Колин Уилсън
Истински престъпно (25)

Вилхелм Войт: „капитанът на Копеник“

Историята за фалшивия „капитан на Копеник“ кара цяла Германия да се тресе от смях по времето на кайзер Вилхелм. Сутринта на 17 октомври 1906 г. взвод от десет войници, оглавен от сержант, маршируват по Тегел в Берлин. Изведнъж пред тях застава мъж в капитанска униформа и изревава: „Стой!“. Той е възпълничък, с увиснали мустаци и около шейсетгодишен. Мъжът оглежда взвода и заповядва на сержанта да го придружи до Копеник, на петнайсет километра, където има официална работа в Градския съвет. Те изпълняват безпрекословно заповедта като истински прусаци. Когато пристигат в Копеник, капитанът им дава по една марка и ги разпуска да обядват. След обяда той ги строява пред Градския съвет и поставя постове на вратите, като им заповядва да не пускат никого. Сетне повежда останалите в сградата, оставя неколцина на стълбището и в коридорите като пазачи и влиза в кабинета на кмета. Капитанът информира кмета, че е арестуван, и иска да донесат ковчежето с градските фондове. Там има четири хиляди марки. Той ги преброява внимателно и ги конфискува.

Капитанът заповядва на хората си да отведат арестанта и нарежда на един от войниците да конфискува три превозни средства. В първите две той качва кмета и войниците. Те трябва да отидат в участъка на двайсет и четири километра. Капитанът с ковчежето влиза в другата кола. След два часа на объркване и взаимни обвинения полицаите и кметът са осенени от прозрението, че са станали жертва на измама.

„Капитанът“, 57-годишен изпечен престъпник и затворник на име Вилхелм Войт, е прекарал в затвора двайсет и седем години. Скоро след освобождаването му след поредното пребиваване зад решетките той влиза в заложна къща и си купува употребявана капитанска униформа. Не е ясно дали кражбата на парите е планирана, или му хрумва, когато вижда маршируващите войници.

Новината за този комичен обир се разнася по света. Говори се, че дори кайзерът ревал от смях: „Такова нещо може да се случи само в Германия“. Съдейки по описанието, полицията бързо идентифицира капитана като Вилхелм Войт. Цялата берлинска полиция го търси, а градът е облепен с плакати, изобразяващи как треперещият кмет стои пред свирепия капитан или как Войт намига и пуши дебела пура. Вестник „Берлинер Тагеблат“ пише, че Войт трябва да бъде награден, а не наказан, защото е предал урок на германците.

Войт е арестуван няколко дни по-късно в стаята си в берлински бедняшки квартал. По-голямата част от четирите хиляди марки още не са похарчени. Той е осъден на четири години затвор, но по-късно присъдата е намалена на двайсет месеца. Говори се, че това става с пряката намеса на кайзера.

Войт излиза от затвора през 1908 г. и открива, че драматургът Калнберг е написал успешна пиеса, озаглавена „Капитанът на Копеник“. Войт поисква и получава безплатен билет за представлението.

Случаят има политически отзвук. През 1910 г. хер Фон Олденбург, яростен привърженик на дясното крило, защитава пруския милитаризъм срещу либерализма. „Трябва винаги да бъде възможно германският император и кралят на Прусия да кажат на най-обикновения лейтенант: Вземи десет човека и затвори Райхстага“ — заявява той. Това настроение произвежда неочакван резултат, когато комиците от цяла Германия пародират изявлението. След случая с Вилхелм Войт пруският авторитаризъм вече не е уважаван като преди…

Президентът Джон Ф. Кенеди: всичките президентски жени

По време на политическата си кариера — края на четирийсетте, благоразумните петдесет и предхипарските шейсет години — Джон Ф. Кенеди се отдава на сексуален живот, от който на повечето от нас би ни се завил свят.

Предпазван и прикриван от приятели и колеги, тактично пренебрегван от джентълменски настроените (да не кажем страхливи) медии и изключително популярен сред поддръжниците си, обаятелният Джон Кенеди спи с почти всяка привлекателна жена, която изрази готовност. Никой не се е опитвал да изчисли броя на завоеванията му, но сигурно са стотици.

В книгата си „Кенеди и жените му“ Тони Скиача описва много от флиртовете през политическата кариера на Кенеди. Четейки анекдотите, човек скоро добива представата, че Джон Кенеди трябва да е гледал на привлекателните жени в същата светлина, както ненаситен читател поглъща книги. Той явно се нуждае от несекващ и вечно променящ се запас от любовници, но гледа на секса по-скоро като на отпускащо и необходимо занимание, отколкото на движеща сила в живота си.

Това обаче не пречи на сексуалния му импулс от време на време да влияе върху политическия му живот. Джон Кенеди често прекарва приятни следобеди (когато съпругата му Джаки отсъства), като се къпе гол в басейна на Белия дом с някоя млада дама или дами, които в момента са се присъединили към антуража му. Суетящите се помощници непрекъснато са заети да спират разхождащите се край басейна министри и дипломати, които искат да говорят с президента.

През 1962 г. на конференцията в Насау Кенеди шокира британския министър-председател Харолд Макмилан, като небрежно подхвърля: „Получавам силно главоболие, когато твърде дълго съм без жена“. После се извинява и излиза с две привлекателни жени от личния му персонал, които дотогава не изпълняват никаква определена задача. Час по-късно той се връща много освежен. „Главоболието ми изчезна“ — усмихва се Кенеди на леко възмутения министър-председател.

Животът на служителите в Белия дом често е трескав и напрегнат. Хората от тайните служби, определени да пазят президента, получават допълнителна задача незабелязано да уговарят момичетата, които Кенеди желае. Помощниците му често трябва да се втурват да прикриват следите от посетителките на президента, когато госпожа Кенеди неочаквано пристигне. Те търсят фиби в дебелите килими, набързо оправят леглата и прибират захвърлени женски дрехи.

Веднъж Джаки Кенеди намира дамски бикини, напъхани в калъфка на възглавница. Тя спокойно ги връчва на съпруга си и казва: „Би ли попитал на кого са? Не са моят размер“.

Ясно е, че Джаки знае поне за някои от жените, но само леко се дистанцира от съпруга си и не позволява това да разбие брака им. Силата на духа й е достойна за уважение. Тя не само трябва да издържа на трудния живот на първа дама, но и да се бори с факта, че съпругът й е абсолютно неспособен да й бъде верен.

За разлика от другите политици по негово време Кенеди, изглежда, не се интересува, че враговете му може да използват личния му живот, за да съсипят кариерата му. През 1952 г., по време на първата му кампания за сенатор, в ръцете на републиканския му опонент Хенри Кабът Лодж попада снимка на Кенеди с млада дама, които лежат голи на слънчев плаж. Вместо да я даде на медиите, Лодж поръчва да изпратят копие в предизборния щаб на Кенеди, където снимката предизвиква смут.

