Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Сумрачен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Боряна Даракчиева

Художник: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-436-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1339

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Хесер ме изслуша много внимателно. Само на два пъти зададе уточняващи въпроси, а после мълчеше, въздишаше и пъшкаше. Аз се бях излегнал на хамака с телефона в ръка и подробно разказвах всичко… премълчах само за книгата „Фуаран“, притежание на вещицата.

— Добра работа, Антоне — реши накрая той. — Браво! Не се отпускаш.

— Какво да правя? — попитах.

— Трябва да намерим вещицата — каза Хесер. — Нищо лошо не е направила, но е длъжна да се регистрира. Е… обичайната процедура, нали знаеш.

— А върколаците?

— Най-вероятно са някакви московски гастрольори — изкоментира сухо Хесер. — Ще наредя да проверят всички върколаци, които имат повече от три деца-върколаци.

— Вълчетата са били само три — напомних аз.

— Върколакът може да е извел на лов само най-големите — обясни Хесер. — Те обикновено имат големи семейства… Има ли някакви подозрителни хора по вилите из селото? Някой с три или повече деца?

— Не — отвърнах аз със съжаление. — И ние със Света веднага си помислихме същото… Само Ана Викторовна е с две деца, всички останали са или без деца, или с едно. В страната има криза в раждаемостта…

— Наслушал съм се за демографската ситуация, благодаря — прекъсна ме подигравателно Хесер. — А как стоят нещата с местните?

— Има големи семейства, но Светлана добре познава всички местни. Всичко е наред, обикновени хора.

— Значи са приходящи — реши Хесер. — Доколкото разбрах, в селото не са изчезвали хора. А има ли наблизо пансиони или почивни станции?

— Тъй вярно — докладвах аз. — На около пет километра на другия бряг на реката има пионерски лагер. Е, или както там се нарича сега… Вече проверих — всичко е наред, децата са си на мястото. А и няма да ги пуснат от другата страна на реката — това е военизиран лагер, всичко е много строго. Отбой, ставане, пет минути за обличане. Не се безпокойте.

Хесер изсумтя недоволно и попита:

— Имаш ли нужда от помощ, Антоне?

Замислих се. Това беше най-важният въпрос, на който засега не можех да отговоря.

— Не знам. Вещицата, изглежда, е по-силна от мен. Но аз няма да се опитвам да я убия… и тя би трябвало да усети това.

Накъде далеч-далеч, в Москва, Хесер потъна в размисъл. После каза:

— Нека Светлана да провери вероятностните линии. Ако опасността за теб е малка… какво пък, тогава опитай се да се справиш сам. Ако е повече от десет-дванайсет процента… тогава… — Той се поколеба, но завърши доста бодро: — Тогава ще дойдат Иля и Семьон. Или Данила и Фарид. Трима ще се справите.

Усмихнах се. За друго си мислиш, Хесер. За съвсем друго. Надяваш се, че в случай на опасност Светлана ще ми помогне. А после, току-виж, се върнала в Нощния патрул…

— Освен това имаш и Светлана — завърши Хесер. — Сам разбираш всичко. Така че работи и при необходимост докладвай.

— Слушам, генерале мой — изтърсих аз. Когато ми нареди да докладвам, гласът му беше прекалено командирски…

— Според военните чинове, подполковник — незабавно ме сряза Хесер, — званието ми би било не по-ниско от генералисимус. Това е всичко, хващай се за работа.

Докато прибирах телефона, за секунди съпоставих класификацията на равнищата на Сила с армейските звания. Седмо равнище — редник… Шесто — сержант… Пето — лейтенант… Четвърто — капитан… Трето — майор… Второ — подполковник… Първо — полковник.

Е, да — ако не усложняваме излишно ситуацията, като делим званията на младши и старши, то излизаше, че съм подполковник. А генералът е обикновен маг извън категория.

Но Хесер не беше обикновен маг!

Портата изхлопа и влезе Людмила Ивановна. Моята тъща. Около нея неуморно щъкаше Надюшка. Едва влязла в градината, тя с крясък хукна към хамака.

Да, дъщеря ми не беше инициирана. Но усещаше родителите си. Можеше и много други неща, които обикновените двегодишни момичета не правят. Например не се страхуваше от никакви животни, затова пък животните я обожаваха. И кучетата, и котките се умилкваха около нея…

А комарите не я хапеха.

