Колин Уилсън
Истински престъпно (23)

Михаил Шолохов: скандалът с плагиатството на „Тихият Дон“

Най-известният руски писател след революцията през 1917 г. несъмнено е Михаил Александрович Шолохов, роден през 1905 г. в селцето Кружлино на брега на река Дон. Също като Горки Шолохов се занимава с различни неща — войник, общ работник, статистик, инспектор по хранителните продукти, зидар, библиотекар и накрая журналист. После, на двайсет и три години, той стремително се отправя към славата с първия том на „Тихият Дон“. Сравнен с великите руски литературни произведения от XIX век, „Тихият Дон“ изглежда изпълнен с „шокова тактика“, обикновено свързана с евтините, популярни романи в Англия и Съединените щати. Книгата започва със сцена, в която туркиня, съпруга на казак, е пребита от тълпа хора, които я мислят за вещица. В резултат на побоя тя умира, раждайки преждевременно. Следва описание на изнасилването на седемнайсетгодишно момиче от баща й и как после брат й и майка й го убиват с ритници. На равномерни интервали се редуват прелъстявания, изнасилвания и различни форми на насилие. Но природните описания са добри като на Тургенев.

Първата книга на Шолохов, „Разкази за Дон“, се появява, когато той е едва двайсетгодишен. Интересно е да се отбележи, че в тези разкази за гражданската война и периода малко след това селските водачи са изобразени като изолирани от народа. По-късно, когато се научава на комунистически конформизъм, Шолохов ги показва единни с народа.

Той започва да работи върху „Тихият Дон“, когато е на двайсет и една години. Книгата се появява две години по-късно и мигновено става бестселър. Критиците са изумени, че млад човек може да пише така завладяващо. Романът се продава в четири и половина милиона екземпляра, преди да се появи четвъртият и последен том четиринайсет години по-късно. Признато е, че последните томове са по-лоши от първите. „Разораната целина“ (1932 г.), в който се разказва за един колхоз, е успех в Русия, но се смята за по-лош от „Тихият Дон“.

Скоро след публикуването на „Тихият Дон“ през 1925 г. в московските литературни кръгове започват да се носят слухове, че Шолохов не е авторът, а е намерил ръкопис или дневник, въз основа на който е написал книгата. През 1929 г. „Правда“ публикува писмо от неколцина пролетарски писатели, които заклеймяват „злобната клевета“ и дори заплашват със съд. Въпреки това Шолохов е смятан за най-големия писател в Русия. През 1965 г. му присъждат Нобеловата награда за литература. Дотогава Шолохов вече е станал говорител на съветската литературна институция, отрича автори като Пастернак и Солженицин и възприема агресивна, антиинтелектуална позиция, което е причина младите писатели да го мразят. Това може би е предизвикано от завист към стила му на живот в голямо имение в Ростов на Дон, където Шолохов има частен аероплан и театър и редовно ходи на лов.

Александър Солженицин, от 1974 г. в изгнание в Цюрих, изнася от Русия документи от приятел, когото назовава само „Д“, за произведенията на Шолохов. Според Солженицин „Д“ прави подробен анализ на „Тихият Дон“, но умира, преди да го завърши. Солженицин обяснява, че не може да разкрие самоличността на „Д“ от страх от репресии срещу семейството му, но публикува ръкописа и призовава учените от запад да му помогнат да довърши изследването.

През декември 1926 г. писателката Агата Кристи изчезва от дома си в Сънингдейл, Бъркшър. Дванайсет дни по-късно съпругът й я намира в хотел в Харогейт. Един сервитьор я познава. В пресата пише, че Агата Кристи страда от амнезия. Вярно е, че по онова време съпругът й има връзка с друга жена и писателката преживява голямо емоционално напрежение. Но оттогава детективските й романи, на които почти никой не обръща внимание, започват да се радват на увеличаващи се продажби. Дали изчезването й е умишлено скроен рекламен номер, както мнозина предполагат? До края на живота си Агата Кристи отказва да говори на тази тема.