Стратезите на кампанията на Кенеди разглеждат снимката и се отчайват. Това, изглежда, е краят на шансовете му в изборите и вероятно на цялата му политическа кариера. Те решават да информират Кенеди за ситуацията и неколцина нещастни помощници занасят фотографията в кабинета му. По-късно единият казва: „Кенеди дълго гледа снимката и после ни разказа колко страхотно е прекарал с момичето и колко я обича. Той остави снимката на бюрото си и ни каза да не се тревожим за нея“. Лодж не публикува фотографията, вероятно се е надявал само да разколебае увереността на опонента си, и Кенеди с лекота спечелва изборите.

Друг пример за отношението на Кенеди към жените е свързан с един конгресмен, поканен на неофициален обяд в къщата му във Вашингтон през 1948 година. Присъстват и неколцина приятели на Кенеди от службата през войната във военноморската флота и привлекателна, червенокоса жена от билетно гише на авиолиния, която Кенеди също е поканил. Тя забелязва, че той не яде, и го пита защо. „Как мога да ям, като мисля само как да те заведа горе?“ — отговаря Кенеди. Жената отвръща, че също не е гладна, двамата се извиняват и се качват на горния етаж.

По-късно всички отиват на кино, след което Кенеди изпраща момичето с такси. Веднага щом тя заминава, той повиква друга млада дама. Кенеди казва, че се е запознал с нея преди няколко седмици в Палм Бийч и й е предложил да й покаже Вашингтон. Те я взимат от хотела й и отиват в къщата му. След чашка бренди конгресменът и приятелката му тактично си отиват.

На другия ден конгресменът среща Кенеди на Капитолийския хълм и го пита как вървят нещата. Кенеди отговаря, че е прекарал ужасно. Новата му приятелка мислела, че след едно чукане ще се ожени за него и най-после, около два часа сутринта, ядосана си тръгнала. „После Кенеди се обърна, махна към няколко наистина прелестни жени, които седяха в галерията на Белия дом, и рече: «С онази там прекарах нощта». Джон не се хвалеше. За него всичко това беше между другото, все едно бе ерген… Казвам ви, много му завиждах. Жените се появяваха сякаш с магия…“

Този манталитет на плейбой характеризира взаимоотношенията на Кенеди с жените и женкарството му не произлиза от презрение към женския пол. Дори онези, които го хулят, признават, че Кенеди винаги е тактичен в любовните си афери. Както се вижда от горния случай, той се старае да внуши, че не иска нищо повече от случаен секс.

Почти всичките афери на Кенеди са краткотрайни — в някои случаи само по няколко часа. Но той поддържа и няколко по-дълги връзки — с Мерилин Монро и Джейн Мансфийлд. Добродушният му нрав за пореден път е илюстриран от поведението му в тези афери. Кенеди разпитва надълго и нашироко, за да се увери, че дамата няма да има неприятности, и има репутация на кавалер.

В началото на Втората световна война Кенеди е назначен във Вашингтон и работи в канцеларията на военноморското разузнаване. Директорът Алън Кърк е стар приятел на семейството и Джо Кенеди, бащата на Джон, тогава посланик във Великобритания, използва връзките си, за да назначи момчето си на лека работа. Но въпреки това през януари 1942 г. Джон е изритан от военноморското разузнаване и изпратен на второстепенна работа в Южна Каролина. Причината е някоя си Инга Арвад, прелестна датска журналистка, която Адолф Хитлер описва като „съвършена арийска красавица“.

Инга идва от Европа с пронацистки настроения си съпруг, оставя го заради друг мъж със същата ориентация и накрая започва работа във „Вашингтон Таймс-Хералд“, води светска рубрика, чрез която се запознава с Джон Кенеди. ФБР вече я вижда като потенциална Мата Хари и връзката й с млад офицер от разузнаването на ключов пост ги принуждава да вземат решение. Те подслушват телефона й и я следят.

Върху Джон се оказва голям натиск от страна на флотата и баща му да скъса с Инга, но той остава непреклонен. Джон настоява, че любовницата му не е нацистки шпионин. Накрая той използва връзките си и се среща с директора на ФБР Едгар Хувър. Хувър е принуден да признае, че няма абсолютно никакви доказателства срещу Инга, и се извинява от името на Бюрото. Двайсет и пет годишният Джон Кенеди, който има най-ниския чин във флотата, се изправя пред най-влиятелните хора в страната, за да защити репутацията на любовницата си.

Дж. Едгар Хувър трябва да си е спомнил с ирония инцидента с Инга Арвад, когато в края на 1961 г. му дават доклад за някоя си Джудит Камбъл. Джуди, както е известна на приятелите си, звъни в Белия дом и иска да говори с президента. Хувър, разбира се, знае за аферите на Джон Кенеди — добродетелният шеф на ФБР е обсебен да събира информация за сексуалния живот на известните и влиятелните — и едва ли се съмнява каква е връзката на привлекателната госпожица Камбъл с канцеларията на президента. Бедата е там, че ФБР разполага с информация, че тя е любовница на Сам Джанкана, един от най-влиятелните босове на мафията в Съединените щати.

Кенеди се запознава с Джуди през февруари 1960 г. на веселба, организирана от близкия му приятел Франк Синатра. Тя е една от множеството холивудски актриси, стремящи се към слава, известна е като „момиче за купони“ и се радва на симпатиите на Синатра и обкръжението му.

Джон и Джуди стават любовници и се виждат доста често през следващите две години. По-късно Джуди твърди, че той й се е обаждал често и тя го е посетила в Белия дом най-малко двайсет пъти за интимни обеди. Джуди също му се обажда често. Телефонните регистри в Белия дом записват седемдесет обаждания от Джуди Камбъл в период от петдесет и четири седмици през 1961 г. и началото на 1962 година. Някои от обажданията са от къща в Оук Парк, Илинойс, домът на мафиота Сам Джанкана.

Така и не става ясно дали Джанкана използва Джуди, за да изнудва Кенеди. Но той сигурно е знаел, че споделя приятелката си с президента. Веднъж, докато Джуди е отседнала с Джанкана в луксозния хотел „Маями Бийч“, Кенеди й съобщава, че прекарва ваканцията си сам в Палм Спрингс и би се радвал на женска компания. И очевидно с благословията на Джанкана тя веднага заминава при президента.

Хувър се свързва с Боби Кенеди, по-малкият брат на Джон, който работи като главен прокурор. Боби Кенеди особено ненавижда организираната престъпност и лично настоява за многопластово наблюдение на Сам Джанкана от страна на ФБР. Първо Боби, а после и Дж. Едгар Хувър упрекват президента и най-после го убеждават да забрани на Джуди да му се обажда в Белия дом. Но той продължава да се среща с нея до лятото на 1962 година.

Изглежда безумно глупаво от страна на Кенеди да продължи подобна опасна връзка, след като е уведомен за фактите. Но като се замисли, човек осъзнава, че това е поредната илюстрация на хладнокръвната му политическа прозорливост. Той няма намерение да прекъсва приятната връзка и знае, че Джанкана не може да му навреди, всъщност може да стане точно обратното.