— Тате, ние се разхождахме — съобщи Надя, катерейки се по мен.

— Здравейте, Людмила Ивановна! — поздравих аз тъщата за всеки случай, сутринта вече се бяхме поздравили.

— Почиваш ли си? — попита тъщата със съмнение. Не, с нея бяхме в добри отношения. Не като във вицовете. Но имах чувството, че непрекъснато ме подозира в нещо. В това, че съм Различен… ако тя знаеше за Различните.

— Да, малко почивам — изрекох бодро аз. — Надя, далече ли ходихте?

— Далече.

— Умори ли се?

— Уморих се — съгласи се Надка. — А баба се умори още повече!

Людмила Ивановна постоя секунда, сякаш размишляваше дали може да повери на такъв хаймана като мен собствената му дъщеря, но явно реши да рискува да влезе в къщата.

— А къде ще ходиш? — попита Надюшка и ме хвана право за ръката.

— Нима съм казал, че ще ходя накъде? — учудих се аз.

— Не си… — призна Надка и разроши косата си с ръчичка. — А ще ходиш ли?

— Ще ходя — признах.

Това е то. Ако детето е потенциален Различен, и то с такава сила, дарбата му за предвиждане на бъдещето се появява още след раждането. Миналата година Надка беше започнала да плаче седмица преди да започнат да й растат зъбки.

— Ла, ла, ла… — пропя Надя, гледайки оградата. — А оградата трябва да се боядиса!

— Баба ли ти каза това? — уточних аз.

— Каза. Ако имаше мъж, той би я боядисал — старателно повтори Надюшка. — Но няма мъж и баба ще я боядисва самичка.

Въздъхнах.

Омръзна ми от тези почитатели на вилите! Защо у хората на преклонна възраст непременно се пробужда страстта да се ровят в земята? Да свикнат ли се опитват, или какво?

— Баба се е пошегувала — казах аз и се ударих в гърдите. — Тук има един мъж и той ще боядиса оградата! Ако трябва, ще боядиса всички огради в селото.

— Мъж — повтори Надка и се засмя.

Зарових лице в косата й и подухнах. Надя започна да се кикоти и същевременно да се отбранява. Намигнах на излязлата от къщата Светлана и пуснах дъщеря си на земята:

— Бягай при мама.

— Не, по-добре при баба — каза Светлана, улавяйки Надя. — Да пиеш мляко.

— Не искам мляко!

— Трябва! — отсече Светлана.

Надечка не продължи да спори, а безропотно тръгна към кухнята. Дори при хората майките и децата се разбират по някакъв странен безсловесен начин. А какво да кажем за нас? Надя усещаше прекрасно кога може да покапризничи и кога не си струва дори да опитва.

— Какво каза Хесер? — попита Светлана, като седна до мен. Хамакът се залюля.

— Остави ме да избирам. Мога да потърся вещицата сам, мога и да извикам помощ. Ще ми помогнеш ли да реша?

— Да ти погледна бъдещето? — уточни Светлана.

— Аха.

Тя затвори очи и се отпусна в хамака. Аз вдигнах краката й и ги положих на коленете си. Погледнато отстрани — пълна идилия. Лежи в хамака симпатична жена, почива си. До нея седи мъжът й и я гали закачливо по бедрото…

Аз също умеех да гледам в бъдещето, но доста по-зле, отколкото Светлана. Не беше по моята специалност. Щеше да ми отнеме повече време, а прогнозата щеше да е доста по-съмнителна…

Светлана отвори очи. Погледна ме.

— Е? — не се стърпях.

— Гали ме, гали ме — усмихна се тя. — При теб всичко е чисто. Не виждам никаква опасност.

— Явно вещицата се е уморила от злодеяния — ухилих се аз. — Какво пък. Ще й направя устно предупреждение за липсата на регистрация.

— Библиотеката й ме притеснява — призна си Светлана. — С такива книги да стои в това затънтено място?

— Може би просто не обича градовете? — предположих аз. — Нуждае се от гората, от чистия въздух…

— Тогава защо в Подмосковието? Да беше отишла в Сибир, там хем екологията е по-добра, хем се срещат по-редки билки. Или в Далечния изток.