Текстовият анализ на „Д“ разкрива двама автори на „Тихият Дон“. Около деветдесет и пет процента от първите два тома и по-малко от седемдесет процента от вторите два принадлежат на „автентичния автор“. Скептицизмът на „Д“ очевидно е предизвикан от факта, че първите два тома, които показват основно познаване на обществото преди революцията в областта около Дон и описват Първата световна война и гражданската война, са написани от млад мъж на възраст двайсет и една — двайсет и три години. Шолохов е твърде млад, за да е бил свидетел на двете войни. Дори скоростта на написване на романа изглежда невероятна — над двеста и петдесет хиляди думи за две години. Но завършването на другите два тома и на първата част на „Разораната целина“ изисква цели четиринайсет години. Шолохов явно се е „изчерпал“. Събраните му произведения, издадени по случай седемдесет и петата му годишнина през 1980 г., са само осем тома.

Според Солженицин (в предговора на книгата „Преобладаващите насоки на Тихия Дон“ от „Д“), истинският автор на „Тихият Дон“ е историк от областта, някой си Фьодор Дмитриевич Крюков, роден през 1870 г., син на местен атаман. В края на XIX век той става много популярен като хроникьор на живота на казаците и е избран в държавния парламент (Думата). Солженицин смята, че Крюков е започнал да пише „Тихият Дон“ в Петроград по време на Първата световна война. Тъй като е казак, той се противопоставя на болшевиките, които взимат властта през 1917 г., и се сражава с армията на донските казаци. Когато съпротивата е разгромена, Крюков се оттегля в Кубан и умира от коремен тиф на петдесет години. Анализът на „Д“ на по-ранните произведения на Крюков, които не са преиздадени по време на съветския режим, го убеждават, че той е истинският автор на „Тихият Дон“, и като журналист Шолохов някак се е добрал до ръкописа и го е използвал за основа на книгата си, заличавайки цели глави, неподходящи за целта му, и вмъквайки собствен материал. Според „Д“ това обяснява неравността на стила и различните вътрешни противоречия.

По разбираеми причини съветското становище е, че Солженицин се занимава с клевети и подронва престижа на най-големия съветски писател. Но дори да е така, Солженицин поне представя пълни доказателства, така че да могат да бъдат проучени от литератори и експерти, които да определят правдоподобността им.

Лобсанг Рампа: измамата с „Третото око“

През 1955 г. в издателство „Секър и Уорбърг“ на Грийн Ръсел стрийт в Лондон пристига някакъв мъж и успява да убеди председателя Фред Уорбърг да го приеме. Мъжът, чиято глава е обръсната като на монах, се представя като доктор Т. Лобсанг Рампа и обяснява, че е написал автобиографията си и иска господин Уорбърг да я публикува. Той заявява, че е лекар, и показва документ на английски, издаден от университета Чунгкинг. Господин Уорбърг се съгласява да прегледа ръкописа, който впоследствие пристига на части. Произведението е интересно и описва как деветгодишният Рампа, дете на богати родители, е определен от астролози да стане монах и получава образованието си в манастир. На осем години му правят мозъчна операция, за да отворят „третото око“ — източникът на ясновидските способности на човека. В челото му пробиват дупка, после пъхат в мозъка му клечка от много твърдо дърво и той вижда „разноцветни спирали и кълба ярък дим“. Казват му, че до края на живота си ще вижда хората такива, каквито са, а не на каквито се преструват. И за негово изумление той наистина вижда, че хората в стаята са обградени от светъл, златист пламък, аурата на живота.

Уорбърг изпитва съмнения. Детайлите изглеждат автентични, но стилът е английски и разговорен. „Не си падах много по хвърчилата. Тъпа идея, мислех. Опасна. Какъв начин да сложиш край на перспективна кариера. И се връщах към молитвите и билките…“ Това не звучи по тибетски. Специалистите изказват противоречиви мнения. Но Рампа настоява, че разказът му е тибетски. Уорбърг го подлага на проверка — няколко думи на тибетски. Рампа се съгласява, че не ги разбира, но за това имало основателна причина. По време на Втората световна война той бил пленник на японците, които го изтезавали, за да изтръгнат информация за родината му, и използвал способностите си на ясновидец, за да блокира всичките си познания за Тибет и за езика.

Уорбърг преглъща съмненията си и публикува автобиографията. И резултатите оправдават комерсиалния му нюх. Книгата става бестселър, преведена е на много езици и прави Рампа богат.