По-късно един от бившите му помощници коментира аферата. „В онези дни никой репортер в страната не би се занимавал с историята за Джуди Камбъл. Никой не би повярвал, че Джон чука наляво и надясно и със сигурност не и любовницата на мафиот. Ако това се бе разчуло, щяхме да кажем, че е злонамерена клюка, разпространена от убиец от Чикаго на име Джанкана, защото администрацията на Кенеди нанася сериозни удари на мафията. Лесно щяхме да превърнем инцидента в плюс за Джон и той го знаеше.“

През годините са дадени различни обяснения за женкарството на Джон. Една от често срещаните теории е, че той се е опитвал да подражава на баща си. Джо Кенеди старши е един от най-големите американски предприемачи в пълния смисъл на думата. Той натрупва огромно състояние на фондовата борса от филмовия бизнес и, както се предполага, от контрабанда с алкохол по време на сухия режим. От дълги години Джо Кенеди е озлобен от изолацията на семейството му от висшето общество на Източното крайбрежие заради ирландския им произход. В резултат става агресивен в сексуалните си афери, какъвто е в света на бизнеса и политиката, и насърчава синовете си да се държат по същия начин. Джон, който е болнав, се чувства недостоен за изискванията на баща си, и прекарва по-голямата част от младостта си в спорове с любимеца на баща им, по-големия му брат Джо младши.

По време на Втората световна война две събития, изглежда, оставят дълбок отпечатък върху Джон. Първото е инцидентът, при който едва не загива, когато японски катер блъска малката му патрулна лодка. (Кенеди е похвален за изключителна смелост в усилията си да спаси себе си и екипажа след това.) Второто е смъртта на Джо младши по време на доброволна мисия за бомбардиране на германска ракетна база във Франция. След това Джон Кенеди очевидно е обсебен от неизбежността на собствената си смърт и от решителността да живее пълноценно, преди да умре. Лошото му здравословно състояние през целия му живот засилва тази мотивация. „Лекарите твърдят, че имам някаква бавноразвиваща се левкемия, но вероятно ще доживея до четирийсет и пет години“ — признава той на колега.

В тази светлина разбираме, че свръхактивният му сексуален живот е само част от картината. Всичко, което Джон прави, включително успешното му кандидатиране за президент, е част от потребността да се наслаждава на живота докрай и да превъзхожда останалите. В надгробното слово за брат си Боби Кенеди подчертава, че поне половината от дните на Джон са прекарани в агония, дължаща се на лошото му здравословно състояние, но въпреки това той е един от най-пълно реализиралите се хора, които познава. Джон Кенеди е едва четирийсет и шест годишен, когато е убит в Далас през 1963 година.

Американският президент Калвин Кулидж и съпругата му посещават ферма и им я показват поотделно. Докато минават край кокошарника, госпожа Кулидж пита колко пъти на ден петелът се качва върху кокошките. Отговорът е: „Десетина пъти“. „Моля ви, кажете това на президента“ — казва госпожа Кулидж. Служителят предава съобщението. „А петелът избира ли всеки път една и съща кокошка?“ — пита президентът. „О, не. Всеки път е различна.“ „Моля ви, кажете това на госпожа Кулидж.“

Скандалът „Профумо“

Филмът на „Палис Пикчърс“ за аферата „Профумо“ е озаглавен само „Скандал!“. Това отразява колко много този позор превъплъщава идеята за скандално поведение. Мнозина твърдят, че заради публичността около скандала консерваторите загубват изборите през октомври 1964 година. На фона на всеобщото възмущение е трудно да се прецени кои точно са жертвите на скандала.

В началото на 60-те години средната възраст на британското население е необикновено ниска. Раждаемостта след войната стремително нараства и улегналият и трезвен манталитет през 50-те години постепенно отстъпва пред по-несериозното схващане за секса и нравствеността. В Лондон проституцията процъфтява и нощните клубове предлагат полезна комбинация от публичен дом и бар. Икономиката се развива добре и хората са готови да харчат пари за развлечения. Както министър-председателят Макмилан се изразява: „Народът ни никога не е живял по-добре“. След скандала „Профумо“ сатиричното списание „Прайвит Ай“ променя цитата на: „Никога не сме го правили по-често“.

Джон Денис Профумо е министър на войната в кабинета на Макмилан от юли 1960 г. От 1954 г. е женен за популярната британска актриса Валери Хобсън. Външният му вид е мрачен и предизвиква уважение — плешив, сериозно лице и спретнато облекло. И вероятно порядъчността и консервативният му вид правят позора му толкова шокиращ за обществеността.

На 8 юли Профумо и съпругата му са поканени от лорд Астор на увеселение в провинциалното му имение Кливдън, близо до Мейдстоун в Кент. Ще присъстват над двайсет богати и влиятелни души. Същия уикенд в Кливдън има друго увеселение, във вилата на доктор Стивън Уорд, на територията на имението. Той наема вилата от приятеля си Астор за символичната сума една лира на година.

Стивън Уорд е остеопат. Очарователните му и изискани маниери и навикът му да се хвали с познанствата си с известни личности са му спечелили дълъг списък от пациенти и приятели. Познанството му с голяма част от аристократите му позволява да ги представя един на друг и да помогне за множество светски бракове. Доктор Уорд кани привлекателни млади жени да отсядат в апартамента му безплатно, само за да ги гледа и да има красиви придружителки, когато излиза. Духът на нарастващата сексуална свобода в Британия по онова време не е ограничен само до най-нисшите обществени прослойки на населението и Уорд организира и присъства на скъпи увеселения, където груповият секс се възприема като обичайно занимание след обяда. И вероятно защото приятелският му кръг обхваща както влиятелни мъже, така и бедни, но привлекателни жени, той си спечелва репутацията на сводник.

На веселбата в къщата на Уорд в онази събота и неделя присъства и Кристин Кийлър, деветнайсетгодишна съдържателка на нощен клуб. Уорд я е взел под крилото си. Кийлър напуска дома си на шестнайсет години, след като сама си прави аборт, и отива в Лондон, за да стане манекенка. Тя си намира работа като гола до кръста танцьорка в кабаретния клуб „Мъри“, сяда при клиентите между изпълненията и понякога приема пари срещу секс. Уорд я открива в „Мъри“ и й предлага стая в апартамента си. Тя става негова довереница.

Той има разрешение от лорд Астор да използва басейна на територията на имението в Кливдън и в онази нощ Уорд казва на Кийлър, че трябва да плува гола в басейна, тъй като взетият под наем костюм не й става. Докато тя плува, лорд Астор и Джон Профумо, които дишат чист въздух в градината, попадат на веселбата. Кийлър посяга да грабне костюма си, но Уорд го взима пръв и го хвърля в храстите. Смутена, тя се опитва да излезе от басейна, прикривайки се с малка хавлия. Лорд Астор и Профумо хукват след нея. И точно когато аристократът и възрастният държавник се сборичкват с голата Кийлър, останалите гости се приближават до басейна. Двете групи се смесват и се спогаждат толкова добре, че гостите на Уорд са поканени да се срещнат с другите гости край басейна на следващата вечер.

На следващата нощ на веселбата присъства Евгений Иванов, военен аташе в съветското посолство. Уорд се запознава с него чрез знатните си приятели и както винаги изгарящ от желание за връзки с важни личности, го е поканил във вилата за почивните дни. Профумо се опитва да изкопчи от Кийлър телефонния й номер. Същата нощ тя прави секс с Иванов.