— От този край е сигурно. Патриотка на местна основа.

— Нещо не е наред — изрече с досада Светлана. — Още не мога да се отърся от историята с Хесер и изведнъж — вещица.

— Какво с Хесер? — свих рамене аз. — Приискало му си да направи сина си Светъл. Знаеш ли, не мога да го осъждам за това. Представи си какво чувство на вина изпитва пред сина си… смятал е хлапето за загинало…

Светлана се усмихна иронично:

— Надюшка сега седи на табуретката, маха с крачета и настоява да се махне пяната от млякото.

— Е, и? — не разбрах аз.

— Аз усещам къде е тя и как се чувства — поясни Светлана. — Защото е моя дъщеря и защото е Различна. А нали аз съм по-слаба от Хесер и от Олга…

— Те са мислили, че момчето е умряло… — промърморих аз.

— Не може да бъде! — изрече твърдо Светлана. — Хесер не е безчувствен пън. Той щеше да почувства, че момчето е живо, разбираш ли? А пък Олга — още повече. Той е нейна плът и кръв… не, не е възможно да е повярвала, че момчето е умряло! А щом като са знаели, че е жив, останалото е въпрос на техника. Хесер и сега, и преди петдесет години е имал достатъчно сила, да преобърне страната и да намери сина си.

— Какво излиза, че нарочно не са го търсили? — попитах аз. Светлана мълчеше. — Или…

— Или — съгласи се Светлана. — Или момчето наистина е било човек. Тогава всичко се връзва. Тогава са могли да повярват в смъртта му и да го намерят съвсем случайно.

— „Фуаран“ — казах аз. — Може би тази вещица някак е свързана с произшествието в „Асол“?

Светлана сви рамене и въздъхна:

— Антоне, ужасно ми се иска да дойда с теб в гората. Да намеря тази добра жена-ботаник и да я разпитам с пристрастие…

— Но няма да дойдеш — казах аз.

— Няма. Заклех се да не участвам в операциите на Нощния патрул.

Разбирах всичко и споделях обидата на Светлана към Хесер. При всички случаи бих предпочел да не вземам със себе си Светлана… не й е това работата — да обикаля гората и да търси вещици.

Но колко по-просто и по-леко би било да работим заедно!

Въздъхнах и се изправих:

— Е, няма да отлагам. Захладня, ще се разходя из гората.

— Скоро ще се стъмни — отбеляза Светлана.

— Няма да съм далеч. Децата казаха, че къщичката е някъде съвсем наблизо.

Светлана кимна:

— Добре. Само почакай минутка, ще ти направя сандвичи и ще ти налея компот в манерката.

Докато я чаках, надникнах предпазливо в обора. И се вцепених. Не стига, че чичо Коля беше разглобил и наредил на земята вече половината двигател, ами до него увлечено се ровеше в мотора друг местен алкохолик — Андрей ли беше, Серьожа ли… И бяха толкова погълнати от схватката с немската техника, че донесената от състрадателната Светлана чаша алкохол си стоеше недокосната.

Чичо Коля напяваше под носа си:

С приятеля ми двамата

работехме по дизела…

Разкарах се на пръсти от обора.

Майната й на колата…

 

 

Светлана ме беше екипирала така, сякаш не отивах на разходка в покрайнините на близката горичка, а се готвех за курс по оцеляване в тайгата.

Пакет сандвичи, манерка с компот, хубаво джобно ножче, кибрит, кутийка със сол, две ябълки, малко фенерче. Освен това тя провери и дали ми е зареден телефонът. Като се имат предвид несериозните размери на гората, той съвсем не беше излишен. В краен случай можех да се кача на някое дърво — тогава със сигурност щях да имам връзка с мрежата.

А плеъра си го взех сам. И така, крачейки, без да бързам, към гората, слушах „Зимни зверове“.

Спи градът средновековен, потрепва измъчен гранит.

И нощта запазва мълчание в страх от смъртта.

Спи градът средновековен, унил и блед колорит.

Не вярвайте на ехото, ако нещо ви повтори.

В библиотеките спят книгите, от бъчви набъбват хамбарите.

И полудяват гениите в нощния патрул.