Група „Тибетски учени“ се съмняват в автентичността на автобиографията и наемат частния детектив Клифърд Бърджес да проучи Лобсанг Рампа. Той открива, че Рампа в действителност е Сирил Хенри Хоскинс, човек от Девън, който живее в Темз Дитън. Хоскинс е роден през 1911 г. в Плимптън, близо до Плимут, и е водопроводчик като баща си. Той очевидно проявява силен интерес към въпросите на ясновидството и твърди, че като дете са го завели в Китай. Изглежда, Хоскинс фантазира за Китай и всичко, свързано с тази страна. Джон Пит, журналист от „Сайкик Нюз“, намира съпружеска двойка, която е познавала Хоскинс, когато е бил чиновник в Уейбридж. Тогава Хоскинс е твърдял, че е инструктор от китайските въздушни сили и е претърпял злополука, когато парашутът му не се отворил. По-късно той променя името си на Карл Куон Суо, нарича се доктор Куон и твърди, че е роден в Тибет.

Фред Уорбърг разбираемо е стъписан от тези разкрития, но подчертава, че в книгата е публикувал бележка, в която пише, че авторът поема цялата отговорност за твърденията си. И намеква за алтернативна история. „Но това ли е цялата истина? Дали той вярва на собствените си фантазии? Или е говорител на истински лама, както някои предполагат?“

Рампа/Хоскинс е намерен в къща в предградията на Дъблин, където живее с жена, която очевидно е прелъстил и накарал да напусне съпруга си, завършил колежа в Итън. Рампа отказва да даде интервю. Съпругът също.

Абсолютно невъзмутим от фурора, Рампа написва втора книга, „Лекарят от Лаза“ (1959 г.), която е приета от „Сувенир Прес“. Бележката от издателя в книгата признава, че „Третото око“ е предизвикала големи спорове. Но обяснението на автора е, че е бил „обсебен“ от тибетския лама Рампа след удар по главата и сега Рампа пише книгите си чрез него. Издателят дипломатично добавя, че каквато и да е истината по този въпрос, правилно е книгата да стане публично достояние… „Лекарят от Лаза“ продължава разказа оттам, където е свършил в „Третото око“, и звучи още по-достоверно. Така например там има глава, описваща как Рампа скача в аероплан и без да е взимал уроци по пилотиране, лети час и нещо и после безпроблемно се приземява.

„Лекарят от Лаза“ показва, че Рампа има публика, вярваща на всичко, което би казал. В третото си произведение — „Историята на Рампа“, той продължава биографията от предишната книга — Рампа е пленник на японците и се разминава на косъм с екзекуцията — описва как е преминал на руска територия, бил е затворник на Лубянка в Москва, а после е избягал в Европа и накрая в Америка. Но апогеят на книгата е седмата глава, където Рампа описва как е излязъл от тялото си и се е извисил в астрална плоскост, където го чакал старият му учител, ламата Мингяр Дондуп. „Настоящото ти тяло е страдало твърде много и скоро ще те изостави — казва му учителят. — Установихме контакт със земята Англия. Този човек иска да напусне тялото си. Ние го взехме на астралната плоскост и обсъдихме въпроса с него. Той има огромно желание да излезе от тялото си и ние ще направим всичко необходимо…“ По-късно в Лондон Рампа има възможност да изучи историята на този англичанин в архивите на Акаши — всичко, което някога се е случило, записано в „ясновидския етер“. (Изразът е измислен от мадам Блаватска.) После Рампа отива в спалнята на англичанина — в астралното му тяло — и се разменя с него. Англичанинът му разказва как е паднал на главата си и като става, установява, че е свързан със сребърна нишка с физическото си тяло. И сетне вижда тибетец да върви към него. „Дойдох при теб, защото искам тялото ти…“ След като обмисля нещата, безкористният господин Хоскинс решава, че животът и без това му е дотегнал и може да даде тялото си на някой, който ще го използва по-добре. Ламата го инструктира отново да се качи на дървото и да падне на главата си, за да се скъса нишката. После ламата хваща Хоскинс за ръката и литва с него към небето, а Лобсанг Рампа се вмества в освободеното тяло, изпитвайки чувството, че се задушава. Рампа е изправен пред проблеми като каране на велосипед и получаване на обезщетения за безработен. Животът е труден и болезнен, докато накрая той среща литературен агент и му разказва историята за „Третото око“.

