично. Ако се съберем накуп и направим своя държава, ще хвърлят атомни бомби.

— Разделяй и защитавай… — прошепнах аз главния лозунг на Нощния патрул.

— Точно така. Разделяй и защитавай. И не хората от Тъмните, а хората от Различните въобще.

Засмях се. Гледах към нощното небе и се смеех — спомняйки си самия себе си, малко по-млад, вървящ по тъмната улица срещу вампирите. С горещо сърце, чисти ръце и празна, хладна глава…

— Много пъти сме обсъждали с теб какво ни отличава от Тъмните… — каза тихо Светлана. — Намерих още една формулировка. Ние сме добри пастири. Ние пазим стадото. Сигурно и само това вече не е малко. Но не бива да се самозалъгваме и да лъжем другите. Всички хора никога няма да станат Различни. Ние никога няма да се разкрием пред тях. И никога няма да позволим на хората да построят що-годе прилично общество. Капитализъм, комунизъм… не е там работата. За нас е изгоден само онзи свят, в който хората ще са загрижени от размера на хранилката и качеството на сеното. Защото, ако извадят глава от хранилката, огледат се и ни видят — това ще е краят за нас.

Гледах към небето и люлеех на коленете си ръката на Светлана. Само ръката, топла и безволева… която неотдавна стоварваше гръм и мълнии върху вещицата-вредителка…

Безпомощната ръка на Велика Вълшебница, в която имаше два пъти по-малко магия, отколкото в мен.

— И нищо не може да се направи — прошепна Светлана. — Патрулите няма да пуснат хората от кошарата. В Щатите ще има големи и богати хранилки, в които ще ти се иска да скочиш целия. В Уругвай, например — рядка тревица по полянките, за да нямаш време да погледнеш към небето. И всичко, което можем да направим, е да изберем по-прилична кошара и да я боядисаме в някой по-весел цвят.

— А ако разкажем за това на Различните?

— Тъмните няма да се огорчат. Светлите ще се примирят. Аз узнах истина, която не исках да зная, Антоне, и се примирих. Може би не трябваше да ти разказвам това? Но би било нечестно, сякаш и ти си част от стадото.

— Света… — Погледнах към слабата светлина на нощната лампа до прозореца. — Света, а каква е магическата температура на Надечка?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Нула.

— Най-великата от Великите… — казах аз.

— Абсолютно лишена от магия… — отвърна Светлана.

— И какво ще правим сега?

— Ще живеем — просто каза Светлана. — Аз съм Различна… и е късно да се правя на невинна. Дали вземам сила от хората, или я изтеглям от Сумрака, няма значение — това е чужда сила. Но аз нямам вина за това.

— Света, отивам при Хесер. Още сега. Ще напусна Патрула.

— Знам. Върви.

Аз станах и укротих разлюлелия се хамак. Беше тъмно и не можех да виждам лицето на Светлана.

— Върви, Антоне — повтори тя. — Ще ни е трудно да се погледнем в очите. Трябва ни време, за да свикнем.

— Какво има там, на петия слой? — попитах аз.

— По-добре да не знаеш.

— Добре. Ще попитам Хесер.

— Нека той ти отговори… ако иска.

Наведох се и докоснах бузата й — беше мокра от сълзи.

— Противно е… — прошепна тя. — Противно е… да си паразит.

— Дръж се…

— Държа се.

Когато влязох в обора, се хлопна врата — Светлана се беше прибрала в къщата. Без да включвам светлините, аз седнах в колата и хлопнах вратата.

Какви ли ги е свършил чичо Коля? Ще запали ли, или не?

Колата запали веднага, дизелът замърка меко и много тихо.

Включих късите светлини и излязох от обора.

Правила за маскиране?

Не ми пука. Защо му е на пастира да се крие от овцете?

С лек пас отворих портата, без да излизам от колата. Излязох на улицата и веднага дадох газ. Селото изглеждаше пусто и безжизнено. На овцете са им сипали приспивателно в хранилката…

Колата излезе на пътя. Превключих на дълги и натиснах още по-силно газта. През отворения прозорец нахлу вятър.

Намерих пипнешком дистанционното на волана и включих плеъра.

В този град ветровит аз влязох без плащ.

Той се уви около гърлото ми, като бръшлян.

Змийски пръстени душата ми сковаха.

Виждам черно слънце. Под него няма да отроня и сълза.

От ролята излизам. Станах нагъл и греша.

На какво разчита заекът, поглъщан от питон?

Змийските пръстени по принцип са тесни,

Виждам черно слънце и сънища черни.

И да ме убиеш, не различавам порок от добродетел.

Изглежда, някой превръща в змия всеки свидетел.

И съм съгласен да гния под всякакъв флаг,

готов съм да пълзя по земята на зигзаг,

и дори до повръщане да пея за любовта,

ако моята Родина се нуждае от това.

Отпред, близо до изхода за междуградския път, се появи светлинка. Примижавайки, аз погледнах през Сумрака. Пътят беше препречен от милиционерска бариера, а до нея стояха двама човеци и двама Различни.

Тъмни Различни.

Усмихвайки се, намалих скоростта.

Моят мозък е кошер, с мравки вместо пчели.

Центърът на тежестта на куршума е отместен към любовта.

Но змийските пръстени са броня.

Виждам черно слънце. Слънцето ме мрази.

Мога да се предам без бой, да попадна в дяволската паст.

Но ще умра изправен — пръстените няма да ми позволят да падна.

Змийските пръстени са моят корсет и опора.

Виждам черно слънце. Вредно е за очите.

Спрях почти до бариерата и изчаках да се приближи катаджията, който придържаше автомат към гърдите си. Инквизицията никога не се церемонеше, когато привличаше хора за блокада.

Подадох на катаджията книжката и талона си и намалих звука.

Погледнах към Различните.

Първият беше непознат Инквизитор — сух, възрастен азиатец. Бих казал, че е от второ-трето равнище на Силата, но при Инквизиторите е по-трудно да се определи.

Вторият беше обикновен Тъмен от московския Дневен патрул. Вампирът Костя.

— Търсим вещицата — каза Инквизиторът. Катаджиите не му обръщаха никакво внимание; беше им заповядано да не виждат.

— Арина не е тук — отговорих аз. — Едгар ли ръководи издирването?

Инквизиторът кимна.

— Попитайте го за мен. Антон Городецки… Нощен патрул.

— Познавам го — промърмори Костя, навеждайки се към Инквизитора. — Всичко е наред. Законопослушен Светъл…

— Продължавайте — върна ми документите катаджията.

— Можете да продължите — кимна Инквизиторът. — По-нататък ще има още постове.

Кимнах и продължих към междуградския път.

Костя гледаше след мен.

Отново усилих звука.

Не съм „за“, нито пък „против“.

Не съм добро, не съм и зло.

Ужасно ти е провървяло с мен, Родино моя!

Твоите пръстени змийски са мой дом, мой капан.

Ще пълзя под слънцето,

под това дяволско слънце,

оттук-дотам, оттук-дотам.

От тук до Деня на Страшния съд.