Това е началото на период, през който британският министър на войната и съветският военен аташе споделят една и съща любовница. Профумо не полага големи усилия да прикрие аферата си, кара Кийлър с правителствената кола и прави секс с нея в дома си, когато съпругата му отсъства. Той се среща с Кийлър в апартамента на Уорд в Уимпол Мюз. Същото прави и Иванов. Няма доказателства Профумо и Иванов да са се срещали там, макар че според Кийлър няколко пъти са се разминали на косъм. През този период Уорд на два пъти е посетен от хора на МИ5, които го съветват да не се вижда с Иванов. В ретроспекция, това е груба грешка от страна на разузнавателната агенция, защото Уорд остава с убеждението, че оказва някакво влияние върху международната политика — заблуда, която той тайно храни. Уорд се чувства потопен в света на шпионажа и шеговито казва на Кийлър да научи от Профумо кога американците смятат да разположат ядрени оръжия в Германия. В същото време Съветският съюз трупа оръжия в Куба и информацията би била изключително ценна за тях.

МИ5 скоро получават информация от избягал на Запад руснак, че Иванов е шпионин, и дискретно предупреждават Профумо да не контактува с него. Разузнавателната агенция очевидно не знае за връзката на двамата мъже с Кийлър, въпреки плахите клюки в пресата, където се споменава, че пред един лондонски апартамент веднага щом потегли правителствен автомобил, спира съветска дипломатическа кола. Недискретността на Профумо поражда и много слухове. Поразен от сериозността на ситуацията, той пише на Кийлър прощално писмо и скъсва с нея.

Кийлър има многобройни връзки и в зависимост от тях се изнася от апартамента на Стивън Уорд и отново се връща. Тя отива в Америка с Манди Райс-Дейвис, приятелка от дните й в „Мъри“.

През цялото това време Кийлър е тормозена от бившия си любовник Гордън Късметлията, наркодилър от Антилските острови и фигура от подземния свят. На два пъти той я заплашва с нож, като отказва да си тръгне по няколко дни, и неколкократно я изнасилва. Гордън е съден за нападение, включващо пъхане на нож във вагината на жена. Той научава къде живее Кийлър и непрекъснато й звъни по телефона или я чака навън да излезе. За кратко време двамата се сдобряват и живеят заедно, но Гордън е обсебен от ревност и постоянно упражнява насилие.

В такива случаи Кийлър обикновено се връща в апартамента на Стивън Уорд, търсейки уют и закрила. Накрая й омръзва да живее в страх и си купува малък пистолет и два пълнителя. В биографията си „Нищо освен…“ Кийлър признава, че е имала намерение да убие Гордън, ако я нападне отново.

Кийлър става любовница на Джони Еджком, съдружник на Гордън, също от Антилските острови. След като Гордън отново я напада на публично място, Еджком настоява да се срещне с него и да му обясни, че тя вече не го обича и не иска да го вижда. Тримата се срещат в клуб, Гордън се опитва да удари Еджком със стол и в последвалия бой Еджком разрязва лицето на Гордън от челото до брадичката. Кийлър се скрива в апартамента на Стивън Уорд, прекъсвайки всякакви контакти с Гордън и Еджком.

Евгений Иванов още е близък приятел на Уорд и редовно го посещава. В седмицата на кубинската криза Иванов казва на Уорд, че началниците му са го упълномощили да води неофициални преговори с британското правителство и го моли да използва връзките си, за да се срещне с британски членове на Парламента. Уорд все пак успява да уреди представителят на консервативната партия Уилям Шепърд да се срещне с Иванов в апартамента в Уилпол Мюз. От срещата не излиза нищо, но Шепърд се усъмнява от обстановката в апартамента на Уорд и извършва собствено разследване. Той дори разпитва Пърсивал Мъри, собственик на старото работно място на Кийлър.

През това време на Джони Еджком му омръзва да чака Кийлър и пристига в дома на Уорд с такси, носейки пистолета на Кийлър. Когато Манди Райс-Дейвис отказва да го пусне да влезе, Еджком се опитва да стреля в ключалката на вратата. Той не улучва и стреля по Кийлър през прозореца, но не я уцелва. Полицаите идват и Еджком е арестуван.

Името на Кийлър в заглавията на вестниците съживява слуховете за Профумо от предишната година. Джордж Уиг, говорителят на лейбъристкото Министерство на войната в сянка, който се е карал с Профумо в Камарата на общините заради случая с шпионина Васал, получава анонимно телефонно обаждане: „Забрави за Васал. Вгледай се в Профумо“.

Кийлър се съветва с адвокат за нападението на Еджком и Гордън и осъзнава, че ако свидетелства на процеса срещу Еджком, ще трябва да признае, че си е купила пистолет, и е в основата на антагонизма между двамата мъже. Освен това е възможен скандал заради едновременните й афери с Иванов и Профумо. Уорд се дистанцира от нея и заявява пред полицията, че е използван и тормозен от Кийлър, която непрекъснато пуши наркотици и прави секс с мъже от Антилските острови в апартамента му без неговото одобрение. Кийлър отвръща, описвайки Уорд като извратен, долен сводник и продава историята си на „Сънди Пикториал“.

Но те не я публикуват. Фактите са известни на много хора, но пресата се страхува да ги отпечата като истина. А и адвокатите на Профумо заплашват репортерите да мълчат. Този път МИ5 също знае за аферата, но решава, че е по-добре да запази фактите в тайна, и инструктира полицията да не се занимава с някои аспекти на разследването. По всичко личи, че Профумо за пореден път се е отървал от последиците на безразсъдната си връзка.

Няколко дни преди процеса срещу Еджком Кийлър заминава за Испания. Отсъствието й става главна новина и репортерите се възползват от възможността, за да намекнат, доколкото се осмеляват, за връзката на Профумо с изчезналата свидетелка. Накрая лейбъристът Джордж Уиг дава гласност на въпроса, който вестниците отбягват. По време на парламентарен дебат за свободата на пресата той казва: „В тази камара няма почитаем представител, който през последните няколко дни да не е чул слуховете за член на правителството. Пресата стигна докъдето можа и се показа готова да нарани, но се бои да нанесе удар. Възползвам се от привилегията да съм член на Камарата на общините, за да поканя на трибуната министъра на вътрешните работи. Той знае, че слухът, за който говоря, се отнася до госпожица Кристин Кийлър, госпожица Дейвис и стрелба на човек от Антилските острови и от името на правителството категорично отрича тези слухове да са верни. От друга страна, ако в тях има някаква истина, призовавам министър-председателя да състави подбрана комисия, за да се разсеят съмненията и въпросният министър да се смята освободен от подмятанията и намеците, които в момента се разпространяват“.