И уеднаквява всичко мракът: мостове, канали и къщи.

И Капитолия, и затвора в една-единствена багра…

Нямах особени надежди да намеря вещицата още тази вечер. Щеше да е по-добре да дойда сутринта, а още по-добре — с екип. Но толкова ми се искаше да намеря сам заподозряната!

И да надникна в книгата „Фуаран“.

При самата гора постоях малко, гледайки през Сумрака. Нищо необичайно. Ни най-малки следи от магия. Само в далечината, над нашата къща, светеше бяло зарево. Вълшебниците от първо ниво се виждат отдалеч…

Добре, да влезем по-надълбоко.

Вдигнах сянката си от земята и пристъпих в Сумрака.

Гората се превърна в разлюлян мираж, в мъгла. Само отделни дървета, най-големите, имаха свои двойници в сумрачния свят.

Е, къде децата са излезли от гората?

Намерих дирите им сравнително бързо. След два дни слабата верига от следи щеше да се стопи, но сега още се виждаше. Децата остават ясни следи, в тях има много Сила. По-забележими са само следите на бременните.

Нямаше следи от „жената-ботаник“. Какво пък, можеше и да са се заличили. Но по-скоро тази вещица отдавна беше започнала да се грижи да не оставя следи.

Но не беше заличила детските следи! Защо? Небрежност? Руското „карай да върви“? Или нарочно?

Е, няма да гадая.

Фиксирах в паметта си отпечатъците от детските крака и излязох от Сумрака. Вече не виждах следите, но чувствах накъде водят. Можех да тръгвам.

Първо обаче се маскирах старателно. Разбира се, това не беше онази черупка, която ми беше сложил Хесер. Но все пак някой по-слаб от мен маг щеше да ме сметне за човек. Ами ако надценявахме силата на вещицата?

През първия половин час оглеждах бдително околността, поглеждах през Сумрака към всеки подозрителен храст, от време на време произнасях простичко заклинание за търсене. Изобщо — държах се като по учебник, като дисциплиниран Различен, преследващ някого.

После ми омръзна. Около мен имаше гора — макар и малка, макар и не много гъста, но все пак незамърсена от туристи. Може и затова да не беше замърсена, защото цялата гора беше само петдесет на петдесет километра? Ала тук имаше всякакви горски животни, като катерици, зайци, лисици. Вълци — истински, не върколаци — тук, разбира се, нямаше. Но вълци не ни и трябваха. Затова пък имаше изобилие от безплатна храна — по някое време седнах до храст диви малини и десетина минути обирах поизсъхналите сладки плодове. После се натъкнах на цяло селище от бели гъби. Какво ти селище — това беше истински гъбен мегаполис! Огромни, недокоснати от червеи бели гъби, без никакви дребни дефекти, никакви петна и мъхчета. Не бях очаквал, че на два километра от селото може да се намери такова съкровище!

Известно време се колебах. Дали да не събера тези гъби, да ги занеса в къщи и да ги изсипя на масата, за удивление на тъщата и възхищение на Светлана! А как би пищяла от възторг Надка и как би се хвалила на съседските деца със своя баща-късметлия!

После си помислих, че след такава находка (е, няма да взема да я внасям тайно вкъщи) цялото село ще се втурне в гората за гъби. И местните пияници, които ще се радват да продадат гъбите край пътя и да купят водка. И бабите, за които безплатната храна е основното средство за препитание. И всички местни дечурлига.

А някъде наоколо, в гората, се разхождаха върколаци…

— Няма да повярват… — казах тъжно аз, загледан в гъбната поляна.

Страшно ми се ядяха печени бели гъби. Преглътнах слюнката си и продължих да вървя по следата.

Буквално след пет минути се озовах пред малка дървена къщичка.

Всичко беше така, както го описваха децата. Малка къщурка, малки прозорчета, никакви обори, кошари или огради. Никой не прави такива къщички в гората. Дори и в най-забутания лесничейски пост има поне навес за дърва.

— Хей, стопанке! — извиках аз. — Ало!

Никой не отговаряше.

— Къщичке, къщичке… — измърморих аз. — Обърни се с гръб към гората, с лице към мен…

Къщичката не помръдна. Впрочем тя и така си беше обърната с лице към мен. Изведнъж се почувствах мъдър колкото Щирлиц от вицовете.