Книгата би трябвало да свърши дотам, но има още. След като написва „Третото око“, Рампа получава сърдечен пристъп и двамата със съпругата му се преместват в Ирландия. (Не става много ясно защо климатът в Ирландия е по-добър за сърдечни заболявания от английския.) Там той написва „Лекарят от Лаза“. Но задачата още не е изпълнена. Рампа трябва да продължи и да разкаже „Историята на Рампа“. Изгонен от Ирландия заради проблеми с данъците, той се преселва в Канада, където получава телепатично съобщение, че трябва да продължи и да разкаже „Истината“. „Напиши я, Лобсанг, както и какво е в Тибет.“ И той продължава да разказва как за „Истината“ е трудно да намери публика. Но после взима назаем разноцветните дрехи на притчата и след това „Истината“ е приета навсякъде… (Това вероятно е предназначено за онези, които твърдят, че Тибет на Рампа не прилича на истинския. Той винаги може да каже, че говори в притчи.) Книгата завършва със страховито видение на атомна ракета, изстреляна от Тибет от китайците. „Фантазия ли е това? — пита той. — Може да бъде факт.“ Тези думи могат да се отнесат и за цялата история на Рампа.

Обяснението му за размяната на тялото трябва да е убедило много хора, защото той написва още няколко книги: „Пещерата на древните“, „Да живееш с лама“, „Ти — завинаги“, „Мъдростта на древните“ и „Пътуването ми до Венера“, в която описва как е бил заведен на Венера с летяща чиния и е прекарал известно време там, изучавайки историята на Атлантида и Лемурия в огромни градове с високи небостъргачи. (Космическите сонди показват, че Венера е твърде гореща, за да има някаква форма на живот.)

Изглежда, Хоскинс е съчинил разказ, който не може да бъде опроверган от скептиците, тъй като има отговор на всяко възражение. Въпреки това остават няколко неща, които се нуждаят от обяснение. Защо Хоскинс казва на съседите си, някои си господин и госпожа Боксал, че е бил пилот в китайските въздушни сили през 1943 или 1944 г.? Това е няколко години преди първата му „среща“ с Лобсанг Рампа. И защо през 1948 г. сменя името си и става доктор Карл Куон Суо, а не Лобсанг Рампа? Едно от нещата, в които можем да бъдем сигурни, е, че Рампа не би се затруднил да даде отговори, които ще задоволят верните му читатели.

Карлос Кастанеда: измамата с Дон Хуан

През 1968 г. издателството на Калифорнийския университет публикува книгата „Учението на Дон Хуан: Пътят към познанието“ от Карлос Кастанеда. Той е учил там в периода 1959 — 1962 г. и има бакалавърска степен по антропология. Издателството на Калифорнийския университет приема „Учението на Дон Хуан“ като автентичен разказ за „полевата работа“ на Кастанеда в Мексико. В книгата се разказва как през 1960 г., когато е бил студент по антропология, Кастанеда пътува няколко пъти на югозапад, за да събере информация за лечебните растения, използвани от индианците. На автобусна спирка той се запознава с белокос, възрастен индианец, който очевидно знае всичко за халюциногенното растение пейоте. Макар че първата им среща е безрезултатна — Кастанеда с трогателна откровеност му казва, че говори глупости, Карлос разбира къде живее Дон Хуан и най-после възрастният брухо (шаман или магьосник) го приема за ученик (чирак на вълшебник). Учението започва с епизод, в който Дон Хуан казва на Кастанеда да си намери мястото — там, където ще се чувства по-удобно и по-спокоен, отколкото другаде. Такова място имало на верандата. Кастанеда описва как цяла нощ опитва различни места и лежи на тях, но не чувства разлика. Дон Хуан му казва, че трябва да използва очите си. И Кастанеда започва да различава цветове в мрака — тъмночервено, зелено и жълто-зелено. Когато най-после избира един от тях, той изпитва чувство на гадене и паника. Изтощен, Кастанеда ляга до стената и заспива. Когато се събужда, Дон Хуан му казва, че си е намерил „мястото“ — там, където е заспал, а другите места са лоши за него, те са „врагът“.