Профумо не е в Камарата, но когато чува въпроса на Уиг, подготвя лично изявление, което да прочете там. По традиция другите членове на Камарата не поставят под съмнение личните изявления, ето защо е въпрос на чест те да са истина. Изявлението му категорично отрича всякакво неприличие във връзката му с Кристин Кийлър. Той признава, че се е запознал с нея и с Иванов чрез Уорд, общ приятел. Профумо заплашва със съд за клевета всеки, който спомене за слуховете (извън защитените с парламентарен имунитет). Пресата, която се въздържа отчасти от страх, но също и от уважение към висшите ешелони на властта, е вбесена от тази възмутителна лъжа. Но въпреки това репортерите негодуват от заплахите на Профумо. Те пишат колкото е възможно повече унищожителни намеци, но изглежда, Профумо избягва вероятния скандал благодарение на здрави нерви и нечестност.

Доктор Стивън Уорд обаче знае истинските факти и няма желание да ги пази за себе си. Той е сигурен, че информацията ще доведе до разобличаването му. Уорд потвърждава пред МИ5 и Джордж Уиг, че Профумо е споделял с Иванов благосклонността на Кристин Кийлър, после пише същото послание на министъра на вътрешните работи. В същото време в Отдела за криминално разследване се получават анонимни съобщения, че Уорд е сводник. Една група влиятелни личности искат разобличаване на лъжата на Профумо, а друга — да я скрият. Заради вродения си импулс да бъде на гребена на вълната на важни събития, Стивън Уорд се поставя като мишена.

Репортери откриват Кийлър и тя се връща в Британия. Манди Райс-Дейвис е арестувана за притежание на фалшива шофьорска книжка. По-късно съдията признава, че обвинението е било скалъпено, за да й попречат да напусне страната. Тя прекарва две седмици в Холоуей.

Профумо отива на почивка във Венеция. Там той признава пред съпругата си, че е излъгал в Камарата на общините и слуховете са верни. Оставката му е публикувана във всички вестници. Лейбъристите поискват вот на недоверие на правителството и всеобщото настроение е, че Макмилан трябва да подаде оставка. Но той успява да се задържи на власт и печели време, като назначава лорд Денинг да разследва случая.

Полицаите разпитват 140 души във връзка с твърденията, че Уорд се издържа от сводничество. Те решават, че са събрали достатъчно доказателства, и Уорд е арестуван за сексуални престъпления. Маргарет Ричардсън, главната свидетелка на полицията, излъгва, че той й е бил сводник. На другия процес по-късно тя признава, че е лъжесвидетелствала заради „натиска на полицията“. Очевидно е, че съществува голям натиск да се упражни правосъдие върху Уорд, Кийлър и Райс-Дейвис. Кийлър е изпратена в затвора за девет месеца за клетвопрестъпничество в процеса срещу Гордън. Райс-Дейвис прекарва известно време в затвора, за да свидетелства срещу Уорд. Той не издържа на напрежението от полицейските разпити и взима свръхдоза нембутал в нощта, преди да бъде произнесена присъдата. В предсмъртното си писмо Уорд пише: „Правя го не само от страх, а и от желание да не им се дам. Предпочитам сам да свърша със себе си“.

Макмилан най-сетне подава оставка след катастрофалните местни изборни резултати в края на 1963 година. Министър-председател става Дъглас-Хюм, който през септември 1964 г. претърпява поражение от Харолд Уилсън.

Джон Профумо е виновен, защото позволява аферата да привлече общественото внимание и защото е излъгал в Парламента. Той загубва работата си, но спасява брака си и съпругата му остава при него. Кристин Кийлър е заклеймена като курва, която не може да мълчи. Човек би си помислил, че историята ще й осигури препитание до края на живота, но тя не забогатява и разчита на социални помощи. Стивън Уорд е преследван, докато се самоубива. Кийлър си спомня, че в зенита си Уорд е присъствал на оргии с обвинители по дело за порнография, наречено „Любовникът на лейди Чатърли“. По-късно приятелите му не бързат да му помогнат. Евгений Иванов се връща в Съветския съюз два дни след като полицията за пръв път разпитва Кийлър.

Остава загадката защо на полицията са й необходими 140 свидетели, за да предяви обвинения за прехрана с придобити по неморален начин доходи. Изглежда ясно, че Уорд е натопен от властите като фигура, която оказва лошо влияние, за да обясни позора на Профумо, само че самоубийството му разваля този изфабрикуван облик.

Джереми Торп: наема ли убиец лидерът на либералите?

Процесът срещу Джереми Торп, лидерът на Британската либерална партия, обвинен в заговор за убийство, е един от най-големите политически скандали в Обединеното кралство след аферата „Профумо“. Обвинението гласи, че Торп е подстрекавал трима души да убият бившия манекен Норман Скот, с когото се предполага, че е имал хомосексуална връзка.

Публичността около скандала съсипва невероятно успешната му политическа кариера. Торп е син на член на парламента от листата на Консервативната партия и завършва колежа Итън и Оксфордския университет. В университета той оглавява множество либерални политически групи и става председател на престижния оксфордски университетски клуб за дебати. През 1954 г. Торп става адвокат и кандидатства в изборите за представител в Парламента от Либералната партия. Първия път той не успява, но намалява наполовина мнозинството на торите. През 1959 г. Торп отново се състезава за мястото и спечелва с 362 гласа. Той веднага смайва Камарата на общините с остроумието и ораторското си майсторство. Съществува само един потенциален проблем. През март 1960 г. рутинната проверка на миналото му разкрива, че Торп има хомосексуални наклонности. По онова време хомосексуализмът още е наказуемо деяние. Също през 1960 г., по време на посещение в конюшня за породисти коне в Оксфордшър, Торп се запознава с човека, който ще стане причина за падението му — Норман Йосиф, по-късно известен като Норман Скот.

Йосиф, единайсет години по-млад от Торп, е дете от несполучлив брак. Той има дълга история на емоционални проблеми и е освободен на изпитателен срок за кражба. Норман твърди, че родителите му са мъртви. Торп очевидно го харесва, защото му предлага помощ, ако е необходимо. Година по-късно, след неуспешен опит за самоубийство, Йосиф си спомня за предложението и се свързва с Торп. Той се среща с него в Камарата на общините на 8 ноември 1961 година. После двамата отиват в къщата на майката на Торп в Окстед, Съри. И там според Йосиф започва хомосексуалната им връзка.

Предполага се, че Торп инструктира Йосиф да се представя за член на телевизионен екип, за да разсее подозренията на майка му. Същата нощ Торп влиза в стаята на Йосиф, носейки хомосексуалния роман „Стаята на Джовани“ от Джеймс Болдуин, и по-късно се връща, облечен в пижама. „Той каза, че приличам на уплашено зайче… Прегърна ме и ме нарече «горкото зайче»… и после легна при мен в леглото“ — твърди Йосиф. И след това Торп прави анален секс с него. Йосиф отрича преживяването да му е харесало. „Захапах възглавницата и се опитах да не викам.“ Въпреки това аферата продължава и Йосиф получава работа в персонала на Лен Смит, длъжностно лице в Либералната партия. Той придружава Торп на посещение при майка му в Девън и двамата се срещат в апартамента му близо до Камарата на общините. Възниква проблем, когато Йосиф е обвинен, че е откраднал палтото на някоя си госпожа Ан Грей. Торп оправя нещата и настоява полицейският разпит да се състои в кабинета му в Камарата на общините, твърдейки, че е настойник на Йосиф. Скоро след това Йосиф се премества на работа във ферма в Съмърсет и Торп му изпраща писмо. „Смятай инцидента Ан Грей за приключен. Зайчетата може да отидат във Франция (ще го сторят)“ — завършва писмото.