Добре, стига съм се занимавал с глупости. Влизам и чакам домакинята, ако я няма вкъщи…

Отидох до вратата, докоснах ръждивата желязна дръжка и в този миг, сякаш е чакала точно това движение, вратата се отвори.

— Добър ден — каза с усмивка някаква жена на около трийсет години.

Много красива жена.

Кой знае защо, от разказите на Ромка и Ксюша си я представях по-възрастна. Но те не бяха казали нищо за външността й и в съзнанието ми се беше формирал някакъв усреднен образ — „просто жена“. Глупак такъв… ясно е, че за толкова малки деца „красива“ означава „в ярка рокля“. Виж, след година-две Ксюша сигурно би казала с възторг и възхищение: „Лелята беше толкова красива!“, и би привела за пример някаква Орейро или друг моден за момента девически идол.

А тя беше с дънки и обикновена карирана риза, от онези, които с еднакво основание носят и мъжете, и жените.

Висока — но точно толкова, че среден на ръст мъж да не започне да изпитва комплекс за непълноценност. Стройна, но не кльощава. Краката й бяха толкова дълги и гладки, че ми се искаше да закрещя: „Ама защо си навлякла тези дънки, глупачка такава, веднага сложи къса пола!“ Гърдите… е, сигурно на някои им е приятно да гледат две силиконови дини, а други се радват на плоски като на момче гърди. Но нормалният мъж се придържа към златната среда по този въпрос. Ръцете… е, не знам по какъв начин ръцете могат да са еротични. Но нейните бяха именно такива. Кой знае защо веднага навеждаха на мисълта, че си струва да те докоснат тези пръсти…

При такава фигура не е задължително да имаш красиво лице. А нейното беше красиво. Черна коса — като смола, големи очи — усмихнати, примамващи. Чертите на лицето й бяха много правилни, но с някакво дребно отклонение от идеала, незабележимо за очите, но позволяващо да гледаш на нея като на жива жена, а не като на произведение на изкуството.

— З-здравейте — прошепнах аз.

Какво ми ставаше? Все едно бях израснал на необитаем остров и не бях виждал жени!

Жената засия:

— Вие сте таткото на Роман, нали?

— Какво? — не разбрах аз.

Жената леко се смути.

— Извинете… онзи ден тук се загуби едно момче, а аз го изпратих до селото. То също заекваше… малко. И аз си помислих…

Е, край, гасете осветлението.

— Обикновено не заеквам — промърморих аз. — Обикновено бърборя всякакви глупости. Но не очаквах да срещна в гората толкова красива жена и се обърках.

„Толкова красивата жена“ се засмя:

— О, а тези думи също ли са глупости? Или са истина?

— Истина са — признах си аз.

— Влезте — отстъпи тя навътре. — Много ви благодаря, тук рядко можеш да чуеш комплименти…

— Тук рядко можеш да срещнеш и хора — отбелязах, докато влизах в къщичката и се оглеждах.

Никакви следи от магия. Обстановката беше малко странна за къща в гората, но какво ли не се случва. Наистина имаше шкаф със стари книги… Но в домакинята не се забелязваше нищо, което да напомня и Различна…

— Тук наблизо има две села — поясни жената. — Онова, в която заведох децата, и друго, по-голямо. Там ходя за продукти, защото магазинът работи по всяко време. Но и там е зле с комплиментите.

Тя се усмихна отново:

— Казвам се Арина. Не Ирина, а именно Арина.

— Антон — представих се аз и блеснах с ерудицията първокласник: — Арина, като дойката на Пушкин?

— Именно на нея са ме кръстили — усмихна се жената. — Баща ми се казваше Александър Сергеевич, а мама, разбира се, беше луда по Пушкин. Може да се каже — фенка. И така съм получила името си…

— А защо не Ана, в чест на Керн? Или Наталия, в чест на Гончарова?

Арина поклати глава:

— Какво говорите… Мама смяташе, че тези жени са играли фатална роля в живота на Пушкин. Е, разбира се, те са служили за източник на вдъхновението му, но той много е страдал като човек… А дойката… тя не е претендирала за нищо, обичала е Саша самоотвержено…

— Филолог ли сте? — хвърлих аз пробен камък.