Епизодът ни помага да разберем последвалата популярност на книгата, която е публикувана в издание с меки корици от „Балантайн Букс“ и е продадена в триста хиляди екземпляра. Дон Хуан е учител и ерудиран човек, какъвто всеки студент мечтае да намери. Той запознава Кастанеда с невероятни преживявания. Когато за пръв път изяжда костилка от пейоте, Кастанеда изпитва изумителни усещания и си играе с бога на мескалина^[1], чиито мисли чете. По-късно го вижда като зелен човек със заострена глава. Дон Хуан го учи как да прави паста от растението датура, татул. Кастанеда се намазва с нея и изпитва усещането, че лети във въздуха с висока скорост. (В книгата им „Издирването на Абраксаз“ Стивън Скинър и Невил Друри изказват мнението, че вещиците през Средновековието са използвали подобна смес и това обяснява как са „летели“ към сборищата си.)

През периода, когато книгата е публикувана, всеки млад американец пуши марихуана и експериментира с психеделици като мескалин и ЛСД. Този очевидно действителен разказ за полумагически преживявания става популярен колкото „Властелинът на пръстените“ на Толкин и почти поради същата причина — това е литература на бягството от реалността, но и нещо по-важно, с претенция да е истина.

Отзивите са отлични. Антрополозите и учените приемат сериозно книгата. Психологът Карл Роджърс я нарича „един от най-образно убедителните документи, които съм чел“. Философът Джоузеф Марголис казва, че или Кастанеда е записал среща с учител, или самият той е учител.

Това явно е успех и трябва да има продължение. „Отделна реалност“ описва как Кастанеда отива пак при Дон Хуан през 1968 година. Около него се върти гигантски комар, висок трийсет метра. Той е възседнал мехур и изпитва полумистично преживяване, чува странни звуци и вижда „съюзник“ на магьосника, който му показва „ловец на духове“.

Търсенето на още книги за Дон Хуан е голямо, но Кастанеда има проблем. „Отделна реалност“ е завършена през 1970 г. и публикувана през 1971 г. и за момента той е изчерпал материалите си за Дон Хуан. Но не напълно. Кастанеда обяснява това в следващата си книга, „Пътуване до Икстлан“ (1973 г.). Той е направил погрешното заключение, че погледите в реалността, които му е предоставил Дон Хуан, може да се постигнат само с наркотици. И сега разбира, че е сгрешил. Всъщност Дои Хуан му е разказал много други неща по време на годините му като чирак на магьосника, но макар да е записал тези прозрения, постигнати без употребата на наркотици, в „записките“ си, той не е проумял значението им. И връщайки се към тях, Кастанеда осъзнава, че разполага с огромно количество материал, който показва, че наркотиците не са необходими за постигането на необикновено състояние на съзнанието. И така „Пътуване до Икстлан“ се връща към 1960 г. и разказва още по-изумителни приключения — странни видения, планините се преместват и Кастанеда описва срещата си със зловеща, но красива магьосница на име Каталина.

В ретроспекция, изглежда, че Кастанеда е направил първата си голяма грешка, написвайки „Икстлан“ (макар че според литературния му агент книгата му донася един милион долара). „Изчезналите“ записки звучат твърде удобно. Но, странно, учените продължават да го приемат сериозно. Мери Дъглас, професор по социална антропология, написва статия за първите три книги, озаглавена „Автентичността на Кастанеда“, която завършва така: „От тези идеи е твърде вероятно да постигнем напредък в антропологията“. Нещо повече, Калифорнийският университет присъжда на Кастанеда титлата доктор за „Икстлан“ и той изнася лекции в Ървайн.