Йосиф обаче остава и скоро го изхвърлят от фермата, когато кучето му убива няколко патици. Той опитва да признае „греховете“ си на католически свещеник, но не може да получи опрощение, докато не скъса с Торп. Йосиф се ядосва и открито обсъжда план да убие Торп и после да се самоубие. В резултат той е разпитван от полицията. Йосиф им разказва за връзката си с Торп и им дава писмото, за да потвърди разказа си. Не е за учудване, че полицията не прави нищо.

През това време Торп разследва миналото на Йосиф и открива, че родителите му не са мъртви. Това, изглежда, го подтиква да скъса с него. Когато от Гийвс Лимитид, търговци на дрехи в Уест Енд, поискват парите за две копринени пижами, които Йосиф е поръчал на сметката на Торп, той заявява, че няма да плати и няма представа къде се намира Йосиф.

Всъщност Йосиф е в Ирландия и пак работи с коне. Скоро той се свързва с Торп и му иска пари за пътуване до континента. Торп му изпраща пари и Йосиф отива в Швейцария. Но той не харесва работата си и обстановката и се връща без багаж. С търпение, достойно за подражание, Торп предлага да се опита да намери изчезналите куфари. Той си осигурява помощта на Питър Бесъл, член на Парламента от листата на Либералната партия. Бесъл отива в Дъблин да се срещне с Йосиф и го харесва. Но му казва, че не вярва на обвиненията в хомосексуализъм срещу Торп и иска доказателства. Йосиф му казва, че багажът му в Швейцария съдържа компрометиращи писма от Торп. Бесъл се съгласява да ги открие. Когато куфарите най-после стигат до Йосиф, писмата са изчезнали…

Цикълът Торп да скъсва с него и Йосиф да се връща, когато остане без пари, се повтаря. Несъмнено същият елемент на изнудване поддържа готовността на Торп да окаже помощ. През януари 1967 г. Торп става лидер на Либералната партия. Информацията, която държи, става все по-важна и през 1968 г. според обвинението, Торп започва да замисля убийството на Йосиф, който е променил името си на Скот. „Трябва да се отървем от него“ — казва Торп по време на разговор с Бесъл на тема какво трябва да се направи с Йосиф. „Предлагаш да го убием?“ — пита Бесъл. „Да“ — отговаря Торп.

Известно време не става нищо. Скот за пореден път заплашва Торп с разобличаване, този път с компрометиращите писма, които Бесъл му е писал от името на Торп. Той получава 2500 лири срещу „досието на Бесъл“. С парите Скот се премества във вила в Ексмур и започва да пие много и да взима наркотици. Със Скот се свързва човек, който се представя като Питър Кийн, и му казва, че животът му е в опасност и от Канада е тръгнал наемен убиец, за да го ликвидира. Кийн твърди, че е изпратен от „анонимен благодетел“ и кани Скот да отидат при него. Скот отказва, но се съгласява да се срещнат в центъра на град Ком Мартин на 24 октомври 1975 г. и решава да вземе кучето си.

„Кийн“, чието истинско име е Андрю Нютън, се среща със Скот и го предразполага с приятелското си държане и двамата потеглят към мястото на срещата с „анонимния благодетел“. Нютън започва да шофира много лошо и казва, че е уморен. Скот предлага да го смени зад волана. Те спират и докато се приближава до вратата на шофьора, Скот вижда, че Нютън е насочил към него пистолет „Маузер“. „Това е всичко — казва Нютън и застрелва кучето Ринка в главата. — Сега е твой ред.“ Но пистолетът му засича. Нютън скача в колата и потегля. Скот успява да спре кола и да повика помощ.

Нютън скоро е арестуван. Той казва на полицаите, че Скот го е изнудвал и е застрелял кучето му, за да го сплаши. Нютън получава две години затвор, от които излежава малко повече от една.

Скот не възприема инцидента като предупреждение и през януари 1976 г., когато е обвинен в измама със социално осигуряване, прави онова, което отдавна заплашва да стори — разказва подробностите за аферата си с Торп. Той заявява пред съда, че е преследван от много години, защото е имал хомосексуална връзка с Джереми Торп.

Щом историята се разчува, Торп незабавно отрича обвинението. Той казва на Сирил Смит, председател на парламентарната група на Либералната партия, че Скот е изнудвач и взима пари не само от него, но и от Питър Бесъл. Торп твърди, че Скот знае за любовниците на Бесъл. Той има потвърждение за това, защото Бесъл му е написал писмо по този въпрос като последна защитна мярка. Когато Торп оповестява писмото, за да намали натиска върху себе си, Бесъл е готов да отрича всичко. Торп отчаяно го моли да чака. „Питър, умолявам те, дай ми време.“

Но пресата принуждава Торп да подаде оставка. Освободеният вече Нютън продава сензационната история на „Лъндън Ивнинг Нюз“. Когато Бесъл, който вече е разочарован от Торп, я коментира в печата, Торп му обявява война, атакувайки почтеността и честността му. През това време репортерите намират връзка между Нютън и Торп — трима дребни бизнесмени от Южен Уелс, Джон льо Мезурие, Дейвид Холмс и Джордж Дийкин. Тези мъже са наели Нютън да сплаши Скот, за да остави на мира Торп. Прокурорът не е много убеден в това и обвинява Торп, Дийкин, Мезурие и Холмс в заговор за убийство.

Процесът започва в Олд Бейли на 8 май 1979 година. Питър Бесъл е призован от страна на обвинението и, изглежда, ще даде унищожаващи показания. Той разказва на съда за разговора през 1968 г., когато Торп за пръв път споменава за идеята си да убие Скот. Бесъл казва също, че е бил свръзката между тримата, които са обсъждали вероятни начини да се отърват от трупа на Скот. Когато Бесъл пита какъв е моралът за убийството на Скот, Торп отговаря: „Все едно да застреляш болно куче“.

Бесъл предполага, че Торп е платил на Нютън с пари, присвоени незаконно от фондовете на Либералната партия. Като цяло показанията са унищожителни. Но адвокатът Джордж Карман разпитва умело Бесъл и установява, че има сделка с вестник, който да купи историята му. Цената ще е петдесет хиляди лири, ако Торп бъде осъден, и само двайсет и пет хиляди лири в противен случай. Намекът, разбира се, е, че Бесъл има личен интерес Торп да бъде осъден.

На свидетелското място застава Скот, който прави ужасно впечатление на съда. Карман успява да установи, че Скот се е хвалил с хомосексуалната си връзка с Торп, преди да отиде да се срещне за пръв път с него в Камарата на общините. Това напълно компрометира разказа на Скот за нежеланието му в първата нощ в къщата на майката на Торп.