— Какво ще прави тук един филолог? — засмя се Арина. — Седнете, сега ще ви сваря вкусен чай, от билки. Днес всички са се побъркали по „мате“, „ройбос“, всичките тези чуждестранни сортове. А на руския човек, честно да ви кажа, не му е нужна такава екзотика. Имаме достатъчно свои билки. Или в краен случай обикновен чай, при това — черен, не сме китайци, че да пием зелена водичка. Или горски билки. Сега ще питате…

— Вие сте ботаник — изрекох аз вяло.

— Точно така! — Арина се разсмя. — Слушайте, вие истина ли не сте бащата на Ромка?

— Не, аз съм… — Поколебах се и после избрах най-удобната фраза: — Аз съм приятел на майка му. Много ви благодаря, че спасихте децата.

— Чак пък да съм ги спасила… — усмихна се Арина Тя стоеше с гръб към мен и сипваше в чайника за запарка някакви билки — шипка от една, съвсем малко от друга, лъжичка от трета… Погледът ми някак неволно се спря на онази част на протритите дънки, която очертаваше заобления й задник. По някакъв начин веднага ставаше ясно, че задникът е стегнат и без никакви признаци за любимата болест на градските дами — целулита. — Ксюша е умно момиче, сами щяха да намерят пътя.

— А вълците? — попитах аз.

— Какви вълци? — учудено ме погледна Арина. — Нали им обясних — това е бездомно куче. Откъде ще се вземат вълци в тази горичка?

— Едно подивяло куче, при това с малки, също с опасно — отбелязах аз.

— Е… възможно е да сте прав — въздъхна Арина. — Но все пак си мисля, че нямаше да се нахвърли на децата. Кучетата рядко нападат деца, трябва съвсем да обезумеят, за да се решат на такова нещо. Виж, хората са далеч по-опасни от животните…

Е, тук не можеше да се спори…

— Не ви ли е скучно, в пущинака? — смених аз темата на разговора.

— Че аз не стоя постоянно тук! — засмя се Арина. — Идвам през лятото, пиша си дисертацията. „Етногенезис на някои видове кръстоцветни в Централна Русия“.

— Кандидатска? — с известна завист попитах аз. Кой знае защо още ми беше криво, че не довърших своята… а не я довърших, защото станах Различен и всички тези научни игри ми доскучаха. Игрите ми бяха скучни, но въпреки това ми беше криво…

— Докторска — с обяснима гордост отвърна Арина. — Възнамерявам да я защитя през зимата…

— И си носите научната библиотека с вас? — попитах аз, кимайки към шкафа.

— Да — кимна Арина. — Глупаво беше, разбира се, да мъкна всичко със себе си. Но ме докара един… приятел. С джип. Възползвах се от случая и натоварих цялата библиотека.

Опитах се да си представя може ли да мине джип през тази гора. Като че ли зад къщата започваше доста широка пътечка… може и да беше в състояние да мине…

Приближих се към шкафа и внимателно огледах книгите.

Наистина — богата библиотека на учен-ботаник. И някакви стари томове, от началото на миналия век, в чиито предговори авторите хвалят Партията и лично другаря Сталин. И още по-древни, отпреди революцията. И множество обикновени опърпани томчета, издадени преди двайсет-трийсет години.

— Повечето са боклук — без да се обръща, каза Арина. — Мястото им е при някой библиофил. Но… сърце не ми дава да ги продам.

Аз кимнах вяло, гледайки към шкафа през Сумрака. Всичко беше чисто. Никаква магия. Стари книги по ботаника.

Или толкова изкусно наложен мираж, че не ми беше по силите да го преодолея.

— Седнете, чаят е готов — каза Арина.

Седнах на скърцащия стол. Взех чашата чай и помирисах.

Ароматът беше възхитителен. В него имаше нещо от обикновения хубав чай, но и нещо като цитрус и мента. Макар че бях готов да се обзаложа — в запарката нямаше нито чаено листо, нито цитрусова кора, пито баналната мента.