Ако преглътнат „Икстлан“, критиците ще преглътнат и още неща. Сега, след като изминало достатъчно време от последното му посещение в Сонора, Кастанеда може да поднови познанството си с Дон Хуан и да осъвремени прозренията си. Но „Разкази за силата“ (1974 г.) показват, че или Кастанеда, или издателят му усещат приближаването на края на играта. Корицата известява, че това е „кулминацията на необикновеното посвещаване на Кастанеда в загадките на магьосничеството“. Най-после той е завършил дългото си пътуване в света на магията и книгата приключва със „силно затрогващо сбогуване“. В много отношения „Разкази за силата“, покриваща период от няколко дни през 1971 г., е по-удовлетворяваща от предишните книги за Дон Хуан, защото се опитва да представи философска теория за реалността, въз основа на две концепции, които Дон Хуан нарича тонал и нагуал. Тонал е „всичко, което сме“, а нагуал е чистият потенциал. Тонал са очилата на Кантиан, през които виждаме света и влагаме смисъл в него, и се състои предимно от лингвистични понятия и предварителни възприятия. Тези понятия са илюстрирани в обичайните разкази за магически преживявания: Дон Хуан му показва катерица с очила, която се уголемява, докато става огромна и после изчезва. Карлос прави няколко крачки и установява, че е изминал два и половина километра.

След публикуването на „Разкази за силата“ професорът по психология Ричард Демил е убеден от племенницата си да прочете и четирите книги за Дон Хуан. „Учението“ го поразява като автентична и фактическа. „Отделна реалност“ повдига съмнения — написана е по-добре, но не е толкова „фактическа“. И характерът на Дон Хуан се е променил — той изглежда по-„закачлив“, докато в първата книга е абсолютно мрачен и сериозен. Разбира се, Кастанеда вече е споменал това. „Той се правеше на клоун в истински критичните моменти във втория цикъл.“ Но когато стига до „Икстлан“, Демил, озадачен, установява, че Дон Хуан от записките през 1960 г. е същият хумористичен характер и клоун като по-късния Дон Хуан. Изпитващ силни съмнения от тази непоследователност, той започва да чете книгите по-внимателно и скоро намира противоречия, които затвърдяват чувството му, че има работа не с факти, а с художествена измислица. Един приятел му посочва очевидна несъстоятелност: през октомври 1968 г. Кастанеда слиза от колата си и върви два дни към колибата на Дон Дженаро, събрат магьосник на Дон Хуан. Но когато после излизат от колибата, те веднага се качват в колата. Демил също открива подобно противоречие. В „Икстлан“ по указания на Дон Хуан Кастанеда отива да търси някакъв храст и установява, че е изчезнал. Сетне Дон Хуан го завежда от другата страна на хълма, където намира храста, който мисли, че е видял по-рано. По-късно Дон Хуан му казва: „Тази сутрин ти видя“, наблягайки на думата. Въпреки това, шест години по-късно, през 1968 г., в „Отделна реалност“ Кастанеда пита Дон Хуан какво е „да видиш“. Дон Хуан отговаря, че за да разбере, Карлос трябва сам „да види“. Той, изглежда, е забравил, че преди шест години Кастанеда е „видял“. Разбираемо е, че Дон Хуан може да забрави, но не и Кастанеда.

Тези и множество други подобни несъответствия убеждават Демил, че една от двете книги трябва да е измислица, или по всяка вероятност, и двете. През 1976 г. той публикува проучванията си в книга, озаглавена „Пътуването на Кастанеда“. Анализът му кара много антрополози, които дотогава са приемали сериозно Кастанеда, да променят мнението си. Джоузеф К. Лонг се чувства „предаден от Кастанеда“. Марсело Труци, от друга страна, признава, че е бил ужасен от първоначалната реакция на научната общност към книгите на Кастанеда, и е възмутен от липсата на сериозна реакция сега, когато Демил ги е разобличил като фалшификация.