В обобщението си съдията описва Скот като мошеник, нехранимайко и паразит. Въз основа на тези забележки и на цялостното лошо представяне на свидетелите на обвинението, Торп и предполагаемите му съучастници са оправдани.

Трудно е да се каже каква точно е истината в сложната паяжина от противоречиви показания в процеса срещу Торп. Навремето се смята, че резюмето на съдията съдържа твърде много догадки и лични коментари за Скот. Единственото ясно нещо е, че макар Скот да претърпява поражение в съда и Торп да е оправдан, Торп пада по-ниско. Когато присъдата е произнесена, скандалът вече го е съсипал.

Президентът Ричард Милхаус Никсън: аферата „Уотъргейт“

Няма друг скандал, който да е разтърсил по-силно американското общество от Уотъргейт. Всъщност следващите политически скандали обикновено имат суфикса „гейт“ (Ирангейт, Контрагейт и други), сякаш да отдадат почит на основателя си.

В един часа след полунощ на 17 юни 1972 г. двайсет и четири годишният Фронк Милс забелязва нещо странно, докато обикаля търговския и офис комплекс „Уотъргейт“ в центъра на Вашингтон, окръг Колумбия. На ключалката на вратата на подземия гараж е залепено тиксо, което не й позволява да се заключи. Той възмутено маха тиксото и излиза да си купи чийзбургер. Милс се връща след четирийсет и пет минути и вижда, че на вратата отново има тиксо. Той най-после осъзнава, че в сградата се извършва обир, и хуква да телефонира на властите.

На обаждането реагират трима цивилни полицаи, които тръгват да претърсват сградата. В мотела „Хауърд Джонсън“ на отсрещната страна на улицата е поставен пост, който забелязва въоръжените полицаи и отчаяно започва да звъни по телефона. Но вече е късно. Полицаите претърсват третия етаж и съучастниците му са открити. Намерени са петима крадци, които се крият в предизборния щаб на Демократическата партия. Всички са облечени в спретнати костюми и носят ръкавици. Те имат фотоапарати, филмчета, прибори за електронно наблюдение (подслушвателни устройства за телефони и други) и около две хиляди долара. Полицаите бързо осъзнават, че тези хора едва ли са дребни крадци.

Отначало нарушителите казват фалшиви имена на полицаите и се опитват да ги сплашат. Но когато ченгетата намират ключове за стаи в хотел „Уотъргейт“ в двама от тях, те бързо променят решението си и казват истинските си имена. Петимата крадци са: Джеймс Маккорд, Бърнард Баркър, Виргилио Гонзалес, ключар, Евгенио Мартинес и Франк Стърджис. Маккорд е агент на ФБР и офицер в ЦРУ. Баркър също е агент на ЦРУ. Гонзалес и Мартинес са изгнаници от Куба, а Стърджис — наемник. В съда те определят професията си като „антикомунисти“.

Демократите, естествено, се радват на тези събития. Предстоят президентски избори и те се надяват да дискредитират Никсън и ако е възможно, да докажат, че той е наредил да подслушват щаба им. Американското общество като цяло не проявява голям интерес към скандала. Малцина мислят, че подслушването на щаба на Демократическата партия е особено сериозно престъпление. Разбираемо е, че демократите, които надушват кръв, са твърдо решени да променят това мнение и вероятно да обвинят президента.

Последвалата история на „Уотъргейт“ е разказ за опитите на Никсън да потуши скандала и решителността на опонентите да извлекат политически дивиденти от него. Борбата продължава две години и кулминира в оставката на Ричард Никсън през август 1974 година. Докато всичко свърши, повечето американци — и по-голямата част от останалия свят — са крайно отегчени от „Уотъргейт“ и пълните подробности за обратите през тези две години вероятно ще бъдат скучни и за читателите. Накратко историята е следната.

Ръководителят на предизборната кампания на Никсън, министърът на правосъдието Джон Мичъл, не губи време и отрича да има нещо общо с взломаджиите, настоявайки, че са действали на своя глава. Никсън бърза да потвърди това. Но нещата започват да се объркват за Никсън, когато журналистите „следователи“ от пресата, особено от „Вашингтон Поуст“, научават, че два месеца преди проникването с взлом, в банковата сметка на Баркър в Маями са изплатени 114 хиляди долара. Скоро се установява, че голяма част от тези пари представляват „дарения“ за кампанията по преизбирането на президента Никсън, известна на пресата като „Подлец“. Изглежда, кампанията на име „Подлец“ е използвала част от средствата, за да финансира взвода за „мръсни номера“, известен като „Водопроводчиците“ (или Част за специални разследвания към Белия дом) и това включва петимата взломаджии. Така безспорно е установена връзка с Републиканската партия. В екипа на „Водопроводчиците“ са и бившият областен прокурор Дж. Гордън Лиди и писателят и агент на ЦРУ на име Хауард Хънт. Заповедите са предавани на „Водопроводчиците“ чрез главния съветник на президента по вътрешните работи Джон Ерлихман.

На 29 август 1972 г. Никсън съобщава, че съветникът от Белия дом Джон Дийн е извършил разследване, което доказва, че никой от персонала не знае нищо за проникването с взлом. Две седмици по-късно към „взломаджиите“ е предявено обвинение и процесът е насрочен за януари.

Американската общественост не се интересува много от Уотъргейт и Никсън е преизбран с огромно мнозинство. През това време „Вашингтон Поуст“ е твърдо решен да усложни колкото е възможно повече втория му мандат и продължава да „рови“. Те попадат на златна мина, когато анонимен информатор, представящ се като „Дълбоко гърло“ (чиято самоличност още не е известна), съобщава всякакви данни за „Подлец“ и за „Водопроводчиците“ и за кампанията им да дискредитират демократите — ако е необходимо, с „мръсни номера“. Поддръжниците на Никсън реагират, като правят опити да навредят на „Поуст“. Собствеността на вестника върху две телевизионни станции във Флорида е оспорена и цената на акциите му пада с петдесет процента.

Процесът започва на 8 януари 1973 г. с двама допълнителни обвиняеми — Лиди и Хънт. И седмината пледират, че са виновни и са признати за виновни. Пресата има чувството, че това пледиране е само начин да се потуши цялата афера колкото е възможно по-скоро, и това сякаш се потвърждава, когато „Поуст“ научава, че подсъдимите са получили обещания, че ще се погрижат за семействата им, ако отидат в затвора. Произнасянето на присъдата се отлага с два месеца.

През това време е създадена сенатска комисия за разследване с председател Сам Дж. Ървин, член на Демократическата партия. За Никсън възникват огромни неприятности, когато Патрик Грей, приемникът на Едгар Хувър като директор на ФБР, разкрива, че са били извършени множество подслушвания на телефони през четирите години до 1972, когато Върховният съд ги обявява за незаконни.

Присъдите са несъвместими с нарушението — двайсет години за Лиди, трийсет за Хънт и по четирийсет за Баркър, Гонзалес, Мартинес и Стърджис. Маккорд е освободен под гаранция. Той е написал писмо до съдията Сирика, в което признава, че е действал като прикритие, и организаторите на конспирацията не са назовани. Демократите постигат целта си. Като налага очевидно скандални присъди, Сирика разбива „заговора на мълчанието“. Впоследствие Маккорд казва на сенатската комисия, че помощникът на президента Джон Дийън и Джеб Магрудър, заместник-директор на „Подлец“, са знаели предварително за проникването с взлом.