— Е, как е? — усмихна се Арина. — Само го опитайте…

Тя седна срещу мен и леко се наведе напред. Погледът ми неволно попадна върху разкопчаната яка, демонстрираща загоряла гръд. Интересно, този „приятел с джипа“… неин любовник ли беше? Или просто колега-ботаник? Да бе, да. Ботаник с джип…

Ама какво ми ставаше? Сякаш идвах от необитаем остров и десет години не бях виждал жени!

— Горещ е — казах аз, с чашата в ръка. — Нека малко да поизстине…

Арина кимна.

— Удобно е като има електрически чайник — добавих аз. — Кипва бързо. А откъде взимате ток, Арина? Нещо не забелязах кабели край къщата.

Лицето на Арина трепна. Тя каза тъжно:

— Може би подземен кабел?

— Не. — Протегнах ръка и внимателно излях течността на пода. — Грешен отговор. Помислете пак.

Арина с досада поклати глава:

— Каква беля… За такава дреболия…

— Винаги дреболиите издънват работата — казах аз със съчувствие. Изправих се. — Московски Нощен патрул, Антон Городецки. Настоявам незабавно да отстраните илюзията!

Арина мълчеше.

— Отказът от сътрудничество ще означава нарушаване на Договора — напомних й аз.

Арина примигна. И изчезна.

Така значи…

Улових сянката си с поглед, дръпнах я към себе си и прохладният Сумрак ме обгърна.

Къщата изобщо не се промени!

Арина я нямаше.

Съсредоточих се. Тук беше твърде сиво и мрачно, за да видя сянката си. Но аз все пак я намерих и прекрачих във втория слой на Сумрака.

Сивата мъгла се сгъсти, пространството се изпълни с далечно протяжно бучене. По кожата ми премина хлад. Къщата се промени — превърна се в колибка. Стените станаха дървени, обрасли с мъх. Вместо стъкла в прозорците блестяха полупрозрачни слюдени пластини. Мебелите загрубяха, остаряха, виенският стол, на който седях, се превърна в пън. Само скъпият достолепен шкаф не се измени — красивият старинен шкаф. Но книгите в него стремително променяха облика си, фалшивите букви се сипеха по пода, картонените корици се превръщаха в кожени…

Арина я нямаше. Само някъде около шкафа се мярна блед силует, бърза призрачна сянка… вещицата беше отишла в третия слой на Сумрака!

Теоретически и аз можех да отида там.

На практика обаче никога не бях опитвал. За маг второ равнище това означава пределно напрежение на рилите.

Но сега бях твърде бесен на хитрата вещица. Тя се опитваше да ме очарова, да ме омагьоса… проклета гадина!

Застанах до потъмнелия прозорец, ловейки онези капчици светлина, които проникваха във втория слой на Сумрака. Намерих, или си помислих, че намерих, слаба, едва доловима сянка на пода…

Най-трудно беше да я забележа. След това сянката стана послушна — вдигна се към мен и отвори прохода.

Прекрачих в третия слой на Сумрака.

В подобие на къща, направено от преплетени клони и дебели дънери.

Вече нямаше книги, не останаха и мебели. Само гнездо от клони.

И Арина, застанала срещу мен.

Колко стара беше!

Не беше прегърбена като приказната Баба Яга, Остана си стройна и висока. Но кожата й беше набръчкана като дървесна кора, а очите й бяха дълбоко хлътнали. Беше облечена само в мръсен халат от зебло, а изсъхналите й гърди се люлееха като празни торбички в дълбокия отвор на халата. Освен това беше плешива — от темето й стърчеше само кичур коса като на индианец.

— Нощен патрул! — повторих аз. Думите излизаха от устата ми бавно, неохотно. — Излез от Сумрака! Това е последно предупреждение!

Какво можех да й сторя на нея, потопила се толкова лесно в третия слой на сумрачния свят? Не знам. Може би нищо…

Но тя реши да не се съпротивлява повече. Направи крачка напред — и изчезна.

Излязох във втория слой с големи усилия. Обикновено излизането е по-лесно, но третото ниво смучеше сили от мен като от недоучил се новак.

Арина ме чакаше във втория слой. Вече бе придобила предишния си облик. Кимна и продължи нататък, към обикновения, уютен, спокоен човешки свят…

А аз, обливайки се със студена пот, два пъти се опитах да вдигна сянката си, преди да успея.