Най-разгневени са почитателите на Кастанеда. Те смятат, че дори Кастанеда да е измислил Дон Хуан, книгите съдържат автентични познания и мъдрост и би трябвало да бъдат приети като произведения на гений. Една жена пише на Демил за убедеността си, че той не съществува, и иска да го докаже. Всъщност Демил е съгласен, че книгите за Дон Хуан имат някаква стойност и като литература, и като „окултно учение“. Но когато през 1980 г. издава голям том с есета за „измамата на Кастанеда“, озаглавен „Документите на Дон Хуан“, възхищението му видимо е намаляло. Някои есета представляват още по-унищожително разобличаване на Кастанеда, отколкото в първата книга на Демил. Например Ханс Зебалд, антрополог, прекарал много време в Югозападната пустиня, подчертава, че от юни до септември е толкова горещо, че никой разумен човек не се осмелява да пристъпи там, защото ще се дехидрира и изтощи за няколко часа. Въпреки това, според Кастанеда, двамата с Дон Хуан се разхождат из пустинята дни наред, погълнати в разговори и без да обръщат внимание на горещината. Зебалд продължава, подлагайки на унищожителна критика познанията на Кастанеда за животните. „Къде са двайсетсантиметровите стоножки и големите колкото чиния паяци тарантула? Къде са смоковете, алената боа, рогатите жаби и големите отровни гущери?…“ В обемиста притурка към „Документите на Дон Хуан“ са цитирани стотици паралелни пасажи от книгите на Кастанеда и от произведения по антропология и мистицизъм, които са почти еднакви. Изследването на Демил установява извън всякакво съмнение, че книгите на Кастанеда са фалшификат.

Проучванията на Ричард Демил разкриват, че Карлос Арана е роден през 1925, а не през 1935 г., както Кастанеда казва на репортер, в Кахамарка, Перу, и идва в Сан Франциско през 1951 г., оставяйки бременната си съпруга, която е наполовина китайка и наполовина перуанка. През 1955 г. той се запознава с Маргарет, далечна братовчедка на Деймън Ръниън, и се оженва за нея, но се разделят след шест месеца. През 1959 г. Кастанеда става студент в Калифорнийския университет и историята с Дон Хуан започва…

Кастанеда се оказва неуловим, както установява „Тайм“, когато през 1973 г. изпраща репортер, за да го интервюира. В светлината на разкритията на Демил това е лесноразбираемо. Кариерата на Кастанеда може да се сравни с тази на фалшификатора на творби на Шекспир, Уилям Айърланд, който започва с фалшифицирането на подписа на драматурга, за да спечели вниманието на баща си, и е принуден да продължи докато пиесата, която измисля, довежда до разобличаването и опозоряването му. Предполага се, че Кастанеда написва „Учението на Дон Хуан“ като мека форма на измама. И независимо дали иска или не, публикуването на книгата от „Балантайн“ го принуждава да започне кариера на мошеник. Може би щеше да е по-разумно, ако бе спрял след „Икстлан“ или „Разкази за силата“… Но търсенето на още книги за Дон Хуан надделява над предпазливостта му. Всъщност петата, „Вторият пръстен на силата“, е толкова очевидно измислена, че повдига подозрения дали Кастанеда не е искал да взриви собствената си легенда. Но той демонстрира предпазливост, като не предлага дати, несъмнено, за да се изплъзне от бдителното око на Демил. Кастанеда разказва как отново отива в Мексико да търси Дон Хуан, но вместо него среща негова ученичка, магьосница на име мадам Самота. Последният път, когато я вижда, тя е дебела, грозна и петдесетгодишна, а после е млада, слаба и енергична и след няколко страници разкъсва полата си и го призовава да я люби — покана, на която той разумно отказва. Сетне Кастанеда някак съумява да призове от главата си свой двойник — не кротък и благ учен, а свръхмъжествен и властен тип, който удря по главата мадам Самота и едва не я убива. След това пристигат четирима ученици на дамата и пак нападат Кастанеда. Той отбива атаките и накрая всички се срещат със същества от друг свят…

В шестата си книга, „Гнездото на орела“, Кастанеда се връща в Мексико като „чародеен водач и фигура на лично основание“ (както мъгляво се изразява) и се сближава с една от магьосниците в предишната книга, Ла Горда. Двамата развиват способността да сънуват в унисон. Очевидно е, че след написването на по-ранните си книги Кастанеда попада на физиологията на раздвоената самоличност и впоследствие пише обстоятелствено за дясната и лявата половина на човешкото същество, като първата е нагуал, а втората — тонал. Демил подчертава, че книгите за Дон Хуан пресъздават литературните и философските открития на Кастанеда с течение на годините и „Гнездото на орела“ потвърждава предположението му. За онези, които я четат с убеждението, че предишните книги са фалшификат, това е обида за интелигентността. Но за онези, които го смятат за най-великия съвременен гуру, показват, че Кастанеда може безкрай да продължава да съчинява фантазии.