Същия ден, на 15 април, Никсън повиква Дийн в кабинета си и му задава поредица от насочващи въпроси, които довеждат Дийн до правилния извод, че думите му са били записани с оглед по-късно да бъдат използвани в защита на президента.

На 30 април 1973 г. Никсън се появява по телевизията и признава, че е имало потулване на случая, за което не е знаел, и Ерлихман и Боб Холдеман, шефът на канцеларията му, са подали оставки. Същото прави и Ричард Клайндиенст, приемникът на Джон Мичъл като министър на правосъдието. Патрик Грей също подава оставка като директор на ФБР.

Президентът очевидно е замесен в конспирация и не може да направи нищо, освен безпомощно да гледа как демократите подкопават администрацията му. В Лос Анджелис човек на име Даниъл Елсбърг е съден, че е дал на пресата секретни документи на Пентагона за участието на Америка във Виетнамската война. Той явно е виновен, че е публикувал тайни, които може да навредят на страната, но силното антивиетнамско движение го смята за герой. Процесът срещу Елсбърг се проваля, когато съдията Матю Бърн разкрива, че са му предложили поста на Патрик Грей като директор на ФБР — очевидно подкуп, за да произнесе присъда виновен.

На 13 юли 1973 г. започва последният етап на администрацията на Никсън. Алекзандър Бътърфийлд, помощник на Холдеман, разкрива съществуването на записи на разговорите на президента през последните две години — намекът отново е, че Никсън е подслушвал и записвал разговори, за да ги използва като доказателство в своя полза, ако възникне необходимост. Сам Ървин, председателят на комисията, веднага пише до Никсън и иска записите. Никсън отказва, позовавайки се на имунитета на изпълнителната власт. На 22 юли му е изпратена призовка да предаде записите.

Ерлихман и Холдеман са разпитани от комисията. И двамата твърдят, че не са знаели за проникването с взлом. Сега всички нанасят по-силни удари. Никсън предлага резюме на записите и когато прокурорът Арчибалд Кокс отказва да прекрати процеса, заповядва да го освободят от длъжност. Министърът на правосъдието Ричардсън, който наследява Клайндиенст, също отказва и подава оставка. Същото прави и заместникът му Уилям Д. Ръкълхаус. Но Никсън отстоява своето и Кокс също е уволнен.

Тази недемократична процедура, която става известна като Кръвопролитието в нощта на събота, предизвиква такова възмущение, че Никсън е принуден да даде записите — седем на брой. Единият съдържа осемнайсет и половина минути празно място, което не може да е случайно. Никсън най-после предава още четиринайсет записа, после отива на обиколка из страната, уверявайки избирателите: „Не съм мошеник“.

На 1 март 1974 г. Халдеман, Ерлихман и още петима са обвинени за взлома „Уотъргейт“. Никсън е окачествен като „необикновен конспиратор“, макар че този факт не е съобщен публично веднага.

Комисията изисква още шейсет и четири записа. Никсън представя препис от 1254 страници и заявява, че това е всичко. Материалите съдържат уличаващи доказателства, че той е знаел за потулването на скандала. Комисията излиза с препис на деветнайсет записа, които разкриват, че Никсън е действал изключително избирателно. Нещо повече, откъсите, описани като неясни или несвързани със случая, се оказват и ясни, и свързани. Когато комисията поисква още два записа, Никсън категорично отказва.

Накрая се намесва Върховният съд и му заповядва да ги даде. Ако откаже, Никсън ще бъде отстранен от длъжност, или с други думи, обвинен като престъпник. Без желание той предава запис, който става известен като „димящото оръжие“. Записът доказва извън всякакво съмнение, че Никсън е знаел за тайната от самото начало. Когато комисията започва дебата по отстраняването му от длъжност, той заявява: „Каквито и грешки да съм направил… най-важното е, че когато ми съобщиха фактите, настоях за пълно разследване…“. Това е очевидна неистина.

Никсън явно е преуморен. Той броди нощем по коридорите на Белия дом и изнася речи пред портретите на мъртвите президенти. Министърът на отбраната издава директива въоръжените сили да не изпълняват заповедите на президента. Той се страхува, че в отчаянието си Никсън може да опита военен преврат.

На 7 август 1974 г. Бари Голдуотър, вероятно най-верният поддръжник на Никсън, му казва, че ще гласува против него на процедурата по отстраняването му от длъжност. Същото правят и други видни републиканци. Същия ден Никсън отива на яхтата си в река Потомак и стъписва съветника си Хенри Кисинджър, като избухва в сълзи и удря главата си в килима. На другия ден Никсън се появява по телевизията и подава оставка. Но го прави, без да се извинява и без да признава вина. Ако съжалява за нещо, то е, че взломаджиите са заловени. На следващия ден, докато се сбогува с Белия дом, той вдига два пръста в знака на победата.

На 8 септември 1974 г. новият президент Джералд Форд издава заповед за оневиняването на Никсън. Предложението всички конспиратори да бъдат помилвани е отхвърлено с оглед на враждебната реакция от страна на Конгреса.

Всички осъдени излежават кратки присъди в затвора. Холдеман излежава осемнайсет месеца, после написва бестселър, озаглавен „Краят на властта“, в който признава, че Никсън е бил замесен в „Уотъргейт“ от самото начало. Джон Дийн излежава четири месеца и книгата му „Сляпа амбиция“ го прави милионер. Джеб Магрудър излежава седем месеца и става прероден християнин. Джон Мичъл излежава деветнайсет месеца. Присъдите на „взломаджиите“ са намалени на подобни кратки периоди. Гордън Лиди стои в затвора най-дълго — петдесет и два месеца.

Никсън не се разкайва и твърди, че цялата истории е буря в чаша вода. В известен смисъл той очевидно е прав. В интерес на демократите е да представят леко провинение, заслужаващо най-много няколко месеца в затвора, като голямо престъпление. Спори се дали истинското престъпление е потулването на инцидента, но е трудно да се каже какво друго би могъл да направи Никсън освен ако не бе капитулирал пред истерията в ранен етап на скандала. Според последните анализи аферата „Уотъргейт“ не прави чест никому — най-малко на журналистите „следователи“, които са приветствани като герои на скандала.

Може би най-голямата ирония е, че сега историците смятат периода на администрацията на президента Никсън като един от най-успешните на XX век. Способността му да приспособява външната политика в дългосрочен план довежда до по-топли отношения със Съветския съюз. Първият договор за ограничаването на стратегическото въоръжаване (САЛТ I), безспорно първата осезаема крачка към края на студената война, е осъществен единствено с усилията на Никсън. Признаването на комунистически Китай и личните му срещи с председателя Мао Дзе Дун се открояват като едни от най-големите дипломатически постижения в американската история. Дори позорното му напускане на Белия дом безспорно послужва на важна цел.